Наистина трябва да се обичаме повече и да съдим по-малко. За съжаление почти никой не го прави, а и динамичното време в което живеем, все по-малко имаме време да се обичаме.

След като всички (или поне достатъчно много) го съзнават, защо не го правят?!? Защо си остават с добрите намерения? Защо дори и реализирани, тези добри намерения не увеличават обичането, а по- скоро съденето?

След като всички (или поне достатъчно много) го съзнават, защо не го правят?!? Защо си остават с добрите намерения? Защо дори и реализирани, тези добри намерения не увеличават обичането, а по- скоро съденето?

Не напразно е казано че:"Пътят към Ада е застлан с добри намерения".И не е зле да се прави разлика между съдене и преценка...

Преди 1-2 седмици докато вършех разни банални ежедневни неща, чух съвсем случайно по телевизията следната сентенция /ако не се лъжа на Майка Тереза/, перефразирам:"Защо губим време да съдим хората, като просто можем да ги обичаме?". Тази сентенция се загнезди в главата ми. Та това е самата истина! Колко много време съм загубила в това да пресмятам нечии предимства и недостатъци. Колко много време съм загубила в това да меря кой колко количество чувства заслужава. Колко време съм загубила за да се правя на Господ! Помислих си, колко е хубаво просто да обичаш. Да приемеш хората каквито са. Колко хубаво е да не приемаш нечии недостатъци или странности като някаква заплаха за сърцето си! Колко е хубаво като спреш да драматизираш отношението на хората, което не те устройва като нещо насочено срещу теб самия. Колко е хубаво като се опиташ да разбереш хората, на които държиш! Колко е хубаво да не се страхуваш от хората! Та те сигурно са също толкова глупаво уплашени колкото самият ти! Защо толкова много пазим сърцата си? За къде ги пазим? За кога ги пазим? Няма ли опасност в един момент просто да загубим способността да се обичаме?

не знам защо ама прочетох заглавието на темата така

"Нямаме време да обличаме, защото губим време да събличаме"

- което, погледнато от един друг ъгъл, май напълно пасва на горното съдържание...

Много сме неуки. Не знаем как да приемаме грешките- своите и на другите. Не знаем и как да ги посочваме. Най-често не можем даже да си представим друг начин за даване на отрицателна обратна връзка (отрицателна- в технически смисъл) в отношенията си, освен критиката, осъждането. Оковаваме себе си за критикуваните от нас и тях за нас. И с обичането не сме много наясно. Нито какво е, нито как да го изразяваме. Така че в основата на всичките ни беди е липсата на Знание. но не на знание- натрупано по книги и лекции, а на Знание- безкрайно и вътрешно притежание.

Много точно казано. Съдим себе си, съдим другите и това ни ограбва, отнема ни силата.

А истината е, че ние никога няма да станем съвършени, просто трябва да си простим несъвършенството. Единствено можем да поемем отговорност за себе си и за собственото си поведение. Можем и да си простим.

Ако имаме любов в сърцата си, значи имаме всичко, от което се нуждаем.

anahata

А истината е, че ние никога няма да станем съвършени, просто трябва да си простим несъвършенството. Единствено можем да поемем отговорност за себе си и за собственото си поведение. Можем и да си простим.

Поздрави за това мнение!

Не съди ,за да не бъдеш съден.

A трябва ли да ме е страх да не бъда съден? Защо? Съдията ще е корумпиран ли? Ако е справедлив, тогава защо да се страхувам?

Преди 1-2 седмици докато вършех разни банални ежедневни неща, чух съвсем случайно по телевизията следната сентенция /ако не се лъжа на Майка Тереза/, перефразирам:"Защо губим време да съдим хората, като просто можем да ги обичаме?". Тази сентенция се загнезди в главата ми. Та това е самата истина! Колко много време съм загубила в това да пресмятам нечии предимства и недостатъци. Колко много време съм загубила в това да меря кой колко количество чувства заслужава. Колко време съм загубила за да се правя на Господ! Помислих си, колко е хубаво просто да обичаш. Да приемеш хората каквито са. Колко хубаво е да не приемаш нечии недостатъци или странности като някаква заплаха за сърцето си! Колко е хубаво като спреш да драматизираш отношението на хората, което не те устройва като нещо насочено срещу теб самия. Колко е хубаво като се опиташ да разбереш хората, на които държиш! Колко е хубаво да не се страхуваш от хората! Та те сигурно са също толкова глупаво уплашени колкото самият ти! Защо толкова много пазим сърцата си? За къде ги пазим? За кога ги пазим? Няма ли опасност в един момент просто да загубим способността да се обичаме?

Че какво толкова лошо има да съдим и съденето изключва ли любовта? Ако аз кажа на жена ми, че сбъркала в нещо, кой ще ми каже, че не я обичам, слад като аз знам, че сърцето ми само нея люби? Изобщо ... стига с тия клишета за съденето. Ей точно защото не можем да съдим и нямаме съдебна система в България държавата ни е на тоя хал. Според мен, когато човек е добряк, той винаги обича, дори когато съди. А и къде е казано, че човек не може да се променя? Тука гледам някои разправят вярват в християнската религия, ами аз не съм срещал Иисус някъде да казва да не се променяме и да си оставаме винаги едни и същи. Напротив поучавал е хората и е искал да ги направи по-добри. Но днес май е просто модерно да се говори, че хората не се променят. Жалко.

Определено намирам твърдението от заглавието за вярно. И не е само за обичането и съденето, а и за ред други неща. 

Колкото до споменатото в темата лепене на етикети, (което също си е вид съдене), то основен проблем е, че веднъж залепен етикетът много трудно бива променян. Хората започват да търсят потвържедие, че са били прави в преценката си и започват да оценяват другия твърде избирателно. При това мотивът е най-вече егоистичен, а не от някаква реална загриженост за човека отсреща. Последното идва именно от любовта - тя дава желанието да помогнеш без да търсиш лична полза, себеизтъкване, показване на превъзходство и желание да ограничиш другия. Съдещият най-често се оправдава с това, че изразява истината. Но дори и да се абстрахираме от това, дали тази истина е действителна или илюзорна, то налагането й е несъвместимо с любовта.