Изморих се
Изморих се от болни амбиции,
някой все да ми рови в душата…
Завистта някак стана традиция…
Подлостта е до болка позната…

 

Постоянно се взираме в другите,
а не виждаме своите грешки!
В тъпи спорове времето губим...
Не говорим със никой човешки…

 

Все опитваме друг да очерним,
все злословим и все се оплакваме…
С някой друг все живота си мерим…
Своят някак за утре отлагаме…

 

А не виждаме как остаряваме…
Даже няма какво да си спомним…
Май от злоба дори оглупяваме…
И така и не ще се опомним…
Таня Симеонова

За всички тях

За смелите мъже които имах,

за цялата любов която дадох!

За слънчевите дни на луда младост

и многото пропуснати мечти от плахост!

За вечерите ми без никакво оплакване

и тихите ми нощи на очакване!

За хилядите мигове на радост

и скритите сълзи в момент на слабост!

За този дето ще остане до последно,

герой на мойто писане поредно!

За милите ми жестове получени обратно,

за всички тях ще пия многократно!

Ева Георгиева

ПЪТЕКА
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Да почива в мир Пеньо!----85 години от рождението на Пеньо Пенев!

ДИМИТРОВГРАДСКО УТРО

Засмяна,
внезапно избухва зората,
лъхти из алеите бодър хлад.
Руменеят като божур
небесата.
- Добро утро, хора!
Добро утро, град!
Лъщи изпотената
трева детелина,
искри бистра роса,
по-чиста от сълза.
Димят на завода
дулата-комини,
сякаш току-що са
изстреляли залп.
В парка -
синият облак на цъфнали люляци
и рояци крилати певци
между тях.
А навред из града
по измитите улици -
громолене и звън,
говор
и смях.
Дъщерята си малка
на рамо понесъл,
Андон бетонджията
минава край мен.
Защо ли е
толкова
забързан
и весел?
- Пратих - казва -
жена си
на курорт оня ден
а в детските ясли
аз отнасям детето.
Ако не бе
то,
щях да тръгна
нощес.
Знаеш ли? -
Мойта бригада
в блок пети
почва
бетонната плоча
днес! -
А чурулика
с крехкото гласче
като славей
и пери ръчички
безгрижната дъщеря.
Крачи бащата,
на рамо кораво
понесъл самата
яснолика зора.
Настигат ме мигом
сенки понесени,
профучават
и ме облъхва
лъх ведър. -
За Химкомбината
и ТЕЦ-а
весели
работници
на смяна отиват
с велосипеди.
Загледани в тях,
на автобуса празен
в кабината,
кимват си многозначително
кондуктор и шофьор;
пътници
пак нямат.
Ето я
причината -
този работнишки
велосипеден транспорт...
Пара и дим надимил
отсреща над гарата,
тръгва ешелон
в дълъг път устремен.
Чакат го нейде.
Селитра
той ще откара там,
тръби етернитови,
въглища
и цимент.
В гърдите ми
рухнал е
възторг изобилен!
Тука
самият живот
в ранни зори,
набъбнал от радост
и млада сила,
ме среща
забързан,
засмян,
упорит!
Вий сте
творците му,
в него
с вяра влюбени,
мои мили хора,
поели на път!
Ей го
и слънцето!
Утрото е
хубаво,
а колко по-хубав
ще бъде
денят!--------- 85 години от рождението на Пеньо Пенев!

Редактирано 29 юли 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

Женският инстинкт е голямо нещо, синко. Една жена, ако ще да няма и една причина за съмнение, винаги ще усети, когато става нещо. Било, че си имаш любовница, че те губи, или просто, че утре ще вали.

Някой може ли да ми го преведе на испански?

Нали това искаше с превод и сори за рефреша!

 

 

error Favorite

 

Caída en los hombres malos.
Por los que mirar hacia abajo.
Y sus vidas más delgada cuerda
Es nudos enredados. Sin direcciones.

Arrodillarse en el poderoso.
En aquellos en los que la parada de viento para mirar.
Y sus manos ... Las manos suaves
Abrázame. Y todos me caliente.

Caída en los hombres rebeldes.
En aquellos en los que montar en bicicleta
Tormenta ni siquiera puede detenerlos.
Y el mundo es de ellos. Incluso el espacio.

Caída en los hombres malos.
Es evidente error del destino.
Otoño en ellos. Luego rodar
más fuerte de por sí misma.

Любима грешка

 

Падам си по лошите мъже.
По тези дето гледат отвисоко.
А животът им по-тънък от въже
заплетен е от възли. Без посоки.

Падам си по силните мъже.
По тези дето вятър спират с поглед.
А ръцете им... Най-нежните ръце
прегръщат ме. И цялата ме стоплят.

Падам си по непокорните мъже.
По тези дето яхнали мотора
не може даже буря да ги спре.
И света е техен. Даже и простора.

Падам си по лошите мъже. 
Това е явно грешка на съдбата.
Падам си по тях. А после ставам
по-силна и от себе си самата.

 

автор: Галя Кутулева

Редактирано 30 юли 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

БЕЗСЪМНЕНО
Ще вляза в твоя свят с една целувка
и нищо вече няма да е същото.
Сърцето ти без страх ще ме прегръща,
напук на суетата и статуквато.
Ще бъдеш очарована и слисана,
а миглите ти ще роят безвремия.
Мислите, в цунамита изригнали,
ще мятат непризнати откровения.
Ще се катурнат канари от памтивека
и ще проскърцат принципи и его.
Отраз ще те превзема. Не полека!
Напълно! Безусловно! Безсъмнено!

Не съм ли влюбена ще остарея
Таня Симеонова

 

Обичам всяка бръчка на лицето си
и всеки косъм бял в косите си обичам…
Със гордост нося раните в сърцето си…
Не съм безгрешна и не го отричам…

 

Все още имам блясък във очите си…
Понякога разсеяна,дори небрежна
аз продължавам да преследвам пак мечтите си,
макар и да изглеждат безнадеждни.

 

Нуждая се от нежност,мъжко рамо
да помълчим или да се посмеем…
В едно съм сигурна обаче само-
не съм ли влюбена ще остарея…

 

Картина- Гордон Кинг

 

Животът е като пиано, белите клавиши
символизират щастието, а черните
показват тъгата.
Но както и да минава житейският ти път,
запомни, че и черните клавиши
също правят музика!

Недей разплаква никога жена!
Че, казват Господ ѝ брои сълзите..
Ти обич дай ѝ. Нежна при това..
И тя ще ти осмисли дните..

Недей разплаква никога жена,
че те самите мили са създания..
Макар, понякога да бъдат за беля
причината, за нашите страдания..

Недей разплаква никога жена!
Красиво цвете просто подари ѝ..
И винаги с усмивка на уста,
грешките ѝ нейни ти прости ѝ...

Недей разплаква никога жена!
Люби я с трепет, страст и нежност!
Шепни ѝ влюбените си слова..
И тя ще бъде твоя цяла вечност..

Недей разплаква никога жена!
Че, казват Господ ѝ брои сълзите..
Посрещай я с усмивка в утринта,
а нощем я целувай сред звездите...

Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...

 

 

Автор Сaribiana

Не съм от тук, за мъничко минавам.
Поспрях за ден във твоя свят.
Донесох ти от моите вълшебства
и няколко парченца красота.
Приших на джоба ти усмивка от лалета
и в дланите ти нежност посадих.
Не съм от тук обаче. И ще тръгвам.
А ти ми обещай да си щастлив.
Ако понякога ти стане страшно тъжно
за мен, момичето незнайно откъде,
не гледай сред звездите да ме зърнеш.
... Забравих се във твоето сърце.

 

автор; caribiana

Ако знаеше колко много ми липсваш, щеше да се засрамиш от отсъствието си.

~ Ф. Гранде ~

БИ ТРЯБВАЛО...

Би трябвало да мога да разбирам,
когато тръгваш и не искаш да останеш,
аз искам го и в себе си умирам,
но само плюя думи неразбрани...
А как бих искал - как бих искал само,
да мога Любовта да възкреся,
но зная... ще са нужни двама,
без теб не стават чудеса...
Дъждът вали за тебе зад стъклото,
със ритъма на моите сълзИ,
ръцете ми са вплетени в челото,
очи горят - душа кърви!...
А как бих искал Боже, как бих искал,
да останеш тук - да се завърнеш,
полата ти целунал бих аз ниско,
с едно желание, да ме прегърнеш...
Би трябвало да мога да разбирам
че щом една Любов си заминава,
на един от нас сърцето е изстинало,
а другият...
Ще трябва да прощава...

Искам да ме изслушаш, без да ме съдиш.
Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш, без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемаш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш... че днес може да разчиташ на мен ...
Безусловно!

Човек се ражда необятно сам,
и своя свят съгражда отначало.
И толкова е малък. И голям.
В душата му е чисто. Чак до бяло.
А после следват трудните пътеки.
Да може да обича, да прощава...
Да пази вярно в себе си Човека,
и никога за миг да не забравя,
че той е този, който се оглежда
в душата си – вълшебно огледало,
и всеки дъх е кротката надежда,
че чак до края ще опази бялото...
Успее ли, светът ще се смири.
Вселената притихва за поклон.
Сред хиляди изгубени звезди
безкрая се превръща в негов дом.

~ Мира Дойчинова ~

ЦВЕТНО СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Ще си купя лачени обувки
с весели подметки, с връзки цветни,
рокля от дантела с малка джуфка,
шапка и чадър на пръски летни.
Ще си купя сладолед с фунийка.
(Ще си лепна тъкмо пет лекета.)
Ще си нося пръстена с калинка,
ще подрънквам с гривни-тенекета.
После ще вървя и ще обичам
всичко, дето срещна и докосна -
кучето с плешивия му чичо,
новата любов току проходила,
лелята с навъсената болка,
скритата учтива задължителност,
старецът с бастун, висящ пред блока,
и жената с претенциозната изисканост.
Ще им викам "Колко сте прекрасни.
Вгледайте се. Аз съм огледало.
Всеки знае стъпката към щастието.
Любовта е винаги начало.

 

 

Автор Мария Лалева

Новата сантименталност на Марин Бодаков от стихосбирката "Обявяването на провала":

 

Как успях да победя

без спокойното пътническо одеяло

и свенливите продоволствия на мечтата,

без разгулите на паметта?

 

Зародиши мъгла плуват над хартията,

пушекът се сгъстява в хапчета и мехлеми,

една щипка тревожност разбива удобствата вкъщи -

защо точно тази игра?

 

Надвих от разсеяност,

глупостта ми изцяло стъписа съперника.

И днес усещам истинския сблъсък другаде.

*****
Понеже не познаваме живота,
затваряме се в своите черупки.
Закърпваме на две-на три урока,
обаче винаги остават дупки –
оттам боли и тайничко прозират
през нощите искрици светлина...
Единствено безстрашния разбира
какво е да пребродиш сам света...
Загърбила в безпътие умората
за миг дори не спирам да вървя.
Фенер запалих, за да търся хората
за нещо просто – да благодаря
за онзи миг на вяра и надежда,
когато се огледаха във мен...
Желая да взривя света от нежност.

За да не бъде толкова студен.

Мира Дойчинова - irini

Дори просяк не би смачкал толкова гордостта си, колкото влюбеният.

Когато обичаш дълго, престават да го забелязват. Когато прощаваш дълго, започват да се възползват от това. Когато си готов на всичко, престават да го оценяват. И чак когато си тръгнеш, разбират колко скъп им е бил човекът, когото никога вече няма да си върнат.

Констатация

 

Нито един миг не се повтаря.
Нито едно време не се завръща.
Врати преминати – се затварят.
Реки прекосени – не са същите.
Думи изказани – не се забравят.
Хвърлени камъни – тежат на място.
Дадена прошка всичко прощава.
Обич без сметка е равна на щастие.
Топла прегръдка – значи приятел.
Сълза да пророниш – ще се избърше.
Синьото винаги е простор за душата.
Всичко започва. И неизменно свършва.
После се ражда, така, отначало.
Пък самотата е вярна другарка.
Колко сме взели и колко сме дали?
Само сърцето ще ни е мярка..

 

Мира Дойчинова - irini

ГРЯХ

Нощ. Целувка. Грях.
И две тела, като с магнит слепени.
Красива, дива голота...
а после мисли разпилени.

Утро. Поглед. Тишина.
И дрехите са по местата.
Усмихваме се със вина,
но пак с очакване за вечерта.

Кафе. Цигара. Ежедневие.
И тръгване, но закъде?
Тъй грешна съм, признавам, хора,
но нека този грях не спре.

Автор: Мариана Вълкова

Завръщам се. 
Към своята усмивка, 
която бях изгубила по пътя. 
Към мислите. Към грешната отбивка, 
където се изгубих и се мръкна. 
Завръщам се. 
Към вятърните мелници, 
споени от илюзии. 
Към грешките. 
Към ритъма на дръзките си делници. 
И към цариците, не пешките. 
Към писането на онези стихове, 
които ви звучаха непознато. 
Към онзи мой площад, където тихо е. 
Към моето усещане за лято. 
Към храненето на бездомни котки, 
към пеенето, докато шофирам, 
към леката ми танцова походка 
и към мечтата ми да не умирам. 
Завръщам се. Към своите си странности. 
Към тичането боса под дъжда. 
Към малките и глупавите радости. 
Към ходенето с вдигната глава. 
Завръщам се. 
Мнозина ме предадоха, 
но няма и за миг да се обърна. 
Аз цялата на себе си раздадох се. 
И няма начин вече да се върна.
Мариета Караджова

"Всичко е в съзнанието ни. И любовта, и омразата. И съмнението, и доверието. И гневът, и утехата. И гибелта, и спасението ни...."
Силвия Кристъл
"Булевардът на лъжите"

Ти бягаш....
/Добромир Радев/

Ти бягаш! Да, добре! Избягай ти!
От мене може всякак да избягаш..
Но, от спомените трудно е - нали!
С тях ще ставаш и със тях ще лягаш..

Те вечно ще живеят там...Във теб..
Те вечно ще нашепват мойте думи..
Те вечно ще напомнят ти.. За мен
и за това, което беше по между ни...

За моята усмивка, бляскави очи..
За търсещите устни в тъмнината..
За ласките, с които нежно те дарих
и за които не поисках аз отплата...

За стонът кратък щом си тръгна ти..
За болката, която в мен пробуди..
За разпилените завинаги мечти..
За любовта, която някъде загуби...

От всичко може да избягаш ти сега!
Но, спомените... Спомените си остават.
И скрити някъде дълбоко в паметта,
те шепнат безпощадно! Не прощават!!!

Напоследък съм се изгубил в поезията на Песоа:

 

Ужасяващата действителност на нещата

 

Ужасяващата действителност на нещата 
Е всекидневното мое откритие. 
Всяко нещо е каквото е 
И трудно е някому да обясня колко много радва ме това 
И колко то ми стига.

 

Достатъчно е да съществуваш, за да си всецялостен.

 

Написал съм доста стихотворения. 
Ще напиша още повече, естествено. 
Всяко мое стихотворение го казва, 
пък всички мои стихотворения различни са, 
Защото всяко нещо, има ли го, е начин да се каже това. 
Понякога стоя и гледам някой камък. 
Не мисля дали той чувства. 
Не се губя да го наричам братко. 
Но го харесвам защото си е камък, 
Харесвам го, защото не чувства нищо, 
Харесвам го, защото няма родство с мен.

 

Друг път слушам да минава вятърът 
И смятам, че само за да чувам как минава вятърът струва си, че съм роден.

 

Не знам какво ще си помислят други четейки настоящето; 
Но смятам, че то ще да е добро, щом го мисля без усилие, 
Ни мисъл за други хора, чуващи ме как аз мисля; 
Защото мисля го без мисли, 
Защото казвам го както ми го казват моите думи.

 

Веднъж нарекоха ме поет материалист 
И се учудих, защото не смятах, 
Че може да ме нарекат каквото и да било. 
Аз дори не съм поет: виждам. 
Ако писаното от мен има стойност, аз я нямам: 
Стойността е там, в стиховете ми. 
Всичко то никак не зависи от волята ми.

МОЛИТВАТА НА РОДИТЕЛИТЕ

Чуй, Господи, децата ни пази
от болест и от глупост, от поквара.
Пази ги да не мерят във пари
ни себе си, ни пътя си, ни хляба.

 

И честно, справедливо накажи
страха да бъдат верни и почтени
към другите, към своите мечти,
към вярата и към доверието.

 

Дари им смелост да рушат
оковите на всеки навик
и мъдростта да си простят
сълзите от невежи загуби.

 

Дари очите им със смях,
а стъпките им - с цел, с посока.
Но първото - любов им дай.
Любов, за да се равни с Бога.

Мария Лалева