а-ха-ха... мноо си падам по такива "коментари"...

между спортните за някое събитие... не че "спортните" не кефят.

 

---------------------

едит: примерно като тия ...

 

под статията за "турнето" на... даже не ми се обръща езика... 

 

"Селекционерът на Соломоновите о-ви: Ще затрудним максимално българите"

- Ние знаем че ще ни затрудните.

- Тренер, забрани на играчите си да посягат на нашите момчета в кулинарен план!!! Иначе на футбол си ги бийте, те са свикнали

...

да не цитирам по-известните виртуози на попържните

преди 2 часа, lebel написа:

"Селекционерът на Соломоновите о-ви: Ще затрудним максимално българите"

- Ние знаем че ще ни затрудните.

- Тренер, забрани на играчите си да посягат на нашите момчета в кулинарен план!!! Иначе на футбол си ги бийте, те са свикнали

 

Успех. Дано бием.

Много са бързи нашите. 1:0 вече.

преди 11 минути, The Lone Star написа:

Успех. Дано бием.

Много са бързи нашите. 1:0 вече.

2:0 

като изключим 3 от опциите на тази кафемашина ми остават още 6 вида кафе да пробвам

това американо имаше вкуса на домашната нова бразилия със сметана и захар 🤷‍♂️

Лаваца крема густо синия етикет.....❤️

преди 1 час, Joss Bomon написа:

 

Абе те, хавайците, направиха гурме от Кук (според една от версиите), та що соломонците да се церемонят с наш'те... продукти. Още повече, ако сме били (освен ако се ебaвате... щото ги отсвирих и се разходих. С кафе).

А почему... такова ...Кука?... Вот почему...

 

едит: видях, не се ебaвате.

 

2:10 ... честито на заложилите на точен резултат...

Добих уплах. Отварям некоя (произволна) тема и очаквам от некое постнато видео да ме наплюе... примерно, Жоро Детройта... или Пешо Сан Франциското... или па Герги Талахасито. Щото аз хубу си имам принцип да не отварям нещо (освен музикално и то с повишено внимание... помня... бе, светът е малък и кончита вурст дебне отвсякъде), което не съм си търсил и намерил сам (като тия, дето ядат само това, което си фанат/наберат сами)... ама вчера... дето има ена приказка, ама не за вчера, а за днес - аз иначе съм по-висок, ма неска кво ми стана... накратко - отворих некво видео с некъф идиот исиебaмамата.

 

тая последната участничка беше егати шматката, чак никито се обърка 

Ето ако искате да си сготвите нещо по-така! 😄

 

 

Предвестници на всемирния потоп: Невидимата власт на Ротшилд! Педофилският остров и бомбите над Иран!

 

Чудовищните връзки между педофилския скандал „Епщайн“, военните удари в Близкия изток и фармацевтичния геноцид на Pfizer. Докато медиите мълчат, банковите династии чертаят новия световен ред върху труповете на невинни и съсипаното здраве на милиарди хора по планетата.

Кървавата завеса над „Острова на греха“

Американско-израелските бомбардировки над Иран, които днес разтърсват заглавията на световните медии, далеч не са само акт на „защита на демокрацията“ или геополитическо възпиране. Зад открито декларираните намерения на агресорите се крие една далеч по-мрачна и неразкрита цел на Вашингтон: да погребе в дебелата медийна сянка разрастващия се скандал с Джефри Епщайн. Този скандал съблече до голо англосаксонския елит, който управлява Запада от векове, изваждайки на светлина извращения, които нормалният човешки ум трудно може да побере.

Убийството на хиляди иранци е драстична, но необходима за статуквото мярка. Тя цели да засенчи насилието и систематичните престъпления от последното десетилетие, които бяха само частично осветлени чрез символичната смърт на собственика на Литъл Сейнт Джеймс. Този малък частен остров в Карибите, известен в тесни кръгове като „Бебешкия остров“ или „Острова на педофилите“, беше собственост на осъдения финансист Джефри Епщайн от 1998 до 2019 г. Описанията на това, което се е случвало под покрива на музикалното студио на острова, са достатъчни за стотици холивудски блокбъстъра на ужасите. Според адвокати, жертви и свидетели, островът е бил конвейер за непълнолетни момичета, някои от които едва на 12 години, подлагани на изтънчено сексуално насилие или продавани като стока на високопоставени гости за техните „забавления“.

Кохортата на недосегаемите и омертата на правосъдието

Защо тези, които са отговорни за най-отвратителните престъпления, познати на модерния свят, никога не бяха изправени пред истинското правосъдие? Отговорът е брутално прост. Извратеният елит се измъква с всичко, защото е обслужван не само от финансисти като Епщайн, но и от огромна кохорта в правоохранителните органи. Министерството на правосъдието на САЩ беше принудено да признае, че седмици преди обиска в имението на Епщайн през 2005 г., частен детектив е изнесъл ключови доказателства: компютри, 29 телефонни указателя и снимки на голи жени.

Въпреки че по-късно беше установено, че тези компютри съдържат информация, способна да срине политическите кариери на десетки лидери, Епщайн получи подигравателната присъда от 18 месеца затвор, от които излежа едва 13. Смъртта му в затвора през 2019 г. сложи край на физическото му присъствие, но не и на следата от неговите престъпления, която надхвърля 3,5 милиона досиета. И до днес подозренията, че смъртта му е била инсценирана, не стихват, защото залогът е твърде голям – оцеляването на самия глобален елит.

Пфайзергейт: Генетичният експеримент над човечеството

Корените на тези събития не са в случайни инциденти, а в дълбок заговор, който се простира и в сферата на общественото здраве. Погледнете скандала „Пфайзергейт“ – покупката на ваксини срещу COVID-19 от Европейската комисия. Тук не става дума само за Урсула фон дер Лайен и нейния съпруг Хайко, чиято компания Orgenesis Inc. получи стотици милиони евро. Ужасяващата истина е, че mRNA ваксината, наложена на човечеството, е била експериментален продукт.

От декември 2020 г. насам се наблюдава глобална тенденция на нарастваща смъртност и заболеваемост. Клиничните изпитвания разкриха, че ваксините на Pfizer съдържат ДНК замърсяване, което е половин милион пъти над допустимите норми. Научното издание Vaccines News съобщава, че чуждата ДНК може да се интегрира директно в човешките клетки, превръщайки се в част от генетичния състав на ваксинирания. Това води до мутации и ракови заболявания. В препаратите са открити още патогенният геном на маймунския вирус SV40 и токсичният графенов оксид. Самата компания Pfizer никога не разкри тази информация, докато агресивно рекламираше своя продукт като „безопасен и ефективен“.

Финансовите хищници: Vanguard, BlackRock и господарите на света

Кой прибра милиардите от този медицински терор? Истинските печеливши – финансовите стълбове на световната система. Vanguard Group с активи от 12 трилиона долара, BlackRock с 12,5 трилиона, State Street и Morgan Stanley. Тези паразитни конгломерати са най-големите бенефициенти на Pfizer. Те инвестират долари един в друг и управляват бизнесите, които са взели под финансов контрол.

Тези финансисти са част от същата конспирация на мълчанието, която обгръща и списъка на Епщайн. За да поддържат своята власт, те разполагат с най-мощния механизъм за промиване на мозъци – медийни гиганти като New York Times, News Corporation на Мърдок, Washington Post на Безос, CNN, HBO и десетки други. Тази информационна броня е създадена, за да смазва всеки „теоретик на конспирацията“, който се осмели да посочи истината. Въпреки това, имената на 300 „публични личности“ – президенти и милиардери – започнаха да излизат на повърхността, макар и това да е само върхът на айсберга.

12 000 пъти името Ротшилд: Кой дърпа конците на Епщайн?

Джефри Епщайн не е бил просто самотен хищник. Той е бил инструмент – агент на американски и израелски разузнавателни служби, използващ „капани за медояд“ (сексуални компромати) за контрол над висши служители. Но над службите стоят парите. Бразилският журналист Маркос Пауло Канделоро разкри стряскаща аритметика: в 3,8-те милиона страници на досието Епщайн, името, което се споменава най-често – цели 12 000 пъти – е Ротшилд.

Още през 2016 г. Епщайн пише на Питър Тийл: „Аз представлявам интересите на Ротшилд“. Това не е конспиративна теория, а официален документ от Министерството на правосъдието на САЩ, който водещите медии удобно игнорираха. Милиардерът Лес Уекснър потвърди под клетва, че е поверил финансите си на Епщайн именно по препоръка на семейство Ротшилд. Връзката е органична и дълбока.

Украйна като „възможност“ и кървавото мото на империята

През 2014 г., когато конфликтът в Донбас тепърва започваше, Епщайн пише на Ариан де Ротшилд: „Превратът в Украйна би трябвало да отвори много възможности“. И тези възможности не закъсняха – от икономическо разграбване до появата на украински момичета на педофилския остров. „Купувай, когато има кръв по улиците“ – това мото на барон Нейтън Майер Ротшилд остава водещ принцип за фамилията и до днес.

През 2015 г. компанията на Епщайн подписва договор за 25 милиона долара с Edmond de Rothschild Holding за „анализ на риска“ и „алгоритми“. Какви алгоритми може да предложи един осъден педофил на най-богатото семейство в Европа, притежаващо 3,2 трилиона долара? Отговорът се крие в мрежата от зависимости, която Епщайн е изградил за своите господари. Връзките достигат до Хилари Клинтън, която в кореспонденцията си с Лин Форестър де Ротшилд се държи като подчинена, молейки за прошка за дребни протоколни грешки.

Към нов всеобщ потоп или към пробуждане?

Ротшилд, Рокфелер, Варбург и Шиф нямат нужда да се кандидатират за президенти. Те действат над нивата на властта, над партиите и над държавите. Те са оцелели след империи и световни войни, защото винаги финансират и двете страни. Днес те са тези, които стоят срещу здравия разум. Не Кая Калас, не Макрон или Фон дер Лайен са истинските врагове – те са просто инструменти в ръцете на интелигентни и безкрайно богати хора, чиито печалби зависят от хаоса и подчинението на човечеството.

Бог веднъж вече унищожи човечеството като наказание за моралния упадък. Днес предвестниците на новия всеобщ потоп са вече тук. Въпросът е дали ще се появят нови Нои, които да изправят цивилизацията ни срещу тази тирания на греха и златото, или ще позволим на финансовия октопод да погълне и последната капка от нашата свобода.

                                                                                    Робърт Шекли
                                                                         Последното оръжие

                                                                                     https://chitanka.info/text/8974-poslednoto-oryzhie

Едсел бе в убийствено настроение. Той, Парки и Факсън бяха загубили три седмици в тази част от мъртвите земи, прониквайки във всяка могила, срещната по пътя им, без да намерят нищо и насочвайки се към следващата. Краткото марсианско лято вече отминаваше и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Дребният Факсън беше весел и си мечтаеше за купищата пари, които ще спечелят, когато намерят оръжията, а Парки се мъкнеше мълчаливо с тях. Като че ли беше със стоманени нерви и не отронваше и дума, освен ако не го попитаха нещо.

Но Едсел вече не издържаше. Бяха проникнали в още една могила и отново не намериха и следа от изчезналото марсианско оръжие. Бледото слънце като че ги гледаше, а по невъзможно синьото небе се виждаха и звезди. Следобедният студ проникваше в подплатения костюм на Едсел, смръзваше костите и стягаше едрите му мускули.

Внезапно Едсел реши да убие Парки. Не харесваше този мълчаливец още от времето, когато се събраха за тази експедиция на Земята. Мразеше го повече, отколкото презираше Факсън.

Едсел спря.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита той Парки със застрашително тих глас.

Парки присви безразлично слабите си рамене. Бледото му изпито лице не показваше никакви чувства.

— Знаеш ли? — настоя Едсел.

Парки отново сви рамене.

„Един куршум в главата.“ — реши Едсел и посегна към пистолета си.

— Чакай! — замоли се Факсън и застана помежду им. — Не се пали, Едсел. Само помисли за парите, които ще спечелим, когато намерим оръжията! — Очите на дребосъка блеснаха при тази мисъл. — Та те са тук някъде, Едсел. Може би в следващата могила.

Едсел се поколеба, загледан в Парки. Точно сега му се искаше да убива повече от всякога. Ако бе знаел, че ще стане така, когато се събраха на Земята… Но тогава всичко изглеждаше толкова лесно. Той притежаваше плочката, на която пишеше къде се намира скривалището с прословутите марсиански оръжия. Парки можеше да чете марсианската писменост, а Факсън имаше възможност да финансира експедицията. И той си представяше, че просто трябва да кацнат на Марс и да отидат до могилата, където бе скрито оръжието.

Едсел никога преди това не бе напускал Земята. Не бе предвидил седмиците на студ, глад, в резултат на ограничената концентрирана храна и замайване, поради дишането на разредения през филтъра въздух. Не бе и помислил за изморените до болка мускули от промъкването из гъстите марсиански храсти.

Тогава бе мислил само за цената, която правителството, всяко правителство, би платило за тези легендарни оръжия.

— Извинявай — каза Едсел, който внезапно се отказа от намерението си. — Това място ме подлудява. Съжалявам, че избухнах, Парки. Води ни.

Парки кимна и тръгна отново. Факсън въздъхна с облекчение и последва Парки.

„Винаги мога да ги убия.“ — помисли Едсел.

 

По-късно този следобед, те откриха могилата. Тъкмо, когато търпението на Едсел отново се бе изчерпало. Беше странна, масивна могила, точно както пишеше на плочката. Под няколко сантиметра прах откриха метал. Мъжете разчистиха наоколо и намериха врата.

— Ей сега ще я взривя — каза Едсел и измъкна пистолета.

Парки го бутна встрани, завъртя ръкохватката и отвори вратата.

Вътре се откри огромно помещение. И в него, редица до бляскава редица, се намираха легендарните изчезнали оръжия на Марс, загубените произведения на марсианската цивилизация.

Тримата мъже останаха неподвижни за миг и само гледаха. Ето къде бе съкровището, което хората почти се бяха отказали да търсят. Откакто на Марс бе стъпил човешки крак, бе започнало проучването на развалините на огромните градове. По равнините бяха разхвърляни разрушени превозни средства, скулптури, инструменти. Всичко сочеше за призрачна титаническа цивилизация, с хиляди години по-напред от земната. Търпеливо разчетените писмени паметници бяха разказали за страшните войни, разразили се на повърхността на Марс. Но описанията свършваха внезапно и нищо в тях не споменаваше какво се е случило с марсианците. На Марс от няколко хиляди години нямаше разумни същества. Кой знае защо и целият животински свят на планетата бе унищожен.

И явно марсианците бяха взели оръжията си със себе си.

Едсел знаеше, че тези изчезнали оръжия струват колкото теглото им, оценено в радий. Просто нямаха равни на себе си.

Мъжете влязоха в помещението. Едсел вдигна първото, до което се докосна ръката му. Приличаше на 45-калибров револвер, но беше по-голямо. Той отиде до вратата и насочи оръжието към един храст в равнината.

— Не стреляй — каза Факсън, докато Едсел се прицелваше. — Може да рикошира или кой знае какво. Нека хората на правителството да ги опитат, след като ги продадем.

Едсел натисна спусъка. Храстът на около двадесет и пет метра от тях избухна в яркочервен пламък.

— Не е лошо — каза Едсел, като потупа оръжието с длан. Той го остави и посегна за друго.

— Моля те, Едсел — притеснено го задърпа Факсън. — Няма нужда да ги опитваш. Така може да взривиш атомна бомба или нещо друго.

— Млъквай — каза Едсел, докато разглеждаше оръжието, за да намери спусъка.

— Недей да стреляш повече — замоли се Факсън. Той погледна Парки с надежда да получи подкрепа, но мълчаливецът гледаше Едсел. — Сигурно някое от тези оръжия е виновно за измирането на марсианската раса. Нали не би искал да го включиш, нали?

Едсел гледаше едно място в равнината, което блестеше разтопено, след като бе стрелял.

— Хубава работа. — Той взе друг предмет, с форма на молив. Студът бе забравен. Едсел сега бе напълно щастлив, докато си играеше с блестящите предмети.

— Хайде да тръгваме — каза Факсън и се насочи към вратата.

— Да тръгваме ли? Накъде? — попита Едсел. Той вдигна друго бляскаво оръжие, извито така, че да бъде удобно за ръката.

— Към космодрума — отвърна Факсън. — Да се връщаме и да продадем тази стока, както бяхме планирали. Предполагам, че можем да поискаме всякаква цена. Каквато ни хрумне. Всяко правителство ще плати милиарди за такова нещо.

— Аз обаче размислих — каза Едсел. С ъгъла на окото си той наблюдаваше Парки. Слабият мъж се разхождаше между купищата оръжия, но досега не бе докоснал нищо.

— Слушай — заговори Факсън и се втренчи в Едсел. — Аз финансирах тази експедиция. Планирахме да продадем стоката. Имам право да… Е, може и да не е точно така.

Неизпитаното още оръжие бе насочено точно към корема му.

— Какво се опитваш да направиш? — запита той, като се мъчеше да не забелязва оръжието.

— Няма да го продаваме — заяви Едсел и се облегна на стената, откъдето можеше едновременно да наблюдава и Парки. — Реших, че сам мога да използвам това оръжие. — Той се ухили широко, като продължаваше да наблюдава и двамата. — Мога да въоръжа няколко момчета у дома, като се върнем. Можем лесно да свалим някое от слабите правителства в Централна Америка. После ще си имаме страната завинаги.

— Дааа — каза Факсън, като не отделяше поглед от оръжието. — Само че аз не желая да вземам участие в такова нещо. Отпиши ме.

— Добре — съгласи се Едсел.

— Не се бой, че ще кажа нещо — бързо продължи Факсън. — Няма. Само не искам да се забърквам в никакви убийства. Затова мисля, че ще се върна.

— Разбира се — каза Едсел. Парки стоеше настрана и разглеждаше ноктите на ръцете си.

— Ако си направиш кралството, както си решил, може да дойда — усмихна се едва-едва Факсън. — Може би ще ме направиш дук или някакъв друг вид благородник.

— Мисля, че може да се уреди.

— Чудесно. Късмет. — Факсън помаха с ръка и тръгна да се отдалечава. Едсел го остави да измине двадесетина крачки, после насочи оръжието и натисна спусъка.

Не се чу никакъв звук, нямаше светлинно избухване, но ръката на Факсън бе отрязана напълно. Едсел веднага натисна спусъка отново и направи с ръката си движение отгоре надолу. Дребният Факсън бе разрязан наполовина, а и земята под краката му също бе като срязана с нож.

Едсел се извърна, осъзнал, че е оставил гърба си открит към Парки. Онзи трябваше само да вдигне най-близкото оръжие и да стреля. Но Парки просто си стоеше там със скръстени върху гърдите ръце.

— Този лъч май може да среже всичко — каза Парки. — Много полезно оръжие.

 

Едсел прекара един прекрасен половин час, като притичваше до вратата и изпробваше различните оръжия. Парки не се помръдна и не се опита да докосне нищо, но наблюдаваше с интерес. Древните марсиански оръжия бяха като нови и явно незасегнати от хилядите години, през които бяха стояли неупотребявани тук. Имаше много огнестрелни оръжия с различна конструкция и възможности. Имаше оръжия, които замразяваха, и други, които изгаряха. Трети трошаха, режеха, коагулираха, парализираха и правеха всичко, което можеше да отнеме живота.

— Хайде да опитаме това — каза Парки. Едсел, който се канеше да изпробва една интересна трицевна пушка, се спря.

— Зает съм — каза той.

— Престани да си играеш с тези играчки. Нека потърсим нещо истинско.

Парки бе застанал до тумбеста черна машина на колела. Двамата заедно я избутаха навън. Парки наблюдаваше, докато Едсел движеше ръчките. Дълбоко в машината се чу слабо бръмчене. После около нея се оформи синкава мъгла. Докато Едсел движеше ръчките, мъглата се разпространи и обхвана двамата мъже.

— Пробвай сега бластера — каза Парки. Едсел вдигна един от експлозивните пистолети и стреля. Зарядът бе погълнат от мъглата. Той набързо изпита и останалите три оръжия. Нито едно от тях не успя да пробие синята мъгла.

— Сигурен съм, че това би спряло и атомна бомба — тихо каза Парки. — Това е силово поле.

Едсел го изключи и се върна в помещението. В пещерата започваше да се стъмва, тъй като слънцето приближаваше хоризонта.

— Знаеш ли — заговори Едсел. — Ти си доста свестен тип, Парки. Ставаш.

— Благодаря — отвърна Парки с поглед, насочен към купищата оръжия.

— Не се сърдиш, че срязах Факсън, нали? Той щеше да иде направо при правителството.

— Напротив, даже одобрявам действията ти.

— Чудесно. Мисля, че ставаш. Защото ти можеше да ме убиеш, докато аз се занимавах с Факсън. — Едсел не каза, че той би направил точно така.

Парки сви рамене.

— Искаш ли да участваш с мен в създаването на кралството? — попита ухилен Едсел. — Мисля, че можем да се справим. Ще си изберем някое красиво местенце, пълно с хубави момичета и много веселие. Как мислиш?

— Разбира се — каза Парки. — Разчитай на мен.

Едсел го потупа по рамото и двамата тръгнаха между подредените оръжия.

— Всички тези са вече познати — каза Парки, когато стигнаха края на помещението. — Вариации на вече изпитаните.

В края на помещението имаше врата. Върху нея бяха гравирани марсиански букви.

— Какво пише? — попита Едсел.

— Нещо за „Последното оръжие“ — отговори Парки, присвил очи, за да разчете тънките линии. — Предупреждение да не се влиза. — Той отвори вратата. Двамата мъже тръгнаха да влизат и внезапно спряха.

Помещението беше с размери три пъти по-големи от тези на онова, от което идеха. И докъдето можеше да се види, бе изпълнено с войници. Облечени в бляскави дрехи, с пълно бойно снаряжение, войниците бяха неподвижни като статуи.

Те не бяха живи.

До вратата имаше маса и върху нея три предмета. Първият беше сфера с големината на мъжки юмрук и вграден в нея калиброван ключ. До нея бе поставен блестящ шлем. И до тях имаше малка черна кутия с марсиански надпис.

— Това да не е гробище? — прошепна Едсел, загледан с възхищение в силните неземни лица на марсианските войници. Застанал зад него, Парки не отговори.

Едсел отиде до масата и взе сферата. Внимателно завъртя ключа само на едно деление.

— Какво мислиш, че би трябвало да прави това? — попита той Парки. — Не мислиш ли… — Двамата мъже зяпнаха и отстъпиха.

Редиците на воините се бяха размърдали. Те се полюшнаха и застанаха мирно. Но вече не изглеждаха мъртви. Древните бойци бяха живи.

Един от тях с интересна униформа в пурпур и сребро пристъпи напред и се поклони на Едсел.

— Господине, войската ви е готова.

Едсел бе твърде учуден, за да проговори.

— Как сте останали живи след толкова хиляди години? — попита Парки вместо него. — Марсианци ли сте?

— Ние сме слуги на марсианците — отвърна войникът. Парки забеляза, че устните му не се движат. Той говореше по телепатичен път. — Господине, ние сме Синтети.

— На кого се подчинявате? — попита Парки.

— На Активатора, сър — Синтетът говореше, обърнат към Едсел, с поглед вперен в сферата в ръката му. — На нас не ни е нужна храна или сън, господине. Нашето единствено желание е да ви служим и да се бием. — Войниците в строя кимнаха утвърдително.

— Поведете ни в бой, сър!

— Разбира се, ще го направя — каза Едсел, който най-после възвърна говора си. — Ще ви покажа, момчета, как се води бой. Можете да ми вярвате!

Войниците го поздравиха с благоговение три пъти. Едсел се ухили и погледна Парки.

— Какво е действието на другите деления? — попита Едсел. Войникът мълчеше. Явно въпросът бе извън вградените му познания.

— Може да активира други Синтети — предположи Парки. — Тук отдолу може да има още помещения.

— Братя! — извика Едсел. — Ще ви поведа в битка!

Войниците отново издадоха три възхитени вика.

— Приспи ги и дай да си направим плана — каза Парки. Едсел, замаян от видяното, завъртя ключа. Войниците замръзнаха неподвижно.

— Ела навън.

— Хайде.

— И вземи тези неща със себе си.

Едсел вдигна блестящия шлем и черната кутия и последва Парки навън. Слънцето вече бе почти изчезнало и по червената земя се проточваха черни сенки. Беше ужасно студено, но нито един от двамата мъже не забелязваше.

— Чу ли какво казаха, Парки? Чу ли? Те казаха, че аз съм им водач! С такива хора… — Той се изсмя към небето. С тези мъже и тези оръжия нищо не можеше да го спре. Той ще има своята страна… С най-красивите момичета на света! И как ще си прекара само!

— Аз съм генерал! — извика Едсел и нахлупи шлема върху главата си. — Как ти се струва, а, Парки? Не ти ли приличам на… — Той млъкна. В ушите си чуваше глас, който шептеше, мърмореше. Какво ли казваше?

„…проклет идиот! Дребен мечтател с твоето кралство. Това могъщество е за гениален човек, който може да промени историята. Аз!“

— Кой говори? Това си ти, нали, Парки? — Едсел внезапно разбра, че шлемът му позволява да чува мисли. Нямаше време да оцени какво оръжие може да бъде той за един владетел.

Парки го застреля в гръб с пистолета, който бе държал непрекъснато при себе си.

— Какъв идиот — каза си Парки и свали шлема от главата му. — Кралство! Притежава цялата сила на света, а мечтае за някакво си малко кралство! — Той погледна към отвора в хълма.

— С тези войски… Силовото поле… Оръжията… Аз мога да подчиня света. — Каза го хладнокръвно, знаейки, че това е напълно вярно. Той се извърна, за да се върне в пещерата и да активира Синтетите, но спря да вдигне малката черна кутия, която Едсел бе изпуснал.

Върху нея с разлятата марсианска азбука бе изписано: „Последното оръжие“.

„Чудя се какво ли би могло да бъде.“ — помисли си Парки. Бе оставил Едсел жив достатъчно дълго, за да опита всички останали оръжия. Нямаше смисъл да рискува някой рикошет върху себе си. Жалко, че не го бе оставил жив още малко, за да опита и това.

„Всъщност то и не ми трябва.“ — каза си той. И без това си имаше достатъчно оръжия. Но това би могло да направи работата още по-лесна и безопасна. Каквото и да бе, трябваше да бъде добро оръжие.

„Е — каза си той, — нека видим какво са смятали марсианците за последното си оръжие.“ Той отвори кутията.

От нея заизлиза пара и Парки хвърли кутията по-надалеч от себе си, защото помисли, че е отровен газ.

Парата се заиздига, полюшна се безсмислено известно време, след което започна да се сгъстява. Разшири се, порасна и придоби форма.

След няколко секунди бе сравнително плътна и увисна над кутията. Блестеше белезникаво в полумрака и Парки видя, че това бе просто една огромна уста, над която плуваха чифт немигащи очи.

— Ха, хо — каза устата. — Протоплазма! — Тя доплува до тялото на Едсел. Парки вдигна бластера и се прицели внимателно.

— Мъртва протоплазма — каза нещото, когато помириса тялото на Едсел. — Обичам мъртва протоплазма. — То глътна тялото на една хапка.

Парки стреля и направи триметрова дупка в земята. Гигантската уста се изкикоти, когато се измъкна невредима от дупката.

— Толкова отдавна беше — каза тя.

Парки чувстваше как нервите му са се свили на възел. Не искаше да си позволи да изпадне в паника. Той спокойно активира силовото поле, което оформи синкава сфера около него.

Като продължаваше да хихика, нещото преплува през синята мъгла на полето.

Парки вдигна оръжието, което Едсел бе използвал, за да убие Факсън, усещайки как добре балансираната ръкохватка залепва в ръката му. Той се отдръпна към единия край на силовото поле и когато нещото се приближи, насочи към него лъча.

Нещото продължи да се движи към него.

— Умри, умри! — завика Парки, който вече изпусна нервите си.

Но нещото се приближи с широка усмивка.

— Обичам мъртва протоплазма — каза то и гигантската му уста погълна Парки. — Но обичам и жива протоплазма. — То преглътна веднъж, изплува от силовото поле и се понесе от другата му страна, оглеждайки се с нетърпение наоколо за онези милиони единици протоплазма, с които се бе хранило някога.

Край

Гледам че почват да се появяват много странни теми в този форум!

Абе хора! Пийте ги тия хапчета бе!??

 

Робърт Шекли
Недокоснат от човешки ръце

 

                                                                               https://chitanka.info/text/1456-nedokosnat-ot-choveshki-rytse

Хелмън извади последната репичка от консервената кутия с пергела за отмерване на разстояние. Той я повдигна нагоре за да може Каскър да й се полюбува, и я постави внимателно на работната маса до бръснача.

— Дяволски малко за двама яки мъже — рече Каскър, като се строполи върху ленената тапицерия на един от корабните столове.

— Ако желаеш да се откажеш от своя дял… — понечи да предложи Хелмън.

Каскър поклати енергично глава. Хелмън се усмихна, взе бръснача и огледа критично острието му.

— Не се старай да правиш от нея произведение на изкуството — каза Каскър, оглеждайки бегло корабните механизми. Те се приближаваха към една червена планета-джудже, единствената наоколо, която имаше слънце. — Искам да свършим с вечерята, преди да влезем в орбита.

Хелмън направи умел разрез върху репичката, като наклони върха на бръснача. С отворена уста Каскър се приведе над масата. Хелмън задържа внимателно бръснача и разряза репичката точно наполовина.

— Ще кажеш ли молитва преди ядене? — запита Хелмън.

Каскър изръмжа нещо и напъха своята половина в устата си. Хелмън дъвчеше по-бавно. Струваше му се, че парливият вкус ще експлодира някъде по отвикналото му небце.

— Нищожно по обем количество — отбеляза Хелмън.

Като преглътна и последното късче от репичката си, Хелмън сподави една въздишка. Последното им ядене беше преди три дни… ако две бисквити и чаша вода могат да се нарекат ядене. Тази репичка, потънала току-що в огромната празнота на стомасите им, бе последният грам храна на борда на кораба.

— Две планети — заговори Каскър. — Едната е прегоряла като сухар.

— Тогава да се приземим на другата.

Каскър кимна и заложи спирала за намаляване на скоростта в лентата на корабния автопилот.

Хелмън се улови, че премисля за стотен път къде бе грешката. Дали бе объркал хранителните запаси в станцията в Каляо? В края на краищата той бе посветил вниманието си изцяло на миньорската екипировка. Или пък от земната служба просто бяха забравили да натоварят последните скъпоценни сандъци?

Той пристегна колана си на четвъртата, пробита от него наскоро дупка.

Предположенията бяха безполезни. Каквато и да беше причината, те бяха здравата загазили. А като за подигравка имаха предостатъчно гориво, да се приберат до Каляо. Но когато корабът стигнеше до там, те щяха да бъдат вече два изключително мършави трупа.

— Влизаме в орбита — каза Каскър.

И като че ли за проклетия в този неизследван район имаше малко слънца и още по-малко планети. Вероятно съществуваше някаква възможност да се запасят с вода, но шансовете да намерят нещо за ядене бяха почти нищожни.

— Погледни насам! — Гласът на Каскър прозвуча дрезгаво.

Хелмън се изтръгна от мислите си.

Планетата приличаше на объл сиво-кафяв таралеж. Върховете на милиони иглоподобни планини проблясваха сред оскъдната светлина на червеното джудже. И като се снишаваха в поредната обиколка около планетата, те имаха усещането, че острите планини се протягаха нагоре, за да ги посрещнат.

— Не би могло да има само планини — каза Хелмън.

— Сигурно.

Наистина имаше океани и езера, над които стърчаха назъбени върхове на островни планини. Но нямаше и следа от равна земя, нито намек за цивилизация или за присъствие дори на животински свят.

— Добре поне, че има кислородна атмосфера — отбеляза Каскър.

Спиралата за намаляване на скоростта ги водеше около планетата. Все още се виждаха само планини и езера, и океани, и отново планини.

На осмата обиколка Хелмън съзря самотна постройка върху един планински връх. Каскър удари спирачките много рязко и корпусът се нажежи до червено. На единадесетата обиколка те се приземиха.

— Какво глупаво място за строеж — промърмори Каскър.

Постройката имаше формата на поничка и бе кацнала красиво на планинския връх. Около нея имаше широк равен пояс, който Каскър опърли при приземяването на кораба.

Гледана отгоре, постройката не изглеждаше голяма. Но на земята тя се оказа огромна. Хелмън и Каскър се изкачиха бавно до нея. Хелмън държеше в готовност инжектора си, но не се забелязваше и най-малкият признак на живот.

— Тази планета сигурно е изоставена — каза Хелмън почти шепнешком.

— Всеки нормален човек ще напусне това място — рече Каскър. — Достатъчно хубави планети има наоколо и никому и през ум няма да мине да живее на иглен връх.

Стигнаха до вратата. Хелмън се опита да я отвори, но установи, че е заключена. Обърна се и погледна назад, към импозантно разположените планини.

— Знаеш ли — рече той, — вероятно когато масата на тези планини е била още в разтопено състояние, са й повлияли няколко гигантски луни, които в последствие са се разпаднали. Напреженията, външни и вътрешни, са я деформирали в настоящия и бодлив вид и…

— Стига! — прекъсна го Каскър неучтиво. — Личи си, че си бил библиотекар, преди да решиш да забогатееш от урана.

Хелмън вдигна рамене и прогори дупка в ключалката на вратата. Изчакаха малко.

Единственият звук тук, на планинския връх, бе куркането на червата им.

Влязоха.

Огромното клинообразно помещение бе очевидно някакъв склад. Стоките бяха натрупани до тавана, разпилени небрежно край стените по пода. Имаше сандъци и контейнери от всякакъв размер и форма, някои достатъчно обемисти да поберат слон, други, не по-големи от напръстник.

Близо до вратата стоеше прашна купчина книги. Хелмън веднага се наведе да ги разгледа.

— Тук някъде трябва да има храна — каза Каскър и лицето му просветна за пръв път от цяла седмица насам. Той започна да отваря първия попаднал му сандък.

— Това е интересно — каза Хелмън, като захвърли всички книги, запазвайки само една.

— Нека първо похапнем — каза Каскър, като отваряше капака на сандъка. Вътре имаше кафеникав прах. Каскър го погледна, помириса и направи гримаса.

— Наистина много интересно — отбеляза Хелмън, прелиствайки книгата.

Каскър отвори малка консервена кутия, която съдържаше искряща зелена слуз. Той затвори кутията и отвори друга. Тя пък съдържаше матово оранжево пихтиесто вещество.

— Виж ти — промърмори Хелмън, продължавайки да чете.

— Хелмън! Ще бъдеш ли любезен да захвърлиш тази книга и да ми помогнеш да намерим нещо за ядене.

— За ядене ли? — попита Хелмън, като откъсна поглед от книгата. — Какво те кара да мислиш, че тука има нещо за ядене? Ако искаш да знаеш, това би могло да бъде и фабрика за бои.

— Това е склад! — изкрещя Каскър.

Той отвори една бъбрековидна консервена кутия и извади от нея мека морава пръчица, но щом понечи да я помирише, тя бързо се втвърди и разпадна на прах. Той загреба с шепа праха и го поднесе към устата си.

— Това би могло да е екстракт от стрихнин — каза Хелмън нехайно.

Каскър рязко хвърли праха и избърса длани.

— В края на краищата — каза Хелмън, — да приемем, че това е склад — склад за провизии, щом толкова ти се иска. Ние обаче не знаем какво предишните жители са смятали за добра храна. Може би салата от парижка зеленина, подправена със сярна киселина.

— Добре де — каза Каскър, — но нали все пак трябва да ядем? Как да се оправим с всичко това? — Той посочи към стотиците сандъци, консервени кутии и бутилки.

— Това, което трябва да направим — каза Хелмън отривисто, — е да извършим качествен анализ на четири-пет проби. Бихме могли да започнем с обикновено титруване, да сублимираме главния елемент, да проверим дали той образува утайка, да установим молекулярния му строеж от…

— Хелмън, ти не знаеш какво говориш. Ти си библиотекар, нали така? А аз съм пилот, завършил задочно. Ние не сме учили нищо за всичките тези титрации и сублимации.

— Знам — каза Хелмън, — но това е, което трябва да направим. Това е правилният начин, по който трябва да постъпим.

— Сигурно. А междувременно, докато прескочи насам някой химик, ние какво ще правим?

— Това тук може да ни помогне — каза Хелмън, като вдигна книгата. — знаеш ли какво е това?

— Не — отвърна Каскър, като полагаше всички усилия да не загуби търпение.

— Това е джобен речник и наръчник по хелгийски език.

— Хелгийски ли?

— Хелг е планетата, на която се намираме. Знаците съвпадат с обозначенията по сандъците.

Каскър повдигна едната си вежда:

— Никога до сега не съм чувал за Хелг.

— Не мисля, че планетата е имала някога контакти със Земята — каза Хелмън. — Този речник не е хелгийско-английски. Той е хелгийско-алумбриджийски.

Каскър си спомни, че Алумбриджия бе родната планета на малоброен предприемчив род от влечугоподобни, разположена някъде към центъра на галактиката.

— А ти откъде си се научил да четеш алумбриджийски? — запита Каскър.

— Е, да си библиотекар не е напълно безполезна професия — каза Хелмън скромно. — В свободното си време…

— Аха! А какво би казал да…

— Знаеш ли — прекъсна го Хелмън, алумбриджийците вероятно са помогнали на хелгийците да напуснат тази планета и да се заселят на друга. Те продават услуги от този род. И в такъв случай твърде вероятно тази постройка е склад за провизии.

— Да бе започнал да превеждаш — предложи уморено Каскър. — И дано откриеш нещо за ядене.

Те започнаха да отварят сандъците докато на края намериха вещество с обещаващ вид. Хелмън усърдно се зае да преведе знаците върху него.

— Разчетох го — каза той. — Ето какво пише: УПОТРЕБЯВАЙТЕ ПОНЮХВАЧИ! НАЙ-ДОБРОТО ИЗСТЪРГВАЩО СРЕДСТВО!

— Не ми звучи като нещо за ядене — отбеляза Каскър.

— Страхувам се, че си прав.

Намериха друго, на което пишеше: ВИГРУУМ! ПЪЛНИ СТОМАХА И ГО ПЪЛНИ ДОБРЕ!

— Какъв вид животни предполагаш, че са били тези хелгийци? — попита Каскър.

Хелмън вдигна рамене.

Преводът на следващия етикет отне почти петнадесет минути. На него пишеше: АРГОЗЕЛ — ТРЪПКА ЗА ВАШАТА ТУДРА, СЪДЪРЖА ТРИДЕСЕТ АРПА РАМСТАТОВ ПУЛЦ, ОТЛИЧНО СРЕДСТВО ЗА СМАЗВАНЕ НА ЧЕРУПКАТА.

— Все пак тук трябва да има нещо за ядене! — каза Каскър с нотка на отчаяние.

— Надявам се — отвърна Хелмън.

Два часа по-късно положението бе същото. Бяха превели десетки надписи и помирисали толкова много вещества, че от погнуса обонятелните им сетива отказваха да действуват.

— Хайде да обсъдим въпроса — предложи Хелмън, като седна на един сандък с надпис „ВОРМИТАШ — ХУБАВ КАТО ИМЕТО СИ“.

— Дадено — каза Каскър и се изтегна на пода. — Започвай!

— Ако бихме могли да разберем какъв вид същества са населявали тази планета, бихме узнали каква храна са употребявали те и дали ние можем да ядем от нея.

— Всичко, което знаем за тях — каза Каскър, — е, че са писали многобройни рекламни гадости.

Хелмън се направи, че не го чу.

— Какъв вид разумни същества биха се развили на една планета, изградена изцяло от планини?

— Само глупаци — каза Каскър.

Така доникъде нямаше да стигнат. Хелмън обаче разбра, че не може да направи никакъв извод от съществуването на планините. То не изясняваше дали бившите хелгийци са ядели силикати или белтъчини, или храни с йодова основа, или нещо друго.

— Виж какво — каза Хелмън, — ще трябва да стигнем до това по чисто логичен път. Слушаш ли ме?

— Разбира се — отвърна Каскър.

— Добре. Има една стара поговорка, която напълно се отнася до нашето положение. Това, което за един е храна — за друг е отрова.

— Така ли? — каза Каскър. Беше сигурен, че от глад стомахът му се бе свил и станал малък като топче за игра.

— Можем да предположим, първо, че храната за тях е храна и за нас.

Каскър с усилие се изтръгна от видението на пет сочни бифтека, които измамно танцуваха пред очите му.

— А ако храната за тях е отрова за нас? Тогава какво?

— Тогава — каза Хелмън — ще приемем, че отровата за тях е храна за нас.

— А какво ще стане, ако храната за тях и отровата за тях са отрова за нас?

— Ще гладуваме.

— Добре — каза Каскър, като се изправи. — С кое предложение ще започнем?

— Знаеш ли, няма смисъл да си търсим белята. Планетата е кислородна, ако това значи нещо. Нека първо предположим, че ние можем да ядем някои от основните им храни. А ако не можем, ще преминем към техните отрови.

— Ако сме живи до тогава — каза Каскър.

Хелмън започна да превежда етикети. Те отхвърлиха надписи като АНДРОГИНИТНА НАСЛАДА и ВЕРБЕЛ — ЗА ПО-ДЪЛГИ, ПО-КЪДРАВИ И ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ПИПАЛЦА, докато на края намериха една кутийка с приблизителни размери шест на три инча. Етикетът и гласеше: ВАЛКОРИН — УНИВЕРСАЛЕН ПИР ЗА ВКУСА, ЗА ВСИЧКИ ХРАНОСМИЛАТЕЛНИ ВЪЗМОЖНОСТИ!

— Това, изглежда, го бива — каза Хелмън. Той отвори кутийката.

Каскър се наведе и подуши.

— Не мирише.

В кутийката намериха правоъгълно жилаво червено блокче. То се тресеше леко като желе.

— Отхапи от него — предложи Каскър.

— Аз ли? — запита Хелмън. — Защо пък аз?

— Нали ти го избра?

— Предпочитам да си го гледам — каза Хелмън с достойнство. — Не съм толкова гладен.

— Нито пък аз — заяви Каскър.

Те седнаха на пода и вторачиха поглед в блокчето. След десетина минути Хелмън се прозя, облегна се назад и затвори очи.

— Добре, страхливецо — каза с горчивина Каскър. — Аз ще го опитам. Запомни обаче, ако аз се отровя, ти никога няма да се измъкнеш от тази планета. Ти не умееш да пилотираш.

— Тогава си отхапи мъничко — посъветва го Хелмън.

Каскър се надвеси над блокчето и се втренчи в него. След това го мушна с палеца си.

Жилавото блокче се изкикоти.

— Чу ли? — изкрещя Каскър, като отскочи назад.

— Нищо не чух! — каза Хелмън, ръцете му трепереха. — Хайде продължавай!

Каскър отново побутна блокчето. То се изкикоти още по-силно, този път с една отвратителна превзетост.

— Ясно — каза Каскър. Кое е следващото за опитване?

— Следващото ли? Че на това какво му е?

— Аз не ям неща, които се кикотят — заяви твърдо Каскър.

— Слушай какво ще ти кажа — каза Хелмън. — Съществата, които са произвели това блокче, може би са се опитали да създадат един естетичен звук в допълнение към приятната форма и цвят. Този кикот е вероятно единствено за забавление на консуматора.

— Тогава ти сам отхапи от него! — предложи Каскър.

Хелмън го погледна вторачено, но не посегна към жилавото блокче. На края каза:

— Я да не се занимаваме повече с него!

Те захвърлиха блокчето в един ъгъл. То си остана там и тихичко се закикоти само на себе си.

— А сега какво? — запита Каскър.

Хелмън огледа разбърканите купчини от непонятни чужди стоки. Той забеляза, че има врати от двете страни на помещението.

— Да надзърнем в другите секции — предложи.

Каскър повдигна рамене с безразличие.

Те се дотътриха бавно до вратата вляво. Тя беше заключена и Хелмън я отвори с помощта на инжектора.

Стаята бе клинообразна, препълнена с непонятни чужди стоки.

Обратният път през първото помещение им се стори дълъг няколко мили, но то им причини само леко задъхване. Хелмън разби ключалката и те надзърнаха вътре.

Стаята бе клинообразна, препълнена с непонятни чужди стоки.

— Пак същото — отбеляза тъжно Каскър и затвори вратата.

— Очевидно серия от такива помещения опасва изцяло постройката — каза Хелмън. — Чудя се дали трябва да изследваме всичките.

Каскър изчисли обиколката на постройката, сравни я със силите, които му бяха останали, и приседна тежко на един продълговат сив предмет.

— Защо си даваме толкова зор? — запита.

Хелмън се опита да събере мислите си. Ясно е, че трябваше да намери някакъв ключ, разковниче, което да му разкрие какво можеха да ядат. Но къде беше то?

Той разгледа предмета, върху който седеше Каскър. По големина и форма наподобяваше огромен ковчег с малка вдлъбнатина на капака. Беше направен от твърдо набръчкано вещество.

— Какво предполагаш, че е това? — запита Хелмън.

— Има ли някакво значение?

Той разгледа знаците, нарисувани отстрани на предмета, и едва след това ги затърси в речника.

— Прекрасно — каза след малко.

— Нещо за ядене ли е? — запита Каскър с искрица надежда.

— Не. Ти седиш върху нещо, което се нарича СВРЪХСПЕЦИАЛЕН ТРАНСПОРТ „МОРОГ“ ЗА ИЗТЪНЧЕНИЯ ХЕЛГИЕЦ, КОЙТО КОПНЕЕ ЗА НАЙ-ДОБРОТО ПРИ ВЕРТИКАЛНОТО ТРАНСПОРТИРАНЕ. Това е превозно средство!

— Така ли? — реагира вяло Каскър.

— Това е много важно! Погледни! Как ли работи?

Каскър уморено слезе от Свръхспециалния транспорт „Морог“ и го огледа внимателно. В ъглите му забеляза четири почти невидими резки. — Прибиращи се колела вероятно, но не виждам…

Хелмън продължи да чете на глас:

— Трябва да му се дадат три амфуса високооборотно гориво Интегор, след това един ван смазочно масло Тондър и да се кара с не повече от три хиляди рула през първите петдесет мунгуса.

— По-добре да намерим нещо за ядене — каза Каскър.

— Не разбираш ли колко е важно това? — запита Хелмън. — То би могло да реши нашия проблем. Ако можем да проследим чуждата логика, вложена при построяването на това превозно средство, ние бихме могли да узнаем мисловния модел на хелгийците. Това от своя страна ще ни позволи да вникнем в тяхната нервна система, която ще ни подскаже какъв е биохимичният им строеж.

Каскър стоеше безмълвен, като се опитваше да изчисли дали са му останали достатъчно сили да удуши Хелмън.

— Например — продължи Хелмън — какъв вид транспортно средство би било подходящо за подобно място? Във всеки случай не и на колела, тъй като теренът е твърде вълнообразен. Антигравитационно? Може би, но какъв вид антигравитационно транспортно средство? И защо жителите са се спрели именно на сандъковидната форма, а не на…

Каскър със съжаление констатира, че не ще му стигнат силите да удуши Хелмън, колкото и приятно да би било това. Той прошепна тихичко:

— Бъди добър и престани да дрънкаш като учен. По-добре да видим дали няма нещо, с което да се налапаме.

— Добре — съгласи се Хелмън навъсено.

Каскър наблюдаваше как партньорът му се щураше из консервените кутии, бутилки и сандъци. Учудваше се смътно откъде Хелмън черпи тази енергия и стигна до извода, че усилената мисловна дейност му пречеше да усети глада.

— Открих нещо — провикна се Хелмън, изправен пред една голяма жълта цистерна.

— Какво пише там? — запита Каскър.

— Малко е трудно за превод, но при по-свободно тълкуване звучи така: ВУУЗИ ОТ МОРШИЛ, С ДОБАВКА НА ЛАКТО-ЕКТО ЗА НОВО ВКУСОВО УСЕЩАНЕ. ВСЕКИ ПИЕ ВУУЗИ. ПОДХОДЯЩ ПРЕДИ И СЛЕД ЯДЕНЕ. НИКАКВИ НЕПРИЯТНИ ПОСЛЕДИЦИ. ОТЛИЧЕН ЗА ДЕЦА! ПИТИЕТО НА ВСЕЛЕНАТА!

— Звучи добре — призна Каскър, като си помисли, че Хелмън не беше чак толкова глупав.

— Това ще ни докаже веднъж завинаги дали храната за тях е храна за нас — каза Хелмън. — Струва ми се, че от всичко дотук Вуузи е най-близо до универсалната напитка.

— Дано е така — каза обнадежден Каскър. — Може да е обикновена вода.

— Сега ще видим. — Хелмън откърти капака с върха на горелката.

В цистерната имаше кристално прозрачна течност.

— Не мирише на нищо — установи Каскър, като се наведе над цистерната.

Кристалната течност се надигна срещу него.

Каскър се отдръпна така рязко, че се спъна в един сандък и падна. Хелмън му помогна да се изправи на крака и те отново приближиха към цистерната. Като дойдоха съвсем близо до нея, течността се издигна три фута във въздуха и тръгна към тях.

— Ами сега, какво направихме? — попита Каскър, като се отдръпваше внимателно назад. Течността преля бавно цистерната и започна да приижда към него.

— Хелмън! — изпищя Каскър.

Хелмън стоеше настрани, пот браздеше лицето му и той намръщен четеше задълбочено в речника си.

— Предполагам, че съм объркал превода — каза той.

— Направи нещо! — изкрещя Каскър. Течността се опитваше да го притисне в един ъгъл.

— Нищо не мога да направя — отвърна Хелмън, като продължаваше да чете. — А, ето къде ми е грешката. Не пише „Всеки пие Вуузи“. Сгрешил съм подлога. „Вуузи пие всеки.“ Това вече говори нещо! Хелгийците вероятно са всмуквали течностите през порите си. Естествено е тогава, че ще предпочетат да бъдат изпивани, вместо те самите да пият.

Каскър се опита да се изплъзне покрай течността, но тя му отряза пътя с весело бълбукане. Отчаян, той грабна един малък сандък и го хвърли върху проклетото Вуузи. Вуузи пое сандъка и го изпи. След това го заряза и отново се обърна към Каскър.

Каскър запрати друг сандък. Вуузи изпи и него, и третия и четвъртия които Каскър му хвърли. После, очевидно изтощено, то се вля обратно в цистерната си.

Каскър хлопна капака и седна отгоре му. Здравата трепереше.

— Не беше много удачно — каза Хелмън. — Допускахме, че хелгийците са имали хранителни навици като нашите. А, разбира се, не е задължително…

— Не, не е! Не, сър, разбира се, че не е задължително. Предполагам ни стана ясно, че не е задължително. Ама всеки би разбрал, че не е задължително…

— Я престани! — сряза го Хелмън. — Нямаме време за истерии.

— Извинявай — каза Каскър и бавно се отдалечи от цистерната на Вуузи.

— Смятам сега да приемем, че храната за тях е отрова за нас — каза Хелмън замислено. — И така ще можем да разберем дали отровата за тях е храна за нас.

Каскър не каза нищо. Той все още се чудеше какво ли би станало, ако Вуузи го бе изпил.

В ъгъла жилавото блокче продължаваше само да се кикоти.

— Тук има нещо, което наподобява отрова — извика Хелмън половин час по-късно.

Каскър напълно се беше окопитил — само от време на време леки спазми пробягваха по устните му.

— Какво пише на него? — попита той.

Хелмън търкулна на дланта си малка тубичка.

— Нарича се Уплътнителят на Пвасткин. Ето какво пише на етикета му: ВНИМАНИЕ! ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО! ПВАСТКИНОВИЯТ УПЛЪТНИТЕЛ Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ДА ЗАПЪЛВА ДУПКИ И ПУКНАТИНИ, НЕ ПО-ГОЛЕМИ ОТ ДВА КУБИЧЕСКИ ВИМА. УПЛЪТНИТЕЛЯТ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЯДЕ ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. АКТИВНИЯТ РАМОТОЛ, СЪСТАВКА, КОЯТО ПРАВИ ПВАСТКИНОВИЯ УПЛЪТНИТЕЛ ЧУДЕСНО СРЕДСТВО ЗА ЗАПЪЛВАНЕ, Е ОСОБЕНО ОПАСЕН, АКО СЕ ВЗЕМЕ ВЪТРЕШНО.

— Звучи великолепно — каза Каскър. — Може да ни вдигне във въздуха.

— Имаш ли някакви други предложения? — попита го Хелмън.

Каскър се замисли за миг. Храната на планетата Хелг бе явно противна на вкус за човешките същества. Така че може би отровата за тях… но не беше ли за предпочитане гладът?

След кратко допитване до стомаха си той реши, че гладът отпада.

— Давай! — рече той.

Хелмън пусна леко инжектора на земята и отвинти капачката на малката тубичка. Разклати я.

Не последва нищо.

— Пломбирана е — посочи Каскър.

Хелмън проби пломбата с нокът и постави тубичката на пода. От нея започна да блика зловонна зеленикава пяна.

Хелмън погледна подозрително пяната. Тя се разстилаше по пода и се втвърдяваше в голяма буца.

— Това сигурно е мая за хляб — каза той, като сграбчи здраво инжектора.

— Хайде, хайде! Страх стомах не пълни.

— Че аз не ти преча — каза Хелмън.

Буцата набъбна и стана голяма колкото човешка глава.

— Колко ли дълго ще продължава това? — запита Каскър.

— Рекламират го за уплътнител — отвърна Хелмън. — Предполагам, че и предназначението му е такова — да се разширява, за да запълва дупки.

— Добре де, но колко ще се разширява?

— За жалост не знам колко са два кубически вима. Но това не може да продължава безкрайно…

Малко по-късно те забелязаха, че Уплътнителят бе изпълнил почти една четвърт от помещението и не показваше с нищо, че възнамерява да спира да расте.

— Трябваше да повярваме на етикета! — изстена Каскър от другия край на нарастващата буца. — Наистина е опасно.

Когато Уплътнителят набъбна още малко, той ускори своя растеж. Един лепкав ръб докосна Хелмън и той отскочи назад.

— Внимавай!

Той не можа да се добере до Каскър, застанал от другата страна на гигантското кълбо. Хелмън се опита да го заобиколи, но Уплътнителят пресече помещението по средата. Започна да набъбва към стените.

— Бягай! — извика Хелмън и се втурна към вратата зад гърба си.

Успя да я отвори в мига, в който растящата буца го настигна. Чу как от другата страна на помещението се хлопна врата. Хелмън не чака повече. Със спринт се втурна вътре и затръшна вратата след себе си.

Постоя така за миг, задъхан, стиснал инжектора в ръка. Едва сега разбра колко бе изтощен. Този бяг бе изчерпал последните му резерви от енергия и го бе довел до ръба на припадъка. Добре поне, че и Каскър бе успял да избяга.

Хелмън продължаваше да е в опасност.

Уплътнителят се провря като на шега през прогорената ключалка и влезе в помещението. Хелмън умело насочи инжектора срещу него, но Уплътнителят очевидно бе неуязвим… като всеки добър уплътнител.

Той не показваше никакви признаци на умора.

Хелмън отиде бързо до отсрещната стена. Вратата бе заключена и се наложи да прогори ключалката за да мине през нея.

Колко ли можеше да се разширява буцата? Колко ли бяха два кубически вима? Може би две кубически мили? Сега вече знаеше, че Уплътнителят е бил използван за запълване на пукнатини в кората на планетата.

В следващото помещение Хелмън поспря да си поеме дъх. Спомни си, че постройката е кръгла. Той щеше да си проправи път с горелката през останалите врати и щеше да стигне Каскър. Двамата щяха да си пробият път навън и…

Каскър нямаше инжектор.

Хелмън пребледня от ужас! Каскър бе влязъл в помещението отдясно, защото те го бяха отворили преди това. Уплътнителят несъмнено се промъкваше вече там през прогорената ключалка… и Каскър не можеше да излезе! От лявата му страна се намираше Уплътнителят, а от дясната — заключена врата!

Със сетни сили Хелмън се затича. Сандъците като че ли нарочно му препречваха пътя, препъваха го, забавяха го. Той разби следващата врата и се отправи бързо към другата. И следващата! И другата!

Уплътнителят не може да е изпълнил изцяло помещението на Каскър!

Ами ако го е изпълнил?

Струваше му се, че клинообразните помещения, всяко от които бе част от кръга, няма да се свършат никога — объркан низ от заключени врати, чужди стоки, още врати и още стоки. Хелмън се препъна в един кош и падна, изправи се на крака и падна отново. Бе стигнал до крайния предел на силите си и го бе преминал. Но Каскър бе негов приятел.

Освен това без пилот не би могъл да се измъкне от това място.

С треперещи колене Хелмън преодоля още две помещения и припадна пред третото.

— Ти ли си, Хелмън? — дочу той гласа на Каскър от другата страна на вратата.

— Добре ли си? — едва успя да попита Хелмън.

— Не мога да се похваля, че съм на широко — отвърна Каскър. — Но Уплътнителят спря да расте. Хелмън, изкарай ме оттука!

Хелмън лежеше на пода и дишаше тежко.

— Минутка само! — каза той.

— По дяволите с твоята минутка — изкрещя Каскър. — Изкарай ме оттука! Намерих вода!

— Какво? Как?

Хелмън се опита да стане, но краката му не го слушаха.

— Какво се е случило? — запита той.

— Като видях как онази буца започва да изпълва помещението, реших да опитам да подкарам Свръхспециалния транспорт. Помислих си, че той може да събори вратата и да ме изкара навън. И го заредих догоре с високоскоростно гориво Интегор.

— И какво? — попита Хелмън, като се стараеше да застави краката си да му се подчиняват.

— Този Свръхспециален транспорт е животно, Хелмън. А горивото Интегор е вода! Сега ме изкарай оттука.

Хелмън полегна назад и въздъхна доволно. Ако само бе имал малко повече време, щеше сам да се досети за цялата работа по пътя на чистата логика. Но сега всичко беше пределно ясно. Най-добрата машина за тези отвесни, остри като бръсначи планини можеше да бъде единствено животно, вероятно с прибиращи се пипала. Между пътуванията са го държали в зимен сън и ако това животно пие наистина вода, то и другите продукти предназначени за него, ще могат да се ядат. Разбира се, те все още не знаеха много за предишните жители на планетата, но несъмнено…

— Отвори проклетата врата! — изкрещя Каскър, гласът му пресекна.

Хелмън размишляваше върху иронията на събитията. Ако храната за един и отровата за него са отрова за теб — тогава опитай се да намериш за ядене нещо друго. Колко просто наистина!

Но имаше още нещо, което го безпокоеше.

— Как разбра, че животното е от земен вид? — запита той.

— От дъха му, глупако. То вдишва и издишва и мирише като че ли е яло лук.

Чу се шум от събаряне на консервени кутии и звън на бутилки.

— Побързай!

— Какво става? — запита Хелмън, като най-сетне успя да се изправи на крака и да насочи инжектора.

— Свръхспециалният транспорт! Наврял ме е в един ъгъл зад купчина сандъци. Хелмън, имам чувството, че той мисли, че аз съм храна за него.

Край

Що таблета ми се е превърнал в електронна книга. 🤷‍♀️🤦

Добро утро,

какви са тия шитни постнати тука?

Бил Гейтс обича масажи с щастлив край.

 

 

преди 7 минути, АСПЕКТ написа:

Бил Гейтс обича масажи с щастлив край.

Не е само той. Смея да твърдя че и аз ги обичам. Бих казал, че всеки мъж, който не ги обича е лееееекинко сбъркан.

Не разбрах идеята на поста ти 

преди 54 минути, ivottoshev написа:

Не е само той. Смея да твърдя че и аз ги обичам. Бих казал, че всеки мъж, който не ги обича е лееееекинко сбъркан.

Не разбрах идеята на поста ти 

От 13 годишни? 🤔 Масажи на краката.

 

Бил Клинтън и той обича масажите. Тия милиардери много обичат масажи.

 

как сте котета в този дъждовен ден? 

преди 59 минути, АСПЕКТ написа:

От 13 годишни? 🤔 Масажи на краката.

Тази не прилича на 13 годишна, а по-скоро поне на 23 годишна.

преди 3 минути, The Lone Star написа:

Тази не прилича на 13 годишна, а по-скоро поне на 23 годишна.

Е, очакваш да пусна деца ли? Снимки на деца ли? Още един педофил.

Досега не го вярвах, но май вярно разбираш само от кенефи...

преди 15 минути, The Lone Star написа:

Досега не го вярвах, но май вярно разбираш само от кенефи...

Да, а ти от деца ли?