Сара стисна здраво пътническата си чанта в ръце и сведе поглед към захабените си обувки. Скромна, спретната и отдавна излязла от мода пътническата рокля и зелена перелината поизбеляла от носене - иделано облекло за млада гувернандка, дошла в непозната страна. Дегизировката и щеше да заблуди всеки. Поне се надяваше да е така. Дълго се беше ровила в стария скрин на майка си - графинята, преди да се спре на това облекло. Трябваше да отмъсти за смърта сестра си. Всички я бяха предупреждавали да не се жени за онова чудовище - херцогън на Форкшир, но тя не ги беше послушала и беше платила с живота си. Преди това обаче беше родила дъщеря и Сара трябваше да се погрижи поне за нея.

Силен трясък я изтръгна от мислите и. Само на крачка от нея беше спряла голяма черна карета, теглена от два породисти жребеца. Гърбовете на животните бяха изпотени, а от ноздрите им се вдигаша пара. Явно господарят им доста ги беше поизморил.

Вратата на каретата рязко се отвори и от вътре се показа силна мъжка ръка която я дръпна навътре. Вътрешноста беше тъмна и Сара не можа добре да различи фигурата пред себе си. Беше мъж, огромен, а съдейки по лекотата с която я хвана и доста силен. Мъжът заговори с властен глас:

-Вие сте гувернантката , нали?

Тя не отговори, защото по тона му разбра, че това не беше въпрос. Каретата потегли бясно напред, проправяйки си път през насъбралото се на пристанището множество. Сара се облегна на седалката и почувства, че мъжът я оглежда. Погледът му пронизваше мрака и караше кръвта и да забушува още по-силно. Не беше очаквала подобно посрещане , но въпреки това не изпитваше страх...

Ново предложение:

Аве, нещо съвсем ви избегаха музите музчовците кут ви гледам. Дъл е зарад летото ил зарад жегите не знам, ама айде понапишете нещо, да не си пишем все едни и същи тук. Че като гледам май накрай ще стане Кристи-Найти-Шемет и веднъж на сто години още некой. Не че нема да са спраим, ама все пак е добре да има и други лични творчества.

Ваня, аз тъкмо се канех да спретна една лекция в тоя дух, ама ме изпревари! Честно, внимавайте, защото ако се хвана да фантазирам по тази корица, ще ви лепна нещо специално - и специално в специалния смисъл за следващо предложение.

Редактирано 3 септември 201115 г. от Naismith (преглед на промените)

Найти, време е за специалното дето го обеща. Айде, чакам с нетърпение.

Така, никой не се накани, значи пак съм азззз... Ма си просите да ви изтипосам някоя корица, дето ще й се чудите, не че накрая пак няма да си съчинявам сама по нея...

Персефона Роуз Мидълтън имаше нужда от една чаша от петдесетгодишното уиски на баща си. За съжаление, в момента нямаше достъп до него, а и самото й желание беше недостойно за една млада дама.

"Дяволите да ги вземат всички недостойни за една млада дама желания", помисли си тя нещастно. Обзалагаше се, че на никоя от въпросните млади дами не им се бе налагало да чакат на гарата бъдещите си съпрузи. Които никога не са виждали. И се нуждаеха от знак, за да се разпознаят.

Персефона хвърли нещастен поглед на люляковите клонки в ръката си. Увяхваха и това й донесе малко злорада радост. Надяваше се бъдещия й съпруг да се почувства обиден. Не, направо разгневен. Толкова разгневен, че да я изостави.

Свирката на приближаващ се локомотив разцепи тишината на безлюдната гара и Персефона вдигна очи. Като желязно огнедишащо чудовище, влакът се носеше към нея, понесъл в себе си неизбежната й съдба.

"Може би ще се препъне с стъпалата. И ще си счупи врата. Или поне крак, но ще има усложнения, които налагат веднага да се върне в Ню Йорк."

Локомотивът нададе последен предсмъртен вой и най-накрая спря сред кълба сивкав дим.

Персефона се закашля и размаха ръка пред лицето си. Нищичко не виждаше. Силуетите на хора, понесли куфари и пътнически сандъци се мяркаха като призраци. Някакъв петел кукуригаше истерично. Беше готова да се закълне, че чу и съскънето на котка. Кой помъкваше цяла менажерия със себе си?

Отдръпна се от потока хора, за да не бъде премазана между разминаващите се пътници и се облегна на една колона. Може би ако останеше тук, неподвижна и скрита, бъдещият й съпруг нямаше да я види. Щеше просто да отмине и ...

- Г-ца Мидълтън? Г-ца Персефона Мидълтън?

Тя примигна. От къде беше изникнал непознатият?

- Да, аз съм Персефона Мидълтън, сър. - Това ли бе той? Висока и стройна фигура, тъмен, безукорен костюм, по чудо незасегнат от дългото пътуване. Вдигна очи към лицето му. Остри скули, прав нос, високо чело. Очите му... Сърцето й пропусна един удар. Бяха като шоколада, който баща й купуваше за Коледа - богато, наситено, меко кафяво, в което можеш да потънеш. Нямаше нищо против такъв съпруг. Устните на мъжа се извиха в усмивка и тя се изчерви. Беше ли забелязал как неприкрито го оглежда?

- Приятно ми е, г-це Мидълтън. Аз съм Джарвис Олдстоун, секретар на вашия годеник.

- Секретар? - изпелтечи Персефона и сърцето й отново направи малък скок в гърдите.

Той като че не забеляза смущението й.

- Г-це Мъдилтън, Персефона - обади се боботещ глас зад рамото на Джарвис Олдстоун. Секретарят направи стъпка встрани и дребничък, закръглен непознат свали шапката си за поздрав. Персефона видя, че прошарената му коса е започнала да оредява.

- Дерек Браунпикълс, на вашите услуги. О, прекрасни люляци. Любимите ми цветя. На сватбата ни непременно ще има люляци, какво ще кажеш, Джарвис? Можеш да го уредиш, нали, момче?

- Разбира се, г-н Браунпикълс.

И Персефона откри, че кима като омагьосана и повтаря думите му:

- Разбира се, г-н Браунпикълс. - Отговорът й бе едва доловим, но й се стори, че Джарвис Олдстоун й хвърли един съжалителен поглед, сякаш знаеше че сърцето й е паднало в петите...

Ето ми предложението. Не си и помисляйте да бягате по тъч линията - Корицата е на антология с гей любовни истории, така че очаквам нищо по-малко от това.

Найти, опрятай ръкавите и започвай да довършваш историята за Персефона / ама, че име/ и Джарвис. Имаш един гъделичкащ навик да пускаш фитили и да дразниш хората. Слава Богу, че после се поправяш и превеждаш фитила. Доста е рано да пиша гей история, по това време мога да мисля само за кафе, кафе и кафе. Но ако никой не се навие на предизвикателството, кой знае, може да се развихря.

Леле,Найти,не те ли е срам да оставиш разказа недовършен?

Ъммм... Ще взема да се помъча да измисля продължение, пък дано се получи

Ето ми предложението. Не си и помисляйте да бягате по тъч линията - Корицата е на антология с гей любовни истории, така че очаквам нищо по-малко от това.

Найти, не можа ли да измислиш нещо още по-така, щот това не е достатъчно?

Я да го видим тоз мой музчо дъл са е върнал от летните плажове и коктейли.

Джо не можеше да повярва на късмета си! Джаспър, да! точно Джаспър - единствения и неповторимия, го държеше в прегръдките си и леко и закачливо прокарваше език по пресъхналите му устни. Познаваха се от години, но Джо никога не бе предполагал, че този великолепен, приличащ на древногръцки бог мъж някога ще го забележи. Около него винаги имаше рояк от почитатели и обожатели - изтънчени, красиви, забавни и богати. Всички се бореха за вниманието му, всички искаха да бъдат с него, дори и за една нощ само, но щастливците бяха малцина. Джаспър внимателно подбираше хората, с които излизаше и още по-внимателно тези, с които си лягаше. Понякога пренебрегнатите пускаха какви ли не слухове за него - че бил неизлечимо болен, че бил по-долен и от проститутка, че имал СПИН... Но всички знаеха, че това са само клевети избълвани от отхвърлените и неудоволетворените. Джо не се интересуваше от това, не се интересуваше с кой, кога и къде си ляга Джаспър. Единственото, което го интересуваше и което искаше беше да бъде с него, с мъжа на мечтите си. Колко безсънни нощи и самотни дни бе въздишал по копринено меката му коса, гладката му бяла кожа и ослепителна усмивка, която караха пеперудките в корема му да пърхат все по-забързано и неудържимо в стомаха му.

Не си спомняше как бе започнало всичко, кога този тъй желан мъж го забеляза и избра да бъде с него, но сега, точно в тази минута се намираше в прегръдките му. Силните му, мускулести ръце здраво обгръщаха крехкото тяло на Джо и той бе останал почти без дъх. Но нали копнееше точно за това - да усеща допира на Джаспър, дъхът му да гали тялото му, да усеща мириса на одеколона му, наболата му твърда брада леко да дращи гладката кожа на бузите и врата му, да чувства целувките му, които ставаха все по-дълбоки и чувствени, да усеща как меките му, деликатни устни се спускат надолу към гърдите му... Джо леко изстена.

- Белегът ти. Извинявай, не исках да ти причинявам болка - каза Джаспър.

- Няма нищо. Не ме заболя. Просто спомен от вече отминали времена. Не спирай.

Великолепните, меки устни продължиха да изследват тялото му - да поставят нежна целувка тук или да засмучат лекичко там. При всяко докосване младият мъж потръпваше от нетърпение и желание. Това бе най-хубавото и опияняващо нещо, което му се бе случвало в промеждутъка между две операции.

Да, операциите! За щастие му оставаше да премине само през още една - най-важната, финалната - и тогава всичко щеше да си дойде на мястото, но нямаше и не искаше да мисли за това точно сега. За хапчетата, от които му се гадеше почти непрекъснато, за сложните и болезнени манипулации и процедури, които му предстояха, за пренебрежителното и подигравателно отношение на лекарите, сестрите и санитарите. Но точно сега това нямаше никакво значение, защото беше тук, с любимия мъж, с любовта на живота си...

- Джо, скъпи...или все още е по-правилно да те наричам скъпа? Винаги ми е било интересно какво е усещането да го направиш с жена...

Това от мен. Няма да продължавам, да не вземе да ме набиете или да ми тури Фурията бан.

ПП: Поради технически причини, ще си получите следващата картинка малко по-късно. Тъкмо да имате достатъчно време да подострите перата и моливите, да напълните с мастило химикалките и да призовете музчовците ви да се завърнат всеки яхнал своя Пегас.

Редактирано 10 септември 201115 г. от shemett (преглед на промените)

ПП: Поради технически причини, ще си получите следващата картинка малко по-късно. Тъкмо да имате достатъчно време да подострите перата и моливите, да напълните с мастило химикалките и да призовете музчовците ви да се завърнат всеки яхнал своя Пегас.

И другарче в нужда се познава - ето и следващата корица

И другарче в нужда се познава - ето и следващата корица

Ксиломена седеше на стълбите пред университета и се бе отнесла някъде в мислите си.Днес беше двадесет и четвъртият й рожден ден и беше получила много поздравления от приятелите и колегите, но защо се чувстваше толкова самотна?Обичаше да чете исторически любовни романи и много често си мечтаеше да може да живее във времето за което се разказваше в тях.Харесваше красивите бални рокли и големите богати балове в Лондонското общество.Това я правеше да изглежа като рядко цвете сред своите връстници, здраво стъпили на земята.

Изведнъж отпред на улицата спря красива бяла карета с два дорести коня.На капрата седеше възрастен мъж облечен в златна ливрея.В ръцете си държеше голяма табела на която беше написано нейното име.Той й махаше.

Младата жена стана бавно от стълбите и се отправи към красивата гледка, невярваща на очите си.Какво й ставаше?Да не би да сънува?Приближи към каретата и кочияша с жест я покани да се качи.Какво пък, защо да не се възползва?Днес беше рожденият й ден,защо да не използва предоставената й възможност да изживее едно малко приключение?Седна в каретата и се облегна в богато украсената седалка с въздишка. Конският впряг потегли.

Пред погледа й се спусна гъста мъгла и всичко потъна в пъстроцветни багри.Ксиломена разтърка очи.Когато отново ги отвори с изненада установи, че се намира в многоцветна градина, пред стълбите на огромен замък.С любопитство огледа около себе си.Беше попаднала там където винаги си беше мечтала – в красиво богато имение в средата на осемнадесети век.

Ксиломена погледна себе си.Дънките и червеният плетен пуловер ги нямаше.Беше облечена в разкошна кремава рокля, богато укарасена с дантели.Почувства се много женствена и красива.Тръпки преминаха по цялото й тяло.Щеше да присъства на бал.

Кочияшът слезе от капрата и й подаде ръка.Когато стъпи на земята, нещо я уби в обувката.Повдигна роклята и видя,че е обута в червени пантофки.Защо в червени?Те не подхождаха на тоалета й.Събу лявата обувка и намери вътре бележка.Разгърна я и прочете:„Честит рожден ден, мило дете! Мечтите се сбъдват само веднъж в живота. Тези пантофки са билетът за обратно връщане.Татко ти.“ О, милият татко, – помисли си Ксиломена, беше й подарил най-хубавият подарък.

Качи се по стълбите и влезе в огромна бална зала, пълна с красиво облечени мъже и жени, които танцуваха.Изведнъж почувства,че някой я наблюдава.Огледа се.Погледът й попадна в красиви сини очи в дъното на залата, които се взираха в нея.Не може да бъде! Там стоеше мъжът от нейните сънищата.Сънуваше го от години.Образът му властваше непрекъснато в съзнанието й.Беше облечен също като нея, целия в кремаво.Имаше черна дълга коса и най-изразителните сини очи.Той се запъти към нея.Всички му направиха път.Когато стигна до Ксиломена, я пое в прегръдките си и я завъртя в ритъма на вихрен танц. Танцуваха мълчаливо.Нямаше нужда от думи.Атмосферата на бала и здравите ръце на мъжа, страстно увити около кръста й бяха достатъчни, да се почувства най-щастливата жена на света.

Когато танцът свърши, младият мъж я поведе към терасата.Озовали се навън, той я притисна към стената и страстно покри устните й със своите.Когато целувката се задълбочи, до слуха й достигна звън на камбани.Нима отмерваха времето й?Щеше ли да стане като в приказката за Пепеляшка?Около нея се спусна гъста мъгла и я обгърна леден въздух.

Ксиломена се събуди в собственото си легло в малката квартира.Огледа се очудено.Пак ли всичко беше един прекрасен сън?Очите й попаднаха на кремавата рокля преметната върху стола до леглото й.Отгоре имаше красива червена роза с бележка.Бързо се присегна и разтвори листа.„Любов моя, ако искаш този сън да продължи и да осмисли целия ти останал живот, ела в дванадесет часа в заведението на Макдоналдс, на ъгъла на съседната улица.“

Ей, Руми браво. Къде си се крила до сега. Ще чакам редовни включвания от теб. Аз без пряка реч по принцип не обичам да чета много, но тук като почнах и го изядох на една хапка. Много те бива.

Щеше да я чака в градината. В градината за Бога! И то в полунощ. Какво безсрамие. Какъв нагъл, безочлив, нетърпим... Прилагателните нямаше да и стигнат да изреди за какъв го мисли. Какво като беше красив като греха с тези изразителни сини очи и тяло издялано като от камък. Да точно като греха. Не биваше да го забравя. И какво като се разтреперваше само при мисълта за него. Той нямаше да го разбере, защото кракът и нямаше да стъпи в тази градина. НИКОГА!

Какъв срам Боже, какъв срам!

Мислите и се върнаха към първата им среща. Беше отишла на някакъв глупав бал по настояване на баба си маркиза Хайтауър. Както бе обичайно се завря в най-скрития ъгъл и с изписана на лицето досада обходи присъстващите. Цвета на лондонското висше общество се бе изсипал отново. Всички досадни матрони и подопечните им дебютантки както и всички вбесяващи с лицемерието си контета, които се оглеждаха за някоя добра партия. Е, имаше и няколко пройдохи известни с разпътния си живот, но не бяха много. Развратниците по правило избягваха такива събития. Жалко защото те я интригуваха най-много. Имаше нещо вълнуващо в дръзките погледи и самоуверената походка докато прекосяваха залите. И тогава го видя. Веднага го сложи в категорията „негодник” и това естествено предизвика любопитството й. Беше облечен безупречно и се извисяваше над останалите поне с една глава. Разговаряше с домакинята, но погледът му отсъстващо блуждаеше из помещението. Докато не срещна нейния. За един миг, който трая сякаш вечност той я изпиваше с орловия си дълбок син като дълбините на океана взор и тя застина като животно уловено в капан. В следващият момент преди да се усети той вече влачеше графинята да ги представи. За нейно нещастие и тя я беше видяла.

Изчака търпеливо да се приближат и си наложи да остане безразлична.

- Скъпа моя, скъпа моя, защо момиче с вашата прелест се крие в ъглите. Погледнета само каква изящност Херцоже. Не е ли разкошна нашата Чарлийн.

- Не бих могъл да изразя с думи мадам – долетя плътния дрезгав глас зад гърба на графинята.

- Ох каква съм, да ви представя кръщелницата си Чарлийн Кенсингтън. Чарли това е Херцог Атънбъроу. Какво щастие, че се оказа в града точно сега.

- Приятно ми е милорд – поклони се тя и подаде облечената си в ръкавица ръка. И това беше грешка. Вместо да докосне въздуха върху пръстите и той я дръпна рязко и я повлече към дансинга, а графинята замига тревожно с мигли. Но защо ли и се стори, че и леко се подсмихна.

Боже беше изпаднала в беда, а леля и никаква не се виждаше. Точно в този момент в нея се надигна дива ярост. Тя се обърна и със свободната си ръка, пред очите на половин Лондон звучно го зашлеви.

- Как смеете? – продължи задъхана, а страните й горяха.

- Как смея какво?

- Да се отнасяте така с мен. Та аз не ви познавам. – чак сега се сети да издърпа ръката си от неговата.

- Но скъпа моя вие ще имате, възможност да ме опознаете много добре. Аз ще се оженя за вас и вие ще бъдете моята херцогиня. При това уверявам ви много скоро. Някои обстоятелства не могат да се пренебрегнат.

- Вие сте луд. Какви обстоятелства за бога?

- Едно единствено всъщност. Желая ви до полуда и трябва или да ви обезчестя тази вечер или да ви взема за съпруга най-късно утре. Не съм ли джентълмен? – Той се ухили нагло и понечи отново да я хване за ръка.

Тя отново замахна да го удари но този път ръката му я улови и я задържа във въздуха.

-Правим спектакъл сърце мое.

Тя издърпа ръката си и побягна като че ли я гонеха стадо подивели коне.

Оттогава се криеше в дома си и проклинаше деня в който бе отишла на този бал и бе станала за посмешище на цял Лондон. А след това бе дошла поканата за среща в полунощ в градината. И този самодоволен, нахален глупак си мислеше, че тя ще отиде. Ха, как ли пък не. Изведнъж тя се замисли. Дали пък да не отиде?. Кой ако не тя можеше да разбие на пух и прах това огромно съмочувствие и да му покаже къде му е мястото. Някоя друга девойка също щеше да попадне в арогантните му лапи ако не му смачка фасона. О, тя щеше да отиде, а той щеше да съжалява, че е написал това писмо и че въобще се е осмелил да спре погледа си на нея.

Не съм възможна пусна картинка баш ся но до след малко или ша пусна или ша искам помощ от другарче да не спирам играта. Руме евала щом и мен вдъхнови, ама тоз момък и с късо го кльопвам веднаги.

Всъщност станах възможна та ето и следващото предложение

Редактирано 14 септември 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

"Какъв срам Боже, какъв срам!", да пишеш така хубаво и да се правиш, че не можеш Наздраве за новопръкналата се писателка

Опасна е тя нашта хихихи много добре си го измислила... и колко арогантен си го направила херцога И аз ще се пробвам на някоя корица ама няма да е на тая щот нищо не ми идва отвътре...то ми идва ама простотии !Като го гледам кой знае кво сънува

"Какъв срам Боже, какъв срам!", да пишеш така хубаво и да се правиш, че не можеш Наздраве за новопръкналата се писателка

Нимой ма бъзика така, че ти си първоначално и изцяло отговорна за лиготията ми хихи. Но пък ако ти е харесало радвам се

Опасна е тя нашта хихихи много добре си го измислила... и колко арогантен си го направила херцога И аз ще се пробвам на някоя корица ама няма да е на тая щот нищо не ми идва отвътре...то ми идва ама простотии !Като го гледам кой знае кво сънува

Сънува той, най вероятно некоя дългорога крава или стадо мустанги, ама ако като Чет и Люк ша му се присънват и златисти къдрици. Да видим

ЕЕЕЕЕЕЕЕ, туй вече е друго нещо! Вече си имаме нови попълнения най-накрая!!! Тъкмо се бях отчая, че само с Крис и Найти ша си писателстваме!!! Я, вижте кви сте дОбри кут четете лИбоФните романи, а ма карате са пъна аз дет хал хабер (почти вече, след като некои решиха ма образоват в тоз жанр) си немам! Бравос и на двете нови писателки! А на кандидат-писателката pecova89 да не са ослушва, а да запрята ръкавите и да наостри перата , ич биля да не се офлянква!

Редактирано 16 септември 201115 г. от shemett (преглед на промените)

Мери се протегна сънено в голямото пухкаво легло и доволно се усмихна. В главата и нахлуха спомени от предищната нощ. Нейната първа брачна нощ. И нейният съпруг -красив, висок и мускулест, изправен пред нея като същински древен бог... Очите му я изгарят... ръцете му я галят и събуждат тялото и за нов живот... Мери щастливо въздъхна и протегна ръка да докосне мъжа до себе си. Но вместо до топлото мускулесто тяло, пръстите и се допряха до хладния гладък сатен покриващ празното място до нея. Него го нямаше!

Мери скочи от леглото и ужасено се загледа в измачканите чаршафи и няколкото червени петна кръв. Нейната кръв. Тя се огледа. От съпруга и нямаше и следа. Нощницата и бельото и лежаха самотно в безпорядък на пода. Затича се и отвори гардероба, но неговите дрехи липсваха. Предишния ден беше освободила половината гардероб за него и старателно беше подредила нещата му, а сега закачалките бяха празни. Обзе я паника.

Трепереща Мери се втурна към отворената врата на банята. И там обаче картината беше същата. От неговите принадлежности нямаше и следа. Не можеше да повярва! Не искаше да повярва!

Мери усети как леденте пръсти на страха се плъзгат по скованото й тяло и притисна треперещата си ръка до устата. Риданията напираха в гърлото й и тя безпомощно се отпусна на колене давайки воля на събралата се в душата и мъка...

Бяха минали почти два месеца, а болката продължаваше да разкъсва цялото и същество, превръщайки дните и нощите и в безкраен низ от копнеж и самота. Мери вече не вярваше, че някога ще успее да го забрави. Мъжът на мечтите и беше изчезнал така бързо и загадъчно, както и се беше появил, оставяйки след себе си само празнота. Сега Мери трябваше да спре да се самосъжалява и да събере каквото беше останало от разбитото й сърце. Може би ако вложеше цялата си страст и енергия в работа, щеше да забрави за Него! Мери знаеше, че това е невъзможно, но ако работеше до изнемогване, поне нямаше да има сили да мисили...

Тя беше найстина добра журналистка. Пишеше статии за няколко известни ежедневника. Имаше си и своя рубрика в едно женско списание. Сега обаче се нуждаеше от нещо ново, нещо различно, нещо което да я изтръгне от тази ужасна самота. Мери въздъхна и седна на малкото си бюро. Преди дни и бяха предложили работа като водеща на едно ново реалити. Мери винаги беше искала да се пробва в телевизията, и ето, че точно сега и се предлагаше този шанс. Но дали щеше да издържи? Дали имаше сили за това точно сега?

Мери решително вирна глава и посегна към голямата синя папка, която и бяха дали продуцентите. Отгоре беше написано с едър шрифт "Фермер търси жена". Тя прелисти забързано първите няколко страници, опитвайки се да се съсредоточи върху написаното. Изведнъж погладът и се прикова в рекламния плакат на предаването... Сърцето и за миг спря да бие. Очите и невярващо се втренчиха в мускулестото тяло на мъжа от плаката. Това беше Той! Можеше да се закълне, че е Той въпреки, че лицето му беше скрито от широкопола каубойска шапка. Карираната риза беше разкопчана и услужливо разкриваше добре очартания релеф на гърдите и плоския му корем, дългите мускулести бедра... Тяло което веднъж видяно се запечатва завинаги като дамга в съзнанието... тялото на нейния съпруг...

А ето и новата корица:

Сега Джорджина с тъга си спомняше как беше похитена от кораба, с който пътуваше за Англия.Като се сетеше как тези пирати я отвлякоха и продадоха на османския принц Халил Бен Рашид,а после беше подложена една дълга баня и цялостно обезкосмяване и това само защото самия принц искал да вечеря с нея,и се гадеше.Докато двамата евнуха я водеха при него беше отвлечена отново .И къде се намираше сега!В капитанската каюта на някакъв си мъж,които беше толкова грамаден,че и приличаше на онези викинги ,за които леля Елинор и разказваше.Откакто я затвориха в тази каюта,още никой не беше идвал при нея.Горе ставаше нещо,но нямаше как да разбере какво.Чуваха се хиляди бягащи стъпки и безброй викове.А ако станеше нещо,как щеше да избяга когато е затворена тук и полугола с тези харемски дрехи,които покриваха много малка част от нея.Направо беше бясна.Навън беше почти полунощ.През малкото прозорче виждаше луната как огрява морето.Чуваше се някакъв стържещ шум.Сигурно вдигаха котва,защото след малко усети как кораба започна да се движи.Гласовете и стъпките, които чуваше преди малко бяха утихнали.Хората на принца сигурно не са успели да стигнат до тях.Можеше поне да си отдъхне,че я отвлякоха на време преди да попадне в ръцете на османския принц.Това не означаваше,че не трябва да мисли как да избегне онзи мъж,който сега я отвлече.Когато я качваха на кораба,чу как се обръщат към него хората от екипажа и никак не й хареса.Наричаха го Дракона.

Толкова се беше задълбочиха в собствените си мисли,че не чу стъпките,които приближаваха по тесния коридор и спират пред каютата.В следващия миг резето отвън се вдигна и същия този мъж,който не и излизаше от главата,сега стоеше на прага и я гледаше арогантно.Даже има наглостта да и се усмихне!Долен негодник!Усети как в нея се надига дива ярост:

-Какво правите тук?

-Това е моята каюта,милейди.

Дракона влезе и затвори вратата.Отиде до лигена,който беше оставен на масата с чиста вода и започна да си мие лицето.Джорджина не можеше да откъсне очите си от него.Той е най-красивия мъж,който е виждала.Черна коса като нощта,вързана отзад с черна лента.А очите му,когато я погледна бяха наситено зелени.Облечен в черен панталон и черна риза разкопчана до средата.Виждаха се загорелите му от слънцето гърди и черните къдрави косъмчета.В момента,в който погледна към ръцете му,невероятно огромни,видя че той започва да се съблича:

-Какво правите?-попита тя и започна да мисли за начин как да избяга.

-Събличам се.Вече е късно,а аз съм изморен.

-Аз немога да остана тук докато вие се събличате.Най добре е да излеза.-и тръгна към вратата с надеждата да излезе колкото се може по бързо.Обаче Дракона се оказа по бърз от нея,хвана за китката и я обърна към себе си:

-Никъде няма да ходите.Оставате тук.Не ми се правете на срамежлива.За жена,която е била в харема на принца,неможе да ме заблудите.Нищо няма да ви направя,поне тази вечер,достатъчно ми е ,че рискувах да бъда хванат заради вас.

-Долен мръсник!В никакъв харем не съм била.Пътувах за Англия,когато едни пирати ме отклякоха и ме продадоха на принца,тъкмо евнусите ме водиха при него когато бях отвлечена пак ,но този път от вас.Няма да седа тук и гледам как се събличате пред очите ми!

-Аз пък ви казвам,че от тук няма да мръднете и не ме интересува колко пъти са ви отвличали.От тук няма да мръднете!Ясен ли съм?

Тя беше направо побесняла.Искаше и се да му издере очите.Той започна да я оглежда.Беше я видял днес по обед, когато я свалиха от един кораб,който беше пуснал котва до неговия.Не можеше да спре да я гледа.Беше поразяващо красива и прелъстителна в тези дрехи,които почти нищо не скриваха от нея.Имаше красиви високи гърди.Нито бяха малки ,нито големи.Косата и беше с цвят на мед и се спускаше свободно на едри вълни по гърба й.Идеше му да зарови пръсти в нейните коси и да си открадне една целувка от сочните й устни.Гледаше го с тези очи с цвят на кафе и сякаш прочете в неговия поглед за какво си мисли в момента.Започна да отстъпва назад докато гърба й се опря в стената. Дракона като хищник се приближаваше към нея докато накрая се подпря с ръце от двете страни на главата й:

-Как ви наричат,милейди.Имате ли си име?

-Това не ви засяга!

-Но моля ви,защо?Искам да знам как да ви наричам.

-Джорджина.А вие господин Дракон имате ли си име?

-Алекс.На вашите услуги.-Усмихна се и се поклони подигравателно.-Струва ми се ,че с вас ще си прекараме чудесно.Стига да не ми се дърпате,не съм свикнал да тичам много след някоя фуста.

-Фуста ли?Ще ви дам аз на вас една фуста.Само да сте посмял да ме докоснете.Кажете какво искате от мен и махнете от очите ми.

-Много скоро ще разбереш какво искам,но сега единственото ми желание е да си легна.

-Ми лягайте си.Кой ви спира.

-Но вие ще дойдете с мен.Ще си легнем двамата за да ви държа под око.

-Ще има да чакате.Нали сте заключили вратата, няма къде да бягам.

-Слушайте какво ви казвам.Или се събличате и лягате или аз ще ви съблека и ще ви напъхам в леглото.

-Няма да посмеете.

Алекс я дръпна към себе си и се опита да я съблече,обаче тя започна яростно да се бори с него.Той я притисна към стената и скъса тънкия плат на дрехите.Джорджина замръзна на място.Беше напълно гола пред жадните му очи.В харема не й бяха дали никакво бельо,само с тези прозиращи дрехи я облякоха.Желанието в него стана непоносимо и той хвана главата й за да може да я целуне.Започна да я целува нежно.Езикът му галеше ъгълчетата на устните й за да я накара да отговори на целувката.Постепенно те се разтвориха и колебливо започна да отвръща.Той си мислеше,че ще полудее.Боже ...колко беше сладка.Джорджи се отпусна и започна да става все по смела.Притисна се към него и започна да чувства как губи разсъдъка си.С всяка изминала секунда ставаха все по страстни.Трябваше да сложат край.Нито един от двамата не очакваше това,което ставаше.Алекс спусна ръцете си по нейното тяло и я притисна към слабините си за да усети тя какво му причинява.Започнал да губи самообладание, той я вдигна и я положи върху леглото.В момента,в които усети че ае в леглото му се вцепени.Погледна го в очите и го помоли:

-Недей.

Алекс я погледна.Ядоса се на себе си.По дяволите!Стана и напусна каютата,но без да забрави да спусне резето.

Ей тва беше от мен ама май много се увлякох.Нагазих в дълбоки води.Дано ви хареса

Редактирано 24 септември 201114 г. от pecova89 (преглед на промените)

Такъм, аз никога не съм се появявала в тази тема, ама да видим какво ще "сътворя". ;д

Луната осветяваше голямата стая, но свещите допринасяха някакъв романтичен оттенък на мястото, който караше жената да се губи във фантазиите си. Искаше й се да се върне в реалността, но бе невъзможно. Бяха й дали някакъв наркотик, който щеше да действа през цялата вечер и нямаше да бъде способна да се защити срещу похитителя си. По дяволите! Само да се съвземеше и щеше да си отмъсти. Вече седмиц я държаха затворена, а мястото приличаше на харем, но не беше такова. Не знаеше къде се намира... Определено не беше в Англия, защото чужденците не говореха на английски. Езикът, който чуваше бе странен и груб, нямаше никаква нежност в думите, които излизаха от устните на хората по един див начин, сякаш бяха постоянен рев. Тя притвори очи и се остави да потъне в сън, но не успяваше, защото проклетия наркотик я държеше на границата между будното състояние и съня. Отпусна се на ниския диван, а мекотата му я обви като втора кожа и я затопли. Лятната нощ бе хладна и я караше да потреперва леко, защото бе облечена само с една тънка нощница.

В далечината чу как се отвори врата и се опита да се надигне. Трябваше да се защити! Ръцете й бяха омекнали, тялото й се бе отпуснало и не можеше да се помръдне изобщо. Вдигна клепачите си, които бяха натежали неописуемо и се загледа в грамадния мъж приближаващ към нея. Носеше бяла риза, която се развяваше на лекия бриз навлизащ през прозореца, а косата му бе разрошена сякаш бе яздил с часове в бурята. Тя преглътна тежко и се опита да спре грешните мисли, които веднага пробягаха през главата й. Беше просто прекрасен! Мускулестото му тяло я пленяваше, а черните като мрака очи я заставяха да не се помръдне, караха я да мечтае за докосването му, за целувките по цялото си тяло, за цялата лудост, която кара да се изгуби в екстаза. Тя се опита отново да стане.

- Не се напрягай. Наркотикът вече е подействал и няма да постигнеш нищо, опитвайки се да станеш. - думите му бяха изпълнени с насмешки, а в черните очи проблесна доза веселие.

- Кучи син! - съсъкът й бе изпълнен със злост.

Жената се загледа в храната, която бяха оставили близо до нея и видя ножа. Опита се да седне върху дивана и когато постигна почти невъзомжното действие, тя се извърна към него така че да скрие малката масичка от погледа му. Извъртя ръката си ловко и хвана ножа. Стисна го силна, а студеният метал премина през нея като електричество. Почувства се по-сигурна и трезва. Облиза устни и го загледа похотливо. Какво си мислеше той? Че не можеше да играе неговата игра? Сега щеше да види кой ще падне в капана. Тя вдигна ръка към връзките на нощницата си и започна да ги развързва. Бялата и нежна кожа показала се отдолу настръхна от прохладата навлязла в стаята. Тя прокара пръсти по врата си и после остави единия ръкав да падне на една страна. Вдигна невинен поглед към него и докосна с език ъгълчето на устата си. Прехапа долната си устни и погледът й от невинен, стана изпълнен с желание. Мъжът несъзнателно се приближи към нея, сякаш тя бе притегателна сила. Той падна на колене и я прегърна. Започна диво да я целува, а ръцете му обхождаха цялото й тяло. Тя преглътна ненавистно, колкото й красив да беше и вдигна ръката с ножа. В погледа й проблеснаха студ и омраза, а ръката й се наклони към гърба му. Прорезът беше дълбок и прецизен, а викът му бе заглушен в гърдите й. Тя го остави да изпадне в безсъзнание и след това го бутна да падне на земята. Тялото му тупна тежко, но глухо заради персийския килим. Тя го изгледа безразлично и взе един чаршаф, който уви около себе си като рокля. Какво си мислеше той? Че щеше да я задържи? По дяволите, че тя беше убийца и винаги намираше изход. "Жалко, за този красив бог, който трябваше да умре", помисли си тя присвивайки тъжно устни. Ала това й беше работата...

Бравос, бравос! Гледам имаме нови попълнения! Крайно време беше да се влее нова кръв! Я вижте как убао си личи кой чете лИбоФните романи и кой нцъ (кут мен ;-) ). Стаси, нещо много провокейшънал таз корица - ко стана ся? голем проблем, голема дилема, кой от двамцата да 'зема?!?

Редактирано 11 октомври 201114 г. от shemett (преглед на промените)

Бравос, бравос! Гледам имаме нови попълнения! Крайно време беше да се влее нова кръв! Я вижте как убао си личи кой чете лИбоФните романи и кой нцъ (кут мен ;-) ).

Стаси, нещо много провокейшънал таз корица - ко стана ся?

голем проблем, голема дилема, кой от двамцата да 'зема?!?

Драмата ша е пълна особено ако ми свиеш дългокосия. Пиши си там за другия момък. Арен е.

Бравос, бравос! Гледам имаме нови попълнения! Крайно време беше да се влее нова кръв! Я вижте как убао си личи кой чете лИбоФните романи и кой нцъ (кут мен ;-) ).

Стаси, нещо много провокейшънал таз корица - ко стана ся?

голем проблем, голема дилема, кой от двамцата да 'зема?!?

Труден избор, нали? Ох, ох, ама аз вече тайничко съм си грабнала единия. ;д

Играта не върви...

За това въвеждам нови правила ( за улеснение )

1. Всеки, който ще се пише по корица, най-накрая трябва да представи три такива.

( Така вместо една, както беше досега ще има 3 корици )

И сега, ако не може да си изберете и да напишете нещо...

Ето две корици по които да мислите:

Аре вееееее, писателките! Нема ли най-накрая некоя да се понапъне и да понапише нещо?!? Момичето не една, ДВЕ корици ви е сложило! Грабвайте перата и на абордаж!!!

ПП: Мен тук ни ма търсете, ние с моя Музчо си падаме по по-изкилифинчените корици и евентуално, ако той не е заминал по топлите страни да си пийва коктейлите , докато аз са трудя пот на чело!

Редактирано 2 ноември 201114 г. от shemett (преглед на промените)