Явно при вашия подход не се обръща внимание на тези неща.

Макар че мен това леко ме озадачава.

И защо?

Не можете да си обясните закъснение в България!? Търсите в това някакъв мотив !? Психическа причина!?

П.П. Във вашия подход вие на кои неща обръщате внимание, когато сте ангажиран с решаването на конкретен случай?

Айде сега, проверете какво пише по въйпроса в интернет и ни го съобщете.

Абсолютно съм убедена, че вие не сте психолог и хала-хабер си нямате от тази работа, ама, няма лошо, изказвайте си мненията .

Редактирано 25 ноември 201114 г. от kaloia (преглед на промените)

И защо?

Не можете да си обясните закъснение в България!? Търсите в това някакъв мотив !? Психическа причина!?

Ако човек има навика винаги да закъснява или да подранява, това определено показва някои неща за неговия характер, но мисля да спра дотук, защото може някой от четящите да разбере много превратно разяснението на този проблем.

Ако човек има навика винаги да закъснява или да подранява, това определено показва някои неща за неговия характер, но мисля да спра дотук, защото може някой от четящите да разбере много превратно разяснението на този проблем.

Това са твърде несъществени неща, когато личността има проблем, чието решаване се нуждае от психологическа помощ.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от kaloia (преглед на промените)

" Това са твърде несъществени неща, когато личността има проблем, чието решаване се нуждае от психологическа помощ. " Тъй де, ама това е сериозен материал за работа. За да бъде психотерапевтичното пространство безопасно има правила и рамки от една страна и емпатия от друга. Аз не мога да си позволя 2ч. терапия, защото следващият трябва да стои отвън. Но не там е проблема. Ако аз не мога да се вместя в рамките на времето и да си свърша работата за 50мин., с какво клиента ми е виновен? Значи имам проблем със собствените си рамки. Това бягство от рамката се нарича съпротива! А вашето желание да помогнете на всяка цена - контрапренос. Много е опасно терапевт да работ в контрапренос без да си дава сметка за това. А неосъзнатия контрапренос означава липсваща лична терапия на специалиста. В контрапренос означава, че терапевта иска да реши свои проблеми, за които клиента му напомня, използвайки терапевтичната ситуация без да си дава сметка. Да обучението в психодрама дава най-сериозни терапевтични познания, макар че вече се наводни с доста "психодраматисти". Има и други школи в които се отчитат същите проблеми. Но, обучението си е обучение. Както виждате вие работите на сляпо и пропускате основни, подчератавам основни правила. Психотерапията е много повече от "желание да помогнем". Там има определена динамика между двама души и единия със сигурност не си дава сметка за нея. Ако и другия не си я дава - трагедия. Болен здрав носи, както се казва. По тази причина за да не прилича на седянка и раздумка психитерапяита си има технология. Мога да ви дам примери, даже с ваши случаи ако ще ви е по-ясно. Но би било добре да натрупате известен опит в лична терапия и да работите под супервизия на някой психотерапевт, ако вече работите с хора. Не го приемайте като нападение. Има много сърцати психолози, които в стремежа си да помагат правят поразии, или поне тормозят себе си в най-лекия случай. Допълвам, че горните неща не важат за кризистни интервенции. Говоря изцяло за терапевтичен процес. В кризистни интервенции, най-важното е да има решение за човека който е в безисходица и едва тогава да приключи работата. Но и за това са достатъчни 50-60мин. Друго изключение може да има само ако клиента остане в опасни за самия него преживявания - например за самоубийство, при депресивни клиенти или пациенти.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от t.todorov (преглед на промените)

... за да не прилича на седянка и раздумка психитерапията си има технология.

А тя е налагане силово на волята на печалбарят - на клиента, докато стане послушно блеещо агънце, рецитиращо правилно божите заповеди на гуруто на дадена секта, която наричате на галено - школа.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от Мес (преглед на промените)

Ето малко информация от Wikipedia за преноса и контрапреноса, тъй като това са фундаментални понятия. Може да се срещнат и като проекция-пренасяне-проектиране и контрапроекция-контрапранасяне-контрапроектиране.

Преносът е процес, обикновено в психоаналитичното лечение, при който се получава пренасяне на значими чувства от детството върху личността на аналитика. Това е забелязано за първи път от Зигмунд Фройд, който наблюдава как дадени пациентки се влюбват в него и в колегите му. Той разбира, че това влюбване идва в резултат на пренасяне на детски чувства върху аналитика,тоест пациента се чувства като обгрижвано дете в ръцете му и му отдава своята любов за грижите за него. Разбира се ако съществуват враждебни чувства към родителя, тогава преноса се основава на изключително отрицателни чувства към аналитика, макар реално те да не са насочени към него, а към ролята, която той изпълнява. Например, личността в психотерапията може да започне да гледа на терапевта все едно е неговата майка и да пренася собствените си чувства от реалната си майка към терапевта. Това се смята за позитивен знак в психоаналитичната терапия, показвайки че пациентът има прогрес.

В психотерапията контрапреносът е състояние, при което терапевтът, в резултат на терапевтичната сесия, започва да пренася своите собствени несъзнателни чувства към пациента. Например: терапевтка може да има силно желание пациентът да има само шестици в университета, защото клиентът й напомня за нейните деца в тази фаза на живота и тревожността, която изпитва терапевтката по това време. Друг пример би бил ако имаме терапевт, който не е получавал достатъчно внимание от баща си и възприема клиента си като прекалено дистанциран, и негодува от това. Контрапреносът е дефиниран като противоположност на преноса, при който личността в терапията започва да пренася чувства (независимо лоши или добри) към терапевта. Контрапреносът е повсеместен и може да има и позитивен, и негативен ефект върху лечението. Най-важното, неанализираният контрапренос води терапевта до слепи петна и вредни изказвания. От друга страна осъзнаването на чувствата при контрапреноса може да осигури ценен прозорец към вътрешния свят на пациента и в емоциите, и в реакциите му.

" Това са твърде несъществени неща, когато личността има проблем, чието решаване се нуждае от психологическа помощ. "

Тъй де, ама това е сериозен материал за работа. За да бъде психотерапевтичното пространство безопасно има правила и рамки от една страна и емпатия от друга. Аз не мога да си позволя 2ч. терапия, защото следващият трябва да стои отвън. Но не там е проблема. Ако аз не мога да се вместя в рамките на времето и да си свърша работата за 50мин., с какво клиента ми е виновен? Значи имам проблем със собствените си рамки.

Това бягство от рамката се нарича съпротива! А вашето желание да помогнете на всяка цена - контрапренос. Много е опасно терапевт да работ в контрапренос без да си дава сметка за това. А неосъзнатия контрапренос означава липсваща лична терапия на специалиста. В контрапренос означава, че терапевта иска да реши свои проблеми, за които клиента му напомня, използвайки терапевтичната ситуация без да си дава сметка.

Да обучението в психодрама дава най-сериозни терапевтични познания, макар че вече се наводни с доста "психодраматисти". Има и други школи в които се отчитат същите проблеми. Но, обучението си е обучение. Както виждате вие работите на сляпо и пропускате основни, подчератавам основни правила. Психотерапията е много повече от "желание да помогнем". Там има определена динамика между двама души и единия със сигурност не си дава сметка за нея. Ако и другия не си я дава - трагедия. Болен здрав носи, както се казва. По тази причина за да не прилича на седянка и раздумка психитерапяита си има технология. Мога да ви дам примери, даже с ваши случаи ако ще ви е по-ясно. Но би било добре да натрупате известен опит в лична терапия и да работите под супервизия на някой психотерапевт, ако вече работите с хора. Не го приемайте като нападение. Има много сърцати психолози, които в стремежа си да помагат правят поразии, или поне тормозят себе си в най-лекия случай.

Допълвам, че горните неща не важат за кризистни интервенции. Говоря изцяло за терапевтичен процес. В кризистни интервенции, най-важното е да има решение за човека който е в безисходица и едва тогава да приключи работата. Но и за това са достатъчни 50-60мин.

Друго изключение може да има само ако клиента остане в опасни за самия него преживявания - например за самоубийство, при депресивни клиенти или пациенти.

Как не ви е срам да напишете такива клевети по отношение на личността ми и по отношение на работата ми, и опита ми. Та вие изобщо не ме познавате и не познавате дванайсетгодишната ми практиката.

Как ги направихте всички тези изводи по написаяни от мен 5-6 реда!?

Жонглиране с думи и понятия и с пълна извратеност в оценките, вменяване на личността някакви измислени от вас проблеми, (То това, явно, вие целта - имат проблем, трябва да идват при вас да им го решите) с което само да предизвикате проблеми, а на хора с по-лабилна психика и по-сугестивни може да объркате живота ми и да им докарате големи неприятности, за каквито случаи знам.

Школите ви размътват съзнанието. Един съвет от мен - оставете ги тези школи. След като сте психолог, започвайте да работите като такъв. Не ви трябват техните "дипломи", за да станете това, което вече сте. Те няма да ви донесат нищо добро.

Ето малко информация от Wikipedia за преноса и контрапреноса, тъй като това са фундаментални понятия. Може да се срещнат и като проекция-пренасяне-проектиране и контрапроекция-контрапранасяне-контрапроектиране.

Преносът е процес, обикновено в психоаналитичното лечение, при който се получава пренасяне на значими чувства от детството върху личността на аналитика. Това е забелязано за първи път от Зигмунд Фройд, който наблюдава как дадени пациентки се влюбват в него и в колегите му. Той разбира, че това влюбване идва в резултат на пренасяне на детски чувства върху аналитика,тоест пациента се чувства като обгрижвано дете в ръцете му и му отдава своята любов за грижите за него. Разбира се ако съществуват враждебни чувства към родителя, тогава преноса се основава на изключително отрицателни чувства към аналитика, макар реално те да не са насочени към него, а към ролята, която той изпълнява. Например, личността в психотерапията може да започне да гледа на терапевта все едно е неговата майка и да пренася собствените си чувства от реалната си майка към терапевта. Това се смята за позитивен знак в психоаналитичната терапия, показвайки че пациентът има прогрес.

Този процес се отчита и контролира. Винаги се появява една особена емоционална привързаност на личността към психолога. Често се появява желание и се отправят и предложения да продължат контактите в живота на приятелска основа, което не трябва да се допуска. В края на разговорите, когато е убеден, че проблемите са "изчистени", чрес съответните "контролни" разговори, психологът трябва да пререже пъпната връв на взаимоотношението психолог - пациент, като "попари" чувствата на личността, така щото човекът да продължи живота си без мисъл и дори без спомен за психолога и разговорите с него.

Ето малко информация от Wikipedia за преноса и контрапреноса, тъй като това са фундаментални понятия. Може да се срещнат и като проекция-пренасяне-проектиране и контрапроекция-контрапранасяне-контрапроектиране.

Опааа, ти ми зашлеви тука едно топло шамарче.

Оказа се че не знам български и бях наблъскал една дума от френски. Леле, леле, до къде стигнахме ние родоотстъпниците, леле , ц ц ц ...

Трябва да внимавам, да не се излагам така, ама като ме мързи да почна да уча как се казват някои работи на български, ти ме поправяй особено като съм писал уморен посред нощ.

Ето малко информация от Wikipedia за преноса и контрапреноса, тъй като това са фундаментални понятия. Може да се срещнат и като проекция-пренасяне-проектиране и контрапроекция-контрапранасяне-контрапроектиране.

В психотерапията контрапреносът е състояние, при което терапевтът, в резултат на терапевтичната сесия, започва да пренася своите собствени несъзнателни чувства към пациента. Например: терапевтка може да има силно желание пациентът да има само шестици в университета, защото клиентът й напомня за нейните деца в тази фаза на живота и тревожността, която изпитва терапевтката по това време. Друг пример би бил ако имаме терапевт, който не е получавал достатъчно внимание от баща си и възприема клиента си като прекалено дистанциран, и негодува от това. Контрапреносът е дефиниран като противоположност на преноса, при който личността в терапията започва да пренася чувства (независимо лоши или добри) към терапевта. Контрапреносът е повсеместен и може да има и позитивен, и негативен ефект върху лечението. Най-важното, неанализираният контрапренос води терапевта до слепи петна и вредни изказвания. От друга страна осъзнаването на чувствата при контрапреноса може да осигури ценен прозорец към вътрешния свят на пациента и в емоциите, и в реакциите му.

Затова, за да избегне процеса на пренасяне на собствени състояние от емоционалната и интелектуалната сфера на личността си върху личноста на пациента, психологът по време на разговора ( съзнателно избягвам думата "сеанс", защото за мен в нея има нюанси, каквито на практика няма, на тайнственост и магичност, което допълнително усилва естествение страх, който се изпитва към психолозите) трябва да забрави за себе си, да забрави за собствената си личност, да се абстрахира от нея, да я игнорира напълно и да се концентрира единствено, и само върху личността на пациента, което на базата и на други знания се постига още в началото на психологическата практика.

П.П Моля да ме извините за, понякога, острия ми тон. Бях несправедлива към вас Моля да ми простите.

И ви благодаря, за това, че обогатявате темите, като ни поднасяте нагото и прегледно конкретна инфрмация

Редактирано 25 ноември 201114 г. от kaloia (преглед на промените)

Процеса на пренос и контрапренос не може да бъде избегнат. Той е несъзнаван. Не може да се манипулира съзнателно. Този процес е единствено възможния, за да има терапия. Той трябва да бъде осъзнат в даден момент от терапевта обаче, след като се е появил и да бъде използван терапевтично. Но това е тъмна Индия за вас. Ако се занимавате с консултиране, това не е чак толкова важно. Ако опитвате да провеждате терапевтичен процес обаче, идея нямам какво точно правите. Психотерапията не е индивидуална самодейност. Има правила в тая работа. Общи правила, за всички школи и всички терапевти, по целия свят. А всички те са и психолози под секрет. И все пак, наивно е да мислите, че без собствена лична терапия, можете да работите психотерапевтично с някой друг. Това е задължително за всеки един терапевт. Тук не става въпрос, че сте болна и имате нужда от помощ, а че психотерапия се учи само и единствено ако бъде прекарана през собствения психичен свят и решаването на собствения психичен конфликт, който всички хора имат и решават в различна степен и с различни средства. Трябва солидно самопознание през метода, който ползвате /но разбирам че вие не ползвате такъв/ за да умеете да го приложите на някой друг и това да е от полза за него. Може би имате някакъв изграден маниер на работа с който трупате опит, но този опит може да не е бил най-правилния и много далеч от психотерапевтичен такъв. Съдейки по това как се изказвате за психотерапевтичните школи, които сте изучава в университета, продължавам да се удивлявам, как ме съветвате да ги захвърля с лека ръка. Вие натирихте и психодинамичната психотерапия, и когнитивно-поведенческата, хуманистичната и т.н. /около 500 на брой/, за които сте държала изпити, защото не струват, пред дипломата по психология, която сте взела изучавайки бегло на теория въпросните течения в психологията. Психотерапията е практическо изпълнение на тези въпросни течения.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от t.todorov (преглед на промените)

... собствения психичен конфликт, който всички хора имат и решават в различна степен и с различни средства.

...

Също както в сектите, всички сте греховни и виновни пред божеството изфабрикувано от гуруто и трябва да си изкупувате цял живот греховете, чрез изповядване при отец Тошо.

Разбира се, Тошо ви изповядва за по 120 лв на месец, не е скъпо, при 270 лв минимална работна заплата, ви остават цели 150 лв за кисело мляко и черен хляб.

Важното е да си спасите душата от "психичния конфликт" който Тошо ще напипа и набара майсторски в дебрите на найвната ви душа.

Психичен конфликт е понятие. То не определя че някой е по-нормален от друг, защото го има при всеки. Някои имат средствата и способностите, да го преодолеят. Човешкото развитие е свързано с преминаването на определени жизнени кризи, от ранно детство до късна зрялост. В зависимост от способностите на личността тя се справя по различен начин с тях. Вие добре се справяте с така наречените защитни механизми отричане и рационализация, когато говорим за психотерапия. Което означава, че сте развили способности да се справите с тези неща, които биха предизвикали вашата тревожност. Това сигурно се отнася и за други аспекти от живота ви. Не всеки обаче умее да се справи с това. Имайте предвид, че хората са различни, имат различен опит, различни преживявания и различна интерпретация на реалността от вас.

Човешкото развитие е свързано с преминаването на определени жизнени кризи, от ранно детство до късна зрялост.

Само да подчертая, че тази концепция няма универсална валидност, а е свързана най-вече с идеите на Ерик Ериксон, което я прави само един от възможните подходи към даден проблем.

Точно така. Ако заменим жизнени кризи с жизнени етапи, нещата стават ли по-универсални?

Точно така. Ако заменим жизнени кризи с жизнени етапи, нещата стават ли по-универсални?

Просто не всички школи свързват жизнените кризи с жизнените етапи. Много зависи от конкретния човек - при един човек определен подход е продуктивен, при друг - не е.

Вие говорите за подходите на практика, а аз за теорията. Теорията е за всички еднаква. Всеки си минава през етапите и кризите, друг е въпроса на практика как и до колко могат да бъдат терапевтично разработени. Тук се определя продуктивността на определени техники за отделния човек.

Вие говорите за подходите на практика, а аз за теорията. Теорията е за всички еднаква.

Аз говоря точно за теорията. Ерик Ериксон се опира на много класически психоаналитични концепции, но ги модифицира, като ги допълва с неговата концепция за жизнените етапи и обръща внимание и на социалните фактори - по този начин той изгражда своята система. При Ерик Ериксон има определена доза социална психология. За други психологически школи жизнените етапи не са важни, тъй като те се съсредоточават върху определени иманентни (присъщи) черти на психиката.

Това не съм го чел, щото не ме интересува пряко, но понеже стана дума за кансултации от разстояние ви го пускам да видите че са се сетили разни хора да го правят: http://www.onlinetherapyinstitute.com/ .

Просто не всички школи свързват жизнените кризи с жизнените етапи. Много зависи от конкретния човек - при един човек определен подход е продуктивен, при друг - не е.

Затова трябва да се познават всички школи. Всяка една от тях не обяснява психичното изцяло,(независимо, че това й е целта), а отделна негова част (страна) и в определен аспект, в зависимост от гледната точка. Психиката е много сложно нещо, толкова колкото и материята. Материята една наука обяснява ли я и може ли да я обясни!?

В България само Софийски университет подготвя психолози. Само там има преродаватели за това.

Редактирано 28 ноември 201114 г. от kaloia (преглед на промените)

" За други психологически школи жизнените етапи не са важни, тъй като те се съсредоточават върху определени иманентни (присъщи) черти на психиката" Я да видим дали ще има и примери за школи, които не вземат предвид етапите на развитие под някаква форма . Как тези черти са се появили, за да станат присъщи за личността? /този въпрос ми е по-актуален/ Въпросните черти се наричат и още личностна конституция, която се предопределя в различните етапи от развитието. Има четири основни и много други според различните класификации - шизоидна, депресивна, натраплива и хистерична. И тук практиката, според школите си поставя различни цели. Едните казват - каквото такова, въпроса е човек въпреки това което е, да живее по-добре /тук конституцията не е от значение, а начините по които човек да се справи по-добре имайки дадена конституция/. Други казват, че все пак константните черти на характера не са толкова константни, ако се работи по някои правила. Т.е. има начин те да се размърдат малко, с което личността няма да се задоволи само с това, което има на "гърба" си и правилните начини, по които да го "носи", а би могла да свали малко от вредния "товар". Ако терапевтично няма шанс за конституционална промяна /при силно изразени психопатни личности например/, се избира план първи и прилежащите теории /"жизнените етапи не са важни"/. Ако личността е предразположена към конституционална промяна се избира план две и прилежащата и теория. Едното става за кратки срокове, с малки и лесно измерими печалби. Другото става за по-дълго време с възможност за сериозни печалби, които няма как да бъдат измерени /например категорията "щастие" няма мерна единица, дори да може да се измери експериментално, то ще е според натиска да се определи в дадени рамки/.

Затова трябва да се познават всички школи. Всяка една от тях не обяснява психичното изцяло,(независимо, че това й е целта), а отделна негова част (страна) и в определен аспект, в зависимост от гледната точка.

Добре е да се познават основните школи в психологията, тъй като това дава по-голям обхват на знанието, което един психолог може да има. Ето, да вземем например концепцията за жизнените етапи. Тук невинаги дадено психологическо явление може да се свърже с криза в прехода към нов жизнен етап. Едни психологически школи изучават предимно вътрешната обусловеност на психологическите феномени, други - влиянието на външните (социалните) фактори, трети правят синтез между двата подхода. Така че според това кои фактори преобладават, може да се определи и ефикасността на подхода.

Но също така е важно психологът да подбира подходите и школите според своята работа и проблемите, с които се занимава, тъй като всеки психолог си изгражда малко или много свой собствен подход в своята практика.

По тази причина има еклектични методи, които синтезират различните теоритични посоки в единна и структурирана терапевтична рамка. В крайна сметка човек, можа да научи 2-3 метода в тяхната тънкост, не повече /даже 3 са много/. Говоря за психотерапевтично обучение в методите. Самостоятелния подход е винаги различен, но няма как да излезе от рамките на метода, или методите по принцип. По-скоро терапевта се насочва към случаите, в които е силен , /да не казвам, че ще бъде "надушен" от такива свои клиенти с подобна проблематика на други, на които е помогнал/. А терапевта е силен с такива клиенти, с каквато своя проблематика се е занимавал в личната си терапия /в повечето случаи/. Терапевти, които са страдали като деца, избират да се занимават с деца, за да обгрижат онова дете в себе си, което е страдало, или терапевти с девиантно поведение в пубертета най-добре се справят с подобни юноши и т.н. Така в крайна сметка един терапевт не може да е силен във всички проблематики, или ако е така, просто не си дава сметка колко е неподготвен всъщност. Апропо, много говори и към какъв метод на обучение се е насочил. Изобщо избора да се помага на другите е всъщност несъзнаваната нужда да помогне на себе си. Много е важно да се осъзнае този конструкт преди да се практикува психотерапевтично. Така всяко обучение първо в личната терапия "намира" начините, по които психологът /бъдещ терапевт/ е укрепил своя вътрешен мир. На практика може да има много защитни механизми, които допринасят за това да се чувства добре, но да пречи в терапията, защото много несъзнавани неща в терапевтичната динамика започват да действат против напредъка на клиента. Така в личната терапия бъдещият терапевт се вижда на показ, балансиращите поведения, да ги кажем стават съзнавани и съответно непотребни, а баланса е нарушен /така както е при всеки един клиент идващ в кабинета/. Естествено е в следващият момент или да пренареди това, или да го приеме, /съответно отхвърли/, но вече съзнателно, което означава, че ще може да го регистрира в процеса, а няма да е като "сляпо магаре". Това е много труден път. Не всеки е готов да разбалансира, хармонията която е изградил в себе си. Такива хора обикновено се насочват към методи, които работят само с "тук и сега" и бъдещето. Много е вероятно такива терапевти да работят с психопатни клиенти за в бъдеще. И така, общо взето клиента си надушва терапевта в по-голямата част от случаите.

Редактирано 28 ноември 201114 г. от t.todorov (преглед на промените)

Я да видим дали ще има и примери за школи, които не вземат предвид етапите на развитие под някаква форма .

Феноменологическите, например.

Как тези черти са се появили, за да станат присъщи за личността? /този въпрос ми е по-актуален/

Има си цели школи, които се занимават с това.

Въпросните черти се наричат и още личностна конституция, която се предопределя в различните етапи от развитието. Има четири основни и много други според различните класификации - шизоидна, депресивна, натраплива и хистерична. И тук практиката, според школите си поставя различни цели. Едните казват - каквото такова, въпроса е човек въпреки това което е, да живее по-добре /тук конституцията не е от значение, а начините по които човек да се справи по-добре имайки дадена конституция/. Други казват, че все пак константните черти на характера не са толкова константни, ако се работи по някои правила. Т.е. има начин те да се размърдат малко, с което личността няма да се задоволи само с това, което има на "гърба" си и правилните начини, по които да го "носи", а би могла да свали малко от вредния "товар". Ако терапевтично няма шанс за конституционална промяна /при силно изразени психопатни личности например/, се избира план първи и прилежащите теории /"жизнените етапи не са важни"/. Ако личността е предразположена към конституционална промяна се избира план две и прилежащата и теория. Едното става за кратки срокове, с малки и лесно измерими печалби. Другото става за по-дълго време с възможност за сериозни печалби, които няма как да бъдат измерени /например категорията "щастие" няма мерна единица, дори да може да се измери експериментално, то ще е според натиска да се определи в дадени рамки/.

Хубаво е човек да си изгради работна рамка за дисциплината, с която се занимава, но представената работна рамка е много угодливо изградена от гледна точка на това, че според нея всеки човек има незаменима нужда от психотерапевт - четирите личностни конструкции са все проблематични. Виж, ако все пак имаше граница между тези, които имат нужда от психотерапия, и тези, които нямат такава нужда, нямаше да има никакъв проблем.

Редактирано 28 ноември 201114 г. от gothicrock (преглед на промените)

Много хора нямат нужда от психотерапия. Но ако смятат да се занимават с нея, стига да не е консултативно насочено, е задължително да има лична терапия, без значение колко е здрав или не. Не качеството на психично здраве определя тази нужда, а единствения начин по който може да се учи психотерапия - чрез преживяването, собственото преживяване. Не учебник, не гледане, а придобиване на опит през собствените преживявания. От там идва необходимостта. Няма как да се научиш да плуваш по книга, без да влезеш в морето и сам да преживееш влиянието на водата, на собствените ти движения в нея. Това е смисъла на личната терапия за специалисти психолози. Иначе как така аз ще работя с други да се учат да плуват, като дори не съм си намокрил собствените си крака в морето? П.С: Граница на изброените конституции няма. Има степен на хармонично развитие. Всеки човек е по-акцентуиран в някои от тях. Това в каква степен и следствията от това, обуславя нуждата или не от психотерапия. Идеалният вариант е еднакво развитие на четирите и използването им във всяка ситуация адекватно. Това разбира се е утопия. Идеални хора няма, както и идеално време в което да функционират, като такива.

Редактирано 28 ноември 201114 г. от t.todorov (преглед на промените)