Заповядай-http://liternet.bg/publish10/gstamatov/vazov.htm

и още-http://www.teenproblem.net/school/s/1079.html

Търсе анализи на произведенията на Иван Вазов. И по-специално за " Отечество любезно, как хубаво си ти" , "Опълченците на Шипка", "Радецки" и " Новонагласената гусла"

"Под Игото" - анализ на главата "Пиянството на един народ" Много ми е спешно трябва да го направа до 1:30 мин Моля Ви помогнете!!!

Редактирано 29 януари 200719 г. от rehsals (преглед на промените)

undefined Ето тук има много подобни анализи. Хора за какво ви е този гугъл като не знаете как да го ползвате

Благодаря ти много но ако можеш да намериш и не6то за Рада ще съм ти много благодарен

Тук има 2 теми за Рада, не съм ги чела, но може да ти помогнатhttp://search.pomagalo.com/?keywords=%F0%E...p;x=32&y=14

undefined Ето тук има много подобни анализи. Хора за какво ви е този гугъл като не знаете как да го ползвате

А на теб за какво ти е главата за красота или?! Не виждаш ли |"Под Игото" - анализ на главата "Пиянството на един народ"| къде в този твоя си линк видя темата "Пиянството на един народ"

А на теб за какво ти е главата за красота или?! Не виждаш ли |"Под Игото" - анализ на главата "Пиянството на един народ"| къде в този твоя си линк видя темата "Пиянството на един народ"

Не се карай на момичето, но много трудно се намират конкретни теми. Ето ти нещо подобно, ако трябва го преработи малко-http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=1117

Не се карай на момичето, но много трудно се намират конкретни теми. Ето ти нещо подобно, ако трябва го преработи малко-http://www.teenproblem.net/school/index.php?m=s&id=1117

Не съм искал да се карам ако знаех, че е момиче - съвсем. Благодаря за темата днес ще почна да я обработвам

Не съм искал да се карам ако знаех, че е момиче - съвсем. Благодаря за темата днес ще почна да я обработвам

Ето в тези теми на адрес http://skybg.us/e107_plugins/forum/forum_viewtopic.php?91 се споменава въпросната глава, пусни търсене с ключова дума "пиянство" и прочети няколкото абзаца, които се събират за "Пиянството на един народ".

Прочети и това:

"Позитивната промяна е представена не само по повествователен, но и по публицистичен начин, т. е. не само чрез разказ на събитие, но и чрез негов моралистичен коментар. Пример за такъв публицистичен подход е главата “Пиянството на един "народ”. В нея Вазов синтезира основни тези, които са ядро на неговата етическа концепция за Априлското въстание. Тук се излагат коментираните вече гледни точки – въстанието е закономерно събитие, резултат от историческа революция (делото на апостолите) и необяснимо, уникално случване; величието му е и в обхвата на бунта и в бързината на революционализацията (“Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели”, “въодушевлението растеше и заливаше всичко”, “революционното кипене напредваше гигантски”). В Априлското въстание Вазов открива една същностна народна черта – способността на националния дух да се консолидира и задвижва в кратки мигове на историческо изпитание, предшествани от дълго историческо бездействие. Главата обосновава тезата, че българският народ е узрял за свободата си, защото е станал духовноединна етническа общност. Тя е основа на Вазовото идеологическо намерение: да внуши на читателите, че освобождението през 1878 г. е закономерен, а не случаен акт, резултат от общия патриотичен подем, проявен през Априлското въстание. Следователно “Под игото” утвърждава тезата, че българинът е съзрял да живее в своя държава. Става ясно, че в “Под игото” Вазов търси великото в националния характер не в неговите върхови постижения (това е тема на “Епопея на забравените”), а в постигането на национално единство."

"Въстанието има основната заслуга, че повдига на изключителна висота революционния дух на народа. Иван Вазов точно е формулирал феномена в "Пиянството на един народ": "Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път..." (Вазов 1956: 302)."

"В главата „Пиянството на един народ", която представлява своеобразно публичестично отклонение, но се втъкава в общата структура на произведението,<b style="color:black;background-color:#99ff99">Вазов</b> излиза от повествователния тон, от конкретните образи. Той издига своя главен герой - народа - на пиедестала на моралното величие и дава измерение на неговия подвиг:

„Историята редко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път...""

""Полудяването" на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които са вече символ-верую на новия свят. Те (идеите) се радват на подкрепата на целия български народ - от малките деца до старците, дори трезвомислещите, разумни българи (като чорбаджи Марко) са опиянени от тях - "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и колибата на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." ("Пиянството на един народ")."

“Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива; той яде, пие и прави деца”, е казал Вазов в “Под игото” (а него има ли го още в учебниците по литература?). И тези два реда стряскат, възмущават, да, гордия да се нарече българин, защото той не иска да види народа си такъв, какъвто е. Защо вместо да се борим сега против това робство, против съдбата си, вместо да поправяме една по една своите и чуждите грешки, ние пием и се веселим (е, нямаме какво да ядем и пари нямаме, за да правим деца)? Защото ни е по-интересно! Преглъщаш теглото, забравяш го, притъпяваш го – поне малко. Но в същата глава от романа – “Пиянството на един народ”, дядо Вазов казва и друго. “Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. (…) Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! — черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко — и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото движение, но и не му пречиха — защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия. (…) Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред.”

Здравейте ! Моля Ви да ми помогнете ... За Понеделник имам домашна по литература да съставя план-конспект в/у произведението "Хъшове" . по принцип се справям но .. сега ще съм ви много благодарна ако ми помогнете. Благодаря Ви Предварително ... !!!

Лелееееееееееее, хора, много, много, много ви моля, намерете ми накъде съчинение-разсъждение на тема "Поривът на опълченците към свободата". Това е относно "Опълченците на Шипка" на Вазов. МОЛЯ ВИ, НАМЕРЕТЕ МИ НЕЩИЧКО!!! Трябва ми най-късно до неделя вечерта! МОЛЯ ВИИИИИИИИИИ, СПАСЕТЕЕЕЕЕЕ МЕЕЕЕЕЕЕ, ЧЕЕЕЕЕЕЕ ЩЕ ИМАМ 2!!!!!!!!

БЛЯГОДАРЯ ВИ ПРЕДВАРИТЕЛНО!!!

arti и на теб много благодаря

здравейте.някой може ли да ми даде съчинение на тема:''Между мрака и светлината''.трябва ми за някоя от 12-те оди.но да е само за една.мерси предварително

Левски-http://download.pomagalo.com/4085/

Здравейте ! Трябва ми спешно литературно или интерпретативно съ4инение в/у произведението " Дядо Йоцо Гледа " ! Благодаря Ви предварително

В разказа „Дядо Йоцо гледа\" Ив. Вазов разработва темата за мястото на българина в променящото се време след Освобождението на България. На тази тема са подчинени композиционните, смисловите и образните структури на творбата. Самият автор е разпределил текста на 11 фрагмента, чиито смислови връзки могат да бъдат представени (в силно схематичен вид) по следния начин: а) I и ХI фрагмент (пролог и епилог); б) III, V, VII и IХ фрагмент - героят „вижда“ отделни факти от живота на свободна България; в) II, IV, VI, VIII и Х фрагмент - описание на изживяванията на героя, съпроводено с разсъжденията на разказвача, в които стойностите на живота се разглеждат предимно от позицията на главния герой. Очевидно е, че главният герой е носител на голямата идея на творбата - за духовното зрение, което превръща стареца в единствения „окат“ сред множеството „зрящи“. Нека да разгледаме начина, по който е изградена представата на „окатия“ дядо Йоцо за свободната вече родина. Разказвачът изтъква, че зрящите не виждат големия смисъл на свободния живот: „В своите прости едноселци, в разговорите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той (Дядо Йоцо - в с. н. - Зв. Б.) не усещаше нищо особено ново. Си същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди. Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата; същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.“ Единствен главният герой, лишен от физическата светлина, е в състояние да оцени значенето на свободата. Той я изживява пълноценно, имайки „зрение“ за нейната същност. Изживяването се извършва чрез субституиране на образа на свободна България върху спомените за черния робски свят и за неговата знаковост. От такава гледна точка се оказва, че околийският началник „е нещо като каймаканин, като паша. - Ама български паша? - пита той, запъхтян от вълнение. - Български, ами какъв! - отговарят му. - Наш си? Българин?... - пита пак учуден.“ И така, съселяните на дядо Йоцо му представят околийския началник като „паша“. Това е единственият начин, по който администраторът може „да влезе“ в разбираемия за дядо Йоцо свят. Така се самоописва и самият началник: - Ваша милост ли си, синко? - Аз съм дядо. - Пашата ли? - Той същият - каза началникът усмихнат.“ Принципно същият механизъм действа и при срещата на дядо Йоцо с войника. „Едничкият от това село войник“ е видян от слепия старец като „аскерлия“. „И дядо Йоцо цял час разпитва за българския зарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко...“ Срещите на дядо Йоцо със свободна България са общо три. Първата е с околийския началник, който е представител на държавната администрация. Втората е с войника, който е представител на армията. Администрацията и армията са най-важните белези за наличието на една свободна държава, затова тях ги има и свободна България - така, както ги е имала и Турската империя. Но ако „свободата“ се изразява само със замяна на едни личности с други (при запазване на старите социални структури!), то тя безсп*рно не заслужава особена възхита. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ обаче внушава, че свободна България има и нещо много повече от Османската империя - и това нещо е железницата. Трудно е да се прокара железен път през Искърския пролом - „Из това усте, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?...“ Затова „една голяма царщина“ (Османската империя) не е могла да построи железница, затова „паши и големци и френски мендизи“ са казвали, че железница не може да мине пролома. Оказва се обаче, че онова, което не е по силите на Турция, ще бъде извършено от свободна България. Нашата родина разполага с по-учени инженери от „френските мендизи“ и има „милионите, хилядите милиони“, необходими за изграждането на железницата. Едва тогава „българското“ се представя на дядо Йоцо като „нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие.“ Показателно е и това, че Турция не може да предложи на главния герой наглед, върху който да бъде положена представата за железницата, защото по време на робството не е имало железен път. Затова дядо Йоцо си представя железницата „като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България“. Очевидно е, че от гледна точка на дядо Йоцо железницата не е обикновено средство за придвижване (тя е такова средство за неговите съселяни и за други герои, „окатите“ хора), а е начин за прослава на свободна България. Затова слепият старец нито веднъж не се вози на влака, но „възкръсваше“ при неговия ехтеж. Другите герои не могат да оценят големия напредък на свободната родина. Новите кондуктори на влака питат дали старецът, който маха с шапка, не е „някой луд“, а селяните „си казваха ухилено“, че дядо Йоцо гледа. Но това, което ухилените селяни не разбират, е оценено по достойнство от разказвача. Затова репликата „Дядо Йоцо гледа“, лишена от своята ирония, е извадена като заглавие на текста. Намирайки се в планината, дядо Йоцо изгражда свой модел на свободното отечество, полагайки вижданията си върху познати дадености от епохата на турското робство и от митологията. И така, субституцията се оказва смисленотворен механизъм на текста. Чрез нея авторът въвежда внушенията за стойността на свободния живот. Талантът на писателя е безсп*рно доказан и чрез вплитането на културни универсалии в смислотворния механизъм на разказа. Още в античността слепотата е възприемана като знак за мъдрост и Вазов неслучайно използва този „вечен“ мотив от европейската цивилизация, за да изгради образа на мъдреца от планината. Така античните мотиви намират свое проектиране в типично българския космос, в който планината е сакралният център на родното. Да не забравяме, че тъкмо железницата е убедителното доказателство за дядо Йоцо, че България е вече свободна. В дискурса на разказа железницата проправя път за свободата. Отново извечният мотив за пътя се оказва знаков носител за авторовата цел - не физически зрящите, а духовно „окатите“ осмислят битието в неговата пълнота и значимост. Лишени от светлина (в денотативен план), те притежават оня чуден дар на мъдростта, който изчиства света от прах и сенки, от второстепенното, и могат да прозрат смислите на битието с нещо много по-значимо - с дара на сърцата си. Ето така субституцията в разказа „Дядо Йоцо гледа“ получава завършена форма, защото вплита културни универсалии, както типично антични, така и типично български, изграждащи голямата идея за значимостта на свободата. Автор: Звезделина Братанова

Трябва ми литературно есе или интерпретативно в/у произведението " Тъмен Герой " на Иван Вазов

Много моля някой , ако може да ми намери есе върху стихотворението на Иван Вазов - '' Моите песни'' . Предварително благодаря. =)

Идва пролета идва баба марта мирише на пролет... ама в нащо даскало отново мирише на двойко моля ви се всеки който може да направи нещо по въпроса с интерпретативно-съчинение върху творбата на Иван Вазов-Тъмен герой или литературно ЕСЕ на тема "Тъмен герой"(тфа е като съчиненние есе в което трябва да се говори за творбата и за това кво мислиш за нея ) Моля ви се помагайте.. :wors: :wors:

Идва пролета идва баба марта мирише на пролет... ама в нащо даскало отново мирише на двойко моля ви се всеки който може да направи нещо по въпроса с интерпретативно-съчинение върху творбата на Иван Вазов-Тъмен герой или литературно ЕСЕ на тема "Тъмен герой"(тфа е като съчиненние есе в което трябва да се говори за творбата и за това кво мислиш за нея ) Моля ви се помагайте.. ;) :yanim:

Иван Вазов

"Тъмен герой"

Давам отделни разсъждения, които могат да ви бъдат полезни, като това под номер 4 е най-подробно, но е на по-висок стил. 2 може да се доразшири и също ще свърши добра работа.

1

“Смутни” са разсъжденията на Иван Вазов за българската народопсихология в разказа му “Тъмен герой”. Повествованието с открита публицистичност разграничава автор и действителност. Вазов е възмутен от антихуманността на времето. То е “тъмно”, налага критерии за безнравственост и човешко унижение. Но с “тъмната” епоха на следосовобожденската ни действителност патриархът на българската литература провокира нравственото съзнание и на следващите поколения.

2

Разказът “Тъмен Герой” на Иван Вазов е написан през 1891г. Той отразява събитията и начина на живот на обикновения българин след освобождението. Вазов е разочарован от суровата действителност и това е една от причините за написването на творбата.

В началото на разказа Вазов ни представя едно обикновено българско семейство, затънало в дългове и немотия. Бащата на име Ненко се чуди как да изхрани челядта, защото няма никаква работа. Жена му Ана лежи вече дълго време болна на легло, без да може да захване нещо. В Ненко се таи омраза към чорбаджиите и той не иска да ги моли за помощ.

Немотията на Ненковото семейство продължава още дълго време. Къщата не прилича на къща, всичко по-ценно е продадено. Децата гладуват, а Ана още е болна. Всичко става много лошо, но една вечер Ненко се връща в къщи с усмивка и вързоп с храна. Той казва на жена си че си е намерил работа като стражарин. Всички членове на семейството са радостни. Макар и да не му е при сърце, Ненко подхожда изключително отговорно към новата си служба и бързо бива похвален и повишен. Настъпва оживление в дома му. Децата вече не гладуват, жената оздравява, а и със разумното разпределение на малката месечна заплата Ненко стяга къщата и плаща дълговете.

На третия месец от службата си поради политически смутове началникът му бива сменен. Според Ненко той не е честен и добър, но за да си запази работата той се старае да изпълнява всичко което му бива наредено. Особено неприятно му става когато началникът нарежда на Ненко да бие затворниците с дебела тояга. Той споделя какво е направил с Ана, която го съветва да си подаде оставката. На следващия ден Ненко го прави. Другите стражари го наричат глупак и страхливец и се шегуват безсърдечно.

Вазов е потресен от жестокостта и безпощадността и възкликва “О, жестоки времена! О,жестоко племе.” Той смята за оправдано убийството на един въоръжен враг, но не може да приеме изтезаването на невинни хора. Вазов е потресен от хищната природа и от жестокосърдието на българина. В тази негова творба той проповядва милосърдие, хуманност и любов към ближния.

3

В „Тъмен герой" на българите е отказано да бъдат човеци и те са наречени тигри, точно така, както често пъти биват назовавани турците във Вазовите текстове. Тези съвпадения на лексикално ниво се налагат, защото според разказа българското не е нищо повече от тъждествено с жестокостта и немилосърдието към ближния. Нечувствителността - казва ни той - е вродена, тя определя природата на българското. От което следва, че при едно подобно разсъждение идеята за какъвто и да е национализъм е просто немислима. По-скоро тук става дума за пределна честност, за искреност, с която малцина български автори могат да се похвалят. При това не сарказъм и ирония улавяме в описваните заключения, а безпощадна прозорливост, проявяваща смелостта да дефинира българското в неговата нелицеприятност.

4

"На тъмни фантазий създанье мъгляво..."

Иван Вазов, "Тъмен герой"

Светло, тъмно - метафорите, от които започва всяка митология. Вазов изпробва възможностите им в одата "Паисий" от цикъла "Епопея на забравените". Изненадваща е обаче тяхната поява в повествование за съвременността, която традиционно се представя в снизен план. И наистина историята на Ненко е твърде обикновена, за да се задържи в едрия формат на мита: дребен търговец, разорен през Руско-Турската война, "като хиляди и хиляди българи в Тракия", той е принуден да търси ново социално амплоа. В поетиката на разказа митологичното е включено тъкмо със способността си да уедрява, да проектира частното и случайното върху големия сюжет на общото и необходимото. Получил значимост под лупата на митологизиращото разказване, печалният път на Вазовия герой от мрака към светлината и обратно става образ на тъжната комедия, играна у нас от следосвобожденския период насетне. Митологични по същество са и необикновените метаморфози във възприемането на света, неговото изсветляване и потъмняване в зависимост от промените, които претърпява героят. Митологичен е и мотивът за достигнатото в скиталчествата из социалното пространство ново познание за света.

Повествованието комбинира различни до несъвместимост видове реч - естетиката на мита се вплита в белетристичната фикция и публицистичната тенденциозност. Различията са толкова големи, че създават впечатление за различни субекти на повествователната реч - овладял емоциите, ненатрапващият присъствието си повествовател изведнъж се превръща в разгневен Автор, съдник на своите съвременници. Метаморфозата му обаче въвлича и читателя в ново отношение с текста, не му позволява комфорта на безразличието или на неразбирането.

В разказа на Вазов митологичните светло и тъмно получават различни социално-етически конкретизации. Тъмно е битието на човека, живеещ в нищета - страданието и безнадеждността "затъмняват" човешките му качества, не им позволяват да се проявят. Непроницаемо е съзнанието, непознало добро и зло. Светло е по принцип приобщаването на индивида към социума, придобиването на социална самоличност. Но в разказа "Тъмен герой" върху този позитивен в същността си процес хвърлят сянка налаганите на индивида компромиси. Затова като "светъл" е означен изборът на Ненко да напусне службата, когато изискванията й влизат в противоречие с неговия естествен нравствен инстинкт. Просветление носи осъзнаването на факта, че абстрактното добро и зло живеят чрез конкретната личност, проявяват се в конкретен момент и конкретно действие.

Традиционен знак за отвъдност и лишеност, тъмното във Вазовия разказ измерва степента на отстраненост от социалните структури и отчужденост от естеството. То е празнотата на непоявилите се етически и социални аспекти на личността.

Между мрака на отхвърлеността и светлината на социалното пространство в разказа "Тъмен герой" стои една мнима метаморфоза. Мнима, защото социалната и нравствената "фаза" в развитието на героя не съвпадат. Краткотрайното закрепване в социалните структури е същевременно нравствен упадък. И обратно - отказът от "месечината", доброволното самоизключване от структурите на относителната социална сигурност е въздигане, проглеждане за истините на човечността. Неосъщественото преображение не позволява на повествователната структура да се разгърне според класическия модел "равновесие - лишение - компенсация". Негов аналог става кръговата структура - от едно състояние на лишеност към друго, разделени от мимолетно равновесие.

Успоредяването на промените в социалния статус на героя и в облика на дома бележи свързаността между публичния и частния живот на човека. Вазов я осъзнава и изобразява като причинно-следствено отношение: моралният хаос в публичното пространство предизвиква безредие в системата на традиционните ценности, олицетворявани от дома. Самият дом вече не е добре охраняваният от света рай, познат от първите глави на романа "Под игото". Изключително опростеният му интериор - "двете стаички", "оголялата къща и опустошените полици" - е печално свидетелство, че той е престанал да бъде убежище за съкровеното на човека. Отсъствието на себеизразеност чрез материалните форми е визуален знак за силно разколебаната идентичност на следосвобожденския човек. От друга страна - липсата на социални форми за адекватно себеизразяване, означена в несполучилата докрай промяна в социалния статус на героя, на свой ред е знак за това, че идентичността не е сред търсените стоки на следосвобожденското публично тържище.

Център на материалното пространство в разказа, домът не е утвърден като идеологически център на общностния живот. Незрелостта на Ненко, проявяваща се в гражданска леност и в лекомислен отказ от собствените граждански права ("политиката е за големците"), се осъзнава като негова трагическа вина. Размислите на Вазовия герой за участието на обикновения човек в обществения живот дават възможност в изобразителната перспектива да се види аналог на ценностната. Индиферентният отказ да се разпознават добро и зло в обществените дела, конформизмът, намиращ израз в позицията "нам, дребните хорица, се пада само да слушаме, каквото ни кажат, и да пазим залъка, дето ни дава царщината", в контекста на разказваното се осъзнават като грях, защото водят към упадък на човешкото, към оскотяване и пробуждане на "нагонът на копоя".

Ако не е балансирана от своята противоположност, ценностната перспектива "от дома към света" създава деформирани образи, изкривява обществените отношения. Тъкмо тази липса се стреми да компенсира Авторът с финалната си пледоария, хипотетично конструирайки отсъстващата, но необходима гражданска гледна точка. А в наслагането на зрителните/ценностните перспективи - наличната и отсъстващата - възникват посланията на текста: публичната самоличност на човека е насъщно допълнение към "домашната"; откриването на индивида като ценност е необходимост за цивилизованото общество.

Ненко пребивава за кратко в социалното пространство, което по дефиниция е светло - нормативно регулирана среда на цивилизованата заедност. Във Вазовия разказ обаче то е обхванато от непрогледния мрак на користта, компромисите със съвестта и политическото насилие. Разказан с езика на мита, българският социум от края на ХIХ век се оказва лишен от положителния полюс на цивилизоваността. Дивотата и примитивизмът в него остават все още без алтернатива. Невъзможността да бъде просветлен, внедрявайки се в социалните структури, оставя човека без избор. Той може да обитава тъмното пространство на асоциалността, без публична самоличност, или да пребивава в също така тъмното социално пространство, натрапващо му една маска, която му налага множество компромиси.

Свързаността от типа на патриархално-етническото родство е изчерпала възможностите си да организира общностното живеене. Следосвобожденската ситуация - наличието на държава и институции, които гарантират съхраняването на етноса - налага друг вид връзки, в които индивидът участва не толкова като етнически, а като социален, политически и икономически субект. Подобна свързаност очертава полюси в еднообразния доскоро български социален пейзаж - "големци" и "еснафи", влиятелни люде и "обикновени" хора, благодетели и просители. Драмата на Ненко е всъщност спор между ценностните системи, свързани с посочените типове култури. Тъмният герой постепенно открива у себе си прагматичния човек на новото време - верен на благодетеля си, ревностен в "служенето", неизмъчван от морални въпроси. И все пак преображението му в homo novus е осуетено - достигнатият предел на поносимостта извиква дълбоко съмнение в искреността на собственото социално превъплъщение.

Очертаната от драмата на Ненко трагична безизходност предизвиква гневните филипики на Автора. Той се намесва, воден от мисълта, че е призван да коригира "неправилностите" в обществената реалност, и тази намеса променя съществено статута и на текста, и на читателя. От белетристичен текстът се превръща в публицистичен. Свободен първоначално да разбира фикцията според усета и опита си, читателят е ангажиран с това да оцени чрез нея извънтекстовата реалност.

Като заличава съзнателно границата между фикция и факт, Авторът превръща историята на Ненко в казус на самото общество. Същевременно за да осъществи докрай позицията си на съдник, той вплита герой и общност в "антично" отношение - превръща човешката фигура в метонимичен образ на етноса. Недвусмислено определящ метонимията като адекватно аналитично четене, възгласът "О, жестоко племе!" скрито съпоставя тъмнината на индивида с трагическата вина на етноса, все още непрогледнал за основополагащата ценност на модерните общества - хуманността. Примитивен в слепотата си, този етнос остава неясен субект, смислово непроницаем и непредвидим. Обществото, създавано от него, не предлага разумни форми на съвместен живот, защото всъщност е паноптикум на неосъзнати или съзнателно заличавани социални самоличности. Липсата на реални социални субекти и правила, които да регулират отношенията им, дава простор на най-отблъскващото в националния характер. Суровите думи "Жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа" не само проблематизират христоматийния образ на писателя като заслепен ентусиаст на българското, но и отчитат факта, че обществото остава цивилизационна форма, неусвоена от българите. Външно подобие на социум, то не може да върши основната си функция - да просветлява и приобщава индивида, не може да потисне "свирепите нагони в душата ни".

Събирайки ведно скритите и явни сюжетни нишки, финалната пледоария на Автора изпълнява функцията на deus ex machina в античната трагедия. Тя разрешава неразрешените във фикционалния и обществения сюжет конфликти. Намира актуалното съотношение между етическо, етническо и политическо: етиката се установява като мяра за качеството на обществото, създавано от един етнос; като ефективни се припознават онези форми на политическа култура, които се основават на етически принципи.

***

Следосвобожденският човек живее в динамична обществена реалност, която го принуждава да сменя социалните си роли и етическите си нагласи. Променената среда изправя човека пред необходимостта да разпознава доброто и злото в новите им социални и политически превъплъщения, да открива актуалните значения на вечните нравствени категории. Предлага ли новото време ефективен етически модел, узряло ли е българското общество за нравствена система, различна от патриархалната - зададени чрез съдбата на тъмния герой, тези въпроси отправят към сърцевината на Вазовия разказ.

източник: http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php...07ada1b1b063c24

5

Епитетът "тъмен", употребяван в едно твърде богато на нюанси преносно значение, е една от специфичните особености на Вазовия художествен език, дори би могло да се каже, че заема внего своеобразно ключово място. Особено често се срещаме с този епитет в"Епопея на забравените", където в общия приповдигнато-патетичен стил на одите внего се преплитат две основни преносни значения: от една страна, "тъмен" в смисъл на отдалечен от нас и по време, ипо съдържание и затова неясен, неизвестен, непознат, а, от друга - "тъмен" в смисъл на недокоснат (или може би по-точно "непокварен") от цивилизацията. Срв. "на тъмна епоха син бодър тревожен" и " в бъдещето тъмно отвори за нас" ("Раковски"); на тъмни ф а н т а з и и създанье мъгляво". ("Братя Миладинови") или "един монах тъмен, непознат и бледен" ("Паисий"). По-късно в произведенията на Вазов за следосвобожденската действителност този епитет придобива и нови, своеобразно полемични нюанси в духа на същите две основни значения и дава названието на програмния разказ на автора "Тъмен герой".

Редактирано 26 февруари 200719 г. от arti (преглед на промените)

Много моля някой ако може да ми намери есе върху стихотворението на Иван Вазов "Моите песни"

Редактирано 27 февруари 200719 г. от arti
латиница (преглед на промените)

Много моля някой ако може да ми намери есе върху стихотворението на Иван Вазов "Моите песни"

Това може малко да помогне:

"Между големите български творци единствен Иван Вазов получава прозвище “НАРОДЕН” - защото всичко, което е формирало българското национално съзнание на българския народ, което изгражда неговата индентичност, се съдържа в художествените му вдъхновения. И защото никой друг в нашата литература не е имал съзнанието, че изпълнява величествената духовна мисия. Няма друг български поет, така уверен в безсмъртието си:

И аз на своя ред ще си замина,

трева и мен ще расне над прахът.

Един се жали, друг ще ме проклина,

Но мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,

а той не мре, и дор сърца туптят

от скръб и радост в наший край свободни,

и мойте песни все ще се четат.

/”Моите песни”/

Неговите произведения сигурно “все ще се четат” – поне от малцината литературни изследователи и поне от любопитство и уважение към миналото ни. Ще се четат, докато съществува България и докато се помни нейната история. Докато има смисъл битието на българите като духовно битие и докато човечеството съхранява в паметта си познание за нас и за нашата единайсетвековна християнска култура. И докато съществува убеждението, че всеки велик творец има съзнание на Месия за своя народ и за човечеството."

източник:http://www.litclub-bg.com/e107_plugins/for...?103.0#post_554

От 1 2 3 и 5 мисля да направя едно общо благодаря ти за помоща arti :wors: :wors:

Редактирано 27 февруари 200719 г. от arti (преглед на промените)

Мерси много Арти