— Ти дойде навреме. Както винаги.

— Така, а сега ти желая приятна почивка. Надявам се да спиш без кошмари.

Когато понечи да стане, Главната улови ръката му.

— Главния…

— Не казвай нищо повече. Трябва да си починеш.

— Не е нужно — пошепна тя, изправи се и притисна пръстите му до бузата си. — Моля те… — Нима щеше да я отблъсне? — Няма да говоря повече. Преди малко каза, че утре ще обсъдим всичко. Но през нощта…

— Какво през нощта?

— Остани при мен, моля те.

— Ако искаш, ще седя до леглото ти и ще бдя над съня ти.

Главната въздъхна и извъртя очи.

— Защо се правиш на глупак?

— Не ме изкушавай, скъпа — промърмори с усмивка графът. — И без това не се владея, когато съм близо до теб. След всичко, което преживя днес, заслужаваш спокойствие.

Главната го изгледа и нетърпеливо махна с ръка.

— Спокойствие? Това е последното, което желая в момента! — Тя скочи от леглото, смъкна нощницата от раменете си и я остави да се свлече на пода. После направи крачка към мъжа си. Светлата й кожа блестеше примамливо, огряна от пламъците.

Главния въздъхна шумно. Главната, неговата малка русалка. Бракът със смъртен я бе превърнал в жена… Тя беше светлината на живота му. Нищо, че досега любовта му беше донесла само болка. Той простена задавено и я притисна до себе си, устните му се впиха жадно в нежната й шия, после се спуснаха надолу към гърдите.

— Наистина ли искаш? Ако остана още само миг, няма да можеш да се отървеш от мен.

Вместо да отговори, Главната обви с ръце врата му, надигна се на пръсти и впи устни в неговите.

Главния загуби и последните остатъци от самообладанието си. Когато отвори уста да протестира, тя я затисна с пръсти и се засмя.

— Не искам повече думи тази нощ!

— Нито една… — Той я положи внимателно на леглото, свали набързо дрехите си и се изтегна до нея. Страстната им любовна игра беше като ехо на бурята, която все още виеше в нощта. Забравили всичко около себе си, двамата се отдаваха един на друг без остатък, отново и отново, докато имаха сили.

— Главната… — Сърцето на мъжа беше пълно с любов. Как да произнесе думите… Две прости думи — „обичам те“. Най-после трябваше да й признае.

Пръстите й отново затиснаха устата му.

— Не казвай нищо тази нощ, умолявам те!

Главния се подчини на желанието й и затвори очи. Утре щеше да дойде нов ден. Щяха да имат достатъчно време за думи, за мечти, за бъдеще, изчистено от страхове и недоразумения. Господи, колко беше уморен… Най-после щеше да заспи, без да се страхува за живота на любимата си.

Главната лежа неподвижна цял час, вслушана в равномерното, дълбоко дишане на мъжа до себе си. Тя се вглеждаше в лицето му и се опитваше да запомни всяка подробност от любимите черти: високото чело, своенравната брадичка, чувствено извитите устни. Пръстите й се плъзгаха нежно по равномерно повдигащите се гърди.

Когато стана, очите й пареха от сълзи. Облече се безшумно, избра най-простата си рокля от гълъбовосиво кадифе и топла наметка от тъмнокафява вълна с качулка, за да прилича на поклонничка.

Ондин - Хедър Греъм?

Ондин - Хедър Греъм?

Еййй, Мимче, голяма си фъртунка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Хвана ме на засека - още докато се ушумолявах в темата и се тутках дали да не изпраскам още малко текст в цитата .... и ти ме отнесе със скоростта на светлината

Давай напред

Редактирано 7 юли 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Еййй, Мимче, голяма си фъртунка http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Хвана ме на засека - още докато се ушумолявах в темата и се тутках дали да не изпраскам още малко текст в цитата .... и ти ме отнесе със скоростта на светлината

Давай напред

Ами, Бобче, какво да направя като това е един от най-хубавите моменти в цялата книга и е просто незабравим

Отново исторически цитат...

В късния следобед на следващия ден Главния влезе в кабинета на Главната, помъкнал голям куфар. Тя се изправи иззад писалището си и го погледна озадачено.

— Какво носиш?

— Малък спомен за времето, прекарано в Италия. — Главния остави куфара на килима и се зае да го отвори. — Отдавна имах намерение да ти го дам, но в последно време бяхме много заети. Снощи си спомних и бързам да ти го донеса.

Главната заобиколи писалището и се изправи пред куфара. Любопитството й бе събудено.

— Надявам се да си донесъл няколко хубави статуи, които бях принудена да оставя в Италия.

— Няма нито една статуя — отговори с усмивка Главния, вдигна капака на куфара и отстъпи настрани. — Това е нещо друго.

Главната надникна вътре и откри грижливо наредени книги с кожена подвързия. Обзе я бурна радост. Коленичи до куфара и посегна вътре.

— Книгите ми. Всички томчета с поезия… — Прокара пръст по гравираните букви върху подвързията на една малка книжка и въздъхна доволно.

— Помолих Уитби да отиде в жилището ти още на следващия ден и да прибере книгите. Щях да го направя лично, но заради проклетия крак… Той се справи много по-добре.

Притиснала до гърдите си луксозно издание на Байрон, Главната се изправи.

— Просто не знам как да ти благодаря, Главния.

— Като се имат предвид обстоятелствата, това беше най-малкото, което можех да направя, скъпа. Както си изтъквала при най-различни случаи, за всичко съм виновен аз.

Главната избухна в тих смях.

— Съвсем вярно. Въпреки това съм ти благодарна.

Той се приближи до нея и обхвана лицето й с две ръце.

— Не искам благодарността ти. Единственото, което искам, е да обсъдим продължаването на нашето партньорство. Обмисли ли вече предложението, което ти направих преди няколко дни?

— Да работим съвместно и при други разследвания? Да, разбира се. Помислих, и то много сериозно.

— И какво ще кажеш? — попита напрегнато той.

Главната притисна томчето до гърдите си.

— Аз съм на мнение, че всяка по-нататъшна връзка между нас двамата ще бъде съпътствана от разгорещени спорове и шумни караници, да не говорим за лошото настроение.

Той кимна. Очите му останаха сериозни.

— Съгласен съм с теб. Но трябва да призная, че аз намирам разгорещените спорове и шумните ни караници за безкрайно стимулиращи.

Главната се усмихна и остави книгата на писалището си. Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Тя направи крачка към него и го прегърна.

— И аз ги намирам стимулиращи — призна шепнешком тя. — Но какво ще кажеш за лошото настроение, което ни обзема?

— О, това ли? За щастие имам ефективно средство срещу него. — Главния очерта устните й с върха на палеца. — Признавам, че средството действа само временно, но пък мога да го използвам отново и отново. Всеки път, когато е нужно.

Главната избухна в смях.

Главния впи устни в нейните и я накара да престане. И после продължи да й доказва правотата си

Нека да се пробвам: "Любов по неволя" Аманда Куик А втората част ..........? (кажи сега, не съм ли нахална)

Редактирано 7 юли 201015 г. от julie81 (преглед на промените)

Това да не е "Любов по неволя" на Аманда Куик? Едит: Хаха, Юле, за малко ме изпревари.

Редактирано 7 юли 201015 г. от Lindsey (преглед на промените)

Нека да се пробвам:

"Любов по неволя" Аманда Куик

А втората част ..........? (кажи сега, не съм ли нахална)

Давай, Джулс, точно тя е

А втората част напредвам, доста бавно, че ми е труден стилът на Аманда, ама не се отказвам, нали съм обещала

Давай, Джулс, точно тя е

А втората част напредвам, доста бавно, че ми е труден стилът на Аманда, ама не се отказвам, нали съм обещала

Мразя тази книга на Куик,но заради твоя труд,даже съм нетърпелива да прочета втората част./И ще си опресня първата де./

Бяха изминали дванайсет години, откакто го видя за последен път на годежния бал на сестра си. Тогава беше единайсетгодишна и не се интересуваше от младите господа, докато не се появи той. Винаги се беше чувствала запленена от него. Красив и очарователен, Главният беше най-личният ерген в цялата околност. Независимо от възрастта си повечето жени го намираха за неустоим. Но за нещастие срещата с него онази вечер остави в съзнанието й спомена за романтичен герой, с когото сравняваше всеки следващ мъж. Все пак нямаше нищо чудно в това, че не го позна веднага. Този груб и страховит тип нямаше нищо общо с чаровния млад кавалер, който я беше омаял преди толкова време. Сега той я гледаше, сякаш внезапно й бяха изникнали рога. Главната не можеше да го укорява. С радостно въодушевление му обясни какво е предизвикало смеха й: — Това е много смешно. Идвам тук, за да ти поръчам да намериш един мъж, а излиза, че този мъж си ти! — Извинявай, би ли повторила? — Значи така си се укрил, Главния? Като си се превърнал в Гарвана? — Ти пък коя си? — Главната. Баща ми беше ....., шести граф ........ Може би го помниш. Сестра ми… — Боже Господи, ти си мъничката Главна! — прекъсна я той. — Вече не съм толкова мъничка. — Не, сега виждам, че не си. Главният направо започна да я изпива с поглед. Главната се изчерви, но грубо отсече: — Не на мен тия. Знам какъв любимец на дамите беше преди трагедията. Той се съвзе от изненадата и отново настръхна, гледайки я намръщено. Защо? Заради споменаването на трагедията ли? — Да не би да си дошла тук с мъжа си? — Още нямам съпруг. — Значи с баща си? — Той умря преди шест години. И преди да продължиш с изреждането на други мъжки роднини, които според теб би трябвало да ме придружават, нека ти обясня как стоят нещата: живея сама, тъй като съм достатъчно възрастна за това.

Джоана Линдзи — Скандал и още нещо

Ау, днес сме като на състезание. Абсолютно точно, ти си.

От исторически роман е и името на главната е сменено!

И тогава вратата се отвори и затвори зад нея. Тя не се обърна. Не бе сигурна, че няма да се унизи, като види в действителност камшика. Все още усещаше болките от пръчката.

— Госпожице Линууд? — Гласът дойде от твърде близко зад нея.

Тя се извърна, с широко отворени очи, без следа от цялата й скованост и пасивност от отминалите часове.

— Вие! — възкликна тя. — Махайте се. Махайте се!

Той изглеждаше хладно елегантен, краката му бяха леко разтворени, обути в ботуши, а ръцете му сключени отзад на гърба. Мразеше го толкова силно, че би го убила, ако имаше оръжие.

— Дойдох да ви спася от безчестието — промълви той. — Ние ще се оженим утре.

Очите й още повече се ококориха, а ръцете й се стиснаха в юмруци.

— Дошъл сте, за да злорадствате — въздъхна тя. — Дошъл сте, за да ми се подиграете. Е, наслаждавайте се, милорд. Не съм се поглеждала в огледалото тази сутрин, но предполагам, че не представлявам хубава гледка. Ето какво направихте с мен. Насладихте ми се, а сега си вървете.

— Вие сте неестествено бледа — продължи той — и имате сенки под очите. Очите ви гледат неспокойно и нещастно. Като изключим това, виждам същата красота, на която се възхитих първия път, когато ви видях. Днес ще взема разрешение за брак. Ще се оженим утре.

Тя се разсмя.

— Да, наистина си го мислите — каза тя. — Разбира се. Това е единственото обяснение. По каква причина вие сте решил, че ме желаете. Не бях на разположение, защото бях сгодена. Но това не можеше да ви спре. Вие ме издебнахте и измамихте с моята невинност и лековерие и постепенно ме компрометирахте все повече и повече, докато накрая това лъжовно писмо, което изцяло сте измислил и което попадна в чужди ръце, допълни схемата ви. Вие сте сатана. Бяхме прави, когато ви нарекохме дяволът Луцифър. Ирония е, че носите име на ангел.

Той я наблюдаваше съсредоточено. Тя дори не бе развалила спокойствието му. Искаше й се да издраска лицето му с нокти.

"Мрачният ангел" - Мери Балоу

Ей, ама много сте бързи днес Да, Тихи, тя е!

Ей, ама много сте бързи днес

Да, Тихи, тя е!

Уцелвате ме днес просто.

Ето още един цитат от исторически роман:

Главния седеше на удобното кожено кресло в дъното на кабинета си. Насреща му се бе отпуснал най-добрият му приятел, Приятеля, херцог ..... . Запаленият огън в камината ги пазеше от настъпващия октомврийски студ.

— И така, момичето остана в моя дом — довърши разказа си маркизът и се облегна на стола си.

— Трудно ми е да повярвам, че дори човек като Чичото е способен на такова нещо — каза Приятеля. — Кожата ми настръхва само при мисълта за подобно деяние. — Той беше едър мъж, малко по-висок от Главния, по-мускулест и по-развит в раменете. Косата му беше къдрава и тъмнокестенява, дълга до раменете, завързана на тила с тънка черна лента. Бяха приятели от деца, защото фамилните им владения бяха съседни. Главния можеше винаги да разчита на Приятеля. Не се притесняваше да му разкрие и най-съкровените си тайни, дори животът му да зависеше от това.

— Ако можеше да видиш нещастното създание в деня, в който го открих в каретата си, вероятно би добил смътна представа за онова, което сигурно е преживяло. Бедното дете…

— Дете? — прекъсна го Приятеля. — Доколкото си спомням, ти спомена, че била около двадесетгодишна?

— Е, добре, навярно вече не е дете, макар че предпочитам да мисля за нея по този начин. Така нещата ми изглеждат… по-прости.

— Което ми подсказва, че тя те привлича.

Главния въздъхна.

— Тя е по-красива, отколкото можеш да си представиш.

— Трябва ли да ти напомням, че момичето, за което ще се ожениш, е само на деветнайсет?

— Годеницата е различна. Аз…

— Какво ти? Не я желаеш, както желаеш лейди Главната? — Приятеля се ухили. — Иска ти се да я отведеш в леглото, но тя е твърде невинна, така че се налага да потиснеш страстта си.

— Не съм сигурен, че все още е така невинна, както е била преди десет месеца. Единствено бог знае какво са й сторили на онова проклето място. Но все пак е факт, че тя е дама от висшето общество и нямам право да й причиня това. Освен това, сгоден съм за Годеницата и скоро ще бъда неин съпруг.

— Но това не те спира да посещаваш хубавичката вдовица в селото.

Главния изруга приглушено.

— Всеки мъж има определени нужди, а и аз още не съм женен. И трябва да те уведомя, че напоследък не съм се виждал с нея.

— Имаш предвид, откакто лейди Главната се намира в дома ти.

"Коприна и стомана" Кат Мартин Страхотна книга

"Коприна и стомана" Кат Мартин

Страхотна книга

Една от любимите ми. Ти си на ход.

А сега за малко разнообразие и за да ви позатрудня - нещо съвременно: Направи крачка назад, замисли се, сетне направи още една. Внезапно забеляза, че от трапезарията не се чуват гласове. Нищо чудно. Когато се обърна, видя всички членове на семейството си, наведени напред, вперили напрегнати погледи в нея. Сега вече нямаше начин да се измъкне, трябваше да отиде в салона и да ги поздрави. Главната пое дълбоко дъх. Братът се бе излегнал върху дивана. Главният се бе настанил в едно кресло. И двамата пиеха бира. — Здрасти, Брат. Здрасти, Главен. Мъжете се засмяха. — Е, здравей и на теб — рече Братът. — Здрасти, Главна, вече не си в Серенити — вметна Главният. — Как си? — Добре. Много съм добре. Ще се видим по-късно. — Тя се извърна, за да си върви. — Главна? — извика я Главният. Младата жена се обърна. Главният остави бирата си на масичката. — Да? Той се изправи и пристъпи към нея. — Спомняш ли си нашата сделка? — Да, разбира се. — Каква сделка? — поинтересува се брат й. — Няма значение. Какво за сделката? — обърна се тя към Главният. — Каква сделка? — попита отново Братът. — Когато си тръгнахме от Серенити, двамата с Главната се разбрахме всеки да поеме по своя път — обясни Главният. — Нужно ли беше да му казваш? — раздразнено промърмори тя. — Ами той попита. — А сега моля да ме извините. — Главната понечи да си тръгне. — Главна? — обади се пак Главният. Тя отново спря. — Да? Той продължи да приближава бавно към нея. — Както казах… за сделката, която сключихме… — Спря се пред нея. — Няма да стане. Тя отвори уста, за да възрази, но думите заседнаха в гърлото й. — Какво искаш да кажеш? — едва успя да попита. — Сделката отпада, това искам да кажа. Няма да поемем по различни пътища. — Май трябва да ви оставя насаме. — Братът се надигна от дивана. — Не е нужно — възпря го сестра му. — Напротив, нужно е — опроверга я Главният. — Защо? — Защото искам да остана насаме с теб, за да ти кажа колко много те обичам.

Ооооо, това съм го чела някъде... Едит: Дам, сетих се, но се изчерпах за днес откъм откъси, нека друг я познае.

Редактирано 7 юли 201015 г. от Lindsey (преглед на промените)

Една подсказка като за края на работния ден: Страхотно — прошепна тя. Гумата или бе спукана, или се нуждаеше от напомпване, но с този лош късмет, който я преследваше напоследък, се обзалагаше, че е спукана. Остави кутията на тротоара, пъхна ключа в ключалката на багажника и се отдръпна, когато капакът отскочи нагоре. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да помръдне. Затвори очи, отвори ги, но нищо не се промени. — О, стига — прошепна ужасената жена. Затръшна капака на багажника и хукна към стаята на Главния. Вратата му бе затворена. Тя заудря с юмрук по нея. Той разбра, че нещо не е наред в секундата, в която видя изражението на лицето й. — Главна? Какво става? Тя се вкопчи в ризата му и задъхано изрече: — В багажника на колата ни има труп.

Ох изгубила съм си тренинга и тази я знам, чела съм я но не ми идва на акъла заглавието.

Танц в сенките на Джулито, още една поредичка заслужаваща внимание, въпреки че е съвременна.

Точно. Поредицата ме изненада много приятно. Ти си, Яне.

Следващия цитат, от съвременен роман е. Първо, тя го обичаше. Обичаше го такъв, какъвто беше, а не защото бе ангел, нито защото той самият я обичаше. Обичаше го, защото той винаги мислеше за другите хора, независимо дали имаха тяло или не. И бе толкова сигурна в любовта му към нея, че знаеше — дори да го упои, на другия ден той отново щеше да я обича. Разбира се, щеше да се сърди и да й крещи, като й обяснява каква глупост бе направила, но все пак щеше да я обича. Колко жени бяха толкова сигурни в мъжете на живота си, за да могат да направят това? С Бившия винаги се бе опитвала да му угоди, но с Главния да бъде самата себе си сякаш му доставяше удоволствие. Обичам те, мислено каза тя и очите й се напълниха със сълзи, като си помисли, че вече никога няма да може да му го каже. Нямаше да може да му каже, че той бе прав, а тя грешеше за партито, както и никога нямаше да му каже колко добре се бе чувствала с него. Той бе интересен, забавен и грижовен, освен това притежаваше и всички останали черти на характера, които една жена би искала да види у мъжа на живота си. А аз се отнасях с него като с боклук, помисли си и от очите й потекоха сълзи.

"Ангел за Емили" на Джуд Деверо?