Що ли си мисля че това е един дрю. Не че искам да позная ама си е "в плен на моите желания" май туй. и дам любим ама не малъри андерсън ша да дойде.

Що ли си мисля че това е един дрю. Не че искам да позная ама си е "в плен на моите желания" май туй. и дам любим ама не малъри андерсън ша да дойде.

Мила, не е книжката за Дрю, а за Бойд и казах любимите Малъри, заради цялата поредица нищо, че е Малъри-Андерсън. А и в тоя откъс са Джеймс и Антъни, които тъкмо прибраха Кейти от кораба на Бойд.. след "излета" на самотния остров и Антъни и Бойд малко си поотупаха праха един на друг

Мила, не е книжката за Дрю, а за Бойд и казах любимите Малъри, заради цялата поредица нищо, че е Малъри-Андерсън. А и в тоя откъс са Джеймс и Антъни, които тъкмо прибраха Кейти от кораба на Бойд.. след "излета" на самотния остров и Антъни и Бойд малко си поотупаха праха един на друг

Уф да ве. То земаха ми се плетат вече. Баш Бойдчо си е.

С малко закъснение, новия цитат: — Пуснете ме, мистър Простак. Главната пусна и последната книга и впи нокти в ръцете му. — Ти си прекрасна жена, а все още не си вкусила от любовта. Със сигурност не би искала да се лишиш от чувствените преживявания, нали? — Мистър Простак, ако не ме пуснете веднага, ще започна да крещя. — Няма никой вкъщи, мила моя. — Простакът се опита да я събори върху дивана — Племенниците ти ги няма. — Сигурна съм, че икономката е някъде наоколо. — Икономката ти е навън, в градината. — Простакът започна да притиска устните си във врата й. — Не се страхувай, сладка моя, сами сме. — Мистър Простак Трябва да се контролирате, сър. Не знаете какво правите. — Наричай ме любими, мила моя. Главната направи отчаян опит да достигне бронзовата статуетка на троянския кон, която стоеше на бюрото й, но не успя. За нейно голямо учудване Простакът я пусна. — Проклятие! — извика разтревожено той. Свободна най-сетне, но загубила равновесие, Главната се препъна и почти падна на пода. Хвана се за ръба на бюрото и успя да се задържи на крака. Зад гърба си чу Простакът отново да вика, силно възмутен. — Кой, по дяволите, сте вие? Изведнъж се чу обезпокоителен шум — като че ли плът се удряше в плът. Шапката на Главната се беше килнала над едното й ухо. Тя отметна няколко кичура коса от очите си и силно изненадана, се втренчи в Простакът. Той лежеше сгърчен на пода. Обзе я странно чувство за неизбежност. Тя се втренчи в черните ботуши, които бяха стъпили на килима до тялото на Простакът, и бавно плъзна поглед нагоре. Пред нея стоеше мъж, който можеше да е излязъл направо от някоя древна легенда, разказваща за отдавна загубени съкровища и загадъчни острови, неотбелязани на картата. От корените на дългата му черна коса и лилавата превръзка, закриваща едното му око, до камата, която беше прилепнала до бедрото му, той беше мъж, който вдъхваше страхопочитание. Беше един от най-страшните и красиви мъже, които Главната беше виждала. Висок, широкоплещест, мускулест, той излъчваше сила и мъжка грация. Чертите му като че ли бяха изваяни от ръката на скулптор, презиращ изискаността и финеса. — Вие ли сте, по някаква случайност, мис Главната? — спокойно попита мъжът. Това, че в краката му лежеше проснат в безсъзнание мъж, сякаш беше най-обичайното нещо на света. — Да. Главната осъзна, че гласът й едва се чува. Тя прочисти гърлото си и отново опита.

Измама на Амандичка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

П.С. Не можах да се устискам като ме провокираш Йори с Амандичка

Редактирано 28 юли 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Знаех си аз, че ако го видиш първа просто няма как да сбъркаш!!! Аз също обожавам Аманда и направо не знам как ще я подредя тази класация,а тази книжка е страхотна! Сега си ти!

Знаех си аз, че ако го видиш първа просто няма как да сбъркаш!!!

Аз също обожавам Аманда и направо не знам как ще я подредя тази класация,а тази книжка е страхотна!

Сега си ти!

АААААААААААА ша ви кажа аз на вас. МакЛийн ша го четете догодина тогава пък. Боби внимавай кво ша пуснеш хихи, че верно ша годинасям с тез убавини.

АААААААААААА ша ви кажа аз на вас. МакЛийн ша го четете догодина тогава пък. Боби внимавай кво ша пуснеш хихи, че верно ша годинасям с тез убавини.

Сънчо, пускам нещо дет май от сумати време му се назландисваш да го четеш

Главния обгърна кръста й и я вдигна. Занесе я до един стол и я постави в него. Стоеше точно пред нея, като преграждаше всяко бягство.

— Сега ме изслушай. Не знам как стигнахме до подобно положение. Мислех те за по-разумна, по…

— Покорна? Хрисима? Глупава?

— По дяволите, млъкни! Нищо подобно. Ти се държиш абсурдно, опитваш се да ме разсърдиш.

Той започна да се разхожда напред-назад пред стола й. Тя го наблюдаваше, без да разбира и без да е сигурна какво иска.

Той спря, наведе се, ръцете му сграбчиха дръжките на стола й, лицето му беше на по-малко от три инча от нейното.

— Добре, ще ти кажа просто какво съм решил да правя, какво реших, когато бяхме все още в къщата на Управителя.

Гледаше наоколо, безразлична колкото едно дъбово дърво.

Той се изправи, наблюдаваше я отгоре:

— Решил съм да те запазя като моя съпруга. Няма да анулирам брака. Баща ти може да запази проклетия договор. Подходяща си за мен като всяка друга жена. Беше права. Ще бъдеш за мен много добра съпруга. Имаш добро родословие. Имаш отлично възпитание, най-малкото би трябвало да имаш. След като те запазя, няма да пътувам до Лондон, за да търся подходяща кандидатка и да я ухажвам, докато полудея от отегчение. Братовчеда беше прав в това отношение, неговата кожа. Разбира се, ти не си точно това, което бих искал да бъдеш. Трябва да се научиш да сдържаш проклетия си език. Мисля, че мога да ти помогна да подобриш маниерите и държанието си спрямо мен. И така, Главната, няма причина да напускаш. Няма причина да действаш неразумно. Ти си сега моя съпруга — признавам те за такава, — ти си сега графиня на ------.

Той сияеше пред нея.

Главната се изправи много бавно. Той отстъпи назад все още сияещ, очевидно с нетърпение очакваше от нея да се хвърли на мъжките му гърди и да се разплаче от облекчение, да му благодари за чудното благородство, да му целува ръцете и да се закълне във вечна преданост и подчинение.

А тя се обърна бавно, вдигна инкрустираната масичка с вретеновидни крака, вдигна я над главата си и бавно я свали надолу. Той я гледаше с невярващи очи, но се отдръпна и масата се стовари на рамото, не на главата му. Ключът падна от ръката му на пода.

Тя го вдигна и се затича към вратата. Главния клатеше глава, вбесен, озадачен, леко дезориентиран. Тя изскочи мигновено от вратата, затръшна я в лицето му и когато ръката му вече хвана дръжката, чу ключът да стърже в ключалката.

Гледаше втренчено вратата.

Проклетата жена го беше заключила в Златния салон. Вратата беше стара и красива, солидна, плътна. Петима мъже най-малко щяха да бъдат необходими, за да я разбият.

Главния беше служил в армията. Беше силен, хитър, рядко губеше двубои. По дяволите, даже говореше френски и испански свободно. И въпреки това тази жена го хвана неподготвен. Това беше твърде много.

Той се предаде и извика:

— Отвори тази проклета врата! Главната, отвори вратата!

Катрин Каултър - Невестата от Шербрук?

Катрин Каултър - Невестата от Шербрук?

Аха, точно в целта, Мимче http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Давай напред

Аз напоследък пускам само исторически цитати и за да спазя традицията отново исторически цитат Главната се претърколи заедно с него, сгуши се и нежно му се усмихна. — Ти ми каза, че практиката ще ме направи по-добра. Но нямах представа, че ще практикуваме толкова често. Главния виждаше, че е много доволна от себе си. Усмихна се, помилва я по главата и изрече на келтски: — Знам, че не разбираш това, което ти говоря, Главна, но изпитвам нужда да го кажа на моя роден език. — Аз те обичам, скъпа моя! С цялото си същество! Усети как тя се напрегна, но когато се опита да се отдръпне, я притисна още по-силно към гърдите си. — Обичам те, защото си толкова нежна и любяща. И толкова състрадателна и добра. Сърцето ти е злато, момичето ми. Но най-много от всичко, Главна, аз обичам твоята искреност. Никога не бих могъл да обичам жена, която се опитва да ме мами, но имам пълна вяра в теб. Главния си помисли, че малката му съпруга сигурно се е превърнала в камък. Беше му потребна цялата воля, за да не се разсмее на глас. — Лека нощ, Главна — прошепна той на английски. — Какво ми каза преди малко? Опита се гласът й да прозвучи незаинтересовано. — Казах ти лека нощ — лениво изрече Главния. — Преди това — с треперещ глас попита младата жена. — Нищо важно — нехайно измърмори той. Тя се отдръпна от него и той видя раздразнението, изписано на лицето й. — Истина ли бе всичко, което каза? Главния сви рамене. Главната едва не избухна, ала вече бе решила, че утре ще поднесе голямата си изненада на Главния — ще коленичи пред крал ***** и ще му се врече във вярност на келтски. Нямаше да позволи на Главния да провали изненадата й. Това бе решено и точка по въпроса! Ала само преди броени минути той й бе казал, че я обича, защото е искрена и никога не лъже! Оказа се уловена в собствения си капан. И защо внезапно й се стори, че Главния знаеше? Вероятно заради дяволитите искри в очите му, — Изглеждаш така, сякаш се каниш да решиш всички проблеми на английското кралство — вметна Главния. — Мислех си за един малък проблем. — За какво се отнася? Тя поклати глава. — Утре ще го реша, Главен. Това е мой проблем. Довери ми се. — Аз напълно ти се доверявам, съпруго моя. — Наистина ли? — зарадвано попита Главната. — Разбира се. Честността и доверието са като лявата и дясната ръка. И двете са важни… Какво има сега? Отново се мръщиш. После реши, че достатъчно я е дразнил за една вечер. — Става късно, Главна — рече той и я притегли в прегръдките си. — Сигурно си много изморена след този дълъг ден. Сега не бива да се опитваш да решаваш проблемите си. Сега би трябвало… — Да спя — довърши с въздишка тя. — Не — възрази той, — сега би трябвало да доставиш удоволствие на своя съпруг. — Но аз преди малко ти доставих удоволствие! — Не напълно, скъпа. — Той я претърколи по гръб. Ти си много щастлива жена, тъй като имаш изключително търпелив съпруг. — Аз имам ненаситен съпруг, Главен. Знаеш ли колко пъти ние… — Нима трябва да броя и колко пъти сме се любили? Главната едва успя да обвие ръце около врата му, когато устните му заглушиха смеха й с дълга целувка. Любиха се бавно и нежно. И през цялото време Главния й шептеше любовни слова. Утре, обеща си тя, утре аз ще му се врека на келтски.

Венчило с дявола на Джулито?

Венчило с дявола на Джулито?

Давай, Стаси, ти си мила http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Ихаа, и все пак "Венчило с дявола" ми е една от фаворитите. В десятката май я бях сложила, ама помня ли вече. ;д А ето и един цитат от исторически роман:

— По-добре ли си днес? — попита той, когато тя седна в другото кресло.

— Да — отвърна Главната и сведе поглед от страх пред гнева в очите му.

„Тя ме презира” — помисли си Главния, който напразно чакаше жена му да го погледне. Той се покашля нервно.

— Трябва да поговорим за нашето бъдеще.

Главната не откъсваше поглед от корема си, а сърцето й щеше да се пръсне. Съзнаваше, че трябва да каже нещо, преди да се изпарят и малкото смелост и решителност, които й бяха останали. Една бърза и безболезнена раздяла би била най-доброто и за двамата. И все пак…

— Гледай ме в очите, когато разговаряш с мен — изтръгна я от мислите й Главния.

Главната вдигна изпълнения си с болка поглед и Главния почти съжали, че я бе накарал да го погледне.

— Бих… бих искала да се върна в Англия — обясни Главната.

— Ти си моя съпруга и мястото ти е при мен — каза Главния, скривайки болката си зад прекалено остър тон. Никога нямаше да я пусне да си отиде. С времето щеше да успее да си възвърне любовта и доверието й.

Главната бе объркана, но в сърцето й трепна плаха надежда. Може би той изобщо нямаше намерение да се разделя с нея?

— Но…

— Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да ме напуснеш, докато носиш в утробата си моя наследник? — Още докато изричаше тези думи, Главния осъзна, че не се бе изразил по най-добрия начин и предпочете изобщо да не беше отварял уста.

Пребледняла като платно, Главната потръпна. Той държеше единствено на детето. А когато то се появеше на бял свят? Какво щеше да стане тогава? Щеше да й вземе детето и да я изхвърли.

Ох толкова ми е познато,а не се сещам,напомня Джудит Макнот,тук малко налучквам,но не се сещам кое или Патриша Грасо Амулетът на Венера....

Ох толкова ми е познато,а не се сещам,напомня Джудит Макнот,тук малко налучквам,но не се сещам кое или Патриша Грасо Амулетът на Венера....

Не е на Джудит Макнот, но не е и "Амулетът на Венера".

Това страшно много ми прилича на Дивата котка на Хедър Греъм, но не съм 100 % сигурна А ако не е тя имам още едно предположение.. Патриша Грасо - Смарагдова магия?

Редактирано 29 юли 201015 г. от BlackRose (преглед на промените)

Това страшно много ми прилича на Дивата котка на Хедър Греъм, но не съм 100 % сигурна

А ако не е тя имам още едно предположение.. Патриша Грасо - Смарагдова магия?

Не е "Дивата котка", Блеки, но е "Смарагдова магия". Ти си наред.

Отново исторически цитат, на който много съм ревала и е много любим мой роман... Изведнъж й се прииска да предупреди гнездящите птици, да им каже какъв риск поемат. Но те нямаше да разберат предупрежденията й, затова тя остана на място, наблюдавайки как птиците вият обреченото си гнездо, докато тя правеше единственото нещо, което си беше обещала, че никога няма да прави: чакаше един мъж. Тъмният силует на лейди Главната се виждаше ясно от галерията пред входа за избата на замъка, където група млади мъже стояха с чаши богато, тъмно вино от Бордо — твърде много чаши… Тя още седеше на същата пейка в градината, на която бе седнала, когато дойде тук, точно след като камбаните биха за вечерня. Вечерният въздух вече беше станал влажен. Сър Главния я гледаше как увива по-плътно наметалото около себе си, докато не заприлича на мартенско зайче, сгушено сред цветята и тревите, сред ниските храсти и дърветата, които сега бяха само черни силуети. Обърна се към другите в галерията. — Тя вече достатъчно дълго седя в градината. Две свещи вече изгоряха докрай. — Той се отдели от стената, изгълта остатъка от виното си и се обърна към останалите. — Аз спечелих. ********* се подпираше на едно буре с вино и гледаше навън, към градината. Обърна се с лице към Главния, разплисквайки виното си, и се засмя. — Направи го, Главен. Поклати невярващо глава, олюля се леко, защото беше доста пиян, но това не му попречи да вдигне чашата и да отпие една още по-голяма глътка, така че виното потече по брадичката и врата му. Мъжете в стаята всички до един бяха свидетели на облога. Същите тези мъже бяха искали ръката на лейди Главната и бяха отблъснати. Все млади благородници, все богати мъже, все горди мъже. Никоя жена, никоя толкова горда жена, дори повереница на краля, не можеше да ги прави на глупаци, не и без някакво възмездие. ######### вдигна чашата си и залитна напред. — За Главния! — Гаврътна виното си, изтри уста с ръкав, после отново напълни чашата си и тази на ********, който се бе отпуснал до стената като парцалена кукла, изпънал напред крака, увесил глава на гърдите си, със затворени очи. — За Главния! — повтори и той, вдигайки чашата си, но без да отваря очи. Въздъхна уморено и извади дебелата си кесия. Открехна едното си око, после подхвърли цялата кесия със злато пред Главния, който я улови във въздуха, с учудващо трезви движения, сякаш не беше близнал и капчица вино. Един по един мъжете плащаха облозите си с кесии злато и сребро, с изключение на &&&&&&&&&&, който плати рубини и изумруди, защото беше самонадеян и трябваше да се чувства по-горен от всички, дори от равните на себе си. Главния погледна спечеленото. Имаше достатъчно пари, за да си купи златни шпори и колкото коне си поиска, толкова пари, колкото можеше да спечели в турнири, ако беше като легендарния ^^^^^^^^^ и ги беше спечелил всичките. Но нямаше нужда от тези пари. Баща му беше най-богатият човек в страната. Той не се интересуваше от парите, но останалите се интересуваха. Те продължаваха да вдигат шумни наздравици в негова чест. Когато започнаха да прекаляват, той се отдели от стената и се обърна към градината, за да хвърли бърз поглед към пейката, където Главната седеше и го чакаше. Пейката беше празна. Главния се намръщи, но не се обърна към другите, макар че @@@@@@@@@ му каза нещо и го тупна по гърба. Взе подадената му пълна чаша вино, вдигна я към устните си и отпи, взрян в тази празна пейка, като се питаше защо виното не запълва празнотата в корема му. Погледна в чашата с вино, стори му се вкиснало и горчиво на вкус, което беше странно, защото лично той беше счупил печата на бурето с най-хубавото френско вино на Краля, тежко и сладко вино от Бордо. — За Главния! Който победи Бодливата роза от Торуик! — За най-големия мъж сред нас! За сър Главния! — Да! За Главния! Обзалагам се, че Бодливата роза още седи на оная пейка и че замръзналият й задник е станал на ледена шушулка! Струваше си да дам пълна кесия, за да я видя да седи там по това време! Те се разсмяха и започнаха да подхвърлят цинични забележки по адрес на различни интимни части на лейди Главната. Главния не се чувстваше победител и със сигурност не изпитваше чувството за задоволена чест, което беше подтикнало облога, поне оттам беше започнал — от неговата чест, основана на арогантния коментар, който бе направил в пристъп на глупост, и от който сега не можеше да отстъпи. И докато се взираше в чашата с вино, виждаше пред себе си само едни виолетови очи, вгледани в него. Чуваше как другите сипят остроумия за студената и чепата лейди Главната. Но той знаеше истината, която другите не знаеха. В нея нямаше хладина. Бодлите й служеха само за да я пазят, всичко беше преструвка, в която той трябваше да проникне по-дълбоко, ако вече не се бе обзаложил и не бе поставил на карта честта си. Отпи още веднъж от виното си и после, поради някаква причина, която не можеше да си обясни, вдигна очи. Тя стоеше на вратата. Главната, младата жена, която бяха нарекли Бодливата роза. Рамката на вратата беше толкова голяма, че тя запълваше едва една малка част от нея, а при това не беше дребничка. Но застанала там, тя се смаляваше, огромната врата я правеше да изглежда крехка и уязвима. Бе увита със същото синьо наметало, стиснала краищата му в юмруци с побелели кокалчета на пръстите. Лицето й беше бяло като сняг, беше си наложила маска на твърдост и огорчение, присвила очи, които виждаха единствено него. Той не знаеше колко време бе стояла тя там, но виждаше, че е достатъчно дълго, за да разбере как стоят нещата. Не помръдна. Не отрони и дума. Беше направил нещо достатъчно унизително тази вечер. Другите не биваше да разберат, че тя е тук. Нещо остро и палещо го прободе. Нещо чуждо за него, нещо, което може би беше срам. Тя остана там още един миг, сякаш се опитваше да запомни това, което вижда. В този миг той внезапно осъзна, че това не е обикновена прищявка, нито каприз, който трябва да бъде забравен. Не е шега. Нито забавление. Нито битка на две гордости. Тя се обърна, бавно, с високо вдигната глава. Само за миг той се запита какво я е прихванало. Нямаше сълзи. Нямаше хлипания. Нито истерични женски викове. Тя само се отдалечи, с вдигната глава и с тежко влачещо се подире й богато тъмносиньо наметало. Дълго време остана вгледан в празната рамка на вратата, виждайки я, макар да знаеше, че си е отишла. Сякаш образът й се бе запечатал в очите му. Дълго време не успяваше да види нищо друго. Поклати глава и отмести поглед, вдигайки бързо чашата към устните си, после отпи голяма глътка, после още една и още една, опитвайки се да прогони това, което беше видял, и още повече, това, което беше почувствал, когато видя лицето й и изпълнения с ненавист поглед, който му беше отпратила. Не каза нищо на никого, само продължи да пие, докато в чашата не остана нищо. После продължи да пие, докато в каните също не остана нищо. Мисълта му не се притъпи, настроението му не се промени. Дори не можеше да се напие. Защото цялото вино на света не можеше да отмие вината, която усещаше, заради това, което току-що беше направил.

Проклетникът, Джил Барнет

Наистина страхотен, настръхващ момент от един невероятен роман http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 29 юли 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Ауууу,това съм го чела и естествено пе знам ни промана,ни за какво ства дума в него

Проклетникът, Джил Барнет

Наистина страхотен, настръхващ момент от един невероятен роман http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Давай, Бобчо, предавам ти щафетата http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Едва тук, разхождайки се сама сред благоуханните цветя, тя намери отдих от оживлението в къщата. Толкова много време бе пропиляла сред гостите! Липсваше й насладата от спокойствието в Ирландия, където се разхождаше сама по скалистия бряг, вдишваше свежестта на океанския въздух и бродеше из природата. Но тогава тя бе момиче, необременено с истински отговорности. А сега бе жена, която носеше на раменете си цялата тежест както на собствената си репутация, така и на репутацията на мъжа си.

Краката сами я отведоха до обвитата в розови храсти дървена беседка. Главната влезе в нея и пътьом откъсна голяма бяла роза. Бе играла тук като дете, когато баща й идваше в това имение. В детските й спомени беседката бе вълшебно място.

В беседката имаше извита мраморна пейка. Главната набра полите си и приседна. Замисли се. Дали всички гости тази вечер си бяха съставили същото мнение като онези две злоезични кучки? Спомни си изражението на няколко лица, когато двамата с Главния слизаха по стълбите. Неспособност да повярват. Шок. Жалост. Страх. Глупци! Те виждаха само куцането, счупената ръка, открояващата се черна превръзка на окото. Не виждаха онова, което бе открила тя: мъжа, който бе служил достойно на каузата на своя крал; мъжа, който бе предизвиквал отбраното лондонско общество насред театъра; мъжа, в чието докосване се криеше някаква невероятна магия и който само с просто докосване откриваше нещо неизвестно, скътано дълбоко в нея.

По каменната пътека прозвучаха стъпки. Главната напрегна слуха си и чу потропването на бастун. Сърцето й заби по-бързо.

Главния спря. Сребристата рокля на Главната се забелязваше отдалеко. Ангел в нощта, предлагащ избавление. Нешколувана прелъстителка, необучена сирена, която му даваше знак да се приближи към покритата с рози беседка.

Той пое дълбоко дъх. Кръвта във вените му се разгорещи. Пулсът му се ускори. Ръката му стисна златната дръжка на бастуна. „Тя е моя! — искаше му се да изкрещи на всички. — И аз съм неин.“

Главния се приближи бавно, за да не я изплаши, и седна до нея на мраморната пейка. Помълчаха за миг.

— Кажете го отново — помоли Главния дрезгаво.

— Кое? — запита тя, усещайки мириса на ароматизирания сапун, който той винаги използваше.

— Името ми. Кажете го. — Гласът му беше невероятно прелъстителен.

Главната облиза устните си.

— Главния — прошепна тя в обкръжаващата ги тишина.

Главния се наведе към нея, устата му се доближи до шията й. Тя усети дъха му над обецата си.

— Махнете я — каза той, навивайки една от многобройните й къдри около жилестия си пръст.

Главната с треперещи ръце свали украшението и той веднага впи устни в месестата част на ухото й и го пое нежно в устата си. Главата й се отметна назад.

Главната се задъха. Тялото й се обля в топлина. Със сръчните си пръсти Главния успя да се справи със стегнатите закопчалки на роклята й и корсетът се плъзна надолу. Силната му лява ръка я обгърна.

— Главния — простена тя. Устните му докосваха раменете й, галеха кожата й с възбуждащия си допир. Дишането й се учести, изпълни я странен, силен копнеж.

"Девицата и звярът" на Вероника Хол

Редактирано 29 юли 201015 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

о "девицата и звяра" Вероника Хол