хаххаа аз не рабрах едно нещо .сега имаме две корици и трябва да си харесам една от тях ли или трябва по двете.извинявам се че неможах да схвана аз си харесах първата и ще се опитам да измисля нещо по нея ама иначе и за тая втората можед а се измисли нещо ама тва е съм чела една книга където има такава тема що годе и ще се объркам .ако никои не пише по някоя от корици си преплювам първата

По втората може да се измисли нещо тип Снежанка .Аз много пъти съм се чудила дали да пиша,но ме мързи.И сега ако не ме домързи ще напиша нещо.

хаххаа аз не рабрах едно нещо .сега имаме две корици и трябва да си харесам една от тях ли или трябва по двете.извинявам се че неможах да схвана аз си харесах първата и ще се опитам да измисля нещо по нея ама иначе и за тая втората можед а се измисли нещо ама тва е съм чела една книга където има такава тема що годе и ще се объркам .ако никои не пише по някоя от корици си преплювам първата

Няма нищо. Избираш си едната от трите корици и пишеш по нея. Накрая представяш още три, за да може да си изберат момичетата.

... Хелен погледна внимателно образа си в огледалото и забули лицето си с красивия шал. Пред нея стоеше малката Рая, която държеше голямо огледало с позлатена рамка и с ококорени очи я наблюдавше как се облича. Днес нейния Али щеше да раздава правосъдие в Залата на Справедливостта. Тя беше официално поканена да наблюдава това събитие.

Хелен се усмихна при мисълта, че ще стои до Али тихо и ще наблюдава цялата процедура. Миналата вечер, той й каза невероятната новина:

– Мила моя, ела утре, когато раздавам правосъдие. Ти ще седиш до мен и ще ме съветваш! Никой друга от харема няма да бъде поканена освен теб! – отвърна той с блеснали очи, докато си играеше с един ней кадифен кичур.

– Наистина ли? - зарадва се тя - Нали не се шегуваш?

– Разбира се, че не се шегувам! Ти си моя съпруга и спътница в живота! Ти заслужаваш - да бъдеш уважавана и ценена от мен, за това ще присъстваш! Ще седиш до мен и ще слушаш, а ако не си съгласна с нещо просто трябва да ми прошепнеш в ухото и аз ще изпълня всяка твое желание!

Момичето отново се сепна щом, че гласа на Рая:

– Никога не съм виждала господаря толкова щастлив откакто е с вас госпожице! - красивото дете, беше нейна лична компаньонка, ала Хелен я приемаше, като свое дете и най-добра приятелка – Наистина е така! Преди той сменяше жена след жена, докато не дойдохте вие!

Сетне детето се наведи и смръщи хубавото си личице:

– Да знаете на какви лоши жени съм слугувала! Не само лоши, ами злобни, високомерни, отмъстителни и най-вече ... дебели!

Хелен се засмя от сърце. Рая беше невероятно десетгодишно момиченце! Толкова добро и хубаво и чистосърдечно... сякаш й беше дъщеря! Али също харесваше малката. Девойката взе огледалото от ръцете й и го остави настрани. Сетне вдигна детето и двете се завъртяха. Наистина изглеждаха невероятно! Красивата Хелен и добрата Рая! Та нали тя беше главния "виновник" за да се съберат с Али! Булото паднана земята и тъмните й къдрици се разпиляха по гърба.

– Рая, искаш ли да дойдеш с мен на церемонията? - попита Хелен

Очите на детето светнаха, а бузите й порозовяха

– Да! Да! Много искам да я видя, но...– внезапно личицето й придоби печален вид.

– Какво?

– Дали господарят ще разреши?

– Разбира се! Що за въпрос Рая? Хайде, че ще закъснеем! – Хелен свали долу момиченцето – Помогни ми да сложа булото.

– О, госпожице! Няма по-добра от вас! Господарят трябва да е много щастлив, че има такава жена, като вас!

И двете забързаха със светнали лица. Хелен слагаше внимателно булото, а Рая й помагаше да скрие непокорните й къдрици. След малко и двете бяха готови. Изведнъж детето попита бързо:

– Може ли аз да отворя вратата?

– Да. – засмя се младата жена

Рая се доближи до вратата й плесна три пъти с малките си ръчички. Лицето й отразяваше неизмеримата й радост. След миг врата се отвори и евнусите застанаха на пост.

– Хайде! - Хелен улови мъничката ръка на Рая и двете тръгнаха по дългия коридор, украсен с брокта, атлаз и коприна..

Сега новите стари корици:

Накраям се обръщам с молба. Ей, момичета, стегнете се! Какво е това нещо? Само аз ли ще давам корици и сама да си пиша по тях?

:ph34r: :ph34r:

Редактирано 3 ноември 201114 г. от The_young_girl (преглед на промените)

ПП: Мен тук ни ма търсете, ние с моя Музчо си падаме по по-изкилифинчените корици и евентуално, ако той не е заминал по топлите страни да си пийва коктейлите , докато аз са трудя пот на чело!

Ване, приготвила съм ти една специална корица, ама като гледам тия дето са пуснати, че станаха вече и ТРИ, май скоро няма да я видиш!!! :wink12:

Хайде ще се разпиша, за последната корица с дамата с бинокълчето:

Елинор пристъпваше внимателно по сенчестия коридор, който водеше към ложите, като старателно се опитваше да остане незабелязана от гостите на представлението в театъра. Не беше сигурна с колко време разполага преди майка й или брат й, Деймиън, да разберат, че се е измъкнала незабелязано. С малко късмет, би могла да си отдъхне поне до края на първо действие и да се промъкне обратно преди началото на антракта. Можеше да разчита, че майка й, графиня Гардиън, няма да откъсне поглед от любимата си пиеса, а се надяваше Деймиън да е достатъчно ангажиран да наблюдава с преценяващ поглед хубавиците в отсрещните ложи. Ако не се лъжеше, бе забелязала лейди Каролин Линдън в една от тях, същата млада дама, която караше брат й да се държи като влюбен младок, нещо напълно нетипично за него, предвид привичната му сдържаност и ерудираност. Елинор се усмихна заговорнически. Очакваше с нетърпение моментът, в който Деймиън ще се взриви като буре с барут под обстрела от хапливите забележки на лейди Линдън. Тези двамата щяха да съберат повече публика в Дръри Лейн, отколкото "Ромео и Жулиета".

Тъкмо, когато приближаваше един от външните балкони на пищната сграда на театъра, внезапно иззад ъгъла се появиха две тъмни фигури и Елинор панически се притисна към неосветено парче от стената, съвсем близо до френските прозорци. Двамата мъже като че ли не я забелязаха, макар да спряха само на няколко крачки от нея, облени от приглушената лунна светлина, проникваща през тежките завеси. Личеше си, че са благородници, стройни, с издължени фигури и здраво телосложение. Говореха приглушено и тя бе удебена, че единственото, което й пречи да чуе разговора им, бе фактът, че сърцето й препускаше като обезумяло и пулсът й бумтеше в ушите й. Когато най-накрая очите й привикнаха с мрака и се убеди, че действително е останала незабелязана, младата жена си позволи да огледа любопитно събеседниците.

Небеса, та това бяха братята Брекенридж! Разбира се, не бе учудена да види изтънчения Майлс в коридорите на Дръри Лейн. Той несъмнено бе светски лъв с чаровна усмивка и характерно присъствие във висшето общество. Не, изненада й се дължеше на масивната фигура, която стоеше до него - Гейбриъл Брекенридж, черната овца на семейството, блудният син, който бе заминал за континента преди близо 10 години, оставяйки след себе си пътечка от разбити женски сърца. Мрачен и смъртоносно красив, както винаги.

- Смея ли да се надявам, че се завръщаш в лоното на семейството, Гейб? - чуха се думите на Майлс, в които ясно се четеше отегчение и дори лека насмешка.

- Надявай се на каквото искаш, братко - процеди нетърпеливо Гейбриъл. - Не дойдох тук, за да наваксваме изгубеното време. Бъди така любезен да ми кажеш къде е тя и ще те оставя на забавленията ти.

Лицето на брат му придоби сериозно изражение.

- Нямам никаква представа - отвърна, но се замисли за секунда. - Но мога да науча, ако наистина те интересува.

Брат му кимна сдържано, с което явно разговорът беше приключен, тъй като Майлс само повдигна вежди и безмълвно се отдалечи.

Елинор затаи дъх, когато по-младият Брекенридж я задмина и за пореден път благодари на светиите, че не бяха усетили присъствието й. Последното, което искаше, бе да се намесва в импровизираната семейна среща. Отново обърна поглед към мястото, където бяха застанали и с тревога осъзна, че там няма никого. По дяволите, на къде беше тръгна?! Не искаше да рискува да се сблъска с Гейбриъл Брекенридж в един от притъмнелите коридори на Дръри Лейн. Съмняваше се, че сърцето или репутацията й щяха да издържат на това изпитание.

Огледа се панически, докато не го забеляза иззад завесата, застанал до перилата на балкона. Луната, ярка и пълна, посребряваше краищата на тъмните му коси, а топлият пролетен ветрец развяваше сакото му, макар той самият да стоеше напълно неподвижно, загледан в далечината.

Елинор бе като хипнотизирана от гледката, неспособна да помръдне, без да е сигурна колко време стои така и се взира непристойно в гърба на младия мъж.

- Гледката действително е забележителна, мис Гардиън - внезапно проговори Гейбриъл, а думите смразиха кръвта във вените й. - Оттук ще й се насладите много по-пълноценно.

Няма да предлагам други корици, тъй като има достатъчно богат избор.

Редактирано 3 ноември 201114 г. от Lindsey (преглед на промените)

Накраям се обръщам с молба. Ей, момичета, стегнете се! Какво е това нещо? Само аз ли ще давам корици и сама да си пиша по тях?

:wink12:

Добре, хайде сега да не се оплаквате, че няма пишещи тук. Нещо не съм напълно вдъхновена в момента, но се появи една идея в главата ми, така че който иска да чете по-надолу.

Той усещаше присъствието й, но нямаше да се обърне. Прекалено много си бе играла с него. Следваше я навсякъде из висшето общество, тя се правеше на мила и невинна, но накрая грубо го отряза. Мамка му, беше се направил на пълен глупак с влюбеното си изражение. Стисна силно хладния парапет и се загледа в черното небе. То отразяваше душата му в момента такава каквато беше. Искаше да се придвижи, да я хване и целуне, но по-скоро щеше да скочи от терасата и да изчезне в лабиринта от цветя и дървета. Сърцето му биеше силно в гърдите, а устата му бе пресъхнала от жажда. Имаше нужда да я захапе и опита. Кръвта й щеше да се разлее ефирно по бялата й кожа, а той щеше да отпие леко и сладостно, опивайки се от вкуса й. Резците му се удължиха. Опита се да ги скрие, но дълбоко в него излезе ръмжене. Усети как тя подскочи и потрепери от страх. Усмихна се сухо, а погледът му беше бездънно леден и раздираше на парчета всеки когото погледнеше.

- Какво искаш? - гласът му прозвуча грубо и рязко в тишината на безлунната нощ.

- Н-н-нищо. - разтреперано отвърна красавицата зад него, но противно на това направи стъпка напред. - Имам нужда от теб. - думите се смесиха с въздуха и достигнаха до него като отчаян шепот.

Извърна се и я изгледа насмешливо. Очите му казваха всичко. "Сега ли? Когато ме прогони?" Приближи се към открито заплашително. Тя трепереше, но не отстъпи, а волята й се сблъска с неговата. Той я хвана под лакътя и стисна болезнено ръката й.

- Това ли искаш? Болка? Или може би любов? - съсъкът бе изпълнен с ненавист и злост.

- Не. - пророни тя. - Искам теб! - изречението изкънтя силно в нощта, макар и да бе изречено тихо.

Мъжът я загледа изненадано, а тя го гледаше готова, подготвена, открита за всичко. Емоциите й се отразяваха на лицето и не се опитваше да скрие нищо. За миг всичко изчезна и съществуваха само те двамата. Както той винаги бе искал... В балната зала се чуваше весела глъчка, а освен това той дочуваше дрънченето на чашите с пунш и мляскането на хората хапващи си аперитиви. Искаше да спре този поток от звуци, но знаеше, че точно в момента не може да го блокира. Съсредоточи се върху младата жена и я загледа замислено. Може би щеше да се възползва от нея... Доброто кученце отдавна си отиде.

- Джъстин... - името му се изтърколи като сладко вино от устата й.

- Тихо... - прошепна той и постави пръст на устните й. - Ще ми позволиш ли да сторя нещо различно?

Тя кимна безмълвно готова на всичко, за да си възвърне благоговението му. Той й се усмихна дълбоко, но някак студено забеляза жената и се наклони към нея. Целувката му беше мека и нежна, а устните като кадифе върху нейните. Искаше да го почувства. Не знаеше как, но имаше нужда. Изпитваше глад, който бе необясним за невинното й съзнание. Джъстин насочи устни към бузата й и започна да я гали нежно. Тя се отпусна и го остави да действа по-нататък. Още малко, само малко... Стенанието й излезе тихо от устните, но пък беше изпълнено с такава страст и опиянение, че дори не се усети как се прилепи още по-плътно към мускулестото му тяло. Ръцете на мъжа се спуснаха по роклята й и опитаха да докоснат кожа, но пластовете коприна не позволяваше това. Вместо това вдигна длани към гърдите й и ги стисна болезнено-сладко, карайки я да потръпне.

Резците му се увеличиха. Той се спусна към гърлото й... Към красиво белият врат, зад чиято кожа преливаше кръвта й. Копринената й кожа бе така податлива, че той се спусна, целуна пулсиращата вена и заби леко зъби. Чу изненаданият й вик, но не му обърна внимание, а засмука така сладката храна.

Виктория усети как започва да се замайва и да губи представа за времето, но се остави той да я люби по този така различен начин. В следващият миг светът започна да почернява, а в далечината тя дочу яростно тихият му глас:

- Това е заради това, че ме разиграва... - и всичко изчезна.

Това е нещо доста различно, но се надявам да ви допадне. Опитвам се да бъда различна, хехе. ;д А ето и другите три корици:

ЕДИТ: Упс, май сме използвали същата корица, ама няма за кога вече да се редактира. ;д

Редактирано 3 ноември 201114 г. от stasungera (преглед на промените)

Нещо ми дойде музата...

"... Хари усещаше аромата й във въздуха. Тя беше толкова красива, нежна, ала ... и женствена. Първия цъфтеж на младостта беше преминал и тя вече беше жена. Жена, която може да дава , но и да получава любов.

Сърцето му се сви. Но той беше женен, а Мерипид чакаше второ дете от него. Тези шест години, които минаха тъй бързо, не се отразиха на любовта му. Той я обичаше повече от всичко, както в първия миг, щом я видя. Роуз стоеше до розовите насаждения и им говореше. Беше много самотна, защото никой не я уважаваше. Точно в този момент в сърцето му се появи неподозирана нежност и силна любов към момичето, което изглеждаше като роза.

Хари отвори очи. Но сега всичко беше различно. През тези шест години се случиха толкова много неща... Роуз изчезна, а скоро баща му го принуди да се ожени за Мерипид. В момента имаше тригодишен син, а съпругата му чакаше още едно дете. Тази любов беше невъзможна, ала как да я прогони от сърцето си, като тя гореше с неугасим пламък?! Той отново я погледна.

Роуз седеше в каретата и наблюдаваше през прозореца. Съмърсет се беше променил много, откакто замина... тоест беше принудена да замине. през всички тези години само една мисъл я спираше, за да не посегне към ножа и това беше Хари. През всичките дълги и мъчителни години в публичния дом, тя беше научила нещо: понякога, дори когато е безнадеждно, трябва да имаш вяра и надежда... Точно вярата и надеждата в чудото я запазиха живи. Роуз никога нямаше да забрави всички мъже които с цинична усмивка влизаха в стаята й, а накрая хвърляха парите в лицето й, докато тя лежеше безпомощно. Когато продаваше тялото си, тя не чувставше нищо. Абсолютно нищо. Единствено мислеше за Хари. Това беше в главата й през всичките шест години. Искаше да се разплати с госпожа Езелма и да си тръгне. И точно когато дебютира, като новата съседка в Съмърсет разбра, че Хари е женен. А днес научи, че има и дете... Роуз беше отчаяна. За това ли понасяше всичко?! За това ли търпеше мъжете, които я докосваха с мръсните си ръце?! За това ли изплака толкова сълзи?! За да се върне и да разбере, че нейният Хари е женен и с дете. И то трагично женен, защото нито Мерипид го обичаше, нито той нея.

За миг, тя вдигна поглед и го видя. Красив, както винаги. с оная доброта в очите и чаровната му усмивка.

Хари не издържа. Обичаше я и искаше да го изкрещи на целия свят. Искаше я само за себе си. Не го интересуваше, че е била лека жена. За това бяха виновни пастрока и доведената й сестра.

– Роуз... - започна той, вече не издържаше – Ела при мен... – и протегна ръка

– Няма – тя се напрегна, но усети, че сърцето й биеше до полуда.

– Тогава, аз ще го направя! – отвърна той и се премести на другата седалка

– Хари! Не! Ти имаш...

– Роуз, разбери, че те обичам! Не ме интересува нищо от миналото ти. Просто искам да си моя!

– Това е престъпление срещу Мерипид, сина ти и нереденото ти дете..

– Роуз... – той наведе глава, а след миг я вдигна – Обичам те! – в светлосивите му очи се четеше безкрайна болка

– О, Хари... – за миг Роуз се предаде.

Оттук нататък нямаше значение. А трябваше ли да има? За нея беше важно, че е в обятията на любимия. За Хари – че е с Роуз. Двамата се целунаха, потънаха в чувставата, които ги бяха обзели. Хари пусна русото злато да изтече между пръстите му и разкопча муселинота рокля. Роуз притисна глава към гърдите му и помисли, че всичките тези шест години в бордея на Езелма си бяха стрували, стига да беше сега в обятията на Хари. След миг никой не разсъждаваше. И двамата бяха погълнати от любовта, във всичките й форми...

Ала след миг всичко се развали. Каретата забави ход и сря. Роуз усети, че е роклята почти се свлякла в краката й, а ризата му беше на земята.

– Хари! Пусни ме! Това беше глупост! - заговори Роуз първа

– Не! Няма да те пусна! Ти, трябва... – той се вкопчи в човека, който най-много обичаше на земята

– Пред нас сме пусни ме! – тя се изтръгна от прегръдката му и закопча роклята си. Мъжът навлече ризата си, сетне сложи жилетката.

Вратичката на каретата се отвори и Роуз слезе.

– Чакай! – настойчивият глас на Хари я спря - Има ли начин да... – той остави изречението недовършено, заради кочияшът, който чакаше отстрани. Но сърцето му я довърши "... да бъдеш моя?"

Роуз се врзя в него, за миг я обгърна реалността и тя прошепна с тих глас:

– Не, няма Хари... – сетне се обърна и побягна към имението си с парещи сълзи.

Кочияшът затвори вратичката на каретата и потегли. Мъжът в каретата се беше хванал за главата и дълго стоя потънал в размисли, а сетне с дрезглав глас прошепна:

– Боже, докъде стигнах, Боже!..."

Малко, тоест много се поувлякох, но нека играта да има развитие... ;)

Сега кориците:

Редактирано 4 ноември 201114 г. от The_young_girl (преглед на промените)

Беше ранен следобед когато Моника излезе от имението си за всекидневната си разходка..Баща й постоянно беше затрупан в работа и почти не се задържаше в Стоункасъл,а майка й беше починала при раждането й.Общуваше само с прислугата.Всеки ден за нея е самотен.

Пътуването което беше предприела преди няколко месеца до Египет беше започнало добре,но за съжаление завърши зле.Не беше това,което беше очаквала.Моника се запозна с най-красивия мъж който беше виждала в живота си,не че за свойте двадесет и две години и затворения живот който водеше беше виждала много мъже.Беше капитан на кораба с когото пътуваше.Висок и мусколест с добре сложена фигура.Очите му бяха зелени,тюркоазено зелени....и коса с цвят на кафе.Всяка жена би мечтала по него.Още от пръв поглед между тях пламна нещо .В продължение на няколкото седмици в които пътуваха до Египет,Мони се влюби в Джеймс.Самият Джеймс Какстън колкото и да се чувстваше привлечен от нея ,не искаше да се обвързва с жена.Не искаше да нарани Моника след време когато му омръзнеше и я зарежеше.С всеки ден изминал ден на короба заедно с нея се чувстваше все по изкушен и привлечен от нея.Докато една вечер всичко се промени.Прекараха една удивителна страстна нощ .Любиха се всяка вечер през пътуването.Бяха силно привлечени един от друг. Прекараха заедно една седмица в Александрия и потеглиха заедно за Англия.И така....деня ,в които пуснаха котва в Темза се разделихме.Той просто изчезна.От тогава минаха три месеца.Без да го види или чуе нещо за него.

Седнах под едно дърво близо до имението да почета малко книга ,когато чух някой да се приближава.Вдигнах поглед и тогава видях Джеймс .Станах и се затичах към него .Не можех да повярвам ,че е той.Паднахме на земята като не спирахме да се прегръщаме и целуваме:

-Липсваше ми много,Мони.-каза й Джеймс.Гледаше с любов нейните сини очи.Заровил пръсти в нейните руси коси ,той не спираше да я целува и да си мисли какъв ли би бил живота му без нея ако тя го беше отблъснала....

Хахаха дано е добре....че нещо не се бял вдъхновила много ама нямаше какво да правя и викам чакай да попиша малко ))

Ето и моя разказ по тази корица:

Мери усети как отварата, която я бяха накарали да изпие се разлива като гореща лава във вените й и кара сърцето и бясно да препуска. По кожата и избиха капки пот и тя с усилие тръгна напред, подпирайки се на студената стена. Още няколко стъпки и щеше да е на сигурно място - в стаята си. Но защо ли и се струваше все по-трудно да се движи? И защо ли коридорът сякаш няма край? Къде беше вратата? Съзнанието и постепенно се замъгли и тя осъзна, че и остава съвсем малко време. След миг всичко се разлюля пред погледа й и Мери отчаяно се отпусна на колене върху мраморния под. Светлината от фенерите по стените избледня и най-накрая угасна...

Мракът, който я обгръщаше постепенно започна да се отдръпва и Мери с надежда се взря в светлото петно над себе си. Опита се да протегне ръка към светлината, но тя беше толково бледа и далечна... Усети хладен полъх и кожата и настръхна. Отново се опита да се фокусира и този път пред погледът и изплува пълната луна заобиколена от бързо препускащи облаци. Студеният нощен вятър разпиля косата й и Мери объркано се огледа. Вече не беше в замъка. Вместо на каменния под беше коленичила върху мократа зелена трева. Около нея имаше каменни руини, чиито сив камък наместа беше обрасъл с зеленикав мъх. Призрачна бяла мъгла се стелеше над влажната земя. Къде беше? Мястото и беше съвсем непознато, като картина от призрачен роман.

Вятърът отново повя и Мери потръпна. Едва сега осъзна, че беше почти гола. Вместо дебелата вълнена рокля беше облечена с къса бяла роба. Ефирната материя едва прикриваше гърдите й и не беше никаква преграда пред студения дъх на ноща. Краката и бяха боси. Косите разпуснати...

Мери отново вдигна глава и отчаяно се взря в беззвездното небе. Само луната отвреме на време се показваше из зад бягащите облаци и хвърляше своята сребърна светлина, карайки капките по тревата да заблестяват. Мери протегна ръце нагоре към светлината и вик на отчаяние се изтръгна от гърдите й:

-Мразя те...Какво искаш от мен? Защо не се покажеш?

...и тогава го видя... Приличаше на ангел. Но беше демон- опита се да си припомни тя. Беше се облегнал на полу разрушената каменна стена. Беше висок. Много висок.Черната материя на дрехите му прилепваше и очертаваше всеки един мускул...Плосък корем, дълги крака... Косата му беше тъмна като ноща и непокорно се спускаше на челото. Очите му бяха приковани в нея и сякаш я подчиняваха на волята му. Изгаряха я.. Караха тялото и да трепери.

Мери се опита да се обърне, да откъсне поглед от Дяволът, но тялото и отказваше да се подчини. Тогава той се усмихна знаещо и пламъците в очите му засветиха още по-силно...

Да той беше Дяволът, но тя беше негова. Тази нощ щеше да я притежава, така както само един мъж може да притежава една жена... Беше предопределена за него... тя беше годеницата на Дявола...

А ето и кориците:

Ето и моя разказ по тази корица:

Мери се опита да се обърне, да откъсне поглед от Дяволът, но тялото и отказваше да се подчини. Тогава той се усмихна знаещо и пламъците в очите му засветиха още по-силно...

Да той беше Дяволът, но тя беше негова. Тази нощ щеше да я притежава, така както само един мъж може да притежава една жена... Беше предопределена за него... тя беше годеницата на Дявола...

Ан това накрая беше жестоко ....много ми хареса .Особено това : "... тя беше годеницата на Дявола..." Браво !!!

Пак трябва аз да ви спасявам...

Плавното движение накара паяжината да се раздвижи и вълна от чиста похот заля Тимъти. Паяжините обикновено не му действаха така, освен когато бяха татуирани върху съвършен женски гръб.

Друзила спря и го погледна през рамо. Усмихна и един удължен зъб проблесна на мъждивата светлина. Малка капка засъхнала кръв украсяваше крайчеца на устата й и осъзнаването, че това беше неговата кръв, че преди по-малко от час Друзила го бе притисна към стената и беше пила от него, докато той повече не можеше да различи удоволствието от болката, изтри каквито съмнения бяха започнали да го обземат.

Тя го усети. Дали можеше да прочете мислите му? Или сгорещената му кръв й казваше всичко?

- Готов ли си за още?

Гласът й го привлече както сирените са привличали омаяните моряци. Тимъти застана зад нея и притисна тялото си към нейното. Друзила измърка и залюля ханш. Той простена и ръцете му се плъзнаха към гърдите й.

- Не знам дали ще има достатъчно. Цялата ми кръв замина на юг.

- Винаги ще се намери. - Изви глава и го погледна с вдигнати вежди. Разширените зеници караха сините очи да изглеждат почти напълно черни. Под дланите му гърдите й се повдигаха и спускаха забързано.

Целувката носеше тръпката на очакването. Езикът му се плъзна, погали нейния, отново и отново, докато стоновете й не се превърнаха в нетърпеливо ръмжене. Тимъти щеше да се усмихне ако можеше. Не само той беше замаян от сласт. Захапа долната й устна, знаейки че това ще я подлуди, после я облиза, преди отново да се гмурне в невероятния й вкус. Езикът му мина по острия, удължен зъб и той вкуси от собствената си кръв.

Друзила се отскубна от него и се обърна. Очите й светеха докато разкъса тениската му с едно рязко дръпване. Ноктите й, остри като на хищна птица, очертаха ключицата му, плъзнаха се по гръдната кост и се спряха над подскащащото му сърце.

- О, да. Сега, веднага. - Тимъти зарови пръсти в косата й и доближи главата й до гърдите си.

Усети как зъбите се впиват в плътта, но мимолетната болка беше удавена в последвалото го удоволствие.

Новите предложения:

Слаба баладична музика се носеше из вече празната зала на Грийн Хаус. Всички гости си бяха отишли и само няколко прислужници прибираха остотъците от пищното тържество. Хилъри пристъпи предпазливо в голямото помещение. Огледа си и след като не забеляза никого влезе, носейки със себе си голяма празна табла. Бяха я изпратили от кухнята да прибере останалите чаши и тя уморена се отправи към една от дългите маси в края на салона. Цяла вечер се беше старала да стои далеч от това място. Намираше си каква ли не работо в кухнята, само и само да избегне срешата с НЕГО и с неговите гости. Не искаше да го вида как се забавлява в компанията на приятелките от детството и.

Картините, които рисуваше съзнанието и обаче я измъчваха цялата вечер и сега тя се чувстваше по-изтощена от всякога. Можеше съвсем ясно да си представи как самонадеяната Лиза Мей страстно се притиска в НЕГО под ритъма на валса или пък нахалната Кейси, която уж неволно ГО докосва .... на няколко пъти и идваше да захвърли бялата престилка и да обяви пред всички, че тя- Хилъри Дънфорт не е обикновена прислужница, а е неговата годеница, дъщерята на известния мулти милионер Джонатън Дънфорт... Как се беше забъркала в тази каша? Защо и трябваше да се прави на прислужница? ЗАЩОТО си твърдоглава - отговори и един насмешлив глас и тя направи недоволна физиономия. А нима трябваше безропотно да се съгласи с уредения от баща и брак? Ужасно беше да се върнеш в родния си дом, след пет годишно отсъствие и да разбереш, че вече си имаш годеник. Докато беше в колежа беше копняла за времето когато ще бъде у дома, свободна...Но, НЕ, баща и беше решил друго и беше подписал брачен съюз със своя нов бизнес партньор Марк Уилман, който я обричаше на брак без любов със съпруг който дори не беше виждала. Но тя щеше да влезе в дома му и да намери нещо срещу него, нещо което да я спаси от този брак без любов. Или поне така си мислеше преди да го види...Защо преди да се впусне в тази глупава игра никой не и беше казал, че ТОЙ е толкова красив и има такъв магнетичен поглед...Сега идеята да бъде с него и се струваше все по-желана...

Мислите и бяха прекъснати от бързия ритъм на туиста, който се разнесе от големия грамофон и накара кожата и да настръхне. Усети как кръвта и закипя и всички мисли се изпариха от главата и. Черните и токчета сами затропаха по мраморния под и тя весело се завъртя. Дългите и крака се плъзнаха с лекота и тя затанцува пленена от неустоимия ритъм, който сякаш биеше в такт със собственото и сърце. Загуби представа за времето и мястото. Съществуваше само тя , вълшебния ритъм... и ТОЙ... Тя стреснато спря и погледът и се прикова в мъжът небрежно облегнат на рамката на вратата. ТОЙ я гледаше и пламъкът в очите му я изгаряше. Тя спря да диша. Като на сън видя как Антъни бавно се приближава към нея, без очите му да се откъсват от нейните. Ръката му я докосна и целия свят се завъртя. Затанцуваха носени в ритъма на туиста, диво и необуздано като собствената си страст. Пръстите му ту я галеха, ту бързо я отдалечаваха от себе си, за да я притеглят още по-близо към горещото му тяло. Антъни плъзна поглед по дългите и изящни крака. Не носеше чорапи и кожата и гладка като сатен го примамваше да я помилва.

Откога прислугата носеше такава секси униформа? Може би откакто потайната госпожичка беше дошла в дома му преди близо месец? Красива и горда беше застанала в дневната му и беше потърсила работа като прислужничка. Още тогава беше изпитал необяснимо привличане към дръзкото момиче. Само миг след това я беше познал. Хилари, дъщерята на Джонатън,и негова годеница, беше видял снимката и върху бюрото на баща й и още тогава я беше пожелал. Тогава дори не можеше да си представи какво щеше да изпита когато я види застанала пред него със съблазнително нацупени устни и вирната брадичка. Можеше да я разкрие, но предпочете да продължи играта., която тя сама беше започнала...

-Хилари...-прошепна той и я притегли в прегръдките си заедно с последния такт на музиката. Или може би просто му се струваше , че музиката е спряла. Чуваше само биенето на собственото си сърце...и тогава устните му я целунаха с цялата страст, стаена в душата му...

Три нови предложения: