Спешно ми трябва съчинение - разсъждение върху стихотворението "На прощаване" . Темата е "Защо бунтовникът тръгва по страшния но славен път"

Спешно ми трябва съчинение - разсъждение върху стихотворението "На прощаване" . Темата е "Защо бунтовникът тръгва по страшния но славен път"

Коментар 25 е точно по темата ти - не знам сляп ли си или просто те мързи

Уплътни с темата в Коментар 4 - 13.Христо Ботев “На прощаване”, там е описано как да си я свалиш от въпросния сайт.

Трябват ми няколко теми за класно утре върху Ботев.Ето ги и темите: 1. Проблемът за свободата в поезията на Ботев 2. Борбата за свобода - съзнателен избор на лирическият герой 3. Проблема за самотата на лирическият аз в Ботевата поезия 4. Представите за пространство в Ботевата поезия 5. Представите за времето в Ботевата поезия 6. Образа на лъжепатриота в поезията на Ботев 7. Мотивът за безсмъртието в поезията на Ботев 8. Мотивът за завръщането в Ботевата поезия 9. Мотивът за патуването в Ботевата поезия 10. Образа на родното на майката на юнака и на либето в поезията на Ботев Ще съм благодарен ако можете да ми намерите поне първите няколко теми.

Някой би ли ми дал съчинение разсъждение върху "На прощаване" (Хр.Ботев) тема: Мотивите за житейския избор на Ботевия лирически герой" Моля ви- пишете на [email protected] [email protected] Благодаря предварително!!!!

Всички тези теми са за "На прощаване":

Теми по български език и литература

"На прощаване"

Изборът на бунтовника в стихотворението "На прощаване"

I.Увод

Стихотворението "На прощаване" от Христо Ботев е вълнуваща изповед на бореца за свобода пред неговата майка.Той изразява готовността да извърши подвиг в името на отечеството.Прощаването с майката е раздяла и молба за прошка едновременно.Лирическият аз я моли да му прости за страданията,които ще и причини.Същевременно търси нейната подкрепа за съкропената цел,към която се е устремил-свободна изява на личността,достойно изживян живот,национална и социална независимост.

II.Теза

Пламенна и сводолюбива личност,с непоколебим и мъжествен дух,с ясно съзнание за патриотичен дълг.Ботевият лирически герой е направил своя избор-"свобода и смърт юбашка"

Тези думи символ се превръщат в смисъл на живота му.

III.Изложение

Още в лирическия увод на стихотворението "На прощаване" са разкрити мотивите на бунтовника за национално съзнание и човешко достойнство.Затова най-важното в избора му да поеме към род и родина.Той се чужства наранен и ограбен.А страданието на близките му,причинено от робството,е много силен мотив за решението му.Те са най-скъпото и ценното,което има.Лирическият аз неможе да се примири,че поробителят отнема правото на българина за собствен дом.Непонася това,че унижава и наранява достойнствата му като личност,че причинява мъка на близките хора.Тяхното страдание е страдание на целия народ.Бунтовникът се чувства задължен да ги избави от него и да защити светостта на родния край.А споменът за бащиния дом засилва копнежа да се върне в него и да живее щастливо като свободен човек.Затова избира пред примирението и търпението.

Това е единственият достоен избор на сина на "майка юнашка".Закърмен е със свободолюбие.Още от раждането майка му го е учила на непримирипост към поробителя,на нетърпимост към поругаването на бащиното огнище.

На нея бунтовникът съобщава съдбовното си решение,защото няам по-близък,свиден и мил човек,на когото да се довери.Избрал като Чавдар от "Хайдути" да стане "хайдутин","бунтовник",лирическият аз търси прошка и благословия за своето решение.Признаването му като "първо чедо" е да бъде пазител на родния дом,опора на майката,продължител на рода.На неговите ценности са по-важни от родовите норми.За да спазят законите на рода,трябва да постигне неговата свобода.Свободата е висше благо,право на всеки човек и всеки народ,затова е непоколебим в избора си.Повелителните глаголи "неплачи","нетъжи" изрзяват желанието на бунтовника ,майка му да преодолее скръбта,а страданието и да се превърне в борба срещу униженията в робският свят.Синът доверява на майка си своите копнежи,вярата и тревогите си,надеждите си за победа и щастие.Желае да я утеши,да смекчиболката и с думи,изпълнени с огромна лубов към нея.В тях има нежна и същевременно силна молба,вяра и майчината издържливост,затова решението е категорично.Юнакът е поел по неизвестния,страшен,но славен път на борбата.Това внушават глаголите в минало свършено време-"станах","останах".

Синът знае,че загубата на "първото чедо" е тежка.Предчувства мъката на "клетата" си майка и въпреки това изусква от нея да бъде силна,за да се пребори с личното страдание.Тя не може да очаква друго решение,тъй като и двамата жадуват достоен живот.И двамата са убедени,че свободата мойе да се постигне само чрез саможертва.Майката има дял в избора на сина си и твърдо трябва да понася страданието.

Нежните думи на бореца за свобода са израз на обич,призързаност,молба за разбиране и милост,за пршка,за неизпълнения синовен дълг.Майката ще го разбере и ще му прости,защото носи в себе си чистата и непорочна любов,която дарява успокоение на унизения и страдания.

Обръщението към нея е изпълнено с болка заради скръбта и,гняв към "таз черна прокуда",страдание за теглото на близките,възторг от предстоящата борба.Причината за всичките тези изживявания е непримиримостта на лирическия герой с главното зло в живота-робството.

Той призовава майка си да сподели идеите му и с клетвата си да присъедини към неговия гняв:

Но кълни,майко,проклинай

таз турска черна прокуда....

Майчинатаклетва е свещен акт на несъгласие с поробителите.Те я заслужават,защото отнемат правото на човека на бъдещето,обричат народа,стават причина за тежката емигрантска съдба на лирическия герой.Според народното поверение майчината клетва се сбъдва.Затова той се надява тя да стигне до онези,който са прогонили него и братята му по съдба "по таз тежка чужбина".Борецът за свобода изразява не само личното си мъченичество,а и на другите като него.Те са чужди в негостоприемната чужбина.Там са самотни,не са щастливи и като Вазовите хъшове страдат за родния дом и близките си.Измъчва ги принудителното бездействие и безцелното съществуване.Тези техни състояния са предадени чрез глаголите "ходим","скитаме".Създава се представа за бездомничество и несигурност.

"Немили,клети,недраги",те са от другата страна на реката.Тя е граница между смърта и безсмъртието.Преминаването и е възприето като ритуал на посвещаване на героя ж общото дело.Преминаването на реката означава,че юнакът се завръща кам своята истинска същост.А той е непокорен,готов да избира само и единствено "свобода и смърт юнашка".Трябва да изтърпи изпитанията на живота в чуждата страна,защото те са му необходими за духовното съзряване преди да се завърне в родното пространство.В родната земя ще се върне не като грешник,който моли за прошка,а като юнак.

Животит в чъжбина не е изход,не е цел за бунтовника.Той не може да приеме за свой идеал "чуждото",защото то е лишено от ценностти и е заплаха за него.

Направил е своя избор и се стреми да остане верен на това,на което го е научила майка му.А тя е възпитала у сина си дух на непримиромост с неправдата,гордост и достойнство.Затова е необходимо да разбере неговата жертвоготовност в името на свободата и да я подкрепи.Волна и свободолюбива личност,синът "нетрае" робския гнев.Чрез глагола "бесней" и синекдохата за топлота и сговор в семейството,разрушени от робството.

Обичта към близките се слива в любовта към родината и го вдъхновява за бой.В едно се сливат лични и национални мотиви.

Чрез бащиното огнище-символ на святост и чистота,израз на топлотата и уюта в родния дом-авторът визира хората,които обича и в които вярва лирическото аз-майка,баща,братя,либе.Семейството и родният път са най-съкровеното пространство.За да запазим тяхната смелост,той се обрича на борбата и саможертвата.Анафората "там" насочва към трагичката раздяла на човека с отечеството,сродния дом и близките.Родното се възприема като робско пространство,като място на скръбта.Заради това бунтовникът дава клетвата да служи на своя народ.

За него битката срещу "врага си безверни" е най-достойния избор.Поведението му се определя от чувството за дълг пред род и родина.Метафоричният глагол "тичам" е побрал в себе си нетърпението от предстоящето тръгване.Вълнението му намира израз и в задъхания ритъм и замълчаватено в края на лирическия увод.

Лирическият аз има ясен поглед за света и своето място в него.Осъзнава,че борбата за свобода е велико дело,което заслужава най-голяма жертва.С всеки нов аргумент за мотивите за избора нараства решимостта му и увереността му в правотата на взетото решение.

IV.Заключение

Изборът на бореца за свобода е най-достойният за конкретното изторически време.Извисява го духовното,израсява ценностите му и убежденията му за смисъла на борбата и героичната смърт.Изборът му е модел за изтинко служение на отечеството.

Смъртта-възможен изход от борбата в стихотворението "На прощаване"

I.Увод

Стихотворението "На прощаване" от Христо Ботев е вълнуваща изповед на бореца за свобода пред неговата майка.Пред нея той изразява готовността си да извърши подвиг в името на отечеството.

Във въображаемия диалог между майката и сина се отчертават две алтернативи за изход от борбата.Единият път води към юнашката смърт в битката,а другия-към победното завръщане.На първо място обаче е визията за смъртта като по-вероятен резултат от поетия път към саможертвата.

II.Теза

Лирическият аз вижда смъртта откъм борческата и страна-героична смърт за свободата на отечеството.Тя ще бъде осъзната и приета достойно от близките му хора.Пътят му ще бъде продължен от следващите поколения борци за свободата.А със своята извусеност делото му ще остане в паметта на целия народ.В това той вижда своето безсмъртие.

III.Изложение

Визията на смъртта преобладава,защото изходът от борбата е неизвестен.Бунтовникът знае,че в родната земя ще попадне в кървава схватка с поробителя,която може да има фатален край.Въпреки всичко тази мисъл не го разколебава,тъи като той осъзнава историческото значение на своя избор.

Лирическият аз приема смъртта с ясното съзнание,че свободата не се дава даром.Тя е начин да защити идеалите си,да слуйи на народа си.

Мотижът за геройчната смърт е въведен чрез метафората "куршум проней".Песента за куршума подготвя представата за гибелта и пеакцията на близките,носи страшната вест за очакващата го майка.

Жестоката истина не може да бъде премълчана.Майка му трябва да попита къде и е "чедо останало" и да я разбере.Лирическият герой знае,че вестта за неговата смърт ще я наскърби,затова търси думи да я утеши,да изтрие сълзите и,да активизира твърдостта и.Моли я да обърне гръб на хората ,които ще кажат:"Нехрани-майка излезе".Синът предварително я подготвя за тази преднамерена и безотговорна оценка,за да не бъде огорчена незаслужено.Внушава и,че смъртта в битката за свобода е много по-достойна от примирението и всекидневнатаборба за оценяване.Тези,които ще изрекът подобни думи,са слепи за смъртния подвиг,осквирняват паметта на загиналия.

Лирическият аз знае,че вестта за смъртта дълбоко ще нарани майчината душа,но вярва,че мисълта за героичната смърт ще облекчи с нищо несравнимата и скръб.Невъзможно е майката да не страба,и да не плаче,но е възможно да изпълни мечтата му-да разкаже на неговите "брята невръстни" за идеалите и героичната смърт.В сакралното пространство на дома,където има сигурност,ще предаде завета на своето "първо чедо".Той е осонено важен и необходим,защото братята са ново поколение борци за свобода.А в завета се съдържа най-точна представа за идеите на бунтовника-че робството е непоносимо,неприемливо и невъзможно.

Веднъж дала живот,майаката трябва да посочи и пътя към безсмъртието.Тя трябва да свързва бореца за свобода с всичко,които са се устремили към героизма,и да запази подвига му от забраваПри нея синът търси морална и духовна подкрепа,за да бъде сигърен в смисъла на саможертвата.Братята трябва да разберат и преповтарят подвига му,"да помнят","да търсят" и "да найдат" белезите на геройчното-пушката и сабята-и да се впуснат с бой за свобода.

Бунтовникът има надежда,че идеята за свобода ще се превърне в дълбока вътрешна потребност и за останалите българи.Вярва,че в сърцата им гори същият неукротим дух на непримиримост,че пазят в паметта си спомена за самовертвата.Той отправя послание към онези,които ще го последват,да обичат и мразят със същата сила на сърцето,като него да бъдат непокорни и свободолюбиви и да продължат делото му.

Съкровеното слово трябва да открие смисъла на жертвата и да подготви другите синове да видят смъртта.Мястото на героичната смърт е очертано чрез пространствената опозиция "горе-долу".

"Горе" остава спомена за загиналия юнак.Там "по скали" и "по орляца" се извисява човешкоят дух.Думата "орляци" придава на смъртта легендарногероична окраска.Юнакът е сравнен с най-смелите,горди и силни птици-орлите,символ на безсмъртието.Скалите с "бяло месо" по тях са знак за вечността,за твърдост,непоколебимост,за божествената сила.Белият цвят внушава нравствена и духовна чистота,красота и възвишеност,вечен живот след смъртта.Символизиеа светостта,красотата и идеала,които контрастирал с реалността "долу".

Кръвта на героя изтича в родната пръст,за да я открият последователите му и да останат негови духовни братя.Той сякаш е разпънат между небео и земята,междупорива за свобода и цената,която трябва да плати за нея."Земята...черната" е противоположно пространство на "скалите" и "орляците".Но тя е и раждащото начало,тази част от родината,в която ще се съхрани споменът за героя.Черният свят бележи смъртта,но без нея няма вечност.Тя не пазколебава решителността на бореца.Духът остава жив и се възвисява до безсмъртие.Картината на смъртта дава ясна представа за избрания път.Мотивът за саможертвата се съчетава с мотива за приемственост в борбата.Към тях е насочено заветът към братята,а не към загубата на живота.Смъртта бележи физическия,но не и духовния край на юнака.Тя е и вяра,и цел,и преход към ново съществуване,изразено в духовно сливане с родината и вселената.Слива се с Балкана-символ на непокорния духи героизъм-,с планините и равнините на родната земя и остава да живее техния вечен живот.

Спомена за него се пази в песента,която прославя подвига му.В творбата е създаден контраст между скръбта на майката и веселите момци на хорото.Майката трябва да чуе песента му,която ще разпалва патриотични чувства,ще ражда герои.

Епитетът "юнашка" вписва в едно пространство "смърт" и "песен" и придава нов смисъл на смъртта-тя се възприема като безсмъртие.

Песента в българският фолклор се предава между поколенията.Така и песента на бореца за свобода ще възпее подвига му,ще остане в паметта на хората,ще го издигне над конкретното време.Но майчината скръб по загубата на сина и ще остане.Тя е подчертана чрез антонимите "мъжно" и "весело" и е осъзнала с болката в думата на любимата.Техните "две въздишки" и "две сълзи" са знаци на памет и скръб за загиналия.Страданието им обаче е предизвикателството към братята.Лирическиятм аз вярвя,че те ще изберат неговият път и ще изпълнят святата заръка-да отстояват силата и достойнството на българския народ,"силно да любят и мразят".Правото на умраза пренадлежи само на онзи,който обича майка,братя,другари,родина.

Избраният път е"страшен",защото е път на риска,на страданието,може би е на смърта."Славен" е,защото народът ще избере жертвата на юнака,няма да забрави за какво е живял тои и на какво е посветил живота си.Народната признателносте велика награда, която избира за себе си.Трогателно и същевменно възвишено звучи съдбовното сливане на бореца и народ във финалните стихове на творбата.

Последните редове са прозрение за същноста на избрания път.Многоточията заместват неизпожядани,неизказани мисли и чувства.Те са израз на вълненията на лирическия герой при мисълта за подвиг и живот след смъртта.

IV.Заключение

Най-голямата награда за човек ,който обича отечеството си,е да загине за неговата свобода.За лирическият аз е важно народът да осъзнае идеите му и да разбере смисъла му.Вярва,че стореното от него се вгражда в народната памет чрез словото и песента.В тях е вечната слава на падналия в бои за свобода.

Картината на победното завръщане на бунтовника в родния край в стухотворението "На прощаване"

I.Увод

Стихотворението "На прощаване" от Христо Ботев е вълнуваща изповед на бореца за свобода пред неговата майка.Пред нея той изразява готовността си да извърши подвиг в името на отечеството.

Във въображаемия диалог между майката и син основна смислова опозиция,която се очертава,за картините на смъртта и мечтаната свобода.Картината на свободата в "На прощаване" е единствената в Ботевата поезия и това я прави уникална,придава и особена смислова натовареност.

II.Теза

Тържествената атмосфера,изобилието на цветя и цветове,естественият изблик на дълбоко спотаявани чувства очертава представата за един изкючителен мог,в който народът посреща своето спасение.Лирическият аз вижда себе си като вестител на победата.

III.Изложение

Условното начало е израз на плахо стаена надевда за победно завръщане.То отключва прекрасната картина на всеобщият триум.Устремен към свободата,с ясно съзнание за възможната смъртно несломим предния,борецът за свобода търси и желае тържеството на живота.Радост и опиянение са внушени чрез възходяща градация и интонационното богатсво на творбата.Анафората "жив и здрав" изразява копнежа на лирическия аз за свобода,жаждата за щастие на хората.Прозвучава като заклинание и молитва за живот.

Сред четата от "лична юнаци" се откроява бунтовникът "с байряк във ръка".Знамето е свещен символ на борбата,единството,славата,юнашката чест и вярност на идеала за освобождение на отечеството.То е внъшение за заслужена радост,тъй като бунтовникът е приел и изживял възможната героична смърт-някъде по гордите върхове на Балкана.

Дълго очакван и жадуван,победният ден носи в себе си възхищението и опиянението от сбъдването на най-голямата мечта на бунтовника-свобода.Той не е сам в радостта си от щастливото завръщане.С него са съчетниците му.Обръзът на дружината е изграден в духа на хайдушката романтука.Всеки елемент от външният им вид създава впечатление за единство между физическа красота и борчески дух.Емблема за мъжество и сила за "дрехи войнишки" и "левове златни на чело".А "иглянки пушки" и "саби-змии" са опоетизирани според традициите на хайдушката песен.Борците за свобода са спасители.Имат право да изживеят щастието в първия ден на свободата,защото преди това доброто са приели заможертвата в името на патриотичната идея.

Израз на щастието на лирическият аз са реторичните обръщения и възклицания към майката и любимата.Той дава заръките си за посрещането.Цветята представят разцъфналите мечти за щастие.Те са символ на живота,красотата,славата на борците за свобода.Празникът не е изтински без свежото ухание на цветята.В едно са събрани бръшлянът-митологичната връзка между човешкия и отвъдния свят-и здравецът.Той е свързан с благопожеланията за здраве и устойчивост за живите герои.Събрани са във "венци и китки",за да увенчаят подвига.Победният венец е знак за отличие и почит.С него се увенчават героите,приели и надмогнали страданието и постигнали най-висшето благо-свободата.В китка здравец и венец е събрана цялата признателност на хората.Повелителните слаголни форми "берете","късайте","плетете" внушават желанието на бунтовника всички да бъдат съпричастни към победата.

Лирическият аз желае да бъде посрещнат от майката с "венец и китка",за да го предпазват от зло и да му носят щастие;с ритуална прегръдка и целувка по челото-знак за прошка и благослов.На майката се пада правото да признае истината,на която се е посветил синът и,и да изрече заветните думи "свобода или смърт юнашка".Получила го е,защото и тя е духовна връзка между поколенията,чрез нейното слово поджигътще се спаси от забрава.

В мисленето на лирическия аз свобода и смърт са равнопоставени.Смъртта е осъществената саможертва,безпорният подвиг,постигането на абсолутната свобода на духа.

Майката има право първа да посрещне сина си,а той мечтае освен с нея,да сподели радостта си с лъбимата.

Тъпжествена,но и дълбоко съкровена е срещата на бунтовника с любимата жена.Дългът пред народа е изпълнен и е дошъл мигът на жадуваната близост.Но дори и в този момент мисълта за смъртта да не го напуска.Нейният знак може да се разчете в метафората "кървава ръка".Тази ръка "раздава" справедливост,дарява и нежност.Метафората внушава,че щастието и любовта не са възможни сред всеобщата неволя.Зад веселието и радостта прозира страшната цена на свобода-пролятата кръв.Славното и страшното се преплитат дори в картината на победното завръщане.

Мечтите са прекрасни,но и в тях лирическия аз не прекрачва прага ан своя дом.Отрезяването идва,любовната сценае рязко прекъсната.Борецът за свободазнае,че пътят "страшен,но славен" трябва да се извърви до край.Завръща се в настоящето,в което лирическото изживяване е достигнало своя връх.Разделя се с майката и лубе с най-съкровени думи.В тях за последен път прозвучава мотивът за прощаването.

IV.Заключение

Картината на мечтаната свобода разкрива спотаената,неназована болка на бореца за свобода,изгубил красотата на живота и любовта заради отечеството.Без неговия юнашки порив към саможертва няма да дойде първият ден на свободата.Поетически финал на тази картина е упованието,че "нявга" подвигът ще се превърне в легенда.

МОТИВИТЕ ЗА ЖИТЕЙСКИЯ ИЗБОР НА БУНТОВНИКА ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” НА ХРИСТО БОТЕВ

Христо Ботев създава стихотворението ”На прощаване” като изповед пред майка си за своите борчески пориви. В чувствата, мислите и идеала на нашия гениален поет се разкрива духовният облик на участника във възрожденските борби на народа ни. Лирическият герой на стихотворението е бунтовникът имигрант, посветил живота си на родината и свободата.

В лирическия увод на поемата се разкриват мотивите на младия човек да поеме по опасния път на борбата, който го отдалечава от бащиното огнище, но го доближава до собствената му представа за осмислен и достоен живот. Сред тях се откроява пламенното родолюбие, ненавистта към поробителите и готовността за саможертва в името на националната независимост. Бунтовникът се вдъхновява от вярата, че революцията е единственият изход от робията. Затова всеки, който мечтае за свободата, трябва да допринесе за нейното осъществяване. Лирическият герой е личност с горд и непреклонен дух, личност, която повече не може да живее в условията на примирението.

За бунтовника майката е единствения човек, пред който той чувства морално задължение да изповяда мотивите, които го тласкат далече от нея. ”На прощаване” е мъжествена по своята тоналност творба и същевременно е израз на дълбока и нежна обич. Още първите и стихове завладяват с привързаността към майката и желанието да и бъде вдъхната утеха и сили за идващите тежки дни. Всъщност само този, който обича майка си и близките си, е способен да обича родината и своя народ. Пред най-близкия си човек – негов изповедник и морална опора, бунтовникът споделя онази искрена обич към родния край, която го е насочила към идеала и борбата за свобода. Само синекдохата ”бащино ми огнище” е дори достатъчна, за да открие топлотата на чувството към отечеството. То не е просто географско понятие, то е роден дом и близки, национално пространство, побрало робската участ на българския народ. Към него с тъга и копнеж гледат ”очите на емигранта”, осъден ”от турска черна прокуда” на ”тежка чужбина”. Поетическите образи, заимствани от народните песни, предават ярък акцент на омразата към робската действителност в България и на мъката от емигрантската неволя. Синовният призив въвежда майката в тревожно време на протест, когато е положително да се назоват имената на потисниците:

но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда

дето нас млади пропъди...

Епитетът ”черна” бележи с цвета на болката и отчаяното положение на народа. Страданията от принудителната емиграция поражда жаждата за мъст и определя пътя на борбата като единствена възможност. Назряла е ситуация за революция в нея героят е определил своето място:

ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!

Трепетното очакване на съдбовния миг се внушава, чрез възклицанието ”ах”. Бунтовникът с любов определя родната граница чрез името на реката, а епитетите ”тиха, бяла” внушават романтичната представа за светлата победа, за радостното посрещане на другия, родния бряг.

Сърцето на патриота се изпълва с вълнения пред прага на голямото събитие – борбата за свобода. Инверсията в стиха – ”сърце мъжко, юнашко”, акцентува върху психологическата характеристика, която свързва мъжа в семейството със закрилника, юнака, готов да брани своя дом и честта на близките си. Такъв човек носи бунта в сърцето си и е сред малцината, готови за съпротива и смърт. Същевременно лирическият герой отново потвърждава един от основните мотиви за избора си – непримиримостта с робството:

та сърце майко не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище.

Експресивният глагол ”бесней” точно назовава произвола, жестокостта, грубото посегателство върху всички права на личността. Поробителят засяга свещена за българина територия – дома. Чувството за оскърбено човешко и национално достойнство и ненавистта към чуждия потисник контрастира с нежността при спомена за бащиното огнище. Сякаш възкръсват представи за всичко свидно от детството и младостта – майката, черните очи и тихата усмивка на либето, бащата и братята. За този, който обича родината си , щастие е да бъде в нея, сред народа си, при скъпите за сърцето му същества. Но образите на близките са белязани от знака на робското страдание – ”черни чернеят за мене”. Тяхната участ поражда категоричното решение на бунтовника да поеме по пътя на борбата. Само свободата може да му върне близостта на семейството и щастието. При това бунтовникът се чувства и потомък и на славни хайдути, дали началото на съпротивата срещу вековния поробител. Примерът им и родолюбивото им възпитание, което му е дала неговата майка, са източниците на борческия дух, на сърцето му мъжко юнашко. Героят е изправен пред съдбовна крачка в живота – да докаже на дело патриотизма си и верността към идеала. За бунтовника борбата означава изпълнен дълг:

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врага си безверни....

Личната и колективна борба са вплетени в общ план, за да се открои неразривната връзка на българина с род и родина.

Вълнуващо и убедително с една особена скромност е изразена готовността за саможертва:

Там аз за мило, за драго

за теб, за баща, за братя

за не го ще се заловя

пък....каквото сабя покаже

и честта майко юнашка!

Чрез популярния народен фразеологизъм ”каквото сабя покаже” поетът изразява силата на съдбата, но като човек с оригинално мислене и силен дух той коригира народната мъдрост и добавя ”и честта майко юнашка”. По този начин Ботев внушава своята философия, по-различна от тази на примирението със съдбата – според него човекът на честта сам избира своя път в живота, а за родолюбеца това и пътят на борбата.

Стихотворението ”На прощаване” разкрива духовното богатство на личността, която е родена за свободен, осмислен от нравствените ценности живот. В поетичното си послание тръгналия по пътя на борбата категорично защитава идеята, че свободата е най-висшето благо и единствено условие за реализация на всеки човек. Богатият и идейно-образен свят на поемата внушава, че в името на свободата си заслужава да се живее и загине.

ЗАЩО БУНТОВНИКЪТ ОТ ПОЕМАТА ”НА ПРОЩАВАНЕ” ТЪРСИ ПОДКРЕПАТА НА МАЙКАТА?

В поемата ”На прощаване” Христо Ботев разработва темата за борбата и свободата. Един от основните мотиви в стихотворението е носталгията по родния дом и привързаността към семейството. Без да губи от героичните си черти, лирическият герой се изживява с човешкото у себе си, с копнежа си по близките хора.

В изповедния монолог на преден план се очертава образът на майката. На нея бунтовникът доверява своите душевни терзания и революционните си идеи. Героят търси подкрепата на своята майка, защото е убеден, че тя ще разбере мотивите за избора му да стане борец, че ще му прости за святото дело, ще събере сили да предаде революционния му завет. Тази синовна вяра намира израз в многобройните обръщения към майката, в искреното и драматично звучене на творбата.

В момента на суровото прощаване с майката бунтовникът се чувства длъжен да я утеши, да намали болката от раздялата им.Повелителните форми ”не плачи”, ”не тъжи” и епитетът ”клета” изразяват дълбоко съчувствие. Лирическият герой знае, че и майка му ненавижда робството и ще разбере как омразата срещу поробителите е станала причина синът и да поеме по трудния път на борбата. Глаголните форми ”кълни”, ”проклинай” и метафората ”таз турска черна прокуда” подтекстово говорят за еднакъв начин на мислене у майката и сина. Игото е откъснало младите хора от родния дом и те са принудени да се скитат ”немили, клети, недраги” в чуждата страна.

Бунтовникът подготвя майката за вероятната си гибел и се опитва да и вдъхне смелост. Той очаква от нея да го разбере, да преодолее мъката си, ако той загине млад, защото тя е майка ”юнашка”, предала му е своя непокорен дух и родолюбие, родила го е със ”сърце мъжко юнашко”. Наследеното от душевността на тази силна жена е сред най-важните психологически предпоставки за категоричния избор на бунтовника да поеме по пътя на борбата.

Героят иска да внуши на най-близкия си човек своите революционни идеи, които убедително доказват, че за родолюбеца няма друга възможност, че избраният път е правилен:

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни...

В съзнанието на сина неговата майка и майката родина по своята святост се сливат в едно. Личната съдба и участта на народа са неделими.

Познавайки обичта и душевните терзания на майка си лирическият герой предвижда болката и в мига, когато ще получи известието за неговото смърт. Той търси утешителни думи, но изисква и твърдост, защото познава силния характер на най-близкия си човек. Предвидено е негативното мнение на хората с робско съзнание, които няма да разберат подвига и ще кажат ”не храни-майка излезе”. Синът желае майка му да запази гордостта и вярата си в геройски загиналия юнак. Това е възможно да постигне само нравствено извисена личност с изключителна воля.

На нея смелият борец за свобода доверява да предаде неговия революционен завет, да осъществи родовата приемственост в борбата:

Кажи им майко да помнят,

да помнят, мене да търсят....

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята...

Вълнуващият майчин разказ ще възпита у братята ”невръстни” борчески дух, стремеж към свобода.

Поетът рисува в контраст веселото хоро на победителите и образа на скръбната майка. В сълзите и бунтовникът вижда майчиния дял в борбата за свобода и предусеща голямото им въздействие върху братята му. Те трябва да наследят мъжествения му характер, полюсните му чувства:

Но туй щат братя да видят

и кога майко порастнат,

като брата си ще станат –

силно да любят и мразят...

С майка си лирическият герой на стихотворението ”На прощаване” споделя не само възможността за трагичен изход на съдбата си, но и щастливото си видение на свободата, на победното завръщане. Той навлиза в въображаемата картина с условно по своя характер изречение: ”ако ми, мале, майноле...”. С пестеливи, но рядко изразителни средства поетът внушава празничната атмосфера на завръщането. Цветята, възклицателните обръщения – ”о тогаз, майко, юнашка”, повелителните форми – ”ела”, ”прегърни”, ”берете”, изпълват картината с радостно чувство и несдържано вълнение. Бунтовникът и майката са равни по нравствено – борческа възвишеност. Призивните думи и повторенията са израз на синовна жажда за майчина близост. Майката, символ на живота, трябва да благослови сина си в момент на щастливо завръщане и за героична смърт, защото той е приел, че в борбата свободата и смъртта са успоредни.

За лирическият герой от поемата ”На прощаване” майката е истинска духовна опора, силен и мъдър човек, който единствен може да го разбере и подкрепи, да повярва в неговите идеали, в страшния, но ”славен” път на борбата за свобода, да приеме саможертвата. Обичта на сина към майката е прекрасно човешко чувство, което поетът е превърнал в нравствено послание към всяко поколение.

"На прощаване" с майката и либето

Но кълни, майко, проклинай

Таз турска черна прокуда,

Дето нас млади пропъди

По тази тежка чужбина...

Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо ”Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:

Че и те брат са имали,

Но брат им падна, загина

Затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя

сюрмашко тегло да гледа!

Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата ”песен юнашка”:

Защо и как съм загинал

И какви думи издумал

Пред смъртта и пред дружина...

Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:

Там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиваше.

Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:

И два щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади.

Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.

Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са ”напети” и ”лични”, с ”левове платни на чело”. Сабите им са ”саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са ”иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:

О, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градината,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда ”с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.

Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.

Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението ”На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.

Светът на роба в ”На прощаване”

Автор: Евгени Иванов

Борба и Свобода се пресичат в точката на Жертвеността и чертаят единствено възможната посока на Пътя за онзи, който е познал себе си и света, приел е юначеството и се е посветил на Дълга.

Свободният дух на човека тържествува и в ”На прощаване”.Лирическият Аз напуска един свят, за да се засели в друг.Той се прощава с ”дома”, за да излезе на ”пътя”.”Тиха бяла Дунава” е границата между пространството на робския живот и пространстовото на Борбата, Свободата и Смъртта.Роденият със ”сърце мъжко, юнашко” е направил своя избор. Преливащ от сила и енергия, самоизгарящ в своя нравствен максимализъм, той приема призивите на Гласа народен като своя нравствен максимализъм, той приема призивите на Гласа народен като своя съкровена повинност.”Срещу врагът си безверни /...за мило, за драго” е формулата на борбата, изпълваща с върховни смисли себепостигането на юнака.

Прощаването с ”дома” е прощаване с изконни и съкровени неща – майка, либе, баща и братя.Но то е и сбогуване със света на робството, в който най-интимните за човека стойности са изложени на поругание.Хармонията на бащиното огнище е взривена от насилието.Топлината и уютът на родния дом са елиминирани от поробителя.В този смисъл оставането в ”дома” се оказва невъзможно за позналия свободата.Синът, братът, любимият се превъплъщава в своеобразен Месия.Той е призван да излезе на ”пътя”, където да премери сили с врага и чрез възмездието над него да въстанови отново целостта, интимността, хармонията на ”дома”.

Борбата е свръхсмисъл и основна екзистенциална категория в Ботевия поетически свят.Тя е, която подрежда ценностите и разделя човеците на врагове, роби и юнаци.Борбата е безусловната и единствена алтернатива за хайдутина-бунтовник в стихотворението ”На прощаване”.Тя може да донесе смърт или победа, но и в двата случая ще е въздействащ урок по мъжество и чест.Подвигът на юнака трябва да живее в съзнанието на братята, които са призвани да продължат Делото:

Каи им, майко, да помнят...

...............................................

като брата си ще станат

силно да любят и мразят.

Така борбата и свободата в това стихотворение се интерпретират като стойности, които Ботевият лирически човек наследява още с раждането и засуква с първото мляко.Като съзнателен избор и върховна Мисия на личността.Като ”страшен, но славен” път, остойностяващ съществуването на човека.Като жертвеност и урок по достойноство за поколенията.И не на последно място – като решително дистанциране от жалката философия на роба и неговите псевдо-ценности.

”На прощаване” е стихотворение на постигнатото равновесие между субект и адресат.Споделеното е чуто и осмислнено, гласът намира опора и разбиране.Словото на Аза приобщава към своята кауза и призовава към всеотдайност и жертвеност.

"На прощаване"-живот-смърт

Ботевият лирически човек се откроява с впечатляващо свободолюбие, проектирано както в духовен, така и в социален и национален план. Той не просто избира свободата като висша ценност, но е способен да я защитава и отстоява за себе си и за другите. Свободата за него е морална категория, но и общностен идеал, социална ценност, но и нравствен избор.Тя тотално се свързва с надмогване на робското съзнание. Достигането до освободеност е промяна на психологическия стереотип и затова е болезнен процес най-вече за "уседналия" и "привикнал" към робството българин.

Поемата "На прощаване" представя този профил на лирическия герой чрез диалога между майка и син. Творбата има изповеден характер и съсредоточава читателското внимание върху акта на прошката - етична християнска ценност. Лирическият човек,,заговаря" на своята майка за да измоли от нея прошка за причиненото й страдание. Но дори и най-възвишените и благородни мотиви за една смърт не са достатъчни да оправдаят майчината загуба и осъзнавайки това, синът моли за опрощение.

Героят определя себе си като "хайдутин", "бунтовник", какъвто е станал доброволно, по своя воля. Този избор по своеобразен начин го е откъснал от територията на "родното", към която принадлежи образът на майката. Съдбата на скитник за сина е колкото доброволно избрана, толкова и принудителна. Непоносимостта към робството и тиранията са в основата на прокудеността му, ала и в пространството на "чуждото" лирическият човек се изживява безприютен, самотен, неприет, макар и други като него да се чувстват там "немили, клети, недраги". Чужбината е "тежка", прокудата е "черна", а алтернативата - "млад да загина" - привлекателна. На пространството на "чуждото" се противопоставя отчасти това на "родното", като "родина - чужбина" са в частична опозиция. Представата за Дома и в това Ботево стихотворение включва личното, семейното, родовото и националното битие. Родният дом, означен в текста като "бащино ми огнище" и местоименното наречие "там", е свято и скъпо.. Там, където "турчин бесней", не е по-добре от "тая тежка чужбина", а в границите на спомена и бленуваната свобода домът запазва своята защитеност, святост, привлекателна смисленост. Миналото обаче в този дом е свързано с тягостни, потискащи изживявания, защото лирическият човек там е роб, а не свободен. Лишен от най-святото благо - свободата, той се чувства непълноценен, неспособен да живее и обича; да среща любимата си, бидейки активното и непримиримо мъжко начало, затова нейният любовен и предан поглед събужда скръб в душата му.

В своето говорене героят вижда смъртта не като по-вероятния изход от борбата, а като почти сигурния и това не го плаши, а по-скоро го опиянява, защото тази смърт е юначна и славна. Ботевият човек се изживява като обречен на духовно безсмъртие, тъй като добре съзнава, че да избереш свободата пред робството е велико деяние, достоен акт, който повечето българи не само са неспособни да сторят, но и да разберат и оценят, затова презрително биха казали за него "нехрани-майка излезе".

Въображаемото и изживяно чрез словото (изговарянето) завръщане "жив и здрав" е заредено с експресивност и чувство на удовлетвореност и пълноценност. Сега майката може да бъде щастлива със своя син и от нея се очаква да увенчае завръщането му с прегръдка и целувка. Те са жест на прослава, в който "синовно-мъжкото е взело превес над майчино-женското". Любимата вече е видяна с други очи: с очите на свободния, пълноценен човек, който е готов за истинска "среща" и с когото либето може да се гордее.

Завръщайки се към действителността в акта на говоренето, лирическият аз се завръща (както творбата в своето начало...) към въображаемото сбогуване, с припомнянето: "аз може млад да загина...", което по-скоро препотвърждава интуицията за смърт.

Като пазителка на домашното огнище и духовен приятел, майката е призвана от сина да поеме своята роля в опазването на паметта за него, защото приемствеността се реализира чрез достоен пример за подражание, а той не умира благодарение на чудодейното СЛОВО, откровяващо завета: "силно да любят и мразят...". Любовта и омразата чрез съюза "и" се мислят като части от едно неразделно цяло, защото са равнопоставени по сила, невъзможни една без друга за Ботевия лирически човек. Крайните, силни емоции са провокатор за категоричен избор, на какъвто е способен лирическият аз: той не "философства", не се колебае и затова словото му е въздействащо, а делото - респектиращо. И ако "мисълта убива действието", то заветът "силно да любят и мразят" го доказва и препотвърждава чрез "две думи заветни: свобода и смърт юнашка". Свободата не може да бъде подарена, а само извоювана (спечелена, отвоювана) и нейната цена е висока - през буквалната физическа смърт към духовното безсмъртие, като висша форма на живот. В този смисъл опозицията "живот - смърт" не противопоставя понятията, а ги осмисля като съзвучни и взаимодопълващи се, характеристики на Ботевия лирически аз.

На прощаване - анализ

Пламенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.

Със своя изповеден тон стихотворението „На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.

Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:

Не плачи, майко. Не тъжи,

че станах азе хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих

за първо чедо да жалиш!

Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията „майко”, „майноле”, от епитета „клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи „не плачи”, „не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е „майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.

Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор („станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата („ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине („може млад да загина”).

Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към ”свобода и смърт юнашка”.

В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда ”таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е ”по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори:

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!

Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът ”бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът „бесней” и съществителното „турчин” са употребени в единствено число:

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище...

Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой.

И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура „черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа.

В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението „Хайдути” в „На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната:

Аз вече пушка нарамих

И на глас тичам народен

Срещу врага си безверни.

Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели:

Но кълни, майко, проклинай

Таз турска черна прокуда,

Дето нас млади пропъди

По тази тежка чужбина...

Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо „Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:

Че и те брат са имали,

Но брат им падна, загина

Затуй, че клетник не трая

пред турци глава да скланя

сюрмашко тегло да гледа!

Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лирическия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата „песен юнашка”:

Защо и как съм загинал

И какви думи издумал

Пред смъртта и пред дружина...

Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:

Там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиваше.

Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:

И два щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади.

Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.

Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са „напети” и „лични”, с „левове златни на чело”. Сабите им са „саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са „иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:

О, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градината,

късайте бръшлян и здравец,

плетете венци и китки

да кичим глави и пушки!

Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда „с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.

Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.

Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението „На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.

На Прощаване - анализ II

Ботевата творба ”На прощаване в 1868 г.” е колкото типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, сътворяващ призивното слово за съпротива и неподчинение, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеите. Анализационното разграничаване между поетическия свят и житейски факт все пак свидетелства за близост, като се имат предвид биографичните данни за написване на творбата: ”Прости ме и веч прощавай! / Аз вече пушка нарамих” ”Той си беше приготвил вече и дрехите, цървулите, един револвер и други още принадлежности.” /З. Стоянов за Хр. Ботев/. В подобна огледалност попадат и годината на създаване на творбата и т.нар. подзаглавие, което носи пределна времева конкретизация. Поетическото времево уточняване е двойно фиксирано в заглавието не само от календарната дата, но и от употребеното отглаголно съществително име ”прощаване”. Съчетани в подчинителна връзка с предлога ”на” /със значение на времепроява на ставащото/ двете думи задават духовното време в творбата.

Негови най-активни компоненти са ПРОШКАТА и ЗАВЕТЪТ, които са преобразувани в действия, съграждащи смисъл, отправен към преодоляване на робското страдание.

Измолването и изискването на прошка са ритуални действия, които трябва по своеобразен начин да уравновесят отношенията в патриархалния космос. Прошката изравнява времевите /минали или бъдещи/ прояви на негативни /сторени или евентуални/ действия към положителния код на настоящето, когато трябва да се изрекат най-съкровените слова: ”Прости ме и веч прощавай!” Подобна настоятелна молба, която носи нюансите на повелителност, обхваща целия спектър от комуникативни нагласи в този момент. Прошката ”изчиства” отношенията, но и подготвя лирическия герой за неговия труден преход през света на робските сълзи и поруганата чест, за да приеме като еднакво възможни и завръщането, и смъртта.

Смислово прошката и прощаването се натоварват със значенията на извинение и на раздяла. Мотивът за раздялата е представен като универсално осъществен акт. Невъзможността да се ”охраняват” домът, семейството, битът самоопределя лирическите герои като ”клети”, т.е. нещастни, злочести. Робството е лишило и родно пространство, и ”тежка чужбина” от усещането за реалност на живота. Картината на поругания дом сякаш идва от бездната на ада, използван е тавтологичен постоянен епитет ”черни чернеят”, конструкция, позната от песенния фолклор. Интимно-родовите отношения са само една мнима реалност. И все пак е изградена метафора на продължаващия живот чрез шесткратните словесни мостове, отправени към либето в хода на лирическото време. Непълноценността на загърбената робска тегоба е реализирана с невероятен поетически усет точно при описването на либето:

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше.

Липсва словото, липсва гласът, един забавен каданс в напрегнатата изповед, най-тихият момент в цялата творба. Впиването, изсмукването на жизнеността от тялото, неговото изсушаване и поругаване са метонимични разлагания на робския живот в Ботевото творчество.

Единственият положителен обрат в първата част на творбата е в контраста, идващ от тихата БЯЛА лента на Дунава, разполовяваща в текстовото поле безкрайната мъка, тъга, сълзи. Евентуалното бъдещо действие символичният жест на преминаване на Дунава / ”ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”/ - е с ключова идейна натовареност. Реката е митологичен и фолклорен знак за осъществяван преход, за извършвана промяна с героя. В текста тя е разделителна нишка между добро и зло, между страдание и героизъм, между немилия и недраг лирически герой и юнака, в който се легендаризира.

Според фолклорното световъзприемане, отлъчието от дома, попадането в не-свой свят, е знак за нарушен порядък. Пътуването на героя през паралелните структури от земи и пространства, означаващи изпитанията, е движение, което възстановява поетапно загубената преоткрита хармония на златното митологично време. Но процесът е съпроводен с добиване на ценности и истини, на нов ”образ”, на нов статут. Нерядко тласък за подобно действие може да бъде изречената клетва. В народните вярвания се смята, че клетвите могат да докарат на човека най-голямо нещастие не само за него, но и за челядта му, стигат до бога и той ги изпълнява /Д. Маринов/. Майката и бащата кълнат сина си само когато той ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи. В текста клетвата е провокирана от лирическия герой и тя трябва да бъде отправена отново към онзи, който е причина за скитничеството на аза, за поругаването и лишаването му от дом. Но защо врагът трябва да бъде проклинан, което показва крайност на трагизма, точно от майката, а не от бащата, чиито клетви са огън и са с по-голяма сила. Бащината клетва е със статута на пълна разрушителна сила за знаците на рода, на метариалността - дом, ниви. Майчината клетва се свързва с майчиното мляко /майчини сълзи - майчино мляко - майчина клетва - равновесни центрове, около които се разполага битието на героя в опитите да бъде разбран и подкрепен/. Така тя придобива функциите на преградна стена и насърчение /повторителността, която се съдържа в използваните глаголни форми ”кълни” - ”проклинай”/. Осмисля се като благословия за победно завръщане или ”аргументира” смъртта, става прошка за избора СЕГА /”та тебе клета оставих”/ за първо чедо да жалиш”/ като антитеза ДОТОГАВА /”да ходим, да се скитаме”/ - неопределеност на действията, безпосочност, която не може да бъде позитивна.

Отвъдността на чуждата земя е лирическо и житейско следствие от ”таз турска черна прокуда”, която пропъжда младите. Така желанието да се получи прошка се обвързва и с трагичното разполовяване на света на свой и чужд. Чужд е не само светът на тираните, но и на всички, които не разбират лирическия аз, не тръгват след него. Лирическият герой е сред близки, сред едноверци и в същото време самотата на предприетия индивидуален акт го прави недотам разбран. В текста е активиран популярен възрожденски мотив за скитничеството, за самотата, за неразбирането. Варианти на тази ситуация са тръгването, пътуването, завръщането. В ”На прощаване” присъстват и трите аспекта на принудителна разлъка със страдащата родина, като завръщането е основен смислово-организиращ център. Условната водна граница има и друго важно идейно значение. Ритуалът на посвещение се свързва с раждането на юнака1 и с моралното основание да остави своя завет.

Обикновено завещанието е приоритет на по-възрастните, но изповедният характер на творбата събира молекулите на биографията на мощния лирически глас, за да бъдат споени в цялостен облик чрез смъртта. Смъртта е връзката между земно и отвъдно, за нея се мисли съзнателно, когато игрите на съдбата станат част от конкретното битие на индивида. Основен неин измерител и културологичен класификатор е завещанието, заветът.

Така ”виденията” на смъртта и на победата носят своеобразни послания. Смъртта не се схваща като окончателност, а като фигуративно, изгубило усещането за страх предизвикателство за приемственост. Поставянето на завръщането на втори план, т.е. на живота, след глобалната картина на физическо унищожение отвежда към йерархията на понятията, ”подредени” в лирическото време от лирическия герой. Противно на това, словосъчетанието ”свобода или смърт юнашка” ги размества като последователност, но и равнопоставя като синтактична връзка. Възможни са всякакви варианти на съчинителни и подчинителни позиции между изразяваните значения, но ясно е, че рязка граница между тях не може да бъде поставена. Заветът на лирическия герой потъва в неясните очертания на всякаква бъдещност ”НЯВГА”. Може би най-великите от хората обичат славата, но я обичат не като собствено безсмъртие, а като абстрактно безсмъртие, към което може и да не се числят /Ф. Песоа/. Но без посвещение бунтовникът не може да прекрачи буквално или метафорично очертана граница, за да стигне до скърбящия роден свят. И тъй като и текстово, и реално смъртта разполага с повече права, героят трябва да я ”обработи” с механизмите на спомена и на завета. Като старинна снимка тя е фиксирана с два цвята черен и бял. Унищоженото физическо тяло като знак за тленността на материалното ще бъде обезсмъртено чрез сливането му с природата, с вечната материя:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко, черната.

Вертикалът, който очертава космически обем /земя скали, орляци/ на извършваното природно причастие, е белязан и с цветовия контраст, и с особената сакрализация на поруганата родна земя /черни кърви в черната земя - кръвта е алю

Здравейте! Моля някой да ми помогне, спешно ми трябва ЛИС на тема: Смърт и безсмъртие в "Обесването на Васил Левски" Предварително ви благодаря!

Здравейте! Моля някой да ми помогне, спешно ми трябва ЛИС на тема: Смърт и безсмъртие в "Обесването на Васил Левски"

Предварително ви благодаря!

Можеш да съчетаеш анализите на това стихотворение с темите, които има за Смърт и безсмъртие в поезията на Ботев. Това намерих за

"Обесването на Васил Левски":

"В това произведение откриваме типичните за Ботев мотиви и образи, взаимствани от фолклорната традиция, ала пречупени през гледната точка на обърнатата логика, използвана за изграждането на стихотворения като “Елегия”, “Борба” и “Моята молитва”.

Мотивът за майката като персонификация на родината е изведена до съвършенство, чрез обединението на двата образа:

О, майко мила, родино мила!

Обединени от плача двата образа се сливат в един, чието развитие може да се проследи в Ботевата поезия, но до този момент остава незавършено.

Анализаторите твърдят, че Ботев проектира смисъла на идеята на “Обесването на Васил Левски” върху структурата на баладата “Хаджи Димитър”, но в обърната логика. Докато в баладата се набляга на мистичността и внушенията се постигат чрез нереални образи, в “Обесването на Васил Левски” водеща роля има реалността, реалните факти. Това не означава, че поемата страда откъм образност или, че е ощетена откъм внушения.

Цветовете в “Обесването на Васил Левски” са противоположни на цветовете в “Хаджи Димитър”, противоположно е и времето – горещото лято в баладата нагрява кръвта в жилите на бунтовника, докато студената зима от другата творба сковава сърцата в ледена прегръдка, вцепенява чувствата. Гамата от цветове е издържана предимно в черни тонове – “черна робиня”, “черно бесило”, докато в баладата “Хаджи Димитър” е – “бяла премяна”, ”трева зелена” . Отсъства дори характерната за зимата девствена белота на снега, понеже цветът се свързва със събуждането на надеждата, а тази творба не говори за духовното безсмъртие, тя говори за безнадеждност:

…и студ, и мраз и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Присъствието на черния цвят, освен че дава физически облик на робството, кореспондира и с мотива за смъртта – в ролята на белег за траур. Майката – родина носи траур – /народния израз всъщност гласи / носи черно/ в израз на скръб по обесения “един син”. Още един път Ботев постига пълно сливане на образите на майката и родината чрез последователните обръщения “майко” /стих 7/ и “Българийо” /стих 11/. Родината е назована, даден и е политически /физически/ образ, а не обичайната абстрактна представа за родината – свят, неограничен от имена /граници/.

В “Хаджи Димитър” природата е солидарна с мъките на героя, тя е грижовна и милостива. Митологизираните животни – орлицата, вълка и сокола също изразяват съпричастие, на тях дори са вменени нетипични, почти човешки действия, за да бъде отново подчертано съпреживяването на страданията. В “Обесването на Васил Левски” природата е представена чрез образите на гарвана и зимата. У птицата няма нищо човешко, тя е “проклета” поради връзката си с гроба, внушаващ отново идеята за траурла и втори път заради самата си природа – всеизвестен факт е, че гарванът се храни с мърша, за това присъствието му около бесилото не е странно. Странно е присъствието на гроба, защото обесеният остава необесен, за да бъде всъщност видян. / Но тъй като по това време Ботев живее в Румъния, става дума за духовен поглед, духовно присъствие на смъртта и обесването/. Всъщност този мотив присъства и в по-ранните Ботеви творби “Елегия” и ”Борба” като образ на спящия народ, изравнен с живия мъртвец, погребан в своя сън. В “Обесването на Васил Левски” Ботев непряко се възползва от ефимизма “вечен сън” именно чрез символиката на гроба. Благородството на вълка от баладата “Хаджи Димитър” се превръща в зловещия образ на “псета и вълци”, внушаващ жестокост и озлобление. Срещу мистичните самодиви, имащи силата да въздигнат лирическия герой “в небесата” са противопоставени напълно безпомощните хора:

…старци се молят горещо,

жените плачат, пищят децата.

Макар убеден атеист, в поезията на Ботев често откриваме библейски мотиви. “Обесването на Васил Левски” не прави изключение. Обесеният е “един син”. Това словосъчетание кореспондира с библейският образ на Христос, “син божи и син человечески”, а лирическият герой е син на майката и на родината, т.е. както на абстрактното, така и на реалното.

Самият образ на бесилото е двукратна библейска митологема. Един път заради израза “виси на него със страшна сила”, който, свързан с предния стих и словосъчетанието “твой един син” отново напомня за Христос – Спасителя, за разпънатия на кръста Христос, умиращ, за да изкупи греховете на хората. Свързването на лирическия герой /който в този случай е различен от лирическия АЗ/ с образа на Христос или и своята историческа обусловеност – факт е, че Левски /назован като лирически герой в заглавието, но не и в текста на творбата/ е застанал в сърцата на хората с прозвището “Апостол на Свободата”, а в Библията апостоли са наречени най-близките последователи на Христос. Втората логическа връзка на бесилото с християнската символика отново минава през образа на Христос, за да достигне до образа на Юда и мотива за предателството. Юда, предателят на Христос умира, обесен от собствената си ръка. Освен историческата истина, че Левски е екзекутиран чрез обесване, съществува и лирическата, символна истина на обесването. Героят е обесен, но не защото е предател, а защото е предаден – отново историческа истина, ала пречупена през поетичните възприятия.

В своя трети смисъл бесилото развива мотива за смъртта и нейното опоетизиране. Макар и използвано вместо позорно наказание през Средновековието, в творбата чисто физически и абсолютно буквално акта на обесване въздига лирическият герой. Макар и мъртъв, той е над света. мотивът за въздигане н смъртта е вече познат от творби като “На прощаване” и ”Хаджи Димитър”, но в тях смъртта се постига сред пространство и свобода /Балкана/, докато в “Обесването на Васил Левски” тя е насред робската земя и дори е локализирана – “там близо край град София”.

Един от най-характерните за Ботев мотиви – този за песента и пеенето също не е пропуснат в последната му поетическа творба. Макар и изведен в края, мотивът за песента обединява всички звуци в творбата, които също като нея са грозни, зловещи и зли. Воят на “псета и вълци” и злата песен на зимата от своя страна се противопоставят на гласа на родината – майка, който е “глас без помощ, глас в пустиня”. Преобърнатата Ботева логика превръща песента в инструмент на злото, а траурния плач в безмълвен потрес. Между тях /както в смислово, така и в текстово отношение/ е образът на обесения – “със страшна сила”.

…”Не е трудно да се почувства, че необичайността на думата “сила” изпъква на фона на многоликото безсилие, което заобикаля героя.

…Нормално е в лицето на обесения да се вижда някакъв идеален, пределен случай на безсилие, пасивност, незащитеност… Поетът преобръща наопаки “нормалната” логика, като сменя ролите – силен, и то страшно силен се оказва “най-уязвеният” – мъртвият, оплакваният, самотно висящият. Безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост остават живите, оплакващите, многото.”/Радосвет Коларов/

Много е изписано за Левски и Ботев, за приятелството между двамата. Ала върховете, достигнати от Ботев със стихотворението “Обесването на Васил Левски” все още остават недостигнати къкто откъм поетическо майсторство и образност, така и откъм сила на внушенията и чувствата. И това е останало в българската литература с клишираното вече, ала дълбоко истинско и смислено понятие “Ботев гений”."

Из "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев

Настоящата статия направи опит да извърши анализ на последното Ботево стихотворение, съсредоточавайки се върху неговия смислов свят. При това бяха оставени настрана ефектните звукови, стихово-ритмични и граматически схеми, предлагащи, както е известно, материал за задълбочено изследване. Това създава представа за богатството и неизчерпаемостта на художествената творба по принцип и в частност - на петте строфи на разглежданото стихотворение.

Същевременно опитът да се проникне в неговия смислов свят затвърди впечатлението за неговото своеобразие и нестандартност на поетическите средства, за отклонението на неговата поетика от традиционната представа за Ботевата поетична система. Опитът обаче да се измери това отклонение се оказва труден. Той предполага предварително знание на онова, което е Ботева норма, на този контекст, в който трябва да бъде вписана новата творба. А тъкмо представата за норма като единствен прототип, като втвърден канон най-малко подхожда за поезията на Ботев. Забележителна особеност на неговото малко по обем поетично творчество е не само богатството му на идеи, мотиви и образи, но и неговата художествено-стилова разслоеност, многопосочност на тенденциите на неговата неуспяла да застине в класическа успокоеност и избистреност на формите поетика. Вечно в процес на търсене и експериментиране, тя става отворена система и момент от тези търсения и експериментиране представя разгледаното в статията стихотворение.

Една най-обща типология отделя два ясно доловими дяла в поезията на Ботев: от една страна, стихотворения, близки до народно-песенната традиция ("Хайдути", "На прощаване", "Пристанала"), и от друга страна, стихотворения със социално-философски характер ("Борба", "Елегия", "Моята молитва")1. Разбира се, у Ботев тези два дяла (по-точно типа) не са разграничени строго дихотомично - както по отношение на непресекаемостта им, така и по отношение на възможността им да обхванат цялото му поетическо творчество. Особено интересно би било между другото да се проследи тяхното взаимодействие в, така да се каже, "преходните типове", ярък образец на които е баладата "Хаджи Димитър", представяща синтез между философско-сентенциозния и народно-песенния тип лирика.

Едно по-внимателно вникване след извършените наблюдения показва, че последното Ботево стихотворение не се намира някъде по линията между двата посочени полюса. То заема спрямо тях "странично" положение, отклонявайки се по друга типологична ос, която преразпределя по нов начин конструктивните признаци на Ботевата поезия. То въвежда нов тип поетично отношение към образа на героя за свобода - отказвайки се както от образеца на хайдушката песен, така и от баладногероичната, монументална трактовка на образа в баладата "Хаджи Димитър", чиято художествена система смело преобърна. Отказвайки се от фолклорния образен реквизит и от митологизацията, стихотворението се отказа същевременно и от образността на тропите, от стихове като "ръжда разяжда глозгани кости" ("Елегия"). То се отдръпна от всякаква орнаменталност, от всякаква конструирана с "външни средства" поетичност към една демитологизация в плана на прякото значение на думите, на привичния им семантичен слой. Демитологизацията продължи в промяна на първичното съдържание на частите и промяна на привичните акценти в композицията на творбата, в текстуалното съкращаване на стратегически отговорни нейни участъци, даде отражение в промяната на патоса, което доведе накрая до нетипичен за поезията на Ботев отказ от финал-поанта.

Опростявайки се външно, приемайки облика на спартанска суровост, на нетърпяща външна показност, "реалистичност", творбата се отдалечи не само от тежката на места метафорика и сентенциозна формулираност в стихотворения като "Борба" и "Елегия", но и същевременно от неизкушената от неочаквани, подмолни ходове простота на "Тъжно щеш, майко, да гледаш..." ("На прощаване") в една нова посока. Тя премести акцента към парадигматичната ос на дистантните, неуловими връзки между думите, оползотворявайки тези връзки и развивайки в този план забележително висока организираност. Пренасяйки образността от повърхността на видимите образни конструкции в дълбинните пластове на текста, съчетавайки по този начин външната простота и дори тромавост на изказа с изяществото на подтекстовите внушения, творбата гради своя - както беше показано - забележителен художествен модел.

Може да характеризираме накратко отклонението, което бележи поетиката в "Обесването на Васил Левски", като тенденция към дискретност, замаскираност на похватите. Тази сдържаност и изящество на поетичната техника на пръв поглед може да се стори несъвместима с утвърдената представа за типа чувствителност на поета и неговия лирически герой, за Ботевата пламенна категоричност на изживяването. Удивителното обаче е там, че посочените дълбинни ходове и дискретно прокарани внушения се извършват под пласта на типично Ботевата интонация (възклицания, обръщения към майката), в атмосферата на типично Ботевата чувствителност - с неговата призивност и жертвена всеотдайност на чувството. Тази двойственост е добре изразена в цитираната статия на Р. Якобсон: "...естественото и характерно впечатление за простота и стихийност на емоционалността, което усетливият читател добива от Ботевите стихове, се постига с цената на сложно и изтънчено майсторство"2.

Тази изтънченост и нюансираност, появила се в изразните средства на поета, едва ли може да се счита за случаен епизод в неговата поетика. Тя вероятно е поставяла началото на една тенденция, приближаваща Ботевата поетика към една по-съвременна представа за художественост, че тя предшества появата на някои съвременни поетични търсения.

Тази връзка има впрочем и по-конкретен израз. Новият тип баладичност, който създава творбата, атмосферата на смътно усещана двойственост и деформираност на образите, от друга страна, темата за народа в неговото трагично изпитание и единство, прозвучала с непозната до този момент в поезията на Ботев сила и непознати акценти, както и някои образи като пустинното призрачно поле с вълците и вятъра, свирещ из него, горестния диалог с майката родина - всичко това, смятам, отвежда оттук към септемврийската балада и поетиката на септемврийската поезия:

Срв. у Фурнаджиев "Там изгоряха селата и пеят бесилките,/ вятърът стене над пустите ниви сега", "страшно е, майко, и весело" ("Конници"); "Но пустее в блясък сив пустинята,/ ясно и безлюдно е по друма", "Сякаш всичко, всичко е изчезнало" ("Гибел"); у Разцветников - "Сами сред ледената пустиня" ("Сред запустение"); "Родино, по твойте поля незасети/ чакали и вълци се гонят за стръв" ("Последният воин").

От друга страна, напрегнатото, създаващото мрачна експресия натрупване на образи-детайли в картината на четвърта строфа на стихотворението ("отечествения плач") посредством асиндетонно свързване на кратки фрази представя първообраз-модел - върху наша, собствена почва, независимо от чуждите влияния - на акумулиращия принцип в образно-синтактичните построения на Гео Милев, отчасти на ранния Ламар. Тези въпроси, пък и не само тези, се нуждаят, разбира се, от сериозно, задълбочено изследване. В завършека на една статия те могат само да бъдат поставени.

Примамливо-горестно е да се гадае през какви етапи и превъплъщения би преминала Ботевата поезия и какви насоки на нашата литература би оплодила, ако черкезкият куршум се беше разминал с нейния създател. Прогнозите, особено когато се отнасят до "бъдеще в миналото", носят своите рискове. Едно е сигурно - че тази поезия не би застинала "насред път", че би разкрила нови и нови страни на Ботевия поетичен гений.

Спешно ми трябва ЛИС на тема "Образът на песента в поезията на Ботев".По възможност за утре.Моля ви помагайте! Благодаря предварително

Трябва ли ЛИС на следната тема за класно по литература на 13 декември: "С какви средства е изграден образът на робския свят в поезията на Ботев"

здравейте!много се извинявам ама много спешно ми трябажт 2 теми: 1.Одата "Левски" и нравствения дълг към човекът и родината 2.Величавата съможертва в одата "Защитата на перущица" (Кочо) Надявам с еда ми помогнете понеже наистина тези теми ми трябват спешно а аз нали съм шматка и ги търся в последния момент

трябват ми няколко теми 1. любовта и революцията"до моето първо либе" 2. човекът и богът"в моята молитва" 3. героическият избор като абсолютна човешка ценност-за ботев 4. "епопея на забравените"-българската нация върху високото и ниско битие предварително ви благодаря

Тема 1-http://download.pomagalo.com/26/

тема 3-http://download.pomagalo.com/10765/?search=258382

тема 2-http://www.myschoolbel.hit.bg/Temi%20po%20...11%20klas.htm#1

мерси много само да те питам за темата героическият избор като абсолютна човешка ценност за какво точно трябва да се пише

Здравейте! Ако някой има нещо за някоя от тези три теми ако може да ми помогне: 1. Любов и омраза в поезията на Христо Ботев 2. Свобода и смърт в поезията на Христо Ботев 3. Красотата в духовният свят на Ботевия лирически герой Благодаря предварително!

arti ти или някой друг ако може да ми помогне ще съм му безкрайно благодарна.Трябжа ми ЛИС на тема Образът на доктор Соколов в "Под игото" трябжа ми за 24.01 следобед. много ви моля помогнете ми,понеже от тази тема ми зависи оценката

Здравейте! Ако някой има нещо за някоя от тези три теми ако може да ми помогне:

1. Любов и омраза в поезията на Христо Ботев

2. Свобода и смърт в поезията на Христо Ботев

3. Красотата в духовният свят на Ботевия лирически герой

Благодаря предварително!

Заповядай-http://myschoolbel.hit.bg/Temi%20po%20Lit%...11%20klas.htm#6

Този сайт го знам и не ми върши работа, мерси все пак за отделеното внимание

arti ти или някой друг ако може да ми помогне ще съм му безкрайно благодарна.Трябжа ми ЛИС на тема Образът на доктор Соколов в "Под игото" трябжа ми за 24.01 следобед. много ви моля помогнете ми,понеже от тази тема ми зависи оценката

Много ви моля хайде помогнете ми!

Трябва ми помощ относно една тема- Аспекти на трагичното в "Обесването на Васил Левски''.Ако някой ми помогне ще съм му много много благодарна

Моля Ви, спешно е, за утре. В стих. "Майце си" трябва да открия героите в конфликти, похвати за характеризирането им и извод за техния характер. Благодаря Ви предварително!

Редактирано 6 ноември 200718 г. от marisa (преглед на промените)

Спешно ми трябва разсъждения по този цитат: "Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата, да си найда и аз гробът" от стихотворението на Христо Ботев "Моята молитва".Благодаря ви предварително!!

За Ботевите герои борбата се превръща не само във висш човешки и патриотичен дълг, но и във върховна форма на лично самоусъвършенстване. И от тази гледна точка, напълно разбираема и логически естествена е горещата молитва в стихотворението “Моята молитва”: Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът! Изстрадана в досега с житейската несправедливост, съзряла в резултат от несъвършенството и антихуманно устройство на света, тази молитва е подчинена на искреното състрадание към хората, родена е от активното, трезвомислещо духовно начало и от непримиримата човешка природа. Утвърждаваща безкористната и всеотдайна саможертвеност, тя е отправната точка на пътя към подвига, към трагичния, но величав личностен героизъм. Единственото равностойно признание може да бъде само духовното безсмъртие.

здравейте,имам нужда от спешна помощ.Трябва ми ЛИС на тема "Функцията на песента в Ботевото творчесто"

Трябва ми тема - Мотивът за жертвата в стихотворението "Елегия" от Христо Ботев ! ! !

Здравейте! Трябва ми ЛИС на тема " Смъртта базсмъртие в Ботевото стихотворение "Хаджи Димитър" ако може за ден - два много ще съм благодарна!