Търсещ истини

Май не можеш да четеш... Поне това ще разбереш "На горската полянка, Мечо и Мецанка Мила, имаш ли си ципа? Ръгай Мечо, без да питаш."

Понеже темата е за религията, ще споделя две неща Атеист съм, но не съм съгласен да има закон, забраняващ религията. Съобрази какво мисля по въпроса ти. Ап. Павел се изказва, че най- добре момите да останат девствени, но и това да се омъжат, също е добре

Да знаеш, че не съм съгласен, но няма да се надприказвам. Само за статистиката- минус.

Възможно е да върнеш дреха, но не и да я разпориш непоправимо и върнеш. . Добре, че има едни, като глобус- да се учи човек на тях. Ама това не е секс преди брака.

Защо? Кое му е нормалното? Ако става дума за животните, те нямат брак. Бракът е човешка категория и узаконява някакво състояние. До колкото зная, при индийците има няколко категории брак, а едната е осъществяване секс. Значи, щом осъществиш съвокупление, си в брак. Заради това, не съм много съгласен, че сексът преди брака е нормално нещо.

С предходния коментар изразявам мнението си, че възможността за съотнасяне на нещата е свързана с достигане на някакво равнище на познание за тях. При първоначалното познание е било съществено постижение наименоване на явлението и даване на негови определения, характеристики. Примерно "Характери" на Теофраст. Достатъчно е да знаем кое в света е това "Заплес", Черногледство". Всеки, който притежава някакви от характеристиките може да бъде наречен така. С натрупване на знания, тези характеристики се обвързват с някакви степени, могат да бъдат ранжирани. Примерно чрез анкета, тест, на притежаваните множество характеристики. (тези, които са отговорили с да на въпроси 1,2,3,4,5,6 са ... а тези, които са отговорили с да само на два въпроса са ...) Тук все още сме на територията на изработване на скала за съизмерване на някакво качество. Отделно такава скала следва да има и за ситуацията. Пак първоначално само с наименованията на обстоятелствата (номинативна), а с натрупване на знания и с рангова. Така можем да кажем, че лицето с ранг на страха 4 се е уплашил в ситуация с ранг на страшност 8. Разбира се, че примерът е измислен. При такива знания, ще можем да определим, че Монтен, когато е в състояние с ранг 8 и среда с ранг 4 е безсстрашен, а когато е в състояние 4 и среда 8 е страхлив... или поне реагира със страх.

„Нека не ви е чудно, ако този, когото вчера сте видели еди колко си смел, утре ще го видите също толкова страхлив; или гневът, или нуждата, или компанията, или виното, или звукът на тръбата са скрили сърцето му в стомаха; това не са чувства, възникнали чрез размишление, това са чувства, породени от обстоятелствата; нищо чудно в това, ако един и същ човек го видим съвсем друг при други, противоположни обстоятелства. “ „Всички заложени у мене противоположности се проявяват по някакъв начин редувайки се. Срамежлив, нагъл, целомъдрен, разпуснат, бъбрив, мълчалив, трудолюбив, изнежен, изобретателен, затъпял, тъжен, добродушен, лъжец, искрен, учен, невежа, щедър, скъперник, разточителен – всякакъв се виждам според това, как гледам на себе си. Всеки, който внимателно се изучава, ще открие дори в съжденията си тази неустойчивост и противоречие. Аз не мога да кажа за себе си, че притежавам нещо цялостно, просто и устойчиво, в което да няма това смесване и объркване на противоположности" Монтен. Опити. т.2 За непостоянството на нашите постъпки. Монтен изразява нещо, присъщо на всеки. Да бъдем различни в различни моменти и обстоятелства. Как да решим това несъответствие, как да кажем за някого каквото и да е постоянно определение? У Монтен видяхме, че става дума за един каталог, изреждане, което е първа стъпка- една номинална подредба на собствените качества. Следващо решение на човешката непостоянна личност дава Пенчо Славейков в антологията-мистификация "На острова на блажените". Там той е в различни свои проявления, различни личности. Няма да ги изреждам, защото не целя описание на поета, а на метода му да представи и подреди противоречивите свои прояви. При него те са вече консолидирани около едно ядро, което що- годе прилича на цялостен характер. Фингар е обществен деец, оратор и публицист, редактор , който се осмелява да говори каквото мисли и чувствува и то както го мисли и чувствува. Вихор е "безпокоен скитник" и т.н. при останалите ипостаси на поета. Наистина, това е отново каталог на една променлива душа, но не по качества а по цялостни конструкти, някакви моментно проявили се личности. Тук вметвам и един метод в съвременната психотерапия, при който се казва "Една част от мен е съгласна, но друга се противопоставя". Звучи малко шизофренно, не го харесвам и по- разбираемо ми звучи "Имам съображения, които подкрепят това, което казвате, но също и такива, които са против". И това е по- истинно, защото винаги има борба на мотиви и съждения, когато се отнася за който и да е проблем. Така правя преход от опитите за описване на цялостна личност към онези прояви, в които човек в своето актуално състояние взаимодейства с някаква конкретна ситуация. Накратко, в някакъв отрязък от време променящият се човек взаимодейства с променяща се ситуация. Това е откъсване от Сократовата идея, че който е побеждава в състезанията за бързина притежава качеството да е бърз. Налага се да приемем описание на ситуацията и взаимоотношението с нея на този бързак. Бързоногите зайци често губят от бързолетящите соколи. Друг пример Ахил е бързоног, но по отношение ахейците, обкръжили Троя. Малко пресилено, но можем да кажем, че е бърз по отношение на елините. Паралелно, Юсеин Болт е бърз по отношение състезателите в дисциплини до 200 м. бягане. Не знаем как е в маратона. Обаче не можем да сравним тези двама "най- бързи". Все пак Ахил обикаля градските стени на Троя, които не са 200 м., при това пред него е Хектор, който не смалява дистанцията. Тези изключителни бързаци могат да бъдат съизмерени само ако са в една и съща ситуация, при това само като допускаме, че са в една и съща кондиция. Съвременният метод за сравнение е на върховите постижения, независимо от това, дали съперниците са в едно и същао състезание. Смята се, че състезателната ситуация е калибрирана, а постиженията са обективно отразени. Така може да се каже, че състезателите имат някаква подредба, ранжиране по бързина. Въпреки това, рекордите на 60 м., 200 м. и 400 м. принадлежат на различни спринтьори. Кой да каже, че един от тях е най- бързият. Абсолютния бързак?

Според българския фолклор, Марко е племенник на Момчил, който е управлявал при Ст. Душан Пирот. Син е на сестра му Ефросина и Вълкашин. Няма исторически потвърждения нито за Пирот, нито за племенничество, но показва склонността на българите за тесни дружески връзки със сърбите. Една такава игра е стъпка към Южнославянско братство

Очевидно, човек е адаптивен за всеки режим на работа или поне за различни режими, които са посилни. Защото има и непосилни режими, които водят до прегаряне, сиреч пресилване. Въпреки убийствения труд, хора са оцелявали и на галерите и при ежедневен труд, стига да има някаква достатъчна почивка или поне почивка и сън. Моят режим съответства на моите дейности, които изискват напрежение, но за кратко. Разпределям ги, доколкото мога, по- важните и изискващи повече интензивност задачи в следните периоди: понеделник- след обяд вторник- сутрин сряда- по- продължителни задачи, като сутринта планирам и започвам, пробвам варианти, а след обяда ми е основното натоварване. четвъртък- сутрин петък- след обяд събота- сутрин неделя- след обяд То е индивидуално и може би и този мой режим е временен, но сега е той. Като имам възможност за дрямка след обяда, някаква сиеста от 40- 45 мин, непременно я използвам. При един час обедно време и скритост от началници е възможно, а в къщи- задължително.

А ти имаш ли личен ритъм, съобразно твоята работа и възможности?

За диваците е било едно, за нас- друго. Прародителите ни са проявявали активност когато огладнеят или когато се намери лесна плячка. Вероятно без значение дали е новолуние или пълнолуние. При египетските строители на пирамиди, не зная дали са имали почивен ден при тяхната десетдневна "седмица", но вероятно са имали религиозни празници и почивни дни свързани с фазите на луната, на които са почивали, а иначе, в ролята си на селяни са се съобразявали с етапите от съзряване на житните и разливите на Нил. Римляните при Ромул имали "работна година" от 10 месеца, включваща 304 дни, започващи от март. Останалите 60 зимни дни не са били подходящи за войни и грабеж, та са почивали. При Юлий Цезар, държавата е разчитала повече на стопанска дейност, а тя започвала през януари, така че началото на годината се изместило и месеците станали други. Според разказа на Моисей, Йехова сътворил света за шест дни и в шабат, сабт или събота почивал и това е вече седмицата ни с един почивен ден или по- скоро ден за духовно обогатяване и общуване, в частност с бога. Не мога да повярвам, че се е състояло разделяне на седмицата по идеологически принципи, но не мога и да схвана как би се свързала с номадския им начин на живот седемдневна седмица. Според необходимостта от активност има и други календарни разпределения на времето, включително късносоциалистическото: понеделник- почивка от неделята; вторник- подготовка за работния ден; сряда- работен ден; четвъртък- почивка от работния ден; петък- подготовка за неработните дни; събота и неделя- неработни дни. Днес, особено се предпочита надомната работа с компютър, което привежда активността отново според личния ритъм, но не свързан с удовлетворяване на глада, а с нещо подобно. При това положение, какъв е вашият седмичен ритъм, защото се знае, че и в събота и неделя телефонът/клавиатурата не изчезват от ръцете. Но вероятно имате предпочитан ритъм, в който има дни на по- голямо натоварване и дни на повече почивка?

Говорът на скептичността какво от това? какво ме засяга? не ме интересува! скептично=критично скептично=малодушно скептично=иронично съмнява ме. Хъм. М-м-м не. не обичам промените. това са детски игрички . несериозно е. няма да стане скоро. имам едно на ум. измама е, мамиш ме. няма нищо забавно в това. последиците ще са нулеви/ отрицателни. очакванията са грешни. не може да се опознае, управлява, защото зависи от много неща. абе, българска/циганска/цинцарска/китайска работа. не бих го предложил, не бих се съгласил. няма нужда. прекалено радикално е. няма разлика. не винаги се получава и какво толкова? не винаги е така няма, не може да стане какво общо имам с това?

Хормоните удавят скептичността Скептичните се появяват на 30 г. възраст и то не защото кой- знае колко са научили от живота, а защото онзи полов хормон, който прави младите луди намалява. Има един виц за стадото бици, в който младите правят всичко на тъгъдък- тъгъдък, а старите равнодушно отбелязват, че който иска, сам ще дойде. Няма смисъл от втуркане според тях. Обаче когато става дума за цяла нация, то не ще да е от някакви национални хормони. Или пък е възможно? Ако нравите и възпитанието са така устроени, че малкият трябва да потиска своите пориви, той ще добие поведение на евнух, ще е безразличен към екстремностите в красотата, смелостта, дързостта. Когато авторитети са сдържани старци, някаква герузия, някакъв съвет на старейшините, то не ще бъдат на мода решителните и разбиващи миналото постъпки. Така обичаите могат да превърнат дори младите в едни скептични и безинициативни старци.

Опортюнити или хващай възможностите. Тези, които хващат всяка възможност са по- адаптивни. Те си казват "Защо пък не" на всичко в което могат да спечелят, хапнат, изпитат. От хлебарки до печен фазан, от продажба на вестници, до купуване на медии. Някои успяват, други- не. Скептичността повелява да не се втурва човек след всяка възможност, особено когато има доволно от желаното. В поредица на БиБиСи, Д. Атънбъроу сравнява мечката панда, която яде само бамбук и е на изчезване със всеядния плъх, разпространен по целия свят. Тези, които придирят, остават и без него- има поговорка "Хубавите ябълки, прасета ги ядат". Хващай всяка възможност, трупай опит, а с него ще се появят и критерии за избор. Добре, де. И какво? Новобогаташи оставиха на децата си богатство, а те нямат същите всеядни умения за печелене, имат само разточителност. Сбогом богатство, добре дошли наркотици. Скептичният българин казва "Срамна работа няма" и с това намира свое място, макар и не много престижно, сред нациите от търговци, господари, лидери в изкуството и модата. Не е толкова лошо.

Скептичност заради избор без предимства. Как да не е скептичен човек за това, че жена му се вълнува дали да е с лилаво или жълто в къщи? Дали да е в черно или червено сред хора. Ами това си е просто избор без предимства. Много трудно е да прогнозираш дали нещо ще се промени ако е в червено. Ще й обърне внимание един повече. За добро или за зло? Дали няма да й стане любовник? Ама има и любовници, които харесват жени в черно. Детето не проявява никакви дарби, а майка му се вълнува в кое училище да продължи. Ами в което и да е, ще бъде все посредствено. "Най- добре най- близкото"- казва бащата. Едни избират икономическо образование, от тях едни успяват, други не. Други избират техническо- едни успяват, други- не. Трети избират медицина- едни успяват, други- не. Какво значение има? Хубаво е да живееш в центъра и всичко да ти е под ръка. Да, ама там е по- вехто и опушено. Ама да живееш в центъра не е избор, а въпрос на прародители или пари. Хубаво е да правиш търговия в дюкян на кюше. Ама в едни градчета някога е имало хора и търговия, сега няма нищо. Двете страни на кюшето гледат с прашясали прозорци към миналото. Едни избират едно, други друго, а всичко е да си осигуриш дом и сигурност, занаят и прехрана, семейство и поколение. Всички все някак си оправят тези три важни неща. Кой по- добре, кой по- зле. Всички обаче имат дом, труд, семейство. Другото е въпрос на шанс. Сещам се приказка, която бих разказал съкратено, без последния епизод. Двама братя, като поотраснали и се отлъчили, тръгнали по света. Стигнали кръстопътен камък, на който пишело "Който продължи, ще стане герой, ще стане цар, ще стане скитник". Единият брат не харесал такова бъдеще и се върнал. Орал, копал, оженил се, свирал се в дом, множил челяд. Другият тръгнал по пътя. В една пещера погубил змей, затулящ реката. Хората го направили цар. Дали му принцеса за жена и деца му се народили, обаче царедворци, претенденти, интриганти, детронирали го и тръгнал по света. Скитал, скитал, накрая се прибрал на село. Брат му го посрещнал, нагостил, пък го попитал "Е, защо ти беше този избор, пак сме тук, еднакво остарели, еднакво скромни, децата бог знае къде са?" Онзи му отговорил ... (няма да ви кажа какво му отговорил). Тя и трагедията Едип е основана на изборът на Едип. Кое трябваше да направи, да си остане в палата или да тръгне по света? Фатализмът отговаря- каквото и да избереш, ще ти се случи предвиденото. Е, как да не бъде човек скептик, когато изборите са непредсказуеми?

т.е. не става дума за далечен хоризонт, а за нов хоризонт. Нов поглед. Тези, които познават историята с нейните превратности и непостоянства, са по- скептични от тези, за които нещата са нови. Старите са скептични, младите- ентусиазирани. Не само заради излишък на сили, но и заради недостиг на знания как свършват нещата.

И все пак, кое изкара хиляди скептични българи на оня знаменит митинг от Орлов мост до Плиска? Моят спомен бе, че имаше ентусиазирани координатори, които имаха отдалечен хоризонт на надежди и обещания, ходеха по приятели и колеги в работата и ги заразяваха с оптимизъм, как ще започне нов и хубав живот. Даваха перспективи. Може би това е превръщало скептицизма във вяра, в кауза, мисия, в апетит за нещо непознато, но примамливо.

Изглежда, че проблемът е в далновидността. Не можем да видим доколко нашият живот или род ще се измени. То е разбираемо. Когато напътстваме децата да идат в чужбина, то в нашия обсег остава това, което сме мислили и за тях, но те го изоставят, а това ни е предостатъчно. Да му мислят те, в съответствие с нравите там, където са се заселили. Сещам се един случай от черна Африка, описан от съвременника ни Петър Берон. Той възложил на сътрудничещите негри да разсадят дървета. Те възразили, че от това няма смисъл, защото дърветата ще са от полза след десетина години. Разбирам ги- хоризонтът им е още по- малък. Ценно е това, което има една- две години хоризонт. Като се сетя, че има икономически кризи на 10-12 г. и революции на 45-50 г.? Кое е трайното? Колко разумни са тези, които купуват фабрика на 08.09.1944 г.? Нали имотът е обезпечение? Да, изглежда ненадеждно, като плодна горичка в царството на слоновете за негъра. Може би е ценно златото? Божидар Димитров е смятал, че у нас са закопани златни семейни накити и пари на хиляди турски богаташи, бягащи през Руско- турската война. Или занаята? Часовникарите си седяха в дюкянчетата и хранеха челяд. Сега часовниците са с цената на перфоратора, който се изписва безотчетно на чиновника. Преди Десети България имаше нужда от инженери. Те станаха зарзаватчии. Сега изобилстват юристи и психолози. Сигурно вторите ще станат даскали, а първите политици. Ще рече, че и към избора на занаят е най- добре да подходим скептично. Кое, кое би било ценно от миналото, та да го пазим? Или е по- добре, гледайки към двугодишния си хоризонт, да възраждаме от миналото нещо потребно. Нещо като клош- панталоните, които от време на време пак идат на мода. По повод възраждането на нещо старо, сетих се за туристическите градчета със стари, т.е. новостроени в стар стил къщи. От там отидох до един пасаж на Иван Хаджийски Защо се е трудил еснафа?- из къщи да броди призрак от бледата фигура на някоя леля или баба. И защо да се труди и да строи нещо трайно?

Наистина, как да пресееш в опита си кое е добро за бъдещето, за да му се отдадеш? Учи за да не работиш... и наистина си безработен. Залудо работи, залудо не стой- а едни с дебели вратове усукват тънката ти шия като канап и печелят от страха ти. Построй си дом с каменни стени!- а като дойдат кърджалиите, нито дом, нито ниви. Живей според бога... кел файда. Има един литературен герой- селски луд, дето никаква кърска работа не може, който отишъл в София при леля си, ама не знаел адреса. Мислел си, че е като на село, ще попита. Върти се на гарата, пита, а пък един господин живеел в кооперация с парно на въглища, ама нямали огняр. Завел го, дали му безплатно стаичка и да пали парното в сезона. Станал софиянец. Други пък пропадат. Хем дойдат с пари, образование, умения. Преобръща се животът и то за кратко. Няма устойчиви истини, как да не си скептик? Италиански херцози подкрепяли изкуството... у нас министерствата подкрепят свои хора. Непотизъм. Отишъл наш кларнетист с консерватория в Италия- нравите други. Никой не го е грижа къде живее, как се препитава. Товарят го с виртуозни партии, а другите маркират. То и те поддържат своите- зер. Сватбарските кларнетисти и без консерватория се изхранват, ама важно е да влезеш в гилидията им и да се привържеш към когото трябва. Един познат успява с ласкателства. Това помага навред. Долно е. Недостойно и неморално. Ами като помага, как да пази човек принципи? Как да не е скептик към принципите и към всичко? Как да не е българин?

Скептичен е българинът. Остава с големи резерви към величия, идеи и нововъведения. Недоверчив е. При това и не само към новото, но и към постигнатото старо. Дядо Петко отбелязва как бакалите в по- миналия век увивали стока в листове от старинни ръкописи. Нищо не заслужава да е абсолютна ценност. Всичко е преходно. Едно рало днес е по- ценно от древна хроника или визионерство за бъдещето. Тъй, де. И това ще мине. И това поведение е основано на тленността на материалното и преходността на духовното. Защо са идолите, когато Исус сменя Тангра, а изкопаните тракийски склуптори на божества не са им помогнали? Защо са българските книги, щом неверниците подпалиха Търновград? Защо е красотата, като и простотата върши работа? Културата прави цивилизациите. А защо некултурните разгромяват цивилизованите? Падна Рим, падна Константинопол, брадати пияници заграбиха златото на инките, а монголски чергари изклаха цивилизованите владетели на Китай и Индия. Българинът вижда, че утре е несигурно, а миналото зарязвано. Вечни са грижите за делника, за децата, за имота. Необходимо е да имаме дом за укритие, храна за оцеляване, семейство и деца за продължение.

Първото впечатление, особено като си представим буйния Ботев и ленивия чорбаджи Нено от "Мамино детенце" е предпочитанието на младите към активност и участие, а на старите към безучастие. Умереният Каравелов не може да избяга от това деление и е на страната на избликът на сили у младите "Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществование на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, — да бъде дрямка-средата никога не може да се нарече блаженство." Но освен това деление млади/стари, във всеки етап от човешкия живот има моменти на бодрост и активност и такива на мечтание, осмисляне, дрямка и безучастие. Моменти на умора, прегаряне, депресия, когато човек не става за участие. Това състояние е различно, но и по- горе го отбелязах, от безучастието на мислещия или чувстващия. И докато онова мазно тяло от две любеници в повестта е бездушен предмет, то полегналият Буда и работещият на градината Кандид са изключили социалното си участие за да се отдадат на осмисляне. Значи във всеки етап от живота, когато се скъсат, разбъркат или изчерпят връзките с околните, когато доминира нуждата от преосмисляне и нов избор е наложително изключване, безучастие и насочване на вниманието към опита и прогнозата. Дори към пасивна почивка. Част от природата ни е необходимостта от нощен сън и седмична почивка. Така че дори мъртвоподобният сън е необходим толкова, колкото и активността. Нено чорбаджи може да си го позволи или по- скоро той не може да уплътни безделието си с мислене. Не може да е в будистка полу дрямка- медитация. Други пък го могат. Здравият български поглед не обича полу- понятията. Има труд и почивка. Да полегнеш и медитираш си е мързел, преструващ се, че уж върши нещо. Сещам се виц: Поет до прозореца, гледа и търси вдъхновение. Жена му пита "Какво правиш?" Той- "Мисля". Тя- "Какво мислиш, сядай и пиши!"

Споменах, че върховните български поети имат активно отношение и се отнасят презрително към безучастието. Ето Ботев за медитацията: " Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка." или пък шопа "Седим и мислим, седим и мислим, и по едно време усещам, че само седим."

Мисля, че безучастието не е лентяйство. Споменах, "Да работим градината си". То е по- скоро отказ от участие в състезанията с другите, от надпреварата. Отказ дори от възторзите на долче фарниенте, от хвалбите с Малдивите или остров Пукет и къщата с басейн. Безучастният си върши своето, това което намира сам за важно, а не това, с което други се перчат или му налагат. Шеговит пример: в контекста на безучастието, мен не би трябвало да ме ангажира да участвам в дискусии за безучастното, а подпрян на лизгара между копаенето на две лехи да си помисля за товаи то безстрастно, да ми е все едно какво е, защото тялото ми се е съживило след зимата, а разкопаната земя е тлъста и рохка, пък чучулигата е кацнала на една буца и пее за смисъла на живота, песен, която не разбирам и няма да разбера, но и това не е важно, защото след дни ще засадя градината си и тя естествено, без мое участие ще ме нахрани. Минава съсед, разменяме поздрави. Не участвам в грижите му, нито той в моите. Иде ми на ум за "Свободата, Санчо ...", в която идалгото мечтае за необходимия залък, за който да трябва да благодари само на бога. Не на краля, дори не на себе си. Ето такова нещо, макар и неясно е според мен безучастието.

Там е работата, че освен като депресия, дистимия, разстройство на емоциите и волята, безучастието е и преднамерено състояние. Крайната форма е отшелничеството или онова, което един познат- пенсионер казваше "Вие работете, аз съм си изработил моето". Обаче една позитивна позиция е отърсването от суетата на делника и обръщане към осмислянето на света. В статията за Августин Блажени в Уики има хубав цитат "От ранна младост философската страст, неспокойното и стремително търсене на истината са по-силни от реторико-политическата му амбиция. Това е едновременно щастие и мъчение на неговия живот, защото Августин, следвайки нравите на Късната античност, не е чужд на светските удоволствия, което влиза в противоречие с идеала за „философски живот“, т.е. има един светски живот, където "градинките" са по- рошави и влажни, и друг, където са сухарски. Августин е хитър, през младостта си работи по първите, а като по- улегнал- по вторите.

Когато чета "Кандид", минавам го последователно, но желанието ми е да стигна до последната страница и последния ред със забележителното "Да работим градината си". След непосилните люшкания на съдбата, Кандид търси неангажираност и безучастие от светските дела. Иска да се прехранва чрез градинката и нищо повече да не го занимава. Японският поет Мацуо Башо като че ли също предпочита да "работи градината си", вместо да се влива в градския литературен обичай за близост до силните и енергично подмушкване и пълзене за доходни служби. Той предпочита да остане на село в грижи за дома и поезията си. Социалната ангажираност на българските поети дава изключителни творци. Те усещат именно върховните народни движения и изблиците на крайна духовност. Редом с тях има и едни задушевно лирични, които не стават знаме на милиони, а съграждат топло местенце за самотно сърце. Искам да кажа, че безучастието, освен неизбежна необходимост на старостта и приемане на смъртта, е и нагласа, отношение към живота. Тя не е по- добра от активната позиция, но е по- достъпна за кротките, примирени, интровертни личности. Не е най- доброто, но е съществуваща алтернатива на участието. Да, възгледът ти съществува и се основава на реални случаи. Така е. Той допълва онези, другите, за които участието е товар, който в един момент, може и съвсем начален, да стане тежък и да предпочитат да го смъкнат. Чувал съм селяни, почернели от слънце и кърска работа, които казват, че не могат да живеят в лудница като града. Може би те смятат гражданите за "глупави, ненужни, ... психоболни хора, увредена психика".