Съжелявам, но си се подвел по постера. От мен татуировките, а за другото - иди на постановката.

Честно казано това е първият път когато ми се доприходи на театър откак се ходеше под строй за зле изиграни възпитаващи монолози, които бяха наказание, а не наслада. Първо ме грабна плаката, такъв съм си, после прочетох, че и тук ги споменаваш. Усеща се някакъв балансиран коктейл от взаимно допълващи се различни актьори. В някой друг живот ще го изгледам, обаче, обещавам си.

ПП: Четох, че по парфюм играла и онази... не помня имена, но беше на Брус Уилис жена (толкоз явна липса на театрални умения не съм виждал), само дето тя хвърлила $400 000 за да не изглежда увиснала. Та нещо като комплимент беше за българката, ама излезе като клюкарска новина.

Голотата продава. По-добре е отколкото да се продава.

Последно с shanna (http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif) гледахме "Вишнева градина" по Чехов.

Чехов много умело разказва за опадъка на руската буржоазия.

Насладих се на постановката (макар да не бях спала от 24 часа). Театъра в България поне е на ниво (за разлика от киното). Постановката беше на моменти забавна, по-често драматична и накрая ти оставя един горчив привкус с финалната сцена на великия Наум Шопов.

Обожавам театъра и за това сега съм хвърлила око на една постановка в стария лондонски легендарен театър - The old Vic.

Постановката се казва Inherit the Wind и с удоволствие бих се настанила на някой от първите редове, за да се насладя на една старомодна театрална драма и на актьорския талант на Кевин Спейси

На 9 юни сме във Летния театър - Варна на представлението на НФА "Българе".Заслужава да се види!!!

"Село, село, пусто село"

Габровският театър е на турне по черноморието и днес гостува на сцената на Българан с тази постановка по най-популярните разкази на Чудомир. Сценарият е на Димитър Кочланов, който е използвал най-любопитните и колоритни образи, сред които са Тотка Парясницата, Поп Ставри, кака Сийка, сирак Павли, Лъжлив Съби и Чолпанка.

Редактирано 6 юли 201016 г. от yvsot (преглед на промените)

Семейство Laugh-азанови отново изнасят своите "Интимни беседи по онзи въпрос"

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=QQUcE3CBprs

Трудно е обаче да се разсмее публика със скечове, вицове и смешки отпреди две години. Ами вече сме ги чували, виждали сме ги по телевизията, чели сме ги в интернет. Личното ми мнение е, че на този спектакъл му изтече времето. Когато дойде момента в който Елена и Кръстьо приканват публиката да се поразкърши и да затанцува - никой не стана. Всички бяха отпуснати и уморени, предполагам ще да е от времето - топло и задушно... мързеливо.

ПП: Ходи ми се в Летния театър на "Ернани" от Верди, но ще видим дали ще я видим.

Моля подкрепете петицията ни. Искат да закрият Филхармония в Русе и да ни оставят само Операта. Към момента сме дружество, обединени Опера и Филхармония. Закъде сме без култура, особено в тия времена на упадък. Това не е само за Русе. Реформите се готвят за цяла България. Навсякъде сливат, съкращават, закриват. Кошмарно е. И всичко се случва много бързо. Закриват се институции, създадени преди толкова години от гениални личности. Закриват се институции, градени с толкова любов. Аз съм част от ОФД-Русе и много ме боли от това, което става. Да не говорим, че много хора ще останат на улицата.

Аз съм против заличаването на Русенска Филхармония.

ОФД Русе е водещ културен институт в страната, региона и чужбина. Опера и Филхармония - в дружество. Тъкмо затова е ОФД.Някой би ли казал защо МК отнема "Ф" - то на ОФД - то. Всъщност - какво право има ТОВА правителство да затрива една нституция, градена десетки години. Господин Рашидов, имената на създателите на филхармонията и до днес будят респект у всеки, а явно на ВАС не говорят нищо. Вие потъпквате техния живот и обезценявате труда им. Направете справка в енциклопедиите за "явленията" Константин Илиев и Добрин Петков. И ако от това не се почувствате принуден да си направите харакири - вижте Рождественски, Шостакович, Башмет, Вайсенберг....

Това е онлайн петициията ни, направи я Маестро Славил Димитров.

За един ден, вчера, преди и по време на концерта на филхармоничния ни оркестър за закриването на сезон 2009-2010 събрахме над 2500 подписа.

Благодаря ви предварително.

Редактирано 17 юли 201016 г. от yvsot
Редактирах линка на петицита и вмъкнах текста от нея. Вече работи. (преглед на промените)

Чушкаров и другите

Друг такъв екшън няма. Поголовен юмръчен бой, масова смъртност и една цигулка.

А сестрата на тризнаците беше СОУ СЕКСИ Не е за изпускане.

Тазвечершното театро беше ГРЪМ И ПЛЯСЪК от Кен Лудвиг

Режисьор: Андрей Аврамов

Сценография: Вечеслав Парапанов

Участват: Валентин Танев, Вяра Начева, Николина Янчева, Лидия Гяурова, Августин Демерджиев, Димитър Марков, Таня Йоргова и Ивайло Гандев.

Премиера: Сливенска сцена - 07.09.2009 год.

http://theatresliven...ovki/Grym/1.jpg

http://theatresliven...ovki/Grym/8.jpg

Да ви кажа, забавлявах се. Хубава комедия, интересни герои, добри диалози.

Тази постановка бе истинско удоволствие, което ми подейства особенно разпускащо след работния ден.

Редактирано 28 декември 201114 г. от yvsot (преглед на промените)

ГОРКАТА ФРАНЦИЯ от Жан Ко

Един разказ за днешните нрави. Една комедия от класа. Отидете!

Виктор Табуре (АЛЕКСАНДЪР ДОЙНОВ) от Лимож е изоставен от съпругата си, която е забегнала с брат му. Вместо да тръгне след тях за да си отмъщава, той стяга куфара и една ранна сутрин пристига в апартамента на сина си Мишел (ФАХРАДИН ФАХРАДИНОВ) в Париж, където го сварва с любовника му Жозе (АЛЕКСАНДЪР КАДИЕВ). След този удар бащата пропъжда Жозе и се заема да превъзпита сина си – поръчва му проститутка (АНЕЛИЯ ЛУЦИНОВА). Обиден, Мишел напуска жилището, но само след няколко дни там се завръща оскърбения Жозе. Невярната съпруга (ЕКАТЕРИНА ЕВРО), разочарована от забежката си, също решава да гостува на сина си. Мишел получва прозивка и взема решение да замине в казармата за 1 година. Майката предлага да наеме на работа в Лимож любовника му Жозе, където той ще попадне в средата на двама братя близнаци също хомосексуалисти, и така надявайки се да го пробута на друг, да го елиминира от живота на сина си Мишел. Идеята се приема с радост от бащата, който очаква, че като се завърне синът им, ще си намери някой по-влиятелен другар в живота, който да осигури доброто положение на семейството в града. Я адвокат, я лекар, а защо не и политик. Определено няма да е инженер - те спят на бели чаршафи.

Редактирано 1 април 201115 г. от yvsot (преглед на промените)

КАНТОН 117 от Емил Бонев

Спокойно четящ си вестника възрастен господин е заплашен в парка от непознат мъж с пистолет. Непознатият мирише ужасно на чесън, разпитва за събития от преди половин век и на всичкото отгоре иска на всяка цена да получи любимия първи екземпляр от колекцията на пенсионера. Интересно какво толкова се е случило в Кантон 117 прди 50 години и срещу какво красивата кантонерка е разменила на времето "катеричката"? Дали е “съгрешила” с младия тогава колекционер? Разплитаки въприсите около любовта и изневярата героите установяват, че времето е заличило спомена, но РЕВНОСТТА остава.

ПП: Като поостарея, може и да ми хареса, но дотогава имам още "да си походя"

Искам да честитя първо на всички варненци които имаха удоволствието вчера и тази вечер от късния час 21:30 да гледат постановката "Формата на нещата" от Нийл Лабют. След това искам да поздравя софиянци и русенци, защото на тяхна сцена ще се играе тази съвместна продукция. И разбира се искам да изразя своята признателност, че примиерата (дебюта на българска сцена) беша във Варна по време на приключващия скоро театрален фестивал „Варненско лято”.

Беше чиста проба удовоствие да гледам този спектакъл на младия кинорежисьор Мартин Киселов. Вълнуваща история за любовта, доверието и предателството в която студентка по скулптура започва връзка със свенлив младеж, като за няколко месеца го превръща от свито и уплашено момче в привлекателен и самоуверен мъж. Новите възможности донасят със себе си морални дилеми, които довеждат връзката им до ръба, а края (дипломната работа т.е. разкриването на инсталацията) е горчиво-сладък, но не по китайски. Лора Мутишева е фантастична, спечели зрителите в залата. Казвам го като жена, а не като фен който я е гледал в "Преди и след" на режисьора Иван Добчев. Участват още Милко Йовчев, Марта Каменова, Борис Георгиев, Евгения Явашева и Николай Димитров.

ПП: За късмет (по мое мнение), благодарение на променливото време, се игра на закрито в кукления театър вместо на открито в археологическия музей.

Редактирано 12 юни 201115 г. от yvsot (преглед на промените)

СУМАТОХА по Йордан Радичков

Действуващи лица: Гоца, Араламби, Лило, Глигор, Иван Гамаша, Циганин I, Циганин II, Петраки, Шушляка, Крокодил

Първа част | Втора част

След петия пореден разказ, за това как лисицата обича да се прави на умряла, мозъкът ми се опитваша да държи будна душата ми, която настоичиво се унасяше в сън. Поради тази причина не смея да си дам мнението, което няма да е насочено кой знае колко позитивно, а вместо това оставям нечие друго:

След 16 години пауза, "Суматоха"-та на Йордан Радичков отново се играе на голяма сцена. Този път театърът е "София", режисьорът е млад - Боян Иванов, музиката е от електронни звуци, но образите са същите. Малко смешни или тъжни, леко наивни. Образите на големия ни писател са онези вечни маргинали, на които често се подиграваме, но и носим вътре в нас.

Поверен в ръцете на младият режисьор Боян Иванов, който е немски възпитаник, пиесата има своето модерно звучене. Сценографията е в стил second hand, защото както самият Боян споделя, животът ни е все по-често под знака на втората употреба. България сякаш изчезва в периферията на Централна Европа, хората й - също. Но дали това е възможно да се промени в Суматохата, може да кажем само ние...

Оказа се, че героите на Радичков не са изчезнали в големите Суматохи. Тях винаги ги е имало, макар и понякога да са били отстрани, в периферията на Важните неща. Но ето, че те пак са тук и напомнят за себе си. Напомнят и за Нас.

Пиесата "Суматоха" е писана от два пъти номинирания за Нобелова награда за литература Йордан Радичков, през далечната 1967г. Текстът е превеждан на полски, френски, руски и немски.

Режисьор на първата премиера на театър "София" за 2010-година е Боян Иванов. Ролите в спектакъла са поверени на актьорите Калин Врачански, Михаил Милчев, Николай Върбанов, Ивайло Герасков, Росен Белов, Пламен Манасиев, Сава Пиперов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Милен Николов, Майя Остоич и Биляна Казакова-Угринска.

Музикалното оформление на спектакъла също е дело на режисьора Боян Иванов, познат под арт псевдонима S.U.S.F.

ПП: Енергичния работохолик (както го описват) Калин Врачански, човека с пушка на рамо, бе силния образ, водещата фигура, пътеводната светлина.

Редактирано 14 юни 201115 г. от yvsot (преглед на промените)

Класическата пиеса на испанския драматург Калдерон де ла Барка „Животът е сън” е една от най-красивите барокови приказки в европейския театър. Зад историята на полския принц Сехизмундо, прекарал целия си живот в отдалечена кула, затворен от собствения му баща- повярвал в пророчеството, че синът му ще провали кралството - проблясват по-сложните философски въпроси за невидимата граница между реалност и илюзия. Съвременната интерпретация на класическата пиеса е дело на режисьора Галин Стоев, получил международна известност с театралната си работа във Франция и Белгия. Той е един от малкото български творци, чиито спектакли са попадали в официалната селекция на най-големия международен театрален фестивал в света – Авиньон, и единственият българин, поставял на сцената на „Комеди Франсез” в Париж.

Тази вечер (14 юни) Театър "София" приема трупата на Театър де ла Плас от белгийския град Лиеж с постановката на Пабло Калдерон де ла Барка – "Животът е сън". Класическата пиеса на испанския драматург е една от най-красивите барокови приказки в европейския театър. Зад историята на полския принц Сехизмундо прозират конфликтите между баща и син, власт и личност, човек и природа.

Съвременната интерпретация на пиесата е дело на режисьора Галин Стоев и поставя сложните философски въпроси за невидимата граница между реалност и илюзия. Българският режисьор получава международна известност с театралната си работа във Франция и в Белгия.

Като за финал на IX МТФ билетите бяха тотално разпродадени и сцена филиал на "Стоян Бъчваров" се пръскаше по шевовете. Имаше дори няколко човека правостоящи, т.е. седящи на стъпалата по пътеката. Да, ние сме изключително висококултурни. Та така, това беше началото. В следвашите 30-тина минути около 10% от публиката се изнесе. Дойде антракта, но като свърши - половината от публиката не се завърна по месттата си. Какво й липсваше - не знам. Какви ли нейни очаквания не покри Галин Стоев, чудя се. Има ли кой да ми каже? Симултаненият превод на български бе направен в рими, което не очаквах и за мен бе приятна изненада. Играта беше много добра и макар на чужд език, постановката беше чудесна. Подготвена и изпълнена (за мен като лаик в областта) отлично. Не ми беше скучно, дори напротив, развръзката ми беше доста интересна.

- Г-н Терзиев, защо Народният театър отсъства тази година от Варненския театрален фестивал?

- По решение на Народния театър очевидно, защото бях селекционирал „Сирано дьо Бержерак”, което е едно от най-добрите заглавия на сезона. Бяхме изпратили официално писмо. Не получихме отговор и „Сирано” просто отпадна.

- Предишни години гледахме по-атрактивни чужди участия като британеца Стивън Бъркоф и „Ромео и Жулиета” на литовеца Оскар Коршуновас. Сега заради липсата на финанси ли няма големи имена?

- Тази година нямаме класическо голямо име, но затова пък имаме Галин Стоев, който е важна фигура в българския театър и който скоро не е поставял у нас. Първоначалната идея на феста беше България да навакса. Да покаже онези големи имена, които нямаше как преди да идват. Затова през годините са били показвани представления на Питър Брук, Деклан Донован, т.е. личности, които са оформили облика на съвременния театър. Имената, които сме учили в учебниците, но никога не са били показвани. Сега идеята на чуждестранната програма е друга - в двете седмици на феста паралелно да бъдат показани най-интересните новаторски неща от европейските сцени. Затова сме заложили на инсталации, на представления с 3D прожекции.

- В тази група ли е „Лавината” на Раду Африм?

- Да, Раду Африм е един от най-интересните и оригинални млади румънски режисьори. Той работи много със съвременна драматургия и върху класически текстове. Това е спектакъл на Националния театър на Букурещ, който разпозна фестивала като място, където да промотира една от последните си премиери. „Лавината” е съвременна турска пиеса, която много добре ще рефлектира тук. Тя е на ръба между алегоричното и действителното, защото историята е за измислено село някъде високо в планината, в което хората се страхуват да говорят. От страх, че с гласа си могат да съборят лавина върху себе си.

- „Животът е сън” ли беше единственото предложение на Галин Стоев?

- От няколко години се опитваме да го поканим, избрахме „Животът е сън”, защото това е от най-новите му представления. Подготовката по гостуването на един спектакъл отнема година и половина – от намирането на спонсори до практическото му реализиране. С гостуването на Галин Стоев се сбъдна една от мечтите на фестивала да дойде у нас нещо негово веднага след като е излязло в Европа.

- В познатия му стил ли е?

- По-различен е. В този спектакъл ще разпознаем по-ранния Галин Стоев, само че сега с нов заряд. Той продължава да работи върху съвременна драматургия, най-вече с Иван Вирипаев. Най-новата му премиера в Париж също е била върху Вирипаев. Докато „Животът е сън”, както и „Илюзията” на „Комеди Франсез” ни представят Галин в онази светлина, в която той е много силен. Той е режисьорът, който успява да зареди публиката с нейните съвременни рефлекси за класическите текстове.

- Къде се намира българският театър спрямо европейския?

- За съжаление доста назад. Ние имаме много добри постижения, но театърът ни като цяло е много консервативен като форма и начин на съществуване. Появяват се отделни творци, които са адекватни на онова, което се случва навън. Такива са Галин Стоев, Иво Димчев и Явор Гърдев.

Редактирано 14 юни 201115 г. от yvsot (преглед на промените)

"Сега или никога"

В тази ПОСТАНОВКА всички се постараха и за времето (час и половина) съумяха да ни разсмеят с истината от която по принцип, когато я достигнем, ни побеляват косите. За радост или не, на тази ситуация, засега съм само страничен наблюдател, точно както и в театъра.

Бях приятно изненадана от старанието и желанието на актьорите. Мъжете хвърлиха много усилия (не физически) и пот (буквално) на сцената. Веселин Ранков и Красимир Ранков наистина се потрудиха. Най-очарована обаче останах от Стефка Янорова, тя ме грабна най-силно. Първо с играта си (изпълняваше ролята си, а не работата си) и второ с красотата си (пу да не й е уроки, но на живо изобщо не й личат годините).

Редактирано 7 септември 201115 г. от yvsot (преглед на промените)

Днес, прибирайки се след работа, ме поканиха на балет и решавайки да проверя програмата най-неочаквано разбрах, че в кукления театър ще се играе "Възгледите на един пън". Хапнах на две на три и с бърза крачка се отправих към дестинацията. През лятото исках да видя постановката на Теди Москов, но нямаше места - всички билети бяха разпродадени няколко дена по-рано. Тази вечер обаче имах късмет. В залата се събрахме около стотина чавека, като последните три реда останаха празни.

Ако имате възможност да видите това представление, не я пропускайте. Макар и кратичко, час и десет минути, изключително смислено и умело поднесено. Всеки който го е гледал ще потвърди. Забележително. Заболяха ме дланите да ръкопляскам.

Редактирано 21 октомври 201114 г. от yvsot (преглед на промените)

АЗ ПЛАЩАМ

В тази трагикомедия самотният г-н Амилкар решава да си купи чувства и семейно щастие, като за целта наема професионална актриса за съпруга, улична проститутка за дъщеря и безпаричен парижки художник за приятел при едно условие – никакви искрени чувства. И така, театъра в театъра започва за да завърши с едно танго…

Този уикенд Аня Пенчена, Михаил Петров, Йорданка Кузманова, Георги Мамалев, Марта Кондова и Христо Терзиев гостуват на варненската основна сцена. В случай, че имате време и желание, довечера може да се забавлявате в тяхната компания.

Редактирано 26 февруари 201214 г. от yvsot (преглед на промените)

Едно малко радио

Моноспектакъл на Мая Новоселска

Постановка Теди Москов

Сатиричен театър

Разказ за една голяма бяла птица, която не само искала да стане човек, но и станала човек. Да я пита човек, защо? Разказ, който ме върна в години минали назад, към Моника Селеш. Разказ за Ню Йорк, ъптаун, даунтаун, ийстсайт и уестсайт. Разказ който за да разберете в неговата цялост и всеобхватност трябва да знаете поне три чужди езика, единия от които - английски. Ех, Неапол...

Веселина Гюлева'">

Световете на Мая

Повече от 10 години Мая Новоселска се кани да направи свой моноспектакъл, повече от 10 години Теди Москов я провокира да започне, повече от 10 годни приятелите ту губеха надежда, че това някога ще се случи, ту трепетно стискаха палци и аха-аха да се започне, но отново – не. Все нещо я отнасяше, все имаше по-важни неща, все отлагаше. Така и няма да разберем дали страхът да излезе сама пред публика я спираше, дали невярата надвиваше самочувствието, дали инерцията побеждаваше?

Какво е Мая Новоселска? Непрактична в живота и романтичка в професията. Гениална артистка и човешки добра до крайно себераздаване. Отчаян защитник на животните и хората с брилянтно чувство за хумор. Клоун по предразположение. Страстен читател и ценител на добрата литература. Запален меломан и чудна певица. Неуморен разказвач на вицове. В края на краищата – човешки уникат. Сигурно могат да се изброят още безброй нейни качества, но споменавам само тези, защото, също като героинята си от „Едно малко радио”, и тя обитава паралелните светове на мечтата и действителността – странна птица, намерила превъплъщението си в несретно човешко създание с още по-несретна професия – актьорската. Както в живота, така и на сцената, малкият човек е любимото й същество, а мечтата и фантазията – ангелите спасители.

Клиповият подход на режисьора Теди Москов запраща героинята на този актьорски мощен моноспектакъл ту в ниското на неприветливата грозна реалност, ту я изстрелва във висините на безтегловната нежност на фантазията.

Страхът от дрелката и скучното ежедневно общуване с Гергин, Гергина и малките гергинчета, неплатената телефонна сметка и нелепостта на бита – от електрическата крушка до спора с мебелите, са ежедневието на „долната земя”. Фрагментите се редуват с бясна скорост и докато си поемеш дъх, Мая вече е на „горната земя”, във фантазията си за любов. Две мъжки обувки и една шапка, разиграни с виртуозно майсторство, са достатъчни, за да усетим трепетната височина на мечтата. Опитите й да разкаже къде не е била са лирично трогателни в търсене на равновесие в скучния й ден, хората, с които не се е срещала, са много по-умни, изящни и забавни от реалните. Превеждането от език, който не владееш, е по-вълнуващо от обратното. Действителността натрапчиво я връхлита, но запасите й от спасителни фантазии са неизчерпаеми. „Комитетът за защита на фантазията и опазване на въображението”, макар и с един единствен член, е винаги под ръка за поредното превъплъщение. И тя е и героиня от черно-бял филм, и самотница, пишеща неизпратени писма, и мъчително събираща парчетата си оптимизъм артистка, и отчаяна птица, опитваща се да достигне ятото, и чудно талантливо пееща несретница.

Романтици в същността си, Теди и Мая никога не пренебрегват пречистващата оздравителна ирония. Простотията и наглостта болезнено ги мъчат и те и тук не пропускат да се изгаврят с присъщия кръговрат на бездуховността (меленето в машинката за месо на де що има в природата, изяждането му, храносмилателното му отделяне и безкрайността на този същностен и доставящ радост процес) или с чалгаджийската държава на кръстопът (гениална сцена за натрапчивия балкански разгул – неописуемо изпята и изтанцувана). За почитателите на тандема не е изненада, че машинката за мелене на месо се превръща в камера, а велосипедът може да е прожекционен апарат. Мая несъмнено е чаплинов последовател и с лекота от нелепо смешното преминава в романтичното.

И колкото по-простичко се възприема спектакълът, толкова по-добре! Не че не може да се пише сложно за структурата му, но това по някакъв начин ще обиди създателите му. На тях им стига само да се разпознава, че в компанията на Мая са и Алберто Джакомети, Федерико Фелини, Марчело Мастрояни, Юрий Олеша, Андрей Платонов, Емил Чоран и други техни несрещани и невидени приятели. Но дори и това не е толкова съдбовно важно. Важно е да усетиш със сетивата си цялата мощ на голямата актриса, на съдбовно родения клоун.

Не е ясно защо някои смятат, че това е лесно, лековато, несериозно и само забавно, че няма право да се нарича високо изкуство. Радостта от измислицата и парадокса в родния ни театър никога не е била толкова жива и изобретателна. Не е ли бляскаво съкровище подобна артистка в короната му? Не е ли истинският смях голямо и също толкова важно изкуство, както истинските трагедия или драми? В „Едно малко радио” унизеният и медийно преупотребяван смях е реабилитиран. Теди и Мая са неговите най-верни защитници и знаменосци.

В «Едно малко радио» актрисата и съавтор на спектакъла Мая Новоселска прави зрителите свидетели на богатия й и завладяващ талант. Заедно с режисьора Теди Москов те се връщат към любимия си герой – т.нар. «малък градски човек», познат от филмите на Чарли Чаплин и Федерико Фелини и с неизменната им игровост изграждат трогателен и комплексен персонаж. Той се лута между улични и поетични образи, комедийното и философското, действителното и мечтано живеене.

Награда Икар 2012 за главна женска роля

http://www.theatrefest-varna.org

Радиопиеса

Иска се смелост да останеш романтик в циничен свят, подчинен на съмнителни ценности и с лекота превръщащ глобални морални категории в субективни битово ненужни отживелици. Човечността и доброто винаги са личен избор и почитателите на театъра на Теди Москов отдавна са в съучастие е героите му, които ги отстояват (понякога – смешно, друг път - тъжно). Една птица – по чаплиновски тромава и комична - мечтае да стане истински човек. При кандидатстването обаче се оказва, че единственото свободно място на позицията е за жена, при това актриса. Нищо, ще поеме този риск, дори ще се окаже директно в ешкъна, притисната от страховитата реалност, сценичната треска, желанието да твори.

В "Едно малко радио" Мая Новоселска е героиня от черно-бял филм, носталгично-комична реплика към по-красива и идеалистична епоха. Тя с лекота жонглира с три от основните теми в театъра на Москов - мечтите, изкуството и контрапунктовете им в действителността.

В спектакъла предметите на сцената кукловодски оживяват и придобиват характер, звучат песни (лайтмотивът – "Едно малко радио" на бащата на режисьора – композитора Стефан Москов), а скечовете се редуват с поетични текстове от Федерико Фелини, Марчело Мастрояни, Юрий Олеша, Андрей Платонов, Аксел Мунте, Артур Лундквист и Емил Чоран. На екран с прожекции на птици, красиви гледки и джаз класици, заобиколена от реплики на скулптурите на Алберто Джакомети (с прожектори вместо глави) героинята на Мая Новоселска разказва приказка от страната Фантазия. Тя обича да говори за местата, на които не е била и да превежда от езици, които не знае. Тя получава отговор на неизпратените любовните писма, които пише към хора, с които не се е запознала. Мебелите не я обичат и понякога спорят с нея, но ютията може да стопли сърцето й, шевната машина да се превърне в пишеща, а месомелачката – в латерна.

Фрагментарен и безкрайно романтичен, моноспектакълът "Едно малко радио" ни припомня "как са прости нещата и как чудесен светът". Между другото, ескимосите живеят черно-бяло, но сънуват по-цветно от всички хора на земята. Телефонът ви може да е изключен поради неплатени сметки, но Комитетът за защита на фантазията и опазване на въображението с членове Стефан Москов и Мая Новоселска ви приканват да не затягате коланите и ви желаят "приятен полет".

Представлението започва с една патица, която се явява на кандидатчовешки изпит и еволюира в актриса, заемайки единствената свободна бройка за жена. Учи се да говори като хората, да бъде като тях. Отначало трудно й се разбира, но постепенно се научава да говори, да прави смешки. От театъра твърдят, че "спектакълът не може да се разкаже, но всеки ще разбере, че става дума за нас, неговите зрители".

Всичко, което е театърът на Теди Москов, всичко, което е невероятното актьорско майсторство на Мая Новоселска, го има в "Едно малко радио". Нейният персонаж споделя много неща - с ободряващ смях, но и с малко тъга, с внезапни мигове на замисляне, може би и с една голяма, спускаща се по лицето на клоуна сълза...

"Допреди година не бяхме започнали сериозно работа по идеята. В спектакъла има лични истории, впечатления от живота, възхищения, разочарования... Малките хора са се променили оттогава. Сега чакат да си отидат. Много малко са такива. Другите са с големи шкембета и хранително-вкусови навици", казва Теди Москов. "Няма да има моменти, които да напомнят директно за "Улицата", но има нещо общо като настроение", казва Мая Новоселска . "С друг акъл сме вече, тъй като минаха много години, но нещо в настроението ще си остане. Особено в темата за мечтите. Дори и да имаш малки мечти, те те крепят". "Изтъркано понятие е, но човек е толкова голям, колкото са мечтите му", добавя Москов.

Според афиша на театъра сценарият е на актрисата, режисьора и Борислав Стоилов, но вътре има текстове на Федерико Фелини, Марчело Мастрояни, Юрий Олеша, Андрей Платонов, Аксел Мунте, Артур Лундквист и Емил Чоран.

Спектакълът е съвместна продукция с Продуцентска къща "Артишок" ЕООД. Сценографията е на Теди Москов (с признанието - по Алберто Джакомети), асистент-режисьор е Борислав Стоилов, костюмите са дело на Свила Величкова, музикалната картина - на Антони Дончев.

Редактирано 4 юни 201214 г. от yvsot (преглед на промените)

....

Разказ за една голяма бяла птица, която не само искала да стане човек, но и станала човек. Да я пита човек, защо? Разказ, който ме върна в години минали назад, към Моника Селеш. Разказ за Ню Йорк, ъптаун, даунтаун, ийстсайт и уестсайт. Разказ който за да разберете в неговата цялост и всеобхватност трябва да знаете поне три чужди езика, единия от които - английски. Ех, Неапол...

....

Гледа ли го ?

Гледа ли го ?

ДА , но след вчерашният фурор на шеметния тандем Староградска и Москов, днес положението е

Отегчение, ако това е чувството което искате да изпитате, Куклен дом ще ви го достави. Да ме извиняват номинираните за "Икар" Веселина Конакчийска, Крис Шарков и Огняна Серафимова, а тях да ги прощава Ибсен, но ни докарах до там, че да се прозяваме гледайки красива млада гола жена.

www.scenatepe.com

ПРИЯТНОСТРАШНО

Премиера: 7-ми и 8-ми ноември 2009 г.

• ЯНА БОРИСОВА - ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ
• ГАЛИН СТОЕВ – РЕЖИСУРА
• ЮЛИЯН ТАБАКОВ - СЦЕНОГРАФИЯ
• УЧАСТВАТ: РАДЕНА ВЪЛКАНОВА,СТЕФАН ВЪЛДОБРЕВ, ВЕЖЕН ВЕЛЧОВСКИ, СНЕЖИНА ПЕТРОВА, ВЛАДИМИР ПЕНЕВ

ТЕАТЪР 199

"Приятнострашно" е публичен разговор за интимността и проявленията й в съвременния свят. Пиесата маркира нетрайните и поради това така необходими пространства на нежност. Това е поетика на копнежа в един свят, който априори изключва докосването.

"Приятнострашно" на пръв поглед е написана срещу всички познати правила на драматургията - тук като че ли няма конфликт, няма сюжет, съответно няма и развръзка. Почти липсва наратив. Това е своеобразно наблюдение/изследване на определени човешки състояния, за които иначе трудно намираме дефиниции. Когато действието е скрито, на повърхността остава езикът. Тук той се отличава с хирургическата си прецизност. Сцените носят органиката на документални записи, на подслушани разговори. Тайната на тяхната музикалност е в разпознаваемите им интонации - тези герои говорят, чувстват и функционират като нас. Те са едни от нас.

Ако се вгледаме по-внимателно, ще открием че диалозите са писани като музикални партитури със свое темпо, цвят и плътност на звука. Ритъмът им е толкова заразителен, че постепенно се синхронизира с неравномерното дишане на зрителя в процеса на гледане, постигайки единен дъх, единен код на възприятие. Това е текст, който кара зрителя да участва в общото случване с някакво друго, вътрешно зрение, да пренастрои стратегията си на гледане, за да създаде своя собствена реалност, в която героите могат да се срещнат.

Владимир Пенев, Снежина Петрова, Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев и Вежен Велчовски приемат аплодисментите на публиката за спектакълът "Приятнострашно", който програмата на Четвъртия летен театрален фестивал в Банско предложи на 06.07.2011 година.

Когато погледнем афиша на новата премиера в Театър 199 - "Приятнострашно", за момент може да си помислим, че изживяваме дежа вю. Текстът е на Яна Борисова, която дебютира с "Малка пиеса за детска стая" в същия театър. Режисьор отново е Галин Стоев, дори актьорите са същите (Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски и Снежина Петрова), с едно допълнение - Владимир Пенев.

И отново на сцената сякаш не се случва кой знае какво, докато всъщност се случва какво ли не.

Приликите не свършват до тук - цялостният дух на постановката носи същата онази мекота и вглъбеност, получили се от съвместната работа на драматурга и режисьора. Оставя подобно отчасти меланхолично, отчасти разтърсващо чувство. И все така подлежи на второ, трето, пето... безброй много гледания, без да омръзне.

Но "Приятнострашно" е и стъпка напред. Дори може би не само една. Спектакълът изглежда толкова близо до съвършенството, че може да го докосне с ръка. Снежина Петрова играе по начин, за който не можем да насмогнем с епитетите, осмисляйки изумено случващото се на сцената. Играта й сама по себе си е учебник по актьорско майсторство. Наблягам на "майсторство".

Владимир Пенев, който си партнираше със Снежина и в друга скорошна премиера - "Гълъбът" в Народния театър - също е в блестяща форма, докато играе нелеката роля на диригент на хор, едновременно комичен и носител на ненатрапваща се мъдрост.

Не можем да пренебрегнем Стефан Вълдобрев и Радена Вълканова, които преминават през чувствата като през отворени врати към непознати светове и изследват и най-неочакваните кътчета на вселена от нежност.

В центъра на пиесата стои една градина, миниатюрен макет на мястото, където героинята на Радена Вълканова - Фани, иска да бъде и което се изгражда само без предварителен план в съгласие с вътрешното усещане за хармония. Този свят е притегателен по различен начин за всеки и неговата пределна крехкост и ефимерност правят пребиваването в него толкова приятно, но и толкова страшно. Всичко е чупливо, като човешките чувства, и трябва да се стъпва внимателно, на пръсти.

Какво може да стане, когато градината се промени под погледа на външен човек и тези промени ти харесат, но са колкото приятни, толкова и страшни? Обърканият емоционален свят на човека, нестабилният вътрешен свят на модерния градски човек намира прекрасната си метафора в тази градина и тази пиеса. Нима някой е забравил онова усещане при влюбването, толкова приятно, но и така страшно? Впускането в приключение - страшно, но и така приятно?

Две противоположности, привлечени в едно цяло, кипящата под спокойната повърхност емоция, любовта, страха и паяжината на човешките взаимоотношения, люлеещи се на тънките нишки на морала, егоизма и обичта. Наглед непосилна задача - да покажеш този клокочещ вулкан с няколко краски, с няколко думи, с няколко жеста. Но случваща се на сцената.

Източник: Словото

Дата: 16.11.2009

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ЦЕЛОМЪДРЕНИЯ ЖЕНКАР

Най-желаният мъж в живота на много жени, Дон Жуан е достигнал края на дните си. Безбожникът се изповядва за своя жизнен път и разкрива шокираща тайна. Можем ли да му вярваме? Какво не знае светът за най-великия любовник на всички времена? Ще си отиде ли заедно с него и любовта като изкуство и поезия? И накрая – какво е любовта?

В това вълнуващо разбулване на тайни и лъжи ще ви води интригата на пиесата „Завещанието на целомъдрения женкар”. Мистерията на Дон Жуан е въплътена в мощния актьорски талант на Васил Михайлов, който несъмнено притежава харизмата на покорител и съблазнител. Блестящи партньори на неговата професионална класа са младите звезди на театъра Леонид Йовчев, Гергана Данданова и Тигран Торосян.

Моето скромно мнение, че този цитат представлява една адски тъпа анатоция за една страхотна постановка!!! Представлението беше супер, хуморът с вкус, а Васил Михайлов неотразим. Препоръчвам!

Ееее последно ходих на театър на постановката ,,Вражалец,, Мале колко отдавна беше...Най ми хареса ,,образа,,на попа пиянка.(играеше се от Любо Нейков)

Сещам се там като припадна един и викат-към попа ,,Дядо попе....Вода,,  а той милия   ,,Вода? Вода не пия!,, 

Много забавно беше

То цялата постановка е много добра а и в тандем с тоя  Димитър Рачков си беше страхотно забавление...Ако го дават пак тоя Вражалец пак бих го гледал...

Май трябва пак да зема да ходя на театър

Merryl, ми порипомни за съществуването на тази тема, бях я позабравила.

 

Предвид сравнително ограничения ми бюджет за културни мероприятия в последните месеци съм се ограничила до програмата на Кино Арена, а именно: най-добрите постановки от Royal Opera House в Лондон за сезон 2013/14. Програмата включва 5 опери и 5 балета, като от всичко, което вече бе представено има нещо което за мен се отличи и това е балета Дон Кихот. Ако имах възможност с най-голямо удоволствие бих го гледала още веднъж. Операта на Джакомо Пучини "Турандот" също много ми хареса, а и другите представления бяха страхотни, но Carlos Acosta и Marianela Nuñez спечелиха сърцето ми. Бяха невероятни! Бластощо изпълнение! Само мога да си представям какво би било преживяването на живо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Редактирано 13 февруари 201412 г. от yvsot (преглед на промените)

Операцията от Иво Сиромахов

 

Идея: 

Черна комедия, черен скеч на невъзможното, черен фарс на абсурда… Не може да бъде! – ще си кажеш, зрителю. Трябва да не може, но в театъра – огледало на живота, може!Ето какво споделя авторът: „Една вечер, преди няколко години получих силни болки в корема и се наложи да бъда приет в болница. Докато разбера какво става, вече ме бутаха легнал върху количка към операционната… Заслушах се в разговорите на лекарите и сестрите. Говореха си за обичайните, всекидневни неща – какъв мач щяло да има довечера, какъв филм били гледали снощи, къде били вечеряли. Бях потресен! Аз тука умирам, разбираш ли, а те си говорят за мачове и манджи. Какво коравосърдечие! Каква безчувственост!... Както и да е, операцията мина леко… Тогава си помислих, че би било интересно да опиша това разминаване между страховете на пациента и невъзмутимостта на лекарите.”Пиесата не е само вътрешносъсловен хумор, защото всички рано или късно ставаме пациенти на лекарите. Какво може да ни очаква при тези нежелани срещи ще видите в „Операцията”.Приятно гледане, повече се усмихвайте и… бъдете здрави!

 

Въпреки негативните коментари, които прочетох се изръсих 32 лв и реших да я гледам. Бях резервирана, защото знам, че сме си хейтърчета по природа и обичаме да критикуваме. Всяка казана негативна дума по адрес на тази постановка обаче, за мен се оказа вярна. Въпреки че идеята не е лоша, нейната реализация беше толкова бездарна и плоска, че жал да ти стане за г-н Сиромахов, чийто хумор аз принципно харесвам. Много е тъжно да видиш делото на един мързелив творец в криза, чийто силици са стигнали до там, че да изрови няколко лафчета от Интернет да ги структурира и да направи театър. Съжалявам, но това, което не разбраха сценаристите на Слави и на някои други комедийни предавания, е че публиката им чете същите смешки и същите лафчета от същите сайтове, от които ги четат и те. Постановката на г-н Сиромахов блестеше с 95% копи пейст и 5% с оригиналност. Ако имаше рекламации в театъра, щях да се възползвам.П.П Държа да отбележа, че не съм някоя, която е против да се посмеем на гърба на българските доктори. Няма тематика, която за мен да е забранена за хумора. Но той трябва да е поднесен с вкус. Следващият път, ако видя постановка на г-н Сиромаховр ще я подмина.

 

П.П Актьорската игра беше блестяща!