julie81

— Мисля, че трябва да се преоблека — каза Главната. — Сигурно ще си искаш ризата. — Задръж я. Думите изглеждаха безобидни, но Главната разбра какво ще последва — беше толкова сигурна, като че Главният бе размахал червен флаг пред очите й. „Ето го. Това е моментът. Сега Главният ще сложи край на всичко…“ Ще се сбогува и ще изчезне в блатото си, без дори да се обърне. Ще остави след себе си едно разбито сърце и една стара дънкова риза. — За спомен ли? — попита тя сухо и го погледна през рамо. — Да си я прибера при другите сувенири и от време на време да я изваждам, да се си спомням с умиление за тебе? Главният отстъпи крачка назад и смръщи чело: — Недей, Главната! — А какво? — Тя изви нагоре златния лък на веждата си. — Да ми напомня с любов за тебе? Или просто да ми напомня, че те е имало? Че въобще не съм била влюбена в тебе? Ти така ли ще правиш, Главния? Ще се преструваш ли, че никога не си ми казвал, че ме обичаш? — От самото начало ти казах какво търся в тебе. Главната вдигна двете си ръце, за да го накара да млъкне. Кръвта нахлу в главата й, чуковете на яростта заблъскаха в слепоочията й. — Престани най-после да ми го набиваш в главата! Призлява ми от тебе! Не ме интересува какви ограничения сам си си измислил! Не ме интересува, че е било толкова кратко! Онова, което е между нас, е нещо много повече от „просто секс“ и ти го знаеш много добре! — Зная, че нищо не може да излезе от това — каза той упорито и я изгледа ядно. Тя му отвърна с не по-малко непреклонен и яден поглед: — Защото ти не желаеш. Главният се обърна с вдигнати ръце, сякаш се готвеше да стисне някого за гръкляна, беше наистина побеснял от гняв. Разбира се, тя ще направи така, че да усложни максимално нещата! Няма да приема просто фактите и да си отиде. О, тя!… Тя ще чопли сега, ще анализира, ще не опитва да намериш някаква панацея! — По дяволите, Главната! Видя какво стана миналата нощ. — Той впери очи в обувките си, срамуваше се да я погледне в очите. — Искаш ли да се омъжиш за такъв човек? Ами ако следващия път не мога да ударя спирачките? — Видях какво стана — каза Главната тихо и скръбно. — Видях и това как ти се справи. Ти ми спаси живота. Видях и как се грижеше за мене, любихме се… Онова, което направи с Уилис, не ме кара да те обичам по-малко. Дори бих казала, че затова те обичам още по-силно, разбира се, ако е възможно любовта да се степенува. Главният поклати нетърпеливо глава и хукна отново напред-назад из стаята. — Това не е любов! Това е състрадание. Зная какво виждаш, щом ме погледнеш, Главна: един клет, побъркан тип, за когото някой трябва да се грижи. — Ще престанеш ли най-сетне, Главния?! — изфуча гневно Главната. Тя застана пред него и го сграбчи за джинсите, за да не му позволи да избяга. От очите й излизаха искри, цялото й ожулено, изподрано лице пламтеше от гняв. — Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да тълкуваш собствените ми чувства. Не те съжалявам, ти сам се съжаляваш! Ти си толкова дяволски горд и твърдоглав, че не можеше да понесеш мисълта, че не си съвършен, че имаш своите грешки и слабости като всеки нормален човек. Караш ме да побеснявам, но те обичам! Под цялото това твое тръшкане и кривене се крие един силен, добър и нежен човек. А и ти ме обичаш. Погледни ме в очите и кажи, че не ме обичаш! Той съзнаваше, че това би било най-доброто, което може да направи, но не надмогна себе си. Не можеше да гледа това прекрасно, изранено лице и да й каже, че не я обича, след като я обича повече от собствения си живот. Но и не можеше да й даде онова, което тя заслужава. — Не мога да ти дам любовта, която заслужаваш. — Онова, което заслужавам, е мъжът, когото обичам! — Аз съм човек от блатото — каза той. — Не мога да понасям хора около себе си. За мен е истинско щастие, ако успея да прекарам още един-едничък ден, без да полудея. Какво бъдеще мога да ти предложа? Какво имам да ти дам, Главна?!

"Жена без лъжи" Елизабет Лоуел

Аз приключих с "Как да отвлечеш шотландски лорд" и макар че времето за него беше малко краднато от други задачки си струваше. По стечение на обстоятелствата и преди бях попрочела някоя глава оттук оттам, но цялата книжка е нещо съвсем различно. Много е забавна, от началото до края, а аз съм фен на истории, в които има достатъчна доза смях. Според слуховете (мога частично да потвърдя) втората книжка е достоен последовател. Докато се появи обаче, се връщам, към тези, които са ми зачислени, че много се отплеснах напоследък и ще ми четат лекции (напълно заслужени, между другото).

"Благословията" е. И наистина е много сладка, разтоварваща, добро средство за убиване на малко време.

После затвори телефона. Нека лукавото му братче си помислеше върху това. После остави телефона и погледна вързопа в ръцете си. — Така ли ми се струва или си се разсмърдял до небесата? Бебето се извъртя към него и му се усмихна. На долния му венец бяха поникнали две зъбчета. Внезапно му мина през ума мисълта за това как се кърми бебе със зъби и той потрепери. — Смела дама е твоята майка. А сега потърпи, тя ей сегичка ще излезе от банята. Но Главната не излезе от банята след минутка. Нито след пет. Нито пък след десет. А Бебето започна да се върти неспокойно. Главният го постави на пода, но бебето вдигна крачета във въздуха и започна да мрънка, като не сваляше от Главния големите си очи. — Ще го убия този мой брат! — промърмори Главния. Тази фраза бе започнала да му става навик. Той се озърна да види къде са принадлежностите за преповиване. Не че знаеше как да ги използва, но гледаше филми и от време на време телевизия. Не трябваше ли да има високо шкафче, на което да се поставя бебето, с рафтчета, пълни с пелени и тям подобни? От друга страна, ако поразмишляваше още малко, може би Главната най-сетне щеше да излезе от банята. Но душът продължаваше да работи, а бебето гледаше печално Главният. „Бебетата не се ли разплакват и при най-малкия повод?“, запита се той. Но това бебе беше юнак и дори да бе напълнило гащичките догоре, пак нямаше да се разреве. — Добре, хлапе, ще направя каквото мога. После се озърна, видя купчина опаковани в найлон памперси и реши: „Сега или никога!“ Романът е съвременен.

"Лунна красавица" Хелън Митермайер Малко гадая, но от опит глава не боли

Абсолютно точно. Ти си!

Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Последваха ги кавалерийският му мундир и ризата. — Имам нужда да пийна още малко, Гадняр. Всичко това е толкова ново за мен. — Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Главната. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял, не е чудно, че съвсем е изгубил търпение. — Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли? — Не! Не бива да си тръгваш! Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото. После се надигна над нея и погледите им се кръстосаха. Сърцето й заби ускорено. Задушаваше се, не можеше да изтърпи всичко това. Искаше й се да крещи, да се смее и пак да крещи, да го засипе с удари… — Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й. — Моя… любов — прошепна тя в отговор, но думите я задавиха и тя с усилие потисна напиращите в очите й сълзи. Трябваше веднага да спре този фарс. Не можеше да продължи нататък. Любов моя! Вече бе чувала тези думи. Само че произнасяни от друг мъжки глас… — О, мили Боже! Внезапно проехтелият вбесен и в същото време леко присмехулен възглас бе долетял откъм сенките край завесите. Произнесен именно от онзи, от другия мъжки глас! Плътен глас с характерен тембър, дрезгав и насмешлив, внезапно прокънтя в осеяната с червеникави отблясъци мрачина. Не, това не можеше да бъде ничий друг глас — това бе неговият глас. Да, неговият. Но не, това не можеше да е истина. Сигурно полудяваше; тя бе призовала този глас в спомените си и ето че притежателят му бе пред нея от плът и кръв. О, Господи, сигурно гузната й съвест си играеше жестоки шеги с нея, не бе възможно той да е в тази стая. Но явно бе тук. И сигурно ги бе проследил в къщата, тънеща в призрачни сенки!

"Коприна и стомана" Кат Мартин

Днес май никого не мога да затрудня. Давай, Боби, ти си. А книжката наистина е много хубава. Втората от поредицата също.

Главната не чуваше нищо. Само гледаше Главния, лицето му, струйката кръв по него. Гледаше мъжа, когото обичаше повече от живота си. От гърлото й се изтръгна стон. — Ти си спасен! — Да, ............, но нямаше да бъда без твоята любов, без ума и смелостта ти. Омъжи се за мен, Главна. Сподели дните ми. Нощите ми. Искам да гледам как очите ти стават сребърни от страст. Искам да гледам как раждаш децата ни. Болка разкъса сърцето на Главната. Това беше всичко, за което бе мечтала, но никога нямаше да се сбъдне. Между тях лежеше дълбока пропаст. Той бе благородник, а тя дъщеря на обикновен търговец на парфюми. Тя се отдръпна назад. — Аз… не мога. Главният присви очи. — Така ли? И защо? — попита тихо той. Главната наведе глава. — Защото ме излъга. Остави ме да мисля, че си обикновен разбойник — отчаяно каза тя. — Можех да ти кажа повече, ако не беше опитвала да ме спасяваш всеки пет минути. Освен това сме квит, за щото ти не ми каза за Имението. Очите му станаха сурови. Той бавно се приближи до нея. — Не ме докосвай! Върви си! Няма да се омъжа за тебе, чуваш ли? — Е, тогава нямам друг избор. Само с едно движение Главният обгърна раменете й и я притегли към себе си. Устните му жадно поеха нейни те. Тя се дърпаше и протестираше. Главният объркано я погледна. — Заради титлата ми е, нали? Мислиш, че не си за мене? Главната сви рамене. — Различни сме, това е всичко. Не бихме могли да живеем заедно. — Наистина ли? Главният се усмихна и очите му заблестяха. — Тогава ще си остана разбойник и ще скитам но пътищата. — Не, не можеш да го направиш! Без да отговори, той впи устни в нейните. От другия край на палубата се разнесоха викове. Поровете записукаха. Кромуел се разлая. — Добре дошли в семейството, госпожице Главна. Исторически цитат.

"Вълшебства" Джудит макнот и Джуд Деверо

Този път се надявах да ви позатрудня, но уви. Точна си. Давай напред.

И един исторически епизод от мен с малко драма: Никой не беше подготвен за свръхчовешката сила, с която Главният повлече със себе си веригите и откъсна кървави парченца кожа от ръцете на стражите. Ако не бяха оковани и ръцете, и краката му, той щеше да изблъска Главната от линията на изстрела, но сега можеше само да падне върху нея и да използва тялото си като щит, за да я предпази. В гърдите му експлодира огнено кълбо. Той се олюля и веригите станаха непоносимо тежки. Главната подложи крехкото си тяло, за да спре падането му. Странно, каза си той, когато паднаха на пода с преплетени ръце и крака — странно, че тъкмо това смешно падане го върна там, където беше желал да прекара остатъка от живота си. В обятията на Главната. Тя го настани в скута си и отчаяно се опита да спре кървенето с тънките си ръкавици. По бузите й се стичаха сълзи и капеха върху челото му. Меките й устни помилваха бузите му, косата, устните и му позволиха да вкуси солените сълзи и морето, което толкова обичаше. — Дяволите да те вземат, Главния — изсъска хълцайки тя. — Ти си най-упоритият мъж, когото познавам. Болката се уталожи много бързо и скоро изчезна в сивата мъгла, която обгърна цялата съдебна зала. Ала прекрасното лице на Главната остана. Макар че силите му отслабваха, той хвана ръката й. Красивите й ръкавици бяха безнадеждно повредени! Той й се усмихна нежно и си пожела още малко сила, за да избърше сълзите й и да изглади разкривените от болка черти на лицето. — Не желая да слушам нравоученията ви, мис Главна — прошепна дрезгаво той. — Аз само… си свърших… работата. Треперещите му пръсти се плъзнаха към лицето й, когато завесата на безсъзнанието се спусна окончателно и му спести мъката да чуе сърцераздирателните викове на Главната.

"Тайната на Валантайн" Катрин Каултър?

За съжаление, няма, мила. Може и да е била планирана, щом го споменават в предишните, но авторката е спряла до номер 5 през 1991 г. и оттогава не е излизало нищо повече от тази поредица. И аз щях да се радвам, ако имаше още нещо. Книжките са много симпатични.

Знаех си, че съм го чела, ама докато се сетя - "Прелъстен" на Вирджиния Хенли. Изпревариха ме.

Пете, улучи авторката, но не и книгата. Ети беше по-точна. Давай, Ети, ти си.

Исторически роман: — Искахте да ми кажете няколко думи, Ваша светлост? — Повече от няколко, сър! — сряза го лорд ……. язвително. — След като имах щастието да присъствам на опитите ви да притискате дамите по кьошетата… — Простете, но какво означава това? — изпъна рамене Братът. Тонът на Негова светлост никак не му се понрави. — Означава, че няма да търпя тези задиряния, докато Главната лежи горе измъчена. Би трябвало да ви удуша! Братът пребледня. „Милостиви Боже! Какво му става на този побъркан човек?!“ — О, Главната, скоро ще се оправи. Малко е стресната, но това момиче е несломимо. Виждал съм я в къде-къде по-тежки ситуации. — Братът се усмихна успокоително. Явно Негова светлост бе разтревожен за здравето на жена си. — Признавам, че преживя немалко. Уплаших се до смърт, като я видях в онази пещера. Но трябва да бъдете спокоен, лорд ..........! Вашата икономка мисис… каза, че скоро ще я изправи на крака. — Така ли каза? — запита Главният със странно спокойствие. — Следва ли да заключа, че вече сте били при жена ми? — Естествено! — Братът изгледа смаян маркиза. — Та това е мое право! За какъв ме смятате? — Ще ти покажа за какъв те смятам, проклет негоднико! — кресна Главният. Той скочи срещу изумения младеж и го притисна до стената, сграбчил жестоко превързаното му рамо. — Би трябвало да те убия! Никой не си е позволявал онова, което ти си позволи! Аз умея да пазя това, което ми принадлежи! Имай го предвид! Главната е моя и ще остане завинаги моя! Няма да позволя някакво петле, дето не си знае мястото, да ми я отнеме! Изчезвай и да не си посмял да припариш по тези места! Докато си жив! — Главният се задави от ярост. — Иначе животът ти няма да струва и пукната пара! Той разтърси Брата като торба с кокали, пусна го изведнъж и го запрати настрани. Братът падна в едно от кожените кресла. Но се съвзе и скочи, целият пламнал, стиснал ръце в юмруци. — Трябва да призная, че бях поразен, когато разбрах, че Главната се е омъжила за вас — започна той презрително. — Бях ужасен, защото познавам славата ви, Ваша светлост! И моите най-лоши опасения относно този брак напълно се оправдаха. Зная, че като джентълмен не ми остава нищо друго, освен да предпазя Главната от вашето влияние. За развод, разбира се, не може да става и дума, освен като най-крайна мярка. Но ще имам грижата отсега нататък не вие да определяте живота й. — Безсрамен хлапак! Ти ли ще се сравняваш с мене? — изрева Главният. Не можеше да намери думи, освирепял от гняв. — Ще иска развод като най-крайна мярка! Мръсен измамник! Очите на Брата заискриха при тази нова обида. Няма да търпи повече наглостта на този луд маркиз. Брата свали ръкавицата си, за да защити честта си срещу тези нападки. Но Негова светлост бе неудържим. Личеше, че твърдо е решил да го предизвика. — Никога няма да се разведа с нея! Тя е моя! Тя вече носи фамилията ............. И ще си остане с нея до смъртта си! Никога няма да се ожениш за нея! Кучи син! Братът замря така, както бе вдигнал ръкавицата. „Да се оженя? Какво, по дяволите, става тук?“ Той слисано изгледа лорд .................... — Да се оженя? — повтори той на глас. Положително не бе разбрал правилно. — Да, да се ожениш! — изсъска Главният през зъби. — Или ти се ще само да се позабавляваш с нея? Напълно би ти подхождало! — Да се оженя? Но защо, за Бога, да се женя за собствената си сестра?! — Брата отпусна ръце. Главният го гледаше поразен. Не вярваше на ушите си. — Главната е ваша… сестра? — прошепна той недоумяващ. Цитатът е малко дълъг, но пък сцената ми е любима, както и на много от вас, предполагам.

"Игра на съдбата" Шърли Бъзби ???

Мдааааааааа. Изобщо не ви затрудних. Боби, ти си.

Нещо много лесно и много любимо: Тъкмо бе започнал да разкопчава панталона си, когато в стаята нахълта задъхан Камериерът. — Изглежда има някакво недоразумение, сър, името ви не може да е… Мили Боже! — камериерът млъкна и зяпна. След това продължи да повтаря само: — Мили Боже, ваша светлост! Мили Боже! Главният се засмя. За такова посрещане си бе мечтал. — Убеден съм, че всички сме много благодарни на Всевишния, задето направи така, че да се върна жив и здрав у дома. Обаче в момента наистина имам нужда от баня, а после искам да се преоблека в чисти дрехи. — Разбира се, ваша светлост. Веднага. И ако позволите, искам да ви кажа колко невероятно щастлив, невероятно удивен съм… Мили Боже! — извика Камериерът, само че този път изглеждаше ужасен. Главният удивено изгледа иначе сдържания мъж, който изтича в стаята на ........... и почти мигновено се върна с риза и панталони в ръце. — Миналата седмица ги открих в гардероба. Бързо! Трябва да побързате… В църквата! Сватбата… — Сватба. Ето защо всички са в църквата. Кой ще се жени? — .............. — задавено отвърна Камериерът, който се опитваше насила да облече господаря си и напъхваше ръката му в единия ръкав на ризата. Главният се усмихна и попита: — За кого ще се жени? — За жена ви!

"Дивачката" Мери Джо Пътни?

Толкова по въпроса за бързината. Давай, ти си пак, Йори.

Много харесвам тази авторка, а това е първата й книга, която прочетох изобщо. Не знам дали ще ви затрудни, който я е чел, вероятно ще се сети веднага. Главният спря пред вратата на Главната, посегна към дръжката, но се спря разколебан. Не знаеше какво да й каже. Тишината го обгръщаше. Иззад вратата не се чуваше нито звук. Мълчанието беше изнервящо. Сякаш в стаята нямаше никой. Главният почука. Никой не отговори. На третият път Главният опита дали е заключено. Вратата се отвори беззвучно. Главната седеше на леглото си. Единствената светлина влизаше през амбразурата, прорязана в капака на прозореца. Беше обърната с гръб към вратата. Беше се прегърнала с ръце, сякаш искаше да запази топлината в себе си. Главният бавно отиде до леглото. Главната нито се обърна, нито каза нещо, въпреки, че дъските проскърцаха под тежестта му. Главният се поколеба, после заобиколи леглото, за да може да види лицето й. Забрави да диша. Остана така, докато не почувства болка в гърдите си. Главната вече не приличаше на момиче. Болката беше набраздила лицето й, беше изпила цвета на кожата, беше отнела живота от очите й, беше стегнала цялото й тяло. Елиса не помръдваше. Дишаше едвам-едвам. Всеки дъх носеше едва поносимата агония на факта, че все още беше жива. Братът беше прав. Главната наистина беше жена, която скърбеше за любимия мъж, когото губеше. Главният се отпусна бавно на леглото до нея. Взе я в скута си и погали лицето й с треперещи пръсти. — Не на теб не исках да повярвам — прошепна той с дрезгав глас. — А на мен. Направих лош избор и децата ми платиха. Главната потрепери. Обърна се и погледна към Главния. Болката, изписана на лицето й, го накара да се свие като ударен. — Тогава видях теб — продължи тихо той. — Исках те така силно, че чак дъх не можех да си поема. — Да искаш… — Стига — прекъсна я Главния. — Да. Знам това така добре, както и ти. Дори по-добре. ....... ме научи. Главната затвори очи, неспособна да понесе спомените на Главния. — А после ти ме научи на нещо много по-важно — продължи Главният. — На любов. — Просто… — додаде Главната, но гласът й бързо секна. — Просто на любов — тихо каза Главният. — На моята любов към тебе. На твоята любов към мене. На любовта, която ще храним към нашите деца. — Главен… — започна тя, но отново млъкна. — Обичам те, Главната.