Питай Ванга, това са нейни думи. Само се сетих за тях.

Питай я ти, аз не я познавам!

...

Да питаме ли още що е то страдание и как го възприемаме...

Май ни харесва, а, и май, май се гордеем, че яко страдаме.

Ма знаеш ли колко било хубаво, ооооо, чакай да направим и на още някой да му е хубаво.

Да, Ама не.

Всеки сам си изживява страданията - за всекиго са различни защото - ти не можеш да ме накараш мен аз да страдам за твоите си неща, само ти си страдаш, брато от тях.

Аз не искам да те карам да страдаш. Още по-малко за моите неща. Защото имам едно вътрешно непоколебимо усещане, че така е правилно. Не намирам причина да те карам да страдаш.

За мен страданието се появява тогава, когато вътрешно не се чувствам добре. Търся причините и мотивите за това състояние. И след това работя с тях докато не добия усещането, че се чувствам добре.

"Добре" е нещо, което не мога да ти го опиша. Това е усещане... "Зле" е усещането, когато това състояние ми липсва. "Супер важните причини", като "да бъдеш мъдър като Лао Дзъ", "да страдаш, защото си силен", защото " Господ те обича", защото "така се извисяваш", "развиваш", "защото можеш да си носиш кръста" и т.н., за мен не струват нищо пред това състояние. Тяхната роля е да бъдат "супер важни", защото може би ако ги притежаваш има за какво да се "гордееш". Но гордостта за мен е нескопосан заместител, някаква лъжа....Т.е. осъзнаваш, че се чувстваш "зле" но продължаваш да не допускаш това вътрешно състояние, когато ти е "добре". Да, това за мен е "мазохизъм". Думата "добре" е изпразнена от съдържание, "незапълнена" от това усещане. И никакви игри на "мъдър", "силен", "обичан", "извисен", "развит" не могат да ми бъдат заместители. Понякога искам да го "подаря" на някой, за да му е "добре", ...но не мога. Обречен е да работи сам със себе си, разсъждавайки върху "супер важните причини" и лъжата, че ако продължава да страда в бъдещето ще получи "супер голяма награда", която за мен всъщност представлява това състояние.

Последният пост на mecholari ме накара да се замисля за духовното страдание,

какво мислите за него, изпитвали ли сте го?

Чудя се има ли разлика /според писаното по - горе/ между страданието и състоянието на тиха, постоянна тъга.

Нагоре има написани 54 поста...

Възможно е да виждаш страданието на хората в очите им, и това да те прави до известна степен тъжен. Но "тъгата" лесно се споделя, нали всички я чувстват... Нея можеш да я "подариш".

Аз не искам да те карам да страдаш. Още по-малко за моите неща. Защото имам едно вътрешно непоколебимо усещане, че така е правилно. Не намирам причина да те карам да страдаш.

За мен страданието се появява тогава, когато вътрешно не се чувствам добре. Търся причините и мотивите за това състояние. И след това работя с тях докато не добия усещането, че се чувствам добре.

"Добре" е нещо, което не мога да ти го опиша. Това е усещане... "Зле" е усещането, когато това състояние ми липсва. "Супер важните причини", като "да бъдеш мъдър като Лао Дзъ", "да страдаш, защото си силен", защото " Господ те обича", защото "така се извисяваш", "развиваш", "защото можеш да си носиш кръста" и т.н., за мен не струват нищо пред това състояние. Тяхната роля е да бъдат "супер важни", защото може би ако ги притежаваш има за какво да се "гордееш". Но гордостта за мен е нескопосан заместител, някаква лъжа....Т.е. осъзнаваш, че се чувстваш "зле" но продължаваш да не допускаш това вътрешно състояние, когато ти е "добре". Да, това за мен е "мазохизъм". Думата "добре" е изпразнена от съдържание, "незапълнена" от това усещане. И никакви игри на "мъдър", "силен", "обичан", "извисен", "развит" не могат да ми бъдат заместители. Понякога искам да го "подаря" на някой, за да му е "добре", ...но не мога. Обречен е да работи сам със себе си, разсъждавайки върху "супер важните причини" и лъжата, че ако продължава да страда в бъдещето ще получи "супер голяма награда", която за мен всъщност представлява това състояние.

Да, разбирам те. И аз мисля така. Но, все пак, страданието съществива... не е като да го няма. Тогава... какво предлагаш - да бягаме презглава в илюзия, че не страдаме ли...

Или да го погледнем смело в очите. Винаги е освобождаващ този поглед. Да знаеш.

Тъгата е красиво състояние.

Чудя се има ли разлика /според писаното по - горе/ между страданието и състоянието на тиха, постоянна тъга.

Тъгата е форма на страдание. Тъгата не е част от абсолютната ни природа.

Тъй като същността ни е абсолютно безстрашие, спонтанна радост, всепроникваща мъдрост и активно съчувствие, тъгата е нещо добавено и временно, тя се появява от причини, променя си и рано или късно изчезва.

Разбирайки страданието на другите не е необходимо да води до тъга, според мен е полезно да развиваме смелост и неспиращо усърдие за да можем да помагаме ефективно. Тъгата до известна степен ни блокира.

Редактирано 17 април 200818 г. от Вало (преглед на промените)

И твоята се удвоява.

А ти за твоята ли говориш или за моята?

Да, разбирам те. И аз мисля така. Но, все пак, страданието съществива... не е като да го няма. Тогава... какво предлагаш - да бягаме презглава в илюзия, че не страдаме ли...

Или да го погледнем смело в очите. Винаги е освобождаващ този поглед. Да знаеш.

Нищо не ти предлагам Мааt. Продължавай да страдаш, имаш си причини. И те не са "илюзорни", истински са.

Нищо не ти предлагам Мааt. Продължавай да страдаш, имаш си причини. И те не са "илюзорни", истински са.

Именно. Който си мисли, че не страда, за мен е приспан... от илюзията.

Именно. Който си мисли, че не страда, за мен е приспан... от илюзията.

A събуждането му ти е "смисъла на живота". "Отваряш му очите" за "истината".

Някой си мисли, че не страда но това не е истина. Всички страдат-това е истина. А защо им е необходимо да страдат?

Кои са твоите причини?

A събуждането му ти е "смисъла на живота". "Отваряш му очите" за "истината".

Някой си мисли, че не страда но това не е истина. Всички страдат-това е истина. А защо им е необходимо да страдат?

Кои са твоите причини?

Моите...

са си мои, брато...

Понякога ми се струва, че страданието носи повече "полза" на човек, отколкото радостта. Не, не съм мазохист. Говоря за истинското страдание, не за това от сорта "направи си сам болка" /всъщност и то си има своето значение/. Страданието, това което идва свише, и това за което на пръв поглед смяташ че е дошло несправедливо и не намираш причина да го изпитваш, за мен е благословение. Това е един вид изстъргване на мъртва тъкан, събуждане от упойка, изчистване на душата. Страданието ни помага да изпитаме по-пълноценно радостта.

ха ха в предния ми пост преди 2-3 страници може да го видите, ви дадох един елементарен факт който говори че нещо не е наред с живота ни, дори по-точно с мисленето ни и това е следствие от извънземна намеса на някого, никой не е взел отношение и няма и да вземе, обаче колко офтопик сте изписали просто нямам думи, според мен можеше поне още една страница с глупави писания да направите, то явно зомбитата не ги интересува собствения им живот.

ей я слезте на земята, нима вие искате някой да ви определя какъв ще ви е живота или какъв ще сте като индивидуалност, глупаците като вас наистина може би искат да насят нечий кръст знам ли.

Само гледайте Господ какъв кръст е сложил на цялата ни планета. В предния ми пост ви написах, че всеки ден се избиват хиляди животни за да се хранят хората с тях. Тука си говорите за едни възвишени страдания, обаче вижте Господ изобщо не го е и еня какво страдат животните когато ги убиват, или той господ така иска за тях животните им е определил тази съдба, хората да ги колят и ядат, Господ така нарежда. Ами за нас хората каква ли орисия ни е определил, ами горе долу същата.

Съгласна съм с част от това, което постваш. Но аз не мисля, че т.нар. Господ ни е наредил:"Я да вземете да колите животни и да ги ядете". Кой те кара да ги ядеш? Има плодове и зеленчуци. Това си е чисто човежко деяние. Това е един вид насилие.

Това си е чисто човежко деяние. Това е един вид насилие.

наистина човек коли животните, но идеята или мисълта да заколи дадено животно и това да се приема за нормално нещо е в резултат от мислите, които астралните разуми пускат на хората, хората са като един вид биороботи, онези разумите каквото им наредят в главите това и правят хората и го смятат и за правилно, сега разлика правиш ли.

наистина човек коли животните, но идеята или мисълта да заколи дадено животно и това да се приема за нормално нещо е в резултат от мислите, които астралните разуми пускат на хората, хората са като един вид биороботи, онези разумите каквото им наредят в главите това и правят хората и го смятат и за правилно, сега разлика правиш ли.

Правя разлика. Но мисля, че е доста удобничко да се оправдаваме с Господ и разни астрални разуми. Човек има достатъчно съзнание, за да преценява с какво ще навреди. Но, признавам, доста по-лесно е да вървиш по течението, да оправдаваш действията си с разни "чужди влияния". Толкова ли е трудно да направиш разлика между оцеляване и алчност. Едно е да изядеш животно, защото трябва да оцелееш, друго е да да изтрепеш сума ти животни, просто за да си натъпчеш търбуха. Мисля, че точно тук идвам до онези страдания, които сами си причиняваме, благодарение на лакомията си. Не мисля, че в човежката лакомия има нещо астрално. А може би има, някаква грешка в астралните изчиленията или нещо от сорта.

Астралните влияния са външни спрямо конкретния момент, спрямо цялостната човешка система са си програмирани от нас, а спрямо цялостната планетарна система, са си направо нашите.

Да, за сегашните ни възприемателни способности това са празни думи, но когато се понапълнят ще разберем що е ограничение и как стабилно и усърдно сме си го самоизграждали...

Ей тези страдания, не бих могъл да опиша - те са в кръвта ни и ни живеят.

А ние тук празнословим и се правим на интересни - ми че това е повече от естествено, ама съжалявам много тези, които се гордеят с това...

Астралните влияния са външни спрямо конкретния момент, спрямо цялостната човешка система са си програмирани от нас, а спрямо цялостната планетарна система, са си направо нашите.

Да, за сегашните ни възприемателни способности това са празни думи, но когато се понапълнят ще разберем що е ограничение и как стабилно и усърдно сме си го самоизграждали...

Ей тези страдания, не бих могъл да опиша - те са в кръвта ни и ни живеят.

А ние тук празнословим и се правим на интересни - ми че това е повече от естествено, ама съжалявам много тези, които се гордеят с това...

Че празнословим, празнословим. А за страданието, не виждам логика да се гордееш с него /изключвам онези, които се борят за титлата Многострадален Светец/. Според мен, по-скоро трябва да извлечеш полза от него. Все пак доста безсмислено е да страдаш заради самото страдане. Всяко нещо си има своя смисъл.

Правя разлика. Но мисля, че е доста удобничко да се оправдаваме с Господ и разни астрални разуми. Човек има достатъчно съзнание, за да преценява с какво ще навреди. Но, признавам, доста по-лесно е да вървиш по течението, да оправдаваш действията си с разни "чужди влияния". Толкова ли е трудно да направиш разлика между оцеляване и алчност. Едно е да изядеш животно, защото трябва да оцелееш, друго е да да изтрепеш сума ти животни, просто за да си натъпчеш търбуха. Мисля, че точно тук идвам до онези страдания, които сами си причиняваме, благодарение на лакомията си. Не мисля, че в човежката лакомия има нещо астрално. А може би има, някаква грешка в астралните изчиленията или нещо от сорта.

така може да безкрайност да се спори, само че именно тази алчност и човешка лакомия за която споменаваш са все мисли или усещания ги наричай, та тези мисли ни ги пускат астралните разуми в нашите глави и пак се върнахме в отправната точка или това което аз твърдя.

Мога цял наръчник да ви изредя, усещане за глад, страх, болка, сърбене по тялото, носталгия, тъга, това са все мисли които астралните разуми ни пускат в главите чрез телепатия, а да и усещане за студ и много други усещания от целия ни живот.

"В страдание моли се всеки, а в щастие ­ никой.

Нима мъка ще изпита нявга онзи, който в щастие се моли?"

Кабир

Понякога ми се струва, че страданието носи повече "полза" на човек, отколкото радостта. Не, не съм мазохист. Говоря за истинското страдание, не за това от сорта "направи си сам болка" /всъщност и то си има своето значение/. Страданието, това което идва свише, и това за което на пръв поглед смяташ че е дошло несправедливо и не намираш причина да го изпитваш, за мен е благословение. Това е един вид изстъргване на мъртва тъкан, събуждане от упойка, изчистване на душата. Страданието ни помага да изпитаме по-пълноценно радостта.

Ако човек не намира причина да попадне в дадена ситуация и това му се струва "несправедливо", за мен той се самосъжалява. Това е нещо като "горкият аз". Чувства вътрешно недоволство и неразположение, губи времето си да се "оплаква" и самосъжалявайки се истински, истински страда.

Възможно е когато попадне в друга "по-добра", "желана" ситуация, да оцени по-добре "радостта". Излизайки от "спомена", който е "упойката" от предишната ситуация, новата ситуация му "изчиства душата" от "страданието". Вече не е "горкият аз" а "щастливият аз". "Благословен е".

В тази логическа последователност външната ситуация диктува вътрешното състояние на човека. Дали да страда или не. Утехата , когато попадне в нежеланата ситуация е "Всяко зло е за добро", "ще дойдат по-добри дни", 'ще изгрее слънце и на нашата улица...". И да чака докато ситуацията (необходимото зло) да се промени... Разбира се, полагайки усилия.

Остават отворени въпросите: защо му е необходимо да недоволства и да се чувства неразположен? Защо страда в самата ситуация, чувствайки се кофти? Самосъжалението ли е страданието или неприемането на ситуацията? Чувствайки се кофти, това помага ли на ситуацията ? Как? Кои са причините в ситуацията да се почувстваш кофти? Кое от това, което "виждам" противиречи на вътрешните ми нагласи? Какви са те? А защо са такива?...

Възможно ли е вътрешното ми състояние да не зависи от ситуацията? Да не ми е кофти , за да не страдам?

Ако не си задаваш тези въпроси, това за мен означава, че да ти е кофти ти харесва. Та за това искам да те попитам: харесва ли ти?

В живота няма грешки, а само уроци. Не съществува такова нещо като негативно преживяване, а само възможности да растеш, да учиш и напредваш по пътя на себевладението. В борбата се ражда сила. Дори болката може да бъде прекрасен учител. Но за да превъзмогнеш болката, трябва първо да я изпиташ. Или, казано по друг начин, как можеш действително да познаеш радостта да бъдеш на върха на планината, ако преди това не си бил в най-ниската долина. (Робин Шарма)

Ако искате да видите как трябва да се понасят страданията, гледайте "Страстите Христови" сега по БТВ.

Ако човек не намира причина да попадне в дадена ситуация и това му се струва "несправедливо", за мен той се самосъжалява. Това е нещо като "горкият аз". Чувства вътрешно недоволство и неразположение, губи времето си да се "оплаква" и самосъжалявайки се истински, истински страда.

Възможно е когато попадне в друга "по-добра", "желана" ситуация, да оцени по-добре "радостта". Излизайки от "спомена", който е "упойката" от предишната ситуация, новата ситуация му "изчиства душата" от "страданието". Вече не е "горкият аз" а "щастливият аз". "Благословен е".

В тази логическа последователност външната ситуация диктува вътрешното състояние на човека. Дали да страда или не. Утехата , когато попадне в нежеланата ситуация е "Всяко зло е за добро", "ще дойдат по-добри дни", 'ще изгрее слънце и на нашата улица...". И да чака докато ситуацията (необходимото зло) да се промени... Разбира се, полагайки усилия.

Остават отворени въпросите: защо му е необходимо да недоволства и да се чувства неразположен? Защо страда в самата ситуация, чувствайки се кофти? Самосъжалението ли е страданието или неприемането на ситуацията? Чувствайки се кофти, това помага ли на ситуацията ? Как? Кои са причините в ситуацията да се почувстваш кофти? Кое от това, което "виждам" противиречи на вътрешните ми нагласи? Какви са те? А защо са такива?...

Възможно ли е вътрешното ми състояние да не зависи от ситуацията? Да не ми е кофти , за да не страдам?

Ако не си задаваш тези въпроси, това за мен означава, че да ти е кофти ти харесва. Та за това искам да те попитам: харесва ли ти?

Аз не говоря за самосъжаление. То е признак на слабост. Никой не е застрахован от него. Говоря да изпитваш болка, биро то физическа или душевна. Например умира близък човек. Дори и да имам силите да осъзная, че тази смърт има своето значение, аз ще страдам. Ако най-добрият ми приятел ме предаде, ще страдам, въпреки че може би няма смисъл, въпреки че това чисто и просто е за добро, защото по тоз начин се отървавам от една илюзия. Дори и да го осъзная, аз пак ще страдам известно време.

В живота няма грешки, а само уроци. Не съществува такова нещо като негативно преживяване, а само възможности да растеш, да учиш и напредваш по пътя на себевладението. В борбата се ражда сила. Дори болката може да бъде прекрасен учител. Но за да превъзмогнеш болката, трябва първо да я изпиташ. Или, казано по друг начин, как можеш действително да познаеш радостта да бъдеш на върха на планината, ако преди това не си бил в най-ниската долина. (Робин Шарма)

Абсолютно съм съгласна с теб!

Ако искате да видите как трябва да се понасят страданията, гледайте "Страстите Христови" сега по БТВ.

Токущо го направих. Всеки посвоему си носи един такъв кръст подобно на Христа. Всеки си знае колко тежи той и колко "кръв" има по него.

Когато цветето бъде смачкано, ароматът от него става особено интензивен. По същия начин хората биват и ще бъдат мачкани от Колелото на Времето докато ароматът не бъде изцяло освободен от формата. Това ще продължава докато небесното в човека се отдели от земното, ангелът се отдели от животното. Трансформиращата сила на страданията е известна отдавна. Още по-голяма е силата на саможертвата, на която страданията отстъпват мястото си, когато има разбиране и отдаденост.

За някои написаното може да се стори жестоко. Но без да заплаща за грешките породени от омразата и невежеството си човек няма да открие пътя на любовта и мъдростта. За някой страданията в света може да се сторят несправедливи. Но за истинската справедливост са нужни милосърдие и суровост. Суровостта изисква да няма изключения и избрани. Милосърдието ще попречи справедливостта да се превърне във възмездяване и отмъщение. Кога суровостта се превръща в жестокост, а милосърдието вместо да превъзпитава, води до чувство за безнаказаност и безотговорност, е трудно да се прецени. Но Природата/Бог не допускат грешки. 

Човекът не е на земята на разходка. В невежеството си много малко хора осъзнават защо изобщо са тук. Мечтаят си за живот на небето или за просветление и нирвана. Но замисляли са се в действителност колко много са привързани към живота си на зямата.Замисляли ли са се колко са далеч от един живот свободен от всякакъв егоизъм, от всякакви лични желания и стремежи. Колко далеч са от осъзнаването, че животът им е дар, който никога не им е принадлежал и няма да им принадлежи лично на тях - дар, който с нищо не могат да изплатят. Някои мечтаят за вселенско съзнание, но колко далеч са от мъдростта, силата, издържливостта и търпението да направляват силите дори на нашата нищожна планета. Мечтаят за божественост, но колко много качества им липсват за да са божествени. Затънали в блатото на илюзията си мислят че са свободни от нея. И добре, че е илюзията в случая, за да ги предпази от истината за която не са подготвени.

Нужно е да осъзнае необходимостта от страданията и болката. Да се приемат без страх, като препятствия, които утре ще бъдат забравени. Страданията, от които във вечността ще остане само поуката и израстването. Страданията, които ще направят победата истинска - по-стойностна и по-сладка, и ще придадат пълнота на картината, която всеки рисува през живота си върху платното на времето.

Без сами да сме преминали през множество страдания, как можем да развием любов и състрадателност към всички същества и да отдадем себе си за тяхното освобождаване? Любовта е основополагащата сила във вселената и придобиването й няма как да бъде леко. За да живеем духовно, ние трябва да се откажем от егоизма си, от привързаностите си, да поставим себе си в служба на Единният Живот, Воля и Сърце, биещо еднакво за всички. И страданията са част от този процес.

Tibi sunt Malchut et Geburah et Chesed per aeonas