Може  ли  човек  да  изгради  собствена  религия  (свой  духовен  свят),  по-точно  свой  духовен  път  към  опознаване  на  духовността  си!  -  Да  може!!  И  за  това  е  нужно  да  притежава  две  качества:  

      1/  Самостоятелно  мислене

      2/  Самокритичност  

      Единственият  начин  (възможност)  да  изградиш  собствен  духовен  свят  е  медитацията!!  Тук  не  помага  четенето  на  книжки  и  цитирането  на  чужди  мисли,  защото  медитацията  е  нещо  което  е  насочено  към  индивидуалността  на  човека.  

и самодостатъчност бих допълнила

Естествено и не само аз. Тя е била приемана от средновековните схоласти (Тома Аквински и другите), но вече един Кант в "Критика на чистия разум" показва нейната несъстоятелност. По-точно показва, че въпросът с причината е антиномичен (неразрешим), т.е. че двете тези са еднакво доказуеми по чисто спекулативен път и затова се обезсилват взаимно. При всички случаи, Ауми, това са просто философски допускания, а не научни теории. Въпросът за първопричината е от областта на метафизиката, а не от тази на природните науки.

 

Сигурно става въпрос за "Първа аналитика". Аристотел я е написал, но в "Реторика" се вижда, че познава доста добре противоречивото човешко мислене.  Отношението му е такова, че освен от принципи на адекватност се води и от някакви морални съображения. Разбира се, противоречивото мислене е по адекватно, а той изказва по скоро отрицателно отношение към него, като разбира се го използва в "Реторика" (пия уж с отвращение),  защото няма друг начин за предаване на мисли от един човек на друг, освен противоречивия начин. 

 

"Първа аналитика" има своето място в мисленето, тогава когато ясно са определени първично по някакъв начин първоначалните причини и ролята на противоречивостта е смалена дотолкова, доколкото да служи за ориентир дали има излизане от рамките определени от тези първоначални причини. Ако вземем например договор подписан от суверенни страни, тогава единствено на принципите на "Първа аналитика" може да се следи дали договора се спазва или се нарушава. Но, нито една от страните, не може на същите тези принципи да убеди другата страна относно правилността на евентуално желано от нея бъдещо съдържание на договор между тях. 

 

Не мисля, че принципите на логиката са се изменили от древността до днес. Нито познанието на хората за тези принципи. Не бих свързал противопоставянето на Кант на Аристотел с противопоставяне на съвременното на древното. Защото сега имаме Кант и Хегел, но древните са имали Хераклит и Протагор. А и сега има хора и философи, които явно не разбират творческата сила на противоречието и не могат адекватно да я съпоставят със задържащата ограничителна сила на принципите на "Първа аналитика".

За логическите отношения "ако то" и "тогава и само тогава когато". Отношението "ако то" може да се нарече причинно следствена връзка или неправилен възглед. Отношението "тогава и само тогава, когато" може да се нарече зависим произход или правилен възглед. Приемам за дадено, че светът е изграден на базата на само едно от двете логически отношения. С други думи тези две отношения са несъвместими, светът не може да е изграден едновременно на базата и на двете логически отношения.

 

На какво основание приемам това за вярно. Вижда ми се безсмислено да е вярно обратното. Не ми харесва хем да има причинноследствена връзка, както е при отношението "ако то", хем да има зависим произход както при отношението "тогава и само тогава когато". Истината е въпрос на вкус. Вярно е това, което ми харесва. Не мога да приложа логически доводи.

 

Тъй като с горното отказвам практически да разсъждавама върху варианта на съвместимостта, остава ми да разгледам оставащите два варианта на несъвместимостта. 

 

Отношението "ако то" е празно. То не може да съществува само. "Ако" трябва да бъде създадено от външна сила. Трябва да съществува нещо преди първоначалното "ако", но щом съществува нещо преди първоначалното "ако", следователно първоначалното "ако" не е първоначално.

 

Отношението "тогава и само тогава когато" е една постоянна промяна от себе си към своето допълнение и обратно. Но това е такава промяна, при която няма неравнопоставеност между себе си и своето допълнение. Следователно няма и последователност. Промяната тече едновременно както от себе си към своето допълнение, така и от своето допълнение към себе си. Като както себе си, така и своето допълнение имат свои отделни съществувания в рамките на взаимната едновременна промяна от едно в друго и от друго в едно. Това отношение е постоянно движение. То не е празно, а съществува, като вечна и неизчезваща промяна.