И така, дами, стартираме новия проект:

ДА НАПИШЕМ ЛЮБОВЕН РОМАН

Ето и основната тематика:

Място - Англия, Лондон

Време - 19-ти век

Той - Александър, на 27 години, син на херцог, мургав с черна коса и сини очи

Тя - Елизабет, на 19 години, с позлатена от слънцето кожа, буйна руса коса и синьо-зелени очи

Семейства:

Семейство на Александър:

Баща - Кристофър Брентън, 2-ри херцог на Евърдън (англичанин)

Майка – Бриана (шотландка)

Брат – Девлин (24г.) виконт Личфийлд

Аделайда Киплинг – (22г) далечна роднина, без родители, живееща в дома на Брентън, гарванова коса, лешникови очи, влюбена в Александър

Тристан Дейърброк, маркиз Аштън – най добрият приятел на Девлин

Аякс – кон на Алекс

Челси – кобила на Девлин

Хектор – кон-подарък от Алекс за рожден ден на Девлин, не става ясно дали е купен (засега)

Томас – слуга в градската къща на Брентън

Розалин – любовница на Алекс

лейди Сюзън Фоули – вдовица, любовница на Девлин

Г-н Маккиниън – Хиподрум

Семейство на Елизабет:

Баща- Дерек Нортфилд, 5-ти граф на Уоуфърд (англичанин), родом от Уелс

Майка – Доминик (французойка), моминско има Брисо

Брат-близнак – Никълъс (19г.)

Сестра – Катрин (17г.)

Градската им къща е в квартал Мейфеър, Лондон

Граф Андре дьо Монтбар – познат на сем. Нортфилд от Париж, мрази Алекс, желае Бет, черна къдрава коса, черни очи

Лора – приятелка на Бет, живее в Ямайка

Уилис – коняр

Уитби – иконом

Деби Маккайл – камериерка на Катрин

Моли – камериерка на Бет

Питър – слуга у Нортфилд

Барт – градинар

Съншайн – кобила на Бет , купена след последното състезание в Уелс

Д-р Филипс – семеен лекар

Анри – известен шивач

Даяна Мейсън – момиче спасено от Никълъс Нортфилд

Къмингс – търговец, при когото работи като бавачка Даяна

Томас и Лили – деца на Къмингс

Мег – братовчедка на Даяна, прислужница в дома на Къмингс

Аристократични семейства споменати до сега:

Лорд и Лейди Уинтроп

Семейство Уиндзор

Лорд и Лейди Стърлинг

Мисис Холт

семейство Барингтън

маркиз Аштън

Едуард и Шарлот Малори

виконт Ръшфилд

Общи условия:

1.В темата трябва да се пише само по самата книга - да няма реплики и дуплики относно сюжета - всички коментарии можете да правите в новоотворената тема: „Дискусии относно романа"!

Всички постове, които не са пряко свързани с развитието на самия сюжет ще бъдат изтривани!

2.Не се допуска един и същ човек да напише две последователни сцени в отделни последователни мнения - щом някой пусне дадена сцена, то той трябва да изчака друг да продължи сюжета поне с една следваща сцена, след което може да се включи отново.

3.Не се допуска включване само с 1-2 изречения.

4.Не се допускат прекалено кратки постове - минимума е от 10-15 реда!

Пролога предоставяме на Миа – идеята беше нейна, редно е и началото да е нейно.

Оттам нататък – Вие сте на ход, момичета

Редактирано 9 септември 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

ПРОЛОГ Лондон, Aприл 1823 Вятърът люлееше унесено клоните на дърветата и нашепваше в короните им тайнствена приспивна песен. Небето беше покрито с гъста пелена от сиви облаци, които предвещаваха буря. Ситни капки вече трополяха по калдъръмените улици и заплашваха да се превърнат в пороен дъжд. Времето през този следобед с нищо не се отличаваше от това през изминалите дни. Все така мрачно и влажно, то тормозеше лондончани и им навяваше усещане за тъга. Лорд Нортфилд, удобно настанен в каретата си, наблюдаваше притихнал гледката навън. Природата сякаш беше в унисон с неговите чувства. Многогодишните проблеми оставиха своя отпечатък върху него, непрекъснато напомняйки му за прекрасния живот който бе имал и бе изгубил. Родом от Уелс, Дерек Нортфилд се бе оженил за една красива парижанка, спечелила любовта му още в първия миг, в който я видя. Споменът за невинните зелени очи и плахата усмивка на Доминик Брисо му бе скъп и още повече подсилваше носталгията му по онези дни, когато тя бе влюбена в него. Тогава живееха щастливо и спокойно с трите си деца, а Доминик бе любяща съпруга за него и грижовна майка за Никълъс, Елизабет и Катрин. Преди три години, след смъртта на майка й Клер, графиня Нортфилд се промени много. Сякаш изведнъж изчезна любовта й към Дерек и останалите от сплотеното им семейство. Държеше се отчуждено и странеше от общите им забавления. Не осъзнаваше че скърбейки по изгубената си майка, лишаваше собствените си деца от такава… Нортфилд несъзнателно впи пръсти в кадифената тапицерия на каретата, когато си спомни за грубостта на Доминик преди седмица. Тя спореше с дъщеря си, а виковете й се чуваха из цялата къща и смущаваха персонала. – Некадърна малка глезла – фучеше тя. – Не заслужаваш да бъдеш графска дъщеря. Ти си срам за мен и за баща си… Мислите на лорда бяха прекъснати от силния шум, който се разнесе отвън. След по-малко от минута вратичката на каретата се отвори и млад кочияш с измокрени дрехи изпелтечи почти неразбираемо оправдание: – Простете милорд, едно от десните колела на каретата заседна в дупка… Щ-ще отнеме няколко минути да… – Не гледаш ли пътя момче? – с рязък, но спокоен тон го прекъсна лордът. – Не видя ли дупката, преди да ни забиеш в нея? – Не, сър… Пътищата са мокри и… – Добре, добре, но побързай. Не искам да се размотавам цял ден из Лондон в това отвратително време – Без повече думи, лорд Нортфилд, пети граф на Уоуфърд, затвори вратата на каретата и се облегна отегчено на седалката. Реши да си подремне малко, след този изтощителен ден, който бе прекарал при адвоката си в другия край на града. Още преди да притвори очи се чу нов шум, последван от силен удар. Графът се изтърколи на пода на каретата и прилежно пригладената му побеляла коса се разроши. – Дявол те взел, момче, – изкрещя той. – Какво си мислиш, че правиш? Да ни убиеш ли искаш?! С гръм и трясък отвори вратичката, която за малко не излетя от пантите и се огледа навън като побеснял. Гледката никак не беше приятна, явно някаква карета се бе сблъскала с неговата и сега положението се утежняваше допълнително. – Що за некадърни кочияши? Моят дупката не видял, а този пък цяла карета? – извика графът. – Дерек? – попита познат глас и графът се обърна, проследявайки посоката му. Смръщи чело в опита си да познае мъжа, който му се усмихваше приветливо от прозорчето на другата пострадала карета. – Евърдън? – невярващ отвърна той. Херцогът на Евърдън, лорд Кристофър Брентън, изкочи пъргаво от пострадалото возило и с изкрящ от радост поглед огледа приятеля си от младежките години. – Господи, не мога да повярвам – възкликна лорд Брентън. – Ти ли си това, Дерек? След толкова години? Най-после отново се срещаме. Къде се изгуби, по дяволите?! – Бях във Франция, Кристофър, за много дълго време – промълви графа с мрачен тон и обърна погледа си към сивото небе. – Едва ли тук е най-подходящото място за провеждането на този разговор, приятелю. Лорд Брентън се огледа и видя една малка кръчма точно на ъгъла на отсрещната улица. – Хайде ела. – Ухили се Кристофър и посочи съмнителното заведение. – Там? – повдигна въпросително вежди графа. Намираха се в неособено елитната част на града, а Дерек не искаше неприятности с пияни моряци. – Да, там. Знам, че не е много подходящо за джентълмени, но да виждаш наоколо нещо по-добро? Хайде… като те гледам имаш нужда от нещо силничко. Аз черпя! – Настоя Кристофър. Изпълнен с недоверие, Дерек последва приятеля ли си и пресече улицата. Двамата се изправиха пред мръсната врата, готови да се откажат, когато видяха табелата на кръчмата. „Волът Уили” – гласеше написаното. – Не мога да го пропусна! – ухили се Кристофър, бутна вратата и влезе в задименото заведение. Дерек се присъедини към него и с учудване установи, че не предизвикаха особено внимание. Имаше само няколко посетители, част от които доста пияни, а останалата част се стараеше да ги настигне. Кристофър осъзна, че с приятелят му не изглеждат особено представително, не и след малкото им приключение под открито небе. Така поне си обясняваше липсата на интерес от страна на присъстващите. След като си поръчаха шотландско уиски и запалиха по пура, двамата потънаха в разговор. – Три години отсъствахме от страната – започна Дерек. – И сега съм затрупан с работа. Трябва да обиколя имотите си, и няколкото фабрики в които инвестирах през последните години. Но чакам Никълъс да се прибере от Париж… Връщам се от среща с адвоката си и след като се запознах с проблемите в счетоводните книги на „Уоуфърд хаус”, стигнах до извода, че престоят ми в Лондон няма да е дълъг. Трябва в най-скоро време двамата с Ники да се погрижим за семейните дела… – Стига, старче, отпусни се… Работата далеч не е най-важното. Вече надхвърлихме петдесетте и живота ни се изплъзва малко по малко. – Херцогът отпи голяма глътка уиски и продължи. – Кажи ми как са Доминик и децата? – Нещата не са както преди, приятелю. Животът ми много се промени или по-скоро трябва да кажа, че Доминик се промени много… Но сега не е времето да говорим за това… – Не говори глупости – прекъсна го лорд Брентън. – Кажи ми какво не е наред… – Доминик вече не е онази жена, която познаваш – жизнерадостна и всеотдайна – вече е друг човек… Имам чувството, че когато си отиде Клер, нещо се пречупи в нея. Отблъсна мен и децата от себе си, в момента почти не си говорим… – довърши с oгорчение Дерек. – А Елизабет, Никълъс и Катрин? – попита загрижено херцогът. Дерек се усмихна и продължи: – Никълъс е във Франция. Цялото семейство прекара последните три години в Париж и той предпочете тамошното образование. Но след по-малко от месец го очаквам да се прибере. Той е невероятен Крис, напомня ми за теб преди години. Нюхът му за биснес е страхотен, няма равен във фехтовката, и мога да кажа, че почти няма жена в Париж, която да не е тайно влюбена в него. – Това е чудесно, Дерек, – засмя се Кристофър. – А двете палавници, които се катереха по мен, докато не получат бонбон? – Те отдавна не са малките момиченца, които си спомняш, Кристофър. Превърнаха се в красиви млади дами. Елизабет се стреми да е независима и самостоятелна и само да я видиш, толкова прилича на майка ми – с гордост продължи графът. – А Катрин, Катрин е същинско ангелче, с усмивката си може да разтопи дори ледник, но не трябва да се подвеждаш от миловидния й образ. Ако я предизвикаш, ще се изправиш пред една доста гневна млада дама! Те са гордостта на живота ми, и тримата, превърнаха се в прекрасни млади хора… Кристофър закима разбиращо. – А ти, Крис? Разкажи ми за Бриана и за двамата немирници, не съм ги виждал отдавна, но обещаваха да се превърнат в силни мъже. – Хмм, ще те разочаровам, приятелю, – изсумтя Кристофър. – И двамата ще ме докарат до лудост с ината и похожденията си. Категорично отказват и намек за скорошна женитба… Но ако трябва да бъда честен, последното са го наследили от мен… Доста поизмъчих Бриана, докато успее да ми надене хомота! – ухили се херцогът. – Александър е вече на 27 и пое изцяло отговорностите си като бъдещ наследник на титлата. Преди 8 години участва във войната. Избяга, когато беше на 17 и прекара две години на бойното поле, включително и битката при Ватерло. Майка му едва не се спомина от тревога. Видя много лоши неща, които някога едва ли ще забрави, но стана истински мъж. А Девлин върви по стъпките му, помага му в работата и се разбират добре. Не мога да разбера това момче, винаги оставя у мен усещането, че крие нещо. – Имаш прекрасни синове, Крис! Не ги съди строго. Те продължиха разговора си, забравяйки и за времето, и за проблемите. Дългата десетгодишна раздяла не бе развалила приятелството им, даже напротив, усещаха се по-близки от всякога. Ако някой ги погледнеше отстрани би казал, че двамата са се подмладили от радостта да се видят отново. Говореха разгорещено, смееха се и с наслада си припомняха старите времена. След като пресушиха втората бутилка уиски, Дерек реши че е крайно време да потеглят. Кристофър се съгласи, но вдигна за последно чашата си с тържествен тост. – За нашето приятелство, Дерек. Лорд Нортфилд кимна и с усмивка отвърна, след което се запътиха към вратата. По време на отсъствието им, двамата кочияши бяха поправили каретите и чакаха господарите си. Кристофър се качи пръв, но преди да потегли извика: – Другият месец Девлин има рожден ден – каза той. – Бриана организира бал, който обещава да се превърне в събитието на годината. Очаквай поканите Дерек, не приемам извинения, трябва да присъствате! – За мен ще бъде чест, Кристофър. – отвърна Дерек и с бавна крачка се отправи към своята карета. Уморена усмивка играеше на устните му.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

В градската къща на семейство Брентън започваше обикновен делничен ден. За разлика от семейното имение, което се намираше извън пределите на Лондон, това жилище бе типично за епохата с уюта и комфорта си. Фасадата, покрита с бяла хоросанова мазилка, с изглед към Хайд парк, не се отличаваше с нищо от тази на останалите къщи в квартала. Масивната входна врата бе изработена от дъб и рамкирана от двете страни с високи колони. Голяма тераса с формата на полумесец, обградена с ковано желязо, елегантно се извисяваше над първия етаж. А от леко открехнатия френски прозорец се чуваше приглушен смях. Утринното слънце се пребори с тежките завеси и нахлу в тъмната стая. Обзавеждането бе скромно, но се компенсираше от цветните мотиви в тапетите, които създаваха усещането за пространство. Мебелите бяха изработени от тъмно дърво, с красиви овални форми, които подчертаваха изяществото им. В цялата стая цареше същински безпорядък. Красивата масичка за шах, беше използвана като бар, вместо традиционните фигури за игра, сега отгоре й стояха чаши и празна бутилка от уиски. Множество дрехи бяха пръснати по пода и говореха красноречиво за доста страстното начало на нощта. В голямото легло, до което се стигаше по няколко стъпала, Александър Брентън се забавляваше с последното си похождение. Малката страстна брюнетка Розалин се извиваше предизвикателно под силното тяло на Алекс и мъркаше доволно в прегръдките му. Беше очарована. Не можеше да повярва на късмета си… този мъж… бе невероятен! Истински расов жребец под завивките. Малко след като бяха задоволили страстта си за пореден път, Александър изрече с дрезгав глас: – Време е да си тръгваш, Розалин! – М-ммм. Не искам, още е рано. – сънено запротестира Розалин. – Съжалявам скъпа, но часовникът над камината показва 8, което означава, че милата ми майка ще пристигне след по-малко от час, за да закусва с мен и брат ми. А аз не желая да я скандализирам с присъствието ти. – Ще остана тук и ще те чакам. – Измърка Розали, която не разбираше за къде се беше разбързал Александър. Тя отправи чиста покана с надеждата, че ще може да го склони и да остане с него до рожденият ден на брат му, който беше след два дни. Въпреки съблазнителната усмивка на Розалин, мъжът до нея беше решил. Имаше прекалено много работа през деня, а плановете му за вечерта включваха единствено брат му и освежителна езда извън града. Девлин беше много горд с новата си кобила и искаше да я изпробва. Алекс изтегна силното си тяло, бавно се изправи и се насочи към умивалника в другия край на стаята, докато Розалин изпиваше с поглед формите му. След като се изми, наметна черният си халат и се запъти към вратата. На излизане се обърна към жената в леглото си и заповяда с чаровна усмивка: – Имаш половин час, сладурче. След това да те няма. – Онемяла от проявената грубост, младата жена запрати една възглавница към вратата. Изкрещя ядно от безсилие и засипа с обиди наум собственика на къщата. Арогантно копеле! Александър се отправи с бързи крачки към стълбището в края на коридора, където почти се сблъска с ухиления си брат. – Я, кой се е събудил в зори. Мислех, че си имал бурна нощ братко, но явно си спал като къпан! – Ухили се Девлин. – Какво от лицето си не харесваш, Дев, защо ме предизвикваш да го разкрася?! – отвърна със смях Алекс. – Накъде си се запътил така издокаран? – Попита той, оглеждайки спретнатото облекло на брат си. – Ще изведа Челси в парка, имам уговорка с майка ни, ако си забравил. – Девлин повдигна вежда подигравателно, с ясното съзнание, че Алекс има отлична памет. – След това ще дойдем тук, за да закусим заедно. Надявам се, през това време, новото ти завоевание да напусне къщата. – Завърши той със строго изражение. – Вече се погрижих, малкия. Като заговори за коня си, довечера имам изненада за теб. Какво ще кажеш за една гонка извън града? – С удоволствие! А ти накъде си се запътил, така по халат? – Бягам от Розалин, стана агресивна. На слизане би ли поръчал на Томас да ми приготви ваната. – Разбира се, ще се видим след час. – С бърза стъпка Девлин пое по стълбите, а Александър се отправи към малкия кабинет, който ползваха двамата с брат му. Там щеше да изчака безславното оттегляне на тигрицата в стаята му. Чудеше се кога ли жените щяха да осъзнаят, че не могат да го манипулират. Дори и с цената на телата си. Изстегна се в удобното кресло и прехвърли през ума си задълженията за деня. За обяд имаше среща с господин Маккиниън от хиподрума. Трябваше да се уточнят последните подробности около покупката на Хектор. Този кон притежаваше завидни качества и беше достоен да се нареди сред останалите расови коне в имението Евърдън. Освен това бе прекрасен подарък за рождения ден на Девлин. Брат му бе същински ценител на породистите коне… Мислите му бяха прекъснати от силното затръшване на врата, очевидно тази на спалнята му. Какво облекчение, отбеляза Алекс наум. Поне не му се наложи да чака дълго, докато Розалин осъзнае истинското си място в ежедневието му. С бодра крачка се отправи към покоите си, където за по-малко от 30 минути успя да се приведе във вид, достатъчно благоприличен, за да се появи пред майка си. А след още три, вече поздравяваше брат си и Бриана Брентън, които го очакваха в малката всекидневна, със зачервени и бодри лица от приятната утринна разходка. – Добро утро, майко! – Алекс целуна нежно майка си по бузата. – Добро и на теб скъпи! – усмихна се Бриана. – Ела, да закусим, Нан ти изпраща от любимите ти кроасани. Алекс, имаш доста изморен вид, да не си будувал цяла нощ!? – Скара му се тя. – Лъжеш се, майко! Спал е като бебе! – ухили се Дев. Александър замери брат си с парче от кроасана и изръмжа на шега: – Аз казах ли ти нещо за главата! – Дев ловко избегна удара, който щеше да го принуди да се преоблича и посегна към чинията с шунка. Бриана цялата сияеше от възторг, докато разказваше за приготовленията за бала по случай двадесет и петия рожден ден на Девлин. Щеше да присъства целият елит на града. Имаше слухове че дори регента ще се отбие. Синовете й с нежелание изслушаха рецитала за цветята, храната, напитките, оркестъра и… Александър се удиви на енергията, която се излъчваше от майка му. Макар че на скоро бе навършила 49 години, нищо във вида й не загатваше за възрастта й. Въпреки двете раждания, фигурата й се бе запазила по удивителен начин. Прекрасните смарагдови очи, които Девлин бе наследил, сега сияеха с младежки блясък върху нежното й лице. Единствено сребърните нишки в гарвановочерната й коса, стегната в елегантна прическа, издаваха малката й тайна. Но въпреки тях, Бриана, бе не по-малко желана, както и преди 20 години, лондонските джентълмени, не трябваше да забравят, че пред тях стои херцогинята на Евердън, а не поредното завоевание! – Какво ще кажеш, Алекс? – Повиши тон лейди Брентън. – Извини ме, майко, разсеях се. Би ли повторила? – Алекс целият почервеня. Не можеше да обясни на милата си майка колко скучни са тези истории и да я разочарова. – Както казах, Дерек Нортфилд и семейството му ще уважат празника на брат ти. Искам двамата с Дев да се погрижите двете дъщери на графа и синът му да се почувстват като у дома си. Отсъствали са от страната цели три години и предполагам че ще са леко притеснени. – При вида на смръщената физиономия на сина си, Бриана продължи с по-твърд тон. – Скъпи, трябва да знаеш колко е важно това семейство за мен и особено за баща ти. Сега не е моментът да ти разяснявам причината за силното им приятелство, но те моля да се съобразиш – настоя тя. – Щом това ще ти достави радост! – Отвърна с нежелание Александър. Само това му липсваше, да се занимава цялата вечер с досадни момичета! – Ти какво мислиш, Дев? – Както каза братко, щом това ще достави удоволствие на скъпите ни родители, какво ни остава, освен да поемем ангажимента? – Усмихна се Девлин. – Благодаря ви, момчета! Вие сте най-прекрасните синове! – Изчурулика Бриана. – Не, майко, ти си прекрасната! – Отвърна Алекс. Целуна ръката й и бавно се надигна. – Сега ако ме извините, ще се оттегля. Имам доста работа. – Майко, след обяд ще се отбия до имението, а вечерта ще изведа брат ми на нощна разходка с конете. Ще се видим тогава. До по-късно. Дев, ще я изпратиш нали? – Попита. – Не се притеснявай за мен, миличък, ще се видим след обяд. Хубав ден. – Бриана се надигна от стола и хвана ръката на Девлин. – Хайде, скъпи, покажи на старата си майка пътя до вратата… – Стара? – изсумтя Девлин. – Как можа да го кажеш?! Двамата избухнаха във весел смях и се отправиха към малкото антре в предната част на къщата.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Покрайнините на Лондон – Не мога да повярвам че ме убеди да го направим Бет, татко ще ни одере живи, ако разбере! – Катрин беше ужасена. – Спокойно Кат, не забравяй че и Ники ще е там, вярно няма да е очарован като ни види, но… ще го преживее. Откакто си дойде от Париж преди една седмица не се е застоял и за един час вкъщи, дължи ни го. Стига е мърсувал, като че ли се задава края на света, нека му напомним че има и отговорности – обобщи Елизабет. Тя не вярваше в късмета си, ако всичко вървеше по план, скоро двете със сестра й щяха да присъстват на тайният концерт във Воксхол Гардън. Това едва ли беше най-подходящото място за две млади дами и съвестния глас на Бет отново се обади, че развращава по-малката си сестра, но жаждата й за малко приключение го заглуши. Момента беше идеален! Родителите й заминаха за провинцията в семейното имение, а брат й Ники ги очакваше, макар че все още не го знаеше. Успяха безшумно да напуснат къщата и да си хванат файтон, нямаше какво да се обърка! Така двете сестри пътуваха мълчаливо, Катрин обхваната от неприятно предчувствие, а Бет – от трескава възбуда. И двете, унесени в собствените си мисли, не забелязаха посоката, в която се отправи каретата, нито скоростта, с която се движеше. – Странно, не трябваше ли вече да сме пристигнали? – Попита Кат. – Не ми казвай, че изгаряш нетърпение, – ухили се Бет. Сестра й се канеше грубо да отговори, когато изведнъж каретата рязко спря. – Ето, виж че стигнахме, готова ли си за най-вълнуващата нощ в живота си, миличка… – Бет подхвана дългата си рокля и се отправи към вратичката, когато дрезгав, мъжки глас прекъсна радостното й възклицание. – Добър вечер, драги благородници, вие сте жертва на обир!!! Двете момичета замръзнаха. Единственото, което знаеха за обирите по пътищата, бяха слуховете, които достигаха до тях по време на някоя официална вечеря. А те не им вдъхвана особено увереност. – О, Боже… – простена Катрин. – Шшшт, само не се паникьосвай! – Нареди Бет. Това важеше и за нея самата, макар всъщност да бе на ръба на истерията. „По дяволите, по дяволите, трябваше да вземем карета от вкъщи… стегни се, вече е късно! Само запази спокойствие, нищо няма да ни сторят… само ще вземат бижутата и парите, които носим… без паника.” Бет се огледа в каретата за някакво оръжие, но видя само силно пребледнялата си сестра. – Кат, моля те, стегни се, нищо няма да ни се случи… – Последва предупредителен изстрел. – Излезте от каретата с вдигнати ръце и без глупости, че ей сега ще ви светим маслото. – Прогърмя грубият глас, вероятно принадлежеше на главатаря. – Хайде Кат, да приключваме тази неприятна работа, само се успокой. – Бет прихвана сестра си под лакътя и я дръпна към вратата на каретата. Слезе първа, след това помогна на Катрин и се огледа, сигурна че е заобиколена от дрипава шайка крадци. Но устата й остана широко отворена при гледката на дузината главорези, качени на едри коне и въоръжени до зъби. Цялата й смелост се изпари. Пресвета Дево! В какво се забъркаха… Ужасяващи сцени започнаха да пълзят към съзнанието й. – Ский шефче къв улов набарахме, страшни парчета. – Обади се някой зад Бет, която цялата беше настръхнала. Огън се разгоря във вените й при обидните думи и противно на разума, й се прииска да даде урок на тези отрепки. В същото време бъдещият херцог на Евърдън, Александър и младият му брат Девлин, се състезаваха със завидна скорост. Малката гонка, която бе предложил Алекс, се превърна в същинска епопея! Конете и на двама бяха плувнали в пот и преди да се уморят съвсем , Александър предложи да се връщат. – Ха-ха-ха, страх те е че ще те бия, а големи братко? – Не се стърпя Девлин. – Ще ти се, малкия. Не искам да докарам горкото ти пони до смърт от изтощение. – Закачи го Александър. – Не подценявай Челси – предупреди Дерек. – Твоят звяр не я превъзхожда нито по бързина, нито по грация. Всъщност каква грация в това чудовище, онзи ден в Хайд Парк, едно момиченце се разплака като видя грозната муцуна на Аякс. – Александър избухна в смях след гневната тирада на брат си. Не можеше да му го отрече, умееше да си служи с епитети. А Аякс – гордостта на конюшните на херцог Евърдън, наистина беше огромен и мощен кон, способен да носи дори рицар в пълно бойно снаряжение. Александър го обожаваше. Двамата братя преминаха в лек тръс и се насочиха обратно към Лондон, разменяйки си закачки за конете, когато до слуха им достигна изстрел. И двамата се заковаха на място, потънали в страшно мълчание, което се проточи цяла минута. – Разбойници… – Прошепна Девлин. – Какво ще пра… Думите му бяха прекъснати от остър женски писък. Без да се колебаят и двамата се втурнаха в посоката, от която дойде викът. След по-малко от три минути пред тях се изправи гледка, която ги стъписа. На самия път беше спряла не много луксозна карета, а встрани от нея две млади момичета бяха заобиколени от около десетина разбойника, яхнали коне. Благодарение на гъстата растителност и спусналият се мрак, присъствието на братята остана незабелязано. Александър забеляза как по-високото русо момиче е прегърнало по-дребната брюнетка и й шепне нещо. Двамата слязоха от конете, вързаха ги и без да говорят се разделиха, като образуваха полукръг около разбойниците. Когато се отдалечиха на еднакво разстояние от конете и двамата спряха заели позиции, чакащи подходящия момент да се намесят. Девлин беше готов с насочен пистолет, докато втори беше закачен на удобна позиция на колана на бричовете му. За разлика от него Александър, разчиташе на ножовете си, един от които се въртеше с бясна скорост в ръцете му, а останалите четири бяха втъкнати два по два в ботушите му. Елизабет се опитваше да успокои Катрин, планът вече се беше избистрил в главата й, но Катрин като че ли не беше много склонна да я послуша. Главатарят слезе от коня си, беше огромен мъжага и се приближи към момичетата. Останалите мъже го последваха и един по един напуснаха седлата, някой се насочиха към каретата, за да оставят тежките си торби, вероятно пълни с плячка. Тези действия развалиха кръга на разбойниците и Девлин от своята позиция виждаше перфектно цялостната картина. В момента в който главатарят се протегна, за да хване ръката на русото момиче, Девлин стреля, улучи го и бандитът се свлече безжизнен в прахта. Без да губи време, за да се чуди откъде дойде изстрела, Бет избута Катрин от себе си: – Бягай, доведи помощ… – извика Бет. Последва втори изстрел и още един разбойник падна мъртъв на земята. Катрин не се поколеба, с развяти поли се затича право по посока на Девлин, беше много бърза и част от разбойниците, разсеяни от стрелбата, дори не забелязаха как се измъкна. Подобно на ураган Катрин връхлетя в укритията на дърветата и право в разтворената прегръдка на Девлин. Той я обхвана през кръста с едната ръка, а с другата запуши устата й, предотвратявайки страхотен писък. – Спокойно, кротко, в безопасност си, – зашепна нежно той. Момичето се разтрепери в ръцете му: – Сестра ми, трябва да й помогнем, те ще я наранят… – проплака Катрин. – Шшттт, спокойно, брат ми ще се погрижи за нея. Ела, трябва да се скрием на сигурно място. – Каза Девлин и помъкна момичето към дебрите на гората. Когато видя че брат му и брюнетката са в безопасност, Александър насочи поглед към разгорялата се битка на пътя. След като Девлин обезвреди двама, оставаха осем души, не – седем, блондинката току що свали един от разбойниците със страхотен удар под кръста. Алекс направи гримаса, това сигурно болеше. Но какво, по дяволите, прави тази жена?! Тъкмо се прицелваше в гърдите на един от бандитите, когато тя със зловещ писък се метна на гърба му и започна да го налага по главата. Изненедан от нападението и тежестта на удара, нещастника падна на земята заедно с момичето. Александър разбра че това е моментът да се намеси, изкочи от прикритието на гората и с бърз спринт, подобен на този на брюнетката, достигна до центъра на събитията. С бърз удар повали един от разбойниците, вторият, който му се изпречи, нямаше този късмет и беше намушкан с дългия нож. Оставаха още четирима, без да губи време Алекс се обърна и вдигна момичето, издърпвайки я зад гърба си, за да е защитена. Докато оглеждаше разбойниците, си пое дъх, не бяха толкова въоръжени, колкото изглеждаше отдалеч. Без да изпуска никого от поглед, бавно вдигна десния си крак нагоре и с почти невидимо движение издърпа единият от ножовете и го запрати към мъжа който стоеше най-вляво. Вторият нож полетя към мъжът най-вдясно. И двамата се строполиха, проклинайки. Последните двама не дочакаха да бъдат намушкани, а се спуснаха към каретата, явно там бяха оставили оръжията си. Александър хвана младата жена под лакътя и я принуди да тича с нечовешка скорост към прикритието на гората. Елизабет не проумяваше все още какво се случва. Единственото, за което мислеше, беше как да осигури повече време на Катрин, за да се скрие по-навътре в гората. Не вярваше на късмета си, беше успяла с един ритник, на който я научи брат й, да свали един от разбойниците, но с втория нямаше този късмет. Тази горила я беше повалила на земята и когато Бет вече си казваше последната молитва, се появи този непознат. Ангелът на смъртта, срещата с който беше най-големият късмет в живота й. Сега тичаха като обезумели и двамата наясно защо, на огряната от луната пътека бяха идеалната мишена за добралите се до пушките разбойници. Дори след като се скриха зад дърветата, продължиха да тичат, сякаш дявола ги гони. Бет усещаше остра болка в гърдите си, имаше чувството че всеки момент ще припадне, трябва да спрат, не можеше повече… Сякаш прочел мислите й, мъжът се закова на място, а Бет се блъсна в него и едва не го повали. – Майчице… – Елизабет не можеше да си поеме въздух. Бавно се свлече във влажната трева. – Прочете ми мислите… – Съгласи се Александър, който се беше опрял на едно дърво и чакаше бученето в ушите му и звездите в очите му да изчезнат. След като бодежите престанаха Елизабет се съсредоточи и разгледа мъжа, спасил живота й. Започна огледа си отдолу нагоре, скъпи кожени ботуши, черни впити бричове, покриващи мускулестите бедра, погледът й продължи безсрамно нагоре по тънкия кръст на мъжа и някога бялата риза, която като че ли всеки момент щеше да се пръсне по шевовете, заради огромният му гръден кош… Боже, този мъж е същински исполин, помисли си Бет. И тогава погледът й стигна до лицето на непознатия й спасител, най-красивото лице което някога бе виждала. Силна волева брадичка и невероятни чувствени устни, соито я привличаха неудържимо с красотата си. Следваше аристократичен нос, който говореше за благородния му произход и… очите. Бет не беше подготвена за този отрязък от море и небе, толкова наситено синьо, толкова обсебващи, но така присвити губеха от красотата си… Защо се мръщеше така този мъж. – Какво, по дяволите, си мислиш, защо си ме зяпнала като стар мераклия, младото си слугинче? – Попита ядосано непознатия. Бет се изчерви до корените на русата си коса. И за да прикрие смущението си, му отговори гневно: – Как смеете да ми говорите по този начин… Вие…Вие, не сте джентълмен. – Оу, нима! – Заяде се непознатия. – Оу, да! – не му остана длъжна Бет. – Оу, нима! А ти не си никаква дама! Бет отново почервеня цялата и тъкмо когато щеше да се разкрещи с пълно гърло, си спомни за причината, заради която говореше с този мъж. – Аз, съжалявам за държанието си. – Измънка Бет. – Искам да Ви благодаря за навременната намеса, ако не бяхте Вие, двете със сестра ми… Господи Катрин… – Не се тревожете, брат ми ще се погрижи за нея. Той я скри в гората, както аз – Вас. След като премине опасността, ще се срещнем. Бет беше способна единствено на кимване, гласът му я омайваше, външният му вид я хипнотизираше… Александър беше впечатлен от тази малка лейди. Друга на нейно място да беше изгубила присъствие на духа доста отдавна, щеше да припадне или поне да се разплаче, но тя…беше различна, усещаше го. И толкова привлекателна! Същинска радост за окото… красавица, при това класическа. Русата й коса се беше разпиляла по раменете, вследствие на битката, а синьозелените й очи го гледаха полупредизвикателно, полууплашено. Алекс не можа да довърши огледа си, запленен от гласа й: – Мисля че е редно да се представя, аз съм Елизабет… Брисо, а Вие сте? – Александър… – Не можа да продължи, тъй като се чу вик, последван от изстрел. Явно оцелелите бандити жадуваха за отмъщение и бяха по петите им. Без да мисли, последвала инстинкта си, Бет се спусна върху Александър с намерението да го повали на земята, далеч от куршумите, но не взе предвид причината за спирането им. Бяха стигнали ръба на стръмен склон и неподготвен за неочакваната й атака, Алекс изгуби равновесие и полетя назад, хванал здраво Бет в прегръдките си. Двамата се търкаляха около минута, като младият мъж пое всички болезнени удари, стремейки си да я предпази. Накрая се приземиха в подножието на хълма, а Бет беше почти смазана от тежестта на спасителя си, тъй като тя се озова под него. Александър избухна в смях… не помнеше откога не му се е случвало нещо по-нелепо. Бет не издържа на мелодичния звук на гласа му и също се разсмя. Изведнъж дъхът на мъжа спря, жената под него беше толкова мека и крехка толкова красива, а сладките й устни като че ли го примамваха.Той не издържа на изкушението, бавно наведе глава и ги докосна леко със своите. Сега беше ред на Бет да затаи дъх, това бе първата й целувка, толкова прекрасно изживяване, устните им се докосваха леко без никакъв натиск, в един нежен, опознавателен танц.Но ако за Бет тази целувка бе първа, то за Алекс – една от многото в живота му и той не се задоволяваше само с лекото докосване. С лявата си ръка обхвана тила на младата жена и повдигна главата й към себе си, нежно хапеше устните й, чакайки тя да ги разтвори за да си поеме дъх и когато тя го направи, плъзна езика си между тях. Сякаш светкавица прониза сетивата на Бет. Това усещане не можеше да се сравни с нищо друго. Какво правеше езикът му… Изведнъж мисълта й се върна към реалността и тя осъзна, че лежи насред гората в прегръдките на непознат мъж. Отдръпна се рязко, при което удари главата си в земята. Александър се засмя и бавно се изправи, с болка, нямаше неударено място по тялото му. Обърна гръб на Елизабет и се разтегна, докато изпукаха всичките му кости, след което заяви с усмивка: – Мисля, че сега е редно аз да ти благодаря. – Алекс не осъзна двусмислието на казаното, за разлика от Бет, която го изтълкува доста погрешно. Нима намекваше, че е лека жена!? Надигна се за секунди от влажната земя и с писък се метна върху гърба му, удряйки го където свари. – Какво, по дяв… – Александър беше неподготвен за внезапната атака, не стига че й спаси живота, а сега тя му се отплащаше с удари!? С рязко движение той я свали от гърба си и побеснял й кресна: – Какво, след като почти ми счупи гърба да не реши да го наместваш?! – Ти…ти…животно такова, как се осмеляваш да ми говориш така, баща ми или брат ми ще те убие, ако аз не го сторя сама… Свиня… – Спри да ме обиждаш госпожичке, или… Бет не се трогна от заплахата, даже напротив, гласът й се усили с цяла октава. – Явно искаш още от моето лекарство. – Прошепна Александър и отново впи устни в нейните. И този път целувката ги остави без дъх. Но вместо нежна като първата тази беше дива и груба и не вещаеше нищо добро… За огромно съжаление на Алекс, отново ги прекъснаха. Чу гласа на брат си, който го викаше от върха на хълма. С нежелание се отдръпна от Бет и се провикна: – Долу сме, вземи конете и мини през заобиколния път, ще се срещнем при реката. – Слушам, шефе. – Изсмя се Девлин и изчезна. – Хайде госпожице Брисо, време е да Ви отведа при сестра Ви. Дори не й остави време за отговор, а я задърпа към реката, където след няколко минути се появи Девлин, яхнал Челси. Пред него на седлото седеше Катрин и двамата очевидно водеха много интересен разговор. Плътно след тях пристъпваше Аякс, неспокоен от това, че трябва да следва женската кобила.

Редактирано 14 август 200916 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Девлин побутна решително младото момиче към вътрешността на гората, но след няколко метра тя провлачи стъпка и се закова на място. Веждите му се смръщиха. Какво му ставаше на това девойче, сега не беше момента да капризничи. – Не е разумно да останем тук, трябва да се отдалечим. – Занарежда с успокоителен глас той, наблягайки на всяка дума, все едно изнасяше поучително слово на немирно дете. Само за секунда младата жена пред него се преобрази. Разтревоженият израз на лицето й се опъна отбранително, а очите й се присвиха опасно. Девлин осъзна, че е сбъркал в мига, в който плътните й устни образуваха недоволна права линия, а леко изострената й нежна брадичка се повдигна с няколко сантиметра. Неволно се разсея от виолетовото в погледа й. Дали пък светлината не си играше с възприятията му? Нима съществуваха очи с подобен необикновен цвят? – Простете невежеството ми, – прекъсна тя мислите му. – Колко глупаво от моя страна да се притеснявам за благополучието на сестра ми, която рискува живота си в името на моя. Освен това аз не Ви познавам! – Гласът й се извиси обезпокоително високо. Дев измърмори приглушено и с движение, което трудно можеше да се предвиди, сграбчи момичето, запушвайки устата й. Очите й се разшириха от изненада и тревога, което му даде възможност да се увери, че те наистина са наситено виолетови. Интересно, помисли за секунда, след което я погледна намръщено и не особено деликатно изръмжа. – Вижте какво, госпожичке, – реши, че за момента може да пренебрегне задължителния официален етикет за водене на разговор. – Кой съм аз е последната Ви грижа. Ако не се скрием скоро, не мога да гарантирам безопасността Ви. Можете или да се доверите на думите ми, или да се върнете при каретата, където разбойниците с удоволствие ще си „поприказват” с Вас. Все пак се надявам, че не съм застрелял двама от онази сбирщина за нищо. Катрин преглътна мъчително. Защо й трябваше да си отваря голямата уста?! Едва ли беше особено умно да предизвиква единствения спасител, на когото може да разчита. Без значение, че въпросния господин очевидно бе лишен от добро възпитание. Ако беше и галантен, колкото хубав… Нима той е бил невидимия стрелец?! Не бе сигурна, че би искала да знае това. Не бе сигурна и дали някога щеше да забрави угасналия поглед на мъжа, който се свлече до нея след смъртоносния изстрел. Затвори очи конвулсивно. Овладей се, заповяда си, по дяволите, в какво се забъркахме, Бет! Мисълта за сестра й я отрезви и Катрин отвори рязко клепачи, срещайки нетърпеливия поглед на непознатия мъж, който все още я притискаше силно към себе си. Той беше красив, констатира наум, намръщения израз му отиваше, тъй като смекчаваше правилните, почти съвършени линии на лицето и внасяше пламък в зелените му очи. Раменете му бяха широки, а хватката здрава. Тъмнокестенявата му коса се къдреше до основата на шията, като му придаваше почти небрежен, младежки вид. И й изглеждаше познат… Дев изучаваше жената в ръцете си, изчаквайки реакцията й. Думите му трябваше да я стреснат и подчинят. Преди минути беше видял как се свива страхливо до сестра си, защо сега беше толкова хладнокръвна, когато би искал да е обратното? В мига, в който я видя, реши, че има пред себе си разглезено младо момиче, което припада при всеки удобен случай и печели симпатии единствено заради привлекателността си. Все пак беше очарователна дребна брюнетка с удивителни очи, красиво лице и обаятелна фигура, която без проблем щеше да си намери съпруг още през първия си сезон. Но нещо му подсказваше, че не е дебютирала. Инак със сигурност щеше да знае името й. Тя повдигна ръце в знак на примирие и Девлин се отдръпна от нея с въздишка. Въпреки това остана нащрек. – Можем да вървим. Преполагам, че нямам друг избор, освен да Ви се доверя. – Заяви делово тя. Очите му се присвиха подозрително. Това бе една доста внезапна и необяснима капитулация. – Нима? – Попита с любопитство. – Разбира се. А и по-рано сбърках, аз Ви познавам. Това беше нещо ново. Дев повдигна учудено вежди. – Трудно ми е да го повярвам. – Но ще Ви се наложи. Името Ви е Девлин Брентън, виконт Личфийлд, втори син на херцог Евърдън. Девлин я стисна за лакътя и я задърпа напред, докато с учудване слушаше думите й. Момичето си знаеше урока. – А аз имам ли честта да Ви познавам? – Попита той с иронична галантност. – Разбира се, че не – гласеше краткия отговор. – Имате ли нож? Той се обърна рязко към нея. – Виж какво, момиченце… Но тя не го остави да довърши. – Роклята ми е тежка и неудобна, бих искала да срежа полите, за да мога да вървя по-свободно. – „Да ми прости Господ богохулството срещу този шедьовър на шиваческото изкуство и уменията на Анри.” Едва сега Девлин си направи труда да погледне облеклото й – елегантна тъмносиня копринена рокля, вероятно по последна парижка мода, която провокиращо разкриваше плът с дълбоко квадратно деколте. Остана омагьосан от неравномерното повдигане на гърдите й, върху които лежеше тежък медальон с голям син камък и с усилие се откъсна от привлекателната гледка. Безмълвно изтегли остра кама от ботуша си и с резки, умели движения сряза две големи цепки в полите на роклята, без да обръща внимание на шокираните й възклицания. Изправи се и й се усмихна дяволито. – Надявам се, че сега е по-добре. Катрин огледа съкрушено съсипаната дреха, но потисна недоволството си и закрачи напред без да продума. Вероятно щеше да й се наложи с дни да се извинява на чувствителния семеен шивач за оскверняването на роклята! Анри особено много се гордееше с този модел и твърдеше, че й стои божествено. Притесненията й за Елизабет не утихваха. О да, познаваше Девлин, както и брат му. Знаеше много за тях и семейството им. Все пак бащите им бяха близки приятели от години. Не можеше и да се подминат клюките за двамата греховно красиви братя. Беше убедена, че Александър Брентън без усилия ще помогне на сестра й, но неизвестността я измъчваше, а сърцето й пърхаше с обезпокоителна наслада, когато беше близо до Девлин. Недопустимо! Той беше красив и скандален! Много лоша комбинация! – Няма ли да споделите от къде знаете толкова много за мен, а аз – толкова малко за Вас? – Попита я той с официален тон, като че бяха се срещнали случайно в Хайд Парк. Любопитството му растеше с всяка изминала минута. – Не сте безизвестен в Лондон. – Отсече Катрин. – А аз още не съм навлязла в обществото, за да имате представа коя съм. И предпочитам да си останете в неведение. – Но не и аз. Внезапен вик ги закова на място. Втурнаха се в посоката, от която идваше шума и след няколко крачки различиха фигурите на Александър и Елизабет. И двамата въздъхнаха облекчено, но само след секунди звукът на изстрели ги накара да се заковат на място. За един кратък миг огнената блондинка се впусна срещу брат му, поваляйки го през склона, а Девлин със светкавични рефлекси изкара револверите си. – О, Боже! – сподавено изхлипа Катрин, но не успя да затвори очи преди изтрелите. Все пак издиша облекчено, след като се увери, че няма нови убити – изплашени от стрелбата, главорезите избягаха в обратната посока. – Вече няма от какво да се безпокоите, млада госпожице. – Девлин й се усмихна пленително и с насмешка й се поклони. След което, оставяйки я онемяла от безочието му, побърза да се приближи до ръба на хълма. – Алекс? Алекс? – Девлин настоятелно се опита да привлече вниманието на брат си, след което забеляза, че е прекалено зает да целува блондинката в ръцете си. „Пак забърса момичето, нали стари ми братко”, помисли си с насмешка. – Долу сме, вземи конете и мини през заобиколния път, ще се срещнем при реката. – Провикна се недоволно Александър. – Слушам, шефе, – изсмя се Девлин, след което се обърна към стъписаната Катрин, която гледаше невярващо към сестра си. – Време е да тръгваме, малката, бих искал някои отговори… *** Катрин се опитваше да стои неподвижно на седлото. Но как можеше да остане безучастна, когато се намираше в прегръдките на Девлин Брентън?! Освен това, той не преставаше да й задава въпроси, нетърпелив да разбере коя е. Не, тази нямаше да я бъде! Най-разумното, което можеше да направи е да се освободи от компанията му при първа възможност. Молеше се Елизабет да не е споменала фамилията им пред Александър Брентън. Би искала да запази анонимност и малко достойнство след всичко това! – Това вече е смешно, мадмоазел! – Запротестира Девлин. – Кажете ми името си! Катрин се засмя на момчешкото негодувание, което долови в гласа му. – Някой ден може би ще Ви го кажа. Някой ден… Наложи се Девлин да се прости с удоволствието да продължи настоятелния разговор-флирт, тъй като иззад завоя забеляза фигурата на брат си…

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

– Кат, слава на Бога! – Елизабет се затича и едва дочака младия Брентън да свали сестра й от кобилата, за да я прегърне. – Добре ли си? Сториха ли ти нещо? – При последните си думи Бет погледна Девлин с подозрение. – Разбира се, че съм добре. Бет, едва не загубих разсъдъка си от притеснение! Само като помисля какво можеше да ни се случи! – Тревожни бръчки се врязаха в челото на Катрин. – Постъпката ти беше безумна! Казах ти да не тръгваме за този проклет концерт, особено без придружител! – Думите се лееха от устните й в притеснен поток, докато погледа й не попадна върху Александър. Той я гледаше изучаващо, което за момент я смути. Алекс хареса момичето от пръв поглед. Излъчваше невинност, която липсваше в обкръжението, в което той се движеше. Едновременно с това маниерите й бяха, като че ли, овладяни и премерени. Интересна комбинация. Колкото до сестра й… той се подсмихна. Какъв контраст! Едва сега успя да отдели достатъчно време, за да я разгледа добре. Тя беше като изваяна – стройна, с позлатена от слънцето кожа, стегнати пълни гърди, а на лунната светлина русите й къдрици имаха лек сребрист оттенък, който я караше да изглежда почти неземна. Чувствените й устни бяха меки и сладки, както сам бе имал възможността да разбере, но най-невероятното бяха очите й – преливащи нюанси на синьо и зелено, които се променяха прекалено бързо, за да се каже какъв е основният ми цвят. В това момиче гореше огън. Същинска фурия, в един момент му се искаше да я напляска, а в другия – да я целува до забрава. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, второто натежаваше повече. С изненада установи, че въпреки очевидно крехката възраст на младата жена, темперамента й и неопитността й, той е запленен от нея. Здравият разум му подсказваше, че ще е най-добре да я заведе у дома й и никога повече да не я види, но Алекс нямаше намерение да се вслуша. Бе очевидно, че момичето не е безразлично към него и той смяташе да се възползва, щяха да се срещнат отново, беше сигурен в това. „О, само почакай, малко дяволче, знам, че си играя с огъня, но и ти ще се опариш, обещавам ти.” Усмивка играеше на устните му, когато се обърна към брат си: – Време е да потегляме, братко. Дами, – кимна галантно към сестрите. – Предполагам, че сте уморени от последните събития. Позволете да ви изпратим до дома ви. Елизабет, можете да яздите с мен… Бет присви очи и се приготви за битка. – Не мисля… – Катрин я прекъсна, като изненада сестра си с недоволната нотка, прокрадваща се в думите й: – Разбирам, че все пак сте намерили време да се запознаете официално? Девлин отметна глава и се засмя. Колко забавно, малката игричка на дамата бе провалена безславно. Катрин стисна устни. По дяволите, трябваше да го предвиди. Беше се направила на пълна глупачка. Не тя, а Девлин заслужаваше унижение. Той беше този, който не я помни. Макар да се бяха виждали само веднъж като деца, Кат трудно можеше да не го познае. Дори тогава, едва 14 годишен, той представляваше впечатлителна гледка. Особено за едно малко 7 годишно момиченце, което имаше навика да го наблюдава скришом и да му се възхищава безмълвно. Тогава се беше държала като глупачка, правеше го и сега. Какво от това, че Девлин Брентън се е превълнал точно в красивия мъж, който очакваше да бъде – елегантен, с чувство за хумор, със стегнато, стройно тяло, спираща дъха усмивка и топли, дълбоки зелени очи. Мечтата на всяко момиче. Но разбира се, не бе пропуснал и пороците на младостта, поне доколкото можеше да се вярва на приглушените шушукания в светските салони и прошепнатите пикантерии под прикритието на ветрилата на високопоставените дами. Пленителен развратник, това беше той, нищо повече. И не трябваше да го забравя. Никога! – Би ли ми обяснил какво става, Дев? – Запита намръщено Алекс. – Нека първо се представя на дамата. – Смигна му брат му и се поклони галантно на Елизабет. – Името ми е Девлин, мадмоазел. Ако се питате каква е фамилията ми, а също и титлите, сестра Ви с готовност ще ви отговори, сигурен съм. От очарователния акцент, който долавям, предполагам, че сте французойка? Бет погледна изпитателно сестра си, но не намери отговор в очите й. Изгледа Девлин със скептицизъм, но въпреки това се представи. – Елизабет Брисо, наполовина французойка, ако трябва да бъдем точни. Катрин трепна едва забележимо и с усилие успя да прикрие усмивката си. Повдигна войнствено брадичка и отбеляза с недоволен тон. – Е, вече знаете коя съм. – Отмести поглед от Девлин и кимна ледено към брат му. – Катрин Брисо, лорд Брентън. Елизабет застина. Пресвета Дево! Александър Брентън!? А тя… но той… Вгледа се съсредоточено в младия мъж и с всяка изминала секунда изненадата й растеше. Как бе могла да не забележи?! Последният път, когато го бе видяла, едва беше навършила 9 години, но това не я оправдаваше. Какво й предстоеше? Ако баща й научеше за случилото се тази нощ… Не, за Бога, той нямаше да разбере! Освен това Александър очевидно не я помнеше, нито пък брат му. За тях тя и Катрин бяха просто непознати, наполовина французойки, които носеха името Брисо. И така щеше да си остане. – Освен ако не искате да осъмнем на тази поляна, ще е добре да потегляме. Елизабет… – Смятам, че ще е по-разумно аз и сестра ми… – Бет нямаше намерение да се окаже притисната в прегръдките на Александър Брентън отново. Алекс и Девлин се спогледаха и прекъснаха думите на младата жена с едновременни възклицания: – Не! – В никакъв случай! Бет не успя да възрази, тъй като безцеремонно бе качена на гърба на огромния черен жребец, борейки се да запази равновесие, докато Алекс зае мястото си зад нея. – Това беше страшно нелюбезно! – заяде се тя. – Напротив, скъпа, по-любезен съм отколкото си мислиш. Не забравяй, че те отървах от банда разбойници. – Подигра й се той. – Не забравяй, че ти спасих живота! – Никога! – Алекс се наведе към нея и зашепна в ухото й, което я накара да настръхне цялата. Подсмихна се и продължи: – Смятам да ти се отблагодаря много щедро, сладурче. Елизабет се стегна от негодувание. Имаше огромното желание да размаже физиономията на негодника зад себе си. – Да гориш в Ада дано! – Само ако ми правите компания, мадамоазел! Само тогава. – Закле се той и се усмихна на стиснатите й устни. Тя не му проговори до края на пътуването. На няколко крачки от тях Девлин предложи помощта си на Катрин, която едва го удостои с поглед. – Струва ми се, дължите ми поне няколко думи, след като Ви спасих. – Подкачи я той. Катрин се изправи на седлото, отново избягвайки погледа му. След като той се настани до нея, тя отговори с делови тон. – Ако търсите благодарността ми, имате я. Девлин я придърпа към себе си като обхвана с една ръка кръста й, а с другата юздите. Усети нежеланието й да се облегне в прегръдките му и това го развесели. – Не е никак честно, да ме обвинявате за провала на малката Ви тайна. Самонадеян, разбира се, едва ли е свикнал жените да му се сърдят, помисли си Катрин. – Девлин… – започна тя, но веднага съжали. – Радвам се, че минахме на малки имена. – Възползва се той от грешката й. – Поласкан съм от оказаната чест. Кат стисна за момент устни, абсолютно убедена, че младият мъж, в чийто прегръдки се намираше в момента, се забавлява с неудобството й. Все пак се отказа от официалния тон. – Ласкавите слова са излишни. Освен това личи от километри, че са пропити с ирония. Може да съм млада, Девлин Брентън, но не съм глупава, нито наивна. Ти не се интересуваш от мен, а от малката загадка, която представлявам за теб. Разбира се, аз нямам намерение да се оставя да бъда подигравана. Най-малко от теб. Девлин замълча за момент. Не бе сигурен дали чутото му хареса. Тя беше права в едно, той й се подиграваше. Правеше го прекомерно и за собствено забавление. Но Катрин грешеше за друго, интересуваше го много повече… плашещо повече. Той използваше жените, не беше по-различен от брат си и го признаваше с готовност. Нежният пол не бе единствено средство за забавление за него. Не много отдавна откри, че никоя жена не заслужава сляпата отдаденост, която някои наричаха любов. Веднъж беше изпитал разочарованието на това откритие. Нямаше намерение да повтори, независимо, че чернокосата красавица в ръцете му събуждаше в него отдавна погребани копнежи. Катрин вече си мислеше, че той няма да отговори, когато все пак Девлин отрони: – Не бъди толкова сигурна. Тя не посмя да попита какво има предвид. Останала част от пътя премина в мълчание. Катрин благодари на всички светии, че не срещнаха никого по пътя си през улиците на Лондон. Поне за момента честта им бе спасена. „Но до кога ли?” Съкрушено се запита тя. Не се залъгваше. Някой ден всичко щеше да излезе наяве. Баща й бе близък приятел с херцога на Евърдън, рано или късно братята Брентън щяха да разберат истинската им самоличност. А тогава… Не! Нямаше да има тогава. Кат се застави да се стегне, макар още да трепереше от притеснението, което я бе обзело, когато Александър Брентън съвсем небрежно бе подхвърлил, че градската им къща му е странно позната, когато малко по-рано двамата с брат му ги бяха оставили пред вратата. Слава Богу, констатира наум Катрин, младият мъж бързо се отказа от предположението си. Най-вероятно е решил, че се е събуждал в толкова много къщи, та вече всички му изглеждат познати. Не би се учудила. Елизабет пристъпваше мълчаливо до нея, докато изкачваха стълбите към спалните си. Изглеждаше замислена и унила и Катрин се запита какво ли точно се е случило между нея и Александър Брентън. Не смееше да предположи. Малко преди да се разделят на път към спалните си Кат наруши мълчанието: – Бет,… – започна нерешително. – Трябва да поговорим… – Утре, Кат. Дори не мога да мисля в момента. Що за приумица на съдбата? – Никога не си вярвала в съдбата. – Кат… – Добре, утре. Преди пробите при шивачката. – Съгласи се накрая Катрин. Елизабет я погледна с досада. – Какви проби?! – Боже, дай ми сили! Утре сме на бал, Бет, или и това забрави, както истинското ни име? – Катрин!? Трябва да ми благодариш, ако не бях излъгала за фамилията ни, на сутринта щяхме да сме в устите на всички клюкари. Кат повдигна вежда в очевидна ирония. – Да ти благодаря?! Бет, ти ни забърка в цялата тази каша! Великата ти идея да тръгнем сами посред нощ! И то с наета карета! – О, не ми казвай, че мисълта за малко приключение не ти се понрави. Беше дори по-ентусиазирана от мен, Кат. – Разбира се, защо ли очаквам да си разтревожена. Очевидно ти беше уютно в прегръдките на Александър Брентън. Ядно възклицание се изплъзна от устните на Елизабет, а очите й се присвиха застрашително. – Негодникът успя да си открадне една целувка, нима ще ми натякваш? Не аз си гуках с Девлин Брентън. Двамата изглеждахте като влюбени птички, скъпа ми сестричке. А колко доверчиво се бе отпуснала в ръцете му, докато яздехме насам. – Бет, преминаваш всякакви граници. Това са глупости! Просто му благодарих. Ако добре си спомняш Девлин и брат му са причината да сме живи. Кой знае какво щеше да се случи, ако не бяха се появили навреме. Бяха ни наобиколили най-малко десетина главорези, за Бога. – Всичко беше под контрол. – Вирна брадичка Елизабет и излъга без да трепне. – Вече бях повалила двама, когато Алекс се намеси, за да се прави на герой. Катрин въздъхна примиренчески. Сестра й беше по-упорита и от магаре. – Ако това успокоява съвестта ти, радвам се. Аз си лягам, надявам се да забравя тази вечер колкото се може по-скоро! Бет бе готова да продължи спора, но сестра й не й даде тази възможност. Обърна й гръб и влезе безшумно в стаята си. Елизабет изфуча недоволно и с трясък затвори вратата на собствената си спалня. Нито една от двете не беше забелязала притаилата се в сенките прислужница, която с интерес проследи свадата на младите сестри. *** Дерек Нортфилд се отпусна в креслото пред голямото си махагоново бюро с уморена въздишка. Прокара ръка през прошарените си коси и погледна с недоволство купчината документи пред себе си. Липсваше му енергията от младите години, когато вършеше всичко със замах. „Стегни се, старче, има още живец в теб.” Опита се да се ободри, но изтощението го надвиваше. Едва преди няколко часа се бе върнал от семейното имение и копнееше за чаша парливо уиски и здрава дрямка. Но безпорядъка, в който бе заварил делата си, след завръщането в Англия, не му позволяваше подобна почивка. Освен това бе обещал да почете бала, който Кристофър организираше за сина си. Това бе събитие от особена важност за него. След всичките, години, през които бяха изгубили дирите си, двамата приятели горяха от нетърпение да подновят познанството си и да представят едни на други вече порасналите си рожби. Дерек се усмихна унесено на тази мисъл. Дори не беше казал на момичетата кои ще са домакините на празненството. Съмняваше се да помнят семейство Брентън. Бяха много малки, когато за пръв път ги беше запознал с Кристофър, Бриана и синовете им. Тъкмо, когато за пореден път погледна измъчено към документите, откъм отворения прозорец повя свеж пролетен въздух, а с него и няколко откъслечни думи, които привлякоха вниманието му. – Кълна се, Барт. Ако щеш в гроба на старата ми майчица, снощи двете, младите, ако знайш как си викаха в коридора. И мъртвец щеши да ги чуе. Дерек смръщи чело и почти се засмя на себе си. Слухтеше като стара клюкарка. Не беше негова работа разговорът между прислужницата и градинаря му. Посегна към един от документите, но следващите думи, които дочу, го накараха да застине. – И тогава по-младата госпо’ица, Катрин, викна на сестра си, че много й било хубаво да се целува с ония господин. А Бет пък я обвини, чи тя се пригръщала с другия. Как му беши името… Ама щото нали ги били нападнали разбойници, кат’ отивали някъде сами. А пък онея двамцата, братя, ги спасили. Лорд Нортфилд слушаше с удивление. – Ай, сетих се, Барт! – Чу се писъка на прислужницата. – Брентън! Тъй беше фамилията на братята дет’ са спасили госпо’иците от бандитите. Кръвта заблъска в слепоочията на Дерек. Изправи се, стиснал юмруци, готов да позвъни да извикат двете му дъщери. Какво, по дяволите, ставаше в този дом? Нима всички бяха загубили разсъдъка си? Елизабет и Катрин имаха да обясняват доста неща. Посегна към звънеца на прислугата, но се поколеба. Брентън? Името отново пропълзя в съзнанието му… Беше ли възможно? Трябваше първо да говори с Кристофър. Да, а след това дъщерите му щяха да отговарят за действията си. Лорда се подсмихна и отново се отпусна на креслото. С нетърпение очакваше вечерта. Предстояха изключително интересни разкрития, а децата му дори не подозираха. *** В имението на херцог Евърдън цареше трескава суматоха. Краят на деня наближаваше и лакеите се подготвяха за пристигането на първите карети. Прислужници, облечени в строги черни униформи с бели престилки, разнасяха последните блюда до разположените специално за случая в големия салон маси. През широко отворените френски прозорци се стигаше до огромната балната зала, бляскаво осветена от двата величествени, кристални полюлея, които бяха в семейството от век. В дъното й, върху дървен подиум, се бяха настанили музикантите и настройваха инструментите си. За да бъдат максимално улеснени танцуващите двойки, залата беше необзаведена за сметка на двата салона, до които се стигаше непосредствено през страничните врати. В единия дамите на спокойствие можеха да се отдадат на клюки, а другия бе предназначен за господата и забавленията им с карти, пури и уиски. Построено в края на 17 век, имението блестеше с тържественост и пищност, характерни за ранния Барок. Фасадата и интериора на сградата се отличаваха с богат скулптурен декор, а изпълнените с орнаменти и декоративни елементи, стени създаваха впечатление за пространство. Не по-малко разкошна бе и градината зад имението, разположена на огромна площ, която постепенно от подържана оранжерия, преминаваше в гориста местност, в която гостите на дома се забавляваха с лов. Бриана Брентън даваше последни напътствия на персонала. Очакваше се броя на гостите да надхвърли 500 души и всичко, трябваше да е идеално. Огледа критично за пореден път украсата и подредбата на масите и след като остана доволна, излезе в градината, където се бе събрало семейството й. Погледът й с гордост установи колко елегантни са мъжът и синовете й. С усмивка тя притегли Девлин в прегръдката си и с дрезгав глас промълви: – Честит Рожден Ден, миличък! – Не успя да се сдържи и едра сълза се търкулна по бузата й. – Благодаря мамо, за всичко! – Усмихна се трогнат Девлин и избърса с върха на палеца си мокрото лице на майка си. – За Бога, мамо, не плачи, не съм тръгнал на война. Макар че предпочитам да съм на бойното поле вместо потънал в скучен разговор с принц-регента! – Изпъшка младият мъж, а майка му го перна с ветрилото. – Мислиш ли, че ще дойде! – Възкликна ентусиазирано Бриана. – Майко, не мога да не ти го призная! Виж само какво си направила със старата хралупа! Целият град ще ахне при вида й! – Похвали я Александър. – Да скъпа, всичко е чудесно! – Съгласи се Кристофър и нежно обгърна раменете на крехката си жена, която цялата заблестя след комплиментите на любимите хора. Бриана бе облечена в елегантна рокля от лилава коприна, която подчертаваше всяка нежна извивка и блестеше в преливащи се тъмновиолетови тонове. Очите на херцогът изпиваха красивите й форми, а нахалният му взор, предизвика силно изчервяване сред присъстващите. Изведнъж Александър и Девлин намериха нещо изключително интересно в притъмнялото небе, а Бриана още веднъж използва ветрилото като оръжие, за да вразуми нахалния си мъж. Тъкмо щеше да го смъмри, когато от балната зала се появи икономът и с тържествен глас заяви: – Лорд и Лейди Уинтроп пристигнаха, милейди! – След тези думи той се оттегли, а семейство Брентън се запъти към входа на голямата къща, за да посрещне първите гости. Вече втори час Александър проклинаше съдбата си! Потокът от прииждащи карети сякаш нямаше край. До него Девлин пристъпваше от крак на крак, не по-малко изнервен и нетърпелив за щедра порция уиски. Семейство Уиндзор…Лорд и Лейди Стърлинг…Мисис Холт, придружена от маркиз Аштън, семейство Барингтън… Гостите влизаха един след друг, за да поднесат почитанията си на любезните домакини. Още половин час… В погледа на Александър проблесна надежда след бързия оглед на алеята, от 10 минути не бе пристигала нова карета. Сега беше ред на Едуард и Шарлот Малори, които се задържаха неприлично дълго. Шарлот попиваше всяка подробност от украсата и изкопчи обещание от скъпата си приятелка, за подробен анализ на празненството след няколко дни. Оставаха около десет души… нетърпението на братята Брентън достигна връхната си точка. Александър се загледа с открит интерес в следващата двойка. „Толкова са ми познати…”, мислеше си той, когато изведнъж светкавица проряза съзнанието му. Семейство Нортфилд, чичо Дерек и леля Доминик, защо когато майка му ги спомена, не се сети веднага за тях. Като дете обожаваше срещите с приятеля на баща си, а Бриана и Доминик, организираха най-забавните вечери. Преди години се радваше, че му позволяват да присъства на събиранията им като най-големия, докато това не бе позволено на брат му и децата на семейство Нортфилд. Очакваше всеки момент да застане лице в лице с поверениците си за вечерта. Алекс надигна любопитно глава, но брат му привлече вниманието му с думите: – И това, ако не е хубав подарък! – възкликна Девлин. Александър, насочи погледа си в посоката, където се беше заплеснал Дев. В същия миг замръзна на място. От дясно на Дерек беше застанала Доминик и тъкмо протягаше ръка към Кристофър, който галантно я целуна… а отляво… Катрин Брисо довършваше елегантен реверанс пред родителите му… Какво става тук, по дяволите? Завъртя се бързо към входа и усети как кръвта се качи в главата му. На около метър разстояние от Катрин беше застанала Елизабет под ръка с някакъв сополанко. Двамата се приближиха до семейство Нортфилд и Дерек се обърна към баща му: – Крис, Бриана, позволете ми да ви представя Елизабет или може би я помните като Лизи… – Не мога да повярвам, колко си пораснала, мила? – Възкликна Бриана – Същинска красавица като майка си, нали, Крис! – Доминик се изчерви от удоволствие, явно срещата със старите приятели й действаше ободряващо. – А ако това бижу е Лизи, то със сигурност ти си Кати, нали? Приличаш на ангел, както каза баща ти! – присъедини се Кристофър, напълно очарован от промяната в момичетата. Дерек не беше излъгал, те вече не бяха деца, а прекрасни млади дами. Александър наблюдаваше с тих ужас милата сцена. До него Девлин се хилеше предоволен от неочакваната среща. „Катрин е прекрасна…” Мисълта му бе прекъсната от студения глас на Алекс: – Братле, много сме загазили! – Какво, по дяв… – Девлин, Алекс, защо стоите като изстукани, елате да се запознаете с младите дами Нортфилд! Казаното достигна бавно до съзнанието на Девлин. Нортфилд!? Приятелите на родителите му!? Това не беше добре…очакваха ги проблеми, големи при това… В същото време Катрин пристъпваше ефирно, роклята й бе от бял муселин с широки поли и корсет обшит с кремава дантела и скъпоценни камъни. Раменете й бяха едва покрити с дантела, а квадратното деколте едновременно предизвикваше, но и скриваше повече, отколкото биха искали джентълмените. Трябваше му само половин сантиметър, за да бъде скандално. Това момиче си играеше с огъня, помисли си Девлин, когато забеляза колието на тънката й шия и големия овален розов скъпоценен камък, който лежеше на гърдите й. Катрин Нортфилд приличаше на ангелско привидение, дошло да измъчва грешниците с красотата и недостижимостта си… Елизабет се опитваше да надникне иззад раменете на баща си и да види любезните домакини. Пусна ръката на брат си и застана до сестра си, която тъкмо довършваше елегантния поклон с повече от заразителен ентусиазъм. Дерек издърпа Бет пред себе си, за да я представи на семейството, чиито специални гости бяха. Тя се изчерви от комплиментите и побутна Кат, която не беше помръднала през последната минута, с лице по-бяло от роклята й. С неподправен интерес проследи втренчения й поглед, когато домакинът се обърна към двамата мъже, застанали малко в сянка. – Девлин, Алекс… – Не чу нищо повече, а и не трябваше. Късметът отново ги беше предал… Как не се досети, че скъпите приятели, които организират бала, са семейство Брентън. Братята се приближиха с каменни изражения. Алекс остана зашеметен при вида на ослепителната гледка, която представляваше Елизабет. Лицето й, приятно зачервено от вълнение, сияеше, а устните й го приканваха за целувка. С жаден поглед проследи тънката извивка на врата й и крехките й рамене, като с нарастващо удивление разгледа дълбокото деколте на тюркоазеносинята копринена рокля, която й стоеше като втора кожа. Бе сигурен, че дори най-дръзките дами на бала, ще бъдат засрамени от скромността на плътта, която разкриват, в сравнение с Елизабет Нортфилд. За Бога, как баща й въобще й е позволил да прекачи прага в подобно облекло. Стегнатият корсет, обшит с черна паяжина, не оставяше тайни за богатствата на разкошното й тяло. Полите на роклята падаха свободно около стройните й дълги крака, усилвайки усещането за тънката й талия и гъвкавостта на тялото й. Алекс бе сигурен, че единственото, което я отличаваше от куртизанките в този момент бе липсата на бижута, които самата тя би засенчила и естественото благородство, което се излъчваше от всяка нейна стъпка и маниер. Все пак, ако искаше да я опази непокътната, щеше да му се наложи да разгонва контетата като разбеснели се песове за кокал. „Тази жена ще ме вкара в гроба! А баща ми я остави на моите грижи…”. Нито един от четиримата не забеляза неловката ситуация, в която бяха изпаднали. Втренчили поглед един в друг, те предизвикаха вниманието на Кристофър, който вдигна учудено вежди. „Какво става тук, дявол да ме вземе…?”. Херцогът очакваше съвсем друга реакция от синовете си при вида на двете красавици и не беше подготвен за намръщените им физиономии. От друга страна, защо дъщерите на Дерек гледаха уплашено, все едно са видели Дявола… Нещо не беше наред… Погледна към приятеля си и забеляза, че той се усмихва едва доловимо. Пръв се съвзе Девлин. Бързо нахлузи маската на любезен джентълмен и се обърна към Катрин: – За мен е чест, мис Нортфилд, позволете ми да се представя, Девлин Брентън. Струва ми се, не сме се виждали от деца. – Усмихна се с най-чаровната си усмивка, нежно хвана ръката на Кат и я целуна върха на пръстите й, сляп за нервното й потреперване. Катрин успя само да кимне. За разлика от нея, Бет се овладя доста по-бързо и когато Девлин пое ръката й, отвърна с искряща усмивка: – За нас е чест, милорд! – А това госпожици е брат ми, Александър, бъдещият херцог на Евърдън! – продължи Девлин, след което побутна припряно брат си към двете момичета, а той самият се насочи към лейди Нортфилд, за да й засвидетелства почитта си. Александър поздрави хладно двете момичета и последва Дев, като първо се здрависа сърдечно с графа, е след това целуна с финес ръката на лейди Доминик. Обърна се навреме, за да види как майка му се усмихва приятелски на придружителя на Елизабет, а баща му го потупваше по гърба. Изведнъж прозрението достигна до него: „Това не е приятел или годеник, това е брат й” – ликуваше Алекс. Тогава чу сладкият й глас: – Кой от вас двамата е рожденикът? – Попита с любопитство Бет. „Аз, аз, аз и си искам подаръка веднага!” – Крещеше подсъзнанието му. – Всъщност, това трябва да съм аз! – Ухили се Девлин, сякаш прочел мислите на брат си. – И очаквам още невероятни изненади за тази вечер! – Двусмислието на казаното остана скрито за присъстващите, освен за Катрин, чието сърце се блъскаше в гърдите й. Лека руменина плъзна по тънката й шия. – Момчета, ще ви помоля да се погрижите за двете дами, ние с майка ви ще посрещнем останалите гости! – Нареди с усмивка Кристофър. Първи тръгнаха Девлин, хванал под ръка почервенялата Катрин. Без да бърза, наслаждавайки се на близостта й, той я заведе в големия салон, където се зае да й намери чаша шампанско или пунш. В същото време, Александър и неговата дама за вечерта влязоха в препълнената бална зала. Елизабет почувства, че се задушава от присъствието на многото хора. Сякаш усетил неразположението й, Алекс предложи галантно: – Малка разходка в градината? – Аз… – поколеба се Бет, но отвърна с решителност, когато се сети за прохладата, която я очакваше отвън. – С удоволствие! – И пое ръката, която той и предложи. Алекс познаваше перфектно залата и въпреки многобройните гости, без проблем откри най-краткия път до големите френски прозорци, които водеха навън. Потънали в мисли, двамата се отправиха към прикритието на дърветата.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Прогнозата на лейди Брентън се бе сбъднала и броя на гостите надхвърляше 500 души. Балът обещаваше да е истинска сензация. В бляскавата бална зала, под нежните звуци на музиката, безброй двойки се носеха във вихъра на валса. Този танц бе представен за пръв път в Лондон през 1816 г. на бал организиран от принц-регента. Тогава Кралският двор бе строго смъмрен за разпространението на чувствения танц, а близостта на партньорите по време на изпълнението, бе обявена за скандална. Сега само седем години по-късно, благодарение на острата опозиция срещу него, валсът се радваше на популярност, но и на по-строги критики. След поредното шеметно завъртане Аделайда Киплинг се отскубна от младия виконт Ръшфилд, с когото валсуваше и се запъти към големия салон. Имаше нужда от питие, за да се разхлади. Беше облечена в яркочервена кадифена рокля, със скандално дълбоко деколте и дълги тесни ръкави, украсени на китките с нежна дантела. Изключително предизвикателната рокля й бе докарала мъмрене от страна на лейди Бриана. Мис Киплинг бе далечна роднина на семейство Брентън. Останала сираче, едва пет годишна, те се бяха погрижили за нея като за родна дъщеря. Точно така се отнасяше Бриана към нея, но несигурна в собствените си достойнства Аделайда, тълкуваше загрижеността й като критика. Чичо й Кристофър се погрижи да получи добро образование, а когато навърши 18, леля й я въведе в Лондонското общество, с бал, не по-малко пищен от сегашния. Сега четири години по-късно, тя все още беше неомъжена, въпреки многобройните ухажори, които я следваха по петите. Гарваночерната и лъскава коса, която контрастираше с бялата й кожа, стройната фигура и омайващите й лешникови очи й бяха спечелили не едно изгодно предложение за брак. Но Аделайда отказваше на всички. Истината беше, че влюбена от малка в братовчед си Александър, тя чакаше с годините, той да види в нея нещо по-различно от милата природена сестра. С бързи движения Аделайда си проправи път през тълпата към салона с напитките, когато изведнъж забеляза двойката, която се беше отправила в противоположна посока. Александър изглеждаше невероятно във вечерния си костюм, но коя беше блондинката, увиснала на ръката му. Обзета от ярост и ревност, тя извади коприненото си ветрило и с елегантно движение на ръката започна да си вее. Факт беше, че досега нямаше сериозна конкуренция за сърцето на Александър. Той упорито отбягваше сериозното обвързване, впускайки се от авантюра в авантюра. Но Аделайда се страхуваше, че наближава денят, в който ще го загуби завинаги. С болка в сърцето видя замечтания поглед на братовчед й, да… той беше запленен от блондинката. Трябваше бързо да предприеме нещо, това момиче, не беше като останалите пачаври, с които се занимаваше Алекс. Отдалеч личеше, че малката красавица не е от жените за една нощ, което я правеше още по-опасна. Разстроена от това, което видя, Аделайда се отпусна на един от близките дивани. Позицията й беше удобна и от този салон виждаше кой влиза и излиза от балната зала. Оставеше й единствено да се надява, че блондинката ще направи грешка, която тя нямаше да пропусне.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Граф Андре дьо Монтбар се беше отпуснал в луксозната си карета и гледаше отегчено мрачните лондонски улици. Като един истински французин, Англия не бе по вкуса му, посещенията му тук се дължаха единствено на интереса му към жените и други важни дела. Самодоволна усмивка се плъзна по лицето му, при мисълта за сладката Елизабет Нортфилд. Тази малка тигрица щеше да бъде негова. Младата жена буквално хапеше и дращеше, но той винаги постигаше целите си. Бе неин кавалер при представянето й в обществото в Париж миналата година. Момичето предизвика фурор, всеки мъж в залата завиждаше на късмета му. Майка й, прелестната Доминик, очевидно бе очарована от маниерите му и вероятно с готовност би приела кандидатурата му за ръката на Елизабет. Едва ли щеше да се стигне до там, но все пак не трябваше да я губи като съюзник. Цяла година тази малка нещастница го отбягваше. Отклоняваше поканите му, по време на посещенията му в дома им се държеше хладно и дистанцирано, вече дори не приемаше цветята му! За каква се мисли тази малка лейди, за кралицата на Франция? Тя щеше да бъде негова, на всяка цена… Не беше трудно да открие къде се намира семейство Нортфилд тази вечер. Пищният бал в имението на Евърдън бе в устата на всеки светски човек в Лондон, а Андре държеше на връзките си в обществото. Винаги бе информиран, работата му го изискваше. Той бе граф Монтбар, най-желания гост на всяко светско събитие във Франция. Подобна английска вечеринка дори не беше в категорията му, но той трябваше да присъства. Прекалено дълго малката птичка му се изплъзваше. Време беше да й покаже кой командва парада. Графът имаше впечатляваща външност, черна къдрава коса спускаща се до раменете му, която бе в контраст с особено бялата му кожа, черни пронизващи очи, с типичния му надменен и подигравателен поглед. Среден на ръст, истински Дон Жуан – омайваше жените със сладки приказки и те падаха в краката му. Малцина подозираха, че зад привлекателната му външност се крие мъж с демонични вкусове. Единствено любовниците му усещаха жестокостта, на която бе способен. Любовната игра не бе за него, предпочиташе грубото сношение, онова, което носи първична наслада и бе убеден, че жените имаха нужда точно от това, от твърда ръка. Приятните мисли, на които се бе отдал бяха прекъснати от спирането на каретата. Представителен прислужник в кралскосиня ливрея отвори вратичката и се отдръпна почтително. Граф Монтбар огледа с преценяваш поглед сградата пред себе си, докато слизаше от екипажа. С бавна, протяжна стъпка се отправи към входа и не след дълго съобщиха за него на домакините. – Bon soir! – провлачено и досадно поздрави Анри. – Извинете закъснението ми. Откакто съм в Лондон съм затрупан с ангажименти. Андре се подсмихна вътрешно. Тактиката му беше безпогрешна. Домакините на подобни събирания трудно можеха да запомнят стотиците гости, на които са изпратили покана, а с няколко небрежно подхвърлени фамилиарни слова, той без проблем щеше да бъде посрещнат и приет като стар приятел. – Добър вечер, граф Монтбар. – Поздрави с усмивка Бриана, макар да се усещаше известна резервираност в държанието й. – Добре дошли в дома ни. Андре се усмихна пленително и с галантен жест целуна ръка на красивата брюнетка. Не пропусна да обходи с поглед стройната й фигура, като отдели секунда-две в повече за елегантно изрязаното деколте. Усети намръщения поглед на съпруга и отстъпи назад с усмивка, тъй като предпочиташе да не предизвиква късмета си. Херцогът на Евърдън едва ли приемаше добронамерено да ухажват жена му пред очите му. Кристофър беше стиснал юмрук и се готвеше да изхвърли нахалника, когато за негово огромно съжаление, се появи Доминик и спаси нещастника. – Графе?! Имате способността да ни изненадвате така приятно. – Поде Доминик с изненада, хвана го под ръка и го поведе към вътрешността на залата. – Какво ви води в Англия? – Mon chеr, Париж е пуст без Вас и Елизабет, къде е тя? Доминик махна отегчено с ръка. – Отново се е запиляла някъде. Въобще не ме слуша. Преди малко я видях да излиза сама в градината с Александър Брентън. Разбира се, той е син да домакините, но тя е неомъжена и… Андре престана да я слуша. „Александър Брентън… по дяволите!”. Как бе могъл да забрави титлата на баща му?! Това никак не му харесваше, младока щеше да му създаде проблеми.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Пълната луна осветяваше пътеката, по която Алекс водеше Бет към укритието на дърветата. Очарованието, което струеше от нея, омайваше сетивата и парализираше ума му. За разлика от неговото, съзнанието на Бет работеше на пълни обороти. Неспособна да се въздържи тя рязко се закова на място и зададе въпроса, който я притесняваше. – Как мислите, лорд Брентън… дали е възможно малкото ни приключение да остане само помежду ни? Със сестра ми ще имаме сериозни неприятности, ако… хмм… се разчуе за инцидента в гората. Александър вдъхна аромата на косите й, неспособен да се съсредоточи, за да й отговори. – Милорд? Не ми казвайте, че обмисляте възможността да разкажете на някого за тази история?! – Бет бе възмутена. – Разбира се, че не! – Възкликна Алекс. – Ако ви компрометирам, мила, компрометирам и себе си. Нищо чудно след като разкажа за малкото ни приключение, както го нарекохте, скъпите ни бащи да ни оженят, преди да успеем да мигнем. А ние не искаме такъв злочест край на прекрасните ни взаимоотношения, нали, малка лейди? – Гласът му беше като от урок по съблазняване, едновременно нежен и дрезгав, загатващ океанът от емоции, който заплашваше да я залее. Неспособен да се овладее, Алекс наведе глава и с устните си проследи нежната извивка на шията й, съвсем леко, почти без да я докосва. Очите на Бет бяха станали огромни, а сърцето и биеше сякаш ще се пръсне. Алекс долови бесния му ритъм и нежно прошепна: – Не се страхувай от мен, няма да те нараня! – Сам не беше убеден в казаното, но Бет му повярва и доверчиво вдигна глава, за да го погледне в очите. С полуспуснати клепачи и леко разтворени устни, тя изпита докрай самообладанието на младия мъж, а той не беше известен с него. Бавно се наведе и погали устните й със своите. Алекс забрави за собственото си препускащо сърце и за бесния пулс на Елизабет. Забрави мощната реакция на телата им, когато бяха заедно. И привидно невинната му целувка, даде началото на същинска лудост. Леката целувка не бе достатъчна, затова той нежно я ухапа и когато Бет импулсивно разтвори устни, езикът му се плъзна между тях и се впусна в чувствен танц с нейния. Силните му ръце я притискаха в страстна прегръдка, а нейните бяха заровени в гъстата му черна коса. Бет изгуби представа за време и място. Всичко, което я интересуваше беше тук и я даряваше с неземни усещания. Във вените течеше не кръв, а разтопена жарава. Тялото й се притисна плътно до неговото, търсейки облекчение за силната възбуда. Устните й трескаво отвръщаха на целувките му, сякаш от това зависеше животът й. Алекс се самозабрави. Ръцете му се плъзгаха по стройното й тяло, нетърпеливи да усетят всяка чувствена извивка. „За всичко е виновна проклетата рокля!” – мислеше си той. Жаден за нещо повече, той спусна устни по шията й, следвайки плата на дълбокото деколте, докато достигна своя Рай, или по-скоро „Вечният Ад”. – Искам те, сладка моя! – Шептеше прегракнало. – Така гореща и извиваща се под мен, в голямото ми легло, искам да ме прегръщаш, да попивам стоновете ти с устни, докато не усетиш екстаза, докато не закрещиш от удоволствие. Толкова си вкусна! – Изрече с устни, впити в буйно надигащата й се гръд. „Ще ме имаш, отведи ме в леглото си и ме направи своя!” – Бет не успя да изрече желанието си, защото устните му отново завладяха нейните. Чувствената им сцена бе прекъсната от гласове, идващи от другата алея. Алекс бързо я откъсна от себе си и я придърпа по-навътре в сенките. Бет осъзна сериозността на стореното. Дишането й се учести още повече. Какво правеше този мъж с нея? Та тя беше готова да му се отдаде! Ако не бяха прекъснати, щяха да стигнат доста далеч… и Бог да й е на помощ, тя нямаше да има нищо против. Алекс тръсна нервно глава. Невидима примка стягаше гърлото му. Беше ядосан на себе си… или на нея!? Беше яростен, защото ги прекъснаха… или защото изобщо започнаха? Смутени, със зачервени лица, двамата се опитваха да се приведат в достатъчно приличен вид, за да се върнат в балната зала. Слепи за всичко останало, не забелязаха присъствието на граф Монтбар, който стоеше скрит в сенките на голямо кедрово дърво. Красивото му лице бе застинало в грозна маска. „Така значи, малката мръсница си играеше на любов с нещастника Брентън. Ще съжалява горчиво! Ще моли за милост, но няма да има кой да я чуе. А ти, Александър… ти ще платиш с кръвта си.” Омраза и ярост изпълниха цялото му същество. С бърза крачка Андре напусна любовното укритие и се запъти към осветената къща, където балът тепърва започваше.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

– Видяхте ли, къде отиде сестра ми? – попита Катрин когато Девлин й подаде чаша с пунш. – Не, драга, но бих се обзаложил, че двамата с брат ми са в градината и мисля, че се досещам какво правят точно в този момент. – Ухили се широко и й намигна безсрамно. – Какво искате да кажете, с това „какво пра….”? – Загледана в наглата му физиономия, Кат се опитваше да проумее казаното. Изведнъж виолетовите й очи се отвориха и тя ахна с отвращение. – Ах Вие, негодник такъв, как се осмелявате… дори да помислите това за сестра ми, тя не би позволила… – Не, мила, – прекъсна я той. – Не знам за сестра ви, но познавам брат си и съм уверен в компетентността, или по-скоро арогантността му. – Усмивката му стана по-широка и очите му светнаха от удоволствие, когато видя гневното потрепване на Катрин. Виолетовият й поглед придоби огнени оттенъци и невероятно, но красотата й сякаш се засили. Сега, когато я видя в другата й светлина, разгневена и обидена, Дев я хареса още повече. – И Вие наричате това компетентност, да завлечеш едно невинно, неомъжено момиче в градината, пред очите на всички присъстващи на отвратителния Ви бал и да правиш с нея това…това…. – Заекна Катрин, търсейки подходящите думи, но гнева, предизвикан от наглите думи на този мъж, я остави с отворена уста. Изведнъж красивата й шия, а след това и прекрасното й лице се обагриха в розово, придавайки й такова очарование, че Дев усети силна възбуда и изпи на екс, почти пълната си чаша с уиски. Беше готов да заложи цяло състояние на причината за смущението й. Гледката на страстно целуващите се насред гората Бет и Александър явно доста я бе скандализирала. – Е, хайде, мис Нортфилд, няма нищо срамно в това мъж и жена да желаят да бъдат заедно и да се целуват. Дори съм на мнението, че това е едно доста приятно развлечение. – Усмивката му стана хищна при вида на все по-силно изчервяващата се Катрин и добави – Искаш ли да ти го покажа? Сякаш я обля със студена вода. Забравяйки за срама си, Катрин изправи рамене и надигна брадичката си. Със святкащи от гняв очи, тя заби пръст в гърдите на Девлин и с доста висок глас му заяви отказа си: – Не, не искам да ми показвате каквото и да било, сър! – Изрече тя присмехулно. – Не сте Вие, човекът, който ще ме обучава как да се целувам! – Почти изкрещя тя. Девлин замръзна от изненада при гневния й изблик. „Какво, по дяволите, я прихвана… не вижда ли, че всички ни зяпат!”, мислеше си той. Макар и втори син, с титла едва виконт, Девлин бе свикнал с нахалството на околните, които непрекъснато проявяваха интерес към богатството, семейството и скандалната му репутация на женкар. Да, виконт Личфийлд познаваше добре вниманието на лондонската аристокрация. Но това момиченце не знаеше в какво се забърква. По начина, по който го сочеше с пръст, тя даваше чудесен материал за клюкарите, които щяха да я разкъсат. Но, разбира се, в гнева си малката лейди бе сляпа за надигащия се скандал. Край тях се чуха възмутени ахвания и шепота на неколцина гости. Те бяха прекъснали личните си разговори и наблюдаваха с интерес и лека насмешка сцената, която се разиграваше. Девлин хвана пръста й и с почти невидимо движение на устните, прошепна. – Успокой се, скъпа! Всички ни гледат. Преустанови този цирк! Нека потанцуваме. – Настоя той с лека усмивка. – Първо, не съм Ви никаква скъпа! Второ: не ме интересува мнението на околните и трето: няма да танцувам с Вас, ако ще да сте последният мъж на земята! – Катрин не успя да се овладее и с ужас осъзна, че се е разкрещяла. Почервеняла от срам тя обърна гръб на красивия домакин и се отправи към другия салон, смесвайки се със заинтригуваната тълпа. Ушите й бучаха, а в очите й се бяха появили гневни сълзи от преживяното унижение. „По дяволите, защо се оставих да ме предизвика!? Единственото, което постигнах е да се посрамя”, горещеше се мислено. „Какво притежава този мъж, защо така се забравям в негово присъствие… Господи, – изстена наум. – Как ще обясня на семейството си…” Потънала в мрачни мисли, Катрин не забеляза лейди Брентън, докато не се сблъска с нея… – Какво, за Бога… Катрин!? Какво се е случило? Плачеш ли? – Възкликна ужасено Бриана и бързо дръпна разстроеното момиче зад прикритието на една колона. – Не се притеснявай, можеш да ми кажеш всичко. – Успокои я с нежен глас. – Аз… нищо ми няма! Добре съм, милейди. Благодаря Ви за загрижеността! – Катрин се опита да излъже, но осъзна, че едва ли любезната й домакиня щеше да остане дълго в неведение за случващото се. Въздъхна и продължи с глух глас: – Ужасно съжалявам, милейди, страхувам се, че избухнах и… нагрубих сина Ви. Всички ще говорят… С лорд Брентън се държахте толкова любезно, а аз… Бриана се усмихна на момичето, усещайки, че девойката е наистина притеснена. – Успокой се, мила. Всеки бал се нуждае от малка пикантерия. Този не прави изключение. – Херцогинята се засмя . – А и се обзалагам, че Девлин е заслужил всяка твоя гневна дума. Няма за какво да ти прощавам. Сега се усмихни, хайде, искам си ангелчето, което краси малкото ми празненство. Катрин се разсмя. Лейди Бриана й допадаше, винаги бе толкова мила и лъчезарна. – Сега, ако ми обещаеш, че няма да се притесняваш повече и ще се забавляваш, трябва да се погрижа за задълженията си на домакиня. – Обещавам, милейди! Благодаря Ви, отново! Херцогинята махна с ръка. – За мен беше удоволствие. Ще се видим скоро. – Бриана се оттегли с усмивка, но щом Катрин се изгуби от погледа й, тревожна бръчка се появи на челото й. Тук ставаше нещо, трябваше да говори с Кристофър. Девлин никога не се закачаше с бъдещи дебютантки, не бе в стила му… Девлин наблюдаваше със студен израз оттеглянето на Катрин, когато една ръка го докосна по рамото: – Е, приятелю, виждам че си ударил прекрасната си глава в доста твърд камък. Имаш ли нужда от помощ, или ще се оттеглиш и на спокойствие ще си ближеш раните? – подкачи го Тристан Дейърброк, маркиз Аштън, понастоящем най-добрия приятел на Девлин, което не му пречеше да се смее от сърце на нелепата ситуация. – Гледай си своята работа, Трис. – Отвърна му сърдито Девлин – Хайде, хайде, не се сърди! Не мога да не отбележа паметния ден, в който развратната ти личност си намери майстора. Не съм очаквал, че такова младо момиче, като ангелът в бяло, ще бъде жената, която ще ти натрие носа. Между впрочем, коя беше прекрасната лейди, не мисля, че съм я виждал преди?! Девлин изръмжа раздразнено: – Затваряй си устата Трис, преди да съм ти помогнал! И още нещо – долу лапите! Тя е моя! – Стига Дев, щом не можеш да се справиш с трудния характер на малката тигрица, остави по-опитните да го направят! – Продължи Тристан, но изведнъж млъкна. Беше забелязал нервното мускулче, което играеше върху бузата на Девлин. Важен сигнал, който предупреждаваше за опасност. Познавайки невъздържаността на приятеля си Тристан се предаде: – Добре де, без кървави сцени, ако обичаш! Бях длъжен да опитам… Ще се видим, когато гнева ти се уталожи, харесвам си главата там където е… – Засмя се маркиза и се отправи към госпожица Киплинг, която противно на очакванията му, скучаеше на едно от канапетата. Девлин обходи залата с поглед и яростта му нарасна неимоверно. Катрин бе застанала до един от прозорците на максимално голямо разстояние от него, заобиколена от дузина контета, решени да си опитат късмета. Съвсем изгуби настроение, когато тя се отправи към центъра на танцуващите с един от младоците. За негова радост, брат му се завръщаше от градината и той се отправи към него…

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Едва прикрити шушукания се разнесоха из залата веднага щом Катрин обърна гръба на Девлин. Новината за „малката” разправия между младите се разнесе из помещението за по-малко от минута и скоро всички бяха наострили уши за поредния скандал на братята Брентън. Лондондският елит не прощаваше, а само изучаваше и обсъждаше. Кокетни дами умело вееха ветрилата си, изпълнени с вълнение, че са станали свидетели на подобна пикантерия, а господата побързаха да се пошегуват, че рожденика е бил безцеремонно отхвърлен на собственото си празненство. Граф Уоуфърд и херцог Евърдън също не останаха в неведение за случващото се. Потънали в оживен разговор на няколко метра от разигралата се сцена, двамата стари приятели наблюдаваха с интерес и изненада случващото се. Репликите, които децата им се размениха не останаха тайна за тях. Но дори и да не ги бяха чули със собствените си уши, със сигурност щяха да научат всяка подробност от обкръжаващата ги тълпа. Кристофър въздъхна печално. Синовете му щяха да го довършат! Дерек откри с поглед съпругата си, забелязвайки недоволството й. Доминик го гледаше с укор и графът много добре знаеше какво се върти в главата й. Не бе тайна за него, че тя го обвинява за буйните характери на дъщерите им. Десетки пъти му бе натяквала, че е разглезил младите момичета и сега тя трябва да се справя с капризите и непристойното им поведение. Уоуфърд за пореден път се запита дали съпругата му не е права. Кристофър се обърна към приятеля си с блага усмивка: – Чудя се дали и Елизабет притежава същия жар като сестра си. – Опита да се пошегува. Дерек се засмя. – Катрин е по-кротката от двете, Крис. – Уморено, но шеговито отговори графа. – Повярвай, огнените им характери ми създават повече проблеми, отколкото би предположил. – Какво смяташ да правиш с тях? – Нямам идея. – Въздъхна графа. – Бих искал да ги оставя да изживеят младостта си, но знам, че ще дойде момент, в който ще ми ги отнемат. Прекалено много нехранимайковци се навъртат около тях. Надявам се поне Никълъс да намери достойна спътница в живота. Крис потупа Дерек приятелски по рамото. – И аз имам проблеми с моите момчета, старче. Така е с децата. Ето, Александър е вече на 27 и няма никакво намерение да се задоми скоро. Запънал се е като магаре на мост. Днес Девлин навършва 25 и очевидно върви по стъпките на брат си. Уважавам решенията им, но и аз като всеки баща, бих искал да имам внуци, които да поразглезя, преди да си ида от този свят. – Какви са тия приказки, приятелю? Още си здрав като бик, а момчетата ти са млади, имат време. Знаеш, с момичета е друго. Всеки следващ сезон ги поставя в неизгодна позиция. Елизабет ще навърши 20 през октомври, а не бих искал някой негодник, който гони единствено зестрата й, да се домогне до нея. Може да съм стар романтик, но желая дъщерите ми да се омъжат щастливо и по любов, като мен. Хергог Евърдън кимна с разбиране. – Напълно те подкрепям, това е и моето желание за Алекс и Девлин. Но понякога си мисля, че е време да се намеся. – Кристофър сниши глас, а в очите му се появи съзаклятнически пламък. – Понякога събитията се нуждаят от малък тласък, ако ме разбираш… – Лицето на херцога просветна. – Какво си намислил пак, стари разбойнико? – Дерек бе заинтригуван от неочакваното оживление на Кристофър. – Нещо, за което си струва да се замислиш. Нещо много интересно и… забавно. Внезапно графът се смръщи. – Неее… Едва ли е това, което предполагам. Резултатът може да бъде катастрофален! Евърдън само се подсмихна. – Бъди оптимист, стари приятелю. Хайде, за този план имаме нужда от нещо по-силно от шампанско. Какво ще кажеш за чаша портвайн и хубава пура в кабинета ми?

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Двамата приятели се отдалечиха с бодра крачка, нетърпеливи да се отдадaт на сватовническите си кроежи. Обсъдиха подробно фактите, които бяха научили за снощното приключение на децата си и стигнаха до извода, че с известна доза хитрост и малко късмет скоро щяха да се окажат роднини. Потънали в приятния разговор, те дори не подозираха за подаръка, който съдбата им бе приготвила… * * * Превърнали се в статуи, Елизабет и Александър чакаха опасността от разкриване да премине. След като се увери, че отново са сами Алекс посегна към смачканата рокля на Бет, за да й помогне да я приведе в приличен вид. Този път допирът му имаше обратния ефект. С гневно движение тя отблъсна ръцете му и сама се опита да поправи пораженията. Интимността между двамата бе изчезнала, на нейно място се бе настанило неловко мълчание. Бет искаше да се скрие някъде. Изпълваше я чувство на срам и унижение, неизпитвани до този момент. И както винаги, когато се чувстваше уязвима, гневът й изигра ролята на защитна реакция: – Ти! Как посмя да го направиш?! Никога в целия ми съзнателен живот не съм била по-унижавана! – тихо, но твърдо заяви тя. „Бъркаш човека, миличка” – помисли си не по-малко раздразнен Алекс. С тих глас попита: – Унижение? Бих казал че това беше последното чувство, което изпитваше, докато трепереше в ръцете ми. Ако желаеш, нека опитаме отново и да преценим точно какво чувстваш! – Предложи с онази крива усмивка, която караше всички жени да изтръпват от желание по него. Бет не знаеше какво да отговори, просто мислеше трескаво кое е най-тежкото нещо, с което може да го замери, за да изтрие доволната му физиономия.. Следвайки някакъв налудничав импулс, тя замахна с дясната си ръка и го зашлеви с всичка сила. – Повече не смейте да ми говорите така! – Преднамерено се обърна към него официално. Надяваше се по този начин да успее да върне дистанцията помежду им. – За каква ме мислите, за новата си уличница, аз съм дама, милорд и държа да се отнасяте с мен като такава! Александър изведнъж изтрезня от опиянението си. Какво, по дяволите, беше сторил… Как се бе стигнало до тук? Какво в тази жена го подлудяваше така, че се държеше като магаре. Защо сега, когато знаеше за положението й, за близостта на семействата им, отново не бе сдържал нагона си… Не би искал да се окаже лице в лице с баща си, ако херцогът научеше за тази случка. Бет осъзна, че е прекалила, Александър Брентън не бе мъж, който ще търпи безумната промяна на настроенията й. Защо го обвиняваше, той не я бе насилил, случилото се беше… невероятно! – Вижте… виж, Алекс, аз… съжалявам! Не мога да разбера, какво ми става! „Ти го каза малката” – помисли си с ирония младият мъж. – Ще ти предложа сделка. Нека започнем отначало, нищо от това не се е случило, баща ми прекалено много държи на Кристофър и сега когато се срещнаха отново имам чувството, че ще се виждаме доста често. Нека се опитаме да се държим като възрастни, с течение на времето може дори да се сприятелим. Какво ще кажеш? – Попита тя. Александър я гледаше малко намръщено, разтривайки удареното място. – Аз също се извинявам – промърмори той. Бог му беше свидетел, че не е свикнал да се извинява на жена за поведението си. – Трябва да ти го призная малката, имаш чудесен удар! – Благодаря, милорд! Никълъс ме научи… което ме подсеща, че не се познавате. Трябва веднага да поправим тази грешка. Сигурна съм, че много ще си допаднете, честно казано доста ми напомняш на него… – Кой, по дяволите, е Никълъс? – Избухна Алекс. – Брат ми, с него сме близнаци и… – Отвърна озадачено Бет, но не успя да довърши. – Да, добре, разбрах! – Александър не можеше да обясни чувството което го обзе, но само при мисълта, че Бет може да си има вземане даване с мъж, който й напомня за него, студена пот се плъзна по гърба му. – Ще се радвам да се запозная с брат ти! – Възкликна с пресилен ентусиазъм. – Сега, ако нямаш нищо против, мисля, че е време да се връщаме на бала. – Предложи й галантно ръка и двамата се отправиха към къщата. – Защо бях лишен от честта да присъствам на дебюта ти? – Попита Алекс след малко. – По времето, когато навърших 18, живеехме в Париж и мама реши, че ще е по-добре да ме представят там. Но за сметка на това, се готвим трескаво за дебюта на Кати. Тя ще бъде прекрасна! – Каза Бет с гордост. – И аз мисля така, скъпа. Сестра ти е очарователна, сигурен съм, че ще разбие доста сърца по време на сезона. Двамата продължиха пътя си в мълчание. Пред ренесансовите врати се разделиха с леки усмивки без да забелязват безбройните погледи впити в тях. Алекс се насочи към Дев, който изглеждаше доста раздразнен. Странно какво би могло да помрачи веселото настроение на брат му. Алекс проследи сърдития му поглед, който беше насочен към Катрин Норфилд, танцуваща в прегръдките на непознат пъпчивец. Алекс почти се засмя на реакцията на брат си. – Дев, не ми казвай че ревнуваш! Не и от този… младок! За Бога, та той има още жълто около устата. – Присмя се Алекс, но в този момент смеха му секна. Бет се присъедини към танцуващите под ръка с маркиз Аштън. Отново бе обхванат от непознатото агресивно чувство. – Защо млъкна, Алекс? О, разбирам, май ти си този, който ревнува. – На свой ред се подигра Дев, чието настроение се повиши значително. „Явно е нещо заразно, като… маларията”, помисли си младият виконт. Успокоен, че не само той изпада в нетипични за него състояния, предложи с ведър глас: – Хайде Алекс, ела да пийнем, явно сестрите Норфилд се забавляват чудесно и без наша помощ! След като танца свърши, Бет и Катрин се оттеглиха до един от френските прозорци. Всяка усещаше смущението на другата, но тук не бе нито времето, нито мястото за откровени разговори. – Забавляваш ли се, Кат? – попита Бет. – Всъщност, да. – Усмихна се Кат, но не можа да довърши, отново бе поканена от младият лорд, който показваше завидни танцови умения. Елизабет проследи с усмивка оттеглянето на малката си сестра, с намерението да се отправи към масите с деликатеси, когато пътят й към салона бе преграден от дузина джентълмени, желащеи вниманието й… След няколко часа празненството беше във вихъра си. Сестрите Норфилд постигнаха невероятен успех на първия си бал в Лондон, а братята Брентън давеха яростта си в уиски. Ярост, която не можеха да обяснят… Александър се запозна с брата на Бет, която се оказа права. С Никълъс много си допаднаха, но сега малкият се бе запилял някъде, вероятно в компанията на Аделайда, която изпиваше с поглед цяла вечер. Бет отказа следващия валс и помоли кавалера си за чаша шампанско. Имаше нужда да си почине. Когато непознатия джентълмен се отдалечи, за да изпълни молбата й, до нея застана граф дьо Монтбар с хищна физиономия. Елизабет настръхна, не бе забелязала присъствието му до сега и не можеше да каже, че е очарована да го види. Отново изпита познатото ужасяващо чувство, обземащо я в случаите когато се намираше в компанията му. – Милейди, каква неочаквана изненада е за мен да Ви срещна тук тази вечер. – Провлачи Андре. – Ще ми окажете ли честта за следващия танц? – Добър вечер, графе. – Поздрави сдържано Елизабет. Надяваше се скоро да се измъкне от компанията на французина. – И за мен изненадата е не по-малка, мислех че сте в Париж. – Изникна ми спешен ангажимент тук, пък и не мога да издържа дълго без очарователното Ви присъствие. Ще танцуваме ли, милейди? – Всъщност, чувствам се изморена… – Но моля Ви, настоявам, не можете да ми откажете. – Настоя Монтбар. Бет пое ръката, която й предложи, с нежелание, беше прекалено фамилиарен тази вечер и я побиха тръпки. По време на престоя й в Париж, Андре се държеше нахално и прекалено настъпателно, едва успяваше да отблъсне търсещите му пръсти. Монтбар я завъртя и я притисна силно към себе си, по доста неприличен начин. В другия край на залата Алекс Брентън не можеше да повярва на очите си. Какво правеше този двуличник в дома му? И още по-лошо, какво правеше Бет с него? Това малко зверче го съсипа. Танцува с всички, забавлява се, а той стоеше отстрани и се наливаше с уиски, сякаш е билка срещу зли духове. Нима като неин „приятел” нямаше правото да танцува с нея. Неосъзнавайки пияното си състояние Алекс се насочи към дансинга. В същото време Бет се бореше с опипващите ръце на Монтбар. Графа я притисна дори по-силно и присмехулно й каза: – Какво става, скъпа, да не би да пазиш сладкото си тяло за онзи сополивец Брентън? Не беше толкова плаха в градината! Елизабет замръзна. Графът ги е видял? Господи, очакваха я огромни проблеми! – Андре, Вие… не разбирате… не сте изтълкували правилно ситуацията… не е каквото си мислите. – Заекваше Бет. Отново се опита да отблъсне ръката, която се плъзна по гърба й. С щастлива усмивка на лицето Никълъс Нортфилд се завърна в балната зала. „Кой казва, че англичанките били скучни?” Облечен в елегантен черен костюм, който подчертаваше стройното му и мускулесто тяло, младият мъж събра погледите на дамите, който се чудеха кой е непознатият красавец. Ники, както го наричаха семейството и приятелите му, обходи залата с поглед в търсене на сестрите му. Изведнъж усмивката му бе заменена от гневна гримаса забелязвайки близначката си в лапите на Монтбар. Бет се бореше с него и опипващите му ръце. Лицето й бе пребледняло, сякаш всеки момент щеше да припадне. Никълъс се спусна като обезумял към тях… „Сега вече ще го довърша този нещастник!” – Графе, пуснете ме. – Нареди Бет. Тя успя да се отскубне и се опита да избяга от него. На дансинга настъпи суматоха, повечето танцуващи двойки забелязаха караницата между Елизабет и дьо Монтбар. – Защо се дърпате, сладка моя. Може би предпочитате да сме в градината? Само там ли се държиш като уличница? – Почти изкрещя графа. За втори път тази вечер Бет замахна и нанесе силен шамар, но този път яростта й беше несравнима. Не успя да направи нищо повече. Александър беше наближил достатъчно, за да е пряк свидетел на случилото се. Без да мисли хвана Монтбар за рамото и го завъртя към себе си. Ударът беше брутален със силата и точността си. Носът на Монтбар бе счупен на повече от едно място, болката беше ужасяваща, целият в кръв, той се свлече на земята с писклив стон. Александър го виждаше като през червено було, искаше да го убие. В този момент Никълъс ги достигна. – Бет, добре ли си, какво стана? – Попита той, целият тресящ се от гняв. – Нищо аз… – Тя беше в шок. Ужасена, не можеше да си представи какъв скандал щеше да стане… Защо не се въздържа, защо Алекс го удари… мислите й скачаха една след друга, не успяваше да се концентрира. В този момент Монтбар се опита да се изправи и Бет се уплаши че Алекс ще довърши започнатото, но вместо това брат й се нахвърли върху кървящия Андре с юмруци. Александър бързо изтрезня и се опита да ги разтърве. Безуспешно. Никълъс приличаше на куче, захапало кокал. Разбутвайки тълпата, се приближиха Катрин и Девлин. Кат се спусна към сестра си и я прегърна. Дев и Алекс едва успяха да откопчат Никълъс от безформената маса, която беше останала от Андре. Графът не успя да се надигне отново, промърмори нещо неразбираемо на френски и загуби съзнание. Няколко слуги, повикани от маркиз Аштън, го вдигнаха и отнесоха пред погледа на шокираната тълпа. – Какво става тук, по дяволите? – Кристофър Брентън не можеше да повярва на гледката, която се разкри пред очите му. Двамата му сина, целите в кръв, както и момчето на най-добрия му приятел, гледаха с разгневени лица. Малко встрани от тях Елизабет и Катрин, уплашено чакаха нещо… Най-вероятно да ги удари гръм! – Всички в кабинета ми! Веднага! – Изкрещя Кристофър, сякаш се караше на пет непослушни деца! А в същото време умът му работеше трескаво. – Бриана! – Отново прогърмя гласът му. – Доведи Дерек и Доминик. – Искам обяснение за всичко! – Вече по-тихо нареди херцогът. – За всичко, за боя, за причината му, защо Вие четиримата се познавахте преди бала? За малкия скандал на Катрин и Девлин! Всичко до последната дума, ще ми разкажете! Не ме гледай така Девлин, да не мислиш че падам от Луната. Бриана! – Отново се разкрещя Кристофър и се насочи към мраморното стълбище. Никълъс тръгна пръв, той не знаеше нищо за приключенията на сестрите си с братята Брентън и сега се упрекваше за цирка, който предизвика. С навъсено лице се насочи към кабинета на Кристофър. Катрин и Девлин го последваха, надявайки се, че всичко ще се изясни бързо. Единствената им вина беше, че размениха няколко остри реплики. В края на тъжната процесия застанаха Бет и Алекс. Елизабет бе ужасно притеснена, а младият мъж до нея се мръщеше като че тя беше виновна. И двамата болезнено усетиха последствията на действията си от тази нощ. „Какъв съм идиот…” „Каква съм идиотка…” Когато приближиха кабинета, забавиха крачка. Отвътре се чуваха спорещите гласове на родителите им и смехът на Никълъс… СМЕХЪТ!? Дев не издържа на напрежението и нахлу в стаята, плътно следван от останалите. Четиримата се наредиха като наказани пред огромното писалище, зад което седеше Кристофър Брентън, с изражение, което щеше да подплаши по-слабохарактерен човек. – Това което ще ви кажа, не е шега, нито молба, и никой от вас няма избор! Нима очаквахте, че държанието ви ще остане безнаказано? Сега вече нямате право на възражения. – Стаята притихна. Алекс се изнервяше все повече, докато в Девлин се надигаше ужасно предчувствие. Но въпреки притеснението си и двамата дори не подозираха наказанието, което ги очакваше. Без повече предисловия, херцогът обяви присъдата им, състояща се само от няколко смразяващи кръвта слова. – Двойна сватба, преди началото на сезона! Настъпи ужасяваща тишина…

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Кристофър се гордееше със себе си и начина, по който изигра ролята си на строг родител. Едва сдържаше смеха си при вида на мрачните лица на младите. Застанал малко встрани, граф Нортфилд също ликуваше… „Капанът щракна, остава само да чакаме”, мислеше си той със задоволство. Притихнали, двамата мъже се подготвяха за серията от гневни изблици, която със сигурност щеше да последва. Девлин реагира пръв на налудничавата идея като избухна в нервен смях: – За Бога, татко, не говориш сериозно. Нищо страшно не е станало, само малко кръв и набързо разменени остри реплики. Наистина ли смяташ, че това са достатъчно силни аргументи за такъв развой на събитията? Това е нелепо! – Възкликна той. – Нелепо! – Избухна с престорен гняв Дерек. – Мислиш, че честта на дъщерите ми е нещо нелепо… – Разбира се, че не, но не смятате ли, че преигравате и двамата… Как изобщо ви хрумна? – Как ли… – Кристофър беше истински разгневен от поредния опит на синовете си да оправдаят категоричния си отказ от брака. – Не срещнахме особени затруднения, не и след като мисис Арнууд бе така любезна да ни уведоми, че разгонените ми наследници са прекарали предната нощ в компанията на сестрите Нортфилд, при това насаме, в гората… – Херцогът направи драматична пауза. „Ха, младежи, – помисли си той. – Мислят си че нищо не знаем!” – О, простете, забравих да спомена, че мисис Арнууд не го каза само пред мен и Дерек, а пред около 100 души. Все още ли смяташ, че преигравам, Девлин? – Попита Кристофър. Разбира се, това беше малка лъжа за каузата, но херцогът знаеше, че споменаването на името на най-голямата клюкарка в цялото Обединено кралство, ще има нужния ефект. И не грешеше, потънали в мълчание Катрин и Елизабет, придобиваха все по-блед цвят, а Александър почти изтича краткото разстояние до масичката с напитките, сипа си щедра порция уиски и я погълна на един дъх. За разлика от брат си, Девлин продължи защитната си пледоария, а гласът му прокънтя в притихналия кабинет: – За Бога, с пръст не съм я докоснал! – Разбира се, че не е! – Намеси се Катрин. – Никога не бих позволила на този… надут пуяк, каквито и да било волности! – Избухна тя. Раздразнен от обидата и категоричното изказване на Катрин, Девлин забрави за общата им цел и изтърси: – Повярвай ми, госпожичке, ако имах желанието да се държа волно, както ти се изрази, нямаше да се дърпаш, а напротив щеше да ме молиш да бъда по-волен. След тази двусмислена реплика, Катрин почервеня като домат. „Ще го убия… ще го довърша…”, а Кристофър и Дерек едва се сдържаха да не изръкопляскат на пламенната двойка, която без да осъзнава, току що се бе приближила с още няколко стъпки до олтара. За разлика от възрастните мъже, Доминик бе скандализирана, а Бриана, възкликна гневно: – Девлин Брентън веднага се извини на всички за неуместното си поведение и най-вече на Катрин! – Когато синът й поклати упорито глава тя повиши тон. – Направи го, млади момко, или кълна се, ще се кача на този стол, за да свърша това което отлагам от 20 години и ще те посиня от бой… – Бриана бе истински ядосана. За пръв път от много време насам буйният й шотландски нрав излезе наяве. Очите и мятаха огнени искри, а красивото й лице бе застинало в хладна маска. „Това преминава всякакви граници на възпитание…”, помисли си тя с горчивина. Макар, че самата представа за казаното бе повече от смешна, Девлин разбра, че майка му изобщо не се шегува. Въздъхна примирено и едва сдържайки гнева си каза: – Моля за извинение! Катрин, простете грубостта ми… Съжалявам за казаното. Катрин не показа дали е приела извинението, а Бриана само кимна, но хладният блясък в смарагдовите очи постепенно угасна. – Девлин, може и да не си злоупотребил с Катрин, но мислиш ли че има човек извън тази стая, който би повярвал. Не, сине, не и с твоята репутация… – Няма да се оженя за нея! – Възкликна Девлин. – Защо си мислиш, че аз искам да се омъжа за теб? – Попита с гняв Катрин. Беше вбесена от начина, по който говореше, сякаш тя не присъстваше в стаята. – Катрин… – намеси се Дерек. Четиримата се впуснаха в разгорещен спор, в който никой не чуваше какво казва другият. Никълъс, отпуснат на канапето слушаше с интерес караницата, а встрани от него Доминик и Бриана се спогледаха безпомощно. Аександър прониза Бет със синия си поглед. Двамата, потънали в мълчание, мислеха за едно и също. Катрин и Девлин с нищо не бяха нарушили правилата на благоприличието и въпреки това бащите им изглеждаха непоколебими в решението си. Тогава какво трябваше да очакват те, който се целунаха два пъти в гората, а преди малко в градината почти… Най-лошото бе, че бяха допуснали да ги видят… – Достатъчно, Катрин, не забравяй с кого разговаряш! – Повиши тон Дерек. – Ще помоля двама ви с Девлин да замълчите. Решението е взето, освен това не става дума само за вас. Елизабет, няма ли да кажеш нещо? – Попита със съмнение графа. Всички погледи в стаята се насочиха към нея.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

След като преглътна първоначалното си смущение, тя промълви: – Татко, двамата господа спасиха мен и Кат от много опасна ситуация. – Започна тя с почти овладян глас. – Наистина ли мислиш, че това е най-разумният начин да им се отблагодариш? Дерек изсумтя раздразнено. – Не ме залъгвай, Елизабет, за Бога… – Сигурно и вие не сте правили нищо нередно?! – попита с ирония той. Издайническа червенина се плъзна по страните на Бет. За да засили ефекта от думите си Дерек се насочи с агресивно изражение към Александър, хвана го за реверите на сакото и се опита да го раздруса. – Aх, ти… Александър не реагира по никакъв начин. За пореден път тази вечер усети остро последствията след мислене с неподходящата част от тялото. Съвестта му не позволяваше да отвърне на най-добрия приятел на баща си, въпреки че целият кипеше от гняв, не можеше да отрече, че се бе възползвал от Бет, при това два пъти, или бяха три?! За безкрайно учудване на присъстващите, не някой друг, а Бет се спусна да спасява Александър от привидно гневната хватка на баща си. – За Бога, Татко, не го наранявай, не ме е насилвал… – Каза тя, хващайки ръката на Дерек. – Ако искаш да го направиш, ще трябва да накажеш и мен… В пристъп на закъсняло джентълментство, Александър се отскубна от бъдещия си тъст и придърпа Бет зад широкия си гръб, далеч от гнева на баща й: – Няма да й посягате, тя няма никаква вина, аз поемам цялата отговорност! – Протестира той. – Никога не бих го направил, синко! – Отвърна сърдито Дерек. Двамата с Кристофър едва скриваха възторга си. Малкият им блъф се бе оказал повече от печеливш и без да подозират, скъпите им деца затъваха все повече. Решил да не насилва късмета си, Кристофър произнесе крайното решение: – Е, ако това бяха всичките ви извинения, които само ни убедиха в правотата ни, мисля че няма да е лошо да определим дата. Какво ще кажете за юли… – Хмм, скъпи, мисля че трябва отново да помислиш. Това е невъзможно. – Прекъсна го Бриана. Александър и Девлин си поеха дъх с облекчение. Разумната им майка се намесваше. Тя нямаше да позволи подобна лудост и ако имаше човек, който да разубеди баща им, то това беше неговата херцогиня. Кристофър отправи към Бриана поглед, който би накарал всеки друг да изчезне от стаята със скоростта на светлината. Вместо да се уплаши, съпругата му се усмихна лукаво и довърши мисълта си: – Нали не очакваш да се съглася на подобно безумие? – Запита тя. Синовете й я гледаха почти развеселени, но ентусиазмът име бе попарен в зародиш, когато бързо добави: – Сватбата на единствените ми синове в един ден и ми даваш по-малко от два месеца време за подготовка? Това, скъпи съпруже, е абсурдно! Осъзнаваш ли колко работа ще имаме с Доминик и момичетата? – попита възмутено тя. Отново настъпи неловка тишина. Кристофър се усмихна с облекчение на малката си жена и отговори с благ глас: – Първи септември скъпа, но нито ден по-късно. – Не е перфектният срок, но мисля че времето ще е достатъчно! Доминик, можеш ли да повярваш, най-накрая ще станем баби… – Чуруликаше тя със заразителен ентусиазъм и Доминик се присъедини към смеха й. Думите на Бриана бяха прекъснати от подобния на кучешки лай смях на Никълъс. Причината за веселият му изблик бе израза на Алекс, чието лице бе придобило много интересен оттенък на зеленото. Явно представата за розовобузести бебета не му въздействаше, както на майка му. – Лейди Брентън, струва ми се, че синът ви не е никак очарован от идеята. – Заяви през смях Ники, докато Катрин и Елизабет му хвърляха гневни погледи. Дерек и Кристофър се спогледаха със светнали лица. Вече нямаше съмнение, че планът им е успешен. Бъдещият херцог Евърдън се свлече тежко на близкото канапе, глух за смеха на Никълъс и подигравателната му забележка. Девлин гледаше сурово, също толкова недоволен от развоя на събитията. И двамата се питаха как стигнаха до тук. Александър не помнеше някога да се е чувствал по-зле. За всичко обвиняваше проклетия алкохол, беше изпил прекалено много и си плащаше. Главата му запулсира, нуждаеше се от свеж въздух и време да помисли. Всичко това беше безумие! – По дяволите! – Възкликна в израз на безсилие, изгледа вбесено баща си, а след това и Елизабет. За миг си помисли, че отново ще попадне в бездната на очите й, но бързо отвърна поглед и с решителна крачка се отправи към вратата.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Алекс се опитваше да потуши бушуващият в гърдите му гняв, когато шумно затвори тежката врата на кабинета зад себе си и побърза да излезе навън. Баща му и графът бяха непреклонни, особено херцогът. Беше си наумил, че трябва да ожени синовете си и не искаше да чуе и дума. Младият мъж не се и съмняваше, че цялата ситуация е просто претекст, който баща му използва, за да види него и Девлин пред олтара. Не бе тайна за никого, че Евърдън е нетърпелив да задоми наследниците си. А Елизабет… По дяволите, тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна, беше невъзможно да не се опита да я защити. Което, разбира се, разби на пух и прах шансовете им да се измъкнат от този абсурден брак. Алекс почувства ,че се задушава. Имаше нужда от въздух. Забърза по коридора водещ към изхода на къщата. Толкова се беше вглъбил в мислите си, че дори не забеляза Аделайда, застанала в сянката на една от каменните колони в преддверието. Тя се беше научила да остава незабележима, когато пожелае. Така научаваше всичко което става в къщата. Често беше подслушвала разговорите на херцога и херцогинята, знаеше за желанието им най-накрая да намерят подходящи съпруги за синовете си и да потушат непрестанно носещите се клюки за нощните им похождения и безбройните авантюри. Аделайда имаше свои планове, но днес нещо се беше объркало. Имаше мрачно предчувствие още щом видя русата вещица. Александър влезе в конюшнята. Само една луда езда би успяла да потуши поне за малко обзелата го ярост. Аякс изцвили и разклати буйната си черна грива, сякаш усетил чувствата на своя господар. Младият мъж бързо го оседла и се метна на гърба му. Аделайда го беше последвала и внимателно го наблюдаваше. Той погледна към нея, но сякаш не я видя, обърна се и подкара коня напред. Гласът й го спря: – Най-накрая те изиграха, а братовчеде – засмя се тя. – Онази змия успя да те надхитри. Алекс я погледна объркано. Какво искаше да каже?! Нима бе възможно Елизабет да беше планувала всичко!? Веднага отрече тази абсурдна мисъл. – Въобразяваш си, Аделайда. – Не бъди глупав – продължи играта си тя. – Това е стар трик при лова на богат съпруг. Би трябвало да го знаеш. Ти опетняваш репутацията й и трябва да се ожениш за нея, а тя получава млад и заможен мъж, при това бъдещ херцог. Нима иначе би отишла сама с теб в градината, без придружител. – Аделайда се засмя. – Ти ли я целуна или тя теб? Не се ли досети, че все някой ще ви види… Алекс не отговори. Пришпори коня и пое в бесен галоп към горите на имението. По дяволите! Елизабет го беше изиграла! Сигурно малката мръсница е планувала всичко много внимателно. Балът й бе предоставил перфектната сцена за представлението. Още повече, че имаше за публика едни от най-видните аристократи на Англия. Разбира се, че той я беше целунал, но дали тя се беше съпротивлявала?!

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Отпуснат на скъпото канапе, Никълъс Нортфилд размишляваше над цялата тази налудничава ситуация. Не можеше да реши дали да се намеси. От една страна разбираше гнева и нежеланието на братята Брентън, самият той се ужасяваше от перспективата да бъде притиснат по такъв начин, впримчен в оковите на брака. Но в същото време бе заложена честта на двете му сестри, а той не можеше да допусне името им да се въргаля в калта. Разбира се, когато беше разбрал плановете на родителите си, се бе засмял развеселен. Всъщност не можеше да отрече иронията, но беше време да погледне сериозно на положението и това, което осъзна не му хареса. Мислите му бяха прекъснати от ледения коментар на Девлин: – Е, мисля, че Алекс доста ясно изрази мнението си за вашето предложение, господа. – Поклони се насмешка към баща си и Дерек. – И аз не мога да не се съглася. Сега, ако ме извините, мисля да се оттегля. Нощта беше дълга и вълненията ми дойдоха в повече. – Продължи с ирония. – Дами, – обърна се към Бет и Катрин. – Надявам се да не се видим в следващите няколко месеца… – Разбира се! – Възкликна възмутено Елизабет. – Колко удобно! Девлин се поколеба за момент, но все пак отговори на забележката. – Простете, мадмоазел – започна той с открит сарказъм. – Но няма как да затворя очите си за фактите. Вашето неблагоразумие и лекомисленост ни докара до тук. – За момент отмести погледа си към Катрин и повдигна вежда в недвусмислено предизвикателство. За негова изненада, Никълъс беше този, който отговори, преди някой друг да успее да се намеси. – Мисля, че прекалихте, Брентън. – Младежът се изправи пред Девлин, а лицето му издаваше, че е вбесен. Виконтът махна с ръка и продължи към вратата, като промърмори. – По-добре не се меси, малкия. Това преля чашата на търпението му и Никълъс препречи пътя на младия Брентън без да се замисли. – Момчета! – Предупредителния глас на Бриана заглъхна. Младите мъже не обърнаха внимание на херцогинята. Виконт Личфийлд просъска: – Отмести се, или кълна се, скъпите ти роднини ще те събират от пода… На Никълъс му притъмня, с бързо движение замахна, но Девлин успя да парира без усилия. В стаята настъпи хаос. Дерек и Кристофър се спуснаха да разтървават обезумелите си синове. Едва влезли в схватка, младите мъже, бяха прекъснати от яростния вик на Катрин. – Престанете! Веднага! Металната нотка в гласа й стъписа околните. Присъстващите се обърнаха в нейна посока, включително Девлин и Никълъс, за миг забравили разправията си. Младата жена ги изгледа толкова гневно, че двамата се отдръпнаха бавно един от друг. – Кат… – подхвана брат й, но момичето вдигна ръка в знак да замълчи. – Какво ти става, Никълъс?! Полудя ли? – Попита тя с укор. – Постъпката ти беше ужасно глупава. – Но… – Не ме прекъсвай, за Бога! Нека ти припомня, че си ми длъжник, ако не беше помлял граф дьо Монтбар, може би нямаше да се намираме в това положение. Гневните ти изблици са нетърпими. Младият Нортфилд погледна буреносно сестра си, но Катрин дори не го удостои с поглед, вперила виолетовите си очи в Девлин, на чието лице играеше развеселена усмивка. – С удоволствие ще изтрия усмивката ти, бъдещи съпруже. – Катрин почти се разсмя, когато Девлин се навъси. – Може двете със сестра ми да сме били лекомислени и безотговорни в постъпките си, но нека ти припомня, благороден задник такъв, че нито ти, нито Алекс блестяхте с джентълменски маниери, когато се запознахме преди два дни. Едва ли ще излъжа, че тогава с удоволствие се опитваше да ме вкараш в леглото си. Доминик и Бриана ахнаха сподавено, а Девлин изръмжа: – Очевидно не знаеш кога да си държиш устата затворена, котенце. Беше учудващо пестелива на думи онази нощ, а както разбирам, след това охотно си разказала на баща си случилото се. Катрин се приближи към бъдещия си съпруг. Погледа й хвърляше мълнии, докато процеждаше през зъби. – Не съм казала и думичка, проклетнико! Внезапно и двамата замълчаха смутени. – Тогава как родителите ни са разбрали? И какво, по дяволите, правехте двете със сестра си насред гората, в наета карета? – Запита накрая Девлин. – И аз бих искал да знам отговора на последния въпрос. – Гласът на Дерек Нортфилд ги прекъсна и младата двойка се обърна към него. Елизабет гледаше, смръщила чело. – За Бога, татко, от къде разбра? Не сме споменавали на никого! Граф Уоуфърд се засмя. – Скъпа Елизабет, винаги си имала неудържим нрав. Мислехте, че няма да науча ли? Може би щяхте да сте прави, но една много услужлива прислужница разказа на градинаря спора ви в коридора, точно под прозореца на кабинета ми. Но дори да бях пропуснал клюката, само няколко часа по-късно щях да я знам, благодарение на мисис Арнууд. Как изобщо ви хрумна, че ще прекосите половината Лондон, без никой да забележи двойния товар върху конете?! Признавам, успяхте да ме изненадате този път. Но въпросът е друг. Какво, за Бога, сте си мислили, та сте тръгнали посред нощ и то сами? Девлин слушаше с интерес, забравил яда си. Противно на желанията си, трябваше да признае, че и той е любопитен какво е допринесло, за да му надянат примката на шията. Катрин изсумтя, нещо, което правеше много рядко. – Великата идея на Елизабет… – Доколкото си спомням, не ти изглеждаше лоша в началото – избухна Бет, но след това се опомни. – Всъщност отивахме във Воксхол Гардън. Никълъс трябваше да ни чака там. Съвсем невинно пътуване. За съжаление, се оказа, че сме измамени от разбойници… – И разбира се, двамата с Алекс трябваше да влезем в ролята на рицари на бял кон. Какъв проклет късмет! – Изръмжа Девлин. – Никой не ви е насилвал, по дяволите! – Отново настръхна Катрин. – С удоволствие бих си спестила запознанството ни и нахалните нападки. Ти съсипа роклята ми! Девлин повдигна вежда. – Само направих две малки цепки. Доколкото си спомням такова беше и твоето желание. Освен това не личеше да ти е неприятно да си играеш на котка и мишка, отказвайки да ми кажеш името си! – Бях права да го крия. Ти си непоносим, самодоволен, арогантен негодник, който… – Катрин беше толкова разгорещена, че не забеляза потъмнелия поглед на Девлин и не успя да реагира, когато той внезапно я притегли към себе си и я целуна страстно, заглушавайки думите й. Кабинетът потъна в тишина, но това не направи впечатление на двамата млади. Краката на Катрин се подкосиха, главата й се замая, по тялото й пропълзяха горещи тръпки. С мъка се върна към реалността, когато Девлин се откъсна от нея така внезапно, както беше започнал целувката. Пресвета Дево! Когато отново се владееше, стрелна с присвит поглед мъжа до себе си. – Какво беше това, по дяволите!? Девлин се ухили като чаровен хлапак. – Просто малка целувка, котенце. Все пак сме сгодени, какво е една целувка между годеници. – Беше му прекалено забавно, за да се замисли над думите си. Кристофър се прокашля, привличайки вниманието им. Изгледа предупредително сина си, като по този начин накара Девлин да пусне девойката от прегръдките си, а Катрин за пореден път тази вечер почервеня до корените на косата си. Не можеше да повярва, че цялото й семейство видя падението й. – Струва ми се, че изяснихме положението. – Обобщи херцогът и се обърна към Доминик и Бриана. – Дами, ще е добре приготовленията за венчавката да започнат възможно най-скоро. И Девлин, да не съм чул и дума повече против. Синът му кимна мрачно. Бе наясно, че няма доводи, които да вразумят баща му. Засега. Граф Уоуфърд се намеси. – Деца, можеше да се оттеглите. Никълъс, наглеждай сестрите си. След половин час тръгваме. Не искам други изпълнения тази вечер. Веднага щом младите затвориха вратата зад себе си, херцог Евърдън се засмя. – Сигурен ли се, че Катрин е по-кротката, приятелю? Бих казал, че е обратното. Само я погледни, още не са се оженили, а вече командва Девлин като малко дете. – Кристофър! – Възкликна Бриана. – Тя е толкова очарователна, не говори глупости. – Разбира се, скъпа. – Намигна й Евърдън. – Напомня ми на теб, когато се запознахме. Макар че ти беше доста по-темпераментна, трябва да призная. Лейди Бриана се изчерви от смущение. Граф Уоуфърд отклони темата. – Притеснявам се, Крис. Младите се противят. Може да не излезе нищо. Сам видя как Александър изхвърча от стаята. Не знам за теб, но на мен не ми приличаше на развълнуван младоженец. – Ти не го познаваш Дерек, оттеглянето му не беше породено от страхливост. Напротив, той много добре осъзнава случилото се до тук. И двамата ми сина са мъже на честта и ще поемат отговорността за действията, но не очаквай да го направят с ентусиазъм. Но фактите са налице, между тях хвърчат искри. Нека ги оставим сами да разгорят огъня. А това ще стане, повярвай ми. За пръв път в разговора се намеси Доминик, с което предизвика шокираното изражение на съпруга си: – Не ги подценявайте Кристофър, сигурна съм, че могат да бъдат не по-малко изобретателни от вас самите. Аз лично ще очаквам изненади. – Каза тя с усмивка. – Права сте, милейди. Но не смятам да им оставя вратичка. Още в утрешния вестник ще бъде съобщено за двойният годеж.А докато вие двете с Бриана ангажирате момичетата със суетенето около подготовката, ние с Дерек ще се погрижим синовете ми да нямат и една свободна минутка, за да кроят планове за бягство. – Завърши херцогът със сияещо лице.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Балът послучай 25-тия рожден ден на Девлин Брентън, малкият син на херцог Евърдън, вървеше към края си. Започнало като най-бляскавото събитие от много месеци насам, празненството се превърна в скандала на годината. Любопитните гости постепенно се разотидоха изпратени любезно от маркиз Аштън и мис Киплинг, които с нищо не изразиха смущенето си от случилото се. За разлика от тях, във всяка от каретите, които напускаха имението, разгорещено се обсъждаха последните събития. Най-големите лондонски клюкари се чудеха как двете могъщи семейства ще излязат от положението, а още преди зазоряване във всеки клуб в града се приемаха облози за развитието на ситуацията. Кристофър изпрати Бриана до спалнята им и докато я целуваше на сбогуване, промълви: - Почини си, скъпа, утре ще бъде тежък ден. Ще се видим на сутринта. – Довърши той. След като жена му се оттегли в покоите си, херцогът се отправи към долния етаж. Трябваше доста да побърза, за да осъществи намеренията си... В същото време луксозната карета на семейство Нортфилд забави ход пред градската им къща. Никълъс скочи пъргаво и помогна на майка си да слезе. Дерек побърза да се присъедини към тях, оставяйки възможност на момичетата за кратък разговор. Противно на очакванията му обаче, те запазиха мълчанието си до входната врата, всяка вглъбена в собствените си мисли. Вече в предверието те пожелаха унило „лека нощ” и се отправиха по мраморното стълбище към стаите си. Дерек се почувста гузно, за пореден път се запита дали целият този цирк, няма да се превърне в една голяма грешка, която да разбие живота на децата му. Графът тръсна недоволно глава и си забрани мисли от този род. Отново щеше да се довери на безпогрешната преценка на Кристофър, шестото чувсто на приятеля му никога не го бе подвеждало. Никой от четиримата бъдещи младоженци не успя да заспи тази нощ, всеки измъчван от различни мисли. Четири месеца... след четири месеца, щяха да са женени! Период, който им се струваше прекалено кратък и в същото време изглеждае толков далече... *** Кат с нетърпение се отправи към просторната си стая, където камериерката й я очакваше. Докато й помагаше да се съблече, Деби я разпитваше за бала, изгаряща от любопитство. Кат отговаряше вяло и без ентусиазъм, нямаше търпение да остане сама и да обмисли ситуацията, в която се намираше. След като се изми и облече финната нощница, се пъхна под завивките на балдахиновото легло с надеждата, че ще види изход от задънената улица. Отново и отново прехвърляше в ума си събитията от последните дни и не можеше да проумее как се стигна до тук. Тя, която все още не беше направила дебюта си в обществото, се оказа сгодена за един от мъжете с най-влиятелно положение и скандална репутация във висшите кръгове. На Катрин не й се нравеше мисълта за привличането, което изпитваше към младия виконт. А той? Харесваше ли я достатъчно, за да може от брака им да излезе нещо или напротив, виждаше в нея само средство за развлечение. „Способен ли е Девлин да се промени... да създаде семейство... ще ми бъде ли достатъчно да съм просто съпругата в живота му?!” Изведнъж Катрин прозря истинския си проблем. Тя не се плашеше от сватбата с виконта, напротив, това щеше да се преърне в истинско предизвикателство. Но какво щеше да се случи с нея, ако се влюбеше? Ще понесе ли младото й сърце стремителната атака над сетивата й, която неминуемо щеше да последва? Ще успее ли да накара Девлин да я обикне, преди тя самата да се влюби лудо в него? Обратен развой на събитията не я устройваше. Нямаше да понесе любовните му авантюри, по-скоро би го убила. „Е, господине, достатъчно узрял ли си за мен или ще трябва да те превъзпитам?” – Зачуди се Катрин. В крайна сметка умората я надви и тя заспа преди да успее да си отговори на този въпрос. *** На доста мили разстояние, в имението Евърдън, Девлин Брентън също не можеше да заспи. Вече часове наред се мяташе в леглото, завивките се бяха оплели като животно в силното му тяло и го измъчваха не по-малко от мрачните му мисли. Сгоден?! Дори думата му звучеше чуждо. А Катрин? Та тя е дете!... Не. Тук грешеше. Да, тя изглеждаше толкова малка и крехка, че извикваше неизменно закрилническо чувство у него. Но едновременно с това, тя беше съблазнителна и с огнен нрав. Имаше желание да я целува, да я има в леглото си... Това не му харесваше. Беше се заклел да не попада в мрежата на никоя друга жена, не и след Жаклин, но... Проклет да се, тази вечер бе разяждан от неканена ревност. Гледайки я как танцува с младите контета, усети как един непознат звяр в него се пробужда. Мечтаеше да чуе как костите на жалките нахалници се чупят в ръцете му... Но много повече от това желаеше нея, в прегръдките му... Представяше си я. Черната й като ноща коса разпиляна по раменете, виолетовите й очи, най-прекрасният цвят, който беше срещал, мътни от желание. А устните й, разтворени и меки, чакащи, приканващи го да... Жалката целувка, която си открадна в кабинета само развихри и без това пламналото му въображение. Огънят, който струеше от Катрин го примамваше както светлината примамва пеперуда, за да я изгори. Тази жена бе същинско предизвикателство и Девлин не бе сигурен, че е подходящ за ролята на строгия съпруг, който ще я превъзпита. Но ролята на любовник бе друго нещо... С хищна усмивка младият мъж се отдаде на неприлични мисли, всичките до една адресирани до мис Нортфилд. *** Александър Брентън се бе изстегнал в библиотеката на баща си и продължаваше да се налива. Вместо да се успокои и да намалее яростта му към всичко което се случи в този кабинет, тя го разяждаше все повече. Как можа точно той, който избягваше брачните капани години наред сам да си пъхне главата в такъв. Какво си въобразяваха всички като го принуждаваха да се омъжи за Елизабет. Елизабет... Как хитро го измами, дали и обирът в гората е бил планиран, както нощната разходка. Яростта му пречеше да разсъждава трезво, забрави как ТОЙ я заведе в градината, как омая сетивата й, как я съблазни и почти я облада в лятната градина на майка си. Забрави съпротивата й, обидата й...Забрави за скандала с Андре, който сам предизвика... Нямаше нужда да затвори очи за да види образът й, той изпълваше съзнанието му. Все още усещаше вкусът от целувките им, прекрасното й тяло впило се в неговото, ускореното биене на сърцето й... толкова прекрасно... И на каква цена - свободата му? "Ще си плати! Ще я измъча, както тя измъчи мен...нека си мисли че почти се е докопала до херцогската титла, ще я прелъстя и ще я изоставя. Ще й дам урока, който заслужава. Защо Елизабет, защо си толкова невинна и в същото време толкова покварена? Защо реших, че си различна от другите жени, че не се интересуваш от дрънкулки и парцалки...", гневната му тирада нямаше край. След няколко часа Александър потъна в сън от пиянско изтощение. Последната му мисъл бе "Ще я накарам да се откаже от годежа!"... *** Елизабет Норфилд гледаше изсветляващото небе с тревога.Малката тераса, която обичаше и я успокояваше, сега й се струваше чужда и негостоприемна. Бет се сгуши по-плътно в плюшеното одеяло. Не можеше да се стопли... липсваше й топлината, която изпита в ръцете на Александър. Какво бе направил този мъж с нея? Целувките му отнеха волята й и замъглиха разума й и ето до къде бяха стигнали. Сгодени, та те дори не бяха приятели... Не искаше да се омъжи за него. Трябваше да направи нещо, самата мисъл да прекара живота си с мъж, който я желае само физически я ужасяваше. Знаеше славата на Александър, беше женкар, но всъщност живота му беше подреден, без хаос и нелепи ситуации като нейния. Знаеше, че въпреки младостта си той е суров и стриктен, сериозен към отговорностите и правилата си. Тук се криеше разковничето на проблема й. Щеше да превърне живота му в ад, да го разсейва, да го дразни с поведението си ...просто да го побърка. Няма да издържи на атаката й. Щеше да се превърне в природно бедствие, един ураган в съществуването на господин "Перфектен". Мисълта,че ще се унижи, а така и семейството си, й причиняваше болка, но не виждаше друг изход от ситуацията. Ще мълчи, дори Кат няма да разбере плана й...Нека всички да мислят, че чакам с нетърпение "големия ден". "Ще го накарам да развали годежа" - изпълнена с надежда, че всичко някак ще се нареди, Бет посрещна утринното слънце, но с него дойде и някаква тревога... не беше сигурна, че иска да отдалечи този невероятен мъж от себе си или да го задържи завинаги в прегръдките си, да го целува и милва, както тази вечер в градината... Бавно и спокойно, големият звяр Лондон се събуждаше след тежка нощ. Зората окъпа в светлина мръсните улици, предвещавайки още един прекрасен ден в иначе мрачният град.Малки мръсни момченца се отправиха към вестникарските централи,за да започнат поредния си работен ден. Едно от тях се блъсна в Кристофър Брентън, който напускаше кантората на "Дейли телеграф" видимо доволен. Херцогът беше успял, макар и в последния момент - съобщението за годежа намери място в днешния брой. След по-малко от час целият град щеше да знае за грандиозното събитие през септември. Кристофър се качи в каретата, на чиято врата се виждаше огромния герб на фамилия Евърдън. Пътуването до имението не беше дълго, но през цялото време херцогът размишляваше. Беше убеден че синовете му са открили подходящите жени, с които да създадат прекрасни семейства, както неговото собствено. Мисълта, че догодина по същото време ще е дядо, го накара да се усмихне още по-широко!

Редактирано 30 август 200916 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Елизабет бавно се събуди след кратък и неспокоен сън, но лъчите на новото утро я заредиха с енергия. Докато се изтягаше с удоволствие в завивките, тя отново прехвърли през ума си хитрият план за проваляне на годежа. Почти си представяше разярената физиономия на „годеника си” след всяка пакост, която щеше да извърши. Бет избухна в смях, при мисълта за бягащия от нея, крещейки, Аександър Брентън. Следващите няколко месеца се очертаваха като доста забавни. Бет се надигна от голямото и удобно легло с намерението да позвъни на камериерката си. Но сякаш усетила, че имат нужда от нея, сияещото лице на Моли се появи иззад вратата. – Добро утро, милейди! – Поздрави тя. – Наредих да приготвят ваната Ви. – Kаза на влизане, докато носеше голям куп с хавлии. – Благодаря, Моли, понякога имам чувството, че четеш мислите ми! – Oтвърна Бет. Прислужницата се усмихна на младата жена. Откакто преди почти десет години пое грижата за госпожица Нортфилд, тя я бе обикнала като родна дъщеря, каквато никога не е имала. Стараеше се да й доставя удоволствие и изпълняваше всяко нейно желанието, като разбира се, когато се налагаше, не пестеше критиката си. Елизабет също не се придържаше към условностите, установени от обществото и позволяваше на възрастната жена свободно да изказва мислите си. Така и двете се радваха на близки приятелски отношения. Моли остави чистите кърпи настрана и докато се отправяше към балдахиновото легло, за да се заеме с оправянето му, подаде на Бет един вестник. – Според това, трябва да ви поздравя, мис. Ако не е тайна, как така се готвим за двойна сватба? – Попита Моли, личеше й че ще се пръсне от любопитство. Бет пое днешният брой на „Дейли телеграф”, от устните й се пророни учудено възклицание, когато забеляза съобщението за годежа на сестрите Нортфилд с братята Брентън. От краткия текст ставаше ясно, че в скоро време ще се състой балът, на който годежа, ще бъде обявен официално, както и датата на сватбата. Първи септември… Бет бе впечатлена. Явно бъдещият й свекър не си губеше времето. Изведнъж усмивката на лицето й замръзна, когато си спомни за сигурността, която се излъчваше от Кристофър. Беше обхваната от съмнение… Ами ако планът й се объркаше… ако въпреки унижението, на което го подложеше, Александър не се откажеше от годежа. Тогава какво?. Бет настръхна, самата мисъл да прекара остатъка от живота си с мъж, който я желае само физически я плашеше. Трябваше й резервен вариант. Нещо крайно, до което да прибегне в случай, че все пак се окажеше току пред олтара. Бет се огледа с надежда в просторната си стая, сякаш очакваше мебелите да й нашепнат решението на проблема. И тогава го видя… Нейното спасение. На три метра от нея, върху луксозната й тоалетка, изработена от фина дървесина, бе поставено последното писмо от Лора. Нейната най-добра приятелка, благодарение на която, дългият престой в Париж не бе толкова ужасен. Преди пет месеца Лора, заедно със семейството си, бе отплавала за Ямайка и двете приятелки поддържаха връзката си чрез писма, които за съжаление пътуваха бавно. Бет се усмихна широко при спомена за красивото лице на мис Бюмонт В последното си писмо тя разказваше за красотата на острова и гостоприемството на местните жители. Елизабет отново се усмихна, това беше решението на проблема й. Просто щеше да избяга в Ямайка, разбира се, на гости на скъпата си приятелка за няколко… десет години. Такъв срок й изглеждаше достатъчен, за да бъде забравен подобен скандал. Докато обмисляше от всички страни новата си идея, няколко слуги се бяха погрижили за ваната й. Сега от нея се издигаше привлекателна пара и Бет нетърпеливо се отърва от тежката нощница и се потопи във водата. В същото време Моли свърши задълженията си на камериерка, като приготви тоалета на милейди, след което придърпа един от елегантните столове срещу ваната, настани се удобно в него и се загледа с очакване в господарката си: – Е? – Възкликна тя. – Няма ли да разкажете на възрастната жена как капризно момиче като вас си намери годеник само за една вечер? Със затворени очи, отдала се на удоволствието, което й доставяше топлата вода, Бет започна своя разказ, в който не пропусна нито една подробност. Разказа за малката им авантюра с Катрин, която почти се бе превърнала в трагедия, за навременната помощ на Алексндър и Девлин Брентън, за бала, за скандала, предизвикан от граф Монтбар и завърши с неловкия разговор в кабинета на херцог Евердън. Бет не пропусна да спомене и за гениалния си план, с който се надяваше да се отърве от нежелания годеник. Моли слушаше, мълчаливо, без да я прекъсва, но лицето й ставаше все по-навъсено. Когато господарката й свърши тя заяви със строг глас: – Не ми харесва, туй дето сте го намислили, милейди! Особено това за пътуването. Не ми нрави мисълта, че ще се мотаете сама по корабите. – Първо: няма да съм сама, мога да разчитам на присъствието ти… – То се знае, господарке! – съгласи се на секундата Моли. – И второ, – продължи Бет, – тази малка екскурзия ще се осъществи само в краен случай, до който, силно се надявам, че няма да се стигне. – Завърши тя с надежда. Моли, промърмори нещо неразбираемо, което звучеше като „Ще я видим тази работа” и се засуети около Бет, която тъкмо излизаше от ваната. Помогна й да се изсуши, след което се захвана с тоалета й. Бе избрала тъмно зелена рокля от кадифе, която нежно подчертаваше фигурата на Елизабет. Русата й коса бе вдигната в непретенциозен кок, като няколко кичурчета бяха оставени да се вият свободно на тила й. След като огледа творението на камериерката си, Бет се обърна към нея: – Моли, ще имам нужда от помощ! Нека Питър се разходи до пристанището, за да провери кога потеглят следващите кораби за Ямайка. – Камериерката доби строго изражение, което накара Бет бързо да допълни: – Само за всеки случай, да сме подготвени… – Добре, добре, ще го изпратя. Само спрете да ме гледате така жално, защото ще ме просълзите. – Благодаря ти, Моли! Сигурна бях, че мига да разчитам на теб! – Възкликна Бет и се отправи към вратата откъдето изпрати въздушна целувка на възрастната жена. Трогната, Моли я замери с една възглавница, за да прикрие смущението си. Бет избяга със смях от стаята и се насочи към тази на сестра си, пред чиято врата доброто й настроение се изпари. Катрин трябваше да чуе доводите й. Планът й бе единственият начин да се спасят от налудничавата церемония след четири месеца. Очакваше я доста по-тежък разговор…

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

– Смяташ да направиш… Какво?! – Катрин не можеше да повярва на чутото. – Бет, да не си се побъркала? Как ти хрумна въобще да бягаш?! Елизабет махна с ръка и се смръщи на сестра си. – Кат, слушай ме внимателно. Това е резервен план. Ако всичко мине благополучно, а аз ще се постарая да е така, – лукава усмивка се появи на устните на младата жена, – Александър Брентън ще избяга от мен с писъци, преди да се наложи да отивам където и да е. Когато Бет бе нахлула стремително в стаята й, Катрин разресваше гарвановочерните си къдрици пред огледалото на тоалетката, но сега се взря в отражението на сестра си, което бе на заден план, с неприкрито раздразнение. Остави бавно четката настрани и се обърна. – Отказвам да участвам в поредното ти безумие, сестричке. Мисля, че направи достатъчно, за да усложниш живота и на двете ни. Елизабет изфуча. – За Бога, постоянно ли ще ми го натякваш? – Разбира се, че не. – Въздъхна Катрин и се вгледа през прозореца. Небето бе кристално синьо. Само тук-там се прокрадваше разкъсано бяло облаче. – Но трябва да разбереш, че необмислените ти действия влияят на околните. Помисли за родителите ни. Нима искаш да ги посрамиш по този начин? – А нима е по-добре да свържа живота си с негодник като Александър Брентън? Отказвам да се превърна в хрисима съпруга на развратник! – Елизабет бе крайно отвратена от подобна възможност. Колкото и податлива да беше на чара на този мъж, не би се подложила на такъв живот. – Би могла… – Започна Катрин, но сестра й я прекъсна с гневен жест. – Ти си вечна оптимистка, Кат. – Заяви наставнически тя. – Но този мъж е непоправим, вярвай ми. – А ти си страхливка! – Глупости! – Възкликна Елизабет. Катрин почти се усмихна. Знаеше, че сестра й мрази да я наричат страхливка, но обичаше да я дразни от време на време. Словесните им схватки винаги са й доставяли удоволствие, беше крайно уморително да си „добрата” сестра. – Зарежи проповедите, Кат. – Продължи Елизабет, усетила, че сестра й се шегува. – Трябва да действаме. Ако си стоим безучастно, ще ни венчаят след по-малко от четири месеца, за Бога. – Планът ти няма да успее! – Предрече по-младото момиче, с което си спечели ново смръщване. – Погледни трезво на нещата, Бет. Нямаме избор! Никакъв! – Къде е решителността ти, сестричке? – Инатеше се Елизабет. – Ако не бях убедена в противното, бих помислила, че… – Младата жена замлъкна. – Не ми казвай, че си се влюбила в Девлин! – Ни най-малко. – Катрин вирна брадичка. – Но смятам да се справя с това, с което разполагам. Когато приключа с него, Девлин Брентън ще е любящ и предан съпруг. Елизабет не успя да сдържи смеха си. – Сигурно се шегуваш, Кат! Нима една целувка от негова страна те е замаяла до такава степен? – Не ме закачай, Бет. Моето прегрешение е една целувка и то след като родителите ни обявиха годежа, а какво ще кажеш ти за себе си? Не мисли, че не забелязвам погледите между теб и Александър, не знам какво е ставало в градината, но целувките ви в гората можеха да засрамят и куртизанка! Гъста червенина изби по бузите на сестра й, но Катрин не можеше да определи дали се дължеше на смущение или на ярост. Предположи, че е по малко и от двете. – Точно заради това трябва да сложа край на този абсурден годеж. За Бога, Кат, – изстена Елизабет, – този мъж парализира сетивата ми! Но няма да допусна това да се повтори, бъди сигурна. Не разбирам безучастието ти, нима искаш да прекараш живота си с някой, който обича всички жени освен теб? Катрин въздъхна безпомощно. – Разбира се, че не това е желанието ми. Дори не съм сигурна какво да очаквам. Страхувам се, сестричке, страхувам се, че ще се влюбя като последната глупачка и ще трябва да живея с мисълта, че съпругът ми не изпитва нищо повече от привличане към мен. Но не мога да бягам, не това е решението, нито кроежите ти. Наречи ме глупачка, но аз ще направя всичко възможно да извоювам щастието си с този мъж! – Надявам се да успееш, Кат. – Въздъхна Елизабет. – Защото аз не мога да поема този риск. Не мога. Младите жени замълчаха неловко, не бяха сигурни, че им харесват откритията от този разговор. Точно в този момент леко почукване прекъсна наситената с напрежение тишина. Моли се появи на вратата с вестта, че Александър Брентън очаква Елизабет в една от гостните на първия етаж. Сестрите се спогледаха…

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Александър пристъпваше нервно в просторната дневна в очакване на „годеницата си”. Всеки път, когато думата се стрелкаше в съзнанието му, усещаше неприятен вкус в устата. Или може би вкусът се дължеше на количеството алкохол, което погълна предната вечер. Трябваше да признае, че подобно нещо не му се бе случвало за една нощ – да изтрезнее два пъти и да се напие за трети. Преди час и половина бе събуден от строгия глас на Бриана, която го бе заварила в неподходящо състояние в кабинета на баща му. Беше му ужасно сърдита и използва острия си език, за да го накара да се почувства още по-зле. Александър се усмихна вяло, когато осъзна че през последните 24 часа майка му бе показала буйната си шотландска натура на два пъти, нещо което се стремеше да ограничава (в последните години). Явно двамата с брат му не се представяха като прекрасни синове, щом предизвикваха такава реакция. Именно чувството за вина, което изпитваше, го бе подтикнало към това посещение. Майка му го помоли да донесе малка бележка, адресирана до бъдещите й снахи и неспособен да откаже, за да не я разочарова отново, Алекс се бе нагърбил с неприятната задача. Младият мъж се вгледа с интерес в заобикалящата го обстановка. Сега, когато вече бе сигурен, че е идвал в тази къща и преди, забеляза, че в декорацията и обзавеждането няма особени промени, сякаш се бе върнал десет години назад във времето. Въпреки това стаята не изглеждаше старомодна, напротив, подбраните с вкус мебели създаваха впечатление за домашен уют. Опитното му око на познавач забеляза няколко украшения с екзотичен вид, които го заинтригуваха. Алекс се завъртя на токовете си и погледът му попадна върху вестника, поставен на масичката за чай. Природата му на бизнесмен си каза думата и той се зачете в новия брой на „Дейли Телеграф”. След като прехвърли икономическите новини, с тих ужас забеляза огромното съобщение, което оповестяваше годежа му. Александър придърпа нервно яката на ризата си, която изведнъж започна да го стяга безмилостно. „Значи така – отбеляза наум. – Старият не си губи времето, сигурно е платил цяло състояние, за да може да излезе още в днешния брой. Опитва се на ни притисне до стената…”. Мисълта му бе прекъсната, когато уханието на лилии изпълни стаята. Елизабет стоеше на вратата впила поглед в мъжа пред себе си. Александър бе твърде зает с пресата, за да забележи присъствието й. Това й позволи един бърз оглед. Отново я заслепи с красотата си. Дневният му костюм се отличаваше с безпогрешна кройка, а черният му цвят допълваше и без това загадъчния му вид. Не оставяше тайни за широките рамене, тясната талия, слабите, но силни бедра, за дългите му крака…Беше много висок, всеки път изправена до него Бет чувстваше, че се извисява над нея. „Дяволски красив… това бе точното определение”. Силният аромат го замая и още преди да я погледне, съзнанието му започна да рисува пикантни сцени, в които двамата с Елизабет се бяха отдали на хм, някои много приятни занимания. Бавно остави вестника на мястото му и се обърна към нея със свити в юмруци ръце. Представяше си как ще я сграбчи в прегръдката си, ще я нацелува докато престане да диша и след това, съвсем внимателно, ще я постави на дивана, където ще се излегне върху нея, ще усети всяка чувствена извивка… Младият мъж тръсна глава, за да изпъди картините от главата си и я погледна. Беше по-красива, отколкото във фантазиите му. Очите му попиха формите й, които роклята подчертаваше… Александър не можа да довърши огледа си, прекъснат от изсумтяването й. „Явно не й се нрави да я изпиват с поглед… добре ще сменим тактиката, мис!” – Добро утро, красавице. – Усмихна се той, по начин който ускори сърцето й. „Не отново, стегни се глупачке.” – наруга се наум Бет – Не е много добро, щом те виждам – сопна се тя. – Имаш точно пет минути на разположение. Имам и други ангажименти, така че давай по същество. – Защо си толкова груба, скъпа? Мисля, че като бъдещ съпруг, трябва да се погрижа за обноските ти… – Гласът му бе пълен с ирония. С бързо движение скъси разстоянието помежду им и в следващия момент я държеше в прегръдките си. Дясната му ръка се плъзна по врата й, докато лявата почиваше на талията й. Бавно наведе устни… Тази целувка не бе като предишните, бурна и изпълнена със страст, а нежна, като докосването на пеперуда и Бет веднага усети разликата. Без да бърза Алекс изследваше с устните си нейните, с лек натиск ги разтвори и езикът му се впусна в чувствен танц. Бавно… сякаш имаха цялото време на света. Елизабет не усещаше краката си и ако не се намираше в силната му прегръдка, със сигурност би припаднала от изпитаното удоволствие. Бе подготвена за ярост и гневни нападки, но тази нежност в него срути защитните й стени, сякаш бяха въздушни кули от карти. Вече не знаеше какво да очаква от този мъж. Алекс прекъсна целувката в мига, в който усети, че губи контрол. Не искаше да я предизвиква със страстта си. Отдръпна се от нея, възстановявайки предишната дистанция, а синият му поглед я превърна в жив огън. – Мисля, че ми остават още около две минути преди неотложните ти ангажименти да те откраднат от мен. Затова приеми това писмо от майка ми, всъщност тя ме изпрати тук с него. Бет пое плика с бързо движение, сякаш се страхуваше, че ако отново го докосне ще го завлече в спалнята си. В опит да възстанови дишането си, тя му обърна гръб и с треперещи ръце отвори писмото. Върху белият лист с елегантен почерк бе изписана покана за чай към Кат, майка й и самата нея, а поводът бе началото на трескавата подготовка за сватбите. Явно мисис Брентън изгаряше от нетърпение да се заловят за работа и Бет дори не си помисли да разочарова милата жена, която незнайно как бе родила такива отвратителни синове! Бет се обърна отново към Алекс, чиято стойка бе еталон за доброто възпитание. – Можеш да предадеш на лейди Бриана, че ще се видим в четири – каза тя с вече овладян глас. – Сега, ще те помоля да ме извиниш, но имам неотложни задължения. Александър не устоя на изкушението и я подразни: – Не забравяй, че вече си сгодена и трябва да съгласуваш уговорките си с мен! – Заяви нагло. Бет се задъха от възмущение: – Мечтай си! – Изсъска тя. – Това и правя, любов моя, всяка свободна минута! – Завърши той и след като се поклони галантно се отправи към вратата. – Ще се видим по-късно, скъпа. Не ме изпращай, вече знам пътя. – Ухили се той и внезапно, както се бе появил, напусна стаята. Бет стоеше насред помещението напълно безмълвна, а тиха ярост изпълваше гърдите й. „Едно на нула за него – мислеше си тя. – Трябва да се стегна. О, само почакай, господинчо, още нищо не си видял!” – Закани се младата жена. С бързи крачки тя се отправи към градината, където майка й и Катрин закусваха.

Редактирано 9 август 200916 г. от Xesi (преглед на промените)

Градската къща на семейство Нортфилд се намираше в един от най-оживените и модерни лондонски квартали – Мейфеър.Тя бе триетажна масивна постройка,която впечатляваше с арихтектурата и двувековната си история.Няколко поколения от рода Нортфилд бяха оставили своя отпечатък тук.Къщата бе видяла много радости и скърби.Сблъсквала се беше неведнъж с живота и смъртта,когато бебешки плач внезапоно прокънтяваше в студените й стени,или когато мъртвешки стон бавно заглъхваше и изчезваше някъде в мрака. В това кътче от големия Лондон,Дерек Брентън бе познал радостта от бащинството.Тук на бял свят се появи неговият син и наследник,а след по-малко от минута малкият юнак беше последнван от едно русокосо ангелче,което внесе топлина и хармония в душата на граф Уоуфърд.Той никога нямаше да забрави и онзи прекрасен ден в далечната 1806 година,когато научи,че отново ще става баща.С неговата красива съпруга бяха прекарали един вълнуващ ден из улиците на Лондон,но не като лорд и лейди Нортфилд,а като обикновени хора…като Доминик и Дерек,които бяха влюбени и щастливи.Искаха да забравят поне за миг доброто възпитание и маниерите,затова тръгнаха без карета.Емоциите им достигнаха своя връх,бяха като малки деца,които се радват на свободата си.Макар че слънчевият ден бе заменен от обичайния дъждовен следобед това не помрачи доброто им настроение,а дори още повече засили нестихващия смях и лъчезарните им усмивки.Въздухът ухаеше на цъфнал люляк,примесен със свежеста на пролетния дъжд и омайваше сетивата им.Двамата тичаха към къщата си в централен Лондон целите измокрени и окаляни.В стремежа си да предпази Доминик от големите капки ,Дерек се опита да се надвеси леко над нея,но изгуби равновесие,подхлъзна се и падна в една локва.Звънкият смях на съпругата му бе последван от ново цопване във водата.Лордът най-безмислостно я беше издърпал при себе си.Малкото минувачи в това мрачно време зяпаха учудено двамата авантюристи,удобно поседнали в гьола и разменящи си влюбени погледи,в които бе стаена дълбока обич и уважение.Страста в душите им бе толкова очевидна колкото и искрите в техните очи.Дерек вдигна съпругата си на ръце,с което предизвика нов изблик на смях и хукна да бяга,за да скрие и двама им от усилващия се дъжд.Отстрани приличаха на кочияш и кухненска слугиня,които са успели да си откраднат малко време с любимия човек.Къщата им бе съвсем близо и много скоро джентълменът с дама на ръце нахлу в дома си и с крак затвори входната врата.Внимателно остави съпругата си да стъпи на земята и двамата тихичко се изнизаха към покоите си,за да не ги види някой от прислугата. Когато затвориха вратата на спалнията Дерек все още дишаше учестено.Облегна се на вратата и разроши мократа си кестенява коса. -Запъхтели сте се като старец,милорд.. – предизвикателно каза Доминик и го погледна с прекрасните си виолетови очи,които изглеждаха още по-красиви на фона на дългите мигли,покрити със ситни капчици от дъжда. -Вината е във вас,мадам-подсмихна се той шеговито.-Колкото и неджентълменско да е от моя страна да изтъквам подобни факти,имам основание да отбележа,че сте станали по-тежка от преди. Дерек се изтласка от вратата,на която удобно се бе облегнал и изморено се насочи към леглото.Започна да разкопчава ризата си доста съсредоточено,тъй като това далеч не беше лесно занимание след като бе прилепнала по него и капеше вода навсякъде по пода. -Имаш право,Дерек,но не е справедливо да търсиш вината само в мен…За това са отговорни двама души… Лорд Брентън продължаваше вече леко раздразнен със заниманието си,без да обръща внимание на думите й.Казаното от нея достидгна много бавно до съзнанието му и той като,че ли не можа да разбера веднага какво се опитва да му каже…”И двамата сме били виновни…че е по-тежка” – звучеше адски нелогично,мислеше си той докато силно дърпаше едно от копчетата,което му се опъваше.В следвашият миг,обаче Дерек сякаш бе осенен от нова мисъл и вихрушката от чувства го връхлетя изневиделица.Ръцете му престанаха да го слушат и той като на сън се обърна към съпругата си.Погледна я втренчено,удивено и възхитено едновременно.Представляваше много забавна гледка и тя прихна да се смее. -Какво каза,Доминик?-попита възбудено той. -Чу ме,любов моя – усмихна се тя мило. -Чух те,но не съм сигурен дали те разбрах правилно –каза нетърпеливо. -Ако съдя по странното ти изражение,значи си ме разбрал съвсем точно.-усмихна му се тя и едва потискаше смеха си. -Да не искаш да кажеш,че…отново ще ставаме родители… -Да – засмя се тя. - Ще си имаме бебе – довърши Доминик и му се усмихна обичливо. В отговор графът прегърна толкова силно жена си,че за малко вместо баща,щеше да стане вдовец.Това беше един от най-щастливите дни в живота му.Не…той никога нямаше да го забрави… Тази къща пазеше скъпи спомени и криеше много тайни.Тя бе чула тихият плач на лейди Нортфилд,скърбяща по мъртвата си майка;бе слушала караниците и веселия смях на сестрите Нортфилд още от както бяха малки момиченца;знаеше,че Никълъс заспива трудно и дълго броди в тъмната си стая,докато попадне в капаните на съня;усещаше тревогата в душата на лорд Дерек,разкъсван от желанието да осигури добро бъдеще за децата си,но и от страх да не остане сам някой ден,забравен и то тях,и от сърпугата си. И в този миг тя разбираше неговите притеснения…Бе прекарал цяла нощ в кабинета и безмълвно разкриваше душата си,затворен между тези четири стени.Вече бе настъпило утро и радостните песни на птиците изпълваха въздуха с празнично настроение.Лорд Нортфилд стоеше до прозореца,където бавно проникваха слънчевите лъчи и уморено отпиваше от чашата с кафе.Наблюдаваше градината замислено и се връщаше назад към изминалата нощ – бе взел важно решение и само се опасяваше да не е било прекалено прибързано и крайно.След няколко месеца неговите красиви дъщери щяха да го напуснат и да създадат свои семейства.Това го радваше и натъжаваше едновременно.Сякаш вчера бяха малки деца и играеха навън в градината,където в този момент стояха като приказни създания в своите прекрасни рокли и отпиваха от чая си. Дерек открехна леко прозореца и се опита да чуе за какво си говорят дъщерите и съпругата му.Изглежда те вече приключваха със закуската си и бяха преминали към ободряващия чай.Лордът изсумтя като си спомни,че през последните дни явно му бе станало навик да подслушва чужди разговори под прозореца,затова леко го притвори,но бързо се отказа от намеренията си да го затвори ”…Имам право да знам какво се случва в собствената ми къща”- успокои съвестта си той и се заслуша в мелодичните гласове,които се разнасяха отдолу.Остана изненадан,когато чу въодушевения тон на Доминик. -Има много неща,които трябва да се обсъдят и уточнят – каза тя. – Това не е обикновена сватба…Всички ще говорят за нея месеци преди и след като тя се състои.- продължи с онзи блясък в очите,който отдавна сякаш бе загубен. Елизабет стоеше нервно на стола си и се чудеше дали пък да не скрие за посещението на младия лорд и най-вече за поканата,която бе донесъл.Със сигурност това би било добро начало за да осуети намеренията на родителите си и нелепата им идея да я омъжат за този неприятен човек.Но това е прекалено грубо за милата Бриана,не можеше да прояви такова неуважение към нея само защото ненавиждаше сина й.Най-лошото от всичко бе,че не знаеше какво точно изпитва към него…той я объркваше с желанията и действията си. Не би могла да излъже,че Александър просто е пропуснал да донесе въпросния бял лист с любезната покана,защото видя че Бриана обожава синовете си и никога нямаше да повярва на подобно неоснователно обвинение.Изглежда младата лейди Нортфилд нямаше друг избор освен да каже истината,но пък можеше поне за собствено удоволствие да си поизмисли някои неща…за сметка на Алекс. -Майко ,забравих да ви кажа,че тази сутрин пристигна писмо от нейна светлост,лейди Бриана - със спокоен тон започна тя. -Как си могла да забравиш такова нещо,Елизабет?- попита учудено Доминик с ясното съзнание,че едва ли в тази скучна сутрин би могло да има нещо по-интересно,което да отклони вниманието на Бет.Писмото със сигурност би трябвало да внесе поне малко вълнение у голямата й дъщеря. Катрин обърна поглед към сестра си и отпи голяма глътка чай. -Лейди Бриана бе така любезна да ни покани на следобеден чай в нейният уютен дом.Има желание да изясним някои подробности около сватбата. – с весел тон каза тя,което придизвика въпросително повдигане на вежди от страна на Кат.Тя просто не можеше да разбере,защо сестра й се държи толкова странно – първо забравя толкова незабравим факт,а след това с радост и усмивка го съобщава на майка си сякаш е най-дългоочакваната и желана покана. -Наистина много любезно от нейна страна.Радвам се,че подхожда толкова сериозно към нещата.У теб ли е поканата,Елизабет?- попита Доминик. -Не майко,оставих я в гостната,на малката маса при плодовете.Донесе я един много нахален…слуга на семейство Брентън – продължи с хитра усмивка Бет. Катрин се задави с бисквитата,която кротко похапваше.Тя много ясно бе чула за посещението на Александър Брентън,когато съобщиха за неговото пристигане. -Бет! – погледна сестра си с укор. -Какво има,Катрин? – запита развеселено тя. – Да не би бисквитите да са прекално сухи,искаш ли още чай? Катрин поклати невярващо глава,но не издържа и се изкиска.Майка й и хвърли въпросителен поглед. -Извинете ,майко – промълви тя,но едва казала това избухна в нов смях,който зарази и Елизабет.Двете сестри искрено се забавляваха на ситуацията,в която бе поставен Алекс. -Какво ви става момичета?Какво смешно има? -Нищо особено майко.Просто сме малко…развълнувани от сватбата.-отвърна Бет,все още засмяна. – Ако ни извините,бихме искали да се оттеглим. -Разбира се…И моля ви не закъснявайте,искам ви тук в оречения час.Не може да пренабрегваме учтивата покана на бъдещата ни роднина. -Естествено майко – каза Катрин и се надигна от масата. Елизабет я последва,но закачи роклята си в храста с рози и я задърпа нервно,едва сдържайки смеха си.Успя да се отдели от бодлите,но се блъсна в стола,като с едната ръка бутна каничката с чая,която стоеше на масата,а с другата успя да се подпре,когато падна на земята.Роклята й се омота около краката и тя се изправи доста трудно сред морето от дантела и зелено кадифе.Красиво подредените руси къдрици сега стърчаха разрошени във всички посоки.Катрин й помогна да се изправи,но когато двете срещнаха погледите си,избухнаха в смях.Майка им бе дълбоко озадачена от случващото се.Усещаше ,че има нещо ,което тя не разбра в цялата ситуация.Не знаеше кое е толкова смешно – Катрин се задави,Елизабет едва не се изподра цялата в бодливия храст,а двете не спираха да се хихикат . -Надявам се,че това ваше неоснователно настроение ще поутихне малко до няколко часа.Предстои ни важна среща,не искам да се излагаме пред нейна светлост и семейството й. -Да майко – отговориха двете в един глас и се запътиха бързо към къщата. Доминик се загледа в отдалечаващите се момичета,поклащайки глава и не забеляза,че самата тя е обект на наблюдение.Лорд Нортфилд с усмивка бавно притвори прозореца и дръпна завесата.Седна на бюрото си и замечтано погледна към картината на отсрещната стена,там бяха неговите близнаци и красивата французойка,която носеше под сърцето си плода на тяхната любов.

Редактирано 10 август 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

В този момент той реши, че нищо няма да му попречи да си върне онази Доминик от картината. Даде си сметка че не e направил нищо до сега за да спре отдалечаването и от себе си. А може би когато дъщерите им се омъжеха щеше да им остане повече време което да прекарват заедно. Можеше да я заведе и на пътешествие.И да и отдели цялото си време… Когато смехът им най сетне премина Катрин и Бет умърлушено се спогледаха. - Какво ще правим Бет – въздъхна Катрин и се наведе да избърше едно кално петно от бузата на сестра си. Явно борбата с бодливия храст и с чайника не беше останала без последици. - Казах ти, че имам план сестричке – усмихна се дяволито Бет – но за твое добро ще е този път да не те намесвам. Видя какво стана последния път с концерта. Цял живот ще имам угризения и най вече за това че те намесих. - Не съм сигурна дали все още ти се сърдя толкова – Катрин смутено се изправи и отвори гардероба си – може би когато след време успея да опитомя бъдещия си съпруг даже ще ти благодаря. Но за сега мисля да се въздържа. - Сериозно ли говориш – Бет се изправи и тръгна към нея – значи наистина си се примирила с този брак ? - В интерес на истината отдавна – призна си сестра и – единственото с което не съм се примирила са навиците на бъдещият ми съпруг но мисля, че това е поправимо. - Аз пък нямам намерение да се предавам – Бет войнствено тръгна към вратата – ще се боря със зъби и нокти за свободата си и накрая той сам ще се откаже. Катрин знаеше, че няма смисъл да спори със сестра си в такива моменти. Тя просто не слушаше никого. Единствено времето беше лек за избухливата и природа. В този момент не можеше да и обясни , че съвсем не се е предала а просто иска да даде шанс на Девлин. Някъде дълбоко в сърцето си вярваше, че един ден двамата ще бъдат щастливи. Романтичната и природа не допускаше, че хората могат да бъдат дотолкова лоши, че да не могат да се променят. Двете със сестра и не водеха този разговор за първи път, сигурно нямаше да е и за последен но какво да се прави, двете бяха толкова различни. Въпреки че цялата и природа се бунтуваше от една нова среща с Алекс, Бет внимателно прегледа гардероба си и най накрая се спря на една от най хубавите си следобедни рокли. Накара Моли да и сплете косата в сложна прическа и когато най накрая се погледна в огледалото остана доволна от резултата. Беше готова за битка. Знаеше, че стъпва по много тънък лед с плана си но реши да рискува. Трябваше едновременно да дразни и злепоставя годеника си но в същото време да не обиди Бриана и Кристофър. Баща и беше най лесен за манипулиране но с майка си трябваше да внимава много. Иначе щеше да и вгорчи живота. Когато в четири часа трите пристигнаха в градската къща на семейство Брентън изглеждаха лъчезарни и красиви. - Здравейте скъпи мои – посрещна ги Бриана на вратата – много се радвам, че приехте поканата ми. Не искам да ви притискам но времето лети толкова бързо, а трябва да се обмислят толкова много неща… Хванала под ръка Доминик тя ги поведе към уютната дневна където едва ли не насила бе успяла да задържи синовете си. Когато ги видяха Алекс захвърли книгата която четеше а Девлин спря да зяпа отегчено през прозореца. Бриана и Доминик веднага се уединиха на едно от канапетата до прозореца и започнаха да обсъждат поканите за сватбата. Някой можеше да си помисли, че това не е толкова сложно но все пак това щеше да е сватбата на годината и дори цветът на хартията имаше значение. И двете знаеха, че всеки един детайл от тази двойна сватба щеше да обсъжда месеци наред след нея. Неловката тишина която настъпи след задължителните поздрави между годениците бе нарушена от една прислужница, която донесе чая. Бет внимателно отпи от горещия чай и изгледа предизвикателно Алекс. Негодникът както винаги изглеждаше неустоимо. Днес беше прихванал черната си коса с кожена връв и както беше без вратовръзка и разкопчано копче на ризата и заприлича на пират. Не че беше виждала пирати но си ги представяше точно така. Проследил погледа и Алекс бавно се отправи към малкото канапе на което се беше настанила красива като пролетно цвете. Той нагло я избута в ъгъла настанявайки се с дългите си крака до нея. - Честно казано мислех си, че няма да те видя още веднъж днес – той се вгледа съвсем отблизо в лицето и и забеляза няколко лунички на дръзкото и носле – но сега не съжалявам. Ти си пир за очите ми. - Не исках да обидя майка ти – отвърна му Бет – и ако обичаш, би ли се преместил, не мога да дишам от теб… - Мисля, че причината не е в мен а в тясната рокля която си облякла – продължи да я дразни той – корсажът ти е толкова стегнат, че очаквам гърдите ти да изскочат всеки момент. - Как смееш… -Бет почервеня до корена на косите си. - Смея и още как – не спираше Алекс – ако не се обличаше толкова предизвикателно може би нещата нямаше да стигнат до тук. Това естествено ще се промени след като се оженим. Няма да допусна жена ми да се разхожда като уличница Това естествено преля чашата в буквалния смисъл защото Бет се обърна и най демонстративно изля чая си в скута му. Алекс подскочи с проклятия на уста. Тази малка вещица се опитваше да го осакати ли?! - Да не си полудяла, за Бога! - изръмжа той насреща й, осъзнавайки, че изглежда нелепо с мокри панталони. - Извинявай Алекс, надявам се не мислиш че е нарочно.... -подсмихна се тя лукаво - Не се захващай с мен, мила, ще останеш неприятно изненадана! - Заплахата не остана тайна за никого, тъй като младият мъж почти я изкрещя. -Деца, деца какво става – Бриана вече беше до тях и разтревожено оглеждаше последиците. -Много съжалявам Ваша светлост, направо унищожих дамаската на дивана ви – Бет наистина изглеждаше искрена и Бриана и повярва. -Бет, направо не мога да повярвам – майка и стоеше притеснено и се червеше до нея – всъщност защо ли се учудвам…. -Сигурна съм, че брат ти си го заслужи – вметна Катрин – и не смей да отричаш -Нямам такова намерение скъпа – не спираше да се киска Девлин – най сетне някой да го сложи на мястото му. -Спри да се смееш – възмути се годеницата му – не ти ли е жал за него. Жал му беше естествено, но кой знае защо не можеше да спре да се смее, може би Катрин му действаше така. След като прислужницата успя да почисти пораженията и Алекс отиде да се преоблича нещата започнаха да се успокояват. Бриана и Доминик се върнаха към обсъждането вече на текста на поканите а Бет си намери едно спокойно място с книгата на Алекс в ръце. ” Едно на едно” помисли си тя преди да се зачете.

Редактирано 11 август 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

- Ще ме уморят! – Възкликна внезапно херцогиня Евърдън с измъчена въздишка. Доминик се усмихна снизходително на притятелката си и също като нея погледна крадешком към притихналите им деца. През последните няколко минути бе настъпило смущаващо мълчание между бъдещите съпрузи. Двете дами не можеха да не забележат едва прикритото недоволство у всеки от тях. В същия този момент Елизабет разсеяно похапваше сладкиш като от време на време поглеждаше с неприязън към Алекс, който след злополучната сценка с чая, се бе изпънал с досада на едно канапе възможно по-далеч от годеницата си. Личеше си, че бъдещият херцог желае да е навсякъде другаде, но не и във въпросната гостна. От своя страна, брат му Девлин потропваше с пръсти по облегалката на фотьойла си и стоически изтърпяваше наложения му ангажимент. Единствено кратките погледи, които отправяше към Катрин оживяваха за момент лицето му, придавайки му странна смесица от раздразнение и интерес. Доминик насочи внимание към по-малката си дъщеря. Девойката бе изправила сковано гръб и даваше вид, че отпива безразлично от чая си, но майка й бе убедена, че под достолепието й се крие нещо друго, което подозрително й приличаше на нервна несигурност. - Искаме прекалено много от тях, Бриана. – Отвърна накрая графинята, завършила критичния си оглед. – Все още са подвласни на гнева. Бунтуват се срещу наложеното им решение. Херцогинята изсумтя недоволно, нещо, което обикновено избягваше да прави пред друг освен съпруга й. Но Бог й беше свидетел, че е прекалено пристеснена, за да преценява постъпките си в този момент. Беше доволна, че младите не им обръщат внимание. - Ти си еталон за спокойствие, Доминик. - Само си давам вид. – Овърна графинята – Всъщност когато чух за тази сватба, бях ужасена и убедена, че Дерек се е побъркал, но... – Нейно височество отново погледна крадешком двете двойки. – Трябва да призная, че съпрузите ни имат право. Между децата ни става нещо... - И ако не бяха толкова твърдоглави, щяха да оценят усилията ни. – Довърши с усмивка херцогинята. - Трябва им време да се опознаят. Бриана въздъхна отново. - Четири месеца ми се струват и малко и много едновременно. Страхувам се, че Алекс е наследил твърдоглавието ми, а Девлин е потаен като баща си. Доминик погледна съчувствено приятелката си. - И аз не бих могла да кажа, че дъщерите ми са пример за благовъзпитани дами. Дерек ги разглези ужасно. - Глупости! – Възрази херцогинята. – Те са толкова очарователни... Внезапна глъчка откъм коридора привлече вниманието на двете дами и смути тишината в стаята: - Пусни ме да мина, проклет паун! - Но, моля Ви! Бриана понечи да стане, но синовете й вече бяха на крака. Алекс, видял своя шанс за спасение от досадното събиране, изпревари майка си с думите: - Аз ще се погрижа, майко. Едва направил няколко крачки, вратата се отвори с трясък и в гостната връхлетя висока красива жена, следвана по петите от притеснения иконом. - Простете, милейди, - заизвинява се слугата, обръщайки се към Бриана. – Но дамата не ми позволи дори да представя визитката й... Въпросната лейди, с прелестни кестеняви къдрици и присвити сини очи, изгледа презрително иконома. - Казах ти, че съм близка приятелка на Девлин! – Жената се обърна към младия мъж и се усмихна коварно. – Нали така, скъпи? Всички погледи се насочиха към скования от изненада виконт Личфийлд. Алекс внезапно се засмя. - Всъщност, отстъпвам ти честта, братко. Явно проблемът е в твоята компетенция. - Алекс! – Лейди Бриана не можеше да повярва на случващото се. Тонът й беше леден, когато заговори на по-малкия си син. – Девлин, може би трябва да изпратиш, мис... - Фоули. По-точно лейди Сюзън Фоули. – Отвърна красавицата високомерно. – Вдовица съм, милейди. - Сюзън,... – предупредителната нотка в гласа на Девлин накара гостенката да трепне. Младият мъж кипеше вътрешно. Само да останеха насаме и щеше да извие врата на досадната си любовница. Хвана жената за лакътя и я поведе към вратата въпреки очевидната й съпротива. - Но, Девлин, трябва да поговорим... - Момент! – Гласът на Катрин стресна всички присъстващи. Девойката се изправи грациозно и се приближи към малката сценка. – Струва ми се, че е редно да ни запознаеш, Девлин. – Усмихна се тя снисходително. – Все пак лейди Фоули ти е близка приятелка. - Нямам време за игрички. – Скръцна със зъби младият мъж. Сюзън изгледа Катрин пренебрежително. - Нова обожателка ли, скъпи? – Попита тя подигравателно. – Мислех, че не харесваш толкова млади. - Съветвам те да замълчиш, Сюзън. Това е... - Права сте, лейди Фоули, мъжете като Девлин не харесват прекалено младите жени, те се женят за тях. Нека се представя, Катрин Нортфилд, бъдещата виконтеса Личфийлд. – Завърши ледено Кат, вперила поглед в Девлин. Жената ахна. - Значи е вярно!? – изписка и изгледа изпепеляващо мъжа до себе си. – Не мога да повярвам! Ти твърдеше, че никога няма да се ожениш. Девлин въздъхна мъченически и без да пророни и дума извлече истеричната Сюзън от гостната. - Пусни ме, по дяволите! – пищеше тя докато я водеше по коридора. – Имам право да знам какво става. Личфийлд спря току пред входната врата, която икономът беше забравил отворена и изгледа любовницата си с презрение. - Нямаш право на нищо, Сюзън. Още в началото ти казах, че не може да очакваш каквото и да било обвързване. Ако не престанеш с този цирк, ще съжаляваш, че не си ме послушала. - Ти си копеле, Девлин, ще си платиш за това. – Изсъска жената, отскубна се от него и изхвърча през входната врата. „По дяволите!” – изруга наум младият мъж, затръшна вратата след нея и остана загледан в дървената рамка няколко дълги минути, проклинайки късмета си. Дочу прошумоляването на копринени поли и въздъхна. - Не сега, майко. Но тази, която проговори не беще лейди Бриана. - Защо си й казал, че никога няма да се ожениш? Девлин се обърна изненадан и застана лице в лице с годеницата си, която го гледаше изпитателно. За момент си помисли, че или е най-големият късметлия да я има или съдбата имаше намерение отново да го изиграе. - Не мисля, че е твоя работа. – Отговори накрая. Катрин усещаше, че я завладява унищожително униние. Дали не преувеличаваше способностите си, възможно ли бе Девлин някой ден да я обича? Вдигна упорито брадичка и се отказа от тези мисли. - А аз мисля, че е. Все пак трябва да се подготвя за бъдещите нападки на любовниците ти. – Зарадва се, че гласът й прозвуча хладен и безразличен. Не трябваше той да разбере колко засегната се чувстваше от сцената, която се бе разиграла. Девлин губеше търпение. - Какво искаш от мен, Катрин? Никой от двама ни не е искал този годеж, или се лъжа? - Не, разбира се. – Подърза да отрече младата жена. Странно, но за момент отговорът й го разочарова. „Сигурно полудявам!” - Би ли ме извинила пред майка ми? – Запита внезапно. – Имам нужда от свеж въздух. – Не дочака отговора й, а излезе, оставяйки годеницата си безмълвна насред антрето.

Редактирано 21 август 200916 г. от Lindsey (преглед на промените)

На завръщане от градската къща на Брентън в каретата цареше тишина и трите жени седяха потънали в собствените си мисли, по лицето на всяка от тях можеше да се види как като отминаващия през прозорците пейзаж се редуват различни емоции показващи доста добре душевните им състояния в момента. Лицето на Доминик светеше с пълно задоволство от прекарания ден и съвместно взетите решения с херцогиня Евърдън за настоящите сватби на децата им. Щеше да бъде прекрасно, велчествено, всички щяха да говорят за това събитие в продължение може би на години "сватбите на века" както я бяха нарекли шеговито по между си. Доминик се усмихна при тази мисъл и изведнъж застина когато се сети че не го е правила от доста време насам, не се бе усмихвала дори и на себе си откакто любимата и маман я бе изоставила! Когато се сети за нея усети как отново я облъхва онзи студен тъмен полъх на скръбта и унинието. Не, не можеше да се остави да я завладее отново, не точно сега когато едвам се беше отърсила от това състояние, не и когато дъщерите й имаха нужда от нея, красивите й дъщери - щяха да се омъжат сполучливо, макар и за женкари и красиви негодници като братята Брентън. Ех, та какво от това, та нали и тя самата се беше омъжила за прословут женкар, а каква любов, какво щастие бе получила в замяна и в какъв предан съпруг и любящ баща се беше превърнал той! Усмихна се сладко когато в съзнанието й изплува спомена за Дерек взел в ръце новородилия се Никълъс и акушерката бе съобщила за още едно бебе, беше я загледал с учуден поглед а после навеждайки се към нея, беше нашепнал с благоговение: "ти си много повече от колкото очаквах и ме даряваш с повече щастие отколкото заслужавам" и я беше целунал с такава пламенна страст че дори и при спомена му се изчерви. Ах Дерек... Откога не я беше целувал с жар, или я прегръщал? Не я ли обичаше вече? Кога и защо бяха изгубили любовта и желанието? За последен път я беше прегръщал или се бе опитвал да я прегърне след смъртта на майка й, тогава и се бе сторила като страстна прегръдка и в скръбта си се бе почувствала осквернена и го бе отблъснала, а не беше ли това просто една прегрътка от страна на любящия мъж опитваш се да утеши дълбоко скърбящата си съпруга? Обаче болката от загубата беше неутешима! А как би се почувствала тя ако мъжа й я бе отблъснал в същото положение? О Боже възможно ли е самата тя да е била повод за студенината в отношенията им през последните години, нима беше толкова вглъбена в себе си та не го беше усетила? Обичаше ли я той още или беше загубил интерес? Спомни си как го гледаха жените миналата нощ на бала у Евърдън - така както заслужаваше да се гледа красив мъж, така както тя не го беше гледала от 3 години насам - с желание! Руменина изби по страните и когато пред очите и изплува спомен за отминали страстни мигове. Искаше го, искаше отново да му бъде съпруга и майка на децата му както беше преди това нещастие да я сполети, не беше загубила само майка си, беше загубила и себе си и радостта и целта на живота си а дали беше загубила и любовта на съпруга и привързаността на децата си? Погледна към отсрещната седалка където седяха дъщерите й всяка потънала в собствените си мисли, учуди се когато видя физиономията на Лизи, защо ли се мръщеше така? Нали днес когато и каза за поканата на херцогинята се смееше, та даже беше паднала от смях? А какво и ставаше на Кати че се бе унесла така? Не бяха ли доволни, едната щеше да се жени за бъдещ херцог а другата за брат му които бяха красиви, умни, смели благородници, не беше ги виждала отдавна но си ги спомняше като младежи, а сега вече пораснали напълно подхождаха за красавици каквито са дъщерите й, а и знаеше че и Лизи и Кати ги харесват, беше видяла как се гледат; може би малко раздразнено но и с желание и интерес. Знаеше че Дерек и Кристофър са подсилили малко нещата ако го бяха оставили на децата то сигурно беше че имаше да чакат много. Макар че вече дебютиралата Лизи си имаше много ухажори, тя все не можеше или не искаше да си избере някой и да се омъжи, не бе светско момиче както на нея и се бе искало да е, още от малка по цял ден се скиташе като момче заедно с близнака си, яздеха, съзтезаваха се из полята - още помнеше израза на пълно удоволствие по мъничкото й личице и святкащите от радост очи когато бе притичала вкъщи с разрошена коса и кални ботуши крещейки че за първи път е победила Ники в състезание! Макар по външност много да приличаше на нея, то по характер беше буйна като баща си, и би се чувствала по намясто в някоя конюшня вместо в бална зала. О не, не в която и да е била конюшня - поправи мисълта си тя - а в своя собствена! Хрумнало и бе щурата идея да притежава собствена конюшня - Побиваха я тръпки само като си помисли че я беше чула веднъж да разговаря с сестра си за това че мечтата и била да отглежда свои собствени коне и да участва в тренирането им и после да ги включи в състезанията, а може би и щяла сама да участва в тези състезания - ужас! Боже Господи ако годеникът и разбереше за това преди сватбата щеше да бъде краят на всички мечти за сватба и добро бъдеще за дъщеря и! А какво да се каже за Кати, малката беше луда по градини и цветя, лудост придобита от собствената и леля Никол през престоя им в Франция, тя познаваше по име всички градински растения та даже и латинските им названия! Е, добре че това беше по женствено занимание но пък за сметка на това, напоследък бе започнала да се интересува от управлението на имоти! Открай време се опасяваше че макар и дискретно тя помага на баща си в ръководството на имотите и собственоръчно води счетоводството, което пък според нея си беше напълно "мъжко" занимание! От къде им хрумваха такива идеи за бога?! Не беше ли права да мисли че Дерек ги е разглезил много като им дава толкова свобода? Ами да, тази вечер непременно трябваше да говори за това с мъжа си, При мисълта за предстоящия разговор, се усмихна лукаво и усети как нещо в нея отново оживява, с грация присъща на французойка отметна буйната си все още руса коса и изправи рамене, готова за нов живот с вичките му отговорности!

Редактирано 18 август 200916 г. от svetla11 (преглед на промените)

Неочакваното спокойствие, което обхвана Доминик я подтикна да наруши възцарилото се мълчание. Чувстваше се подмладена и изпълнена с енергия и не проумяваше намусените физиономии на младите дами, които седяха срещу нея. - Момичета, искам да обсъдя един въпрос с вас - подхвана тя с въодушевен тон и докосна с пръст голямата зелена кутия поставена на седалката. Елизабет извърна поглед от бързо сменящия се пейзаж и за пореден път този следобед изгледа скъпата си майка с безкрайна изненада. Доминик се усмихваше лъчезарно, както преди години когато се готвеше да им подари нещо. Кат също бе заинтригувана и се възползва от възможността да прекъсне мрачните си мисли, до една свързани с виконт Лийчфийлд. Но не успя да зададе въпроса, който я интересуваше, каретата постепенно намали хода си, пристигнаха у дома. Преди някой от лакеите да се притече на помощ, вратичката се отвори и се показа ухилената физиономия на Никълъс, който им помогна да слязат: - И това, ако не са най-прекрасните дами в Лондон! - Възкликна той. - Само в Лондон ли, миличък?! - запита Доминик с весел глас. Никълъс погледна слисано майка си, а след това и сестрите си с укор сякаш питаше: "Какво сте й дали да пие?!" - Знаеш какво имам предвид, майко - усмихна се той. - Е, къде скитате цял ден? Къщата беше празна без вас, и скъпият ми баща се опита да прекърши младият ми дух със скучно счетоводство. - В градската къща на Брентън, на следобеден чай - отговори Доминик. След като огледа елегантното облекло на сина си, състоящо се от плътни бричове и елегантна жилетка в бежов цвят, под която се подаваше бяла риза, силно контрастираща с загорялото му от упражнения на слънце лице, тя стигна до извода че синът й е готов за бал. Впечатлението се допълваше от лъснатите до блясък ботуши и елегантното бастунче. - Ники виждам че си се издокарал и мога само да гадая къде си се запътил, но те искам у дома за вечеря! - заповяда тя с усмивка, след което се обърна към каретата и измъкна голямата кутия. Запъти се към къщата и със смях каза през рамо: - Момичета, чакам ви в моята стая! Не се бавете! - изчурулика тя. Младите членове на семейство Нортфийлд я проследиха с невярващ поглед, сякаш чакаха да ги удари гръм. Никълъс се съвзе пръв: - Какво, по дяволите, става тук? - запита той. - Внимавай как се изразяваш, господинчо! - скастри го Катрин. - Но и аз бих се радвала да разбера. Мама се държи...както преди. - Хайде, престанете и двамата! - възкликна Бет. - Звучите, сякаш става нещо лошо. Каквато и да е причината, трябва да се радваме... Хайде, Кат! Да вървим, нали не искаш да й развалим настроението, като я караме да чака. - с властен жест, на по-голяма сестра Елизабет дръпна Катрин към къщата. Кат помаха унило на Ники, а той самият се настани във вече празната карета, след като даде адреса на кочияша. Силно се надяваше малкият му "ангажимент" да не се проточи. Не искаше да угорчава майка си, като закъснява за семейната вечеря. Каретата затрополи бързо по павираните улици, а веселата физиономия на младият лорд, бе сменена от сериозно изражение, което не вещаеше нищо добро... Бет почука плахо на вратата на семейната спалня на родителите си. След като получиха разрешение да влязат двете сестри се изправиха пред доста интригуваща гледка. Майка им бе скрита в огромния дрешник, през чиято врата от време на време излиташе по някоя дреха. От вътре се чуваше тихо тананикане. Когато откри каквото търсеше Доминик се завърна в стаята носейки розова кутия, подобна на зелената, която почиваше върху балдахиненото легло. Доминик се отпусна върху леглото и потупа мястото до себе си: - Хайде, елате, трябва ми мнението ви! Бет и Катрин, седнаха от двете й страни и зачака с интерес какво има да им каже. - Любопитна съм, какво мислите за сватбените рокли. - започна делово майка им. - Знам, че е прекалено рано, но...не мога да се въздържа. С Бриана го обсъдихме, и ще сме поласкани ако се съгласите, но ще проявим разбиране ако откажете, все пак са минали повече от двайсет години... - Доминик обхваната от радостно очакване, не осъзна че говори несвързано, и в момента дори Бет, усети че се притеснява за нея. Без да бърза майка й отвори розовата кутия и й я подаде. Любопитни двете сестри надникнаха вътре и ахнаха когато осъзнаха, какво лежи в ръцете им. С доста тих глас, който намекваше за сълзи във виолетовите й очи, Доминик продължи: - Това е моята сватбена рокля, Бет. Харесва ли ти? Съвсем леко, сякаш се страхуваше, че може да навреди на плата, Бет докосна роклята. Когато усети, че е истинска, тя смело я извади от кутията и я притисна към себе си. Беше невероятна. Най-красивата рокля, която беше виждала. Тя погали с ръка, широките атлазени поли, продължи нагоре по обшития с нежна бяла дантела корсет и завърши с дългите сатенени ръкави. Сълзи се появиха и в нейните очи. Забравяки за всичките си терзания Бет се хвърли в прегръдката на Доминик: - Прекрасна е мамо! - проплака тя. - Искам да я носиш на сватбата, мила моя! -възкликна не по-малко развълнувана Доминик. -Знам, че кройката не е модерна, и този бял цвят е толкова, скучен, но за мен ще означава много... - Не, идеална е! За мен ще бъде чест да я нося! - прекъсна я Бет. Стаята потъна в неловко мълчание, първа се обади Кат, чиито очи също бяха насълзени, след трогателната сцена: - Не е честно! - възкликна тя, уж сърдито. - Пак късмета на първородната... Не можа да довърши, защото майка й подскочи уплашено и придърпа зелената кутия към себе си: -Господи, съвсем забравих... С Бриана, решихме, че тази е по-подходяща за теб, тъй като двете си приличете по фигура. Лейди Брентън, искаше сама да ти я подари, но се притесняваше, да не би да й откажеш... Този път Катрин, прекъсна майка си и с нетърпение отвори кутията. Вътре намери каквото очакваше - рокля, прекрасна като майчината. На дъното на кутията бе поставен прекрасен воал, изработен от най-финна дантела, а малката му диадема бе опсипана с три реда блестящи перли. Неспособна да издържи на изкушението Катрин го извади и помоли майка си за помощ, за да го сложи. Когато се погледна в огледалото, отново изпита предишното усещане, че брака й с Девлин, може да се окаже сполучлив. - Аз...не мога да повярвам. Идеята ви е невероятна! Трябва веднага да напиша бележка до Лейди Бриана, с която да й благодаря. Това е жест, който никога няма да забравя. Доминик, видимо си отдъхна. Притесняваше се от реакцията на Катрин, но както винаги малкото й момиче постъпваше благородно. - Катрин, изглеждаш прекрасно! - въздъхна Елизабет. Нейната първоначална радост при вида на роклите, бе изместена от чувство за вина. Как щеше да се отрази коварният й план върху двете семейства. Като светкавица я прониза усещането, че предава доверито на майка си, която бе толкова щастлива само при мисълта, че дъщеря й ще носи пред олтара собствената й сватбена рокля. С натежало сърце Бет се зае да прибира роклята в розовата кутия. След като приключи с работата, отново благодари на майка си за жестта, и с извинението, че има нужда да подремне преди вечеря, тя напусна стаята. Но освен подтиснатост, вече усещаше и друго чувство... Изпусна кутията, когато първичен страх парализира крайниците й. Не можеше да го обясни, сякаш нещо застрашаваше живота й... Но тя си беше у дома, където беше сигурно и безопасно. Тогава защо...Изведнъж едно лице изникна в мислите й и страхът й се превърна в ужас. - Ники... - простена тя и изпадна в безсъзнание. Когато каретата намали ход бъдещият граф Нортфийлд, изпъна крайници нетърпеливо. Любопитно подаде глава през малкото прозорче, за да огледа квартала. Намираше се пред хотел със съмнително качество, а заобиклящите го сгради бяха стари и занемарени. Улиците покрити с дебел слой мръсотия, допълваха картината на мизерия и бедност. "Явно Монтбар, не страда от финансова независимост" - помислиси със задоволство Ники. С рязко движение вдигна елегантния бастун, който всъщност представляваше калъф за сабята му. След като провери остротата на оръжието Никълъс напусна прикритието на каретата и се отправи към мръсната дупка, в която се бе скрил Андре Монтбар. Никълъс бе доволен от бързото развитие на нещата. Детективът, който бе наел рано сутринта, успя да открие французина за по-малко от четири часа. Късметът не го напусна и при срещата със семейството му на тръгване, успя да се измъкне без да създава впечатлението, че крои нещо. При спомена за случилото се миналата нощ, стисна ръце в юмруци. Никой не можеше да обижда семейството и да му се размине безнаказано. Сега беше време за разплата. Влизайки в задименото помещение, което представлявше рецепция, Никълъс прикова погледите на малцината присъстващи. Без да им обръща внимание, той се насочи към малкото бюро в ъгъла, зад което с мазна физиономия се бе настанил плешив човечец на средна възраст. След кратък разговор с управителя и раздялата с една гвинея, Никълъс научи номера на стаята, в която "почиваше" графа. С няколко скока, той взе стълбите до третия етаж, където в левия коридор се намираше Монтбар. Никълъс направи отвратена физиономия при вида на заобикалящата го мръсотия. Стигайки до вратата, той се ослуша и когато не долови шум от разговор реши да действа. Изведнъж хладната му сдържаност бе заменена от силен гняв. Вдигна високо крак и ритна вратата, която изхвърча от пантите от силата на удара. Никълъс връхлетя като вихрушка в малката необзаведена стая. Върху единственото легло Монтбар лежеше, в отпусната поза, но когато забеляза неочаквания си гост, върху лицето му се изписа гняв, примесен със страх. Притискайки се до стената Андре извика разярено: - Какво си въобразяваш... Без да се церемони Никълъс прекоси помещението, подпря се с коляно върху леглото и прихвана графа за реверите на ризата. Дръпна го към себе си и го изпепели с поглед.След това го оттласна силно от себе си и Андре строполи отново върху леглото. Изстена от болка, заради незаздравелите рани от снощния бой. Никълъс се изправи и с бързо движение извади сабята си и я насочи към гърдите на Монтбар: - Ставай! - изкрещя той. Монтбар не изчака повторна покана. С тромаво движение се изправи, но тъй като не можеше да пази равновесие се подпря на стената. Никълъс опря острия връх на рапирата в гърлото на графа и изсъска: - Ако още веднъж, се приближиш до сестра ми, или до друг член на семейството ми... Кълна се... Дните ти на тази земя са преброени. Разбра ли ме? - С кого си мислиш, че разговаряш? - запита Андре с високомерие. Но когато усети как острието се забива в плътта му, побърза да се съгласи и с мазен глас каза: - Добре, добре, не е нужно да ме убиваш! Никоя жена, не заслужава смъртта ми! - произнесе той горделиво - Мери си приказките, мръснико. И без това ме сърбят ръцете, да ти доразкрася физиономията! - Никълъс бе възвърнал самообладанието си, но усещаше че и при най-малката провокация от страна на Андре ще изгуби контрол и може да го довърши. Не за пръв път го предупреждаваше, но сега бе различно... - Няма да досаждаш повече на Елизабет, никакво ухажване, никакви цветя или покани за разходки! Забрави, че съществува... -Никълъс не искаше да остави възможност на графа да се хване за нещо неизречено. - А ако тя пожелае вниманието ми? - попита французина, с ясното съзнание, че си рискува главата. - Няма такава опция, сестра ми е сгодена от днес за бъдещия херцог на Евърдън, Александър Брентън, и ако не искаш неприятности и с него, ще стоиш настрана. Достатъчно ясен ли съм? Графа усети, мощен прилив на злоба при мисълта за младия Брентън. От страх да не би Никълъс да изтълкува неправилно изражението му, кимна леко с глава. - Напусни страната Монтбар, или кълна се, ще имаш проблеми с властите. - с тази последна заплаха Ники се отправи към вратата, донякъде доволен, че не се стигна до кървава сцена. Вече в коридора, се обърна за последно към французина: - Това е последното ми предупреждение, Монтбар! - и бързо напусна коридора, както се и беше появил. Френския граф се разтресе от преживяното унижение. "Мръсно пале...Не знаеш с кого се захващаш...Ще си платят, всичките до един, цялата им проклета фамилия..." В крайна сметка болката надви злобата му. С тихи стенания той се настани в леглото, молейки се раните му да зараснат скоро. Имаше нужда от план, скоро когато се възстанови, ще удари и неговият час и тогава всички ще съжеляват, че са го подценили... Никълъс бързаше да напусне хотела. Чувстваше се умърсен след случката, почти изстича през коридора водещ към улицата. Когато застана на паважа и пое дълбоко дъх се убеди за пореден път че постъпва правилно. Отправяйки се към каретата, той подсвирна на задрямалия кочияш, но преди да се качи, забеляза с периферното си зрение малка група, в ляво от него. Двама съмнителни типове, оглеждаха улицата, сякаш се приготвяха за отбрана. Към тях се приближаваше трети мъж, който водеше на сила младо момиче. Едната му ръка я държеше здраво през кръстта, а другата бе запушила устата й. Момичето се дърпаше отчаяно, но нямаше никакъв шанс, срещу мъжа. Беше два пъти по-дребна от него. Никълъс разбра на къде са се запътили, към малката странична улица без изход, която видя преди каретата да спре пред хотела на Монтбар. Младият мъж даде знак на кочияша и се отправи с бързи крачки към отдалечаващата се група. Когато сви в уличката, разбра че не се е излъгал. Тези типове се канеха да насилят момичето. Двама от разбойниците бяха с лице към него, но не го забелязаха, заети да оглеждат плячката. Третият бе с гръб, все още стиснал в желязна хватка момичето. Единият от нападателите го видя, сръчка намиращия се до него и изсъска: - Джеф, имаме си компания. Джеф вдигна поглед и изгледа със злоба, новодошлият. - Марш от тука "ваша светлост", да не си намериш майстора. - след, което застана в застрашителна поза, готов за бой. Вече привлякъл вниманието Никълъс не дочака да го нападнат. Вместо това реши да се възползва от гърба на третия вагабонтин и със светкавичен удар с лакът по главата го свали в безсъзнание. Падайки напред, мъжа затисна момичето под себе си, предпазвайки го без да иска от предстоящата схватка. С яростен рев Джеф, се хвърли към Никълъс, който успя да парира два от ударите, но третото кроше в стомаха му изкара въздуха. Решил да не рискува повече живота си с юмручен бой, той се изправи рязко и изблъска нападателя назад. Бързо изтегли сабята от ножницата и при повторната атака на Джеф, го намушка. Мъжът падна на колене с изцъклени очи, в който се четеше изненада. Никълъс издърпа сабята от тялото и то падна бездиханно в прахта. Без да губи време той се насочи към третия мъж, който бе извадил от ботуша си дълъг месарски нож. Няколко секунди се обикаляха в кръг, изучавайки се. Разбойникът изчакваше удобен момент, за да нападне, но Никълъс не му остави възможност. С няколко удара, с които се срещнаха двете остриета, той успя да притисне мъжа в ъгъла, а с последния саблен удар изби ножа от ръката му. Притисна острието на сабята във врата на нападателя, но реши да го остави жив: - Махай се! - изсъска Ники. Мъжът не дочака втора покана и се отправи към изхода на улицата. По средата на пътя си обаче, яростта му надви гласа на разума и с животински рев той се спусна към застаналия с гръб лорд. Осъзнал опастността Никълъс се обърна рязко с насочена сабя, която се вряза в корема разбойника. Дрехите му се пропиха с кръв от раната и проклинайки мъжът се свлече на земята вече мъртав. Цялата битка трая не повече от минута. След като установи липсата на пулс на нападателите си, Никълъс се отправи към началото на улицата, където под безжизненото тяло на третия разбойник, бе затисната младата жена. Помогна й да се изправи, а тя се притисна с писък в него и започна да плаче истерично. Ники се опитваше да я успокои, галеше я по косата, шепнеше утешителни думи в ухото й. Погълнат от заниманието си той не забеляза как изпадналият в безсъзнание мъж идва на себе си. Разбойникът бързо се отърси от шока и замайването си и бръкна под мръсното си палто, от което извади малък пистолет с ударен затвор. Бавно изправи ръка, насочи го към застиналата двойка и се прицели в гърба на момичето. Инстинкта на Никълъс отново проработи безпогрешно, вдигна глава и успя в последната секунда да отмести момичето от себе си при вида на опастността. Но така остави себе си незащитен за куршума. Непознатият стреля и без да чака смъртта на жертвата се изправи на крака и хукна към изхода на улицата. Неспособен да реагира Никълъс усети как куршума го прониза и изкара въздуха му. С последни сили се опита да остане в съзнание, но черна бездна го дърпаше дълбоко в лоното си. Осъзна, че лежи по гръб, а една нежна ръка милва лицето му. Чу мелодичен глас, изпълнени с отчаяние, който викаше за помощ...Искаше да й отговори, но усещаше че тялото му не го слуша. Погледна в лицето й, в дълбините на пълните със сълзи очи и в секундата преди да потъне в бездната разбра че е влюбен.