Това е кошмар.Книгата от която е цитата, съм чела най-много преди два месеца.Да не си спомнях само цитата,как да е.ама не вдявам въобще за какво е.

Ох, Гале и аз съм така. Знам, че съм я чела, и то скоро, но не мога да се сетя кой е Да не е Вкусът на греха - Кони Мейсън. Като не съм си на моя компютър и не мога да направя справка, целя малко на посоки.

Редактирано 17 юли 201015 г. от Слава (преглед на промените)

Ох, Гале и аз съм така. Знам, че съм я чела, и то скоро, но не мога да се сетя кой е

Да не е Вкусът на греха - Кони Мейсън.

Като не съм си на моя компютър и не мога да направя справка, целя малко на посоки.

Мнеее, мила, не е тази книгата, но си уцелила авторката. Цитатът е от най-любимата ми книга от Конито,http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif не исках въобще да ви зaтрудня. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

След този жокер...Женкарят и разбойничката?

Редактирано 17 юли 201015 г. от BlackRose (преглед на промените)

След този жокер...Женкарят и разбойничката?

Мхм, точно това си мислех, като знам колко са й любими на Боби женкарите на Конито, ама аз ще пробвам със "Съблазнена от един женкар"

Ох, момичета, наистина тези женкари на Конито ужасно са ми легнали на сърце Но.... първата от поредичката - "Женкарят и разбойничката" най-нааай- си я тача Давай, Мимче, ти си на пангара сега

Ето го и следващият исторически цитат от една моя много, много любима книга...

Тълпата отново нададе викове, както правеше в края на всяка схватка. От продължителния, подигравателен рев на публиката след всяка среща съдеше, че претърпелите поражение не се представят особено достойно. Очевидно бойните умения на шотландците не заслужаваха никакви аплодисменти…

Тя подскочи сепнато, когато вратата към стаята й се отвори рязко и се удари с трясък в стената.

— Вземи си пелерината! Бързо! — извика й Брата на главния. — Идваш с мен на арената, дори и ако трябва да те завлека там със сила!

— Никъде няма да ходя! — тросна му се Главната. — Не мога да стоя там и да гледам как съпругът ми накълцва роднините ми на парчета!

Брата я сграбчи за раменете и я раздруса, а гласът му изплющя като камшик:

— Ще ти кажа аз какво става! Брат ми лежи там на арената и умира! Той се закле да не вдигне ръка срещу хората от семейството ти и в момента, в който разбраха това, скъпите ти роднини го посякоха! — процеди през зъби, без да спира да я разтърсва. — Накълцаха го още по време на груповия бой, а сега той се бие в единоборствата! Не чуваш ли присмеха на тълпата? Подиграват се на него! Толкова зле е ранен, че не знам дали осъзнава колко сериозни са раните му, които му причиниха, когато го свалиха от коня! Той си мислеше, че ще ги надхитри в двубоите, обаче вече просто няма сили, а още четиринайсет шотландци го предизвикаха на бой…

Младата жена го гледаше безмълвно, а краката й сякаш бяха залепнали за пода. Не можеше да помръдне от мястото си — все едно се намираше в кошмарен сън.

— Главна! — прегракнало извика Стефан. — Главния ги оставя да го убият. — Ръцете му се впиваха болезнено в раменете й, а гласът му заглъхваше от мъка. Той е там, на арената, и умира за теб! Той уби твоя брат и сега се моли…

Изречението увисна недовършено във въздуха, когато тя се отскубна от ръцете му и хукна като обезумяла.

//////// се изплю на земята до Главния, докато обикаляше в тръс по арената с победоносно изражение, но на херцога изобщо не му беше до такива обиди в момента. Той се помъчи да се изправи на колене, чувайки оглушителния рев на тълпата. Поклащайки се, Главния свали шлема си и се опита да го прехвърли в лявата си ръка, но тя висеше безжизнена до тялото му и шлемът се изтърколи на земята. Гауин тичаше към него — не, не беше......., а някой в синьо наметало… Той примигна, опитвайки се да различи идващия, чудейки се дали не е следващият му противник.

През пелената от кръв, пот и болка, която замъгляваше зрението и ума му, херцогът за момент си помисли, че вижда женска фигура — някаква жена, която тичаше към него, а разпуснатите й коси се развяваха, блестейки в алено и златисто на слънцето. Главната! Той примигна, опитвайки се да фокусира погледа си, докато оглушителният рев на тълпата ставаше все по-силен и по-силен…

Главния изстена, мъчейки се да се изправи на краката си, Главната се беше върнала — за да стане свидетел на поражението му. Или на смъртта му. И така да беше, той не искаше тя да го види как умира, пълзящ или търкалящ се в праха. С последни сили рицарят се надигна от земята и избърса потта от челото си. Когато погледът му се изясни, забеляза, че не халюцинира — съпругата му се приближаваше към него и беше настъпила странна призрачна тишина.

Главната сподави писъка си, когато видя жестоко счупената му ръка. Тя се спря пред него и в същия миг чу вика на баща си, а погледът й бе привлечен от копието, въргалящо се до краката на Главния.

— Използвай го, Главна! — прогърмя гласът на лорд Баща й. — Използвай копието, дъще!

Главния разбра какво ще се случи — тя беше дошла да довърши онова, което бяха започнали роднините й; да направи с него това, което той бе сторил с нейния брат. Без да помръдва, херцогът я наблюдаваше, забелязвайки как сълзите се стичат по красивото й лице, докато се навеждаше надолу. Вместо да се протегне за копието или кинжала обаче, тя взе дланта му в ръцете си и нежно я докосна с устни. През булото на болката и объркването Главния най-накрая осъзна, че тя всъщност коленичеше пред него и от гърдите му се откъсна стон:

— Скъпа… — изрече, хвана я за ръката и се опита да я накара да се изправи. — Недей… Не прави това…

Тя обаче изобщо не го слушаше. Пред седем хиляди зрители Главната , графиня на Рокбърн, падна на колене пред съпруга си в смирен поклон, с лице, притиснато към ръката му. Раменете й се разтърсваха от ридания. Когато се изправи, тя отстъпи крачка назад, вдигна насълзеното си лице към неговото и изправи рамене. В смазаното тяло на Главния припламна гордост — съпругата му се държеше така, все едно току-що бе посветена в рицарство от самия крал.

В следващия момент Брата на главния побутна....... и оръженосецът веднага се втурна към господаря си, който го прегърна със здравата си ръка и бавно закуцука, напускайки арената.

Радостните възгласи на тълпата, които го изпратиха, бяха почти толкова гръмки както когато бе повалил от коня /////// или ********.

Джудит Макнот — Кралството на мечтите

Много си бърза Давай, мила, ти си на ход

Миме, моля те пусни вместо мен едно цитатче, че аз забравих, че на компютъра на мъжа ми нямам никакви книги и не мога да продължа играта. Извинявам се. Май в скоро време не трябва да влизам в тази тема, поне докато ми оправят компа.

Миме, моля те пусни вместо мен едно цитатче, че аз забравих, че на компютъра на мъжа ми нямам никакви книги и не мога да продължа играта. Извинявам се. Май в скоро време не трябва да влизам в тази тема, поне докато ми оправят компа.

Ами добре, мила. Избрах един лесен, исторически и любим цитат...

Той го каза просто, защото не вярваше, че тя някога ще успее да го постигне. И може би беше прав. Но тя нямаше никакво намерение да се откаже.

— Ами, всъщност точно така е.

Главната се извърна рязко и ахна при вида на Главния, изпълващ вратата. Зяпаше я, сякаш искаше да я грабне и да я разтърси… или да я прегърне. Всъщност, толкова много емоции излъчваха очите му, че тя трудно можеше да определи точно какво изпитва. Най-накрая той свали поглед от нея и го насочи към децата отзад. Те се бяха скупчили и гледаха с изумление този богаташ дошъл в тяхната част на града.

Той подхвърли една монета и каза:

— Ще имаш ли нещо против, момче, да ми пазиш каретата? Ако е още отвън, когато се върна, ще ти дам още една монета. Ако не е — ще ти помогна да си изкопаеш гроба, преди да те вкарам в него.

Това извади Главната от вцепенението й. Тя се втурна към вратата.

— Той не искаше да каже това — каза тя на момчето, което зяпаше с отворена уста. — Просто седни в каретата и извикай, ако някой се опита да я открадне.

После се опита да се отдалечи от Главния, преди да го нападне.

— Как ме откри?

— Ами, трябваше да пребия това чудовище в кръчмата и да го заплаша, че ще му извадя сърцето с голи ръце, ако не ми каже къде се е скрила бандата ти.

— Разправял си се с него?

— Не, но прозвуча убедително, нали? — каза Главния широко усмихнат.

Главната изобщо не го намери за забавно, за разлика от ....... . Той избухна в смях, а Главния продължи.

— Всъщност, парите му развързаха езика и не се наложи да прилагам никакво насилие. Доста са лоялни приятелите ви наоколо, няма що — добави той сухо.

Смехът на ....... беше накарал ,,,,,, да излезе от стаята си. Тя се взря в Главния, невярваща на очите си, преди да отправи още по-изумен поглед към Главната.

— Ти си го напуснала? Брей, Главна, да ни си са побъркала?

Главната взе да се изчервява, но Главния й се усмихна сърдечно и каза:

— Ти трябва да си ,,,,,,. Задължен съм ти. Наистина.

,,,,,,, премигна.

— Тъй ли? Що?

— Задето си пазила момичето ми през всичките тези години, докато я срещна. Благодаря ти! И на теб също — добави той, гледайки ........ . — Щото си я изритал оттук, та да ме намери.

Главната извъртя очи. ....... се закашля, а ,,,,,, каза:

— ......., хайде да идем да видим каретата на човека, а? Да ги оставим тез’ двамата насаме за малко?

— Само за малко — настоя Главната, но те вече излизаха през вратата, затова тя се обърна отново към Главния и го изгледа свирепо.

— Защо си тук?

— Дойдох да си взема шапката, разбира се. Предупредих те да не я вземаш.

Не това очакваше да чуе и въпреки че усети, че той само я дразни, тя ядосано измарширува в стаята на ,,,,,,,, , изрови я от торбата и после се върна да му я хвърли в лицето. Той я улови приближи се и й я подаде отново.

— Ето, връщам ти я и вече можеш да я задържиш. — Още не беше свършил, когато я дръпна към себе си, шепнейки. — Но аз ще задържа теб. Боже, Главна, не ме подлагай никога повече на този ад.

Той я притискаше толкова силно, че тя едва дишаше, но точно сега това въобще не я интересуваше. Опиваше се от щастието да бъде в прегръдките му. После обаче, здравият й разум се върна и тя го отблъсна от себе си. Той я пусна, но не й позволи да се отдалечи толкова, че да не може да я привлече отново към себе си.

— Не трябваше да идваш тук — каза му тя.

— Не трябваше да ме караш да го правя. И щях да дойда по-рано, но хората от квартала истински се забавляваха, докато ме упътват в грешната посока в продължение на половин ден.

— Не трябваше да съм тук въобще, така или иначе. Дойдох само да си оставя нещата, докато си намеря нова работа.

— Можеш да забравиш за това. Връщаш се обратно с мен вкъщи, където ти е мястото.

Главната изстена вътрешно. Никога не беше чувало нещо толкова мило. „Където ти е мястото“. Мили Боже, знаеше, че ще й е адски трудно да устои, ако той вземе да я разубеждава.

Тя се обърна и се насили да каже:

— Няма да променя решението си, Главен. Искам повече отколкото ти си в състояние да ми дадеш.

— Ако не беше избягала толкова бързо…

Тя ахна и го сряза веднага:

— Не съм избягала. Казах ти какво ще ме задържи при теб, но ти не ми обърна внимание. Остави ме да си отида.

Той изцъка невярващо.

— Ами, просто ме шокира, скъпо момиче, не очаквах да ми предложиш така. Наистина трябва да запомниш, че вече не носиш панталони. Направо изгубих ума и дума, ако искаш да знаеш.

— Да бе! Знаеше, че ще стигнем дотам. Бях те предупредила какви са целите ми още от преди и че ще си тръгна скоро и ще направя всичко възможно да ги постигна.

— Но твоето „скоро“ беше години в съзнанието ми, скъпа.

Тя изсумтя.

— Значи на теб ти трябва речник.

— Може би, но това което наистина ми е нужно си ти. Ела си вкъщи…

— Недей! — каза задавено тя и очите й се напълниха със сълзи. — Просто си върви, Главен. Не можа да се удържиш да не опиташ да ме убедиш да остана. Е, вече можеш да си тръгнеш. Нищо нямаше да излезе от това и все още нямаме шанс. Просто тръгвай!

— Тук съм, за да се извиня и да обсъдя женитбата си.

— С кого?

— С теб, глупачето ми.

Тя замахна насреща му, целейки се в окото му. Беше бясна. Но той се наведе и възкликна.

— Мътните да те вземат! Това защо го направи?

— Това не е нещо, с което да се шегуваш, Главен. Толкова отвратително жесток си. Не мога да повярвам, че го правиш. Махай се! И да не си ме потърсил отново!

Вместо да я послуша, той я притисна към себе си отново. Силно. Ръцете му я обвиха толкова плътно, че дори не можеше и да удари този негодник. Но тя и не искаше вече.

Той каза самодоволно:

— Това „да“ ли беше?

Тя се опита да го удари отново. Той само се изсмя.

— Предай се, любима. Никога не съм си мислил, че ще предлагам на някоя жена да се омъжи за мен, така че е нормално да оплескам всичко. Но ти ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се шегувал за такова нещо.

Тя изведнъж замръзна в ръцете му. Той беше прав. Никога не би се шегувал с нещо такова. Но тя все още не можеше да повярва, че е сериозен.

— Защо? Знам, че никога не си си и помислял да се жениш. Показа ми го доста ясно. Защо си промени мнението сега?

— Защото си инат. Защото това е, което искаш ти, а аз искам да те направя щастлива. Защото те обичам и мисълта да прекарам живота си без теб ме разкъса на парчета и не искам това да ми се случи отново. Не, благодаря! Защото искам да се будя до теб всяка сутрин, а не само когато имам късмет. И защото ти си всичко, което искам от една жена, Дани. Защо да не искам да се оженя за теб? Е, и аз си задавах същия въпрос, а сега и двамата знаем отговора. Не знаех, че съм влюбен в теб, докато не помислих, че съм те изгубил. Сигурно щях да го разбера накрая, но се радвам че го разбрах сега, а не по-късно. Така че, ще се омъжиш ли за мен и ще ми позволиш ли да създам бленуваното от теб семейство?

Тя се облегна назад и го погледна с недоумение.

— Искрен си, нали? Наистина ли ме обичаш?

— Повече отколкото бих могъл да опиша с думи.

Един за друг-нашите МалЪри

Редактирано 17 юли 201015 г. от plqsak (преглед на промените)

Един за друг-нашите МалЪри

Давай, Гале, ти си. Но за мен винаги ще си остане Да се влюбиш в негодник..и то какъв негодник, блазе й на Дани

Давай, Гале, ти си. Но за мен винаги ще си остане Да се влюбиш в негодник..и то какъв негодник, блазе й на Дани

Ами аз се включих във форума,след голямото обсъждане,скоро след туй издадоха книгата с туй заглавие.На всичко отгоре съм върл фен на Джеймс и Джеръми ми идва като копие на таткото.

Ето цитат от исторически роман.

Докато се поглеждаше за последен път в огледалото, Главната си вееше изкусно с ветрилото от щраусови пера. Доволна, веднага надникна при Приятелката и измъкна приятелката си в коридора.

— Гадняра би трябвало да се почувства много поласкан, ако взема предвид предложението му — прошепна тя.

— Това пък сега какво значи? — попита учудена Приятелката. — Мислех, че вече си приела предложението му.

— Една девойка трябва винаги да крие и някакви задни мисли, не си ли съгласна?

Приятелката отвори широко хубавите си кафяви очи. Тя не можеше да съперничи на класическата хубост на Главната, защото устата й беше малко по-голямшка, а сърцевидното й лице — осеяно с лунички, които с нищо не успя да премахне. Впрочем за сметка на това съдбата я беше дарила с фигура, събуждаща у всеки мъж страстни желания, и беше истински късмет, че още като тригодишно момиченце се влюби в Брата на главната. Ако беше проявила някога интерес към други мъже, сигурно двете с Главната щяха да са сега непримирими съпернички.

В горния край на стълбата приятелката й изведнъж спря и наведе глава, сякаш се вслушваше в музиката, долитаща откъм балната зала.

— Освен това… освен това той още не е изрекъл с думи предложението си.

Приятелката, която тъкмо се канеше да прекрачи едно стъпало, трябваше да се вкопчи в парапета, за да не загуби равновесие.

— Какво? Какво каза току-що?

— Нали чу. — Главната се озърна плахо. — Говори, моля те, по-тихо, за да не привлечем нечие внимание. Исках да кажа, че той всъщност вече ме попита, с много намеци… Само че…

— Само че още не е поискал ръката ти според всички правила, така ли?

Аз най-много обичам Джеймс. А Покорителят ми е най-любимия роман изобщо

Момичета ето още един цитат от романа Очите на Брат Й хвърляха мълнии към Главния, докато се опита да прегърне и утеши сестра си, но тя се отскубна от него и заудря шотландеца с юмруци, като го наричаше с всички възможни обидни имена, които някога беше чувала. — Пусни ме! — изкрещя тя, когато Брат Й я хвана здраво. — Главната, моля те… — Пусни ме! Каквото и да кажем, каквото и да направим, те все едно ще ни убият! Прислужницата вече тежи на съвестта им. Брат Й хвърли над главата й питащ поглед към приятеля си. — Какво говори тя? Какво сте сторили на Прислужницата? — Нищо. Милата ти сестра ме нападна с кинжал, а камериерката се опита да я подкрепи, затова, без да искаме, я ударихме така, че тя падна на пода. — Убиец! — изсумтя Главната. — Предател! Шпионин! Приятеля слезе с мрачно лице по стълбата. — Ще остане навярно няколко часа в безсъзнание, но иначе изобщо не е наранена. — Какво стана? — искаше да разбере Брат Й. — Прелестната ти сестричка не желае да се вразуми. — Главния свъси заплашително вежди, когато Главната се опита да му възрази. — Ако чуя още една-единствена дума от вас, госпожо, не ще мога да гарантирам за вашия многоуважаван брат. — После се обърна отново към Брат Й. — Можеш ли да предложиш нещо? Трябва ни време, най-малко три или четири дни. — Освободете Главната и Прислужницата и вземете мен за заложник, за да ги накарате да мълчат. Главната се обърна ужасена.

"Сърце в опасност" - Марша Кенъм??

"Сърце в опасност" - Марша Кенъм??

Бравос! Ти си наред.

Бравос! Ти си наред.

Супер, ето и моята загадка (от исторически роман):

Главния тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу гласа на момиченцето.

— Боже? — каза Детето, а гласът й прокънтя в малкия параклис. — Тук ли си, мили Боже?

Устните на Главния се разтеглиха в усмивка. Той влезе в параклиса и наостри слух.

— Аз съм, Детето.

Мълчание.

— Името на Детето.

Главния прехапа долната си устна, за да не се засмее. Малката бе по-забавна от театрално представление.

— Зная какво си мислиш, мили Боже, но не съм дошла, за да те моля за нещо — тя замълча, след което се поправи. — Бих се радвала на едно пони, но мога да живея и без него… ако се наложи. Дойдох, за да ти благодаря, че чу молитвите ми. Помниш ли, като те молих да ме дариш с баща?

Лицето на Главния придоби сериозно изражение и той се приближи на пръсти към олтара.

— Благодаря ти, Боже, че ми изпрати един чудесен баща, макар да трябва да го наричам ваша светлост. Не че се оплаквам, но… — тя се поколеба, сякаш се стесняваше поиска още нещо.

Главния пристъпи към олтара. Той коленичи до нея, без да се обръща, макар да чувстваше погледа й върху себе си.

— Господи, чуваш ли ме? — извика Главния и се ослуша.

Детето се наведе към него и му прошепна:

— Не се безпокоите, ваша светлост. Той ви чува.

Кимвайки сериозно, Главния продължи:

— Господи, тук съм, за да ти благодаря, че ми изпрати такава прекрасна дъщеря. Бих искал само, ако е възможно, тя да ме нарича татко.

Детето извика от радост и се хвърли в обятията му.

— Моят татко — извика тя и докосна бузата му с пръсти.

Главния засия.

— Мога ли да те наричам Дете?

— Да, можеш — отвърна тя, кимайки усилено. — Мислиш ли, че госпожа Главната би се съгласила да я наричам мамо.

— Разбира се. — Гласът долетя до тях от вратата на параклиса.

Детето видя Главната, пусна баща си и се втурна към нея, за да я прегърне

Супер, ето и моята загадка (от исторически роман):

Главния тъкмо се канеше да си тръгне, когато чу гласа на момиченцето.

— Боже? — каза Детето, а гласът й прокънтя в малкия параклис. — Тук ли си, мили Боже?

Устните на Главния се разтеглиха в усмивка. Той влезе в параклиса и наостри слух.

— Аз съм, Детето.

Мълчание.

— Името на Детето.

Главния прехапа долната си устна, за да не се засмее. Малката бе по-забавна от театрално представление.

— Зная какво си мислиш, мили Боже, но не съм дошла, за да те моля за нещо — тя замълча, след което се поправи. — Бих се радвала на едно пони, но мога да живея и без него… ако се наложи. Дойдох, за да ти благодаря, че чу молитвите ми. Помниш ли, като те молих да ме дариш с баща?

Лицето на Главния придоби сериозно изражение и той се приближи на пръсти към олтара.

— Благодаря ти, Боже, че ми изпрати един чудесен баща, макар да трябва да го наричам ваша светлост. Не че се оплаквам, но… — тя се поколеба, сякаш се стесняваше поиска още нещо.

Главния пристъпи към олтара. Той коленичи до нея, без да се обръща, макар да чувстваше погледа й върху себе си.

— Господи, чуваш ли ме? — извика Главния и се ослуша.

Детето се наведе към него и му прошепна:

— Не се безпокоите, ваша светлост. Той ви чува.

Кимвайки сериозно, Главния продължи:

— Господи, тук съм, за да ти благодаря, че ми изпрати такава прекрасна дъщеря. Бих искал само, ако е възможно, тя да ме нарича татко.

Детето извика от радост и се хвърли в обятията му.

— Моят татко — извика тя и докосна бузата му с пръсти.

Главния засия.

— Мога ли да те наричам Дете?

— Да, можеш — отвърна тя, кимайки усилено. — Мислиш ли, че госпожа Главната би се съгласила да я наричам мамо.

— Разбира се. — Гласът долетя до тях от вратата на параклиса.

Детето видя Главната, пусна баща си и се втурна към нея, за да я прегърне

Малко ми напомня Последния херцог на А. Кейн, ма хич не съм сигурна.Всъщност знам,че не е

Редактирано 18 юли 201015 г. от plqsak (преглед на промените)

Малко ми напомня Последния херцог на А. Кейн, ма хич не съм сигурна

Не е тя. Друга авторка е.

Ох, това съм го чела сто на сто, защото моментът с понито ми е супер познат, ама не мога да се сетя кой беше романът. Ако дадеш жокер, може би ще успея да се подсетя...

Иначе да налучкам "Интимно предателство" на Ейдриън Басо? Не вярвам да е това, но ми е ужасно познат този фрагмент...

Ох, това съм го чела сто на сто, защото моментът с понито ми е супер познат, ама не мога да се сетя кой беше романът. Ако дадеш жокер, може би ще успея да се подсетя...

Иначе да налучкам "Интимно предателство" на Ейдриън Басо? Не вярвам да е това, но ми е ужасно познат този фрагмент...

Да, не е тази.

Жокерчето е, че главната я мислят за луда - говори си сама.

На Патриша Грасо "Теменужки в снега"?

На Патриша Грасо "Теменужки в снега"?

Да, тя е. Ти си на ред.