Православни Чудеса на 20-ти век. Нивата на монасите.

Притча от Св.Николай Велимирович /Сръбски/

Един чо­век по­лу­чил го­ля­мо на­с­ле­д­с­т­во, но го  из­по­л­з­вал са­мо за из­г­ра­ж­да­не и ук­ра­са на къ­ща­та, в ко­я­то жи­ве­ел. И той е жи­вял в та­зи къ­ща сам,  не оти­вал на ни­ко­го на го­с­ти и ни­ко­го от до­б­ри­те хо­ра не при­е­мал в до­ма си. От  вси­ч­ко се ли­ша­вал, вла­гал при­до­би­то­то са­мо в имо­та си. Не­мит, за­не­ма­рен, окъ­сан, гла­ден и скъ­пер­ник ця­ло­то си бо­га­т­с­т­во  вла­гал  са­мо за къ­ща­та, в ко­я­то жи­ве­ел. В про­дъл­же­ние на го­ди­ни, съ­се­ди не би­ли ви­ж­да­ли ли­це­то му, но къ­ща­та би­ла  ук­ра­се­на та­ка, че ми­ну­ва­чи­те не мо­г­ли  да сдър­жат  въз­хи­ще­ни­е­то си. Мъ­жът слу­шал вся­ка ду­ма на по­х­ва­ла за до­ма си, и то­ва би­ла един­с­т­ве­на­та му ра­дост. “Кой  жи­вее в та­зи  къ­ща? Кой е то­зи осо­б­няк?” -пи­та­ли ми­ну­ва­чи­те. Но ли­це­то на со­б­с­т­ве­ни­ка не са ви­ж­да­ли.  На­к­рая, той за­гу­бил вси­ч­ко, ко­е­то имал, за по­д­дър­жа­не и ук­ра­са на къ­ща­та и сти­г­нал  до от­ча­я­ние. Ве­д­нъж къ­ща­та би­ла уда­ре­на от мъл­ния и тя из­го­ря­ла  до ос­но­ви, а чо­ве­кът  ед­ва ус­пял да из­ле­зе  на ули­ца­та. Хо­ра­та се  уп­ла­ши­ли, ко­га­то го ви­де­ли,  из­г­ле­ж­дал ка­то пла­ши­ло, мръ­сен и окъ­сан. И вси­ч­ки ка­то го ви­ж­да­ли , бя­га­ли от не­го,  ка­то от чу­до­ви­ще. В от­ча­я­ни­е­то си, той из­ля­зъл в  гра­да,  не­з­на­ей­ки  на­къ­де оти­ва. По пъ­тя, той по­па­д­нал на раз­бой­ни­ци : “Той ще ни бъ­де по­ле­зен за на­ша ра­бо­та!” – си ка­за­ли те и та­ка го на­ра­ни­ли ка­то го на­п­ра­ви­ли ин­ва­лид -с  из­ва­де­ни очи, със счу­пе­ни  ръ­це и кра­ка ка­то  го при­ну­ж­да­ва­ли  да про­си  ми­ло­с­ти­ня за тях.

***************

Сто­па­ни­нът  на къ­ща­та сим­во­ли­зи­ра ду­ша­та на гре­ш­ни­ка. Го­ля­мо­то бо­га­т­с­т­во – да­ро­ве­те от Бо­га. Стро­и­тел­с­т­во­то, раз­ви­ти­е­то и ук­ра­са­та на до­ма – сим­во­ли на гри­жи­те  за плът­та и све­т­с­кия  жи­вот. За­не­ма­ри­ли­ят се , окъ­сан и гла­ден чо­век – то­ва е гла­д­на­та ду­ша в тя­ло­то. Мъл­ни­я­та, ко­я­то уни­що­жи­ла  къ­ща­та – вне­за­п­на­та смърт. Съ­се­ди­те, ко­и­то се по­г­ну­си­ли от то­зи чо­век – ан­ге­ли­те на Бо­га, ко­и­то от своя стра­на се от­в­ра­ща­ва­ли от ду­ши­те на гре­ш­ни­ци­те. Раз­бой­ни­ци­те  са  де­мо­ни­те, ко­и­то тър­сят и пле­ня­ват се­бе­по­до­б­ни­те.

http://www.balchiktelegraph.com/archives/3019

https://www.youtube.com/watch?v=0W52Q8AizaA

https://www.youtube.com/watch?v=4jwsYRg0c8U

https://www.youtube.com/watch?v=y5QTcsOTm6U

https://www.youtube.com/watch?v=VuNEw8wGhbs

 

Редактирано 26 октомври 20169 г. от ExaFlop (преглед на промените)

 

на ‎26‎.‎10‎.‎2016‎ г. в 20:35, mecholari написа:

 

Чудесен филм!

на 5.11.2016 г. в 20:23, Сидхартха написа:

Чудесен филм!

Да, и аз го изгледах с удоволствие, не бях го гледала. Има една грешка в превода, досадна, понеже постоянно се повтаря - "проказник" означава нещо като пакостник или немирник, не прокаженик. 

Сказание
за чудотворната Иверска икона на Божията Майка,
наречена - Портаитиса - Вратарница

http://www.sveta-gora-zograph.com/ikona/ikona.php?id=6

 

САМАРСКОТО ЗНАМЕ
На 12 април 1877 г. руският император АлександърІІ подписва в гр. Кишинев манифест за обявяването на Руско-турската освободителна война.

На 17 април 1877 г. главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, рожден брат на императора, издава заповед за сформиране на Българското опълчение. На 6 май 1877 г. (стар стил) в околностите на румънския град Плоещ е връчено знаме за опълчението, изработено в руския град Самара на 3-та дружина. На 7 май 1877 г. Българското опълчение полага клетва пред знамето.

Ето каква е историята на Самарското знаме:
След обявяването на войната на извънредно заседание на Самарската градска дума на 17 април, неделя 1877 г. по предложение на Петър Алабин решава да връчи на главнокомандващия на южната армия поздравление за успех в това велико дело за Свята Русия. А заедно с това да му поднесе знаме, изработено от град Самара и предназначено за българския народ още през 1876 г. за неговата борба срещу османския поробител. И ако намери за нужно да благоволи да го връчи на българските дружини, когато те бъдат призовани за освобождението на своя народ български. Интересно е, че в същия ден, на 17 април 1877 г., главнокомандващият е обявил със заповед формирането на българското опълчение с командир генерал Столетов.

На следващия ден, 18 април 1877 г., Самарската дума решава да поднесе на Великия княз, главнокомандващия, образа на покровителя на град Самара, ликът на митрополит Алексей на икона. За поднасяне на поздравителния адрес, иконата на Св. митрополит Алексей Московски и знамето, ушито в гр. Самара е избрана делегация от кмета на града Ефтим Кожевников и градския съветник Петър Алабин.

На 21 април 1877 г. в гр. Самара се освещава иконата на Св. Алексей Московски и знамето от митрополит Герасим в катедралната църква. Целият град излиза на религиозна процесия, като занасят знамето до реката, за да го кръстят, така, както Йоан Кръстител е кръстил Исус, когато е слезнал върху него Духът Божий във вид на гълъб. Чрез това освещаване в реката се търси слизането на Духа върху знамето. Отново се връщат в катедралата за освещение вече от Духът Христов. Това е символика за победа на духът Христов над поробителите и угнетителите на славянския български народ.

На 21 април 1877 г. делегацията със знамето тръгва с параход по река Волга до гара Сизрани и оттам за Москва. На 23 април 1877 г. делегацията пристига в Москва. Тя е посрещната от Аксаков, видния представител на славянството. Измолват Московския митрополит Инокентий със знамето да се покрият мощите на Свети Алексей, за да се освети от тях, които се намират в Чудовия манастир в Кремъл. Същевременно искат да се постави ликът с иконата на Св. Алексей в самата ракла, където се държат мощите на светеца, за да се освети също иконата. Тази икона идва от град Самара, а Св. Алексей е покровител на същия град.

Получават разрешение и знамето е изложено в Чудовия манастир при мощите на Св. Алексей, митрополит Московски, в знак на очакване и надежда за възкресение на единоверния, братски български народ и за неговото освобождение.

Самият руски император Александър II, заедно със семейството си, пристига в Чудовия манастир, за да се допре до мощите на Св. Алексей Московски, които са били покрити вече със Самарското знаме. Той се навежда и целува знамето.

Делегацията престоява три дни, докато се направи дръжка за знамето и поставка за съхранение на иконата. Московчани през това време преминават на поклонение пред знамето, изработено в гр. Самара и се покланят на Св. Богородица, изобразена на лицевата страна на знамето.      

    КОЙ Е СВЕТИ АЛЕКСЕЙ МОСКОВСКИ?

Той е Алексей, митрополит Московски и трябва да се знае неговата история, защото пред неговите мощи стоят чинно за освещение знамето на Самара, иконата от Самара и самият руски император Александър II.

Той е син на черниговския болярин федора Бяконта с име Алферий. Замонашва се с име Алексей в московския Богоявленски манастир. Митрополит на Москва е гъркът Феогност, който го назначава за свой заместник. През 40-те години на XIII век го завежда в Константинопол, където предава крупна сума злато за ремонт на храма „Света София" и там го представя за свой заместник. А парите, получени от митрополита на Москва, по народност грък, византийският император Йоан Кантакузин ги е дал за зестра на дъщеря си Теодора, която омъжва за турския султан Орхан. Така златото на руските богомолци и църква преминават през гръцки православни ръце в турския султан Орхан, за да плаща на своите войници да плячкосват и завладяват българските земи.

На 25 март 1354 г. Иван II Красний (1353-1359) сяда на княжеския стол на Владимир, а на 30 юни 1354 г. Алексей получава грамота от патриарх филофея от Константинопол, като го назначава митрополит Киевски и на цяла Русия. Веднага се започва с превода на Евангелието на руски език. След като московския княз Димитър Иванович (1359-1389) става десетгодишен, то настойник му става митрополит Алексей, като през 1362 г. постига връщането на титлата „Велик княз Димитрий". Алексей се борил за целокупността на руската митрополия. Застава като ръководител и вдъхновител на московската политика за обединение на воюващите руски княжества. Става „меч духовний".

През август 1378 г. Димитри Иванович, при река Вожа, разбива татарския хан Мамай, предводител на „Златната орда".

На 8.IX.1380 г. на Куликовското поле Димитри Иванович с руските войски разбива ордата на Мамая хан. Духовен баща на Куликовската битка е митрополит Алексей. Тя е била подготвена от него, като след смъртта му на 12 февруари 1378 г. руските князе единодушно решават да се бият срещу пълчищата на Мамая.

Той основава Чудовия манастир в Московския Кремъл на 50-те години, когато през 1367-1368 г. се построяват каменните стени на Москва. През 1365 г. в манастира била построена църква, посветена на „чудесата на архангел Михаил". Идейната програма на митрополит Алексей е, че небесният покровител на княжеската власт, архангел Михаил, ще се застъпи за църквата, монашеството и за руското княжество. Алексей мечтае за църковно обединение на всички руски земи и за политическо освобождение и обединение на руските земи, завладяни от татарите и турците.

Разказват, че Тайдула, жената на татарския хан Ченибег, се разболяла, той я изцерил. И от благодарност татарският хан спрял настъплението си в руските земи, посока Москва.
След смъртта на Алексей на 12 февруари 1378 г., завещал да го погребат в стените на каменния храм на име „Чудесата на архангел Михаил", но княз Димитрий Иванович, вече Димитрий Донски, го погребва в църквата, до олтара с големи почести.

На 20 май 1431 г. рухнали сводовете на църквата на Чудовия манастир. При разчистването им откриват и отварят гробницата на Алексей и намерили там „нетленние мощи", част от ръцете му не са се били разложили. Чак през 1448 г. първият руски автокефален митрополит Йона организира прославата на Алексей като светец. Патриаршията в Константинопол вече не съществувала, както и Византийската империя. Турците завладяват Константинопол през 1453 г. Русия остава единствената държава на православието и става трети Рим.

В изготвеното по-късно „Жития Алексея", той е обявен за ангел земен и небесний человек, чийто небесен покровител е Архангел Михаил.

Ето защо делегацията от град Самара отива в Чудовия манастир и полага знамето върху раклата с мощите на митрополит Алексей, за да извикат небесните сили на архангел Михаил да благослови знамето и с него и освобождението на България, така, както е благословил битката при Куликовското поле и победата на руските войски срещу татарите. След тази битка се започва обединението на руските княжества и освобождаването им от чуждите нашественици.         

САМАРСКОТО ЗНАМЕ ШЕСТВУВА СЪС СИЛИТЕ
НЕБЕСНИ
От освещаването на знамето в Чудовия манастир в Кремъл, от Москва то тръгва към Кишинев, където е подписан манифеста за войната. На 1 май 1877 г. знамето пристига в момента, когато главнокомандващият тръгва към войските си, намиращи се зад руската граница. На 2 май 1877 г. знамето с делегацията следва главнокомандващия. На 4 май 1877 г. пристигат в румънския град Плоещ и съобщават за пристигането на знамето. На 5 май 1877 г. знамето било разположено върху маса в приемната зала с дръжката и прикрепеното към него копие. В 12 часа било прието от Великия княз Николай Николаевич. Когато разбрал, че със същото знаме са били покрити мощите на Се. Алексей, митрополит Московски, и че десницата на императора всерусийски се допирала до него, то той извиква командира на българското опълчение ген. Столетов и наредил да се приеме знамето с цялата тържественост от българските дружини.

Тук ще отбележим няколко съвпадения. Денят за чествуване на Св. Алексей съвпада с деня на Иверската Света Богородица, чийто образ е на лицевата страна на знамето. А той е 12 (25) февруари.
Иконата на Св. Алексей била поднесена също. Той се прекръстил и с благоговение я приема и взел със себе си. Същата икона се движи с главнокомандващия непрекъснато по време на цялата война. А 500-годишнината от кончината на Св. Алексей съвпада с 1878 г. - освобождението на България. А Сан-Стефанския договор е подписан от ген. граф Игнатиев, който е потомък на Се. Алексей и след войната подарява иконата на Св. Алексей на храм-паметника на Шипка.

На 6 май 1877 г. в 2 часа пристига главнокомандващият, Великият княз със своя син. Дружините са строени в гъсти колони е една редица. В средата е поставена маса за знамето и молебена. Богослужението се извършва от българския архимандрит Анфилохий Михайлов, участник в българските въстания и свещеник Петър Драганов, участник в Априлското въстание, участвал в четата на поп Харитон в боя при Дряновския манастир.
След освещаването на знамето е било връчено от делегацията на Самара на Великия княз, заедно с осветената вода за поръсване. Прекръствайки се три пъти, Великият княз забива три сребърни гвоздея с чукчето върху дръжката на знамето. Вторият е неговият син. А третият е началник на щаба генерал Непокойницки, след това началникът на българското опълчение, генерал Столетов, следват самарският кмет Кожевников, Алабин, следват командирите на бригадите и дружините. Знамето е било определено да се даде на командира на Ill-та опълченска дружина, подполковник Павел Калитин, кавалер на почти всички ордени за храброст, получени в бойни акции в Средна Азия от 1865 до 1875 година. За знаменосец е бил определен унтер офицер Антон Марченко. Когато подполковник Калитин забива гвоздея в дръжката, изрича пророческите си думи: „Братя, това свето знаме, наша гордост и чест, ние не ще го дадем на врага, дори и когато един остане жив. Що се отнася до мене, кълна се пред вас, че под него ще умра, но не ще го предам."
Последните гвоздеи били забити от избраните из дружините опълченци. Накрая от множеството към знамето се приближава легендарният български войвода Цеко Петров, който се борил 32 години срещу турците, който имал 28 рани по тялото. Главнокомандващият му подава чукчето, той поглежда небето, после знамето и произнася: „Дай, Боже, на добър час. Да помогне Бог, щото да премине това свето знаме от край до край по нещастната българска земя, да отрие скръбните очи на нашите майки, жени и деца, да избяга от страх всичко нечестиво, поганско, зло пред него и след него да настане мир и благоденствие." Войводата забива предпоследния гвоздей.

Накрая знаменосецът Антон Марченко забива последния гвоздей. След това главнокомандващият взима знамето и го връчва на генерал Столетов, коленичил пред знамето, а архимандритът е четял победоносна молитва и го поръсил със света вода. След това Столетов го предава на подполковник Калитин, а той от своя страна го връчва на знаменосеца Марченко. Той вдига знамето и то се развява във въздуха.

През това време от изток на небето са били събрани тежки, тъмни облаци и в момента на развяването на знамето от тъмносивия хоризонт блясва над Карпатите мощна светкавица и се чул далечен гръм и дълго отекващо ехо. Започнал да ръми дъждец. „Добро начало. Добра поличба. Божият дъжд ще поръси и освети нашето знаме" - шепнели опълченците. Под звуците на духова музика и мощно „ура" знамето е занесено в строя на Ill-та дружина на българското опълчение.

След заминаването на Великия княз, то Алабин, самарският градски съветник от името на град Самара казал няколко думи на българските дружини.

„Много векове минаха, откакто за последен път се развяваха знамената в редовете на свободните български дружини. Тези знамена потънаха в реки от кръв по полетата на Косово и ето отново над българските дружини се въздига родно знаме. Отдалеч, през цялата руска земя, то е донесено от нас вам, като живо свидетелство на това, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя."

На това знаме е написано „1876 г.", т.е. тази година, в която цяла Русия затрепери при вида на вашите непоносими страдания, на тази година, в която се изчерпа дълготърпението на нашия велик Господар, който днес за възстановяване отнетите права на вашата свобода, предаде мечът си в ръката наавгустейшия си брат. „Да воскреснеть Бог и разточаться врази его" - писахме ние на вашето знаме, когато не знаехме още дали е било съдено това знаме да се развява над вас, но което е жадувало вашето сърце. И ето - то се развява! Часът на възкресението настъпи! Вървете под сянката на това знаме! Нека то бъде залог на любовта към вас на Русия и нейния могъщ отец. Нека пред това знаме, както пред лицето на възкръсналия Бог, да се разпръснат вековните ваши врагове. Нека то бъде знамение на въдворяване във вашата многострадалческа страна завинаги мирът, тишината и просвещението. Нека това знаме остане на вашите потомци и в памет на император Александър II, та вашият народ е длъжен во веки веков да го зове така, както и ние го зовем: „Цар Освободител". Последните думи на Алабин са заглушени от мощно „ура",

На 7 май 1877 г. българските опълченци полагат клетва пред знамето да го защитават с кръвта си. Същия ден Великият княз приема делегацията на град Самара за сбогуване. На прощаване им казва: „Молете се за нас. На нас ни предстои трудно дело, трудна война. На Бога ни е цялата надежда. С помощта на Господа и за негова слава ще победим турците и ще изпълним своя дълг и се надяваме да ги надвием."

На 11 май 1977 г. е бил денят на празника на славянските просветители, чиито ликове светели на Самарското знаме. Въпреки лошото време празненствата били многолюдни. Пожелавали на опълченците да направят знамето победоносно, както свещените писмена на двамата братя Кирил и Методий. На руските знамена е извезано с големи букви ,,t>"e двойно", наречено „пряпорец".
На 26 май 1877 г. с него се посреща в град Плоещ Александър II. На 21 юни 1877 г. Опълчението стъпва на българския бряг под командването на предния отряд на генерал Гурко.

При кървавите боеве при град Стара Загора на 19 юли 1877 г. при спасяването на знамето загиват освен знаменосецът Марченко, но още и десетина опълченци. В критичния момент подполковник Калитин, който е бил на кон и близо до знамето, хваща го с дясната си ръка, повдига го нагоре и възвил коня си назад, за да отстъпи с команда: „Подир знамето, юнаци!". Но бива покосен от турските куршуми. Знамето било поето от друг унтер офицер, но също е убит. Тогава османците посягат към знамето и го повличат след себе си. И в този момент блясва светкавица във въздуха, блясва светлина и се очертава на небето Света Богородица с изваден меч, дошла да защити знамето, Това небесно видение изумява турците и те спират. С „ура" щаб-капитан Попов, с ранен крак, се хвърля в атака, заедно с други опълченци. Те догонват похитителите на знамето, повалят ги и грабват знамето. Никола Корчев и подофицер Тома Тимофов го изнасят и с щикове разкъсват обкръжението. Знамето и светинята е спасена.

В боевете при Шипка на 9, 10, 11 август с песента „Шуми Марица" с ръкопашен бой се спасява Самарското знаме. Когато османците се втурват за последен път, тогава майор Чиляев, грузинец, заместник на падналия край Стара Загора Калитин, издига високо Самарското знаме и чудото не закъснява. Чува се мощно „ура". Руските отряди, качени по двама на кон пристигат. Небето е осветено с необикновена светлина, над него виси мечът на победата на небесното войнство. Шипка е спасена. И с това войната е спечелена. Три дни по-късно настъпва Богородичният празник Успение по църковния календар. Но на Шипка, то бе станало точно тогава, когато „и още миг ще падне заветния хълм."

А онзи, който държеше знамето на Шипка бе майор Чиляев и неговото истинско име е грузинския майор Константин Чилашвили. Така че грузинската, иверската Св. Богородица от знамето бе в грузинския войн, представител на небесното войнство на Христа.
На 28 ноември 1877 г. Осман паша се предава и Плевен пада. На 28 декември 1877 г. опълченците участвуват в боевете при Шейново, точно на Коледа. На третия ден на Коледа положението при третия редут е станало трагично, понесли големи загуби. В този критичен момент полковник Панаютин грабва Самарското знаме и влиза пръв в боя. След миг еква „ура" и цялата маса от опълченци се надига и тръгва в атака. След няколко часа Вейсел паша се предава с цялата си армия. Пътят към Одрин и Цариград е окрит. В памет на този ден храм-паметникът на връх Шипка е посветен на Христовото Рождество и на победата на третия ден на Коледа под знамето, на което е ликът на Св. Богородица.

След подписването на Сан-Стефанския мирен договор, на 19 февруари 1878 г. (3 март, нов стил), опълченците охраняват демаркационната линия и защищават българското население от бошибузука. Опълчението става ядро на новообразуващата се българска войска.         

ОПИСАНИЕ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ

Знамето представлява широко, квадратно, копринено платнище, разделено по хоризонтално направление на три цвята и ивици: отгоре малинено-червено, в средата бяло, а отдолу небесно синьо. Червената и синя ивица са с широчина по 40 см., а бялата -60 см. Знамето е с размери: широчина 180 см. и дължина 195 см.

В средата на знамето от двете му страни са зашити под формата на квадратен кръст по две ивици с черна рипсена коприна, като в хоризонталното рамо на кръста е 80 см. дължина и широчина 28 см. А във вертикалното рамо е с височина 84 см. и широчина 28 см. Рамената на кръста са богато украсени с орнаменти, бродирани със златна сърма и разноцветни памучни конци.

В средата на кръста се оформя шестоъгълник, там черния рипсен плат е грундиран и с маслени бои е изрисувано на лицевата страна на знамето ликът на Иверската Света Богородица с изкупителя на человеческия род за греха Исус Христос. А на обратната страна са изрисувани ликовете на славянските просветители Кирил и Методий. Художник на двата образа е Николай Симаков.

А самото Самарско знаме е ушито от монахините на самарския Иверски девически манастир.
И така, не е случайно, че руският народ, на бойното знаме, на българското знаме е изобразил образа на Иверската Света Богородица, а знамето е ушито от монахините от девическия Иверски манастир в Самара.

Знамето е било приготвено от грузински ръце в грузински, иверонски манастир, с грузинска икона и връчено на грузински полкови командири.

Дръжката на знамето е от дъбово дърво, направено от две части, свързващо се с металическа ключалка. Дръжката е дебела 5 см. в диаметър и с дължина 3 метра. Горният край завършва с копие от 38 см., с позлатено сребро. В основата на копието, където е скобата, която се прикачва за върха на дръжката е написано: „Българскому народу город Самара в 1876 года".

Знамето е било приготвено за въстаналите българи още в 1876 г., но с потушаването на въстанието не е било изпратено и било задържано, докато се яви възможност да се предаде на българските опълченци. Това е било официалното обяснение на самарската делегация, донесла и връчила знамето на Българското опълчение.

Към горния край на дръжката на знамето, при основата на копието, са прикачили две червени и две сини ленти. На едната от червените ленти е извезан текст „Город Самара Болгарскому народу 1876". А на една от сините ленти е извезан златен текст:
„Да возкреснет Бог и разточаться врази Его."

А годината 1876 е свързана с пророческата буквеница „Турциа ке падне", дадено в „Откровението" при солунския манастир „Св. Димитър" на Константин Дъновски.         

САМАРСКОТО ЗНАМЕ И ИВЕРСКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА
На лицевата страна на знамето художникът Симаков изрисувал лика на Иверската Света Богородица, която се пази в манастира на Валдае. А монахините от Иверския манастир в град Самара изработват това знаме.

Случайно ли е това? Нищо подобно, напълно закономерно.
Иверия или Грузия в IV век е приела християнството. Грузинската църква е построила много манастири. В Атон - Иверон, в България - Бачковския през 1082 г. и също в Синай - през XI век, Русия в град Самара.

През 1869 г. по заповед на княз Алексей Михайлович била построена часовня при Воскресенската врата в Москва, където са сложили иконата, за да охранява града. Иверската икона се смятала закрилница, пазителка, стояща на стража при вратите на Москва, Тя е символ на Божието благословение и спасение. „И рече Мария: „Величае душата ми Господа и възцарува се духът ми в Бога, спасителя моего, защото пригледа на смирението на рабинята си и ето от нине ще ме ублажават всичките родове." (Евангелие от „Лука", гл. 1, ст. 46-48). Следователно не е случайно, че се изобразява лика на Иверската Света Богородица на бойното знаме на българското опълчение в борбата му за независимост.

Знамето се връчва на подполковник Калитин. Но след сраженията при Стара Загора на 19 юли 1877 г. и убийството му при запазване от пленяване на Самарското знаме, на негово място е назначен грузинският майор Константин Борисович Чилашвили, известен повече като майор Чиляев. В неговата 3-та дружина се намира Самарското знаме. Под негова команда 3-та опълченска дружина се отличава при боевете на Шипка - от 5 до 11 август 1877 г., когато е трябвало да отбиват по 10-14 атаки на турците. Особено на 11 август след обед от 4 часа опълченските редици са оредели. Командирът грузинец Константин Борисович Чилашвили (Чиляев) извикал гръмогласно:

„Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим, додето не дойде помощ, а ако не успее да дойде, ний всинца ще положим костите си за освобождението на България." Изведнъж в окопите гръмва песента: „Шуми Марица". Изведнъж отеква „ура" в тила на противника. Генерал Радецки пристига с гръм. Един батальон, качени по двама войници на един казашки кон, пристига точно в последния миг. Тоя батальон спасява шипченската позиция, а с това и войната и свободата на България. Шипка е върхът на епопеята със Самарското знаме и с Иверската Света Богородица.

Друг грузинец е Алекси Николаевич Церетели. Отначало е генерален консул на Русия в Белград, участник в разследванията на турските зверства в България, в мирните преговори с Турция в Сан-Стефано. След войната е генерален консул в Пловдив, участник в съставянето на статус на Източна Румелия.

Александър Константинович Имеретинский (Багратиони) е
командващ II дивизия на Дунавската армия като генерал-майор. Участвува във второто освобождаване на Ловеч и в третата атака срещу Плевен.

Павел Сергеевич Лашкарашвили (Лашкарев) - генерал майор, командващ 9-та кавалерийска дивизия, действуваща в авангарда на руската армия в България.

Генерал-лейтенант Цитланадзе - командир на първа бригада в 12-та пехотна дивизия, влизаща в Дунавската армия.

Генерал-лейтенант Манвслишвили (Манвелов) командувал 13-ти армейски корпус.
Още няколко грузински генерали, участвуват във войната: генерал-лейтенант Цицишвили, Петър и Иван Багратиони, генерали братя Яшвили, Чавчавадзе, Адроникашвили, Орбелиани, Амилахвари и др.
За освобождението на България през 1877/1878 г. са участвували десетки грузински войни, започвайки от корнетите, та чак до генералите в руската армия. Благодарение на опълченците в България и в същото време на грузинските опълченци в Задкавказието и в Мала Азия, то България е освободена, както и югозападните земи на Грузия от турците.
След свалянето на княз Батенберг от дворцов преврат на 9 август 1386 г., тогава Русия предлага грузинският княз Николай Давидович Мингрелский, зад чиято кандидатура застават Русия, Турция и Германия. Но тя се отхвърля и българите чрез Стамболов докарват Фердинанд Кобургготски за княз на България, подкрепян от Англия и Австро-Унгария. И оттам, от този момент, политиката на България става антируска, и отива в германска посока и след това се стига до три национални катастрофи през 1913,1918 и 1943/1944 г. с династията на Кобургите.

Ако беше сложен грузински княз, то Иверската Св. Богородица и Антимисът щяха да предопределят друг път на България и щеше да избегне трите национални катастрофи.         

ЛИКОВЕТЕ НА СВЕТИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ
При връчването на Самарското знаме на 6 май 1877 г. то се превръща в символ на българо-руското братство. Но опълченците го схващат това знаме като светиня, под което отиват на смърт за освобождението на България.

През 1862 г. се ознаменува първото общославянско празнуване в Русия на 1000-годишнината от изнамирането на славянската азбука  епохално дело на Св. Св. Кирил и Методий. Изобразените ликове на Самарското знаме са залог за вечните неразрушими връзки между българи и руси, че славянската азбука ги свързва. Както е победоносно Словото на славянските просветители Кирил и Методий, така ще бъде победоносно славянското оръжие за освобождение на поробените братя славяни от османците. Както през IX век светите апостоли освобождават славянския свят и българския народ от езичеството, така днес с опълчението са светите славянски апостоли, храбрата руска армия и целият руски народ. Днес трябва чрез това знаме да се защищава езика, азбуката, славянската книжнина от иноверците. Преди 1000 години светите Кирил и Методий показаха пътя на българския народ към свобода духовна, като му предадоха писанията на разбираем нему език и чрез тях достигна Евангелието и думите Христови. А сега под това знаме трябва да извърви пътя към гражданската свобода на поробените християнски славянски народи, говорещи на славянски език, пишещи на славянската азбука, изнамерена от Кирил и Методий.

На обратната страна на Самарското знаме са изрисувани двамата братя Кирил и Методий.
Единият държи отворена книга със славянските писмена, а другият държи Евангелието, което е преведено на славянски език със славянските букви, облечени в свещенически одежди.

Опълченците на 11 май 1877 г., денят на славянските просветители Кирил и Методий, с молебен отпразнуват светците, които се веят над главите им от развяващото се Самарско знаме. То се е превърнало в първи военен празник на българите. На този ден освен молебен, провежда се строеви марш и четене пред дружините обръщение към българските войни. Въпреки лошото време пристигат стотици граждани. Пожелава се да се направи знамето победоносно, посветено на светите Кирил и Методий.

На 12 април 1877 г. в края на молебена в гр, Кишинев е прочетен Манифеста за обявяване на войната, където чрез смирено упование за помощ и милосърдие на Всевишнаго и призовавайки Божието благословение върху доблестната руска войска, то на опълчението е заповядано да влезе в пределите на Турция.

В същия ден главнокомандуващият издава заповед за настъпление, като завършва с думите: „Не за завоевание идваме ние, а за защита на поруганите и угнетени наши братя и за защита на вярата Христова." И така, напред! Нашето дело е свято и с нас е Бог. И така: „Да воскреснет Бог и да разтучаться врази его" е написано на една от лентите на Самарското знаме. Същото пожелание е написано накрая в „Откровението" при църквата Св. Димитър през 1854 г. България е освободена от цар Освободител Александър II и от руския народ.
С ликовете на Св. Св. Кирил и Методий на Самарското знаме е свързано и със славянската азбука. И по-точно с буквата (Ѣ) е-двойно (двойният ят).

Учителят Петър Дънов в една от своите лекции посочва, че буквата „ят" (Ѣ), е-двойно, е свалена от Константин философ (Кирил) от Невидимия свят и че тази буква е един от кардиналните небесни знаци, и представлява знамето на славянската писменост и на славянството.

Буквата (Ѣ) „е двойно", „ят" е Небесният знак на Кирилицата и е печат на ангел Елохил, който довежда двамата братя Кирил и Методий от края на Вселената, за да предадат славянската писменост. Тази буква е небесният знак на славянското войнство и на славянството, и на Русия.

Руските бойни знамена от векове воюваха срещу Османската империя и за освобождение на южните славяни, в горния десен ъгъл до дръжката на знамето е бил извезан със златна буква (Ѣ), „двойно е". Той е бил боиният знак за обединение на славянството. Чрез този знак, чрез този печат на ангел Елохил е освободен българският народ. Той е освободен с кръвта на 180000 руски войни през войната 1877/1878 г, за освобождение на България.

България и Русия трябва да върнат небесния знак (Ѣ) „е двойно" в своята азбука. В Небесния знак е заложена свободата на България и обединение на целокупното славянство во главе с Русия. И тогава Русия ще стане свята Русия с небесния знак на ангел Елохил и със Словото на Всемировия Учител на Вселената Беинса Дуно.

През 1920 г. Учителят Петър Дънов свали от небесните висоти песента „Братство и Единство".

Това е Заветът на ангел Елохил, ръководител на целокупното славянство. Той започва така:
„Братство - единство ние искаме.
Зовът на Любовта ние пускаме.
Мирът на Радостта ние викаме.
Благ живот в нас да вливаме."
Тази песен е химнът на обединеното Славянство, Славянството ще бъде обединено! Ще бъде!

Ето няколко мисли на Учителя Дънов за Славянството, които бяха поставени на гърба на поканите за концерти - рецитали „Мисията на Славянството", състояла се на 29 януари 1995 г. с гост-солист от Москва Евгения Шевальова и на 9.03.1998 г., с водещ и на двата концерта Виолета Гиндева:
„Славянството е Олтарят на новата култура.
Славянството е Майката, която ще роди Царството Божие на Земята.
Славянството е представител на идеята за Бога. В съзнанието на славяните има нещо възвишено - Любов към Бога.

Славяните ще бъдат обединени. Те ще бъдат мост между Европа и Азия. Всички славяни трябва да се приобщят към едно.

След обединението на славяните трябва да се обедини цялото човечество. Бъдещата раса ще обедини всички."
Учителят Дънов         

http://petardanov.com/index.php/forum/327-изгревът-том-11/#gsc.tab=0

 

Езичество, окултизъм, национализъм и посткомунизъм

Съществува ли в днешна България духовен преход от атеизъм и марксизъм към езичество и окултизъм?

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ezichestvo_okultizum.htm

Публична тайна е фактът, че въпреки промените в страната от 1989 г. овластеният културен кръг, създаден от покойната Людмила Живкова остана начело на хуманитарното познание и обществени представи в България. Доразвивайки езическите вярвания на покойната дъщеря на бившия първи държавен човек (будизъм и окултизъм) този културен кръг грижливо се стреми да запази не само научните и културните си постове, но дори се самоназовава "водач на нацията"!

Така вече започната през 70-те години днес убедено може да се каже, че този кръг променя сериозно представата за духовност във висши обществени слоеве. Историята, литературата, музиката, изобразителното изкуство и донякъде философията бяха под тъмното влияние на окултизма в различните му форми. В литературата дъновист, окултист и теософ остава Богомил Райнов, бивш председател на съюза на писателите. В изкуствознанието подобна, макар и незаявена дейност води проф. Иван Маразов. В изобразителното изкуство окултната фигура е Светлин Русев, а в историята имената са толкова много, че не могат да се изброят, макар по-титулуваните от тях да са известни на всички. На дело комунистическите учени и художествени творци изповядваха нехристиянския окултен и теософски възглед

По този начин, чрез създаване на последователи и формиране на понятиен окултен апарат, прокарван главо чрез научни среди и част от литературата, в България от най-високо място се въвеждат цели програми за налагане на нехристиянския възглед и начин на мислене. Като се започне от окултната програма "Знаме на мира" на руския масон и окултист Рьорих и се свърши до въвеждането на нехристиянски идеи в учебниците по хуманитарните дисциплини (пример за това е голямото място в учебниците по философия, отделено за източните и езотерични учения). По такъв начин окултните теософски интелектуални представи станаха неразделна част от комунизма и комунистическото тълкувание на науката и културата в България. Получава се интересна обвързаност - комунизмът въведе окултизма и източната мистика, а сега чрез окултизъм и източна мистика се запазва комунистическия дух на титулуваната културна знат в България.

Впрочем и до ден днешен най-много и най-масово се продава окултна "източна" литература в руските книжарници, което иде да покаже значението на окултните книги в България за "художествено-творческата интелигенция", оценено от модерната руска пропаганда.

Така лека полека се достига до едно ново явление, развивано във всички посоки и писти за власт над общественото съзнание. Това е явлението на окултния езически национализъм, изразен чрез парапсихологични (нелогични) постановки и защитаван посредством скалъпени исторически тези и литературни внушения. Докато за литературата нещата остават закономерно произволни поради изцяло освободения характер на художествения жанр, то за историята проблемите остават сериозни заради стриктната научна претенция на "учителката на живота".

Понастоящем най-сериозната мистификация, крепителка на окултизма в България е твърдението, че в миналото уж било почитано божество от централноазиатски вид, наречено "Тангра". От тази мистификация се втълпява убеждението за наличието на особена "прабългарска", "национална" религия, прозвана гръмко "тангризъм".

И лошото тук не е само изопачаването на историята. Опасното в случая с "тангризма" е възсъздаването и разпространието на една нова окултна секта, която посредством парапсихологични методи и полуфашистки твърдения се опитва да се представи за изразител и тълкувател на националната самоличност на българина. Окултната група, по-точно групи, изповядва в политико-народностен план една идеология, при която българите (тюрки или славяни) се виждат по същия начин, по който се виждат арийците в теориите на Хитлер. Фанатизмът, лъжемесианизма и откровените неистини в основанията на тази новосъздадена секта направо плашат мирния и спокоен гражданин, ценящ християнските ценности и виждащ науката като система от логически свързани постулати и правомерни твърдения.

За съжаление поради доверието си към науката, зад която се прикриват секти от този род, някои сериозни и популярни издания се поддават на мистификациите. Тревожно обстоятелство е факта, че публикации в подобен дух и насока се появяват на страниците на вестниците "Труд". Дори журналист от в-к "Нощен Труд" деятелно застана зад филмова инсинуация, направена по време на конференцията от 18-19.12.1998 г. в СУ "Св.Климент Охридски" относно произхода на българите.

Истинските исторически факти обаче сочат, че никакви данни, културни останки или писмени паметници не споменават дори името на Тангра в култа на старите българи. С много въображение неопределяемото "Тангра" се разчита върху един повреден каменен надпис от IХ в., където се виждат само откъслечни думи. Такъв откъслек обаче не доказва и не може да докаже нищо за наличието на някакъв си "тангризъм" сред българите.*

Освен "тангризма" изкуствено разпалваната богомилска истерия също подпомага окултният възглед. Богомилската ерес е вторият по време и принципно първи по важност жалон на модерния окултизъм. Търсенето под път и над път богомили, както и нездравият интерес на художници и писатели с дъновистки увлечения към богомилската тема по същество пропагандира нехристиянството .

Но окултните теории и виждания не се ограничават само до историята и литературата. Идеите и темите на работа на прочути и млади творци са вдъхновени от дъновизма - факт, познат на хората близо до изкуството. Известни имена в художественото творчество говорят все повече за окултизъм и теософия, отколкото за християнство и теология (богословие). Така например с участието на г-н Георги Липовански, предлаган през 1997 г. за заместник министър на културата, в едно предаване по "Неделя 150" в края на 1998 г. беше развита окултната теория за "Тангра" и "новото месианство".

Музиката също не прави изключение - например нашумелият Ангел Андонов, чието изкуство е спорно за познавачи, също изповядва или поне си придържа към окултизма на Дънов. Изглежда някакъв център много подробно и много внимателно подбира канените чужденци България, защото известния Пако Рабан също е дъновист и с марксистки убеждения. Немалка подкрепа се получава и от Германия, особено от Бавария, където теософските училища на Рудолф Щайнер се ползват с подкрепата на министърката на образованието и културата на провинцията.

В литературата пък съществуват цели обединения за окултна и теософска мистика. Известни са няколко събирания в зала България, посветени на дъновизма и окултизма с участието на известни литератори, като поета Матей Шопкин. Дори покойният проф. Мирослав Янакиев създаваше групи в Свободния факултет, където заедно с натрапчивия парапсихолог и теософ Кубрат Томов се пропагандираха идеи несъмнено чужди и противни на християнството.

Най-сериозно влияние обаче има обема и характера на издаваната преводна литература. Огромното количество "източна литература", "тибетска мистика", "китайска медицина", "хороскопи" и всякакви гадателни издания в България правят културна картина направо постресающа. Редица вестници и издания пък се пълнят с обяви и съобщения за разни гадателни и окултни практики и дори има опит да се регистрира "образователна телевизия", където излъчваната програма да развива нехристиянското окултно виждане за света и хората. Напоследък известни издателства като "Хермес" например всецяло се преориентират в издаването на окултна книжнина, хитро и кротко наречена "езотерична" за да не се "притеснява" християнската съвест на възможният купувач. В хода на тези факти спокойно може да се каже, че не е случаен превода на издадения в голям тираж вярващ в прераждането, будист и теософ Паулу Коелю(!?!). Очевидно е, че зад тези издания и програми стоят загадъчни централи с големи финансови възвожности, заинтересовани да печелят власт и влияние в България по известната схема "власт над съзнанието-власт в политиката-власт в икономиката".

Затова в политически и обществен план фактите изглеждат твърде тревожни.

Неясна остава религиозната принадлежност на известния общественик и лекар по професия г-н Петър Константинов, който в свои изказвания и текстове е показвал също "езотерично", окултно и дъновистко пристрастие. Многозначителен е фактът, че езотерикът, теософ и окултист Ваклуш Толев непрекъснато се появява на сбирки и събрания с представители на управляващата коалиция и дори чете програмни лекции. Дъщерята на въпросния "лектор" - Жаклин Ваклуш Толева - пък често посещава Народното Събрание, и дори струва ни се е била съвтеник по въпросите на вероизповеданията и правата на човека. В тази линия на разсъждение не е случаен и фактът, че в предаването "Конфликти" на Маргарита Михнева беше открита връзка между окултна "медиатативна" секта и значимо юридическо лице в Народното Събрание. Като се добави към всичко това честите лектории на подобна тема в общински зали, регистриращите се сдружения и фондации нещата придобиват сериозни размери.

Така лека-полека логично мислещият човек, за когото не е тайна връзката между наука, изкуство, религия и политика, стига до извода, че в България продължават да действат цели програми, целящи промяна на християнското съзнание и подмяната на силната православна съвест на българите.

 

Пристрастявяйки се към източния окултизъм и теософията, България несъмнено се отдалечава от Европа. Но по-важно е, че психическото и интелектуално здраве на народа е застрашено от налагането в общественото пространство на непривични за българина и нелогични за християнското мислене източни мистически учения. Най-тъжно и опасно е положението на младежта, която чрез лавината на окултните книги и "тибетско-будистки мистики" насилствено се отлъчва от православното християнство и от духа на традиционната българска култура.

Занижената християнска грамотност в обществото, в това число и на политиците поражда загриженост, защото устойчивата духовна и творческа отдалеченост на интелигенцията от Църквата и християнството оставя празно място в общественото пространство. В политически план там се настанява марксизма и неокомунзима, а в културен план там застава парапсихологията и окултната мистика. Затова проблемът с окултизма, теософията и нехристиянското, неевропейско религиоподобно мислене, е по-скоро проблем на националната сигурност, отколкото проблем само на културните институции и творческите среди.

 Стефан Чурешки    http://socbg.com/2014/04/диверсантът-георги-алински-последн.html

На мене много ми е чудно, ако се роди някой в Турция, дали ще изповядва православната вяра? Дали ще му стиска да се определи така или ще остави общото течение да го погълне и определи, като някакъв вярващ в нещо си!? И ми е чудно, не разбраха ли, че Господ Бог е много повече от всяка вяра и религия, в които се опитват да Го приклещат и обезличат, познавайки уж някой малък аспект от неговото проявление?

O, виe! Нe чувaтe ли смъртния чaс, кoйтo винaги викa в ушитe ви.

https://dobrotoliubie.com/2017/03/26/o-виe-нe-чувaтe-ли-смъртния-чaс-кoйтo-винaги-ви/

Християни! От днeшнoтo свeтo Eвaнгeлиe дoбрe рaзбирaмe, чe нямa пo-гoлямa силa прoтив дявoлa oт пoстa и мoлитвaтa. Пoтрудeтe сe зa тeзи бeзцeнни дoбрoдeтeли и сe укрaсeтe с тях, тa дa пoсрeщнeм Христoвoтo възкрeсeниe и дa влeзeм в aнгeлскaтa рaдoст, дoкaтo врaтaтa нa пoстa и нa всички дoбрoдeтeли e oтвoрeнa, зa дa нe хлoпaмe пoслe нaпрaзнo, зaщoтo Христoс щe ви кaжe: „Нe ви пoзнaвaм. Мaхнeтe сe oт Мeнe виe, кoитo вършитe бeззaкoниe“ (Мат. 25:12; 7:23). Сeгa e врeмeтo дa влeзeм в oнaзи рaдoст, зaщoтo врaтaтa e oтвoрeнa, тя e мaлкo тяснa и прeз нeя сe влизa труднo, нo вътрe e ширoкo и рaдoсттa е гoлямa.

Пoстът кaтo всeки чoвeшки труд oтнaчaлo ни сe стувa тeжък и умoритeлeн, a пoслe стaвa лeк, рaдoстeн и приятeн, oрaчът сee с труд и скръб, нo жънe с вeсeли пeсни, вoйскaтa oтивa нa бoй с гoлям стрaх, нo сe връщa с вeсeлиe, търгoвeцът пътувa дългo врeмe и търпи бeди и стрaхoвe, нo кaтo сe върнe с пeчaлбa, зaбрaвя всичкo и сe вeсели с чeдaтa и приятeлитe си.

Taкa и ниe нeкa нe глeдaмe труднoститe, свързaни с пoстa, a дa сe стрeмим дa гo извършим дoкрaй, зaщoтo, щoм сe рoди свeтлoтo Възкрeсeниe и видим душeвнaтa си пeчaлбa, щe сe рaдвaмe нeизкaзaнo (срв. Йоан 16:20-22). Зaтoвa смe длъжни дa нe прoпилявaмe нaпрaзнo врeмeтo нa пoстa, кoeтo e устaнoвeнo зa нaшe спaсeниe, и дa нe кaзвaмe, чe имaмe врeмe зa пoкaяниe, зaщoтo нe знaeм дaли утрe щe смe живи.

Понеже днeс виждaмe мнoгo хoрa дa ядaт и пият, a утрe ги нямa, умирaт. Зaтoвa дa нe oтлaгaмe пoкaяниeтo си зa другo врeмe, зaщoтo врeмeтo нe e в нaшa влaст, нo дa бъдeм винaги гoтoви, зaщoтo днитe сa лукaви и врeмeтo e излъгaлo и пoгубилo мнoзинa, кaктo пoгуби фaрaoнa. Тoй рeкъл: „Утрe щe пуснa eврeитe“, a нa сутринтa oтлoжил тoвa зa слeдвaщaтa сутрин. И тaкa oт „утрe“ нa „утрe“, дoкaтo пoтънa и сe удaви в мoрeтo. Нaй- глупaв e чoвeкът, кoйтo oтлaгa пoкaяниeтo зa стaрини, зaщoтo нe знae дaли щe oстaрee, пък дoри и дa знae, пaк нe бивa дa oтлaгa пoкaяниeтo си зa стaрини. Зaщoтo стaрoстa дoнaся със сeбe си мнoгo бeди: тoгaвa oчитe нe дoвиждaт, ушитe нe дoчувaт, силaтa нaмaлявa и тaкa днeс чoвeк гo бoли глaвaтa, утрe крaкът, дoкaтo смърттa гo пoсeчe нeпoдгoтвeн и бeз пoкaяниe.

O, виe възрaстни! Нe чувaтe ли смъртния чaс, кoйтo винaги викa в ушитe ви: „Стaрци, врeмeтo нaближaвa, смърттa идвa кaтo гoст, стaнeтe дa я пoсрeщнeтe, тoeст, пoкaйтe сe пoнe нa стaрини, влeзтe в Бoжиeтo лoзe, пoнe в eдинaйсeтия чaс и сe пoтрудeтe, тa дa пoлучитe eднaквa нaгрaдa с oнeзи, кoитo сa тaм oт първия чaс“.

Нo виждaм, чe мнoзинa стaрци тичaт дa събирaт срeбрo и злaтo, приeмaт oт чoвeцитe слaвa и чeст, приeмaт дoстoйнствo и нaчaлствo, сядaт нa бoгaти трaпeзи, ядaт, пият и игрaят с млaдитe, бeз дa сe срaмувaт oт стaрoсттa си. Зaтoвa e прaзнa тaкaвa нaдeждa бeз пoкaяниe и пoдгoтoвкa и нa стaри, и нa млaди, и нa мaлки дeчицa, a никoй нe знae смъртния си чaс. Зaтoвa нe бивa дa oтлaгaмe пoкaяниeтo си в бъдeщeтo, зaщoтo сeгa e врeмe зa пoкaяниe и дoбрoтвoрствo, сeгa e врeмe дa изoстaвим прeяждaнeтo, пиянствoтo, блудствoтo, гнeвa, зaвисттa, грaбeжa и всякa нeпрaвдa, сeгa e врeмe дa oбикнeм пoстa, мoлитвaтa, чистoтaтa, любoвтa, милoстинятa, пoкaяниeтo и изпoвeдтa, кoитo сa свeтлo oръжиe.

Дa нe oтлaгaмe пoкaяниeтo си зa другo врeмe, зaщoтo нe мoжeм дa нaмeрим пo-дoбрo врeмe oт сeгaшнoтo, пoнeжe нe знaeм, дoкoгa щe смe живи, кaктo e рeкъл Сaм Христoс: „Бдeтe и сe мoлeтe, зaщoтo нe знaeтe в кoй чaс щe дoйдa дa плaтя нa всeкигo спoрeд дeлaтa му или с мъкa, или с нeбeснoтo цaрствo“,кoeтo дaнo дa пoлучим всички с Христoвaтa пoмoщ. Нeму слaвa във вeчнитe вeкoвe, aмин.

Св. Софроний Врачански, епископ († 1813)
Из „“Кириакодромион сиреч Неделник“

ЧЕСТИТ И БЛАГОСЛОВЕН ПРАЗНИК ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ! Честити да бъдат и имениците днес

Празнични песнопения

Тропар на Възнесение

Възнесъл си се в слава, Христе, Боже наш,
зарадвал учениците с обещанието за Светия Дух,
уверил ги чрез благословението,
че Ти си Син Божи, Избавител на света.

Друг превод:
Възнесъл си се в слава, Христе, Боже наш,
радост като Си създавал на учениците с обещанието за Светия Дух,
уверени чрез благословение,
че Ти си Син Божий, Избавител на света.
Възнесение Господне

ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Четиридесет дни след Великото си възкресение Господ Иисус се явявал многократно на учениците Си. Разяснявал им царството Божие, отварял ума им за да разбират Светото писание (Лук. 24:45, 49). Потвърждавал обещанието Си за идването на Утешителя Дух Свети - третото Лице на единия Бог (Иоан 14, 16, 17). Всички се убедили, че Той е възкръснал наистина.

На четиридесетия ден от Възкресението им се явил за последен път. Апостолите по обикновеному били на молитва, в очакване Божието обещание да се изпълни. Както били събрани, Христос се явил сред тях, беседвал и ги извел от града на Елеонската планина (на около два километра от Иерусалим, до Витания, където бе възкресил Лазар).

Поразени и разтърсени издъно от Христовото възкресение, някои ученици, които още не разбирали, че царството Божие не е от този земен свят, си помислили, че Христос ги е извел, за да им обяви едно свое земно, израилско царство (Деян. 1:6). Господ назидателно им обяснил, че хората не бива да се ръководят от своите лични, користни сметки и очаквания, а да следват Божия промисъл: "... не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец Е положил в Своя власт" (Деян. 1:7). Господ отново им изяснил слизането на Светия Дух, което се извършва на Петдесетница и Неговото абсолютно значение като сила, която оживотворява Църквата Христова (Деян. 1:4,5,8).

Като се изкачили на планината, Христос вдигнал ръце да ги благослови. Още докато ги благославял Се отделил от земята и, подет от облак, Се издигнал към небето при Своя небесен Отец (Лук. 24:50). Не изчезнал веднага от погледа им, а се издигал постепенно, докато станал невидим за погледа им в пространствената отдалеченост нагоре във висините. Апостолите се поклонили на Възнасящия се Господ и не могли да откъснат поглед от чудната гледка.

В този момент пред тях застанали двама ангели в бяло облекло, които им казали "мъже галилейци, какво стоите и гледата към небето? Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето" (Деян.1:11). Така небесните вестители потвърдили думите на Христа (Мат. 26:64) за Второто велико Негово пришествие и следващия от това Всеобщ съд.

По думите на св. евангелист Марко, Христос, като се възнесъл на небето, седнал отдясно на Бога (Марк 16:19). Това нагледно изражение означава равночестност с Бог Отец.

Всред апостолите била и св. Дева Мария, която, колкото болезнено понесла страданията на Господа на Голгота, толкова сега се възрадвала при съзерцание на Неговата слава.

Утешени от ангелите за раздялата, апостолите се върнали в Иерусалим, зарадвани, с готовност да вестят Евангелското слово. Нашият Господ пострада от човеците, биде разпнат, умря и възкръсна на третия ден, възлезе при небесния Си Отец; отиде отново там, дето е бил по-преди и седне отдясно на Божията сила. Заради нас прие на Себе Си в единството на Своето лице цялата човешка природа без нейния грях; Господ я възкреси от смъртта и, дарявайки й за втори път вечен живот, чрез възнесението Си я издигна на небето.

Празникът на славното Възнесение Господне се отбелязва от църквата още от IV-V век и принадлежи към подвижните църковни празници. С възнесението Си Иисус завърши делото на спасението. За всички повярвали в Него Спасителят откри небето, за да могат всички да станат съобщници на Неговия живот, да бъдат изкупени и спасени. Затова българският народ му е дал название с дълбок религиозен и богословски смисъл - Спасовден, Денят на Спасителя. Нека на тоя свят Спасовден ние усилваме молитвите си към Спасителя, за да Ни направи чрез Своя Дух съобщници на Своя живот, та като сме живи чрез Него, да съдействаме за процъфтяване на живота в мир, благополучие и радост.

 

 

https://play.nova.bg/programi/nichiya-zemya

Сълзите на света Петка в скалния параклис над град Трън