А абсурдът поражда най-преданата рационална вяра. - “Вярвам, защото е абсурдно.” ..

Какво мислите..?

Хмм ... не бих вярвала в нещо само защото е абсурдно да се вярва в него . Ако пък имаш предвид да започнеш да вярваш в нещо , което ти се е случило и досега си го смятал за абсурдно - тогава да . Самият Айнщаин е казал нещо от типа на - когато отговърт не е във вероятното, значи е в невероятното

Философска тема...

Нали все пак вярата е именно това - да приемеш дори абсурда.

Вярваш в нещо, защото имаш нужда да вярваш, без да търсиш отговори.

Не знам какво може да ме накара да вярвам на глупости и безмислици.

Вярата в "глупостите" и "безмислиците" е двигателя на прогреса . За да повярваш , че нещо е възможно , трябва да преминеш границата на невъзможното си намираща се в твоя ум или просто казано да престанеш да бъдеш ограничен

Не знам какво може да ме накара да вярвам на глупости и безмислици.

Какво ли?Чудо.Абсурдно е но...чудо.

Понякога една усмивка е чудо.Или една смачкана маргаритка.Когато си отвворен за чудесата те ти се случват.А когато ти се случват, е ред на вярата.Нищо че е абсурдно.

Ето нещо , което може да ви се стори итересен поглед към ....

Двете бебета и Мама

January 12th, 2007 at 5:44 am (преводи)

съвременна притча

Две бебета-близнаци си говорят в корема на бременна жена.

Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането?

Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.

Н: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?

B: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.

Н: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.

B: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.

Н: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.

B: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.

Н: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?

B: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.

Н: Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.

B: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убеден съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?

източник: http://catandfiddle.livejournal.com/95720.html

Хах много сладка притча и точно на място..

Няма какво да добавя повече...

Какво ли?Чудо.Абсурдно е но...чудо.

Понякога една усмивка е чудо.Или една смачкана маргаритка.Когато си отвворен за чудесата те ти се случват.А когато ти се случват, е ред на вярата.Нищо че е абсурдно.

Не понякога. Усмивката винаги е чудо И то велико ! Но в нея няма нищо абсурдно !

Е има и такива, но това е друга тема.

Не ме убеждавайте, че вярвате на всичко, защото ето това ще е пълен абсурд.

И както винаги, истината е някъде по средата.

Редактирано 30 януари 200719 г. от Ken (преглед на промените)

Не ме убеждавайте, че вярвате на всичко, защото ето това ще е пълен абсурд.

Не...просто понякога нещата в които вярваме са абсурд за другите.Понякога дори за нас са необясними...Важна е вярата.Именно вярата в нещо абсурдно.

За какво е рая иначе

п.п. Не е ли абсурдно как понякога се усмихваме, точно когато си мислим че не можем...

Може би, всеки от нас вярва в нещо, което е абсурдни за останалите.

Но колко вярват в нещо, което е абсурдно и за самите тях ?

Може би, всеки от нас вярва в нещо, което е абсурдни за останалите.

Но колко вярват в нещо, което е абсурдно и за самите тях ?

Ще ти кажа.Има една приказка - "Ти му подаваш салам, то гледа да ти отхапе ръката."Така май беше.

Понякога се чудя...абсурдно е да мисля за хората че са добри, като гледам как е, какво става всеки ден около мен...но...вярвам.Все се надявам че са Хора и всичко останало е временно умопомрачение.Не е ли абсурдно?Но ето...вярвам.И вярвам че не съм само аз...

Ще ти кажа.Има една приказка - "Ти му подаваш салам, то гледа да ти отхапе ръката."Така май беше.

Понякога се чудя...абсурдно е да мисля за хората че са добри, като гледам как е, какво става всеки ден около мен...но...вярвам.Все се надявам че са Хора и всичко останало е временно умопомрачение.Не е ли абсурдно?Но ето...вярвам.И вярвам че не съм само аз...

И аз така . Много често ги надценявам и когато не оправдават очакванията ми ги понаплясквам а те ме гледат "мило , засмено" и ми казват колко това не ми е позволено Ама на кой му пука ...айде наслука ХаХахах

Редактирано 30 януари 200719 г. от Alesia (преглед на промените)

Ще ти кажа.Има една приказка - "Ти му подаваш салам, то гледа да ти отхапе ръката."Така май беше.

Понякога се чудя...абсурдно е да мисля за хората че са добри, като гледам как е, какво става всеки ден около мен...но...вярвам.Все се надявам че са Хора и всичко останало е временно умопомрачение.Не е ли абсурдно?Но ето...вярвам.И вярвам че не съм само аз...

Да, това звучи тъжно, но е абсурдно да вярваш, че всички хора са добри.

Абсурдно е да считаш нещо за абсурдно – това е абсурд. И нека вярва всеки в каквото желае. Усмихвайте се по-често и се радвайте на всеки абсурд, който изпълва живота ви!

Да, това звучи тъжно, но е абсурдно да вярваш, че всички хора са добри.

Абсурдно е но...ето че има и такива като мен.

Алесия, наслука

Абсурдно е да считаш нещо за абсурдно – това е абсурд. И нека вярва всеки в каквото желае. Усмихвайте се по-често и се радвайте на всеки абсурд, който изпълва живота ви!

Абсурдите са затова , за да ни накарат да спрем за малко и да се замислим над грешките на света

Ето това е вяра в абсурдното! :angry:

Ще използвам по силни думи от "аз вярвам".

Аз казвам:Аз знам !

Да, това звучи тъжно, но е абсурдно да вярваш, че всички хора са добри.

Да. Добри са.

Отварям очи и гледам.

Всички хора са добри. Това е същността на човека.

Останалите неща са преходни. Идват и си отиват.

Ще използвам по силни думи от "аз вярвам".

Аз казвам:Аз знам !

Мило момче, защо пък реши че тези думи са по-силни? Кое в думите е по-силно? Думите ли са по-силни или това което описват? И ако е второто - то на какво основание твърдиш това? Знанието е сила на ума, а вярата - оръжие на духа. Къде ти прозря пресечното и съизмеримото остава за мен загадка.

Изумително е как много хора падат в шаблонната заблуда (проповядвана десетилетия от "атеисти" и други разни дейци на марксистко-ленинската идеология), че знанието се явява някакъв вездесъщ героичен антипод на вярата, която винаги е характеризирана с атрибути като "сляпа", "нелепа", "глупава" и т.н. Вярата обаче е нещо, без което уви, умът не може. Ето защо тя е характерна черта на човешкото. Много "по-силно" (каквото и да значи това) е да кажеш "Аз вярвам", отколкото "Аз знам". Отдавна знанието не е подвиг за човека, след като той откри и осъзна, че постигането му е своего рода негово призвание и главно средство в търсенето му на смисълът на битието. Подвиг е обаче да постигнеш вътрешно равновесие и равновесие между теб и средата в която си, посредством приемане истинността на нещо, за което няма обяснение. И тук именно се крие разковничето на мъдростта. Защото границата между истинската вяра, тази, за която казвам че е подвиг, и глупостта, тази, която споменатите по-горе люде наричат "сляпа вяра", е по-малко от крачка. И уви, направилите тази крачка понякога цял живот не разбират, че са прекрачили границата.

Да. Добри са.

Отварям очи и гледам.

Всички хора са добри. Това е същността на човека.

Останалите неща са преходни. Идват и си отиват.

Не си прав.

Във всеки човек при достатъчно силно желание и търпение може да намериш нещо добро, но това не означава че той е добър.

Не си прав.

Във всеки човек при достатъчно силно желание и търпение може да намериш нещо добро, но това не означава че той е добър.

Може да не съм прав. Може да съм прав.

Безстрашието, радостта, мъдростта и любовта са абсолютни. Те са истинската ни същност. Те са взаимосвързани качества на това, което гледа през очите ни и слуша през ушите ни точно сега, това което мисли мислите ни и е зад тях, това което наричаме ум.

Всичко останало е преходно. Защото зависи от причини. Гневът например. Той се появява от навика (неосъзнат) ни да оценяваме нещата. Харесва ми, не ми харесва. Оценката е субективна. Нещата просто са. Добро за един е лошо за друг. Ние обаче приемаме оценките си насериозно. Нещата които сме оценили като такива, които не харесваме - понякога пораждат гняв. Гневът се появява от конкретни причини, след като се появи управлява думите мислите и действията ни и обикновено нараняваме другите. Така създаваме причини и другите да не са добри към нас. Не сме длъжни да следваме гнева си. Можем да го управляваме, а не да се оставим да бъдем управлявани. Това не е лесно.

Умът ни е като градина. Каквото засеем такова ще порасте. Всяка мисъл, дума и действие имат значение, те са семената, които засяваме в градината на ума си. Каквото сеем такова жънем. Причина и следствие.

Какъв ще бъде живота ни и света определяме ние. Във всеки момент. Точно тук и точно сега.

пп

Това е Будистка гледна точна. Просто споделям.

Редактирано 31 януари 200719 г. от Вало (преглед на промените)

Нещата, в които вярвам, не са абсурдни за мен. За някой друг, може би - да. Но това си е негов проблем, а не мой. Не мисля, че е абсурд да вярвам в добротата на хората. Напротив - абсурд е да вярвам, че всички са зли. Убедена съм, че няма човек, който да не носи доброто в себе си. Проблемът е в това, че не винаги го показва.

Проповедникът от деветнадесети век Уйлям Милър бил много убедителен пророк. Когато обявил, че краят на света ще бъде на 3 април 1843 г., стотици от неговите последователи се самоубили. Държали да са първите от истински вярващите, които Господ ще възнесе на небето.

Други от покръстените от Милър се опитали да се изстрелят към небето по по-пряк път - хвърлили се от билата на хълмовете с ръчно изработени крила, прикрепени с връв към гърбовете им, превръщайки по този начин своя наставник в първия човек, специализирал се в разрешаване на духовните проблеми на идиотите.

Ала въпреки многократните провали на всички тези усилия, когато Милър обявил нова дата за края на света - 7 юли 1843 г. , - хиляди от неговите последователи (от онези, които все още не се били вредили да се самоубият) си изкопали собственоръчно гробовете и седнали в тях в трепетно очакване на Божието спасение.

Но не и преди това да допринесат за забогатяването на своя учител, купувайки си от него уникални небесни роби за мига на възкресението, които можели да отнесат със себе си в рая - на специални цени.

Коментар мисля, че е излишен

Мило момче, защо пък реши че тези думи са по-силни? Кое в думите е по-силно? Думите ли са по-силни или това което описват? И ако е второто - то на какво основание твърдиш това? Знанието е сила на ума, а вярата - оръжие на духа. Къде ти прозря пресечното и съизмеримото остава за мен загадка.

Изумително е как много хора падат в шаблонната заблуда (проповядвана десетилетия от "атеисти" и други разни дейци на марксистко-ленинската идеология), че знанието се явява някакъв вездесъщ героичен антипод на вярата, която винаги е характеризирана с атрибути като "сляпа", "нелепа", "глупава" и т.н. Вярата обаче е нещо, без което уви, умът не може. Ето защо тя е характерна черта на човешкото. Много "по-силно" (каквото и да значи това) е да кажеш "Аз вярвам", отколкото "Аз знам". Отдавна знанието не е подвиг за човека, след като той откри и осъзна, че постигането му е своего рода негово призвание и главно средство в търсенето му на смисълът на битието. Подвиг е обаче да постигнеш вътрешно равновесие и равновесие между теб и средата в която си, посредством приемане истинността на нещо, за което няма обяснение. И тук именно се крие разковничето на мъдростта. Защото границата между истинската вяра, тази, за която казвам че е подвиг, и глупостта, тази, която споменатите по-горе люде наричат "сляпа вяра", е по-малко от крачка. И уви, направилите тази крачка понякога цял живот не разбират, че са прекрачили границата.

Ха,благодаря че си написал нещо, ама аз не съм съгласен с това.Кой те излъга че да кажеш "Аз вярвам", отколкото "Аз знам"е по силно ?

Примерно аз вече не вярвам че съшествува Бог,аз просто казвам,че вече го зная и не е нужно да вярвам в това.Това за мен е факт,както и за много други неща от нематериално естество.

Разковничето на мъдростта,ще се постарая сам да намеря,благодаря все пак че си споделил,къде за теб се крие то.

Пишеш,че отдавна знанието не е подвиг за човека,аз пък ще напиша друго:Знанието е над всичко.Всеки,който е принесъл частица знание,вече е благодетел на човечеството.Всеки,събрал искрите на знанието,ще бъде даващ светлина.(така започва всяка книга от Тайната доктрина на Е.П.Блаватска.)