Моля ,Ви трябва ми съчинение разсъждение на тема: Народната кръчма на знаменосеца ( I,II,III i V глава ) спешно е до 1,2 часа , ако можете да намерите нещо пишете.

Редактирано 7 декември 200817 г. от buba@
кирилица (преглед на промените)

2.1 Писането на български език с кирилица е задължително. Теми и съобщения, написани на латиница или само с главни букви, се изтриват без предупреждение.

Редактирано 8 декември 200817 г. от potrebitel
кирилица!!!! (преглед на промените)

ако някой може да помага Изяснете художествените функции на отделните части в монолога на Паисий от цикала на Вазов "Епопея на забравените" Как кореспондира монолога на Паисий("Епопея на забравените") с историята на Паисий ("История славянобългарска")

Редактирано 10 декември 200817 г. от mimito91 (преглед на промените)

Моля ви трябва ми анализ на трета глава от "Под игото" - " Манастирът" Спешно е...

Трябва ми нещо на тема: "Една българка" - Доброто - порив към човека и свободата (I и II епизод).

на някой да му се намира съчинение разсъждение на тема обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

на някой да му се намира съчинение разсъждение на тема обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

В разказа си “Една българка” Иван Вазов изгражда един изключително сполучлив като творческо дело образ. Неговата главна героиня, баба Илийца, е така създадена, че ни се струва невъзможно да говори и действа не по начина, както става това в творбата.

Неслучайно за едни от читателите на разказа заглавието му означава, че баба Илийца е една обикновена жена, една от многото българки от епохата на Април-ското въстание, а за друг – една селянка, различна от другите, една необикновена, изключителна българка. Самият автор насочва и към двата прочита на заглавието, но не за да се противопоставят един на друг, а за да се възприемат обвързани, в единство. Обикновеното и необикновеното в образа на тази шестдесетгодишна жена в повествованието се успоредяват и допринасят героинята да се възприема като жива. Авторът не е направил нито една погрешна стъпка в изграждането на образа й като цялостен. Всяка дума, всеки жест и всяко нейно действие са предоп-ределени още от първите впечатления, които той създава за нея чрез силата на художественото слово.

Външният вид на баба Илийца я разкрива като обикновена жена, загрубяла от тежкия полски труд, с яки “изпечени селски ръце”: “Тя беше жена около шейсетго-дишна, висока, кокалеста – мъжка на вид.” В кратката портретна характерис-тика на героинята няма нищо самоцелно. Без тази физическа сила, която се излъчва от цялата й фигура, би било невъзможно тя, вече жена в напреднала възраст, да измине с двегодишно болно дете на ръце два пъти в една нощ разстоянието между Челопек и Черепишкия манастир, да води половинчасова упорита борба, за да освободи необходимата й ладия от дълбоко забития в земята кол, а след вто-рата среща със заблудилия се бунтовник от Ботевата чета да поеме в свободната си ръка и пушката му, та да олекне на изранените му крака.

Първите представи за характера на баба Илийца идват от словата й. В припрения диалог между нея и познатото й заптие Хасан ага тя и почтително моли да я вземат в ладията, и упорито настоява, като се стреми да въздейства на бащиното му чувство.

В своята упорита настойчивост героинята се отличава от другите жени, които при грубата заповед на турците се разпръсват уплашени и безмълвни, привикнали да бъдат бити и унижавани. Наистина, подобно на тях и баба Илийца преглъща оби-дите и към нея, и към внучето й. Но не го прави от обръгналост или от безразли-чие, а защото, както става ясно от ретроспекцията, се е заела с отговорната зада-ча да спаси два живота: единия – на болното си внуче сираче, а другия – на бореца за свобода. В това вече има елемент не само на майчина обич и хрис-тиянско милосърдие, но и на противопоставяне на поробителите, чиито представи-тели в епизода на брега на Искър са двете груби и свирепи заптиета. Така по-корството й се очертава като привидно и наложено от високи нравствени и родо-любиви цели, които го оправдават.

Авторът разграничава баба илийца от общата маса на нейните съселяни. Ге-роинята знае, че у тях е заработило първичното чувство за себесъхранение, зато-ва е сигурна, че те не само не биха приели бунтовника, но и че ще го предадат на турците. В своята доброта и мъдрост, тя не ги кори дори когато е уверена, че те, изплашени от разсвирепелите се поробители и в знак на покорство, жива биха я изгорили, за да спасят себе си, домовете си, семействата си, ако научат, че е приютила един четник. Омразата на будната челопеченка е към развилнелите се поробители. Когато размишлява на глас какво да направи, за да въведе незабе-лязано в къщата си изнемощелия от безсънните нощи и от ходенето момък, тя споделя с него “…но как да те оставя тука: не могжеш да бягаш и ще те наме-рят черкезите – поразил ги господ – и в село ги има”.

По напълно обикновен и характерен за жените от това време начин се проявява у баба Илийца майчиното й сърце. За да спаси живота на болното си внуче, тя търси помощта и на лекаря във Враца, но в майчината си обич към детето прибяг-ва и до баяния, бабешки лекове, четене от селския поп. Драматичните й лутания обаче я разкриват като деен човек, защото не се примирява, не скръства ръце пред злото. Тя е тръгнала да търси в манстира последна възможност за изцеление на сирачето, пренебрегнала опасностите на това размирно време.

Вазов не изобразява баба Илийца като свръхсмела – и тя познава уплахата и страха, но ги превъзмогва и когато вижда в момъка, който се изпречва на пътя й, един от тези, “дето ги гонят сега”, и когато, за да му помогне, посред нощ напуска манастира. Тъмнината, зловещите очертания на чукте и бърдата я изпълват с тревога, плашат я и мътните талази на придошлата река, но волята й да изпълни дадената дума е по-силна от страха. А сега тя е решила не само да занесе на скрилия се в гората бунтовник хляб, за да го нахрани, и горна дреха, за да го стоп-ли, но да стопли и душата му с добра дума и с готовността си да спаси живота му. За нея е нравствен закон на доброто да се отвръща с добро, а тя знае, че този момък е тръгнал “ за християнска вяра курбан да става”.

Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца се разкрива и в създадения конфликт и контраст с калугера Евтимий. И той е българин, и той е християнин. Но се оказва, че общата им етническа и верска принадлежност не е достатъчна, за да се срещне будната и родолюбива челопеченка в лицето на тоя монах съучастник в замисленото добро дело или поне – съветник. Именно в диалога с него, в контраст с егоизма и страхливостта му, с безразличието, ненавистта и презрението му към бунтовниците, готови на саможертвен подвиг, ярко се открояват добротата и милосърдието, себеотрицанието и почитта на селянката към свободолюбивите и юначни български синове. В опитите си да разкаже на монаха за срещнатия бунтовник, баба Илийца проявява плахост и боязливост, тя не разбира изведнъж, че един божи служител може да бъде така неотзивчив и себичен, но веднъж уверила се, не прави повече опити да го омилостиви. Всяка нейна по-нататъшна реплика в разговора им обаче разкрива, че тя не се е отказала от замисленото добро дело.

Баба Илийца е проста, неука жена, но не и духовно ограничена. Тя знае за битката в Балкана, мислила е за съдбата на българските четници, вълнува я въпросът възможна ли е победа над Турската империя. За нея е трудно да прумее смисъла на жертвите: “Що ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй лесно ли се разсипва!…Изтрепаха ви като пилци.” За четниците будната челопеченка мисли като за свои синове, но в думите й няма примирение с робството, а трезво и мъдро разсъждение на майка, която знае цената на човешкия живот, има обич към всеотдайните български синове и омраза към поробителите.

Тази възрастна и разумна жена се издига до “ неразумието” на борците за свобода, като сама, пренебрегвайки опасностите, се нагърбва с една рискована задача. Решението на баба Илийца да скрие в своя дом опасния момък е изразено като нещо, разбиращо се от само себе си (“Как къде? Ами у дома!”). То прозвучава изненадващо за четника, но не и за читателя, въпреки че при първата среща с бунтовника селянката си мисли: “Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега.” Възможността за това решение се чете още в мислите й, след като му е обещала хляб и връхна дреха: “…божичко, закриляй го, тргнало е за християнска вяра курбан да става”. В тях откриваме доброта и отзивчивост, загриженост и чувство за отговорност, които общата вяра и народност удвояват. С бунтовника я свързва не само родствената кръв, с него се чувства духовно близка. Една жена, с непречупено от робските години съзнание, е срещнала един всеотдаен български син. В нравствените й мерки за човека вече е намерило място действеното родолюбие. Със същата оценъчна мярка героинята характеризира и игумена на манастира – “старец милостив и добър българин” – на когото възнамерява да довери тайната си, уверена, че ще получи съвет и помощ.

Пулсациите на родолюбивото сърце и трепетите на благородната душа на баба Илийца я подтикват към рискованата й постъпка, която може да й струва живота. Те удвояват и утрояват физическите й сили, когато се заема да изкърти дълбоко забития в земята кол, за да освободи така необходимата й ладия. В релефно и пластично изобразения от Вазов кулминационен епизод в разказа героинята се разкрива като изключителна в смелостта и упоритостта си.

В тази напрегната нощ баба Илийца влиза в героичен двубой със страха си от турците, от нощните самотии, от тъмните талази на придошлата река, и побеждава. Необикновена до изключителност я прави и простичко заявеното решение да приюти изнемощелия момък от Ботевата чета. В този момент, който най-силно подчертаважертвоготовността й, образът й се облива със светлината на святостта. Християнските добродетели на героинята също придобиват необик-новен характер. Заради желанието си да помогне на клетника, баба Илийца, въпреки че е вярваща християнка, нарушава две от божиите заповеди: да не се лъже и да не се краде, но незачитането на религиозните норми не влиза в драматично противоречие с чувството й за човешки дълг. “Грехът” на бедната селянка не отнема нищо от нравствения й ореол, защото подбудите й не са лични и користни, а благоодни и хуманни. Още по-силно засиява проявлението на изключително красивото в душата на добрата, смела и родолюбива жена, когато, помислила поради студените ръчички на внучето си, че то е умряло, въпреки мъката и болката не оставя младия момък без надежда за спасение.

В текста на целия си разказ Вазов неколкократно поставя на изпитание устойчивостта на характера и нравствените добродетели на баба Илийца и така дава възможност на читателя да се убеди в душевната й извисеност. Разбира-нията на героинята за добро творчество естествено са се обогатили с възрожденски черти: буден, български дух, патриотично съзнание, родолюбива обич и готовност за смела саможертвена постъпка.

на някой да му се намира съчинение разсъждение на тема обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

мерси много

Здравейте! В google.com не успях да си намеря темата която ми трябва... моля ви помогнете ми ! темата която ми трябва е " вазовата морална санкция над съвременността " до 13.01.09 ми трябва за класното . Моля ви!

Хорааа плсс хелп за утре ми трябва съчинение разсчждение на 33. "Немили-недраги" - "Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта" - изтегли ама еи тоя сите дет сте го дали не моа го отворя

Редактирано 8 януари 200917 г. от potrebitel (преглед на промените)

"Немили-недраги" - "Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта"

Трябва ми спешно анализ на "Травиата" - Иван Вазов и прерових нета и няма .. моля ви ако някой може да помогне .. трябва ми за петъка

Трябва ми тема "С какво героите на романа "Под игото" надживяха своето време?" най-късно до понеделник. Предварително благодаря

Ако може някакъв коментар върху осма глава на "Под Игото": "У чорбаджи Юрдана". Трябва ми за утре, втора смяна съм. Благодаря предварително на отзовалите се.

Редактирано 25 януари 200917 г. от Disasterpiece (преглед на промените)

моляви трябва ми съчинение - разсъждение по темата :Подвиг, преварнат в легенда от "Опълченците на Шипка " БЛАГОДАРЯВИ ПРЕДВАРИТЕЛНО

умолявам ви, спешно ми трябва съчинение разсъждение на тема Подвиг, преварнат в легенда - Опълченците на шипка

Значи това ми е първата тема тук много се надявам НАИСТИНА БЪРЗО да намерите темичката.. есе или ЛИС на тема

"Смъртта и победата в Опълченците на Шипка" моля помагаите за утре ми е

ПФФФ СУПЕР СТЕ БАВНИ В ТИЙН ПРОБЛЕМ МИ ОТГОВОРИХА НА 20ТАТА МИНУТА А ТУКА С ДНИ ЧАКАМ НЕИДВАЩАТА ТЕМА

Еми на нас Мама и Татко не ни купуват от бързите новички компютърчета, караме си на втора ръка употребявани още от миналия век. Пък и бързата работа, срам за майстора или бързата кучка, сляпи ги ражда. Ами така де...

ПФФФ СУПЕР СТЕ БАВНИ В ТИЙН ПРОБЛЕМ МИ ОТГОВОРИХА НА 20ТАТА МИНУТА А ТУКА С ДНИ ЧАКАМ НЕИДВАЩАТА ТЕМА :angry:

ти да не мислиш, че моя е по-различен. а и тва няма нищо общо

помощ трябва ми образа на чорбаджи юрдан от "под игото" моля вииии помогнете

Здравейте!

моля ви помогнете ми! Трябва ми съчинение разсъждение на тема " Езикът между хулите и защитата на родолюбецът"

Please HELP! Трябва ми за утре, а съвсем бях забравила и нямам никакви идеи... и в нета няма нищо подходящо

Много ви се моля за вторник ми трябва Образът на всемирния покой в лириката на Пенчо Славейков

Хора моля ви помогнете ми днес ми предстои класна работа по литература и ми трябва сбит преразказ на главата ''Радини вълнения'' от Под игото моля ви наистина ми трябва помощ ! ето и текста : Рада Госпожина (тъй я наричаха нея за означение, че принадлежи на госпожа Хаджи Ровоама) беше високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, което черната забрадка отваряше още повече. Сираче от дете, Рада от много години живееше под един покрив с Хаджи Ровоама, която я беше прибрала за храненица. После покровителката й я направи "послушница" в метоха, сиреч, момиче, което се приготвя за монахиня, и я облече с обезателните черни дрехи. Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата. Тежка е участта на всички сирачета момичета. Рано обезнаследени от бащина любов и защита и от майчина нежна грижа, хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие, те отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка, животворна усмивка, сред чужди тям равнодушни лица. Те са цветя, поникнали под покрив: невесели и без дъх. Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат умирисва въздуха. Рада беше порасла в тая задушлива и мъртвеща атмосфера на килийния живот, под строгия несъчувствен надзор на старата сплетница. На Хаджи Ровоама нито минуваше през ума, че е възможно по-човеколюбяво отношение към тая сирота; тя не можеше да съзре колко деспотизмът й ставаше по чувствителен и несносен за Рада, заедно с разбуждане на съзнанието й и човешката й гордост. Ето защо преди няколко време видяхме Рада, учителка вече, че шъта на чорбаджийската трапеза на Хаджи Ровоаминия брат. Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана. Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си. Те, с отворени книжки, бръмчаха като рой пчели и преговаряха за последен път уроците си. Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на учениците. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от ученичките, а всичкото останало място - от публиката, по предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители. Рада свенливо нареждаше ученичките на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главната учителка захвана речта си и привлече въз себе вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде. Тя забележи с радост отсъствието на Кириака Стефчов. Мъжеството й се повърна. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичая на ръкопляскането). Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни. В тоя миг навалякът при вратата се разтика и даде път на двама закъснели посетители, които седнаха тихо на свободните столове. Тогава Рада погледна и ги видя. Единият, по старият, беше настоятелят - чорбаджи Мичо, а другият - Кириак Стефчов. Неволно тънка бледност покри лицето й. Но тя се постара да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше. Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса крака и взе да гледа намусено високомерно Той слушаше разсеяно, а повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежително. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие. Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледаше надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва по френски. Учителят се извърна надясно и повтори поканата на Стефчова. Той прие и помести стола си по напред. Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въпрос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше. - Да си иде - каза той сухо на учителката, - извикайте друга. Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра: - Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка. Рада с глух глас произнесе друго име. Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов й зададе друг въпрос. Тоя път момичето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бега, та се скри при майка си. Всички чувствуваха мъка и товар на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето дете. Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото й, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите й. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите, идеше й да заплаче с глас - и едвам се удържаше. Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние по дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващето лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи се устремиха напред. Из публиката излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо: - Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и ученици от V клас. Пожалейте тия неопитни деца. Па като се обърна към Рада, попита: - Госпожице, позволявате ли? И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече девойчета. Общо облекчение се почувствува. Съчувствен и одобрителен шум посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички симпатии. Пуснатата от Хаджи Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата. Лицата на зрителите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен. Огнянов попита момичето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Майките въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата. Повикаха другото девойче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си. Тогава всички тия деца, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички; те се запрепираха коя да излезе по напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха. Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута. Пръв път тя срещаше, и то един непознат, топло и братско участие. Тоз ли бе шпионинът! Той сега стоеше като ангел хранител неин! Той стъпка Стефчова като червей. Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде - и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето й се изпълни с признателно вълнение, а очите й със сълзи... На третото момиче Огнянов зададе такъв въпрос: - Райно, я ми кажи, при кой български цар българите станаха християни, покръстиха се? И той гледаше кротко и приятелски невинните очички обърнати към него и по които още стояха следи от сълзи. Момиченцето помисли малко, помръдна си устните, па извика с гласец ясен, тънък и звънлив, като на чучулига, кога заран пее из въздуха: - Българският цар Борис покръсти българите! - Много хубаво, браво, Райно. Кажи ми сега, кой изнамери българската азбука? Тоя въпрос позатрудни момичето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути. Огнянов му помогна: - Нашето А, Б, Райно, кой го написа? Детския поглед светна. Райна простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. Тя показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към нея. - Тъй, тъй, кузум, св. Кирил и Методий - извикаха няколко съюзни гласа от предните столове. - Да си жива, Райно! Св. Кирил и Методий да ти помогнат и ти да станеш царица - избърбори поп Ставри трогнат. - Браво, Райно, иди си - каза приветливо Огнянов Райна, сияеща и победоносна, припна към майка си. Тя я прегърна, стисна я до гърдите си и я обсипа с безумни целувки и сълзи. Огнянов се извърна към учителя Климента и му повърна книгата. - Господине, попитайте и наша Събка - каза чорбаджи Мичо на Огнянова. Едно живо, русокосо момиченце стоеше вече пред него и го гледаше кротко в очите. Огнянов помисли малко и попита: - Събке, кажи ми сега, кой цар освободи българите от гръцко робство? - От турско робство освободи българите... - захвана момичето погрешно. Мичо чорбаджи извика: - Събке, стой! Ти кажи, татовата, от гръцко робство царят, дето ги освободи, а то от турското има кой цар да ги избави. - Което си е речено от бога, то ще стане - продума поп Ставри. Простодушието загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по много лица. Шъпот и глухо кискане се разнесе из залата. Събка извика звънливо: - От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия! Тя зле разбра думите на баща си. Цялата зала утихна подир думите на ученичката. По много лица се изобрази недоумение и безпокойство. Машинално всички хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и наведе смутено глава. Гърдите й се издигаха високо от вълнение. Някои от тия погледи бяха укоризнени, други - одобрителни. Но на всички беше неловко. Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно. Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турците и искаха да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие, тъй живо допреди малко към Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката мълчеха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан. Той се уплаши сега от думите си и четеше на ума си: "Помилуй мя, боже." Но в женската страна по живо се проявиха лагерите. Хаджи Ровоама, особено разярена от Стефчовото засрамяване по напред, гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше високо. Тя нарече даже последния "бунтовник", без да мисли, че преди няколко дни го разгласяваше за шпионин. Имаше други, които не по-малко дръзко се изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше, щото я чуха наоколо: - Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг! - Лудетино, мълчи мари! - шушнеше майка й. Сама Събка стоеше като попарена. Тя слушаше всеки ден от баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане. Стефчов стана и се обърна към предните столове: - Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям. Нечо Пиронков и трима четворица още го последваха. Но Стефчовият пример нема повече подражатели. Подир минутно стряскане видяха, че работата не засложва особено внимание. Едно дете, по невинност, казало няколко безместни, но прави думи... та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото съчувствие към Огнянова, който приемаше отвсякъде приятелски погледи. Той беше героят днес имаше на своя страна всичките честни сърца и всичките майки. Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие. Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано: - Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно, за мене и за моите девойчета. Няма да забрава тая услуга. И нейният дълбок поглед страстно светеше. - Госпожице, аз съм бил учител и влязох в положението ви. Нищо повече. Поздравлявам ви за добрите успехи на ученичките ви - каза Огнянов с топло и съчувствено ръкуване и си замина. Подир него Рада вече никого не виждаше от гостите, които се прощаваха с нея.

Здравейте, може ли някой да ми намери или напише сбит преразказ на темата "Радини вълнения" трябва да е в сегашно време Моля ви трябва ми за утре спешно е