И така: - Какви има? - Н-нищо. Просто не съм свикнала да ме прегръщат толкова силно. Тя не бе свикнала с нищо от това, което той правеше. Беше ужасена, но не би избягала от прегръдката му дори да й предлижеха всичките ранчо в Тексас в замяна. - Някой прегръщал ли те е досега? - Не. - Някой целувал ли те е? - Не. Той веднага се отдръпна. - Изплаших те. - Не, не си - побърза да го увери тя. - Просто не знаех какво да очаквам. Но ми хареса. Наистина, хареса ми.

И така:

- Какви има?

- Н-нищо. Просто не съм свикнала да ме прегръщат толкова силно.

Тя не бе свикнала с нищо от това, което той правеше. Беше ужасена, но не би избягала от прегръдката му дори да й предлижеха всичките ранчо в Тексас в замяна.

- Някой прегръщал ли те е досега?

- Не.

- Някой целувал ли те е?

- Не.

Той веднага се отдръпна.

- Изплаших те.

- Не, не си - побърза да го увери тя. - Просто не знаех какво да очаквам. Но ми хареса. Наистина, хареса ми.

Бъъъъък!

Редактирано 3 септември 201015 г. от plqsak (преглед на промените)

Бъъъъък!

Точно, мило! Не е ли сладур

Редактирано 3 септември 201015 г. от tsocheto (преглед на промените)

Ха, познайте,дали не е исторически и е лесен: — ГЛАВНА, погледни ме! Тя го изгледа. Лицето му бе изопнато, по веждите му имаше пот, изглеждаше така, сякаш изпитваше болка, стенеше, силният му гръб се гърчеше. Той се хвърли напред, тя изпищя. Усещаше болката дълбоко в себе си, разкъсваща, пронизваща, все по-силна. Той лежеше върху нея, подпрян на лакти и не можеше да се спре. Задъхваше се. по лицето му бе изписано неверие и безумие, продължаваше да мушка все по-дълбоко, силно и бързо и още по-бързо, забравил за удоволствието. А тя плачеше. После той изведнъж замря върху нея. Тя се изненада от абсолютната му неподвижност. Погледна го в лицето и видя изписано учудване и дълбоко удовлетворение. Изпъшка продължително и тежко, топлите му очи бяха мътни и обезумели и тя усети течността му в утробата си. Болката отслабна. Само допреди малко той лежеше върху нея, дишаше болезнено тежко, мачкаше я върху дюшека, а сега всичко свърши и тя се чудеше какво се е случило и какво предстои. След няколко минути ГЛАВНИЯ се изправи на лакти. Погледна я в лицето. Гледа я доста дълго. Намръщи се. Най-накрая каза грубо и ядосано: — Господи, не мога да повярвам. Това не биваше да се случва. Никога не е ставало преди. Не го очаквах и не исках. По дяволите! Отдръпна се от нея и почувства как плътта й потръпна. Претърколи се по леглото, стана и каза: — Отивай да си лягаш! И за нейно удивление той се обърна и я остави. Отиде в спалнята на графинята и затвори вратата след себе си.

Мале, Гале това съм го чела и си спомням, че беше добро, но какво е

Ха, познайте,дали не е исторически и е лесен:

— ГЛАВНА, погледни ме!

Тя го изгледа. Лицето му бе изопнато, по веждите му имаше пот, изглеждаше така, сякаш изпитваше болка, стенеше, силният му гръб се гърчеше. Той се хвърли напред, тя изпищя. Усещаше болката дълбоко в себе си, разкъсваща, пронизваща, все по-силна. Той лежеше върху нея, подпрян на лакти и не можеше да се спре. Задъхваше се. по лицето му бе изписано неверие и безумие, продължаваше да мушка все по-дълбоко, силно и бързо и още по-бързо, забравил за удоволствието. А тя плачеше.

После той изведнъж замря върху нея. Тя се изненада от абсолютната му неподвижност. Погледна го в лицето и видя изписано учудване и дълбоко удовлетворение. Изпъшка продължително и тежко, топлите му очи бяха мътни и обезумели и тя усети течността му в утробата си. Болката отслабна. Само допреди малко той лежеше върху нея, дишаше болезнено тежко, мачкаше я върху дюшека, а сега всичко свърши и тя се чудеше какво се е случило и какво предстои. След няколко минути ГЛАВНИЯ се изправи на лакти. Погледна я в лицето. Гледа я доста дълго. Намръщи се.

Най-накрая каза грубо и ядосано:

— Господи, не мога да повярвам. Това не биваше да се случва. Никога не е ставало преди. Не го очаквах и не исках. По дяволите!

Отдръпна се от нея и почувства как плътта й потръпна. Претърколи се по леглото, стана и каза:

— Отивай да си лягаш! И за нейно удивление той се обърна и я остави. Отиде в спалнята на графинята и затвори вратата след себе си.

Хахаха, "Невестата на Шербрук" на Катрин Каултър.

Хахаха, "Невестата на Шербрук" на Катрин Каултър.

Разбира се, ти си мила

Тъй като Джули е малко заета в момента пускам следващия цитат вместо нея, като имам да й връщам една победа Ето историческият ми и доста лесен цитат: "Гласът беше дълбок, леко дрезгав, чуждоземен… Божичко, кой беше той и какво искаше от нея? Главната се опитваше да се освободи от стоманените пръсти и да проговори. Въпреки че въпросът беше зададен, мъжът явно не очакваше отговор, защото ръката му продължи да притиска устата й. Сърцето й лудо биеше. Значи те бяха много по-близко, отколкото предполагаше. Може би този е един от тях… С всяка клетка усещаше напрежението, идващо от едрото му тяло, до ноздрите й достигна отново аромата на парфюма му. Не беше ли мирис на сандалово дърво? Някога майка й имаше гравирана кутийка, в която пазеше същото благоухание. Все още смътно си я спомняше. — Внимавай с нея, Главна, миличка… Майка й първа започна да я нарича Главна. Беше толкова отдавна… Очите й помръкнаха от болезнения спомен. Задъхана, тя се опитваше да се освободи от силните мъжки ръце, които здраво я бяха впримчили. Успя да извърне глава и за миг зърна мургаво лице с тъмни като нощта очи, мека черна пелерина и пурпурни копринени отблясъци. — Престани най-после. Горещият му дъх сякаш я парна в мразовитата нощ. Знойното му тяло беше плътно притиснато до нейното и тя дочу лудото биене на сърцето му под копринената риза. Неочаквано почувства и още нещо, усети, че близостта й го вълнува повече, отколкото той сам би желал да признае. Лицето й под воала поруменя. Тя рязко се опита да се изтръгне от стоманената му хватка и да се отдели от пулсиращите му слабини. Усети как той самият леко се отдръпна, после дочу тиха ругатня. Но силните пръсти не освободиха устата й. Той бързо се изви и с вбесяваща лекота я премести към едното си бедро, настрани от издайническата твърдост на появилото се у него желание. Главната се съпротивляваше, пламнала от гняв, но той беше невероятно силен, а тя се чувстваше отчайващо слаба. Откога не беше слагала нищо в устата си? От пет часа? От десет? Тя се олюля, но яките му ръце здраво притиснаха раменете й. На светлината на фенера Главната забеляза чудноватия златен пръстен на левия му показалец. Навита на кълбо кобра, с огромен смарагд в разтворената уста, който слабо проблясваше на светлината. Дъхът замря в гърдите й. Кой беше този мъж, който изневиделица се бе появил от недрата на нощта и я бе пленил? Спасител ли беше той или похитител? Ръцете му я стиснаха още по-силно. — Той е от другата страна на улицата — прошепна мъжът, а когато тя направи опит да се обърне, добави: — Не го прави, не се обръщай, малка глупачке! Аз не го изпускам от очи. Няма да се усъмни, бъди сигурна! Гласът му прозвуча като заповед. Той обърна към себе си забуленото й лице и повдигна с пръст брадичката й. Макар лицето му да оставаше в сянка, Главната успя да види блестящите катраненочерни очи. — На всяка цена трябва да убедим преследвача ти, че сме заети изключително със себе си и нищо друго не ни интересува. Докато говореше, палецът му се плъзна по брадичката й под воала, а после очерта устните й. Дъхът й спря. — Не можете да… Твърдият палец продължи бавно и нежно да следи линията на устните й. Главната леко се отдръпна. Потръпна като от студ, но всъщност цялата изгаряше. Всичко се завъртя пред очите й. Но вместо слабостта, която трябваше да последва главозамайването, у нея се надигна неподозирана сила. Отдавна не беше усещала такъв прилив на жизненост… Чу го да промърморва нещо на чужд език. Палецът му бавно галеше меката извивка на устните й — предизвикателно и подканващо."

Рубинът - Кристина Скай? Поне на нея ми напомни.

Редактирано 7 септември 201015 г. от sanian (преглед на промените)

Рубинът - Кристина Скай?

Поне на нея ми напомни.

Точно тя, ти си на ход

Книжката този път е съвремена — И в живота ти няма място за съпруг? — Женитбата бе част от плана. — „Струваше ми се, че ще е лесно. Случка, над която ще се посмеем, преди да се разделим" — помисли тя. — Малко неловко ще ни бъде заради пресата и добронамерените приятели, но между нас всичко може да се реши много просто. Няма причина да се чувстваме обвързани заради едно… — Обещание! — довърши той. — Мисля обаче, че обещанията са няколко. — Не усложнявай! — Добре тогава. Досега всичко бе според вашите обичаи. Да свършим с женитбата, както е според тях. Кажи как трябва да постъпя. Устата й пресъхна. Взе чашата му и отпи. — Лесно е. Ще кажеш три пъти „Аз се развеждам с… — Само това? Не трябва ли да го изговоря, застанал на един крак при пълнолуние? ***** шумно остави чашата на масата. — Никак не е смешно. — Не, абсурдно е. — Взе ръката й и силно я стисна, когато тя се опита да я отдръпне. +++++++ умееше да преценява шансовете, но този път не бе сигурен как ще реагира тя. — Развеждам се с теб — промълви, наведе се и я целуна. Устните й трепереха. ****** стисна пръстите му. — Развеждам се с теб. — Притегли я със свободната си ръка и този път целувката му бе по-настойчива. — Аз… — Не! — ****** го прегърна и се притисна към него. — По дяволите, не! Краката му се разтрепериха от облекчение. За миг зарови лице в косата й. — Прекъсна ме, ******. Сега трябва да започна наново. След около петдесет години. — +++++++… — А сега, както аз искам. — Отдръпна се, за да може да гледа лицето й. Отново бе бледа. Добре. Надяваше се, че я е изплашил до смърт. — Ние сме женени за добро или за лошо. Ако е необходимо, ще сключим брак още веднъж тук или в Лондон. Брак, за разтрогването на който ще бъдат необходими куп неприятности. — Не съм казала, че… — Късно е. — Целуна я. — Пропусна шанса, си. ****** затвори очи. — Не знам защо. — Не, знаеш. Кажи го високо, *****. Няма да ти изгори езика. — Опита се да се отдръпне, но той я притисна по-силно. — Хайде, скъпа, никога не си била страхливка! Тя отвори очи. ++++++ я наблюдаваше усмихнат. — Може би те обичам. — Може би? — Мисля, че те обичам! — промълви с въздишка. — Опитай още веднъж. Кажи го както трябва. — Обичам те. Доволен ли си? — Докажи ми го!

Книжката този път е съвремена

— И в живота ти няма място за съпруг?

— Женитбата бе част от плана. — „Струваше ми се, че ще е лесно. Случка, над която ще се посмеем, преди да се разделим" — помисли тя. — Малко неловко ще ни бъде заради пресата и добронамерените приятели, но между нас всичко може да се реши много просто. Няма причина да се чувстваме обвързани заради едно…

— Обещание! — довърши той. — Мисля обаче, че обещанията са няколко.

— Не усложнявай!

— Добре тогава. Досега всичко бе според вашите обичаи. Да свършим с женитбата, както е според тях. Кажи как трябва да постъпя.

Устата й пресъхна. Взе чашата му и отпи.

— Лесно е. Ще кажеш три пъти „Аз се развеждам с…

— Само това? Не трябва ли да го изговоря, застанал на един крак при пълнолуние?

***** шумно остави чашата на масата.

— Никак не е смешно.

— Не, абсурдно е. — Взе ръката й и силно я стисна, когато тя се опита да я отдръпне. +++++++ умееше да преценява шансовете, но този път не бе сигурен как ще реагира тя. — Развеждам се с теб — промълви, наведе се и я целуна. Устните й трепереха. ****** стисна пръстите му. — Развеждам се с теб. — Притегли я със свободната си ръка и този път целувката му бе по-настойчива. — Аз…

— Не! — ****** го прегърна и се притисна към него. — По дяволите, не!

Краката му се разтрепериха от облекчение. За миг зарови лице в косата й.

— Прекъсна ме, ******. Сега трябва да започна наново. След около петдесет години.

— +++++++…

— А сега, както аз искам. — Отдръпна се, за да може да гледа лицето й. Отново бе бледа. Добре. Надяваше се, че я е изплашил до смърт. — Ние сме женени за добро или за лошо. Ако е необходимо, ще сключим брак още веднъж тук или в Лондон. Брак, за разтрогването на който ще бъдат необходими куп неприятности.

— Не съм казала, че…

— Късно е. — Целуна я. — Пропусна шанса, си.

****** затвори очи.

— Не знам защо.

— Не, знаеш. Кажи го високо, *****. Няма да ти изгори езика. — Опита се да се отдръпне, но той я притисна по-силно. — Хайде, скъпа, никога не си била страхливка!

Тя отвори очи. ++++++ я наблюдаваше усмихнат.

— Може би те обичам.

— Може би?

— Мисля, че те обичам! — промълви с въздишка.

— Опитай още веднъж. Кажи го както трябва.

— Обичам те. Доволен ли си?

— Докажи ми го!

"Ледена страст"-ама точно същия цитат е на стр.121,не че аз помнех от коя книга е де.

Не съвсем коректно от моя страна, да не изчакам потвърждение,но в тоя случай няма как да има грешка. Така че,един цитат от исторически роман:

Главният сънуваше.

Красива жена, цялата в бяло, тичаше към него, протегнала ръце, а дългата й тъмна коса се вееше от вятъра. Той я грабна и я повдигна, като притисна устни до нейните. Бавно и с нега тя се плъзна надолу по тялото му, докато краката й докоснаха земята. Усещаше допира на гърдите и бедрата й. Ръцете му обхванаха кръста й и я притеглиха. Внезапно тя се отдръпна от него. Усмивката й се превърна в зловеща гримаса. Ръката й замахна. Вместо да го погали, тя го зашлеви с плесница. Много силно.

Главният се събуди, за да избяга от гневното и зло видение.

Главната усети как дюшекът се отмести, когато Главния се изтъркаля настрани. Кинжалът успя само да го одраска по рамото. Бликна кръв и потече по ръката му. Тя отново вдигна оръжието, решена този път да нанесе точен удар. Ала преди да е успяла още да замахне, ръката й бе уловена в такава здрава хватка, че тя извика от болка.

Той изруга силно и гневно, стиснал малката й ръка.

— Пусни ножа или, кълна се, ще изпотроша всяка кост в това прекрасно тяло!

— Не, няма да се дам!

Все още бе коленичила, разкрачена над тялото му, и се бореше да овладее оръжието.

— Да ми се дадеш? — изръмжа той и се превъртя, като я притисна под себе си. — Че това е най-малкото, което може да ти се случи, жено! Ще умреш, ако не оставиш оръжието. Хайде, веднага!

Той вкопчи палец към китката й с такава сила, че костите й едва не се счупиха. С вик тя отпусна пръсти и ножът падна.

Той го взе и го тикна под леглото, сетне се вгледа във фигурата, притисната под него.

— Мислех си, че е сън. — Гласът му бе нисък, с опасна нотка. — Ако не бях се събудил навреме, щеше да ме убиеш.

— Да! Ти заслужаваш да умреш заради това, което стори.

Усети, че в очите й парят сълзи и се помъчи да ги отпъди.

Ръката й бе изтръпнала до безчувственост. Дали не бе я счупил? Опита се да раздвижи пръсти и усети остра пареща болка.

— Аз само защитих честта си. — Ръцете му продължаваха да я държат в груба хватка.

— Лошият отправи срещу мен неверни обвинения и ми приписа престъпления, които знае, че не съм извършил.

— Какво общо имам аз с това?

— Нищо — рязко отвърна той. — Враждата ми не е с теб. Ти просто бе едно незначително препятствие за справедливото ми възмездие.

— Справедливо?! Онова, което извърши, не може да се нарече справедливо.

— Да. — Той сведе очи. Гневът все още бушуваше у него, но постепенно отслабваше. — Нямах намерение да те забърквам в това, момиче. Така се случи…

— Тогава честта те задължава да ме пуснеш! — За миг усети как я изпълва надежда, но следващите му думи я попариха.

— Кланът на Лошия не зачита честта. Те зачитат само силата. Казах ти вече. Ти ще бъдеш примамка за Лошия.

Стрелям на посоки - Бялата дева?

Да не остана по-назад, ще се пробвам и аз без да съм чела - "Прегръдката на вълка" на Гейл Линк

Стрелям на посоки - Бялата дева?

Да не остана по-назад, ще се пробвам и аз без да съм чела - "Прегръдката на вълка" на Гейл Линк

Съжалявам,не познахте.

Може ли да дадеш жокер, защото наистина ни затрудни.

Ето го жокерчето: — С неохота приех да се омъжа за Съпруга. Едва ли някога бих го обикнала така, както една жена иска да обича мъж. Но знаех, че този съюз ще осигури на хората ми закрила от страна на Клана му. Всичко бих направила за хората си. — Думи на истинска шотландка — усмихна се кралицата топло на Главната. Въпреки обидата отпреди малко тя се възхищаваше на духа на девойката. — Значи бе готова да го вземеш за съпруг, макар да не го обичаше? Беше ли той така красив като Главния? Главната почувства, че бузите й пламват още по-силно. — Беше рус, със светла кожа. Съвсем хлапак още. — Главният — рече кралицата с одобрителна усмивка — съвсем не е хлапак. Той е истински мъж. — И като видя смущението на Главната, рече с нетърпелива въздишка: — Хайде, разказвай нататък. Когато Главната описа убийството на съпруга си пред олтара и постъпката на брат му Лошия, дамите ахнаха. — Нима Лошия не е разбрал, че поставя живота ти в опасност, като не се е подчинил на заповедите на Главния? — Не бях помислила за това — отвърна Главната. — Всичко стана много бързо. Когато Лошия изпрати стрелата, видях, че гигантът се носи към мен. Изведнъж се озовах в ръцете му и полетях над главите на хората в катедралата. — Колко вълнуващо! — Колко ужасно! — Колко романтично! — Ти разплака ли се? — Не. — Главната повдигна брадичка, за да надделее над смущението си пред тези така откровени жени. — Не бих доставила удоволствие на Главния, като се разплача. — О, прекрасно! — плесна с ръце кралица Мери и даде знак на другите да млъкнат. — Това би вбесило мъж като Главния. А сега ни разправи всичко, което се случи след паметната ти среща с Главния. — Да… Паметна.

Оф, това пак нищо не ми говори. Единственото, което ми стана ясно е, че става въпрос за шотландци. Да не е някоя книга на Патриша Грасо?

Днес,покрай новата игра,тук сме в затишие.Пускам цитат с имената,че инак става досадно: Брайс. Нейният силен сърдит гигант беше мъртъв. Обхвана лицето му с ръце и се вгледа в гордите му красиви черти. — Колко съм грешала за теб! Ти не си някакъв жесток дивак. Ти си един мил силен мъж, изненадващо почтен към мен, щедър към приятелите си… Сълзите й отново потекоха и тя с мъка ги удържа. — Прав беше за Гарет. А аз така съм се лъгала. Гарет е въплъщение на злото. Лицето й бе обляно в сълзи, които тя вече не се мъчеше да спре. — Каква глупачка съм била! Ако съдбата не бе попречила да се омъжа за Дезмънд Макензи — рече, като допря чело до това на Брайс, — вече щях да съм мъртва, а земята и хората ми — в лапите на жестокия Гарет. О, Брайс, сега виждам, че благодарение на теб ми бе дадена възможност да разбера ужасната истина. Вгледа се в лицето му, тъй красиво в покоя. Стори й се, че видя гримаса на болка да пробягва по него. Невъзможно! Брайс бе мъртъв. Но в този миг усети потрепване под пръстите си. Пулс? Докосна устните му и като че усети леко дихание. С последен проблясък на надежда повторно притисна ръце към гърлото му. Да, имаше пулс. Много слаб и накъсан, но все пак пулс! Жив! Брайс беше жив. Със слаб вик тя се зае да разкъса напоената с кръв туника. Примигна, за да прогони сълзите си. Сега нямаше време за сълзи. Чакаше я работа. Трябваше да спре изтичащата му кръв. Да го стопли със собственото си тяло, ако се наложеше. Щеше да го запази жив, додето събереше сили сам да се бори с раните си! А после заедно щяха да се сражават с Гарет Макензи. Със звяра, който целеше да подчини хората й и да открадне земите й.

Замъкът на варварина Гале, днес не мога да изчета всичко изписано по темите, а ти докато се нахендря тук, вече си пуснала три цитатааа А пък в новата игра, още не мога да изчета всички забавни предложения за заглавия на книги

Редактирано 8 септември 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Замъкът на варварина

Ха, тъй!

Следващо историческо

— Отбягваш ли ме, милорд? — запита тя меко.

— Може би — призна Главния, изправен пред нея.

Стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че той можеше да усети нежната ласка на дъха й да гали бузите му. Внезапно мислите му се разпиляха на милиони парченца, когато една огромна ръка бръкна в гърдите му и изстиска дъха от дробовете му. Отстъпи неволно, разбирайки, че не може да мисли, когато е толкова близо до нея. Имаше толкова много неща, които искаше да я пита, толкова много имаше тя да му обяснява.

Главната изведнъж се обърна и седна на ръба на леглото. Знаеше какво иска да я пита той и предугади въпроса му.

— Не смятах да отида при Гадняра, когато заминах оттук, милорд.

— Къде мислеше да отидеш, Главната?

— В Лондон, при баща си.

По изражението му разбра, че не й вярва.

— Защо?

— Ще ти бъде ли добре да стоиш заключен? — нападна го тя. — Любиш се с мене, но аз не те интересувам. После ме обвиняваш, че съм те предала. Предпочиташ Прислужницата пред мене. Не можах да понеса всичкото това.

— Да предпочитам Прислужницата пред тебе? — повтори Главния учудено. — Не, милейди, никога! Кълна се във всичко свято, че не съм я докосвал още отпреди да се оженим.

Очите на Главната се разшириха. Главния и преди й беше казвал, че не е спал с Прислужницата, но тя не му беше повярвала. Тържествената клетва беше друго нещо. Един почтен човек никога не би дал тържествена клетва, ако не говори сериозно. И макар да мислеше, че го мрази, тя вярваше, че Главния е почтен.

— Твой ред е за изповеди. — Гласът му беше нисък, напрегнат, изражението му се беше вкаменило. — Никога не си крила факта, че предпочиташ Гадняра пред мене. Затова ли се хвърли в леглото му веднага щом се видя на свобода?

Напрежението между двамата трептеше като опъната тетива на лък, когато тя отвърна на втренчения му поглед.

— Кълна ти се тържествено, че не съм избягала при Гадняра, нито съм споделяла леглото му. Отивах към Лондон, когато той ме пресрещна. Като че ли е знаел точно кога съм тръгнала от Крисит и ме е чакал.

Съдейки по изражението в очите му, тя би могла да каже, че той иска да й повярва, но нещо дълбоко в него се съпротивлява.

— Няма значение, любов моя — изрече той пресипнало. — Няма нужда да казвам, че бих рискувал всичко, за да те върна. Никога няма да позволя да си отидеш, Главната.

— Може би вече не искам да си отида — отвърна тя с не по-малко дрезгав глас.

— Защо е тази внезапна вътрешна промяна?

Несигурността правеше гласа му строг. Главната прехапа устни и извърна поглед.

— Не е… не е толкова внезапна.

Хващайки острата й брадичка с палеца и показалеца си, той я накара да го погледне в очите. Те бяха мрачни и безжалостно настоятелни.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Главната? Че изведнъж си се видяла омаяна от чара ми? От мене, един безимотен селяк? Вече не смърдя ли на тор и конска пот?

От гласа му капеше сарказъм.

— Отдавна не те смятам за селяк. — Тя изхъмка презрително. — Не само си глупав, ами си и задръстен.

— Глупав! Задръстен! Това ли е всичко, милейди?

Ревът му би изплашил и най-закоравялата душа, но Главната не беше малодушна. Макар че брадичката й затрепери, гласът й остана овладян.

— Не, милорд, не е само това.

Изражението му беше буреносно.

— Продължавай, милейди.

— Ти си по-смел от който и да било мъж, когото познавам. Понякога арогантността ти е непоносима, но винаги се отнасяш с уважение към мъжете, които те следват. Ти си почтен и надежден, с изключение на отношението ти към мене — добави тя с малко тъжна усмивка, — и красив.

Главния я изгледа втренчено, сякаш си беше загубила ума.

— А глупав и задръстен?

— И това. Само един задръстен мъж няма да види, че съпругата му се интересува от него, и само един глупак ще откаже да й се довери.

Сърцето на Главния се заблъска болезнено в гърдите му. Искаше да й повярва. Искаше да й се довери с цялото си сърце и душа. И все пак… Да не би да му казваше това, което той искаше да чуе, за да скрие от него истината за себе си и Гадняра?

— Искам да ти вярвам, жено.

Пристъпи по-близо, толкова близо, че топлината на тялото й го опари. Посегна, почти страхувайки се да я докосне, страхувайки се, че тя ще се изпари и ще изчезне. Беше ли си въобразил думите й, защото толкова силно искаше да ги чуе?

— Главния.

Тя се люшна към него и се озова в прегръдките му, така плътно притисната до него, че чуваше силните удари на сърцето му така, сякаш беше собственото й сърце.

— Божичко, Главната, никой мъж никога не е желал жена така, както аз тебе.

Това съм го чела!

За съжаление, не се сещам за заглавието и автора http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Довечера като се прибера от работа, ако се наложи ще пусна още един цитат