трябва ми спешно "Представата на бунтовника за първия ден на свободата в поемата На прощаване от Христо Ботев . Трябват ми само Изложение и заключение а увода и тезата са ми направени

Търсих навсякъде в нета Интерпретативно съчинение "До моето първо либе" - Любов и тъга, нищо не намерих... моля, ако някой знае от къде мога да го намеря, да помогне. За 11 клас е.

много мнооого спешно ми трябва тема "Образът на песента в "До моето първо либе" както и статията на Никола Георгиев "Песента и пеенето в Ботевата лирика" ......... моля ви намерете я ....

Трябва ми анализ на произведението на Христо Ботев - В механата. Ако някой има абонамент и има желание, да го свали. http://download.pomagalo.com/60842/hristo+botev+v+mehanata+/ п.п. сега видях, че има тема за Ботев. Извинявам се, моля някой от модераторите да ми премести там мнението.

Редактирано 18 ноември 201015 г. от *Пламен* (преглед на промените)

Спешно ми трябва тема за утре по литератуа 11 клас Темата За свободата и робството в Поезия на Христо Ботев. (Анализ) Благодаря предваротелно

Редактирано 7 декември 201015 г. от r3m!xXXx (преглед на промените)

Спешно ми трябва тема за утре по литератуа 11 клас Темата За свободата и робството в Поезия на Христо Ботев. (Анализ)

Благодаря предваротелно

Робството и свободата в поезията на Христо Ботев

дата: 07.12.2010автор: Евгени Иванов прочитания: 10150

Жизненият подвиг и литературното творчество на гениалния поет и революционер Христо Ботев бележат върховната точка в развитието на българската предосвобожденска епоха.Именно Христо Ботев е онази личност, която вижда най-далеч във времето, изразява най-пълно всенародните настроения и посочва най-верния път за националното ни освобождение.Създател на неголямо, но изключително по художествените си качества творческо дело, Ботев оставя литературно наследство, което надхвърля границите на българската национална култура и придобива общочовешка значимост.Това качество на Ботевото художествено дело е най-мощно изразено в поезията му.

Централно място в нея заема темата за робството и неговото преодоляване чрез стремежа към свобода.Творчеството на Ботев е страстно отрицание на робството.В поезията му османското иго прераства в символ на националното потисничество и изтребление, на политическо безправие и социално грабителство.Елегичните настроения се преплитат със сатирична злъч и яростна ненавист.Осъзнал потребностите на своето време, Ботев рисува суровата реалност и изисква от читателя активно и категорично отношение по поставените проблеми с цел постигане на свободата.С пластични картини и филосовски размисли, с условни и реалистични образи поета атакува съзнанието на своите съвременници, за да ги приобщи към един нов революционен идеал, който обединява националните ценности със социалните и общочовешките.В ботевата поезия естественият израз на цялостната интерпретация на робството получава своята завършеност в контрапунктната идея за свобода.В лириката си Ботев е осветил разбирането си за свобода - тя изисква от човека на напредъка, решен да върви смело напред, да отрече игото на деспотизма в обществото, да отхвърли насилието на имотните класи над народа.Свободата неизменно присъства в творбите на поета като висша цел, като национален идеал.От такива чувства и идеи са пропити стихотворенията "Елегия" и "Борба", "В механата" и "Моята молитва", "Странник" и "Гергьовден", "На прощаване" и "Хаджи Димитър".

В стихотворението "Елегия" ужасът на робството е пресъздаден с обощаващата мощ на условния образ.В поетиката на творбата място са намерили народните символи на игото - окови, хомот, библейският символ на страданието - кръст и образът на "робската люлка" , създаден от самия поет.Всеки от тези символи разкрива характерни черти на робството като социално-политическо явление, което деформира колективното и индивидуалното съзнание.Известно е, че оковите и хомотът са символи на не-свободата, утвърдени от фолклорното и всекидневното съзнание.Глухият и страшен гръм на оковите ехти, хомотът, запрегнат с ятаган, и "тежките вериги, ръждясали от кърви и сълзи", са символи на

насилието и унизеното човешко достойнство.Към въздействието на традиционните народни символи се прибавят и внушенията на библейския мит за кръстните мъки.У Ботев общочовешкият културен модел - тялото на Спасителя е приковано към кръста - се трансформира в "кръстът е забит в живо тело".Размяната на местата на субекта и предикта изостря представата за непоносимост на страданието.А широкият библейски и исторически контекст, в който се разгръща митът, и асоциирането на виновните за народното страдание с онези, "що спасителят прободе", и с Юда, разширява и задълбочава аналогията с теглото на народа и кръстните мъки, за да му предаде всечовешки измерения.

Третият символ на робството - "лълката" - не получава по-нататъшно развитие в елегията.Но ситуиран в началото на творбата и като ядро на риторичен въпрос и етимологична фигура - "Кой те в таз робска люлка люлее?", той се превръща във водещ образ и основно средство за отричане на робството.

Социалнореволюционните творби на Ботев са страстно изобличение на институциите на робството и на техните крепители.Обект на осмиване и гневно отрицание са произволът на османската власт и на българските чорбаджии, и основни постулати на правителството, политическите илюзии на просветители и конформисти, лъжепатриотизмът и робската пасивност.

Основният образ на експлоататорите в "Елегия" - "смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости", получава и по-конкретни измерения в сатирично-елегичните творби на Ботев.Стихотворението "В механата" очертава лика на тирана чрез една градация, изградена върху анафората "грабят", творбата заклеймява олчността на чорбаджии, търговци, попове - на всички онези, които "грабят с благороден начин"собствения си народ.

Срещу тях е насочен гневът на поета и в "Борба", предизвикан от вековния предрасъдак на масите за тъждественост на богатство и почтеност.Още по-безпощаден към робската психология е поетът в сатирите "Гергьовден" и "Странник". "Странник" е бунт срещу сляпото следване на повелята за продължение на рода, която приравнява човека към скота.А в "Гергьовден", отъждествявайки народа със стадо, поетът осмива безсмислието на един празник, изравнил макар и за миг богатите с бедните, които с пиянството си възхваляват потисничеството.

Без да уневинява предрасъдаците и илюзиите на народните маси, Ботев насочва сатиричния си прицел към крепителите на вековните заблуди.В "Елегия" тяхното изобличение е постигнато главно по метонимичен път - те са "сган избрана", "в сюртуци, в реси и слепи с очи".В "Борба" условното им представяне отстъпва място на прякото им назоваване: попът, учителят, журналистът.Поетът страстно ненавижда образованите слуги на "обществения мъчител", защото всички те търсят идеологическо оправдание на социалното неравноправие в догмите на религията и в доктрината на еволюционизма.За тяхното заклеймяване особена роля играят грубата лексика и просторечието, натоварени с отрицателна ескпресия."Стадо от вълци в овчи кожи","дивак учител","скотско племе" и "православните скотове","глупци" и "идиоти" внасят сатирично-публицистичен елемент в неговата поезия и подчертават идеологическата му безкомпромисност.

Със същата безкомпромисност поезията на Ботев воюва и срещу онези принципи в християнската религия, които я легитимират през вековете като философия на търпението и смирението.В "Елегия" и "Борба", в "Моята молитва" и "Гергьовден" той воюва срещу нея със собствените й оръжия.Библейският цитат, буквален и пародиран, се превръща в средство за борба срещу църквата и клира.В борбата срещу ненавистните за поета постулати на търпението и страха от бога се използват преки цитати от библйския текст:"Търпи и ще си спасиш душата!" и "Бой се от бога, почитай царя!".Сарказмът на Ботев става още по-яростен, когато на пародийна трансформация се подлага библейският модел: "бог не наказва когото мрази", когато се травестира "чуждото" слово, религиозната проповед: "търпи, моли се, кога те бият, кожата да ти одере звярът".На лице е остър конфликт, непознат за ранната възрожденска литература, между християнския идеологически модел и Ботевата нетърпимост към мъдростта, увековечаваща потисничеството.Резултат от този конфликт е преобръщането на основния смисъл на цитирания текст, което снема булото на святост от постулатите на християнството.Но да се вижда само Ботевият атеизъм е най-меко казано мисловно и естетическо късогледство.Защото темата за отхвърлянето на вярата в християнския бог е чисто художествен прийом.Чрез тази тема борецът отново поставя нееднократно дискутираните в поезията и публицистиката проблеми за робството и свободата.С "Моята молитва" Ботев си поставя за задача не толкова да отхвърли една религия, колкото да заяви високо и недвусмислено своята вяра в разума и свободата - две същности,които са основата на неговия светоглед, на отношението му към човека и света.

Разочарованието и недоволството от живота лежат в началото на осъзнаването на лирическият герой на Ботев на необходимостта от бунт.Идеята за свобода налага диаметрално противоположни особености на образната система на Ботевата поезия, главно в емоционалното й звучене и спецификата на самата символика.Фолклорният юнак и хайдутин и целият техен "юнашки" и "хайдушки" свят се превръщат в поезията на Ботев в метафора, която насища нейната поетическа символика с нови, неприсъщи в такава степен на фолклора изразни възможности.В символиката на идеята за свобода взимат участие и представи от абстрактен-социален и гражданско-политически характер.Борбата, свободата, патриотизмът, жертвоготовност - това са най-общо казано, идейните координати на образната система.

Поетът се придържа към един зрим или уловим образ на тази идея, който има конкретни измерения.Един от количествените показатели на тази конкретност е тоталната разпространеност на идеята за свобода, разнасяна чрез песента за подвига на Чавдар войвода:

"...на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

...от Цариграда до Сръбско,

...от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета..."

Прави впечатление и фактът, че в поезията си Христо Ботев усилва звученето на представата за всеобхватност на тази идея по още един начин - чрез внушаване на мисълта за множеството топоси, в които е пламнало свободолюбието.Отправна точка в това отношение е "бащиното огнище", родният дом, в които се пазят "заръците" на бащата хайдутин.Именно тук са и онези образи, чрез които мисълта за необходимост от свободата изкристализара още по-ясно - образът на майката страдалка и на невръсните братя.Идеята за осмислянето на човешкия живот чрез порива към свобода се пренася и във взаимоотношенията, които лирическият герой установява с близкия до сърцето си човек - любимата, или с хората със сродна душа - приятелите.Така пътят на идеята за свобода в поезията на Ботев очертава физическата периферия на измеренията си.Апотеоз на тези измерения стават образите на гората и на Балкана - реалните пазители на свободолюбието.Жаждата за свобода мотивира поведението на роба в още две изключително важни време-пространствени изяви на неговото битийно-духовно присъствие: в механата и в молитвата към Бога.В механата, кокретно-временното, където робът би трябвало да бъде активен, той е непостоянен в чувствата си към свободата.Основната задача на Ботевата поезия е да внуши и пренесе словото на свободата.

Осмислянето на реалностите по нов начин мотивира поавата на един нов идеал у човека, който е прегърнал идеята за свобода.В йерархията на православното християнство синоним на последователност в борбата със злото е образът на свети Георги.Неговата неуморна борба в името на духовната чистота на хората е израз на духовно предводителство.Ето защо в земния живот на човеците аналог на ролята на свети Георги е овчарят, пастирът, който води стадото, води поверените нему души към живот, към физическо и духовно спасение.

Основен акцент в идеята за свобода е отреден на участието в борбата "за правда" и на възможните варианти в личната съдба на бунтаря.Водещ мотив за революционната активност на героя е на първо място "гласът народен", който го зове за възмездие към "врага си безверни".Вторият подтик идва от най-добрите качества на българина - смелост и патриотично самочувствие, чийто ревностен носител е лирическият герой на Ботев.Те повеждат бунтовника по стръмните пътеки на борбата за свобода.Пред тази главна идея в живота на Ботевия герой бледнеят всички останали чувства и страсти.Обсебен изцяло от мисълта за свобода, бунтовникът се превръща в хайдутин - традиционнен и исторически достоверен образ на народен закрилник.В поезията на Ботев обаче има момент, който надраства смисъла на хайдушкото движание.Този момент е свързан с осмисления обобщен край на хайдушката бора, който непременно търси изхода от борбата.Затова в смисъл на борбата са издигнати два възможни финала - свобода и смърт.В Ботевата лирика саможертвата в борбата за свобода е най-важната ценност по пътя към нравствено обновление на човешкия дух.Изразена с гениалната мисъл на поета: "Тоз, който падне в бой за свободата,

той не умира,..."

Саможертвата на Ботевия герой представлява конкретно-истореска актуализация и на основния християнски закон за безкористната любов към ближния.Но у Ботев смисълът на това библейско изречение не е закъснялото покаяние на поета, а прозрението за възродената, за възкръсналата в нов облик духовна еманация на вътрешно свободния човек.

В условията на една изостанала действителност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут.Тя съчетава бурната емоционалност с филосовски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и човешко щастие, за смърт и безсмъртие.

Трябва ми спешно помощ до понеделник (13.12.2010г) за литература 7клас съчинение разсъждение на тема : Христо Ботев ,,На прощаване'' представянето на бунтовника за възможната гибел (или нещо подобно което може да ми помогне) Благодаря предварително !

Редактирано 9 декември 201015 г. от theddy (преглед на промените)

Щом е съчинение-разсъждение ти препоръчвам да прочетеш няколко анализа на стихотворението и по-точно за момента за възможната гибел на бунтовника (нали точно за този момент имаш да пишеш). След това със своите собствени разсъждения, ако си вникнал в произведението и анализите, ще можеш да си напишеш съчинението... Успех

Редактирано 9 декември 201015 г. от Firowenrow (преглед на промените)

Благодаря.. , но съм се мъчил , много и нестава затова искъм вашата помощ ако може някой да ми даде линк , че ненамирам.. ?

Здравей те трябва ми ЕСЕ/ЛИС на стихотворение В Механата --->>> Анализ на Христо Ботев. Аланиз на стихотворение В Механата. Благодаря Предварително

Редактирано 12 декември 201015 г. от r3m!xXXx (преглед на промените)

Здравейте! Спешно ми трябва тема за "Човекът и природата в творчеството на Христо Ботев" Нещо като ЛИС. Ще съм ви адски благодарен ако ми помогнете! Поздрави.

Моля ви! Спешно ми трябва тази тема а никаде не я намирам

Здравейте! Спешно ми трябва тема на ``Елегичния протест срещу примирението в стихотворението Елегия`` ЛИС

Здравейте! Спешно ми трябва тема на ``Елегичния протест срещу примирението в стихотворението Елегия`` ЛИС

Дано ти свърши работа

ЕЛЕГИЧНИЯТ ПРОТЕСТ СРЕЩУ „ЗЛО БЕЗКОНЕЧНО” В БОТЕВИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ „ЕЛЕГИЯ” И „БОРБА”

Усещане за безизходица съпътства робския делник на българина. Настоящето е „робска люлка”. Времето е без начало и без край. Няма минало, няма бъдеще. Има само робство - вечно и безнадеждно. То е прокоба за душата, нейно вътрешно психологично състояние. Неверие и тъга допълват минорната интонираност на поетичните внушения в началните стихове на Ботевата творба „Елегия”.

Заглавието на стихотворението е в контраст с личните настроения на поета. Душата му кипи от гняв. Протестът е категорично заявен. Поетичната риторика е с емоционален заряд, различен от елегичните настроения на притихналата сред безвремието на робството душа на народа. Българинът е загубил ориентир за време и историческа перспектива в „робската люлка” на безнадеждността. Срещу безкрайната тъга в душата на българския народ се изправя гневът на Ботев - силен и могъщ. Протестът расте, поетът настоява за отговор: „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?” Обръщението „бедний народе” говори за интимна споделеност на болката. Тя е обща за поет и народ. Тъгата - „елегията” на душата - съпътства всяка изстрадана истина. Мъдра е болката на „бедний народ”, натрупана от векове в робско мълчание. То е библейско по сила и национално българско по трагичност на изживяването. Мълчанието говори. Прозира истината за настоящето в контраст с миналото. Идеята за спасението на душата е библейски доказана невъзможност. Ботев не вярва в християнското смирение и покорство. Това е ново робство за душата. Не е случаен използваният паралел между Христовото разпятие и тежкия кръст на робството, който носи в душата си „бедний” български народ. Извършено е предателство. Но какви са причините, които го предизвикват, и кои са виновниците? Ботев настойчиво търси истината. Посочва примери от човешката история, паралелно съпоставени с българското настояще: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „ Търпи, и ще си спасиш душата”?! Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда...” С класическата формула на избора: „Тоз ли, ... или тоз...?”, „Той ли, ил някой...”, поетът провокира мълчаливо страдащия народ и привежда конкретни доказателства за отнетата му възможност да избира. Между „син на Лойола” и „брат на Юда” избор няма. Алтернатива за свобода и щастие не съществува. Предателството е вездесъщо и неотменимо. То е минало и настояще. Робството е наложеният от предателството избор за българина. Всеки е свидетел на нови предателства и „нови тегла за сиромаси”. Сред мълчанието на страдащата българска душевност прозвучават стиховете на Ботев, заклеймяващи предателството: син на Лойола и брат на Юда, предател верен и Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?! Трагичната ирония на инверсираното определение „верен” в словосъчетанието „предател верен” внушава преобърнатите стойности на християнската вяра и на човешката нравственост. Кошмарът на робството ражда неизказани по трагична сила нехуманни помисли и дела, граничещи с лудостта: „Кой продал брата, убил баща си?!”

Резонансът от случилото се е страшен за душата на народа. Поглъща тъмния стон на унизеното българско съзнание и народът остава безмълвен пред истината за предателството от свои. Тя е по-силна от думите. Говори сама за себе си. Предателството отнема гласа на свободата. Срамът от делата на „нов кърджалия в нова полуда” звучи „глухо и страшно” в душата. Гърмят оковите на робското съзнание. Мълчалив е укорът на окованата душа. Народът не вярва в надеждата за по-добри дни, не чака свободно бъдеще. За него свободата е химера, а предателството и робството - единствено възможна съдба. Ботевите поетични питания остават без отговор. Но поетът прозира в тъмнината от болка светлите пориви на духа, потиснати от „сган избрана” и „слепци с очи”: „ ... Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава той сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.” В мълчанието е истината за робството и предателството. Това е най-достойният отговор на народа с отнето право на избор. Гласът на свободата е потиснат, но той е жив сред мрака на страданието. Носен е като неизказано желание на душата. Това е тайната сила на българския дух да преодолява болката от тежкия кръст на предателството, носен векове наред. „Камък гробен” е робството за народа, предаван от „наши и чужди гости”. При тези обстоятелства жаждата за свобода е неистово усилие за духа. Народът „сочи” раните, мълчаливо обвинява предателите: „Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен; кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости!” Апокалиптични по сила на внушение са поетичните образи. Възприятията отиват отвъд човешкия разум. Фолклорната нюансираност на стиха създава усещане за сетивност на болката. Унижението е нетърпимо. Подмолни са силите на предателството. Те обезсилват духа, „смучат живот народен”. Експресивното въздействие на разговорната лексика допълва вътрешния обем на символния образ: „смок е засмукал”. Почти сетивно е усещането за жива болка, носена в душата на българина. Тя е моделирана векове наред от робското унижение и предателство. Робската нощ е безкрайна. Мъката - неизразима. Остава търпеливото страдание - единствено противодействие срещу злото и трагична алтернатива за съдбата на народа. Мълчаливите изповеди на душата са елегични. От тези жалейни тонове на всенародното прискърбие се изтръгва протестният вик на Ботев. Той идва от душата му, разтърсена от гняв и жалост: „А бедният роб търпи и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа, броим, и с вяра в туй скотско племе чакаме и ний ред за свобода!” Елегичните интонации на стиха отстъпват пред заклеймяващата сила на обвиненията: „и ние без срам, без укор, броиме време...” Ботев ясно разграничава народа („бедният роб”) от всички останали (поетичното обобщение „ние”), т.е. българската интелигенция - реалния виновник за нереализираната идея за свобода. Поетът обвинява и себе си, че заедно с всички „наши и чужди” е повярвал в безкрайното, вече почти скотско търпение на „бедния роб”, чакайки „ред за свобода”. Ботев е разтърсен от бурята на недоволството. Осъзнава трагичната истина, че свободата е желание за битка и реална борба, а не очаквано чудо - сбъдване на нереална мечта. Това е драмата на Ботевата душа, докоснала се до елегичните жалби на „бедний народ” в стихотворението „Елегия”.

Носената вина в съзнанието на поета за робската участ на народа задълбочава кризата на духа. Стихотворението „Борба” е художествен израз на Ботевите душевни терзания: „В тъги, в неволи младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде...” Изповядано е противоречието между „погледът мрачен” и „кръвта се ядно в жили вълнува”. Духът е в безпътица. Човек и настояще влизат в „борба”. Съзнанието търси изход от безнадеждността, но „умът” - човешката мисъл - не открива пътя на свободния избор към свободата. „Не види” битката за нея. А мисълта за свобода е единственото добро, което би желал да „види” Ботев в човешките стремления на своите съвременници.

Но сред душевния хаос съзира „спомени тежки” за преживени предателства, които потискат съзнанието. Паметта е „злобна”. Ражда омраза и доброто „умира”. Остава безнадеждността. Срещу кризата на духа се бори Ботев, изповядвайки драмата на собственото си съзнание. Хуманното у човека преживява дълбока криза: На душа лежат спомени тежки, злобна ги памят често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди! Отнети са нравствените опори на личността - любовта, вярата и надеждата. Човекът е изправен пред невъзможността да открие себе си, да потърси себеподобен. Тока е сънят „мъртвешки” на душата, за който говори Ботев. Изводите на поета са израз на личната му драма, но и на трагизма в българската националноисторическа съдба: „Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом секи почита. „Богат е”, казва, па го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи.” Нравственият олтар на българина е разрушен. Вредом властва злото, лъжата и измамата. Социални са измеренията на националната трагедия: „Богат е, казва, пък го не пита колко е души изгорил живи...” Продадена и ограбена е святата истина за човешкото добро. Страхът в душата, раболепието пред по-силния са единствени добродетели. Истината е грях, а лъжата - святост. Ботев отрича деформираните представи за добро и зло, лъжа и истина. Гневен е протестът в стиховете на поета:

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от Бога било начало

на сяка мъдрост...

Иронията и сарказмът са духовните оръжия, с които Ботев защитава човешката мъдрост и достойнство. Той влиза в битка с общочовешкото зло в името на хуманното, в името на човека. Свободата на „ум” и мисъл е същност и цел на Ботевата „борба”. Тя винаги сочи пътя към доброто у всеки човек и всеки народ. Но светът на злото е вездесъщ. Тежките окови на духовното робство спират устремите към свобода на „разум и совест” и „борци в мъки, в неволи мрели”. Трагична е картината на робския свят с вечното тържество на злото, но над нея застава Ботевата воля за борба: „Светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува. Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува! И като залог из род в потомство ден и нощ - вечно тук преминува.” Но над окования дух, над лъжата и робството се издига вярата на Ботевата поетична мисъл в битката за свобода краят на „зло безконечно” настъпва. Започва борбата за щастие и човешка справедливост:

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!...

Кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещени конец...

Ще викнем ние: „хляб или свинец!”

Изборът е направен: „хляб или свинец!”

Свободата е вътрешна потребност за всички. Обединени са устремите на страдащите робски души: „Ще викнем ние: „хляб или свинец!” Ботев е сред разбунтуваните. Той е част от всеобщата борба за човешко щастие и национална свобода негова лична и поетична мечта, изповядана в стихотворението „Борба”.

Успехи !

Здравейте! Трябва ми ЕСЕ на тема "На кого бих се молил?" Ще ви бъда много благодарна и предварително се извинявам ако вече е писано за тази тема!

Здравейте! Трябва ми ЕСЕ на тема "На кого бих се молил?" Ще ви бъда много благодарна и предварително се извинявам ако вече е писано за тази тема!

Дано някой от следните ти свършат работа ...

Словото – граница или мост

Словото – това е средство за комуникиране, което е неразделна част от ежедневието но всеки човек. Нуждаем се от него, за да водим нормален начин на живот, за да бъде възможно контактуването помежду ни, било то писмено или устно.

Трудно е да се определи словото само като мост или граница. Може да бъде сравнено и с двете понятия, защото едновременно то играе роля на преграда и здрава връзка между хората. Словото представлява реч, дума, език, както предадено, така и възприето по много различни начини. Както има хора с дарслово, има и такива, които имат беден речник и от там невъзможността да изразяват себе си. Словото е сладко и горчиво. То ласкае, то наранява!

Изразявайки се чрез него, ние изказваме и отстояваме собствено мнение и позиция по даден въпрос или проблем. Ако словото не съществуваше нямаше да има писменост, книжовен език, и всички онези неща, в чиято основа стои то – книги, вестници, песни, филми, новини и т.н. Макар и представено по различни начини, то има за цел да ни обогати. В противен случай съдбата ни щеше да бъде неблагоприятна. Като на “безкнижната душа” от “Проглас към Евангелието”. Щяхме да сме непросветени и неуки “човеци”, които като нямат писменост и общ език нямат нищо, и дори не могат да нарекат себе си личности. Духовната ни бедност би била жалка и смешна. Но за щастие си имаме и писменост, и език. В този случай бих определила словото като мост, който ще служи като средство за преминаване от единия край до другия, от незнанието до знанието.

В тълковния речник срещу думата граница е записано понятието разделна линия. Точно така би могло да се определи словото във втория случай – като преграда между две държави, области, народности и пр. - например различните нации. Колкото народи толкова обичаи, празници, вярвания и езици и следователно общуването с човек от друга нация би било възпрепятствано.

Словото може да е бариера между хора с различни интереси, които не могат да намерят общ език. Да вземем например двама души: единият – посветил по – голямата част от живота си на някаква наука или професия и втория чиито интереси са повърхностни. Ще намерят ли тези хора общ език и единна тема на разговор, макар и да са от една националност? Не, защото интересите им са коренно различни – ето го отново този предел, но този път той не е между две държави, а на територията на една.

Но тази граница може да бъде превърната в мост, докато обратната връзка е невъзможна. Ако някога човек осъзнае своето невежество, положи усилия да натрупа знания и естествено вече не е прекалено късно за това, тогава той може и да успее да измине пътя от единия бряг до другия. Границата ще падне и пред него ще се издигне моста на познанието. Но “строителите” на тази мислена връзка трябва да сме ние, никой друг.

Словото ни е дало толкова много. То е една от основните ценности на всеки народ. Трябва да бъде опазвано, ценено и да е повод за гордост, а не обратното.

Словото – граница или мост?

(есе)

Животът ни е динамичен. Часовете се нижат безмилостно и дните минават бързо. Колко сиво и потискащо би било ежедневието ни, ако не общуваме помежду си? Словото днес е спасение и мост към познанието, пречка и граница между различните езици и националности.

Всеки ден общуваме с много и различни хора. Водим диспути по различни проблеми от заобикалящия ни свят.Чрез словото изразяваме мненията, отношенията, емоциите си към околните. То е мост между нас.Чрез него успяваме да проникнем във въображението, в начина на мислене на другия. И така се сблъскваме с друг вид характери.С хора с различни норми, нагласи и ценности. И осъзнаваме колко е богат светът!Думите ни свързват!

Не съществува по-красив начин да изразим отношението си към околните от този да говориш с тях директно. Общуването облагородява думите ни и ни прави по-силни. Словото е най-силното ни оръжие. Понякога с една дума можеш да накараш останалите да се възнесат в мечтите си или да потънат в отчаянието си : да повярват в “Розовите приказки” или да се приземят в жестоката реалност.

Понякога човек се чувства безсилен да изрече мислите, които бушуват в главата му и предпочита да изрази емоциите си върху лист хартия! Може би така са се появили едни от най-личните стихотворения и най-откровените разкази за любовта, войната.

Със словото идва знанието. С негова помощ опознаваме миналото и настоящето. И мястото ни в него.То е мост между съвременното и миналото. Разбираме за други култури и народи. Обогатяваме душата си.

Думите са по-ценни от всеки един подарък! Понякога едно “обичам те” е много по-скъпо от шишенце парфюм. Защото ароматът на парфюма ще се изпари, а жарта на тази фраза ще те топли винаги, когато студенината на отчаянието се прокрадне в теб.

Дали се замисляме колко народи са пръснати из целия свят и колко различни култури, ценности, норми, идеали и езици ни заобикалят? Ако се помъчим да изброим всички езици, ще осъзнаем, че те са неизчерпаеми. Те са колкото звездите в небето. Те са като капчици в безкраен океан.Владеенето на един от тях може да е тласък напред за едни и крачка назад за други.Незнанието им може да бъде граница между нас-хората, но ако взаимно допълваме познанията си, словото ще ни доближи до целта ни.

Ежедневно спорим. Човек е емоционален превъзбуден и рядко се замисля над това, което казва в гнева си. Често пъти нараняваме хората с думите си, без да осъзнаваме.

“Лоша рана заздравява – лоша дума не се забравя!” Думите ни нараняват , те са горчиви и ние не можем да ги преглътнем и забравим. Само с една - едничка лоша дума човек може да си създаде неприятели.И тук словото е пречка. Една обидна дума може да развали отношенията между приятели, като ги превърне във врагове.

Човек не може да живее пълноценно, ако не обогатява културата си. За да се доближи максимално до историята на други народи, той трябва добре да е опознал своята. А историята не съществува без памет. Няма памет без знание, няма знание без слово!

Към кого бих се обърнала с молитвени думи ?

Първото, за което се сещам , когато си задам въпроса – към кого бих се ообърнала с молитвени думи , е Бог . Вярата ми в него е изключително силна . Единствено към него бих се обърнала с молитва , защото вярвам че е спасител не само на мен , а на всички живи същества на тази земя . Не мога да си представя , когато срещна трудност и се нуждая от помощ, какво ще се случи , ако не се обърна към Бог . Вярвам , че всичко , което съм постигнала е благодарение на него , защото той ни пази и закриля .

Господ е създал света . Разделил е светлината и мрака, сушата и водата , създал е растенията и животните, а последното му дело е човекът.Той създава нас - хората и от него зависи нашия живот . Когато правим добро , Господ ни възнаграждава , а когато вършим злини ни наказва . Той е нашия спасител и закрилник . Единствено към него бих се обърнала така както към никой приятел или друг човек с молитвни думи . Молитвените думи са нещо свещено и истинско .С тях ние изразяваме чувствата и болките си , като аз мога само да се обърна с тях към Бог , защото вярата ми в него е неугасима .

Всяка сутрин , когато се събудя и отворя очи , виждам погледа на Бог – Исус Христос – на иконата над леглото ми . Свивам очи и събирам ръце , като произнасям наум молитвени думи – за здраве , за успех ,през деня, за спокойствие и не на последно място за доброто на близките ми ,

Вярата в Бог в сърцето ми е неугасима .Смятам и чувствам ,че той е създал света и ни наблюдава от небето . Не мога да спра да мисля, че той ни гледа и помага. Вярвам , че само Господ може да ме избави от нещастия и скръб, както смятам, че той само може да спаси човеците на тази земя. Именно към него бих се обърнала с молитвени думи. Той е надеждата на моето сърце да се сбъдне това, което искам. Имам ли някога трудности и се нуждая от помощ и подкрепа, бих се обърнала и се обръщам към Бог , защото вярата ми в него е по – силна от всичко. Тя побеждава всички отрицателни емоции и лоши чувства в мен, като надеждата за по –добро се увеличава.

Непрекъснато се сблъсквам с какви ли не проблеми и в повечето от тях отчаянието ми достига крайна степен . Какви ли не проблеми имаме всички хора ? Разбира се , че трябва да си помагаме . Много често изричаме различни молби към хората , от които сме заобиколени . Винаги , когато се нуждая от помощ се обръщам към приятелите си . Винаги , когато някой отправи молба към мен се опитвам да помогна. Смятам , че хората ,за да оцелеем ,трябва да си помагаме и непрекъснато да изричаме тези думички……………Да , но молитвата е по – различна . Молитва мога да отпрвя единствено към Бог . Само той може да чуе тези молитвени послания от мен . Той е Бог и моят спасител . Вярата в сърцето ми , че Господ решава съдбата ми и е единственият избавиител от проблеми и нещастия е силна. Вярвам ,че на него дължа всичко , което имам и бих се помолила и се моля само на него . Моите лични молитвени послания , изникнали от сърцето ми , могат да бъдат единствено отправени към Бога на земята и този свят , моя – нашия Бог – Исус Христос.

Когато човек вярва в нещо или някого , вярва, че само той може да го избави и спаси от всичко лошо. Когато срещне трудност , се обръща към него за помощ , защото вярата не може да се изгаси . Не винаги може да сещне човек до себе си с истиснки добри и положителни чувства . Смятам , че са рядко хората , които не биха изневерили на приятелството . Аз се радвам с това , че вярвам в Бог , защото не се съмнявам в неговата добрина и милосърдие . Той е моят спасител и само към него бих се обърнала с молитва за помощ . Само той заслужава молитвените послания , изречени не от устата , а от сърцето ми и душата ми .

Към кого бихме се обърнали си молитвени думи?

Ако чужденец посети България по време на празници ще остане с впечатление, че българският народ е вярващ. По празници църквите са пълни. Хората се бутат и блъскат, за да влязат в Божия храм.В това няма нищо лошо. Проблемът идва от там, че ние сме вярващи само по празници. Само тогава се сещаме, че съществува Бог, че трябва да се молим, че трябва да вярваме. В другото време църквите са празни. Само някоя баба може да се види. Защо е така? Дълги години българинът е нямал право да ходи на църква. Моята баба казва, че така сме натрупали грехове, които дълго ще изстрадваме. Но защо човек трябва да ходи на църква и да се моли? Какво представлява молитвата? Кога трябва да се молим?

Молитвата е особено състояние на духа. Душата иска да влезе в Духовния свят, да бъде прегърната. Както организмът има нужда от въздух, за да съществува, така и душата има нужда от молитва, за да се храни нашето духовно тяло. Молитвата е акт, чрез който ние искаме да бъдем чути, да се сдружим с онзи Всевишния, да разрешим нашето противоречие, нашето мъчение.

А съществували Бог? Или ние сами определяме съдбата си? Едни хора вярват в Бог, други не. Всеки има обяснение за себе си: Аз вярвам в Бог, защото…….Аз не вярвам в Бог, защото….

Обикновено човек решава да се моли когато има определен проблем. Нещо го мъчи, нещо му създава неприятности или когато иска нещо хубаво да му случи. Тогава се сещаме за Бог.

Тези, които не вярват в Бог обикновено са хора, които дълго са се молили, но Господ не ги е чул. Нещо се е провалило, нещо лошо им се е случило, а най-често обичан човек е починал. Тогава животът става труден, нежелан. Молитвените думи са се оказали безсмислени. Резултатът – няма Бог.

Другите хора са вярващите. Те обичат Бог, те вярват в неговото съществуване. Може би защото той им е помогнал в тежък момент, случило се е чудо, животът е станал по-добър, любимият човек е оздравял. Или просто вярват, заради самата Вяра. Останала им е само Вярата. Тя им дава сили да вървят напред, да се справят с проблемите и да живеят. Дори да си сам, да нямаш никого до себе си, да си отчаят ако чувстваш Бог, ако усещащ, че той е с теб ще продължиш напред и ще оцелееш!

Трябва ли да се ходи на църква? В библията пише, че човек може да се моли и сам, да се отдели от другите, да намери единение. Защото така се концентрира по-добре и Бог е по-близо. Следователно това, че българинът рядко ходи на църква не означава, че той не е вярващ.

Вярата е нещо, с което сме захранени още от самото ни раждане, нещо с което живеем и нещо, което имаме в себе си и то ни помага да преодоляваме по-лесно проблеми, да оцеляваме след битките с Живота.

А какво са думите? Те са онези свързващи елементи, чрез които нашата душа търси и намира Бог.

Молитвените думи са нещо съкровено за всеки индивид. Всички се молят различно, думите са различни, ние сме различни. Но Бог е един. Той чува всички. Помага не само на праведните, вярващите и добрите, но и на грешните. Защото всеки осъзнат грях дава възможност за изкупление и нов живот.

Към кого отправяме нашите молитвени думи? Отговорът е само към Бог. Но защо Бог не ни чува винаги? Защо често нашите молитвени думи остават само думи.

Бог е навсякъде, той чува и вижда всичко. Въпросът е, че често хората иска от Бог неважни за съществуването им неща, а забравят най-ценното-здравето, разбирателството в семейството, щастието и онези малки подробности, които ни си мислим, че те проста са даденост. Но не е така. Бог се грижи за нас и за тези неща, които ние оценяваме, тогата когато вече сме ги загубили.

В миналото българите често са се молили задружно за дъжд, за плодородие, за здраве. За какво се моли днешният български народ? Колкото и да не ми се иска трябва да призная, че ние най-често сме обединени единствено, когато играе българският национален отбор по футбол. Тогава всички допиране ръце и задружно се молим и този път Господ да е българин, както някога си, когато в далечна 1994г., нашият национален отбор е играл на полуфинал на Световното първенство по футбол в САЩ .

Успехи !

Здравейте.Имам проблем с На Прощаване.Ако може някой да помогне ще съм благодарен.Ето го и въпроса:

Съпоставете художествените средства и похвати с които са изградени картината на смъртта и картината на победата.Ако трябва да нарисувате тези картини според представата която създава текстът каква техника бихте избрали:графика или живопис ,защо?

Здравейте спешно ми трябва съчинение разсъждение на '' Защо саможертвата на бунтовника от стихотворението '' Hа прощаване '' е завет към другите ''спешно ми трябва за утре ,но ми е трудно защото за 1 път ще го правя благодаря предварително

Здравейте спешно ми трябва съчинение разсъждение на '' Защо саможертвата на бунтовника от стихотворението '' Hа прощаване '' е завет към другите ''спешно ми трябва за утре ,но ми е трудно защото за 1 път ще го правя благодаря предварително

Материали за защо саможертвата на бунтовника от стихотворението на ...

Мерси много , но не мога да го изтегля оххх незнам сиг няма да го направя днес

Мерси много , но не мога да го изтегля оххх незнам сиг няма да го направя днес

Това ще стане ли ... ?

Поемата “На прощаване” (1868 г.) е написана в момент на съдбовно историческо изпитание за българския род – преодоляването на робското съзнание и избора на свободата като върховна ценност. Това е поема за поробения роден свят и отърсването от робското в душите, за единението на ценностите на отделната личност и на общността, за родовия български дълг.

Самото заглавие на Ботевата творба отразява изключителен момент, изключителна по своята значимост ситуация не само за героя. “Прощаването” е миг на раздяла, на сбогуване, на прошка, съдбовен и драматичен миг, в който героят търси майчината подкрепа, разбиране и благослов. Това е и миг на изпитание за родовия български свят, на преодоляване на робското съзнание. Върховна ценност в робското време е свободата, но преди да бъде постигната, тя трябва да бъде пожелана.

Той доверява на майката-изповедница своите съкровени трепети, размисли, мечти и високи стремления – да се завърне победно в родния свят като спасител и освободител или да приеме героична гибел. Доверява направения си избор и волята да превърне избора в решение, а решението – в дело. Творбата е наречена “На прощаване”, но в същото време цялата е пропита с воля за завръщане в родния свят, за среща с близките, за свобода.

Основни герои на поемата са родовите фигури и образи – майката, бащата, синът, братята. Синовният дълг е неотделим от дълга на човека, българина, патриота, свободолюбивата личност.

Лирическият герой е едновременно рожденият син с човешки чувства и изживявания и българският син – на майката родина. На челото му са изписани “две думи заветни” Свобода или смърт юнашка. Той е прокуден от робството далеч от дома. Потърсил е свободата в чуждия свят, но не е щастлив там. Героят страда по бащин дом, близки и поробено отечество немил-недраг по “тежка чужбина”. Той е чувствителен – изпитва мъка, желае, обича, мрази, копнее, мечтае, жадува. Свободен духом човек, който е направил своя избор: достойно живеене в робското време, неприм с робството, избрал пътя на борбата за свобода. Той е продължител на юнашката родова традиция и изпълнител на родови завети, посвещава младост, сърце, дело и живот на идеала за свободата на отечеството. Образът на лирическия герой е обаятелен – на духовно красива и нравствено извисена личност с поведение на свободен духом човек.

Поетът неслучайно е избрал за творбата формата на изповед към майката. Изповедта е споделяне и огласяване на съкровеното, желание за преценка на постъпка, на решение или житейски избор. В същото време тя е убедителна художествена форма за изразяване на съкровени чувства и мисли в драматичен момент. С нея зазвучава гласът на един нов и различен човек. Това е синовна изповед, открояваща прекрасния нравствен свят на героя чрез чувствата към майката – дълбока синовна обич, нежност, доверие, искреност. Той не премълчава нито болката, нито истината за поетия път, нито жалбата си за майчиното страдание по “първо чедо”. Точно майчиното страдание прави потетия от героя път “страшен”. Чувствата са изразени с повторения и обръщения – топли, но толкова категорични.

От любовта към майката започват всички човешки добродетели. Тя изразява прекрасната човешка същност на героя. Образът на майката присъства във всички композиционни части на творбата. Тя е ридаеща и тъжна (в лирическия увод), неутешима в сдържаната си скръб (със сълзите, въздишката и мълчанието си, когато синът не се е завърнал), щастлива и горда (с майчината целувка по красното чело в картината на победното завръщане). С думи за прошка към майката героят “тръгва, отива” по пътя си към свободата и безсмъртието. Духовната връзка между майка и син е подчертана чрез общия епитет: майката е “клета”, синът е “клетник (свободен е, но в чужда земя). Майката е “юнашка”, синът е “юнак”, юнашка е и песента му. Макар и разделени от “тиха бяла Дунава” майка и син са обвързани с едни и същи чувства – състрадание, любов, копнеж. Образът на майката е зрим и богат. Тя няма реч, но ярко присъства в творбата чрез представите, чувствата и отношението на героя.

В лирическия увод чрез изразените чувства на героя се открояват мотивите за направения от него избор да стане бунтовник. Моментът на прощаване е съдбовен, драматичен, необикновен, значим не само за героя. Той вече е избрал да обвърже личната си съдба със съдбините на отечеството и да живее достойно в робското време.

Мотивите за избора си героят доверява в синовна изповед пред най-близкия си човек – майката. Първият от тях е страданието от изгнаническата му участ далеч от роден дом и близки, “прокуден”. Страданието е изразено чрез ярки, вълнуващи и въздействащи поетически образи. Героят е в “тежка чужбина”, “немил, клет, недраг”. В същото време на образа на “тежката” чужбина е противопоставена светлата свидна представа за родния свят. Думата “родина” не се споменава. Чрез синекдохата “там” е изграден събирателен образ на родината, на всичко най-скъпо и най-значимо. Там е домът, бащиното огнище, там е “либе хубаво” с черните очи и с “оназ тиха усмивка”. Детайлите изграждат скъп свиден образ на родния уют и топлина и представа за чист и прекрасен свят. “Там са баща и братя”, които “черни чернеят”. Етимологическата фигура (“черни чернеят”) изразява страданието им в поробената земя, както и страданието на героя за тяхната съдба.

Личното страдание на героя е неотделимо от страданието на близките в поробеното отечество. То е неотделимо и от любовта му към всичко “мило и родно”. Героят страда, защото обича.

Изборът на героя да стане бунтовник е породено и от омразата към робството. Картината на робството не е описана подробно. Внушението за насилие, неправда, унижение на човешкото достойнство и зло намира убедителен израз само в две думи: “турчин бесней”. В същото време “турска черна прокуда” е пропъдила младите български синове надалеч, разделила е син от майка, брат от брата, либе от либето. Представата за робско страдание и унижение допълнително се наслагва от черните тонове в идградената картина.

Полюсните чувства на любов и омраза, които бушуват в душата на героя, подчертават драматизма на изживяването. Споменът за родния свят, за свидното, но поробено отечество, поражда у героя страдание и носталгия, но той е извор и на духовна енергия. “На прощаване” не е поема за робството, а за непримирението с него.

Ботевият герой поема пътя на борбата и защото е “със сърце мъжко, юнашко”. Той е закърмен с любов към родината, “с първо мляко” е засукал благородните чувства и стремления на нетърпимост към робството и насилието, на свободолюбие и юначество. Дял за направения от него съдбовен избор има и майката, за което той с вълнение споделя синовната си признателност: “но кажи какво да правя...”.

Героят мисли за себе си като за приемник на юнашкото начало – една от основните ценности на родовата българска общност. Такъв е и неговият дълг, като приемник и продължител на родовите завети и повели. Той не трае “пред турци глава да скланя”, не може “сюрмашко тегло да гледа” и откликва на гласа народен. Метафоричният стих “и на глас тичам народен” и инверсията в него носят силата на устрема на героя да обвърже личната си съдба с отечеството и народа си.

Мотив за направения от героя избор е и чувството за “чест юнашка”. Честта не е само лично качество. “Честта юнашка” е ценност за родовия свят наравно с правдата и свободата.

Съкровеното за Ботевия герой и мотивите за направения от него избор са неотделими от ценностите на родовия свят, съхранени в робското време у достойните му синове – юначество, чест, правда, свобода. Изборът му не може да бъде друг, той е предопределен.

Ботевият герой има воля да направи своя избор, избора – в решение, а решението – в дело.

Бунтовникът жадува мига на тръгването по избрания път:

“Ах, утре като премина

през тиха бяла Дунава!”.

Нетърпение и възторг изпълват тези красиви метафорични стихове - нетърпение за завръщане у дома при майката и родината. За юначния българин тръгването-завръщане в обичания, но страдащ роден свят, е акт на посвещаване на свято дело по пътя на героичното живеене. Преминаването на реката е представено като ритуален акт, откриващ пътя на героизма. Това е жадуваният миг на осъществената воля и свободен избор в контраст с принудителната “прокуда”. Решението е категорично – “аз вече пушка нарамих”.

Образът на героя е красив като мига, за който героят жадува – когато като Спасителя ще премине реката. Метафоричната граница между двата начина на живот завладяват с красотата на образа и чувствата, със силата на порива и на волята за тръгване-завръщане. Аналогията между образа на героя и Спасителя придават на избрания път и дело ореола на святост.

Решението на героя се превръща и в дело: “пък каквото сабя покаже”. Делата ще докажат, че юнакът наистина “тегло не търпи” и умее “за чест и воля да мъсти”.

Изборът, решението и делото на героя са категоричен отказ от робското живеене. Израз са на отношение към робския свят, който трябва да се промени, защото е несправедливо устроен. Ботевият герой поема отговорност и високата мисия да бъде възмездител за страданията, защинтик, избавител и спасител на родовата общност. Посветил се е на свободата като човешко право и достойно бъдеще на отечество и народ.

Лирическият увод откроява прекрасната духовна същност на Ботевия герой.

За бунтовника герой-личност всеки жребий по избрания път е приет и достоен. Изправя го пред алтернативата “свобода или смърт юнашка”. Трета възможност няма. Избраният от героя път е единствен за достоен живот в робското време. Заветните слова “свобода или смърт юнашка”, изписани на челото на юнака, будят аналогия с думите на Левски: “Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само себе си”. Героят има ясното съзнание, че свободата няма да бъде подарена, тя трябва да се извоюва. Гордият български син е готов на саможертва за свободата.

Готовността на героя за жертва има висок смисъл . Това не е само проява на смелост, а и на вярност към героичните завети и идеала за свобода. Тази готовност извисява самия идеал – свободата като ценност, за която може да се пожертва дори живота. Героят разбира смисъла на готовността за саможертва – ще се превърне в пример, който да накара всеки от поробените да пожелае в сърцето си свободата, да се освободи от робското мислене и да постигне свободата на духа.

Размислите за юнашката смърт (втората композиционна част на творбата) са тясно свързани с мисълта за майчиното страдание по първо чедо, за изпитанията на майката и майчиното сърце. Представя си я тъжна сред хорото весело, когато той, синът, не се е завърнал. Вижда мълчаливо изплаканите й сълзи, мълчаливата й въздишка изтръгната. Скръбта е силна, неутешима, но сдържана. Майчиното страдание по първо чедо прави избрания от героя път “страшен”.

Отношението на героя към смъртта е подчертано и разгърнато в цялата творба. Още в лирическия увод е споделено предчувствието, че “може блад да загина”. Мотивът за смъртта е основен във втората композиционна част на творбата, а стихът “аз може млад да загина” е повторен и във финала на поемата.

Това не означава, че героят не е жизнелюбив. Жизнелюбието е силно подчертано и намира израз в нескритата човешка болка, че може да загине, за падне “с куршум пронизан”. За тази болка говорят и черно-белите тонове, в които е описана картината на героичната гибел. Героят страстно желае да се върне в село в деня на победата “жив и здрав”. Неслучайно този израз дори е повторен. Това жизнелюбие придава на жертвоготовността на Ботевия герой още по-голяма значимост. Той е готов на саможертва, защото разбира нейния висок смисъл. Юнакът не се страхува от смъртта и тръгва срещу нея. Страшното свистене на куршумите е изразено с необикновена метафора – куршумът ще “пропей” над село.

За Ботевия герой смъртта не е страшна, а дори желана заради високия й смисъл. Жертвена е любовта на героя към родината и свободата.

Представата за героичната гибел на юнака, за това къде и как ще загине, е драматично изживяна от героя. Картината е неповторима като образност, изпълнена с трагизъм и възвишеност, близка е до представата на народа за юнашка смърт (в хайдушките народни песни за Стоян хайдутин). Тази представа, втъкана в картината на гибелта, придобива символичен смисъл: на красотата и извисеността на героичния подвиг. Героят ще загине “там”, “горе”, във висините на Балкана, “по скали и орляци”. Ще загине с “песен юнашка”, с “думи заветни”. Родната земя ще го приеме в своята прегръдка.

Картината на героичната гибел е красива, както красив и извисен е подвигът на героя, загинал за “правда и свобода”.

Смисъла на героичната саможертва-подвиг на героя подчертава и картината на хорото на селския мегдан и песента, която се пее за юнака – защо и как е загинал. Героят и неговото дело се вплитат неотделимо в живота и съдбата на поробените, на общността. С песента за юнака започва легендата, която ще разказва за подвига, ще предизвиква скръб, размисъл, насърчение на желанието за промяна. “Туй щат братя да видят” ще са хорото, майчините сълзи, песента за юнака. Подвигът се превръща в пример.

Неотделим от героичният пример е и заветът на юнака. Той е породен от обич и болка и е насочен към братята – не само родните, но и към всеки един човек от неговия народ. Героят ги нарича “невръстни” не защото са много млади. Те не са достигнали духовната висота на съзнанието за човешки и родолюбив дълг в робското време, до което бунтовникът е достигнал..

Заветът има смисъла на посвещаване в героичното, носи истината за героичния живот - силно да любят справедливостта, свободата, майката и родината, силно да мразят злото, поробителя, робското живеене. Да бъдат непримирими и дръзки и да търсят пушката и сабята – знаците на братовото дело. Да найдат и да изстрадат болката на майката и жертвата на брата и “като брата си да станат”.

Заветът към братята е “да търсят”, “да найдат”, “да станат”. Героичното дело на брата-юнак трябва да има последователи. Братята трябва да тръгнат по пътя на преодоляване на робското си съзнание и на робското живеене. Героят иска да приобщи братята си към други ценности – на свободните духом хора, пожелали свободата в сърцето си. Такова е новото разбиране за синовен и родолюбив дълг и човеколюбие.

Заветът на героя трябва да стигне чрез разказа на майката. Но това не е единственият път. Юначният син има чувствително човешко сърце – разбира, че майката от милост може да не изпълни синовната заръка, придобила смисъла на патриотична повеля. Затова синът дава на майката втора възможност – братята да чуят завета чрез песента за юнака, която ще се пее на мегдана. Заветът непременно трябва да достигне до душите и сърцата на всички чрез майката или чрез песента. Героят се тревожи за майчиното сърце, но и за пътя към свободата на народ и Отечество. Братята ще изстрадат истината за героичното – ще видят майчината скръб, ще чуят братовия завет и няма да останат безразлични.

Мечтата за победното завръщане (третата композиционна част на творбата) е представена след размислите за героичната гибел. Това не е случайно – изразява се съзнанието, че постигането на свободата изисква готовност за жертва.

Картината на победното завръщане се отличава от картината на героичната гибел с ярките си цветове и възторжен тон. Тя е светла, слънчева и пролетна, градините цъфтят, момите плетат венци и китки, за да закичат юнаците, проблясват левове златни по челата.

Героят сам изживява възторжено своята мечта. Картината е опоетизирана: чувствата са във възходяща градация, бликат във възклицания и анафорични повторения. Тя е изградена чрез непрекъснато наслагване на представи, с които изживяването става все по-възторжено. Образите на ликуващото множество и юнашката дружина, дрехите и оръжията, са създадени в духа на народните песни.

Централна фигура в картината на победното завръщане е героят. Всичко в мечтата за победния ден е празнично и излъчва красота. Юнакът е начело на дружина с байряк в ръка. В деня на победилата свобода той е истински щастлив – завърнал се е жив и здрав, изживява прекрасния миг със скъпите си майка и либе на родната земя. Свободата за героя е първото условие за лично щастие. Той изживява своята мечта с огромно вълнение: сърцето “тупа и грее”, силата на чувствата му се засилва от паузи, недоизказаност, възклицания.

Сцената с майчината целувка има дълбок символичен смисъл. Майчината целувка е най-голямата награда за сина-победител, за освободителя, който се е завърнал жив и здрав. Тя е израз на майчиното щастие, на майчиното успокоение, на майчината прошка за изживените тревоги и благослов, от които героят така се нуждае.

Съпоставката с майчината скръб сред хорото весело, когато синът не се е завърнал, откроява още по-силно голямото щастие. Героят мечтае за този миг – на извоюваната свобода, на майчиното щастие, на ликуването на цял народ. Той заслужава майчината любов, прошка и благослов.

В същото време майката целува не само своя рожден, но и българския син с изписани на челото думи заветни “свобода или смърт юнашка”. Тяхната значимост е показана чрез инверсията. Образът на героя придобива чертите не само на родния син – героят е завърналият се при майката-родина български син.

Думите “свобода или смърт юнашка” са “заветни”. Те са духовно послание, пренасяно от поколение на поколение в живота на българската ощност, теса ценностни начала и нравствени правила на живот.

Изписани на челото на юнака, тези думи са знак за осъзнатото задължение на българския син към заветите на българската духовност. Героят е приемник и продължител на заветната героична традиция. В мисията си да изпълни родовите завети героят вижда смисъла на своя живот. За тази жадувана мечта героят “тръгва отива” със заръка към народа да не го забравя, с молба към майката за прошка.

Героят сам дава най-точната оценка за поетия път “страшен, но славен”.

Пътят е “страшен” заради майчиното страдание, човешката болка, че “може млад да загине”, разбирането, че дори извоювана, победата ще бъде изстрадана от всички. Това разбиране намира израз в образите и размислите за смъртта – “кървава ръка”, “сълзи”, “плач”.

Пътят е и “славен” – защото е достоен и свободно избран, защото е в защита на унизеното човешко достойнство, осмисля ограбената младост, посветен е на висок идеал, води към победата на свободата. Той е красив, величав, покоряващ пример за свободен дух, патриотичен дълг, ново разбиране за синовен и родов дълг. За такава “слава” жадува, мечтае и се надява героят. В случая оценката “славен” носи различен смисъл от общоприетото разбиране за славата като известност и хвалебствия.

Героят мечтае да бъде разбран. Това е мотив за направения от него избор да стане бунтовник и за готовността му за саможертва, чийто висок смисъл е да подтикне другите да приемат в сърцата си свободата като ценност. Такъв смисъл носи и мотивът за безсмъртието.

Стихът “пътят е страшен, но славен” е изграден на принципа на антитезата. Двете оценки за избрания път обаче са неотделими една от друга, намират се в драматично единство. В драматично единство са трагичното и героичното, човешкото и юнашкото в преживяванията и в избора на Ботевия герой. Смисълът на този стих е разгърнат в цялата творба чрез чувства, размисли и картини и е тяхно обобщение.

Оценките за поетия път открояват възвишения духовен свят на Ботевия герой, героичната му изключителност и човешката му същност.

Думите “страшен” и “славен” са равнопоставени като “свобода” и “смърт юнашка”. “Славен” означава победен, “страшен” изразява изстраданата победа на свободата. “Смъртта юнашка” е по-добра за героя от робството и прокудата, страшно за него е робското живеене.

Финалното четиристишие на творбата откроява още една от чертите на обаятелния Ботев герой – безкористността. Достатъчна му е наградата да бъде разбран. Словата са прошепнати, споделени в синовна изповед, което ги прави изключително убедителни.

Героят, който е готов на жертва за “правда и свобода” е наречен “сиромах”. Тази характеристика има противоречиви значения. На първо място означава беден, предизвикващ съчувствие човек. В този смисъл “сиромах” е в смислова връзка с началните характеристики на героя “немил-недраг”, “клетник”. Думата има и библейско значение: сиромахът е богат с духовни притежания, които безкористно и жертвено изпълнява.

За героя от “На прощаване” такива духовни притежания са “правда и свобода” и “чест юнашка”. Ценното за рода български е съкровена ценност и за личността на героя. Оценката “сиромах” прозвучава не само с разбиране, но и с “възхита”.

В творбата героят получава различни оценки. Хората с робски души не неодобряват бунтовника – “нехрани-майка излезе”. На тази оценка е противопоставено определението “сиромах” – кулминация на поредицата характеристики за героя, които извисяват неговия образ до легендата. Ботевият “сиромах” е хайдутин, бунтовник, със сърце юнашко. Той е свободолюбив, не може да “търпи”, “да гледа“, води дружина с байряк в ръка, готов на жертва “тръгва, отива”.

Цялата творба и кулминационната характеристика “сиромах”, изразена с топлота, разбиране и възхита, изграждат легендарния образ на героя и неговото дело. Вписват се в родовата памет, в живота и песните на народа.

Финалът на творбата обвързва образа на героя с идеала за безсмъртието. Героят и неговото дело остават живи в народната памет, в словото и песните на общността, в легендата. За да буди в сърцата на поробените жажда за свобода и нетърпимост към робския живот.

Поемата завършва с недоизказаност, с внушение за продължаващия път към свободата на духа на цял народ. Делото на героя е осмислено като начало на пътя към духовната свобода. Чувствата и мислите, които буди възвишеният му път преминават от “тежка чужбина” през “страшното” и “славното” в пътя към свободата до легендата-пример.

Успехи

Уау доста дългичко мерси много

Трагичното ж образа на Ботевия борец за свобода

Кратък текст на горната тема като разсъждавате върху следните клуяови мотиви /

-погубена младост

-неспособността на героя да приеме традиционните форми на живота в обществото

-самотата на лирияески герой , липсата на разбиране и подкрепа от обществото

-отказът от лияно щастие.

МНОГО БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО !!!!!!!!

ТРЯБВАМИ МНОГО!!!!!!!

Трагичното ж образа на Ботевия борец за свобода

Кратък текст на горната тема като разсъждавате върху следните клуяови мотиви /

-погубена младост

-неспособността на героя да приеме традиционните форми на живота в обществото

-самотата на лирияески герой , липсата на разбиране и подкрепа от обществото

-отказът от лияно щастие.

МНОГО БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО !!!!!!!!

ТРЯБВАМИ МНОГО!!!!!!!

Заповядай

Мотивът за свобода е най-често откривания мотив в поезията на Христо Ботев.За поета е важен личният ангажимент на всеки българин към борбата за свобода.Този личен ангажимент се изгражда в/у няколко основни опорни точки.А именно дейиствено родолюбие, отказване от личното в името на общото благо, готовността за саможертва.

Героите поемат по пътя на борбата за свобода, поради много и различни причини.За да заслужат честа си и прославят името си, да постигнат свободата не само на самите себе си, но и на народа си.Честта, славата, името насочват към стремеж за оличноствяване.Юнакът е вече духовно-свободно личност щом се е отделил от робите и в борбата ще намери своята личностна реализация, ще намери себе си.

Какво включва юнашката същност? Да направиш саможертвата и да се отделиш от близките си.Да подтиснеш интимно-личните си отношения.Да приобщиш близките си към мисията за родината и да изравниш родно и лично.

Основна позиция в Ботевата поезия, това е м/у позицията на честта и безчестието.Човекът на честта е онзи, който осъзнава своя дълг към общността и е готов да пожертва другите си човешки задължения в името на отечеството(“Хайдути”,”До моето първо либе”).

Човекът на безчестието е онзи, който не осъзнава своя обществен дълг.Той се грижи само за своето собствено оцеляване и благополучие.

Лирическият Аз остава неразбран от другите.В оценката на останалите, той е представен като нехранимайко, луд.Според Ботев, луд е този, който е длъжен да се съобразява с тях.Да се примири с робската си участ и да се влияе от мнението на останалия робски народ.Луд е онзи, който отказва робската логика, робския начин на мислене.Времето и пространството в Ботевата поезия, това е битово време, в което протичат обичайните за родовата традиция трудови и ритуални действия.В ценностен план това е времето на грижата за оцеляване и благополучие на рода.Това е време за героизъм, в което се осъществяват изключително важните за съдбата на нацията героични жестове.Време на историческата памет.

Пространството също е ценностно разделено на битово и героическо.Най-често героическото пространство е означавано с думата “там”.В Ботевата поезия преходът от битовото към героичното пространство е достоен.Връщането към бита се счита като провал на личността.Прибирането у дома няма смисъл, ако е равно на затъване в бита.

Мотивът за свободата в поезията на Христо Ботев е тясно свързан с образа на юнака в стихотворенията.Ботевият лирически герой се чувства свободен тогава и само тогава, когато се бори за собствените си права, за своята свобода и за свободата на народа.Юнакът в Ботевата поезия е смел и жертвоготовен, готов да плати с живота си в името на благото на цял народ.

Успехи !

Спешно ми трябва за утре : Разработка на тема борбата свободата и човека в поемата на Ботев.