Премини към съдържанието
Dioia

За знаците по пътя ни

Препоръчан отговор


Сигурно на някои от вас се е случвало, да не обърнете навреме внимание върху някои "случайности", станали с вас преди някои събития във вашия живот. И после да си дадете сметка, че те са ви подтикнали или са можели да ви предпазят от това, което е последвало. Или просто да ви предупредят. Много хора смятат, че такива "знаци" по пътя действително съществуват. Как да ги разпознаваме и разбираме? Разкажете вашата история.

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Да, определено има такива уж случайни събития, които могат да променят курса на живота ни, за мен това са шансове, даващи ни възможност да се върнем в така наречения "прав път", друг е въпросът, дали ги използваме правилно :speak:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Много е хубаво, ако можеш да разчетеш знаците на съдбата. За съжаление обаче, мисля, че по-голямата част от нас, хората, не могат да ги видят... или по-скоро не им е дадено да ги откриват. Ако можехме да го правим, нямаше да грешим.... и животът ни щеше да е твърде еднообразен. А на Земята щяха да живеят само :yanim:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Според мен в основата е да слушаш и гледаш ВНИМАТЕЛНО (без да се вманиачаваш) laugh.gif

...но знай,че ВИНАГИ ИМА ТАМ "ГОРЕ "НЯКОЙ",КОЙТО ТЕ ПАЗИ.Бъди винаги съзнателен/а ;)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

"Камъче в обувката ми стиска..." - сетих се за някаква песен...

Ей,спънах се в теб,абе още имаме май цицини от срещата :wors:

Та знаци по пътя много-важното е да намериш точно този,който ти трябва - помощ,приятел,съвет - в точното време,в точния час :yanim:

Защото това живота си е като кормуването,ама висш пилотаж-не мернеш ли завоя и ...

Благодаря ви,приятели,нека се спъвам все във вас-да ви има kiss.gif


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Сигурно на някои от вас се е случвало, да не обърнете навреме внимание върху някои "случайности", станали с вас преди някои събития във вашия живот. И после да си дадете сметка, че те са ви подтикнали или са можели да ви предпазят от това, което е последвало. Или просто да ви предупредят. Много хора смятат, че такива "знаци" по пътя действително съществуват. Как да ги разпознаваме и разбираме? Разкажете вашата история.

Ако трябва да разкажа цялата "история" май ще се наложи да започна с раждането... или може би преди това? :yanim: Затова мисля да започна от една от "точките на причупване" - наричам така моментите, когато определни процеси в психиката на човек излизат на повърхността и променята драматично живота му.

И значи. Посещавам един курс с цел подобряване на здравословното състояние. Курса го води едно симпатично 23-годишно девойче. Аз съм ентусиаст, обаче здравата ме гризе съмнение - да чувствам, че всичко, което ни говори е истина. Знам го от личен опит. Знам и за един куп изследвания, които дават теоретична обосновка на практиките, които изпълняваме, нищо че тя не ни говори по въпроса. И въпреки това - не мога да повярвам, гризе ме съмнение. Гледам я с едни красиви и тъжни очи и си мисля: "Всичко хубаво, обаче все пак - не вярвам. Можеш ли да ми помогнеш да преодолея съмненията си?"

Това става някъде около средата на курса. Оказва се, че същия ден тя имала рожден ден. Нищо не съм разбрал, но другите знаят и са събрали пари за подарък. Благодари за подаръка и решава и тя да ни направи подарък - да ни покаже "Състоянието" - който можел щял да го получи. Не ми е много ясно какво ще ни показва, интуитивно се нагласям удобно на стола, затварям очи, отпускам се. Светлината е преглушена. Минута мълчание. Изведнъж - някой плаче. Момичето, което водеше курса. Плаче. А защо? В онзи момент представа си нямах. По-късно май взех да разбирам :).

И в същият момент - мощни вибрации през дланите на ръцете и краката. Цялото ми тяло олеква, ставам почти безтегловен. И в същото време - една радост, едно щастие, едно чувстово на нежност... Спира да плаче. Светлината се връща. В залата сме 35 души. 8-9 от нас са изживели същото, както и аз. Коментираме шумно и възбудено. Оля (водещата) ни прекъсва, пита дали има доброволец. Не казва за какво. Вдигам бързо ръка, но едно слабо, високо момиче ме е изпреварило. Оля го пита да ли и има доверие. Момичето потвърждава. Моли я да се обърне с гръб към нея. Концентрира се. Почва та прави движения с ръцете. Момичето пред нея ги повтаря! А е с гръб, няма огледало, няма нищо с което да може да види какви движения прави! Оля се концентрира, започва да прави някакви движения наподобяващи загребване. И момичето пред нея литва! Нещо се уплашва, залита напред, подпира се на масата пред себе си. Оля леко я укорява - нали щеше да и има доверие? Момичето потвърждава. Отново е с гръб към Оля. Отново прави загребващи движения. Момичето полита във въздуха, издава някакви стонове, все едно преживява оргазъм...

"Мамка му, това променя всичко!" По онова време аз съм някъде между убеденият атеизъм-материализъм и агностицизмът. Моментално ми става ясно, че ако дори нещо толкова фундаментално като закона за земното притегляне подлежи на оспорване, то ВСИЧКО подлежи на оспорване.

Оля обявява почивка. Излитам навън. Часът е около 20.00 вечерта, магазините са затворили, но много ми се иска да благодаря на Оля за подаръка. Обикалям в тръст главаната улица, откривам магазин за цветя. Искам да изхварча всичките пари, които имам (около 40 лева) за най-скъпият букет, които мога да купя. В главата ми кой знае откъде се мярва мисълта, че Оля всъщност не иска непременно най-скъпият букет, че парите могат да се използват и по-рационално. Нямам какво да възразя - избирам един по-евтин, но красив букет от 3 оранжеви рози. На бегом до залата - поднасям и го с думите: "Спасибо! Вьi сделали для меня, то що никто ещо не делал. Ето меняет ВСЕ!" Мамка му, от къде знам толкова добре руски? Изведнъж откривам, че не само руският, ами и английският го говоря изумително добре - с акцент, с дикция... А за руския една позната ме пита дали не съм станал московчанин, говорел съм го с московски акцент. Само по себе си - странна работа. Но вслучая - далеч по-странна. Защото предишният ден имаме упражнение за формулиране на цели. Оля говорила нещо, казала да си изберем 5 цели, които искаме да се реализират утре (т.е. днес). Всички разбрали, само аз съм блеял на някъде и съм записал 5 от глобалните си цели, включително да науча перфектно руски и английски (учил съм ги и преди това, но ги говоря доста нескопосано).

Е, понякога е от полза да не внимаваш! :)

Продължаваме занятието. Упражнение за прошка. Мисля си - всичко съм простил. Като дете ме малтретираха - не изключително жестоко, но за сметка на това изключително системно. Особено баба ми. Ама как я мразех преди години! Само че, в един момент започнах да проумявам, че омразата направо ме убива - сърцето ми се задъхва като мразя, причернява ми, не мога да стоя прав... Малко по-малко се опитвам да простя, търся аргументи... Започвам да проумявам, защо баба ми се е държала по този начин. Не е лесно, но за 5 години, малко по-малко отмахвам ненависта към нея и към един друг човек, които системно ме е малтретирал като дете. Мисля си - простил съм. Не било така. Оля започва да произнася думите, които да ни насочват. Изведнът - литвам! Тоест, не че литвам, минавам в някакво друго измерение. Насреща - баба ми. Или по-скоро някакъв светъл образ, който знам че е баба ми - няма ръце, няма крака, но знам че е тя. Всъщност, всичко се развива толкова бързо, че почти нищо не помня. Изведнъж - неистово желание да и простя. Всичко. Дори и това, за което вече не си спомням. Моля я и тя да ми прости. А зад нея - прабаба ми. И с нея имахме доста напрежение, докато беше на Земята. Прощавам и, искам и прошка.

В същият момент в главата ми се мярка някаква дива мисъл - "Нямам повече работа тук! Време е да си ходя! Всичко, за което съм дошъл - изпълнил съм го!" И някаква невероятна сила започва да ме изърпва през темето ми!

Мамка му! До преди половин час съм бил атеист-материалист, или най-много агностик, а сега не само се оказва, че имам душа, ами тя самоволно решава да отпраши на някъде си, неизвестно къде. И съм твърдо убеден - имам си толкова работа тепръва на Земята, напланирал съм я за следващите 80-100 години, и толкова хора с които съм свързан. "Не става! Оставам тук!" Представа си нямам на кого говоря - щом говоря на някого, значи има на кой...

Ужасът, потресът на този момент не мога да го опиша! Силата ме дърпа през темето, аз се дърпам обратно в тялото. Трудно ми е, но усещам - ако е мобилизирам до дупка, мога да устоя! И страх - неописуем! Ужасът направо ме дави. Знам как ще умра в този момент - инфаркт. Виждам надписите на утрешните вестници, съвсем ясно виждам заглавията: "Момче на 27 години почина от инфаркт по време на еди-какъв си курс". И знам с абсолютна увереност - точно така ще стане! И утрешният вестник ще излезе именно с този шрифт, с това загласие. Освен ако не успея да се преборя! А сърцето ми бие до пръсване - не съм и подозирал, че човешкото сърце може да бие толкова бързо!

Казват, че когато човек умирал, виждал живота си като на филм. Не им вярвайте - лъжат ви! Вижда го като поглед отгоре - всичко в един миг. Все едно, разхождате се из гъста гора, гледате да вървите където дърветата не са толкова гъсти. И изведнъж - някаква могъща ръка ви издига на стотици метри над гората. И виждате всяко местенце, на което сте били. Ами то това, по което сте вървели - то всъщност било пътека! Изведнъж проумявате как всяко едно събитие в живота Ви, Ви е водило в определена посока, разкривало е някакви възможности пред Вас, карало Ви е да осмислите нещо, което е водило до ново събитие, което е водило до следващото... И всичко това - в един миг, с един поглед! Както от високото човек обхваща с един поглед цялата гора.

Ставам внезапно от стола: "Не! Искам да остана тук!" - хората около мен ме гледат учудено. Разбутвам ги, прекъсвам Оля по средата на изречението, измъквам я от залата. Не ми пука какво си мислят хората, умирам, не ми е до тяхното мнение. Трескаво обяснявам на Оля ситуацията. Гледам я глупаво и учудено. Тя ме гледа учудващо спокойно. Показва ми съседната зала - ресторант (всичко това става във хотел). Има сватба, казва ми да отида да погледам.

Отивам. Но цялата история продължава. Силата продължава да ме дърпа през темето, а аз всеки момент ще напълня гащите от страх. До гледане ли ми е сега? И прас - в средата на дансинга. Представа си нямам каква е тая сватба, но в този момент условностите твърде слабо ме вълнуват. Награбвам някаква леля на 50-55 години. Гледам очите и - колко е щастлива, че такова младо момче (изглеждам видимо на не повече от 20 години) я е избрало да танцува с нея. Ех, да знае какво яйце ми се пече на задника и защо танцувам толкова ентусиазирано с нея! Нищо, няма да и развалям настроението, нека се радва!

Приключвам с танците, сядам на една маса. Някой - може би кума или младоженеца - нещо си шушукат с персонала на заведението. Сочат ме. Идват двама. Любезно ме питат дали имам нещо общо със свадбата и тъй като отговорът е очевиден също толкова любезно ме молят да напусна. Също толкова любезно им отговарям, че смятам да остана. Не толкова любезно ме канят да напусна. Решавам, че не си заслужава да проверявам каква форма ще приеме третата покана и си тръгва...

Постепенно напрежението отслабва, но страхът и дърпането продължават още 2,3, може би 4 часа... Не искам да се прибирам вкъщи, обикалям интернет залите. По GSM разбирам, че една близка приятелка е на заведение с компания. Бързам за там. Накратко и разказвам за станалото. Тя е любопитна, съчувства ми, но не е на моята вълна...

Прибирам се у дядо ми много след полунощ. Падам като убит на леглото и заспивам, въпреки че страхът продължава... Последната мярнала се мисъл е, ще се събудя ли и утре тук, или докато спя силата ще ме измъкне от тялото ми?

Събуждам се в леглото си. Неописуемо красиво утро! :)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Предполагам, тази история звучи доста налудничаво. :P

Поне, ако някой ми я беше разказал преди 3 години учтиво и любезно щях да го опътя към най-близкият психодиспансер. :help wanted3:

Не мога да отрека - преживяването ме разтърси здраво. И в някои отношения промени възгледите ми на 180 градуса - вече беше невъзможно да отричам някои неща.

Най-лесно би било да реша, че съм преживял остра психотична реакция и съм имал халюцинации и налудни идеи. Проблема е, че в залата бяхме 35 души. Всички видяхме едно и също. Някъде около 8-9 от нас са имали същото преживяване на вибрации в дланите на ръцете и стъпалата на краката, олекване на цялото тяло и едно много особено чувство на щастие, при което си едновременно отпуснат и стимулиран, чувството е едновременно много "дълбоко" и "силно" без да те обсебва. Това "състояние" продължи известно време - няколко часа. И на мен ми е трудно да кажа кога точно е свършило. За съжаление, заедно с неговото отзвучаване "отшумяха" и страничните ефекти - руският и английският ми се върнаха на старото нескопосано ниво.

Но след като веднъж бях видял, че може да бъде и другояче, вече не можех да го забравя или да се направя че нищо не се е случило. До този момент съм гледал със солидна доза насмешка на всякаква "езотерична", "мистична" и прочие литература, а хората с подобни интереси бяха силно изкушение за иронията ми. Започнах да чета - отначало "Холографската Вселена" на Майкъл Толбот (тя и досега си остава една от любимите ми книги), след това наред каквото ми падне. Така и не станах почитател на "езотеричната" литература - продължвам да мисля, че голяма част от нея са врели-некипели, но явно има и солидна доза истина. Струва ми се, че донякъде успях да рационализирам събитията от онази вечер.

От перспективата на времето мисля, че в основата си преживяването беше реално. Изглежда Оля по някакъв начин ни е предала част от собствената си "благодат" или "прана". Изглежда, това което тя наричаше Състояние е същото, което йогите наричат "истинска медитация". Продължавам да мисля, че срещата с баба ми и прабаба ми е била реална, макар и споменът да ми чезне в мъгла.

За "дърпането" и страха, които преживях, изглежда че в "необходимото състояние" неволно съм се докоснал до нещо като "ядро" от страх, което си е съществувал до този момент, но организмът ми го е изолирал от моето съзнание. Така че, това преживяване си е било едновременно лъжливо и реално. Лъжливо, защото картината която съм видял е била просто резултат от много силният страх, който съм изживял, а реално защото ако му бях повярвал и не се бях борил до дупка, точно това и щеше да стане - да получа инфаркт и вестниците на другия ден да излязат именно с това заглавие... Видял съм картина, рисувана от страха ми, една от многото "възможни реалности".

Нещо, което се промени след тази случка е, че вече не съм в състояние да изпитвам истински страх от смъртта. Тоест, не че съвсем не ме е страх, живее ми се тук на Земята, продължавам да съм убеден, че имам тепърва много работа тук, но и не мога да изпитам този завладяващ, смазващ страх от смъртта, които често изпитвах преди тази случка.

Във всеки случай, не съм грешал, когато казах на Оля, че това променя всичко :computer2:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
публикувано (редактирано)

drahshta,

Нещо подобно ми се случи и на мен преди години. Ходех известно време на йога, не защото имах някакъв интерес към нея, а просто за компания на една приятелка. Нищо не ми беше ясно от йогата, пък и не се стараех особено. Въобще такива неща не ме интересуваха. Смятах всичко, което се различаваше от общоприетите научни схващания, за абсолютни глупости на някакви наивници, общо взето "не много наред". Физиката за мен беше бог, психологията, биологията бяха абсолютни авторитети. И така както веднъж си медитирах абсолютно незаинтересовано /на тренировка, разбира се, ако мога да се изразя така, защото вкъщи въобще не си давах труд да правя такива неща/ изпитах онова усещане, за което ти говориш - олекване на тялото и т.н. и т.н, и отгоре на всичко усетих, че нещо от мен полита нагоре. Няма да ти описвам как си изкарах акъла! Хванах се за всичко, което намерих едновременно, отворих си очите, вкопчих се за постелката. Разказах на учителката, а тя се смееше и ми каза да не се страхувам. После ми се случи още два пъти. След което въобще се отказах да медитирам. Години по-късно с мои познати и приятели, пък и с мен, се случиха някои неща, но аз вече бях започнала да мисля самостоятелно и да чета повече, а не да приемам за неоспоримо и неопровержимо това, което се твърди в учебниците. И сега малко ме е срам от онзи дълъг период, в който имах самочувствието, че знам всичко, и за всичко имах готов отговор, когато раздавах категорично квалификации наляво и надясно. И най-вече затова, че така изгубих много време и пропуснах много интересни хора покрай себе си.

Редактирано от Dioia (преглед на промените)

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Години по-късно с мои познати и приятели, пък и с мен, се случиха някои неща, но аз вече бях започнала да мисля самостоятелно и да чета повече, а не да приемам за неоспоримо и неопровержимо това, което се твърди в учебниците.

Я, вземи разкажи - кой предложи, той заложи :wors:

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Добавете отговор

Можете да публикувате отговор сега и да се регистрирате по-късно. Ако имате регистрация, влезте в профила си за да публикувате от него.

Гост
Напишете отговор в тази тема...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване