Споменаване у Спиридон Габровски езическия обряд Пеперуда. Във "Ветрената мелница" на Елин Пелин също, при това доста скоро.

Цитат

 

Първото писмено споменаване на обичая е от Спиридон Габровски в „История во кратце о болгарском народе словенском", където е описан като почитане на образ, наречен Перун или Пеперуд, погрешно счетен за исторически български владетел:

„И сего Перуна болгары почитаютъ: ко время бездождія, собираются юноши и дѣвицы и избираютъ единаго, или от дѣвиц или юношах, о облачают его въ мрежу, аки въ багряницу, и сплетутъ ему вѣнецъ от бурянов образ краля Перуна, и ходят по домахъ, играюще и спѣвающе часто поминающе бѣса того, и поливающе водами и Перуна того, и сами себѣ; людiе же безумнiи даютъ имъ милостыню тую, купуют ястiе и питiе и дѣлают трапезу, ядят и пiят во славу Пеперуда того и дѣлающе тако кланяющiяся iдолом..."^[4]

 

В други райони след Пеперуда хората се разотиват и това е рядък обред без жертва и трапеза.

Да, явно си си лаладжия 😂

Не знам дали осъзнаваш що за смешни примери даваш.  Спиридон Габровски следва илирийската теория, вероятно повлиян от Винко Прибоевич,  според която т.нар. славяни са древните илири,  взема твърдения и от други произведения и ги подрежда както сметне за най правилно.  Днес товя се приема с насмешка, но за онова време е било нормално. Не казвам, че го е правил с лоши намерения,  но "научната" база, с която е разполагал е била твърде оскъдна и със съмнителна обективност.  Но на теб явно ти е достатъчно,  че някой някъде е писал,  че българите преди 1000 години са вярвали в Перун. Добре че е бил той да ни каже,  защото в средновековието българите не са и предполагали за съществуването на Перунчо 😂 

 

Пействам ти изказването на Константин Апамейски на църковния събор в Константинопол през 681 год: 

Дойдох при вашият свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля нито тия, които изповядват две воли.” 

 

Проучи какво представлява това за едната воля и двете воли, какво са изповядвали ромеите тогава и какво са изповядвали преди това. 

преди 3 часа, Michigan111 написа:

Да, явно си си лаладжия 😂

Не знам дали осъзнаваш що за смешни примери даваш.

Стигналите до оскърбления в общуването често биват дискриминирани като простаци и тяхното мнение се пренебрегва. Много хора смятат, че така е правилно, за да се запази спокойно и многостранно обсъждане на фактите.

В градинката на Гергана има някои цветя, чиито имена са не- съвсем познати. Две от тях са "кремък".

Цитат

В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени, жълтоалени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,

В поезията не всичко е ясно, понякога имената са митични, заради това не съм се задълбочавал. Случайно разбрах, че това име на цвете и до днес се използва в Трявна- градът, където се е задомил дядо Петко. Отнася се до перуниката- цветето на Перун. В това друго, синонимно име на цветето няма противоречие. Кремъкът също е символ на Перун. Чрез него се ражда искра, която носи цвета на светкавицата.

Уики.англ. дава тези сведения за Перун

 

Цитат

 

Weapons

In the classification scheme of Georges Dumézil, Perun was the god of the second function (physical and military power), a god of war, and as such, he was armed with several fantastic weapons. Perun's lightning bolts were believed to be stones and stone arrows. According to folk beliefs, fulgurites, belemnites, and sometimes even the remains of prehistoric stone tools found in the ground are remains of these weapons. Various Slavic countries also call these deposits "Perun's stones", "thunderbolt stones", "thunderbolt wedges" and "Perun's arrow"; other unrelated names for these include "devil's finger", "God's finger", and "Mother of God finger", and in Lithuania, "Perkun's finger" (Belemnitida).

 

Тази връзка потвърждава, че част от българите са познавали славянския бог Перун и атрибутите му.

преди 1 час, Търсещ истини написа:

Стигналите до оскърбления в общуването често биват дискриминирани като простаци и тяхното мнение се пренебрегва. Много хора смятат, че така е правилно, за да се запази спокойно и многостранно обсъждане на фактите.

Направо се трогнах 😂

Обиди се че те нарекох лаладжия ли?

Които точно факти обсъждаш ти? Не познаваш историята,  не познаваш изворите,  и уж търсиш някакви истини,  а упорито натрапваш лъжи. 

преди 4 часа, Търсещ истини написа:

Споменаване у Спиридон Габровски езическия обряд Пеперуда. Във "Ветрената мелница" на Елин Пелин също, при това доста скоро.

На свързването на Пеперуда с Перун може да се противопостави разпространението на обряда в Гърция, където преводът на пеперуда е близкото по звучене πεταλούδα, но гръцката уикипедия не е споменат обичай с това име, нито има препратка от българската или македонска към гр. За това пък в Wiki.de става дума, че в Македония обичаят е продължил до 60- те г. на 20 в. както с името Пеперуга, така и Додоле, в шопско- вай-дудуле. Уики.де също набляга, че обичаят е свързан с Перун

Тук, моля за извинение, но ще споделя една моя фантазия, която ме вълнува. Зная, че нямам никакви сериозни основания, но какви волни съчинения съм чел...

В младините си Темуджин, бъдещият Чингис хан изпатил от конекрадци. Тръгнал той да ги гони и стигнал до един младеж, който доял кобила от стадото си. Попитал го за липсващите си коне, а младежът му отговорил горе- долу така: Уморен си от препускане в степта. Разбирам те, защото мъжете имаме едни и същи ядове. Верен другар ти ставам и ще ти помогна. Аз съм Борчу (казахите го наричат Богорши- "Боғуршы", а това Богурчи ми е много познато) и съм син на Наху баян (и това баян ми е познато). Чингис хан му казва "Ти си истински хулег-багатур" (и това багатур ми е познато) По- насетне този Борчу (Богурчу) споделил с Темуджин своята вяра в Тангра и монголите развели конската опашка в най- голямата империя на света.

 

Наистина, това са фантазии, монголците казват, че Богорчу бил от  род арулад от клан Бодончирийн, като са им били дадени земи в централа Монголия, но преди това Темуджин три дни е яздил докато стигне до тях. Нека имаме предвид, че българите вече са били премазани от Хазарския хаганат и кой- където е можел, е бягал. Обаче братовчедът на Богарчу се е казвал Угелен Черби, което е малко (?!) непонятно. От друга страна, врагове на рода на Темуджин са били татарите, а те са ни също познати. Една особена фигура в обкръжението на Чингис хан е бил и Теб-тенгри- шаманът, който имал силно влияние върху владетеля, докато не започнал да си придава прекомерна важност, де. 

Това са идеи, по- скоро вдъхновени, отколкото изследвани от "Тайната история на монголите", неколкократно издавана, вж. и тук: http://altaica.ru/SECRET/bulgarian.pdf  

Интересен пасаж от Уики.де

Цитат

 

Im 18. Jahrhundert lagen Berichte über den asiatischen Schamanismus vor, der nun mit Orpheus und dem orphischen Impuls in der griechischen Kulturgeschichte in Verbindung gebracht wurde. Johann Gottfried Herder hielt Orpheus, den er sehr bewunderte, für einen Schamanen und schrieb ihm eine maßgebliche Rolle bei der Ausformung der griechischen Zivilisation zu.^[58] In der Encyclopédie schilderte Louis de Jaucourt 1765 die orphische Lebensweise in dem ihr gewidmeten Artikel sehr positiv. Er kennzeichnete sie als tugendhaft und religiös und beschrieb Orpheus, der die Orphik begründet habe, als den ersten Weisen und als Reformator, der die Wilden zivilisiert habe. Verbreitet war im 18. und noch im frühen 19. Jahrhundert die schon von antiken Autoren geäußerte Meinung, Orpheus sei der Gründer der eleusinischen Mysterien gewesen.

През 18 век има съобщения за азиатски шаманизъм, който сега се свързва с Орфей и орфическия импулс в гръцката културна история. Йохан Готфрид Хердер счита Орфей, на когото много се възхищава, за шаман и му приписва важна роля при формирането на гръцката цивилизация [58]. В „Енциклопедия“ през 1765 г. Луи дьо Жукарт описва много позитивно начина на живот в статията, посветена на него. Той я характеризира като добродетелна и религиозна и описва Орфей, който основава Орфик, като първия мъдрец и като реформатор, цивилизовал диваците. През 18-ти и началото на 19-ти век, мнението, изразено от древните автори, че Орфей е основоположник на Елевзинските мистерии, е широко разпространен.

 

Както споменах по- горе, на мен ми са познати Орфеевите химни

 

Цитат

 

Извършва се обредно кадене с манна*.

 

"Ела, Пеане, убийцо на Титий, Фебе Ликорее,

мемфиецо славен, щастие носещ, блажени, застъпник,

с лирата златна, орач, семенар, питиец, титаничен,

Гринее, Сминтее, питоногубец, делфиец, гадател,

див, божество светозарно, прочут и чаровен герое,

лиросвирач, хороводец, улучващ с лъка, стрелометец,

Бранхие и Дидимее, и Фебе Патарски, Локсие свят,

Делоски цар, лъченосец, с око, наблюдаващо всичко,

и златокъдър, вестяваш слова, откровения чисти;

чуй с милостиво сърце, за народите аз ти се моля,

целия този ефир безпределен с очите обхващаш

и земята щастлива през тъмата отгоре оглеждаш,

и в покоя на тихите нощи под звездоокия мрак

гледаш устоите долу; пределът на цяла вселена

твой е; началото, краят - на тебе са те поверени,

всеразцъфтял, ти настройваш в съзвучност небесния полюс,

ту най-напред преминаваш към тонове от дълбината,

ту извисяваш нагоре или към дорийска настройка,

целия полюс размесваш, делиш родове животворни,

смесваш в хармония ти за мъжете съдбата световна

и разпределяш еднакво на двете - на зима и лято,

тонове горни за зима, за лятото звукове долни,

а за свещения цвят на любимата пролет доризми,

ето защо назовават те с твоето име "владетел",

Пан, бог двурог, изпращач на свистенето на ветровете

и затова съхраняваш печата, извайващ всемира.

 

Чуй, отзови се, блажени, на твойте молители мисти!"

* Манната е сок или смола от дървото Мъждрян (Fraxinus orus), наричано още Бял ясен.

 

Орфеев химн към Хеката

Славя Хеката, на път и кръстовища богиня, Тройна богиня
Небесна, Земна и Морска, загърната в плаща шафранен,
властница гробна, с душите на мъртвите празнуваща Бакха,
Персова щерка, самотна, другарка на бързи елени,
Нощна, Господарка на кучетата, с непобедимо лице господарка, животнояда,
с бици ловуваш царице, държаща ключа на цялата Вселена,
Владичица, Господарка, отхранваща децата, нимфа, водачка,
бродеща из планините,
чуй ми молбите и на благочестивите жертви със сърце благосклонно девицо явявай се вечно!

Извършва се обредно кадене с манна*.

 

"Чуй ме, богиньо, която повеждаш деня лъчезарен,

о, светлолика Еос! Над вселената ти руменееш

и вестоноска на бога велик, на титана възвишен,

с твоите изгреви пращаш по нейните мрачни пътеки

към дълбините подземни Нощта с тъмнокожото рухо,

водиш към дневния труд и насочваш живота на всеки,

радваш преходния род на земята. Не ще се намери

никой, когато изгрееш, от твоя взор да се отвърне,

след като сладкия сън надалеч от очите прогониш.

Всеки човек ти се радва и всеко влечуго, породи

четириноги, пернати и неизброимите морски

жители: всякакъв деен живот ти на смъртните даваш.

Над посветените, чиста, разливай свещения блясък!"

 

 

 

Ще споделя моето мнение за Орфеевите химни като културно постижение. Те структурират необходимите части от една молба или молитва. На първо място е обръщението към божеството като към родово божество с което молителят е добре запознат. Той изрежда максимално пълно и като възхвала деянията и качествата на божеството (или при друг случай владетеля, старейшината) и така се домогва до неговата симпатия. Едва след като постигне близост, благосклонност, едва тогава  се обръща с молба към високостоящите. Тази култура на молитвата с успех може се прилага и като автосугестивна техника за преодоляване на психически проблеми, добиване смелост и вяра в помощта на външни сили.

А другото- предизвикване на доверие към притежаването на свръхсетивно познание, чрез разказ за слизане в смъртта и излизане от там е широко разпространено, едва ли Орфей го е започнал, може би египтяните.

И до сега има хора, които генерират в себе си енергия чрез вярата в мистичната Орфеева душа, която задвижва живота. Ето един от  съвременните последователи на орфизма http://www.desant.net/show-news/41036

 

 

Един мистичен себеексперимент с Тенгризма

Изградих си чрез самовнушение представа за приемане на религията на Тангра. Общо взето, поведението ми не се промени. Направи ми впечатление, че се засили оптимизма- безкрайността на небето и вярата, че то помага на приелите го ме разведрява в трудни моменти. Малко по- пасивен станах извън ежедневните си задължения. Изглежда Тангра подкрепя вътрешната енергия, но не дава мотиви за изграждането й. По същия начин подкрепя и научните и войнски усилия, но не ги предпоставя (в кошара не вкарва). 

Струва ми се, че последователите на Тангра нямат основание да приемат за закрилник Йехова, ами те си имат родов покровител от небето! Хазарските владетели обаче, изглежда са наблегнали това, че ще добият и книжнина, което си е изключително предимство. Мохамеданите пък са с големи предимства пред Тангра, защото предлагайки книжнината, не променят нагласата за безусловна защита от божеството. Християнството- напротив, с въведената първородна вина и изкупление е направо в противоречие с нагласите на тенгризма. Не е чудно, че това са били непримиримите, които Борис е изклал.

Езическите религии ми се виждат по- демократични от монотеистичните

Доколкото "небесното" е отражение на земното, дотолкова и небесната йерархия е като земната. Във време на империя, царствената религия на Юпитер става неудобна на Рим. Не може на земята един своевластен император, а на небето доста широк сонм от божества, отговарящи за своите ресори. Опитите за триумвират, какъвто е бил Юпитер- Нептун- Плутон в края на републиката едва е издържал, а в Империята просто не е бил приложим- разделянето на Източната и Западната империя е окончателно и не е никак братско разделяне на ангажиментите. При това положение Един владетел изисква Един бог!

Когато обаче има демокрация, нейното "небесно" съответствие е политеизма. Множество божества покровители. Олигархията пък се отразява в един главен бог сред неколцина равностойни на него.

Естествено, земният ред е по- леко променим и господстващият небесен може да не съответства, което ще остане някое време, но непременно ще се промени, просто защото не съответства.

Заради това на мен са ми по- симпатични тенгризъм-орфизъм-перун, отколкото монотеизма. Види се на други- също.

Днес си помислих, че Тангра е надвил Мохамед, Буда, Конфуций, Йехова и Христос. Кога? Ами при Чингис хан. Искам да кажа, че човекът е важен, не богът и хан Крум можеше да надвива над Източната РИ под знамето с конска опашка, но Борис Кръстител искаше да сплоти народа и затова напусна Тангра. Жалко, че е изклал първенците. Това е куцо единение.

Копирам от блог.бг

Тракийската религия била политеистична. Част от божествата имали общотракийски характер, а други са характерни само за определена племенна общност

Траките развили култ към силите на Природата. Почитали свещени гори, дървета, извори, потоци. Вярвали в съществуването на нимфи, музи и демони. За тях, змията била символ на хтоничните (подземните) сили. “Свещеното дърво на живота” било разделено на три части: горна – корона на дървото – символ на небето, средна – ствол на дървото – символ на земята, долна – корените на дървото – символ на подземния свят.

Важни елементи на култа били магическите действия и жертвоприношенията. Траките правели безкръвни и кръвни жертвоприношения.

До днес са запазени сведения за лечение чрез огън и вода, нестинарските игри, свързани с култа към Слънцето и с определени магически действия. Тракийските лечители използвали различни баяния и заклинания, придружени с магически действия. Музиката (и музикотерапията) се свързват с имената на херосите Орфей и Лин.

Херодот съобщава, че траките почитат боговете Хермес, Арес, Дионис, Асклепий и Артемида.

Тракийските божества не били структурирани в йерархичен порядък, както елинските. Понякога, функциите им съвпадат или се преплитат.

Троичното делене на света (чрез “Дървото на живота”) се забелязва и в групирането на боговете в триади – тройки божества, съчетаващи различни функции, израз на съвършеното единство на света, осъществено чрез различията. Такива такива триади са: Зевс – Дионис – Персефона, Арес – Дионис – Атремида и Сабазий – Дионис – Ипта.

Един от най-забележителните образи в тракийската митологична система е този на Орфей. Орфическата религиозна доктрина съчетава хтонични (слизане в подземното царство) и соларни елементи.

В пряка връзка с вярата в безсмъртието на човешката душа са и погребалните ритуали на траките. Траките практикували както трупоизгарянето, така - и трупополагането.

ТРАКИЙСКИ БОГОВЕ

Бендида е тракийско божество, почитано в югозападна Тракия. Тя е синкретизирана с различни гръко-римски божества, но най-вече с Артемида. В повечето от изображенията ѝ по скални релефи, апликации, кани или монети е представена като ловджийка, наметната с кожа, носи ботуши и шапка от лисица. В ръцете си държи копие, лък или дори мрежа и често я съпровожда ловно куче. В древногръцката митология ловците Агрей и Номий, а също и самата Артемида, носят ботуши, което символизира качеството бързина. Поради тази причина ботушите присъстват в образа на Бендида, но за разлика от нейните гръцки аналогии само тя носи шапка от лисича кожа. В митовете и легендите лисицата е считана за най-хитрия ловец или най-хитрото животно, което може да избегне всички клопки и мрежи. Следователно, шапката ѝ от диво животно има не толкова етно-означаваща, колкото функционално означаваща роля – тя допълнително я определя като богиня на лова. В монетите на витинския цар Никомед I Бендида е представена седяща на камък, върху който е опрян кръглият ѝ щит, с копие в дясната ръка, къс меч на кръста и облечена в къса туника, което функционално характеризира богинята в чисто военен аспект.

Етимологията на теонима има индоевропейски корен bhendh, - „свързвам”, „съединявам”, което дава представа за полисемантичния образ на богинята и като покровителка на брака от типа на Хера. Може би затова едно основно нейно качество е виргиналността ѝ. За архаичния човек виргиналността няма толкова физически, колкото соционален смисъл. Затова богинята-девственица се представя като обитателка на дивото пространство – мястото на жената в социума е в дома, „вътре”, и само бракът може да опитоми Бендида и да я върне в обществото. Тя може да бъде „майка”, но това понятие няма биологичен, а социален смисъл. Ролята на Бендида в тракийския пантеон е да осъществи пълноправното интегриране на младите в обществото. В един архаичен керамичен фрагмент от Лемнос е представена ловна сцена, където богинята поразява пантера с копие, разделящо се накрая на две остриета, а във вдигнатата си лява ръка държи малкото на звяра. Това символично откъсване на малкото е чисто социално действие, в което етапът на инициация настъпва след сепарация. Като обучава младите в изкуството на лова, богинята ги подготвя за живота им в статуса на зрели членове на социума. В резултат на нейната медиативна и възпитателна функция обществото циклично се попълва с мъже-войни и жени-съпруги.

Ловните умения, мрежата, копията, лъкът, бързината и животинските атрибути изграждат образа на Бендида като богиня въплъщаваща противоречиви митични роли. Всяка една нейна функция се допълва от нейната противоположност и може би затова копието ѝ е разчленено на две, да подчертае двойнствеността ѝ.

Дарзалас (Darzalas или Derzalas) е тракийски бог на подземния свят и плодородието, сходен с Кабир, чийто култ е засвидетелстван в древния град Одесос, днешна Варна.

Одесос е древногръцки полис, основан през VI в. пр.Хр. от милетски колонисти. Става голям търговски център през V в. пр. Хр. Преди основаването на гръцкия полис на мястото е съществувало тракийско рибарско и земеделско селище.

Тракийският бог Дарзалас е главното божество на Одесос, почитан като покровител на града. Представян е като зрял мъж с брада, полегнал на клине, държащ в ръката си рога на изобилието. В чест на Дарзалас били устройвани мистерии, шествия, игри и състезания, за които свидетелстват старогръцки и латински извори. В Одесос е имало и храм на Аполон, покровител на гръцките колонисти.

Дионис (на старогръцки: Διόνυσος; на латински: Bacchus) е древногръцки бог, божество на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Почитан е и в Древния Рим (Бакхус, Либер), в Тракия (Загрей) и във Фригия (Сабазий). Празниците (Дионисови мистерии), посветени на Дионис, в Гърция се наричат дионисии, в Рим – вакханалии, в Тракия – розалии.

Дионис, един от главните богове в гръцкия пантеон. Той е син на Зевс и на Семела. Семела е тиванска принцеса, името на която някои автори свързват с фригийската дума zemelos („земен“). Когато ревнивата Хера разбрала, че Семела (смъртна жена, по друга версия – богиня на земята) е бременна от Зевс, тя ѝ се явила като старица и посяла в нея съмнението, че именно бог е бащата на нероденото ѝ дете, като накарала Семела да помоли Зевс да ѝ докаже, че е бог и да покаже силата си. Зевс я увещал да не го моли за това, защото нямало смъртен, който да видел бог и да останел жив, но накрая отстъпил пред молбите ѝ. Семела загинала от пламъците на Зевсовите мълнии. Зевс спасил нероденото дете, като го зашил в бедрото си. Няколко месеца по-късно се родил Дионис, който по-късно извадил майка си от подземния свят и я направил безсмъртна. Дионис става съпруг на Ариадна, дъщерята на критския цар Минос

Според друга версия Дионис бил син на Зевс и Персефона- владетелката на подземното царство, или на Семела. Ревнивата Хера отново се опитала да убие детето, този път като изпратила титаните да го разкъсат, като го примамят с играчки. Титаните се страхували, че Дионис ще наследи трона на Зевс и го преследвали. При това Дионис претърпял различни метаморфози – превърнал се в лъв, бик, козел, пантера и др. Титаните го разкъсали и изяли части от тялото му. Зевс изпепелил с мълнията си титаните и от техния прах се родили хората. Това схващане е основа на Дионисовите мистерии, тъй като се смятало, че във всеки човек е заложена частичка от Дионис, тоест божествена същност. Атина и Деметра успели да спасят сърцето на малкия Дионис. Зевс използвал сърцето, за да възстанови тялото му, като го поставил в утробата на Семела. Оттук и наричат Дионис „дважди роден“. Някъде се казва, че Зевс дал на Семела да изяде сърцето на бебето, за да забременее.

Още Омир разказва легендата за Ликург, по-късно споменаван като цар на тракийското племе едони, който бил настроен враждебно към новия божествен цар. Дионис се уплашил от неговия вик и се скрил в лоното на Тетида. По-късно Дионис с войската си пленил Ликург и го ослепил. По други версии му вдъхнал лудост и Ликург убил сина си Дриант с брадва, мислейки че подрязва лоза или бил разкъсан от конете си на върха на планина. На мястото на Ликург Дионис поставил Харопс, който му издал тайните на Ликург. От тази царска династия, която наследила и тайните на Дионисовите мистерии, според някои автори произлиза и Орфей. После Дионис отишъл в Тива и там също сменил старата династия. Следван винаги от тиас – спътници, най-често жени, Дионис завладявал разни страни, в които жените преминавали на негова страна, опълчвали се срещу мъжете си, напускали градовете и бродели из планините, обхванати от вакхическа лудост.

На повторното раждане (прераждане) и метаморфози в различните версии се отдава мистично значение. Те са основната причина за култа на Дионис и мистериите, свързани с него, които се проявяват и до днес в народните празненства на Балканите, свързани с лозарството.

Еагър е тракийски речен бог. Свързан е с имената на много поети от Доомировия период. Според легендите е баща на Орфей или Лин. Понякога се казва, че е баща и на сатира Марсий.

Зеринтия (стгр. Ζερυνθία) е име на тракийска богиня. Името е отнесено към култ в Югозападна Тракия от Теопомп (fr. 44 и 214) и Хезихий. Ликофрон (77-78) я споменава като тракийска богиня и я отъждествява с Хеката и Афродита. Според Стефан Византийски и в лексикона Суда, Зеринтия е име на Хеката и Афродита не само в Тракия, но и на остров Самотраки. На острова има пещера, наричана Зеринтийска, където се жертвопринасят кучета в чест на богинята и се празнува с оргиастични обреди. Изглежда култът към тази тракийска богиня на Самотраки е съществувал преди колонизирането на острова от гръцките заселници от остров Самос. След елинизацията на култа, обредите в нейна чест са запазени и включени в култа към Великите богове на Самотраки - Кабирите. Има предположение, че пещерата се е намирала вътре в границите на светилището на Великите богове. Идентифициран е олтарът, на който вероятно са правени жертвоприношенията на Зеринтия — на края на свещения път, слизащ от хълма с пропилеите, преди да стигне до "Ротондата на Арсиное" и "Залата на хоровите танци".

От малкото информация, която е известна за Зеринтия може да се направи заключение, че тя е хтонично божество, от типа на анатолийската Богиня-майка. Тъй като е почитана на Самотраки, има основание да бъде наричана и "Велика богиня", тъй като всички божества, почитани на острова носят прозвището "Велики богове".

Кабирите (стгр. Κάβειροι) или Велики богове са божества с неуточнен брой, почитани с мистериални култове в античността на островите Самотраки, Лемнос и Имброс; в гръцките градове Тива, Тесалоники, Одесос; в тракийски царски резиденции като Севтополис и др. На Самотраки се наричат още „Велики богове“. Техните мистерии се ползват с изключителна популярност в древния свят. Смята се, че тези божества и техните култове са от трако-пеласгийски произход. Свъзани са с Хефест.

За култа към тези божества се знае малко, макар че разкопките от Тива и Самотраки ни дават материални доказателства за тези обреди, свързани с култа към Богинята Майка. Светилището на остров Самотраки е един от техните най-големите религиозни центрове. Сигурно е, че основен момент в ритуала е обредът на свещения брак. Божественото дете играе голяма роля в мистериите. Великите богове са познати в образите на синове на Зевс (Диоскури). Навярно ритуалите са извършвани в ритуална зала, имитираща първичната пещера. Слизането в подземното помещение играе ролята на слизане в долното царство, символична смърт. Към всеки нов посвещаван се подхожда като към чужд на мистериалната тайна и след посвещението той става зрящ, приобщава се към тайното учение. Неслучайно мистите в много от кабирическите изображения се представят с превръзки на очите или забулени. След посвещението се запалва огънят в сакралното огнище и това символизира новия статут и закрилата на Великите богове. Кабирите са разглеждани и като трима братя, двама, от които заговорничат срещу третия и го убиват. За изкупване на този грях, изявяващ различието между добро и зло, единственото изкупление е посвещението. Понякога тези божества се представят като синове на Хефест, друг път той е техен син или един от тях. Обикновено Кабирите са трима и към тях се прибавя детето Кадмос. Кабирите са възприемани като божествени покровители на мореплавателите. Те са често споменавани в античната литература, но поради съществуваща религиозна забрана за разкриване тайните на мистериите не са запазени подробни описания. Изобразителни текстове на тивански вази и от Самотраки хвърлят светлина върху тайнството.

Светилището на Кабирите се наричат на много места Кабирион.

Кабирите в Тракия

Епиграфски сведения посочват, че в резиденцията на тракийския цар Севт III, Севтополис, са били почитани Великите богове на Самотраки – Кабирите. Една находка от Тракия, свързана с мито-ритуалните представи за кабирическия кръг е изображението върху каната ритон от Боровското съкровище. Според известния траколог професор Иван Маразов сцената показва встъпването в брак на Кабира с Великата богиня. Това е кулминационният момент в мистерията на Кабирите. Възможно е този съд да е част от култов сервиз за мистериите на Кабирите. В декорацията на съдовете от Панагюрското съкровище се среща изображението на негърски глави, които също се интерпретират като част от кабирически сюжет, понеже самите кабири често са описвани като негри, пигмеи, черни или само чужденци.

Наличието на кабирическа иконография в собствено тракийска среда свидетелства за съществуването на култови центрове в Тракия.

Котито е едно от имената на тракийската Велика богиня. Най-рано се споменава в трагедията „Едони” от Есхил. Друг важен източник за култа към Котито е изгубената пиеса на Евполис „Баптай”. Знае се малко за същността на Котито. Понякога се отъждествява с Бендида. От тракийски изобразителни данни получаваме сведения за връзката на богинята Котито и бика. Фактът, че редица предствители на Одриската династия носят името Котис, подчертава особената популярност на Богинята сред траките. В елинския свят култът към Котито се разпространява по време на Пелопонеските войни (431 – 404 г. пр. Хр.). Тя е позната в Атина, Коринт и Сицилия. Изключителният колорит на празниците в чест на богинята я прави популярна и често се споменава от римските поети Вергилий, Хораций и Ювенал. В античната литературна традиция се приема, че Котито е дорийска богиня – коринтянка, дъщеря на Тимандър.

Празненствата, посветени на Котито, са ритуали, отличаващи се с оргиастични елементи. Те включват очищение, скок от скала в морето, мимове, подражаване рева на бик, екстатична музика. По време на тези празници мъжете носят женски маски, преобличат се в женски дрехи, имитират женско поведение. Според Страбон тези празници наподобяват малоазийските оргиастически тържества и е възможно да са пренесени от там, защото много приличат на култовите практики в чест на Кибела. Есхил поставя богинята във връзка с Дионис и прави паралел между почитателите на Котито и на Дионис.

Митологичната същност на Котито може да бъде разбрана чрез анализиране на отделните елементи на Котитиите. Скачането в морето е митологема с инициационен смисъл. Водата, като първичен елемент на космоса, въплъщава идеята за хаос и недиференцираност. Излизането от водния басейн символизира възстановяването на реда. Гмуркането е форма на изминаването на пътя между два статуса и преминаването на водната преграда е необходимо условие в много инициационни практики. Смята се, че мистите на Котито извършват инициационния си скок във водата, за да отбележат преминаването си от непосветени в статуса на посветени в мистериите на богинята. Мито-ритуалните механизми показват дублиране на основния семантичен смисъл в различни знакови системи. Посвещаваният трябва да премине през състоянието на ритуална смърт. Скачането в морето е една от формите на това състояние. То се дублира и от смяната на пола, демонстрирана чрез травестията в празниците на Котито. Смята се, че мистите са разигравали и хомоеротични сцени. Така се онагледява смъртта им като мъже (излизане от старото състояние на незнание) и „раждането” им като жени (влизане в новия статус на посветени). Много изследователи приемат, че Котито е типично андрогинно божество (с белези на двата пола). Шумът и музиката имат специфично значение в праненствата на Котито. Бичият рев е един от основните елементи по време на инициация, а аудитивният код е важен елемент от култа към Котито.

Формите на приемственост между древните култури от бреговете на Егейско море (остров Крит, Балкански полуостров, Мала Азия) тепърва предстои да бъдат изяснявани. Разграничавайки автохтонните минойска, по-късната микенска (макар и известна също като протогръцка) и тракийската култури от наложилата се след нашествието на древните гърци елинска култура, откриваме все повече аналогии между тези изконно местни култури в разрез с общоприетата История на Древна Гърция. Тук конкретно ни занимава първообраза на гръцката Артемида (претопен и в образа на редица други богини като Атина, Афродита и др.) - образа на Благата девойка Бритомарта, определяна като върховна богиня на Минойски Крит, микенската Повелителка на зверовете Потния Терон и Невидимата Афая от остров Егина. Тракийският култ към Котито няма как да не предизвика асоциации с мита за критската девойка Бритомарта, получила по-късно гръцкото прозвище Диктина (тази на ловните мрежи), която преследвана от цар Минос се хвърля от една скала в морето и попада в мрежите на рибарите довели я в Гърция.

„На Егина отправяйки се към планината на Общогръцкия Зевс (Zeus Panhellenios) пред теб изниква светилището на Афая, за която Пиндар съчинява ода по молба на Егиняните. Критяните казват (а митовете за Нея идват от Крит), че Евбул бил син на Карманор, този който пречистил Аполон след убийството на Питон и казват още Бритомарта била е дъщеря на Зевс и Карме (дъщеря на същия този Евбул). Тя обичала състезанията и лова и била любимка на Артемида. Бягайки от Минос, обладан от похотлив копнеж по нея, тя се хвърлила в мрежи опънати за лов на риба. Артемида я направила богиня и не само критяните, но и егиняните почитат я. Егиняните казват, че Бритомарта сама им се явила на техния остров. Нейното прозвище сред егиняните е Афая (Невидимата), а на Крит я наричат Диктина на мрежите.”

Търсейки връзка между траките и защо не дори така наречените от Херодот Царски скити от една страна и древните критяни и микенци, от друга, без своеволието да ги отъждествяваме, тук само ще изтъкнем афинитета на тези автохтонни култури към бика, змията и змиеукротителката, двойната брадва и късият прав меч, почитането на една-единствена Велика богиня-майка, или на един-единствен Върховен бог-баща, бил той с образа на гръцкия Посейдон, Дионис или Зевс, почитането на неговите две или повече дъщери или синове (да речем седем) по скоро като светици или светци покровители, или дори като безплътни духове, отколкото като божества в традиционния вид на гръцкия пантеистичен модел. Всъщност навсякъде където археолозите се натъкват на находки от тези култури се наблюдават сходни погребални практики с градеж на могили и използване на погребални маски, но липса на храмове. Те са заместени от каменни светилища под открито небе, свещени дървета, скали или стели (колони) дооформени от човешка ръка намиращи се в свещени гори, планини или пещери. Не на последно място разбира се стои и предпочитанието на траки, минойци и микенци към женското начало, към божествената девойка омайваща не само мъжките сърца, но и всичко живо със своята прелест, божествен глас и владеене на умения присъщи по традиция на мъжете. Неизброими са аналозите на тракийската Котито в целия древен свят, по различно време и под различни имена все пак става дума за един и същ архетип, така че въпросът не е толкова Кое е първо - кокошката или яйцето?, гръцката Артемида или тракийската Котито (Бендида), а по скоро Какво е кокошката, какво яйцето?

Сабазий (Сабо, гр. - навярно спасител) - фригийско-тракийско божество на растителността, земеделието и лечението, древно божество на живата природа, на човека и неговото здраве, на продължението на рода, благодетел и дарител на безсмъртие.

Оргастичният му култ преминал през V в.пр. н.е. в Гърция, първоначално почитан под името Загрей, а оттам в Древния Рим и се слял с култа на орфическо-тракийския Дионис (грц. Διόνυσος) Бакх, Бакхус (лат. Bacchus).

Сабазий покрива сигурно космическо божество, най-напред идентифицирано с твърдия елемент на вселената-камъка. В първичното си осмисляне като скален бог той владее и живота и мъртвата материя. Затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Този бог е също хтоничен, но хтонизмът пак не противостои на соларността, защото двете начала образуват космоса, който е всеобщност. Макар че името му станало епитет на Бакх и че неговата обредност е близка до Дионисиевата, тракийският бог-прототип, който впоследствие е известен като Дионис, навярно в тракийската религия е бил син на Збелсурд и на Бендида - богинята на земята, за разлика от гръцкия мит за Дионисий, където имената на тракийските богове са заместени с гръцки. По този начин Збелсурд става Зевс, а Бендида - Персефона. Като отроче Сабазий бил кърмен от нимфата Ниса и бил разкъсан от титаните. В тракийския вариант не участва Хера, a имената на титаните са съвсем различни. Единственото име, което ни е известно е Фюркос.

Мистериите на Сабазий били свързани с нощни къпания и пречиствания и се отличават с разпуснатост.

Култът към Сабазий бил широко разпространен във Фригия, впоследствие и в Тракия. Корените му трябва да се търсят най-късно около средата на II хил. пр. н. е. Всички извори показват, че Дионис не е гръцко божество, а анатолийско или тракийско - идва от Мала Азия в Тракия и от там преминава в Гърция. В класическата гръцка митология Сабазий бил отъждествяван с Дионис-Загрей. По-късно под влияние на елинската митология и култура култът към Сабазий проникнал в Рим, където се слял с култа на Юпитер.

След като елинизират и обсебват култа на Сабазий, гърците го връщат в земите на траките като Дионис. В някои митологични разкази на древни автори косвено се съобщава за съпротивата на траките при налагането култа на Дионис. Най-ранно е сведението за конфликт между Дионис и Ликург (тракийски цар при Хелеспонт), отразено в „Илиада“.

В земята на бесите култът на Сабазий е бил силно разпространен. В района на Асеновград най-силно e действала по-късно и гръцката колонизация, продължила и през Средновековието.

В образа на Сабазий разпространяван и описван в нашите литературни източници, по отношение на генезиса и култа, свързан с него, становищата не са съвсем обективни. Епиграфските източници са твърде малко, ето защо сребърната оброчна плочка от Белинташ има голяма научна стойност, показва съвсем различна от досегашните твърдения картина за образа на Сабазий. Плочката е била открита в подножието на скалния феномен Белинташ при село Мостово - Асеновградско, от местен жител и се съхранява в Археологическия институт и музей при БАН София, от 2001 г. Върху плочката Сабазий е изобразен в царствена поза. Този скален бог е седнал на скален престол в олтар. Обут е с високи обувки, характерни за планинските беси. С божествената за траките лява ръка държи клонка, която го характеризира като бог на вегетацията и живота, на вечния кръговрат в природата. С дясната си ръка божеството държи меч-боздуган, олицетворяващ неговата сила и могъщество. Тирсът, жезълът, както е известно, е свещено оръжие. Оръжието, което Сабазий -държи в дясната сн ръка, съдържа изключително ценна информацня. Неговата форма, размери и изработка са характерни за бронзовата епоха. Мечът-боздуган е лят,а не изкован.

Според софийски археолог, божеството държи в дясната си ръка кривак, а според историк от гр.Първомай - делва. Ако до откриването на плочката съществува само описателен образ на Сабазий, то след откриването `и при Белинташ в този шедьовър на тракийското ювелирно изкуство виждаме материализираният образ на божеството. Изображението притежава висотата на съвършена иконография, балансиран композиционен план. Всеки елемент има самостоятелно значение, а всички заедно образуват един завършен и автентичен образ. Изображението съдържа всички елементи на света - скалата, живата природа и растителния свят. В горния ляв ъгъл се виждат листа, които приличат нa бръшлянови. Зеленият и белият (сребърен) цвят се приемат като сабазиеви (цветовете на Сабазий). Навярно затова и плочката е изработена от сребро. Образът нa Сабазий внушава величие, спокойствие, и е в пълна хармония с обкръжаващите го змии. Техният устрем нaгope символизира земната и космическа връзка и единство на света, силата на живота в развитието му.

Змиите, изобразени върху плочката сочат основните човешки органи, които характеризират здравето и мисълта: коремът с вътрешните органи, сърцето с чувствата, главата с нервната система и разума. Една от змиите се извисява над главата и олицетворява душата и вярата. Изобразени са и две по-малки змийчета. Те може би символизират двете начала на живота: хоризонталната, изобразена на корема женското, а устремената с гъвкави движения нагоре към нея оплодителната сила на мъжкото начало. Те олицетворяват бога като творец и властелин над света, на здравето и живота.

Тракийският конник е тракийско божество, и/или герой, най-често наричано само Херос. Почитан е в множество тракийски светилища от римската епоха (1-3 в. сл. Хр.). Представян е в ловни сцени, или просто в движение. В по-сложните сцени конникът може да се движи към олтар, до който има дърво с увиваща се в клоните му змия. До олтара понякога е изобразена жена (жени) и/или жертвени животни. Понякога конникът е съпътстван от куче или помощник. Чести негови атрибути са копието и плячката.

Образът на конника се среща върху различни артефакти в предримската епоха - образът на царя-конник (или бог-конник) украсява апликации за конска амуниция (Летнишкото съкровище, Луковитското съкровище), съдове, пръстени. Повечето от тези предмети са от скъпоценни метали и се свързват с царската идеология или тракийските култове (мистерии).

Иконографията на образа претърпява развитие и преживява в християнското изкуство, в което като конници-воини се изобразяват светците Георги, Димитър и Мина. В наши дни в православния свят особено популярни са изображенията на св. Георги Победоносец и Свети Димитър.

Изображение на конник-воин е изсечено в скалите на Мадарското плато, близо до днешното село Мадара в България. Този скален релеф се намира на около 23 метра височина от основата на скалите и представлява конник, пронизващ с копие лъв, следван от куче. Около конника има запазени прабългарски надписи на гръцки език.

Някои изследователи свързват Мадарския конник с тракийската изобразителна традиция. Други смятат прабългарския му произход за безспорен, понеже има изобразено стреме.

Херодот

Бащата на историята Херодот за траките:

V 6-7: "...У останалите траки има следния обичай: продават чедата си навън. Девиците не пазят, ами ги оставят да се любят с който мъж пожелаят. Обаче жените си пазят здраво; откупуват ги от родителите им за много пари. Татуирането се смята за благородно, а не татуирането - за неблагородно; бездействието - за прекрасно, а да си земеделец - най-долно; да живеят от война и грабежи - за най-хубаво. Това са най-забележителните им обичаи."

V 3: "От всички хора най-голям е тракийският народ - разбира се, след индийците; и ако ги управляваше един човек и бяха единодушни, биха били непобедими и далеч най-силни от всички народи по мое мнение. Но това е непреодолимо и невъзможно за тях и никога няма да стане; затова са и слаби."

IV 94: "Te (става въпрос за тракийското племе гети) обезсмъртяват по следния начин: те смятат, че не умират и че загиващия отива при божеството Салмоксис, което някои от тях назовават Гебелеизис. Всеки четири години те изпращат при Салмоксис вестител, избран помежду им по жребий,като всеки път му поръчват да предаде техните желания. Изпращането става така: поставени за тази цел хора държат в ръце три копия, а други хващат за ръцете и краката човека, когото пращат при Салмоксис, похвърлят го нагоре и той пада върху върховете на копията. Ако умре, прободен от копията, смятат, че богът е благосклонен към тях; ако не умре, хвърлят вината върху самия пратеник и го обявяват за лош човек, след което пращат друг. Поръчките се дават на пратеника, докато е още жив. Същите тези траки при гръмотевици и светкавици пращат стрели нагоре към небето, заплашвайки бога, понеже вярват, че не съществува никакъв друг бог освен техния."

V 4-5: "Но траусите, които във всичко друго изпълняват същото, както и останалите траки, постъпват по следния начин, когато някой се ражда или умира: близките сядат около новороденото и го оплакват за това, колко беди трябва да изстрада, след като се е родило, и изброяват всички човешки страдания; а умрелия погребват сред игри и веселия, като казват за него, че след като се е отървал от толкова много беди, се намира в пълно щастие."

Списък на тракийски богове

Аболеон: бог на стрелците, безметен (безметний) - този, който уцелва точно жертвата си без да се прицелва.

Аздул (Асдул, Ездул): бог-ездач, вероятно е едно от названията на тракийския бог-конник= вж. „Тракийски конник“.

Аксиерос (Axieros) = една от Кабирите, отъждествявана с Деметра. Името може и да е от мъжки род, поради което Аксиерос може да е един от Кабирите.

Аксиокерса (Axiocersa) = една от Кабирите, отъждествявана с Персефона.

Аксиокерсос (Axiocersus) = един от Кабирите, отъждествяван с Хадес.

Атиз (Атис, Ате, Ати): трако-фригийски бог-Баща, негова любима бил богинята Кибела.

Бендида (Bendis): богиня на дивото, на лова и на младежкото посвещение.

Бакхус (Вакх, Bacchus), (Загрей, Сабазий): бог на виното, опиянението, мимическото представление, лудостта, превъплъщението.

Балис: бог на светлината.

Борей (Boreas): бог на северния вятър в тракийската и древногръцката митология, в етимологична връзка с думите "буря" и "боря".

Витус (Виту): бог на живителната сила на природата.

Гебелейзис: бог на бурята, почитан от даките, отъждествяван от Херодот със Залмоксис.

Дарзалас (Darzalas): почитан в Одесос бог на подземния свят и плодородието, сходен с Кабир.

Еагър: тракийски речен бог. Според легендите е баща на Орфей и/или Лин. Според други легенди е баща и на сатира Марсий.

Ейрена (Ейрене): богиня на мира, почитана както от древните траки, така и в Гърция и Рим.

Загрей - хтоничен космически бог, почитан от орфиците, "Първият Дионис". При траките той бил бог на слънцето, син на Бендида.

Залмоксис (Zamolxis): бог или легендарен герой, почитан от гетите.

Збелсурд (Сбелсурд): бог-гръмовержец, изобразяван държащ мълния във вдигнатата си дясна ръка, а вдясно от него има орел с разперени криле.

Зеланос: бог на виното, негово алтернативно име е Винияс. Зеланос означава буквално желан.

Земела: богиня на земята, растенията и плодородието, вероятно идентична със Семела.

Зеринтиос: бог на изкуствата

Зеринтия: прозвище на богиня, почитана в пещерата Зеринтия на остров Самотраки, почитана с жертвоприношения на кучета и отъждествявана от гръцките автори с Афродита или Хеката.

Зоура: богиня на зората.

Зумудрос: бог-лечител. Името му означава убиващия змиите.

Кабири (Cabiri): финикийски божества, почитани и от траки и елини в мистериални култове.

Кандаон: бог на войната, почитан от тракийското племе крестони, отъждествяван с гръцкия бог Арес.

Касмилус (Casmilus) = един от Кабирите, отъждествяван с Хермес.

Кибела: трако-фригийска богиня, считана за Майката-земя, майка на боговете и всичко живо на земята.

Котито (Cotyto): богиня-майка, почитана в мистериален култ.

Орфей: елински герой, който според елинската митология е с тракийски произход. Засега няма данни траките да са познавали неговото гръцко име и иконография.

Плейстор: бог на войната и блясъка (светлината) най-често изобразяван като пелтаст, името му означава блестящия.

Перкон (Perkos): бог на гръмотевицата.

Пурмерул: бог на огъня, слънцето, жарта и/или на житните растения, почитан от тракийското племе пурогери, живеещи по бреговете на Марица.

Резос: легендарен тракийски цар, превърнал се в антроподемон след смъртта си.

Сабазий (Sabazios): трако-фригийски бог-изцелител, бог на плодородието и земеделието, отъждествяван с Бакхус и Дионис = вж. „Бакхус“

Семела: майка на гръцкия Дионис, обожествена след смъртта ѝ под името Тиона.

Стримон: речен бог в тракийската и древногръцката митология и тракийски цар в Тракия.

Сурегетес: бог, почитан като Tπήκοος – “вслушващ се, чуващ молбите” и Tπιφανής – “явяващ се” насън или наяве.

Тракийски конник (Херос): герой и/или бог на лова, познат от оброчни плочки и надписи от римската епоха, почитан в цяла Тракия с различни местни имена.

Ямбадула (Хестия): трако-фригийска богиня, женската дублетна форма на Залмоксис, спомената в надпис от Рим.

Ятрус: бог от тракийската митология, който държал речните и водни стихии в подчинение.

Горното изложение е на ниво ученик прогимназист шести - седми клас. Който иска балансиран и правдив обзор на тракийските религ. култове, да прочете статията на проф. Рабаджиев в справочника на "Блекуел".

на 27.03.2021 г. в 0:15, Най-доброто макаши написа:

Който иска балансиран и правдив обзор на тракийските религ. култове, да прочете статията на проф. Рабаджиев в справочника на "Блекуел".

Тъй като в цитирания коментар не е дадена препратка, си позволявам да спомена, че визирания проф. Костадин Рабаджиев има някои трудове в Български Националистически форум

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?PHPSESSID=297c35622244d2c63b1306ec92676baf;action=downloads;sa=view;down=1687

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3331