" Права сте, лейди Фоули, мъжете като Девлин не харесват прекалено младите жени, те се женят за тях. Нека се представя, Катрин Нортфилд, бъдещата виконтеса Личфийлд. – Завърши ледено Кат, вперила поглед в Девлин. "

Ахаааа, най сетнеее, получло се е (даже много е по добро) ясно се усещат сарказма и арогантността в отговора - много ми хареса и съм "за" този вариянт

С бързи крачки Деби Маккайл се отправи към стаята на своята господарка.В ръцете си държеше красиво изработена бяла порцеланова ваза,на която бяха изрисувани малки лилави панделки с перлен отблясък.Стъпките й отекваха в безлюдния кордидор на втория етаж и бавно заглъхваха в дъното му. Камериерката стискаше вазата и се стараеше да не излива водата,която даваше живот на прелестния букет от орхидеи в нея.Само преди няколко минути кочияшът й бе доверил,че дамите са се върнали от гостуването си при семейство Брентън,затова Деби бързаше да отнесе любимите цветя на лейди Катрин в стаята й.

Още от малко момиченце Катрин обожаваше орхидеи.Тя сама се грижеше за тях и отделяше немалко от свободното си време да им се любува.Тези приказни цветя се отглеждаха в градините на всички семейни имоти.Освен ,че красяха и привличаха окото със своята екзотичност,те придаваха на въздуха нежен аромат,който сякаш галеше и омайваше сетивата.

Катрин Нортфилд държеше в спалнията й винаги да има свеж букет от бели и розови орхидеи.Още от както постъпи на работа тук, преди пет години, Деби се стараеше да изпълнява стриктно желанията на господарката си.С течение на времето двете станаха много близки и често младата лейди споделяше тревогите си със своята камериерка.Изненадващата новина,че Катрин скоро ще стане виконтеса Лийчфилд беше стреснала,но и зарадвала Деби.Знаеше ,че тя ще бъде чудесна съпруга и майка.Лорд Брентън беше щаствливец,щом получава такова съкровище за жена.

Когато достигна до дъното на дългия коридор с мраморен под и просторни прозорци,от които навлизаше свелината на залязващото слънце,Деби повдигна полите си и изкачи малкото стълби,водещи към източното крило на къщата,където бяха покоите на дамите Нортфилд.Веселото настроение,в което беше от сутринта само за миг изчезна,когато видя безжизненото тяло на Елизабет върху студената мраморна повърхност.Писък,последван от трошенето на скъп порцелан изпълни коридора и изпрати ужасяващо ехо,което се разнесе из цялта къща.

-Какво беше това? – попита стреснато Катрин и стана от спалнията,където досега наблюдаваше майка си,която старателно прибираше красивата булчинска рокля на Бриана Брентън в не по-малко красива зелена кутия.

Доминик тъкмо се канеше да я затвори и да я даде на Катрин,когато чу призрачния писък .Обърна глава по посока на шума,а след това погледна малката си дъщеря уплашено.Треперещите й пръсти изпуснаха капака на кутията и той падна на земята.Сякаш на сън тя изтича и отвори вратата на стаята.Застина на прага,когато съзря Елизабет да лежи на пода със смъртно бледо лице.Коленичи до нея и взе главата й в ръце.

-Какво си направила?-изкрещя тя на обляната в сълзи камериерка.

-Не съм виновна,милейди – изхълца тя. – Отивах в стаята на лейди Катрин и когато завих по коридора … - неспособна да продължи Деби избухна в плач и скри лице в дланите си.

-Бет? – извика ужасено Катрин и се приближи към майка си.

-Повикайте веднага доктор Филипс! – кресна с насълзени очи Доминик на камериерката.

- Да,милейди. – пошепна тя.

Деби беше толкова изплашена,че едва успя да обясни на кочияша ситуацията.Без да губи време той оседла един кон и тръгна към градската къща на семейният лекар.

Междувременно бяха дошли няколко слуги от персонала и внимателно бяха отнесли Елизабет в спалнията на майка й.

-Всичко е наред, миличката ми. Всичко е наред. – шепнеше успокояващо Доминик и милваше русите къдрици на малкото си момиченце.

Катрин стоеше до прозореца,вцепенена от страх и не знаеше как да помогне на сестра си. Сълзите й се стичаха по алабастровата кожа,а красивите виолетови очи бяха замъглени от скръб.

Вратата внезапоно се отвори и в стаята влезе Дерек.Притеснен той се взря в нежното лице на Елизабет и бавно се приближи до леглото,където бе седнала съпругата му.Злокобната тишина беше нарушена от дрезгавият му тих глас.

-Какво се е случило?

Минаха няколко секунди,докато въпросът му достигна до съзнанието й.

-Не знаем,Дерек…Намерихме я да лежи отвън в коридора. – с мъка отговори Доминик.

Графът въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си.Когато си бе вкъщи той никога не носеше онези неприятни бели перуки.

-Къде се бави този проклет лекар,по дяволите? – изкрещя той и закрачи неспокойно из стаята.

Беше в кабинета си и преглеждаше важни документи,когато научи за станалото .Сега стоеше в тази стая безпомощен и неспособен да спаси детето си.Бавно се приближи до Доминик и постави ръка на рамото й.Тя обърна насълзените си очи към него и докосна с пръсти ръката му.

Сякаш времето се върна назад с години и тя си спомни онзи момент,когато стоеше пред леглото на болната си майка.Тогава обвиняваше Дерек,че я е отвел в Англия и я е откъснал от семейството й.Викаше и крещеше като обезумяла,кореше го и не искаше дори да го погледне.Безмълвната му подкрепа,която бе отхвърлила навремето,сега бе толкова нужна и желана.Искаше да му го каже,искаше той да й прости,имаше нужда от обичта и закрилата му,имаше нужда от него…Съжаляваше за всяка изречена дума в миналото,за всеки гневен поглед и необмислена реплика,с която все повече убиваше чувствата в сърцето му.

Преди да успее да каже й дума,Доминик чу шума на приближаваща се карета.

-Доктор Филипс…най-накрая – прошепна с надежда тя и изтича при прозореца,за да се убеди,че е той.

Когато видя фамилният герб на Нортфилд на каретата,тя си отдъхна успокоена,че кочияшът е успял да открие уважаваният лондонски доктор и да го доведе тук.Но изведнъж в главата й се породи съмнение.Преди двадесетина минути Деби я бе уведомила ,че Уилис – новото момче е оседлал коня си е и е хукнал по павираната улица с невиждана скорост да търси мистър Филипс.Как тогава …?

Преди да зададе въпроса си,тя проследи с поглед кочияша,който скочи от капрата и бързо отвори вратичката на каретата.Оттам излезе момиче с разкъсани окървавени дрехи, което му помогна да повдигнат безжизненото тяло на…

-Ники… - извика ужасено графинята,притисна ръка към гърдите си и се свлече в безсъзнание на пода.

Дами,очаквам коментари,предложения и критика Ще ми се да ги изкоментираме нещата ,преди да пусна окончателно текста.

Редактирано 22 август 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

Ааааа... нямам думи, мила! Сцената е зашеметяваща, пишеш със невероятно чувство, емоциите направо лъхат от всяко изречение!!! Невероятно, аз лично съм тотално очарована! :P

Ааааа... нямам думи, мила! Сцената е зашеметяваща, пишеш със невероятно чувство, емоциите направо лъхат от всяко изречение!!! Невероятно, аз лично съм тотално очарована!

Радвам се,че ти е харесало Тихчо

Ох дами,току що станах леля на братовчед ми му се роди момченце,много съм щастлива

Редактирано 22 август 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

Ох дами,току що станах леля на братовчед ми му се роди момченце,много съм щастлива

Оооо поздравления леличко Мииаааа, да е живо и здраво мъничкото ви ангелче, да е щастливо цял живот и нека носи радост на семейството си!

ПП сцената ти е страхотна и няма нито едно изречение което да се критикува, всичко си е на точното място пускай я така както е

Оооо поздравления леличко Мииаааа, да е живо и здраво мъничкото ви ангелче, да е щастливо цял живот и нека носи радост на семейството си!

ПП сцената ти е страхотна и няма нито едно изречение което да се критикува, всичко си е на точното място пускай я така както е

Много ти благодаря

Най сетне се завърнах, момичета направо сте страхотни. Едно от първите неща които направих бе да прочета написаните сцени. Толкова е хубаво, че човек просто няма за какво да се хване. Най- много ми хареса продължението на Петето, сигурно заради интригата. Направо се вживях. Да не пропусна да похваля сценката с любовницата на Девлин на Тихи, получило се е страхотно, последвано от емоционалното продължение на Светлето което вече си е съвсем на място. И накрая но не на последно място - Мия честито, да ти е жив и здрав племенника и много да му се радваш. Толкова ми хареса написаното от тебе, че направо ме засърбяха ръцете да напиша продължение. Хрумнаха ми следните идеи за Даяна, но ми се иска да знам какво мисли Тихи, защото си е нейна създателка все пак 1.Родителите и да са учители, примерно баща и по музика а майка и в девическо училище 2.Баща и да е лекар и майка и да е получила криза а Даяна е хукнала да го търси при някакъв пациент и се е загубила из уличките на Лондон и така са я нападнали. 3.Тя е сираче с болна майка и двама по малки братя за които се грижи и работи като гувернантка. Живеят в много беден квартал и докато е отивала да ги види в почивния си ден са я нападнали. Отскоро са в града, дошли са от провинцията след смърта на баща и. Ако все пак някой е започнал да пише и има по добри идеи, ще изчакам продължението за да се включа по късно.

Най сетне се завърнах, момичета направо сте страхотни. Едно от първите неща които направих бе да прочета написаните сцени. Толкова е хубаво, че човек просто няма за какво да се хване. Най- много ми хареса продължението на Петето, сигурно заради интригата. Направо се вживях. Да не пропусна да похваля сценката с любовницата на Девлин на Тихи, получило се е страхотно, последвано от емоционалното продължение на Светлето което вече си е съвсем на място. И накрая но не на последно място - Мия честито, да ти е жив и здрав племенника и много да му се радваш. Толкова ми хареса написаното от тебе, че направо ме засърбяха ръцете да напиша продължение.

Хрумнаха ми следните идеи за Даяна, но ми се иска да знам какво мисли Тихи, защото си е нейна създателка все пак

1.Родителите и да са учители, примерно баща и по музика а майка и в девическо училище

2.Баща и да е лекар и майка и да е получила криза а Даяна е хукнала да го търси при някакъв пациент и се е загубила из уличките на Лондон и така са я нападнали.

3.Тя е сираче с болна майка и двама по малки братя за които се грижи и работи като гувернантка. Живеят в много беден квартал и докато е отивала да ги види в почивния си ден са я нападнали. Отскоро са в града, дошли са от провинцията след смърта на баща и.

Ако все пак някой е започнал да пише и има по добри идеи, ще изчакам продължението за да се включа по късно.

Аз лично съм за третия вариант, но Даяна не е мой проект, мила, а на Петето.

Много се извинявам на Петето, от бързане написах името на Тихи. Много ще се радвам да и прочета мнението. Разбира се, че е нейна идеята и при това много, много добра. Стана някак по напрегнато и динамично а и се появи нова интрига.

Много се извинявам на Петето, от бързане написах името на Тихи. Много ще се радвам да и прочета мнението. Разбира се, че е нейна идеята и при това много, много добра. Стана някак по напрегнато и динамично а и се появи нова интрига.

Няма защо да се извиняваш, нищо не е станало Съжелявам че пиша чак сега, но през уикенда нямах достъп до компютър. За Даяна, и трите ти предложения са много добри, но аз лично я виждам като сираче, без роднини, абсолютно сама, поради следните причини:

1) вкараме ли още едно семейство вече ще стане страшна обърквация, дори само родители да има, пак поне с няколко изречения ще трябва да се почетат

2) заради Ники, той е деветнайсет годишен и като изключим сериозността с която подхожда към Андре, си го описваме като голям хаймана. И това че бъде привлечен от ангелското лице на Даяна, не е достатъчно за да се омъжи за нея, според мен трябва да я види като беззащитна и едва ли безпомощна, да иска да я спаси от самотата и мизерията, разбира се ще има малък конфликт на интереси, разликата в положението, ама графа и графинята ще го преживеят, мисля че преспокойно можем да си позволим една споделена любовна история без сблъсъци на характери и драма в отношенията, двете главни двойки са ни предостатъчни в това отношение. Иска ми се Даяна да е нещо като опозиция на главните ни героини - не толкова смела и опърничава, по-кротка и покорна, по-скоро ангелче, а не трън в задните части .

Така го виждам аз, нека и останалите момичета се изкажат по въпроса

Аз имам идея за продължение, в което все още няма да се обяснява нищо за Даяна, утре ще го пусна за коментари, само ще намекна, че е време Алекс и Девлин да се покажат като страхотните мъже които са, защото ги забравихме вече

П.С. Миа не мога да не те поздравя за страхотната сцена, толкова много чувство си вкарала, че ми идеше да ревна с глас докато го четях, толкова емоционално! И не само това, малките подбробности от предните сцени - за хобито на Катрин, за зелена кутия, за чувствата които бушуват в Доминик, засегнала си всичко за което пишем в последните седмици, и резултата е невероятен. Продължавай в същия дух!

П.С.2: Знам че само преди една сцена пак писах аз, не искам да изглежда че окупирвам терена, но просто след утре, излизам в принудителен десетдневен отпуск от следенето на форума, и направо ще се поболея че не мога да напиша това което ми хрумна, затова предварително се извинявам за малката ми окупация.

Редактирано 23 август 200916 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

За мен няма никакъв проблем и без това не съм започнала да пиша още. С удоволствие ще чакам продължението, което сигурна съм че ще е страхотно.

Иска ми се Даяна да е нещо като опозиция на главните ни героини - не толкова смела и опърничава, по-кротка и покорна, по-скоро ангелче, а не трън в задните части .

Така го виждам аз, нека и останалите момичета се изкажат по въпроса

Аз имам идея за продължение, в което все още няма да се обяснява нищо за Даяна, утре ще го пусна за коментари, само ще намекна, че е време Алекс и Девлин да се покажат като страхотните мъже които са, защото ги забравихме вече

П.С. Миа не мога да не те поздравя за страхотната сцена, толкова много чувство си вкарала, че ми идеше да ревна с глас докато го четях, толкова емоционално! И не само това, малките подбробности от предните сцени - за хобито на Катрин, за зелена кутия, за чувствата които бушуват в Доминик, засегнала си всичко за което пишем в последните седмици, и резултата е невероятен. Продължавай в същия дух!

Радвам се,че ти е харесало, Пете Относно Даяна съм напълно съгласна с теб.На нея повече ще й отива да е по-плаха и кротичка.Но въпреки това не ми се иска да е прекалено наивна и да я унижават...все пак ще е преживяла много и докато я приемат в семейството на Ники ще е доста тежко положението...А за това дали да има семейство или не, не съм много сигурна кое ми се нрави повече Не може да е напълно самичка,ако не родители и кръвни роднини,то поне някоя близка приятелка или приятел ,с който са израсли заедно и на Ники това хич няма да му допадне ,разбира се.

Всичките идеи ,които дадохте са много хубави и могат да се доразвият,така че сюжета да стане супер интересен...което и да изберем,няма да сгрешим според мен Успех момичета !

Редактирано 24 август 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

И аз ще чакам с нетърпение сцената, която имаш намерение да спретнеш, Пете. А за Даяна, като се замисля, наистина още герои ще утежнят положението. Аз и сега се обърквам понякога с персонажите, а ако трябва включваме и някакво нейно семейство... Примерно може да е от съвсем скоро сама и тепърва да започва да се справя с тази действителност. Това ще обясни защо толкова неразумно се е разхождала в беден квартал... Всъщност вариантите са много. Но определено фактът, че Даяна е без близки ще повлияе доста на желанието на Ники да я закриля, а от там нататък знаем какво следва...

Редактирано 24 август 200916 г. от Lindsey (преглед на промените)

здравейте,нямаше ме 3 дни и колко сте изписали а продължението е направо страхотно,браво това за Даяна няма ли да е по добре да има братя и сестри за които да се грижи,аз си я представям по скоро като доста оправна героиня,не точно като Бет,но жена способна да се справя с трудностите,а не миловидна и наивна

Уилис яздеше като луд по павираните улици. Въпреки, че работеше отскоро за семейство Нортфийлд, той обожаваше работодателите си и особено мис Елизабет. Прекарваха много време заедно докато се грижеха за конете, дори в момента Уилис яздеше една от новите кобили - Съншайн, която госпожицата бе купила след последното състезание в Уелс. Той беше учуден, но и безкрайно зарадван от отношението на Елизабет към конете...Тя бе толкова добра, а сега бе болна...

"По-бързо Съншайн, по-бързо..." - мислеше си Уилис, а тревогата му нарасна, при мисълта, че може да не открие доктора. За един кратък миг, младото момче се разсея, докато завиваше в една от страничните улички и не забеляза, бързият конник, яздещ насреща му. Само навременната намеса на новодошлия предотврати страховит сблъсък, който щеше да бъде фатален. Настана бъркотия конете цвилеха и пристъпваха нервно. Когато успокои дорестата си кобила, джентълменът се обърна към побелялото лице на Уилис:

- Какво по дяволите правиш, момче да не си полудяло? - гласът му беше пълен с гняв, породен от невниманието на младежа.

- Простете милорд, младата ми господарката...много е зле, трябва да доведа доктор Филипс, простете за неприятностите милорд... - изплашен Уилис, не дочака да му отговорят, пришпори Съншайн и потегли към къщата на доктора, намираща се съвсем наблизо.

Девлин Брентън проследи с раздразнение отдалечаването на младока. Само това му липсваше в този ужасен ден...макар че сблъсъка с едър кон, едва ли щеше да бъде толкова неприятен колкото този с нахалната му любовница или опърничавата годеница...Жени! Беше възмутен от проявата на несериозност, но когато забеляза герба, който красеше седлото на непознатия, кръвта му изстина. С майсторско движение, завъртя Челси в обратната посока и препусна към градската си къща, която напусна преди няколко минути.

"Катрин..."

В бърз галоп, той прекоси краткото разстояние, и зърна брат си, който вече се качваше на оседлания Аякс.

- Александър! - изкрещя Девлин и препусна към него.

Бъдещият херцог на Евердън се вгледа стреснат в изражението на брат си. Може би за пръв път в живота си го виждаше такъв...уплашен?

- Девлин! Какво става, защо крещиш и яздиш сякаш те е погнал самия дявол...

Девлин разказа набързо случката от преди малко, но не впечатли по никакъв начин по-стария си брат.

- Не ми казвай, че си толкова уплашен, заради една невинна злополука, в крайна сметка, нищо не се е случило...

- Не е заради това, идиот такъв! Момчето беше от слугите на Нортфийлд.

Александър проумя веднага за какво става дума..."младата ми господарка" бе казало момчето. "Елизабет...".

- Да вървим! - нареди Алекс. Двамата обърнаха конете в посока, къщата на Нортфийлд и препуснаха, обхванати от мисълта, че каквото и да заварят, няма да е приятно. Дори не подозираха, какво ги очаква.

Красивата карета на семейство Нортфийлд се носеше с бясна скорост по уживените улици, и предизвикваше гневните възгласи на минувачите. Но старият кочияш не се интересуваше от ругатните. Знаеше че колкото по-бързо пристигнат толкова по-голям е шанса, да оцелее младият господар. Възрастният човечец с ужас си припомни как натовари безжизненото тяло на господаря в каретата, момичето бе казало че е жив... Дано!

Вътре в каретата осемнайсет годишната Даяна Мейсън, усещаше че ще полудее от тревога. Сълзите й се стичаха по красивото лице и мокреха това на спасителя й. Главата му беше настанена в скута й, тя галеше косата му и тихо шепнеше:

- Моля те, моля те...дръж се...моля те...

Никълъс се бореше с мрака, който го беше обхванал. Търсеше пътя към този прекрасен глас, който умоляваше, но не разбираше за какво. Усещаше влага върху лицето, но не знаеше от къде идва. С неимоуверни усилия, повдигна леко клепачи и отново я видя. Не е била сън...тя е неговият ангел. Силите му се изчерпаха и отново потъна в черната бездна.

Секундната радост на Даяна при вида на кристално сините му очи, отново бе заменена от тревогата. Усещаше,че дишането му се забавя, а кървенето намалява, което можеше да означава само едно...вече бе загубил прекалено много кръв. "Изтощен е...ето пак изгуби съзнание!"

- Какво да правя...? - питаше се тя, отчаяна от безпомощността си. Терзанията й бяха прекъснати, когато каретата постепенно намали ход. Даяна постави главата на непознатия на тапицираната седалка и пъргаво слезе от каретата, нехаеща за окървавената си рокля.

Заедно с кочияшът подхванаха отпуснатото тяло...

Александър и Девлин пристигнаха почти едновременно с каретата. Конете им бяха плувнали в пот от бързата езда. Алекс се спусна от седлото готов да се отправи към къщата, когато тихото стенание идващо от каретата привлече вниманието му. Гледката на мъртвешки бледото лице на Никълъс го ужаси. Видя огромната рана на корема, както и младото момиче, което се опитваше да помогне на възрастния кочияш, да го пренесат. Алекс се втурна към тях, подхвана Ники в силните си ръце, и освободи от тежестта му жената и кочияша. С пресипнал глас попита:

- Жив ли е? - усещаше само студенината му. Когато момичето кимна, продължи: - Какво се е случило за Бога...- не довърши и се запъти към къщата. Девлин го пресрещна, за да му помогне, но Алекс поклати глава. Дев само кимна, разбираше че е по-добре един човек да го носи, а брат му беше достатъчно силен.

Обърна се към младото момиче, цялото в кръв:

- Има те ли някакви рани? - попита той загрижено.

Даяна поклати глава.

- Трябва да повикаме лекар...

- Идва насам. - прошепна Дев - Какво се случи, госпожице?

- Напданаха ме, и той...той ме спаси...- Даяна отново избухна в плач.

Дев искаше да я успокои, но тогава чу викът на Катрин, които разкъса сърцето му.

Дерек се втурна към жена си, но не успя да я достигне на време. Доминик падна тежко на земята, но не си удари главата.

Дерек обхвана нежно тила й и леко я разтърси, с надеждата че бързо ще дойде в съзнание. Катрин реагира мигновенно:

- Деби, бързо...донеси вода и някакви соли. - приклекна и нежно погали челото на майка си. Опита се да успокои баща си, който сякаш се бе състарил с цяло десетилетие. - Татко, недей, не се притеснявай и за нея...сигурна съм че е от нервност, скоро ще дойде в съзнание...

Дерек успя само да кимне, повдигна жена си и я постави на малкия диван. Катрин се надигна до го последва и погледът й попадна на прозореца, а гледката, която й се разкри я срази. Тихят й стон почти не се чу в притихналата стая:

- Ники...- запретна полите си и като вихър изстича от стаята. Със завидна скорост прекоси помещенията и вече почти пред входната врата забеляза бледото лице и неподвижното тяло на брат си, в ръцете на Александър:

- Не, не... - тихият и шепот, прерасна във вик на болка - Ники...

Девлин се спусна към нея, страхуваше се че в пристъпа си на отчаяние, може да попречи на Алекс и да навреди на Никълъс. Достигна я навреме, за да спре отчаяния й бяг към братята им. Нежно я прегърна, опитвайки се да я успокои. Шепнеше в ухото й:

- Недей мила, недей... Той ще се оправи...Спокойно!

- Не, не, не... - блъскаше го Катрин, искайки да се освободи. Но прегръдката му беше толкова успокояваща, постепенно тя притихна, сгуши се в него и цялото напрежение от последния час надви останалата й смелост. Той беше тук, до нея, в този ужасен миг. Риданията й се забиваха като отровни стрели в сърцето на Девлин. Искаше да откъсне болката от нея, да я спаси от отчаянието...

Александър ги заобиколи, влезе в притихналата къща и се обърна към уплашения иконом:

- Бързо, води ме, към най-близкото легло. А ти - подвикна на една притихнала прислужница - Погрижи се за младата жена, която е отвън, цялата е в кръв и може да е ранена.

Алекс тръгна по стълбите, призовавайки на помощ цялото си самообладание. Докато изкачваше стълбите, мисълта му работеше трескаво. Беше видял Катрин, жива и здрава, което означаваше, че Бет е болна. Зави в коридора, по който го водеше иконома, след което влязоха в просторна стая с голямо легло. Постави върху него Никълъс и заповяда:

- Донесете топла вода и много кърпи и проверете за лекаря, който са изпратили за госпожица Елизабет. - когато иконома кимна, Алекс зададе въпроса, който го измъчваше: - Какво се е случило с Елизабет? Как е тя?

- Не знаем, милорд. Една прислужница я намери в коридора.От около час е в безсъзнание.

- Благодаря ви! Сега вървете...

Иконома вдървено се поклони и напусна бързо стаята. Александър приседна до Никълъс, разкъса ризата му и се зае да прегледа раната. Огнестрелна...в корема...къде се губи този лекар. Зает с раната, Алекс не забеляза влизането на бъдещия си тъст.

Привлечен от суматохата Дерек, напусна стаята на дъщеря си. Доминик постепенно идваше в съзнание и Деби щеше да се погрижи за нея. Следвайки гласовете той се запъти към стаята на Ники.

- Господи! - простена той. Очите му се впиха в безжизненото тяло. Нервно прокара ръка през косите си и не способен да се въздържи, проплака - Децата ми...

Александър се уплаши за Дерек:

- Моля ви, овладейте се...Трябва да запазите самообладание. Знам, че Бет също не е добре, а Катрин не е в състояние... Девлин е с нея. - Дерек се приближи, но моментната слабост бе изчезнала, а в погледа му се четеше решителност.

- Вече съм спокоен, лекарят ще пристигне всеки момент и всичко ще се оправи... - беше прекъснат от жена си, която нахлу в стаята. Дерек я прегърна през кръста, не й позволи да се доближи, от страх че отново ще припадне. Доминик не повярва на очите си. Момчето й лежеше обляно в кръв, изглеждаше...доре не можа да го помисли. Доминик се сгуши в Дерек и зарида с такава мъка, която почти разруши самообладанието на Александър. Вниманието му бе привлечно от гласовете идващи от стълбището, брат му обясняваше нещо забързано..."Слава Богу...докторът".

Побелял човечец с дребна фигура, влезе в спалнята, следван от тъжна процесия, състояща се от Катрин, Девлин и непознатото момиче. Доктор Филипс огледа заобикалящата го обстановка, и с хладен глас се обърна към видимо най-спокойния:

- Вие, ще останете, за да ми помагате, всички останали вън...По-късно ще се погрижа за госпожица Елизабет, мисля че при нея става въпрос за нещо доста по-леко. - с тези думи Филипс подаде кърпите, които донесе иконома на Александър и се зае да почиства ръцете си, чакайки стаята да се опразни. Когато всички излязоха, затвори вратата, пое си дълбоко дъх и се подготви за работа...

Присъствието на лекаря, доста успокои обстановката. Осъзнавайки, че с нищо не може да помогне на сина си, Доминик се отправи към стаята на Елизабет, дъщеря й имаше по-голяма нужда от нея. Дерек реши да я последва, но в последният момент забеляза младото момиче, което стоеше встрани, цялото обляно в съли и изцапано с кръв. Бързо направи връзката и се обърна към нея:

- А вие сте? - запита той.

Малко уплашено, момичето го погледна и промълви:

- Даяна Мейсън, сър.

- Госпожице Мейсън, бих искал да поговоря с вас. Трябва да знам, какво се е случило със сина ми.

- Да, сър! - съгласи се Даяна и последва възрастния мъж към дъното на коридора, където беше кабинета на Дерек.

След като слугите се разотидоха в коридора останаха само Дев и Катрин. Виконтът я дръпна към малкото канапе, разположено срещу спалнята на Ники. Помогна й да седне и се настани до нея като я привлече в прегръдките си. Не можеше и не искаше да се отдели от нея. Нежно целуваше косите й, галеше ръцете й и скоро тя притихна, успокоена.

- По-добре ли си? - попита Дев, а гласът му беше като милувка.

Катрин вдигна глава, виолетовите й очи бяха пълни с болка, но вече бе спокойна.

- Благодаря ти... - прошепна тя.

Дълго време се гледаха в очите и общуваха без думи, всеки запленен от красотата на другия. Девлин не можа да устои на интимността, която се бе създала между тях. Наведе се към нея и докосна устните й със своите. Искаше да й даде само лека целувка, която да я утеши. Докосваше устните й бавно и нежно, сякаш бяха крила на пеперуда. Но забрави желанието, което изпитва към нея. А и Катрин не му помагаше, първоначално стоеше скована в прегръдката му, но няколко секунди по-късно, ръцете и се впиха раменете му и тя го привлече към себе си. Девлин разтвори с език устните й и се впусна в чувствен танц с нейния. Нежността му бе заменена от силна страст и той я притисна толкова силно към себе си, че й причини болка.

Но Катрин не разбра. Усещаше единствено силен копнеж. След всичкия ужас от последните часове, чувстваше, че ще умре ако се отдели от пламенната му прегръдка.

Девлин осъзна, че плъзга ръце по стройното й тяло, и се отврати от себе си. Възползваше се от емоционалният й срив, за да задоволи нагона си.

"Какво съм животно..." - обвини се мислено и с последните остатъци от волята му, реши, че трябва да спре.

Съвсем леко обхвана тила й и прекрати леката целувка, която бе прераснала в страстно сливане. Катрин го погледна уплашено, но той не и остави възможност да се отдръпне от него. Целуна я по челото и отново я привлече към себе си. Тя постави глава на гърдите му и така прегърнати, зачакаха новини.

Вече в стаята на Елизабет, Доминик се отпусна и отново заплака. Приседна до дъщеря си, галеше я по косата и се молеше поне тя да се събуди скоро. Като че ли в отговор на молитвите й, Бет простена и бавно повдигна клепачи. Погледна уплашеното лице на майка си и проплака:

- Ники...

Доминик се наведе, целуна я по челото и прошепна:

- Детето ми...Брат ти е при нас, ще се оправи... как си миличка, как се чувстваш?

Бет поклати глава, сякаш търсеше думите, но не можеше да опише състоянието, в което се намираше. Майка й усети нервността й, целуна ръцете й и каза:

- Тихо, миличка, почивай си... Когато лекарят се погрижи за Ники, ще дойде при теб.

Бет кимна леко, и вече доста по-спокойна се унесе, като не изпусна ръцете на майка си.

Мина цял час, през който паниката отново обхвана семейство Нортфийлд. След разговора си с Даяна, Дерек седеше на леглото на Бет, прегърнал Доминик. Той разказа на жена си за случилото се, но и двамата не успяха да разберат защо, синът им е бил в толкова лош квартал. Тихо почукване, ги извади от меланхолията, беше Девлин:

- Докторът...вика ви...

Двамата бързо се отправиха към стаята на сина си. Ники лежеше превързан на леглото, а лицето му бе смъртно бледо. Дишаше трудно. Катрин бе коленичила до леглото и държеше ръката му.

Доктор Филипс се обърна към графинята и без заобикалко заяви:

- Успях да извадя куршума, но беше трудно. Не са засегнати органи, но е изгубил много кръв. Следващите няколко часа ще са критични. Не мога да дам никаква прогноза, остава ни само да чакаме . - доктора избърса ръцете си и продължи:

- Постойте няколко минути при него, след което го оставете да почива. Графиньо, вие може да останете за през ноща. Сега, бих искал да се погрижа за госпожица Елизабет. - завърши той и излезе от стаята.

Прегледът не се проточи дълго. Доктор Филипс слезе в малкия салон на първия етаж, където се бяха събрали всички, без Доминик, която бдеше над сина си. Всички присъстващи обърнаха глави към него:

- Не се тревожете за госпожица Елизабет. Тя е добре. Припадъкът й се дължи на силната връзка, която имат с Никълъс. Типично е за близнаците, трудно е за обяснение, но когато единият е болен, това може да разболее и другият. Мис Нортфийлд - обърна се Филипс към Катрин. - Сестра ви скоро ще заспи, дадох и преспивателно, за да е спокойна. Погрижете с камериерката й, за да я преоблечете и измиете. Сега ще ви помоля да се погрижите за една стая, в която да се настаня, ще остана за през ноща, ако има проблеми с Никълъс.

Дерек се изправи и стисна ръката на доктора:

-Благодаря ви, господин Филипс! За всичко. - след което повика иконома и нареди:

- Уитби погрижи се за господин Филипс. След това приготви стая за госпожица Мейсън, тя ще пренощува тук. - Даяна вдигна изненадано поглед, но не отказа, не можеше да си тръгне, не и преди да разбере съдбата на спасителя си. Графът продължи, като се обърна към Девлин и Алекс: - Момчета, приемете благодарностите ми за помоща ви. Желаете ли да пренощувате тук?

Братята Брентън се спогледаха и кимнаха.

- Бих искал да видя Елизабет, след което ще изпратя бележка на родителите си, мисля че трябва да знаят за случилото се. - каза Алекс.

- А аз ще отида до полицията. Както разбрахме от мис Мейсън, единият от нападателите е избягал. Госпожице, в състояние ли сте да разговаряте по въпроса и да опишете нападателя. - попита Девлин.

Даяна кимна. Не желаеше да си спомня случилото се, но Никълъс заслужаваше това малко усилие от нейна страна.

Преди да се погрижи за сестра си, Катрин нареди на Уитби да приготвят нещо леко за вечеря, отправи се към стълбите и повика Алекс:

- Александър, елате с мен. Ще напишете бележката до родителите си, в кабинета на татко, и след това ще ви заведа при Бет.

Всеки от присъстващите се зае със задачите си. Имаха нужда да ангажират вниманието си, за да не мислят за най-лошото.

След като прати бележката до баща си, Алекс зачака пред вратата на Бет. Няколко минути по-късно се появи Катрин и го въведе в стаята. Повика Моли и двете тихо напуснаха помещението.

Александър се приближи до леглото и приседна до годеницата си. Бет спеше спокойно. Бе облечена в бяла памучна нощница и халат, които подсилваха още повече бледостта й. Не изглеждаше добре, дори напротив. Алекс вдигна ръка и нежно погали страната й. Искаше му се очите й да се отворят, да го заслепи синьо-зеленият им блясък и заядливо да го постави на мястото му. Искаше да чуе мелодичният й глас, докато гу ругае.

Алекс се усмихна. Наведе глава и я целуна по челото, с безкрайна нежност, на която не вярваше че е способен. Така седя в продължение на час, гледайки я, а сърцето му се изпълваше с чувство което не познаваше.

Това е идеята ми момичета, казвайте какво мислите.

Редактирано 24 август 200916 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

И аз ще чакам с нетърпение сцената, която имаш намерение да спретнеш, Пете. А за Даяна, като се замисля, наистина още герои ще утежнят положението. Аз и сега се обърквам понякога с персонажите, а ако трябва включваме и някакво нейно семейство... Примерно може да е от съвсем скоро сама и тепърва да започва да се справя с тази действителност. Това ще обясни защо толкова неразумно се е разхождала в беден квартал... Всъщност вариантите са много. Но определено фактът, че Даяна е без близки ще повлияе доста на желанието на Ники да я закриля, а от там нататък знаем какво следва...

ама не мислиш ли че по такъв начин става по уязвима,ако не е Ники един вид неможе да се справи с живота и той ще може да си я разиграва както иска например,ако примерно я харесва и иска да я закриля,но си мисли че му е рано за женитба мже да си я направи любовница,така пак ще я закриля но по друг начин,а ако има семейство ще може да избира и да му се опъне в даден момен какво ще кажете

много хубаво е станало,добре си пресъздала критичната ситуация

Много ми хареса продължението на Петето, прочетох го на един дъх. Напрежението се усеща във всяко едно изречение и сякаш се пренасяш на самото място. Динамиката е невероятна. Без излишни обяснения и описания. Като четох предния ти откъс, не знам защо останах с впечатление, че раната е в гърдите, но сега като проверих - никъде не е отбелязано. Може би просто така съм си го представила или коремните рани ме ужасяват. Жалко, че няма да те има толкова време. Много ще ми липсват коментарите ти. п.п.Последно не разбрах, ще има ли Даяна семейство или не защото мненията са доста противоречиви.

Редактирано 24 август 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Пете,отново си се справила блестящо.Както каза krist_34 наистина се пренасяш там и сякаш отстрани гледаш случващото се.Много динамика и напрежение.Това със сигурност ще е един от най-критичните моменти в книгата и ти си съумяла да го напишеш прекрасно.Браво на теб

Мисля, че всички единодушно ще одобрят написаното от Петето за това си позволих да напиша продължение. Ще го пусна за коментари, забележки и критики които сигурно ще има защото го писах доста бързо. Неочакван шум в коридора го изтръгна от мислите му и той с нежелание отиде да провери какво става. Полицаите най – сетне бяха дошли. Намери ги в малката дневна до преддверието задно с граф Нортфилд и момичето. - Както ви казах и преди, бяха трима – чу той пресипналият и от умора глас – сега си спомням, че единият го наричаха Джеф, но не знам дали това е името на този който избяга. Останалите двама май са мъртви и ще ги намерите в глухата уличка зад хотел „ Орхидея” Точно пред него ме нападна единият от тях, запуши устата ми и толкова силно ме стисна, че едва не припаднах, почти ме влачеше за да вървя с него…. - А другите двама кога се присъединиха – прекъсна я единият от полицаите - Почти веднага, след като той ме нападна – изхлипа Даяна – не знам какво повече да ви кажа. Всичко стана толкова бързо…. - Добре, стига толкова – намеси се Дерек – момичето ви каза каквото знаеше, питате я вече за трети път, време е да се размърдате и да намерите нападателя на сина ми.Още утре ще чакам новини от разследването. Алекс, ще ги изпратиш ли до вратата? - Благодаря Ви, господине – въздъхна Даяна и изтри мокрите си бузи – само като се опитам да си спомня и….. - Няма нужда да ми благодариш, момиче – прекъсна я той и тръгна към вратата – за сега ще останеш тук. Може би докато тече разследването и докато Ники се събуди. Гласът му не търпеше възражение и тя не успя да каже нищо. Останала сама в празната стая Даяна сведе уморено очи и съзря окървавената си униформа. - О, Боже, униформата…. – простена тя и се хвана за главата. Трябваше да намери начин да я почисти и да си тръгне много рано сутринта. Иначе щеше да загуби работата си, работа на която много държеше. Обхвана я паника, не знаеше нито къде се намира нито как да стигне до къщата на работодателите си. Имаше няколко монети в джоба си, но те едва ли щяха да и стигнат за да наеме карета. О, как мразеше Лондон, мразеше мръсните улици с натрупани купища боклуци по тях, мразеше прихлупените къщи и миризмата която се носеше навсякъде, мразеше гладния поглед в очите на хората, мразеше всичко. Е не всичко, единственото нещо което я крепеше все още да не рухне бе работата и. От пет месеца работеше като бавачка на две много мили дечица, нейните ангелчета – Томас и Лили. Когато преди половин година загуби баща си който години наред устояваше на болното си сърце, единственият и останал жив роднина се оказа братовчетка на майка и. Наложи се веднага да и пише. Дъщеря и Мег работеше като домашна помощница в къщата на търговеца Къмингс и за късмет или нещастие на Даяна по същото време бавачката им напуснала за да се омъжи и мястото се оказа свободно. Наложи и се да напусне Хемпшир веднага, заменяйки тучните зелени ливади и прекрасна природа с това място на поквара и насилие. Пред очите и се появи малката бяла къща която бяха наели с баща и, лехите с цветя и зеленчуци в които прекарваше голяма част от времето си. В ушите и зазвуча музиката която се носеше през прозорците от пияното му, понякога нестройна и неумела под пръстите на негов ученик, друг път нежна и меланхолична изтръгната направо от сърцето му. Очите и отново се напълниха със сълзи но тя нервно ги изтри. Отдавна си беше забранила да се самосъжалява и страда за нещо което не може да върне. Нервно стана и закрачи из стаята, не можеше да чака повече, трябваше да намери някой в тази голяма къща и да го помоли за помощ. В къщата беше толкова тихо, че чуваше стъпките под краката си. Не знаеше на къде да върви и за това когато видя една от прислужничките да се задава по коридора въздъхна облекчено. - А, ето те къде си била, девойче – за късмет Моли я бе открила бързо и не се наложи да претърсва етажите – господаря ми нареди да ти покажа стаята, съвсем близо до моята е. - Преди това непременно трябва да изчистя тези петна - помоли Даяна – разбираш ли, това е униформата ми и не мога да се появя в този вид на работа утре. -Тц, тц, трудна работа – изсумтя Моли като приближи свеща толкова близо за да разгледа петната, че едва не я подпали – хайде да отидем в кухнята да сложим вода да се топли и после ще ти дам една от моите рокли. Сигурно умираш от глад, съвсем те забравихме с тия тревоги. - Благодаря, но не съм гладна – Даяна уморено затътри крака след нея към кухнята. -Ще те питам нещо, че не ми дава мира – Моли спря внезапно и се вгледа подозрително в нея – като те слушам как говориш ми приличаш на изучена госпожица, а пък какво си правила в такъв лош квартал? - Не съм толкова изучена – усмихна се Даяна – баща ми ми преподаваше в свободното си време. Той беше учител по музика но и много четеше. Не си спомням мама, починала е когато съм била много малка и той ме отгледа. Той ме научи да пиша, да чета, да свиря на пиано. Вечер ми четеше от учебниците по география и история. За съжаление загубих и него. Иначе работя като бавачка и днес ми беше почивния ден. Братовчедка ми Мег, ме помоли да занеса едни пари на майка и и не можах да и откажа. Къщата им е съвсем близо до хотела където ме нападнаха. Това е… Докато я слушаше, Моли и сипа топла супа и сложи вода да се загрее. Момичето не и изглеждаше лошо, по скоро изстрадало. - Сядай да ядеш – нареди и тя и сложи до супата дебела филия с хляб – сега ще отида да донеса една от моите рокли и да видим какво ще направим с униформата ти. И свали това глупаво боне от главата си, че и то е оплескано с кръв. Честно казано изглеждаш доста зловещо.. Когато след известно време се върна, Моли я завари заспала на масата, беше си изяла всичко до троха. Бонето и се беше свлякло на пода и няколко от къдриците и се бяха измъкнали от стегнатия и кок. „Какъв странен цвят, сигурно за това я крие”, помисли си Моли и се приближи още повече. На светлината на свещите косата и приличаше на разпален огън. Медно червено и златно се бяха преплели като пламъци в дългите и къдрици. Беше необикновена комбинация с наситено зелените и очи, приличаше на екзотично цвете.На някои от тия които отглеждаше г-ца Катрин Сега когато не беше напрегната от съня, чертите и бяха нежни и фини като на ангел. Събуди я с нежелание и двете с общи усилия успяха да отстранят петната. Окачиха униформата да съхне край печката и Моли я заведе да си легне, като поне три пъти обеща да я събуди много рано на другата сутрин.

Редактирано 24 август 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Мисля, че всички единодушно ще одобрят написаното от Петето за това си позволих да напиша продължение. Ще го пусна за коментари, забележки и критики които сигурно ще има защото го писах доста бързо.

на мен ми харесва много,описала си Даяна като ангелче но ако тя толкова обича поверениците защо биха я изгонили само заради изцапаната униформа

ама не мислиш ли че по такъв начин става по уязвима,ако не е Ники един вид неможе да се справи с живота и той ще може да си я разиграва както иска например,ако примерно я харесва и иска да я закриля,но си мисли че му е рано за женитба мже да си я направи любовница,така пак ще я закриля но по друг начин,а ако има семейство ще може да избира и да му се опъне в даден момен какво ще кажете

много хубаво е станало,добре си пресъздала критичната ситуация

Маги, гледаш на нещата в стил черно-бяло. Не мисля, че е задължително Даяна да има семейство, за да не се остави Никълъс да я разиграва, а и не сме казали, че тя трябва да е супер плаха и наивна, пак може да е с благ характер и да не позволява някой да я направи своя любовница, пък било то Ники или някой друг. Най-малкото и най-милите жени си имат принципи, които следват, защо тя да не е една от тях. Мисълта ни беше, че ако и нея я напишем проклета и упорита (казано с най-добри чувства) като главните героини, вече ще се потретим; в случая идеята е за лек контраст, за да не станат героините ни еднообразни.

Мисля, че всички единодушно ще одобрят написаното от Петето за това си позволих да напиша продължение. Ще го пусна за коментари, забележки и критики които сигурно ще има защото го писах доста бързо.

Мила една забележка по сюжета, в началото, където описваш как Даяна разказва за нападението:

"Точно пред него ме нападна единият от тях, опря нож в гърба ми и ме принуди да вървя с него…", получава се разлика с нападението, където писах че нападателят я държи с едната ръка, а с другата е запушил устата й. Не е толкова съществено, ама не се въздържах

И има нещо, което хич не ми хареса. Дерек и обръщението му "момиче" ми изглежда много обидно. Също така отношението на Моли, Даяна може и да не е благородничка, но тя е гост в дома на Нортфийлд, и мисля че дори в дрипи да беше облечена, Моли трябва да спазва известна дистанция и да се обръща към нея с "госпожице" или "мис", същото важи и за Дерек.

Хареса ми описанието на Даяна, червенокоска със зелени очета Също така краткото описание на предишния й живот, благодарности че се съобрази с желанито ми да е без семейство.

Добра е идеята да работи като бавачка, за този аспект от живота й не се бях замисляла. Чувството й за отговорност и дълг, и това че обича дечицата...ще цитирам Маги, ангел

Кристи аз не пиша и освен да казвам браво от време на време, за друго обикновено не си позволявам да изказвам мнение, но това, което прочетох сега ме провокира да се обадя за още едно браво. Лично аз бях много любопитна как ще изградите характера на Ди и си позволявам да кажа, че твоето виждане за нещата ми допада много защото тя оживя пред мен с чувства мисли и тревоги затова няма да си спестя суперлативите. Редакция е неминуема, но лично аз много бих искала тази сцена да я прочета и в окончателната версия на романа.

Кристи и от мен имаш едно голямо браво...Много добре си развила сцената и ми харесва как си представила характера на Даяна...от нея ще излезе много нежна и фина жена.Както Петето каза това "момиче" е малко грубо,но не пречи и така да остане.Получило се е чудесно писание.Продължавай в същия дух

Благодаря ви момичета, радвам се че ви хареса. Но както всички знаете понякога е трудно да допадне на всички, просто защото всеки има своя различна гледна точка и представа. За забележката на Петето - веднага ще коригирам разминаването, но чета написаното от теб на един дъх и понякога подробностите ми се размиват. Сега да обясня за "момичето". Когато го написах някак си ми дойде отвътре. Според мен у всички благородници има известна доза арогантност, може би заради възпитанието. В моите представи, тя не е поканена като гост а за изясняване на нещата. Може би за да имат свидетел ако хванат третия престъпник или нещо такова. Освен това исках да изразя и недоволството на графа. Колкото и благороден да е, вътрешно едва ли не я обвинява за състоянието на сина си. А и след всичко което му се струпа, може да му простим малко по грубото отношение. Можеше да я изхвърли посред нощ на улицата, повечето родители биха постъпили така. Нищо че няма вина. Що се отнася до Моли мислех, че тя се ползва с известни привилегии, и се държи по свойски а и по мърлявият и окаян вид на Даяна и знаейки замястото на което са я нападнали предполага, че е от нейната класа. Това е била гледната ми точка и пишейки съм се опитала да усетя чувствата им. Но пък за това е и редакцията, не бих имала нищо против ако смятате, че трябва да го коригирате. п.п. коригирах леко и диалога с Моли.

Редактирано 24 август 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)