Кони Мейсън — Обичай ме страстно

Браво, Жане! Право в целта! Ти си наред.

Исторически роман. Имената са сменени. Новите обитатели запалиха любопитството на младата прислужница. Под предлог, че бърше праха, тя се качи на горния етаж и започна да подслушва край една от вратите и да наднича през ключалката. Джони Бол избра точно този момент, за да я отвори. При вида на коленичилото момиче той се учуди от този обичай. — Молиш ли се? — попита тамилецът. — Да надничам ли?[1] — изрече Сара. — Не съм те обвинил, че шпионираш, макар сега да виждам, че точно това е било намерението ти. — Не съм надничала — отрече момичето. — Сега към надничането прибавяш и лъжа. Защо си се вторачила в главата ми? Слугинята подсмръкна и реши, че е най-добре да атакува. — Защо носиш туй около главата си? Джони Бол се чудеше как да обясни това на момичето, жена, което очевидно принадлежеше към по-низшите касти. — Това е моята униформа. Нося я поради същата причина, поради която ти ходиш с този парцал на главата. — Парцал ли? — възкликна Сара, дълбоко обидена. Това бе една от най-хубавите й шапки. — Шапките ми не са парцали. Таз е ленена и имам дори една дантелена. — Въшки ли?[2] — погледна я ужасен той. — Ти имаш въшки? Това обясняваше защо покрива главата си с ужасната шапка. — Имам — потвърди гордо Сара. — Не се приближавай! Ти си нечиста! — Нечиста! — изпищя младата жена. — Уволнена си! Къш, къш! — Не мойш да ма уволняваш… дойде едва днес! — Не съм дошъл в Англия, за да умирам, а да живея! — След това слезе към кухнята и спря пред закръглената готвачка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Джони Бол. — Ако ти си Джони Бол, тогаз аз съм Савската кралица — заяви тя. — Савска ли? Значи тогава вие не сте жената-прасе?[3] — попита леко объркан той. Сара се изкиска, а лицето на готвачката стана пурпурночервено. — Жена-прасе ли? Ти с името ми ли се подиграваш? — попита тя. — Не, не, мадам. Уверявам ви, че съм напълно сериозен. — За теб съм госпожа Хуг. И искам уважение в кухнята си. Мразя да ми се месят. — Нямам намерение да се смесвам с вас, мадам, нито пък с момичето с въшките. Дойдох за парченце плод за скореца на господаря. Къде е птицата? — Мразя я! — заяви готвачката. Джони Бол пребледня леко. — Изядохте ли я?[4] — попита невярващо той. — Господарят я обичаше. — Е, мразя я. Отиде си долу и там си остана! — Нямам думи — промълви тамилът. — Мозък, искаш да кажеш. — Бих могъл да кажа нещо гадно, но ще се въздържа! — заяви той и напусна кухнята. [1] На английски двете думи звучат доста близко, „прей“ — моля се и „прай“ — надничам. — Б.пр. ↑ [2] Отново недоразумение поради близостта в звученето на думите „дантела“ и „въшки“ — Б.пр. ↑ [3] Игра на думи: хог (англ.) — свиня. — Б.пр. ↑ [4] Готвачката произнася неправилно глагола „мразя“, в резултат на което звучи като „изядох“. — Б.пр. ↑

Ох, леле, това беше супер готинко. Нека някой познае бързо, защото не съм го чела, а искам да го подхвана.

Съвсем напосоки, без отново да съм я чела - "Правилата на капитулацията" - Кристина Дод?

Прелъстен - Вирджиния Хенли

Уау това определено го искам на англе. Провокацията е неустоима. Нямам търпенеие я познаете щото факт не чел.

Знаех си, че съм го чела, ама докато се сетя - "Прелъстен" на Вирджиния Хенли. Изпревариха ме.

Редактирано 22 юли 201015 г. от julie81 (преглед на промените)

Йори, ти си , мила.

Ето следващия исторически цитат: Той я обърна и я побутна към тясната ивица земя. Мислите и бяха твърде заети с това къде да стъпи, за да мисли какво крои той. При първата стъпка шапката падна и тя престана да вижда. Отметна назад глава, но връзки те на чувала се впиха във врата й и я заболя силно. Успя да извърви около десет стъпки. Беше достигнала средата на пътя, когато левият й крак потъна в нещо лепкаво и блатисто. Опита да се измъкне, но започна да губи равновесие Един от оглавниците беше паднал от рамото й и се спускаше по ръката й. Опита се да го повдигне, като сви рамо, но тогава кракът й изгуби почва. За миг се олюля на ръба на ямата. После падна назад в меката и рядка кал. Седеше в калта и премигваше. Все още стискаше здраво всички вързопи. Голяма капка рядка кал се спусна по челото й, носа й и почти стигна до устата й. Тя се опита да я издуха нагоре. Точно тогава смехът му я накара да вдигне поглед. Той стоеше наведен към нея на сухото парче земя и я гледаше удивено. — Като че ли това е нещо, с което всичко можещата Главна не успя да се справи. Мислеше, че можеш да преминеш през калта с половината от товара на гръб. Изглежда обаче, че не можеш — каза той с огромно задоволство. Тя повдигна едната ръка. Калта се стичаше под мишницата й. Опита се да отмести от челото косата си, от която се процеждаше кал. Шапката на …….. наполовина бе потънала в калта. Нямаше представа за какво говори той. Започна бавно да отмества вързопите, да ги сваля от гърба си и да ги поставя върху сухата земя. — Дори не помоли за помощ, когато падаше — каза Главния, докато поемаше от нея чувала с храна. — Ако не бях тук, нямаше да има кой да ти помогне да се измъкнеш от калта. — Нямаше да съм тук, ако ти не ми помогна с толкова много багаж — каза тя и свали чувала от врата си. — Някога минавало ли ти е през ум, че можеш да отказваш? Той вече не се смееше. — Защо трябва да вършиш всичко сама? Защо никога не искаш помощ? Тя го погледна и в този миг осъзна, че седи, потънала до шия в калта, само защото той се опитваше да й даде урок. Разбира се, че понякога тя се нуждае от помощ! Но напоследък това, което вършеше, беше опит да свърши своята работа и тази на …... Опитваше да се грижи и да защитава жената, която той обича. Главния не видя промяната в погледа й, нито че тя спусна ръце в калта. Когато пое последния вързоп, Главната протегна ръка и замери ухиленото му лице с шепа лепкава кал. Той започна да обяснява нещо, плюейки калта, но тя продължи да го обстрелва с отвратителните редки пръски. Когато спря, той се огледа. Целият беше покрит с големи тъмни петна. Все още седяща в калта, Главната го погледна и каза през смях: — Мислиш ли, че твоята …… ще те приеме с разтворени обятия?

Ето следващия исторически цитат:

Той я обърна и я побутна към тясната ивица земя.

Мислите и бяха твърде заети с това къде да стъпи, за да мисли какво крои той. При първата стъпка шапката падна и тя престана да вижда. Отметна назад глава, но връзки те на чувала се впиха във врата й и я заболя силно.

Успя да извърви около десет стъпки. Беше достигнала средата на пътя, когато левият й крак потъна в нещо лепкаво и блатисто. Опита да се измъкне, но започна да губи равновесие Един от оглавниците беше паднал от рамото й и се спускаше по ръката й. Опита се да го повдигне, като сви рамо, но тогава кракът й изгуби почва.

За миг се олюля на ръба на ямата. После падна назад в меката и рядка кал.

Седеше в калта и премигваше. Все още стискаше здраво всички вързопи. Голяма капка рядка кал се спусна по челото й, носа й и почти стигна до устата й. Тя се опита да я издуха нагоре.

Точно тогава смехът му я накара да вдигне поглед. Той стоеше наведен към нея на сухото парче земя и я гледаше удивено.

— Като че ли това е нещо, с което всичко можещата Главна не успя да се справи. Мислеше, че можеш да преминеш през калта с половината от товара на гръб. Изглежда обаче, че не можеш — каза той с огромно задоволство.

Тя повдигна едната ръка. Калта се стичаше под мишницата й. Опита се да отмести от челото косата си, от която се процеждаше кал. Шапката на …….. наполовина бе потънала в калта. Нямаше представа за какво говори той. Започна бавно да отмества вързопите, да ги сваля от гърба си и да ги поставя върху сухата земя.

— Дори не помоли за помощ, когато падаше — каза Главния, докато поемаше от нея чувала с храна. — Ако не бях тук, нямаше да има кой да ти помогне да се измъкнеш от калта.

— Нямаше да съм тук, ако ти не ми помогна с толкова много багаж — каза тя и свали чувала от врата си.

— Някога минавало ли ти е през ум, че можеш да отказваш?

Той вече не се смееше.

— Защо трябва да вършиш всичко сама? Защо никога не искаш помощ?

Тя го погледна и в този миг осъзна, че седи, потънала до шия в калта, само защото той се опитваше да й даде урок. Разбира се, че понякога тя се нуждае от помощ! Но напоследък това, което вършеше, беше опит да свърши своята работа и тази на …... Опитваше да се грижи и да защитава жената, която той обича.

Главния не видя промяната в погледа й, нито че тя спусна ръце в калта. Когато пое последния вързоп, Главната протегна ръка и замери ухиленото му лице с шепа лепкава кал. Той започна да обяснява нещо, плюейки калта, но тя продължи да го обстрелва с отвратителните редки пръски. Когато спря, той се огледа. Целият беше покрит с големи тъмни петна. Все още седяща в калта, Главната го погледна и каза през смях:

— Мислиш ли, че твоята …… ще те приеме с разтворени обятия?

"Лея" - Джуд Деверо

Точно така, това е Лея! Давай следващата загадка!

Точно така, това е Лея!

Давай следващата загадка!

Ето я и нея (от исторически роман):

Лорд Главния се поглади по брадичката.

— Странно. А след това е решил да ви освободи без откуп. — Той се приведе силно напред. — Опознахте ли го по-отблизо?

— Горе-долу.

— И ви държаха отделно от другите пленници?

— Да.

— Къде?

Главата й се замая от канонадата въпроси, които той задаваше. Вече не издържаше. Скочи тъй рязко от мястото си, че чак стола й се преобърна.

— Престанете най-сетне! Не желая да говоря за това.

— Но нали са се отнасяли добре с вас! — припомни той казаното от самата нея.

Тя го прониза с леден поглед.

— Лорд Главния, не искам да говоря повече на тази тема. Нито сега, нито по-късно.

Ето я и нея (от исторически роман):

Лорд Главния се поглади по брадичката.

— Странно. А след това е решил да ви освободи без откуп. — Той се приведе силно напред. — Опознахте ли го по-отблизо?

— Горе-долу.

— И ви държаха отделно от другите пленници?

— Да.

— Къде?

Главата й се замая от канонадата въпроси, които той задаваше. Вече не издържаше. Скочи тъй рязко от мястото си, че чак стола й се преобърна.

— Престанете най-сетне! Не желая да говоря за това.

— Но нали са се отнасяли добре с вас! — припомни той казаното от самата нея.

Тя го прониза с леден поглед.

— Лорд Главния, не искам да говоря повече на тази тема. Нито сега, нито по-късно.

Хедър Греъм - Любовницата на корсаря?

Редактирано 22 юли 201015 г. от BlackRose (преглед на промените)

Хедър Греъм - Любовницата на корсаря?

Браво, позна я! Много хубава книжка. Ти си на ход.

Исторически и много, много любим момент от много любим роман.. В този миг Главната се втурна в залата. Главния й хвърли бегъл поглед и отново се обърна към госта си. Когато тя застана до него, той нетърпеливо я изгледа. Помисли си, че съпругата му изглежда толкова ядосана, че всеки миг от устата й ще забълва огън. Главния се намръщи, за да й покаже, че не желае да го прекъсва, и се извърна към *******. Но тя нямате намерение да го остави на мира и го потупа по ръката. После промълви: — Моля да ме извините, че прекъсвам спора ви. Главния смяташе, че гневът й скоро ще се уталожи, затова изръмжа: — Ще трябва да почакаш, съпруго моя. — Главен, това не може да чака. — Нима не си в състояние сама да разрешиш този проблем? — Не съм казала такова нещо — възпротиви се тя. — Тогава разреши го. — Тонът му я вбеси. Отгоре на това най-безцеремонно й обърна гръб и помоли госта да продължи. $$$$$$$$$ и ######### й хвърлиха по един състрадателен поглед. Тя им кимна сковано и се запъти към изхода. Главния я види, че спира близо до извития свод. Взираше се в редицата оръжия, окачени на стената. Главния се опита да посвети цялото си внимание на разговора е ******, ала не успя, тъй като съпругата му протегна ръка, за да свали една дълга тояга. Изглежда оръжието бе прекалено тежко за нея, тъй като се изплъзна от ръцете й и се стовари с трясък на пода. Главната обаче не се отказа. Вниманието на всички присъстващи бе приковано към нея. Тя пое дълбоко въздух, сграбчи тоягата и я затътри към стълбите. Главния я чу как тихо мърмори. Питаше се за какво, за Бога, й бе притрябвала тази тояга. Изведнъж отговорът изплува в главата му. Нахалника! Скочи от стола си и нададе гневен вик. Но той почти се удави в крясъците, които се разнасяха от двора. Главния хукна навън, последван от тримата воини. Разкрилата се пред очите му сцена бе толкова смайваща, че той се спря като закован. Свещеникът бе застанал до Главната. Изглеждаше напълно потресен. Но Главната не гледаше към него. Взираше се в земята, смръщила застрашително вежди срещу сина на ....... . Бъдещият леърд се бе проснал по корем, опитвайки се без особен успех да се изправи. — Ако още веднъж ме докоснеш, ще те ударя два пъти по-силно — извика Главната. — Искам да чуя извинението ти, Нахалнико, иначе няма да ти позволя да станеш! — Милейди — заеквайки се намеси отец %%%%%%, — той не разбира… Главната не му позволи да довърши. Предположи, че свещеникът иска да й каже, че Нахалника не разбира езика й. — О, той много добре знае защо го ударих — заяви на келтски. — Но, Главна, момичето ми — избъбри отец %%%%%%%, опитвайки се да й обясни. — Как се осмеляваш да ме докосваш? Аз съм съпругата на Главния, глупако! И освен това обичам този мъж със страст, каквато ти едва ли някога ще познаеш! — Милейди? — обади се &&&&&&&. — Не се бъркай в тази работа, &&&&&&& — сряза го Главната. Не смееше да изпусне от поглед воина, проснат на земята, нито тоягата си. — Главния ми каза сама да се справя с този проблем и не искам да се намесваш. Казах на Нахалника, че ще се върна с нещо, което ще накара коленете му да омекнат, и не го излъгах. — Той не е Нахалника. Гласът, изрекъл тези думи, принадлежеше на Главния. Той бе застанал толкова близо до гърба й, че Главната усещаше топлината му. — Не е време за шеги, Главен! Това безсрамно и невъзпитано момче има нахалството да ме сграбчи и да ме целуне. Само погледни какво направи с плисетата ми! — Ти си ударила Близнака, а не Нахалника! — Не съм. Той е… — Братът на Нахалника. — Брата ли каза? Главния бавно кимва. Изражението на лицето му бе сериозно и той явно не се шегуваше. — Не разбирам, Главен… Той изглежда точно като… — Те са близнаци. — О, Господи, само това не! — Еднояйчни — кимна отново съпругът й. Ужас! Наоколо се бе събрала доста голяма тълпа, правейки унижението й още по-болезнено. — По дяволите — промърмори тихо тя, така че само Главния я чу. — Защо не ми каза? Аз съм наранила не този, когото трябва. Главната незабавно хвърли оръжието си и се опита да помогне на невинната жертва да се изправи на крака. Не искате повече да гледа мрачното лице на своя съпруг. Но Брата отказа помощта й. — Съжалявам, че те ударих, Брата. Разбираш ли, никой не ми каза, че имаш брат-близнак. — Значи не си искала да ме удариш, така ли? — попита Брата, като продължи да отстъпва назад. — Ако спреш и застанеш достатъчно дълго на едно място, ще се опитам да ти обясня какво се случи — обеща Главната. Брата продължи да я гледа подозрително, но накрая спря. — Със сигурност нямах никакво намерение да ви удрям и повалям на земята. Аз дори не ви познавам, сър. Защо ще искам да ви причиня болка? До тук речта й спечели благоразположението на Брата, но следващите й думи го вбесиха: — Аз исках да ударя вашия брат, разбира се — нехайно заяви Главната. — Разбира се? Значи си искала да удариш Нахалника? Брата отново крещеше. В интерес на истината имаше намерение добре да наложи нахалния Накалник. Обаче реши, че няма да облекчи положението си, ако каже истината на брат му. Брата не изглеждаше като човек, който ще приеме с радост подобно откровение. Очевидно бе свикнал да защитава брат си, а Главната се възхищаваше на това качество, макар в случая да и се струпаше не на място. Реши да прояви тактичност. — Да, имах намерение да ударя твоя брат. Брата, сигурно си забелязал, че Нахалника се държи като свиня. — Доведете Нахалника при мен. Гръмогласният вик на Главния привлече вниманието на всички. — Ти ми каза сама да разреша този проблем, Главен, и аз бих искала… — Аз ще се погрижа — отсече той. — Как? — попита Главната, разтревожена от гневните искри в очите му. — Няма да нараниш момчето, нали, Главен? — Докосна ли те, Главна? — Да — изтърва се тя и чак тогава видя, че съпругът й едва сдържа гнева си. — Но това бе съвсем леко докосване, Главен. Съвсем бързо докосване и една малка целувка… — Ще го убия!

Венчило с дявола

Венчило с дявола

Давай, Йори, ти си

Още един исторически цитат! — Най-доброто, което можем да направим според мен, е да се приготвим да прекараме нощта тук. Сутринта някой ще дойде и ще ни освободи. Известно време той остана безмълвен. Стараеше се да се държи толкова настрана от нея, колкото му позволяваше малкото пространство, и сякаш продължаваше да обмисля думите й. Главната е толкова невинна, помисли си той. Изглежда, продължава да си мисли, че са деца и могат да прекарат нощта, сгушени един в друг. Вероятно си представя как, покрити със слама, двамата се притискат и спят спокойно. Но за него бе достатъчно само да я погледне и да осъзнае, че на него му липсва каквато и да било невинност. Пелерината й бе разтворена и отдолу се виждаше бялата рокля, прилепнала към твърде релефното й тяло. След като гърдите й се бяха така добре оформили, не можеше ли да е достатъчно любезна да не е толкова съблазнителна? Всеки мъж в Англия щеше да я погледне и… Най-добре да престане с тези разсъждения, увещаваше се той. Извърна се и заоглежда отново вратата. Мечът му е тук; може би ще успее да счупи пантите. Или да издълбае вратата? А ако в стената все пак има някой разместен камък… Чу звук и се обърна. За негов пълен ужас Главната бе проснала пелерината върху сламата и в момента разкопчаваше роклята. Беше се облегнала на каменната стена, едното й бедро провокативно стърчеше напред, а гърдите й напираха под плата. — Какво правиш? — в гласа му имаше истинска паника. Тя му отговори сякаш бе повече от очевидно: — Свалям мокрите си дрехи. Нали ти казах, че умирам от студ. Логика, помисли си той. — И как смяташ, че ще ти стане по-топло, след като се… разсъблечеш? Тя спря с пръсти върху връзките, освободени вече до кръста. Нищо ли няма отдолу, зачуди се той.Тя го погледна косо. — Не се бях сетила. Аз… Ние можем… Да, пълна невинност, помисли си Главния отново и докато Главната премигаше насреща му, той се сети за няколко начина да се стоплят. — Сламата! — възкликна той въодушевено, сякаш току-що бе измислил нещо гениално. — Зарови се в сламата. Дълбоко. Много дълбоко. Колкото по-надълбоко се заровиш, толкова по-топло ще ти бъде.

"— Какво правиш? — в гласа му имаше истинска паника."

Страхотен цитат! Хайде,дами, познавайте заглавието,че да мога да го метна в списъка за четене.

Редактирано 22 юли 201015 г. от The Duchess (преглед на промените)

Джуд Деверо - Спомен?

Браво, това е книгата! Ти си наред!

Отново исторически цитат Главната се изправи и направи каквото й бе наредено. Осмели се да погледне крадешком пред себе си едва когато спря в средата на стаята. На едно кресло край леглото се бе отпуснал Главния. За пръв път го виждаше в такава непринудена поза. Омразен простак! Изглеждаше толкова спокоен. Освен това не беше толкова висок и тромав, отбеляза неохотно тя. Всъщност гледката, която представляваше дългото му, атлетично тяло, й се стори доста… приятна. Приятна? Ха! Сигурно бе вдишала прекалено много изпарения от почистващата смес на ******, за да й се привиждат такива невероятни неща. Истината обаче бе, че Звярът действително я интригуваше и за пръв път, откакто го познаваше, се хвана, че го наблюдава. Погледът й се плъзна по протегнатите му напред крака, по добре оформените прасци и силните бедра. Жълтите панталони прилепваха съвсем плътно. Главната усети, че започва да изпитва възхищение. „Силни”, това бе думата, която се появи в съзнанието й, докато се взираше в краката му: силни, мъжествени и съвършени в мускулестите си очертания. Но колкото и да е странно, това само засили още повече неприязънта и. Като му пожела да върви по дяволите, а на себе си — където и да е другаде, само не там, младата жена се опита да отвърне поглед, но не успя. Прекрасни бедра, да. Още една точка за Лидия и наблюдателността й. Впечатляваща подутина… ъъъ… ъъъ… Главната побърза да погледне по-нагоре. Корем? Изскърца със зъби. Беше плосък. Вторачи се, опитвайки да различи корсет под тънкия плат на панталоните. След малко въздъхна беззвучно. О, по дяволите! Още една точка за него. Е, добре, да види по-нататък. Вдигна очи още малко по-нагоре в очакване да открие широка талия или хлътнали гърди. Последва нова беззвучна въздишка. Очевидно торсът му бе също така безупречен, както и долната половина на тялото. Подлец! Вгледа се в тънката му талия, сърдита заради неоспоримо привлекателния начин, по който тя преминаваше във впечатляващо широки гърди. Негодник! Колкото до раменете… Едва не извика от недоволство и откъсна с усилие на волята погледа си от мощните рамене, за да го насочи към госпожица #######, която стоеше зад него. И какво от това, че тялото му бе съвършено? Каква полза при такова лице? След като си повтори няколко пъти, че великолепните форми на Главния бледнееха пред обезобразеното му лице, Главната се съсредоточи върху камериерката на нейно височество. И си даде сметка, че тя мърда устни и я гледа. Внезапно осъзна, че всъщност госпожица ####### и казва нещо. О, по дяволите! Ето, че пак го беше направил. Звярът за пореден път я бе объркал така, че да се изложи. Обзета я силното желание да му извие врата, тя прошепна: — Съжалявам. Бихте ли повторили?

Софи, Хедър Кулман http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Боже, как обичам тази книгааааа

Редактирано 22 юли 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Както винаги си права, Боби. Давай ти си, мила