Следващо историческо

— Отбягваш ли ме, милорд? — запита тя меко.

— Може би — призна Главния, изправен пред нея.

Стояха на сантиметри един от друг, толкова близо, че той можеше да усети нежната ласка на дъха й да гали бузите му. Внезапно мислите му се разпиляха на милиони парченца, когато една огромна ръка бръкна в гърдите му и изстиска дъха от дробовете му. Отстъпи неволно, разбирайки, че не може да мисли, когато е толкова близо до нея. Имаше толкова много неща, които искаше да я пита, толкова много имаше тя да му обяснява.

Главната изведнъж се обърна и седна на ръба на леглото. Знаеше какво иска да я пита той и предугади въпроса му.

— Не смятах да отида при Гадняра, когато заминах оттук, милорд.

— Къде мислеше да отидеш, Главната?

— В Лондон, при баща си.

По изражението му разбра, че не й вярва.

— Защо?

— Ще ти бъде ли добре да стоиш заключен? — нападна го тя. — Любиш се с мене, но аз не те интересувам. После ме обвиняваш, че съм те предала. Предпочиташ Прислужницата пред мене. Не можах да понеса всичкото това.

— Да предпочитам Прислужницата пред тебе? — повтори Главния учудено. — Не, милейди, никога! Кълна се във всичко свято, че не съм я докосвал още отпреди да се оженим.

Очите на Главната се разшириха. Главния и преди й беше казвал, че не е спал с Прислужницата, но тя не му беше повярвала. Тържествената клетва беше друго нещо. Един почтен човек никога не би дал тържествена клетва, ако не говори сериозно. И макар да мислеше, че го мрази, тя вярваше, че Главния е почтен.

— Твой ред е за изповеди. — Гласът му беше нисък, напрегнат, изражението му се беше вкаменило. — Никога не си крила факта, че предпочиташ Гадняра пред мене. Затова ли се хвърли в леглото му веднага щом се видя на свобода?

Напрежението между двамата трептеше като опъната тетива на лък, когато тя отвърна на втренчения му поглед.

— Кълна ти се тържествено, че не съм избягала при Гадняра, нито съм споделяла леглото му. Отивах към Лондон, когато той ме пресрещна. Като че ли е знаел точно кога съм тръгнала от Крисит и ме е чакал.

Съдейки по изражението в очите му, тя би могла да каже, че той иска да й повярва, но нещо дълбоко в него се съпротивлява.

— Няма значение, любов моя — изрече той пресипнало. — Няма нужда да казвам, че бих рискувал всичко, за да те върна. Никога няма да позволя да си отидеш, Главната.

— Може би вече не искам да си отида — отвърна тя с не по-малко дрезгав глас.

— Защо е тази внезапна вътрешна промяна?

Несигурността правеше гласа му строг. Главната прехапа устни и извърна поглед.

— Не е… не е толкова внезапна.

Хващайки острата й брадичка с палеца и показалеца си, той я накара да го погледне в очите. Те бяха мрачни и безжалостно настоятелни.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Главната? Че изведнъж си се видяла омаяна от чара ми? От мене, един безимотен селяк? Вече не смърдя ли на тор и конска пот?

От гласа му капеше сарказъм.

— Отдавна не те смятам за селяк. — Тя изхъмка презрително. — Не само си глупав, ами си и задръстен.

— Глупав! Задръстен! Това ли е всичко, милейди?

Ревът му би изплашил и най-закоравялата душа, но Главната не беше малодушна. Макар че брадичката й затрепери, гласът й остана овладян.

— Не, милорд, не е само това.

Изражението му беше буреносно.

— Продължавай, милейди.

— Ти си по-смел от който и да било мъж, когото познавам. Понякога арогантността ти е непоносима, но винаги се отнасяш с уважение към мъжете, които те следват. Ти си почтен и надежден, с изключение на отношението ти към мене — добави тя с малко тъжна усмивка, — и красив.

Главния я изгледа втренчено, сякаш си беше загубила ума.

— А глупав и задръстен?

— И това. Само един задръстен мъж няма да види, че съпругата му се интересува от него, и само един глупак ще откаже да й се довери.

Сърцето на Главния се заблъска болезнено в гърдите му. Искаше да й повярва. Искаше да й се довери с цялото си сърце и душа. И все пак… Да не би да му казваше това, което той искаше да чуе, за да скрие от него истината за себе си и Гадняра?

— Искам да ти вярвам, жено.

Пристъпи по-близо, толкова близо, че топлината на тялото й го опари. Посегна, почти страхувайки се да я докосне, страхувайки се, че тя ще се изпари и ще изчезне. Беше ли си въобразил думите й, защото толкова силно искаше да ги чуе?

— Главния.

Тя се люшна към него и се озова в прегръдките му, така плътно притисната до него, че чуваше силните удари на сърцето му така, сякаш беше собственото й сърце.

— Божичко, Главната, никой мъж никога не е желал жена така, както аз тебе.

"Господаря на мрака" ?

"Господаря на мрака" ?

Аха, точно тя е. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Аха, точно тя е. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Чу се как в тъмното блъснаха стол. Капитан ГЛАВЕН беше станал рязко. С няколко крачки беше вече до масата, а ЛОШАТА, внезапно уплашена, се свлече в креслото си. С гняв в зелените очи високият мъж стоеше пред нея — целият гневна закана в черното си дълго наметало. Лелята го гледаше с разширени от ужас очи, беше като парализирана и не можеше да избяга и да се скрие. С ужас си спомни, че често бе наричала ГЛАВНАТА вещица. Колко е била права! Защото този мъж трябва да беше пък самият сатана. Протегна ръце да се предпази от него, но този янки вече не й обръщаше внимание. Беше свалил мокрото от дъжда наметало от раменете си и сега обгърна с него ГЛАВНАТА , която се опитваше отчаяно да прикрие със скръстените си ръце своята голота. Той прикри треперещото й тяло, но тя все не можеше да се успокои. Този път я беше втресло от страх. Близостта на стройното му яко тяло беше повече отколкото тя можеше да понесе.

Мускулът, който трептеше сега на бузата на ГЛАВНИЯ показваше, че с мъка потиска гнева си. Огледа ядосано присъстващите.

— Е, стига празни приказки! — заяви той студено. — И понеже това момиче носи детето ми, от сега нататък аз отговарям за него. Ще забавя завръщането си у дома, за да се погрижа ГЛАВНАТА да бъде настанена удобно в собствена къща и да има на разположение необходимата прислуга. Имате думата ми на джентълмен — обърна се той към лорд ЕДИ КОИ СИ , че тя и детето ще бъдат осигурени както подобава. Повече от ясно е, че не може да живее и занапред с роднините си, още по-малко ще допусна детето ми да бъде изложено на възпитателните методи и злобата на тази жена, която нарича себе си леля на ГЛАВНАТА Всъщност намерението ми беше това да е последното ми презморско пътуване, но при създалите се обстоятелства ще идвам веднъж в годината тук, за да съм сигурен, че момичето и детето ми са добре. Още утре ще се погрижа за подходящо жилище, а по-късно и за това гардеробът й да бъде попълнен в съответствие с новото й положение. А сега, сър, бих желал да се върна на кораба си. Ако имате още какво да си казвате с тези хора, ще ви почакам долу в каретата, докато свършите. — Той се обърна и пряко към лелята и заяви със закана в гласа, бавно и натъртено:

— Изрично ви подчертавам, госпожо, че докато това момиче е още под вашия покрив, ще направите добре, ако повече не я докосвате, в противен случай ще съжалявате…

"Пламъкът и цветето" на Катлийн Удиуиз

"Пламъкът и цветето" на Катлийн Удиуиз

Да мила не съм се и самнявала че ще познаете бързо

Да мила не съм се и самнявала че ще познаете бързо

любимата ми книга е, нямаше как да я пропусна Моят исторически цитат:

"Главният му връчи шапката и ръкавиците си и се понесе като вихър нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Без да чука, той влезе в будоара на Главната, която беше наметнала прост халат и прибираше нещата си в разтворения куфар. Намръщената *** сгъваше внимателно роклите, за които беше приготвен друг куфар.

— Какви са тези глупости, по дяволите? — избухна Главния, вбесен, че най-лошите му опасения се потвърждават.

— Отивам си вкъщи — отговори спокойно Главната. — Тъкмо щях да ти напиша писмо.

— Това е голяма чест за мен — отвърна саркастично той. — Но писмото не ми е достатъчно. Облечи се, ако обичаш, защото смятам да изясним твоето глупаво намерение в +++++++.

— Решението ми не е глупаво. Ако имаш да ми кажеш нещо, кажи ми го тук. Имам си достатъчно работа.

— Главна, трябва ли да те помоля още веднъж да се облечеш? — В гласа му имаше недвусмислена заплаха, но тя не й обърна внимание. Инстинктът й подсказваше, че не бива да остава насаме с него, и страхът засили решителността й.

— Няма да отида никъде, милорд. Но ще ти позволя да кажеш, каквото имаш да ми казваш. — Тя нави чифт дълги ръкавици с треперещи ръце.

*** изпръхтя презрително, а Главният каза:

— Е, добре, щом държиш да минеш по трудния път, изборът е твой. След като не желаеш да се облечеш, ще се наложи аз да се заема с това.

Още преди Главната да е успяла да реагира, той я вдигна на ръце и я тръшна върху дивана. Стисна краката й между своите, вдигна ръцете й над главата и разкопча халата й.

— Стига вече! — изплака отчаяно Главната и се опита да освободи ръцете си. — Няма да ме принудиш да направя нещо, което не искам!

— Естествено, че ще го направя — заяви мрачно той. — Моля те, ***, донеси някой приличен костюм!

— Само да си посмяла, ***! — изкрещя Главната.

— Чаках почти двадесет и четири години, за да видя как някой ще те опитоми, момичето ми — отговори с усмивка *** и извади от гардероба тъмнозелена пола. — Ако престанеш да мислиш само за щастието на другите, може би ще намериш своето щастие. А е повече от очевидно къде се намира това щастие. — Без да бърза, тя се наведе над Главната и й облече блузата.

Изпълнена с ужас, Главната разбра, че двамата ще я облекат — все едно дали тя щеше да се отбранява и да бушува яростно. Нямаше да понесе това унижение при никакви обстоятелства. Затова капитулира в мига, когато *** пъхна главата й в отвора на блузата.

— Пусни ме веднага!"

Охххх, дай още нещичко!Малък жокер.....

Охххх, дай още нещичко!Малък жокер.....

Амииии, главната е вдовица

Ох, това ми е ужасно познато, ама жокера с вдовицата не ми говори нищо, Пете...

Жена с минало

Жена с минало

Браво, сети се

Много се радвам, че успях да позная! Благодаря Пете, за жокера ;-) Сега исторически цитат: Усещането му за външния свят се възвърна постепенно. Вече не се питаше дали е способен да изпитва страст. Не беше предполагал, че желанието може да бъде толкова диво, толкова необуздано. Щеше да изпитва срам от безумието си, ако тя не бе споделила лудостта и удовлетворението му. За първи път разбираше защо наричаха секса „малката смърт”, Той бе унищожен, но беше все още жив, увиснал в някакво странно измерение на времето, където нямаше нито минало, нито бъдеще, само вечно настояще. И никога не се бе чувствал по-жив. Усещаше почти с болезнена яснота ухаещата мекота на сеното, трескавите удари на сърцето си, тялото на Главната. Завъртя се на гръб, като я повлече със себе си, и я притисна към гърдите си. Дъхът й гъделичкаше врата му, а кожата й имаше солен вкус, когато я целуна по слепоочието. Дрехите и крайниците им бяха сплетени. Внезапно си спомни съвсем живо съня в нощта след спасяването на брат й. Беше преследвал една смееща се Главна сред огряна от слънцето поляна, осеяна с есенни цветя. Когато я бе настигнал, тя се бе отдала в обятията му със страст, която не отстъпваше на неговата собствена. После се бяха свлекли на земята и се бяха любили безпаметно. Днес този сън се бе превърнал в действителност и единствено съжаляваше, че всичко бе свършило така бързо. С горчива ирония си даде сметка, че бе открил прекалено късно страстта. Не, не прекалено късно. Той не можеше, и нямаше да я пусне да си отиде. Беше направил всичко, зависещо от него, за да запази самообладание, да й се възхищава, без да допуска нещата да се задълбочат. Беше опитал да бъде почтен и да не й причини болка.

Розата и херцогът?

Браво Тихи!!! Бях сигурна, че ще го познаеш! Точно това е книгата - обожавам я!

Браво Тихи!!! Бях сигурна, че ще го познаеш! Точно това е книгата - обожавам я!

И аз, даже снощи си попрочетох някой и друг момент.

Извинявам се за закъснението. Ето и следващия цитат, съвременен и запомнящ се, така че сигурно бързо ще го познаете:

— Не знаех, че сте посещавали Имението толкова често.

Главната се помъчи да свие безгрижно рамене. Не можеше да повярва, че наистина води свободно разговор с мъж. Братовчедката би го направила, каза си тя. А Главната би седяла свита, би изглеждала и би се държала като глупачка, която си е глътнала езика.

— Може би Главната ще ви хареса — чу се тя да казва.

— На куково лято!

— Какво?

— Малко вероятно. Предполагам, че не съм много любезен, обаче си я представям доста застреляна.

— Застреляна ли?

— Американски жаргон. Извинете ме. Ако трябва да съм съвсем откровен, пуйка. Може би една много сладка пуйка, но все пак пуйка.

Главната се разтрепери. Сама си си виновна, повтори си наум. Това е все едно да подслушваш. Никога не си чувала нищо хубаво за себе си. Ала пуйка?!

— А я си представете — подзе злобно, — само си представете, че според нея вие сте убит!

— Не убит, а застрелян — поправи я той. — Може и до сте права. Не би трябвало да говоря така пред вас, нейната братовчедка. Обаче съм бесен от цялата тази история! — Прекара ръка през косата си. — Ще останете ли тук? След като вие сте собственичката, сигурно трябва да спра с моите планове. Вероятно си имате ваши планове.

Горчивината в гласа му я сепна. Той наистина се бе влюбил в имението. Е, да върви по дяволите! Братовчедката щеше да получи „боклучарника”, както го наричаше. Тя рязко се изправи.

— Не, няма аз да решавам, мога да ви уверя.

— Казвам ви, че няма да се оженя за Главната! Скоро ще се върна в Съединените щати и всичко ще бъде ваше.

— Нищо няма да бъде мое, защото аз не съм…

Откъм отворената врата се чу ахване:

— Госпожице! Божичко, дойдохте си! И само като ви погледне човек! Ах, каква хубавица!

— Здравейте, госпожо Икономката — усмихна се Главната на сияещата старица. — Радвам се да ви видя отново. Негова светлост ми каза, че и Камериера е тук.

Изведнъж Главния изпита много странно чувство. Нещо тук не беше наред, съвсем не беше наред. Погледна от Братовчедката към госпожа Икономката и после обратно.

— Вие не сте ли Братовчедката? — попита той тихо и внимателно.

— Госпожа Братовчедката! — ахна госпожа Икономката. — Ама разбира се, че не, милорд. Това е госпожица Главната!

— Да — потвърди Главната с убийствено спокойствие. — Застреляната пуйка.

Туй го знам - "Аристократът" на Катрин Каултър?

Катрин Каултър - Аристократът ПП: Хах, кой превари - той натовари аз пак на опашката...

Редактирано 11 септември 201015 г. от ganinka (преглед на промените)

Браво и на двете. Пете, ти си на ход.

Ех, аз със закъснение.........

Редактирано 11 септември 201015 г. от Yoringel (преглед на промените)

Моят съвременен цитат:

"Бебето гукаше нежно в спалнята си, като се пренасяше от щастливите си сънища към реалността на своя щастлив живот. Главната постоя на прага няколко минути, заслушана в радостните звуци, които издаваше дъщеря й. После разтреперана и развълнувана, тя се приближи до легълцето, боядисано в розово и бяло. «О, ти си много красива, нали?» — мълчаливо попита Главната, докато гледаше през сълзи усмихнатото малко момиченце. Красивото личице й напомняше на Главния, на Главния и Сестра му, и въпреки че някой би могъл да разпознае, ако се вгледа, фините черти на Главната, тя въобще не намираше никаква прилика между себе си и своята дъщеричка.

«Толкова е красива и толкова е щастлива» — помисли си Главната, докато тъмнокафявите очи на детето искряха от любопитство и приветстваха това ново лице, което й се усмихваше с толкова много любов. Естествено, че за Детето лицето на Главната бе съвсем непознато. Дори малкото създание да помнеше нещо от онези първи мигове след раждането си, то би запомнило едно лице със сини очи и черна коса. А това лице със златиста коса и зелени очи Детето винаги щеше да посреща с любопитна и спокойна усмивка.

«Ще бъдеш винаги щастлива, любов моя» — помисли си Главната. Това бе и пожелание, и обещание. После тихо прошепна:

— Здравей, малка ++++.

Гласът на Главната бе също тъй нежен, както в дните преди Детето да се роди и в онези скъпоценни мигове, когато държеше Детето в прегръдките си. Щом усети любовта и нежността в гласа на Главната, Кати сякаш се смути и прикова големите си кафяви очи в непознатото лице, което се бе надвесило над нея.

«О, дали е възможно? Дали е разпознала гласа ми?» — питаше се Главната и горещи сълзи се стичаха по страните й. После нежно, много нежно тя вдигна малката си дъщеря от креватчето и я притисна в прегръдките си. Детето не сваляше поглед от лицето на Главната и нетърпеливо докосна с малките си ръчички мокрите страни на майка си, сякаш търсеше и питаше нещо."

Ох толкова тъжен момент

Моят съвременен цитат:

"Бебето гукаше нежно в спалнята си, като се пренасяше от щастливите си сънища към реалността на своя щастлив живот. Главната постоя на прага няколко минути, заслушана в радостните звуци, които издаваше дъщеря й. После разтреперана и развълнувана, тя се приближи до легълцето, боядисано в розово и бяло. «О, ти си много красива, нали?» — мълчаливо попита Главната, докато гледаше през сълзи усмихнатото малко момиченце. Красивото личице й напомняше на Главния, на Главния и Сестра му, и въпреки че някой би могъл да разпознае, ако се вгледа, фините черти на Главната, тя въобще не намираше никаква прилика между себе си и своята дъщеричка.

«Толкова е красива и толкова е щастлива» — помисли си Главната, докато тъмнокафявите очи на детето искряха от любопитство и приветстваха това ново лице, което й се усмихваше с толкова много любов. Естествено, че за Детето лицето на Главната бе съвсем непознато. Дори малкото създание да помнеше нещо от онези първи мигове след раждането си, то би запомнило едно лице със сини очи и черна коса. А това лице със златиста коса и зелени очи Детето винаги щеше да посреща с любопитна и спокойна усмивка.

«Ще бъдеш винаги щастлива, любов моя» — помисли си Главната. Това бе и пожелание, и обещание. После тихо прошепна:

— Здравей, малка ++++.

Гласът на Главната бе също тъй нежен, както в дните преди Детето да се роди и в онези скъпоценни мигове, когато държеше Детето в прегръдките си. Щом усети любовта и нежността в гласа на Главната, Кати сякаш се смути и прикова големите си кафяви очи в непознатото лице, което се бе надвесило над нея.

«О, дали е възможно? Дали е разпознала гласа ми?» — питаше се Главната и горещи сълзи се стичаха по страните й. После нежно, много нежно тя вдигна малката си дъщеря от креватчето и я притисна в прегръдките си. Детето не сваляше поглед от лицето на Главната и нетърпеливо докосна с малките си ръчички мокрите страни на майка си, сякаш търсеше и питаше нещо."

Ох толкова тъжен момент

"Островът на дъгите" Катрин Стоун

Почти всички книги на тази авторка имат по някой такъв момент

"Островът на дъгите" Катрин Стоун

Почти всички книги на тази авторка имат по някой такъв момент

Точно тя

Къде, по дяволите, беше Главната? Не беше я виждал вече от няколко часа. Запъти се към вратата. - Тя си тръгна - обади се херцогинята. Херцогът се обърна вдървено. Взря се в баба си с усещането, че безмилостен нож разрязва тялото му. В този момент осъзна, че за първи път от целия му трийсет и петгодишен живот лейди Бабата не посмя да срещне неговия поглед. - Моля? - попита сухо той. - Тръгна си. Платих й и я пратих да си върви по живо по здраво. Вече няма съмнение, че си напълно във форма, затова не е нужно да я държим повече. Главният не отговори дълго, като само потъркваше разсеяно болезненото си рамо. Тогава си даде сметка, че всъщност болката, която не му даваше да диша, не идваше оттам. Обърна се отново към вратата. - Ако тръгнеш след нея - побърза да заяви баба му с леко паникьосан глас, - ще те лиша напълно от наследство. Никога няма да видиш нито петак от парите или камъче от именията ми. Ще прекараш остатъка от живота си отхвърлен от всички, в крайна бедност, низвергнат от равните на теб. Така че, кажете ми, ваше височество, нима тя е от такова значение за вас, че да рискувате всичко това? Младият мъж не отговори, просто излезе от помещението, затвори вратата след себе си и се подпря за момент на нея. Главната си беше отишла. Без думичка за сбогом. Тя си бе отишла, а той щеше да продължи живота си така, както се очакваше... както очакваха неговите предци. ..................................................................................... Главният остана на мястото си, пъхнал ръце в джобовете си. От долния етаж започна да се носи музика. Очевидно прислугата бе успяла вече да изчисти кръвта от пода и стените. Да не дава Господ смъртта на двама души /още повече - слуги/ да попречи на аристокрацията да се наслади на собствената си компания. Младият мъж се обърна, отвори вратата и влезе в стаята. Брат му вдигна глава от възглавницата и изви нагоре вежди. Херцогинята погледна към него, очите й се разшириха за миг, устните се разтеглиха самодоволно. - Знаех, че ще се върнеш. Главният прекоси грациозно помещението, без да отделя поглед от лицето на баба си. Спря пред нея и се взря в Брата. Очите на неговия близнак блестяха и сякаш казваха: "Давай, предизвиквам те. Опълчи й се. Накарай ме да се гордея с теб поне веднъж в жалкия си живот." Копеле. Възрастната дама вдигна дланта си към него. Той се наведе над нея, целуна я и рече: - Скъпа бабо,... върви по дяволите!

Вярност на Катрин Сътклиф

Вярност на Катрин Сътклиф

Уау! Това се казва бърза реакция.

Точно тя е. Давай напред!