За силната вяра,за неугасващата надежда...Колкото и пъти да съм прочела този разказ,нещо стяга сърцето ми и изпитвам болка.Пожелавам на всички да вярват,да не угасват надеждите им никога и да срещнат бялата лястовица,когато имат най много нужда от нея....

По жицата

Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна селянина: по червения елек се познаваше, че е от торлаците, откъм Делиормана. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и като че ли сиромах се е родил - и това си личеше: ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите - също. Беше бос. Инак, да го гледаш - човек планина, но Моканина набързо го претегли в ума си и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като "как сте, добре ли сте", но явно беше, че мисли за друго и друга грижа има в очите му. И като погледна някъде напред и посочи с ръка, той попита не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам. Моканина му разправи и едвам сега забеляза, че на шосето беше се спряла една каруца с един кон. Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в пазвите си, превита; ръченикът й не беше забраден, а с отпуснати настрани краища, за да й е леко. Че беше горещо - горещо беше, но Моканина знаеше, че когато жените отпуснат тъй ръченика си, мъчи ги не толкоз жегата, колкото нещо друго. Отзад в каруцата, завита донякъде с черга, сложила глава на черни селски възглавници, лежеше друга жена, по-малка, навярно момиче. Тя гледаше настрана и лицето й не се виждаше.

- Ти май болно имаш - каза Моканина.

- Имам. Една момичка имам болна.

Селянинът погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше.

- Бе тя нашта каквато е - рече той, - остави я!

- Не си тъдявашен ти, отде си? - попита го Моканина.

- От Кичук Ахмед. Надежда му думат сега, при Канарата. Дохадял съм тъдява. Аз ходя из селата, продавам хума - хубава хума излиза в наше село. Хубава е, купуват я жените. Когато сляза надолу към морето, купувам пък за насам кое риба, кое грозде, кое как се случи. Сполай на бога - прехранваме се. Само да не беше ни се случила таз бела...

Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как дебелите му мазолести пръсти трепереха, като свиваха цигарата.

- Не ни траят децата - започна той. - Измряха ни две-три още малки. Ей туй ни остана само (той погледна към каруцата). Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите. Нейсе, даде господ, запазихме го досега. А от някое време - зачама. Няма нищо, а вехне. Слушам, думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпоженили, а тя още стояла. "Що се кахъриш, бе чедо, думам й, и твоя късмет ще излезе. Що гледаш другите? - Богати са. Сегашните ергени тъй са - богати жени търсят. И ти ще се ожениш, гледай си работата, не си престаряла."

- На колко е години?

- Към двайсет. Сега на Богородица ще стори двайсет.

- Е, че младо е момичето.

- Младо, ами.

Селянинът замълча и пак загледа овцете, без да ги вижда. Някъде наблизо сред жегата пищеше жътвар.

- Това лято ми се замоли да съм я пуснел да иде да жъне. Сиромаси сме, нуждаем се, ама като я гледах такава слабичка, болнава, не ми се пущаше. "Моля ти се, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Хубаво, като е тъй, пуснах я. Сега какво е станало, не бях там, не зная. В къра лягаха, в къра ставаха. Зная го тъй, както ми го разправи тя. Веднъжка жънали цял ден, вечерта яли, после пели момичетата, смели се. Легнали си. Нонка - тъй се казва мойто момиче - си легнала и тя. "Легнах си, кай, тейко, между снопите, под един кръстец, легнах си на завет, да не ми духа и се завих. И съм заспала. По едно време усетих, кай, нещо тежко, нещо студено, ей тук на гърдите си. Като отворих очите си: зъмя!"

- Бре!

- Ами, зъмя. Навила се е и легнала на гърдите й. Извикала, па с всикия си страх я сграбчва и я захвърля!

- Захвърля я! По жътва става туй. Чувал съм, зъмя е влизала и в устата на някоя жена. Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали?

- Не, не е. На гърдите й легнала, зема я и я хвърля! Тъй ми разправи. Сън ли е било, истина ли е било - не знам. Оттогаз момичето не го бива. Ех го, изсъхна като вейка. Гръдта го боли. "Там, кай, дето беше зъмята, ме боли."

- Ама работа, ама работа! - чудеше се Моканина. - Ами сега де го водиш? На доктор ли?

- Дохтори: колко дохтори променихме. Водя го сега аз. . . хм. . . как да ти кажа. . . На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е. . .

Гласът му трепна и той замълча. Загледа се, затегли без нужда ту мустаците си, ту брадата си, небръсната отдавна, корава, прошарена с цели снопчета от бели косми. Нямаше нужда да казва някой на Моканина, че всеки бял косъм беше белег на една грижа.

- Онази вечер - продължи селянинът - додоха си нашенци от скеля. Продумали каквото продумали - знам ли? Охолни хора, може и шега да си бият. Пък дотърчава тогаз у нас Стоеница, кумица ни е, една устата, една многознайница. "Гунчо, вика още от вратата, късмет си имал, късмет имала и Нонка. Хайде да е на хаир." "Какво има?" - думам. "Дошли си от скеля Никола и Пеню, Сидеровите, те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг." "Е?" "Ти, кай знаеш ли що е бяла лястовичка? Тя, кай, на сто години я се появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вървиш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може ли - заплака момичето, залови се майка му. И на, дойдохме.

- Ама истина ли е? - извика Моканина. - къде била таз лястовичка?

- Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

- Бяла?

- Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и погледна към шосето: всеки ден запладняваше стадото все на тая поляна, но като че едвам сега забеляза колко много лястовички бяха накацали по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: наближаваше Преображение господне и по това време лястовичките и щъркелите се събираха, да си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница. Много, но все черни.

- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът: - Рекох да те питам, може да си я виждал, може да си я чувал. . .

- Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съвсем да отчая тия хора, и каза:

- Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана - има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло. . .

- Кой знай? - въздъхна селянинът. - На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са. . .

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина също стана да го изпроводи и да види момичето. Като стигнаха до шосето, майката - жълта и сломена от тегло жена - още отдалеч загледа мъжа си, като че ли искаше по лицето му да познае какво е научил. Момичето още стоеше обърнато настрана и гледаше лястовичките по жицата.

- Човекът каза, че селото било близо - каза селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, чичо? - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш. . . я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш. . . и ще оздравееш, чедо, не бой се. . .

Майката стисна очи и заплака. Високият, едът селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високия селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. "Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я!" Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

Много хубава тема!Честно казано смятам,че всеки среща ежедневно образа на бялата бястовичка в смисъл,че надеждата е неделима част от нашето битие. Колкото до това дали съществува наистина,скоро някъде четох,че в Перник се била появила такава - чисто бяла Наистина

Този разказ е невероятен.Изучавах го в 7-ми клас и тогава за втори път в живота си усещах силата на вярата и досега съм сигурна,че без вяра-няма нищо за нас.

разказа е страхотен! той беше едно от малкото произведения, които ми харесваха от материала за 7 клас. Точно този разказ ми се падна и на изпита, за което благодаря мнооого и благодарение на него влязах с едни от най-високите оценки. Обичам темите за живота - вяра, надежда, състрадание, любов и т.н. а този разказ блика от такива чисти и искрени чувства.

По-принцип много обичам и уважавам Йовков, защото той засяга точно такива теми и не пести болката, която ни заобикаля.

В момента превеждам една книга, в която се засягат точно проблемите, които възникват, когато човек не вярва в себе си, в способностите си. Ако човек си повтаря - Аз няма да направя това, Не ме бива в онова, Постоянно допускам грешки и т.н. - той предизвиква да му се случват точно тези неща, които са се загнездили в съзнанието му. Затова позитивното мислене влече след себе си позитивни случки и позитивно настроение. Вярата и надеждата за по-добро трябва да са неизменна част от мислите ни. Трябва да откриваме добротата и красотата във всичко и във всекиго, само така ще можем да се наслаждаваме на живота с пълна сила. А този разказ предизвиква точно такива чувства у мен!

П.П. Преди 20-ина дни един човек ми каза, че е видял бяла лястовица, тъй че от време на време вдигайте поглед нагоре и ако не я видите, насладете се на небето, слънцето, причудливата форма на облаците, дърветата... Радвайте се на всичко, което ви заобикаля и се усмихвайте!

Това ми е любимия негов разказ.

Даже подкачах от радост, когато ми се падна на изпита след 7ми клас.

И естествено надеждите ми се оправдаха - 5,925.

А иначе самия разказ не мога да опиша колко много съм влюбена в него.

разказа е страхотен! той беше едно от малкото произведения, които ми харесваха от материала за 7 клас. Точно този разказ ми се падна и на изпита, за което благодаря мнооого  и благодарение на него влязах с едни от най-високите оценки.    Обичам темите за живота - вяра, надежда, състрадание, любов и т.н. а този разказ блика от такива чисти и искрени чувства.

По-принцип много обичам и уважавам Йовков, защото той засяга точно такива теми и не пести болката, която ни заобикаля.

<{POST_SNAPBACK}>

Това ми е любимия негов разказ.

Даже подкачах от радост, когато ми се падна на изпита след 7ми клас.

И естествено надеждите ми се оправдаха - 5,925.

А иначе самия разказ не мога да опиша колко много съм влюбена в него.

<{POST_SNAPBACK}>

Разказът си е страхотен,ама като гледам тука си имаме много отличнички,а?

Винаги когато чета нещо толкова красиво, се замислям за живота и за всичко, което някак си ни убягва през ежедневието. Не мога да намеря думи, просто защото нещо такова ме оставя безмълвна, насаме с мислите си.

Гениалност е слаба дума описваща автора и способността му така да въздейства на душите. Да накараш един човек да се замисли и да се вгледа надълбоко в нещата - това заслужава възхищение.

Този разказ е мн хубав браво на чичо Йовков

Прекланям се пред Йордан Йовков.

А и съм кръстена на неговата героиня Албена...

Бялата лястовичка е символ на това,което всеки от нас търси.

Затова е и птица-защото лети като мечтите ни

Друг разказ,който лично мен ме е пленил невероятно много,е *По-малката сестра*.Тъжно ми е за кончето Айа

Прекланям се пред Йордан Йовков.

А и съм кръстена на неговата героиня Албена...

Бялата лястовичка е символ на това,което всеки от нас търси.

Затова е и птица-защото лети като мечтите ни

Друг разказ,който лично мен ме е пленил невероятно много,е *По-малката сестра*.Тъжно ми е за кончето Айа

<{POST_SNAPBACK}>

плакала съм и продължават да ми се насълзяват очите, когато чета тези разкази.....

Този разказ е невероятен.Изучавах го в 7-ми клас и тогава за втори път в живота си усещах силата на вярата и досега съм сигурна,че без вяра-няма нищо за нас.

Вярата е проява на слабост.

Вярата е проява на слабост.

Значи ти не вярваш в никого и в нищо-и си силен-ти така си мислиш

Ама щом така ти е добре

Бени, някои хора явно не знаят що е то -силата на вярата

А "По жицата" е един невероятен разказ. Няма какво да го коменторам. Всеки, който го е чел, знае за какво става дума

По жицата,а и Йовков трябва да е настолна книга за много от нас.

Албена,аз си мисля,че надеждата умира последна.

Значи ти не вярваш в никого и в нищо-и си силен-ти така си мислиш

Ама щом така ти е добре

Знам, незнам или предполагам. Четвърто положение за мен не съществува. И не съм твърдял, че съм силен! Нито обратното. За това дали така ми е добре, може да те изненадам, но ми се иска да вярвам. Уви разума не ми го позволява. Познавам хора озарени от идеите в които вярват (и не само християнски).

Относно изразите "вярвам в някого" или "вярвам в себе си" мога само да кажа, че са погрешни по конструкция. Въпроса не е дали вярвам в някого, а дали е възможно да вярвам в някого. Вярвам в какво в някого? Ако смяташ, че вярваш, че нещо е такова каквото е, всъщност не го ли знаеш?

По жицата,а и Йовков трябва да е настолна книга за много от нас.

Албена,аз си мисля,че надеждата умира последна.

Аз си мисля други неща. Ако последното на което ще разчитам е надеждата, то значи вече съм изгубен. Не съм сигурен, че разбирате за какво говорех. Моят коментар не е теологически. Само твърдя, че да се надяваш е отказ от правото да решаваш. Кой знае, може би просто сте случили на живот в който е можело да разчитате на някого...

PS: Аз също харесвам разказа на Йовков. Той ме трогна когато го четох преди години. В противен случай нямаше да отворя темата.

Редактирано 2 февруари 200818 г. от vorfax (преглед на промените)

Бени, някои хора явно не знаят що е то -силата на вярата...

Има и други сили за които знам. Силата на заблудата. Силата на разочарованието. Силата на гнева... Но не съм избрал нито една от тях да напътства живота ми. Интересно, че оценявате стойността на литературно произведение, а още допускате правописни грешки.