Най-достойните винаги са сами.

Отличават се с харизма, безупречна външност, жив, аналитичен ум, абсолютно възпитание и идеални маниери, зад които винаги са скрити хиляди тайни... И силен и властен поглед, в който едва се забелязва малко тъга.

Те търсят "своите" хора. Свои за общуване, за компания и приятна почивка, свои за любов, отношения и семейство.

Те правят повече грешки, страдат повече, по-рядко контактуват и по-тежко преживяват неуспехите.

Но всеки път, когато се опарят, стават все по-силни. И отново започват всичко отначало.

Чужди са им стереотипите на съвременното общество, невъзможно е да им се наложи чуждо мнение.

Зад гърба им винаги хвърлят кал, но никой не смее да им каже нещо в лицето и всичките слухове за тях се разбиват на парчета от железния им характер.

Независимо от това дали е мъж, или жена, те търсят такъв човек, до когото ще им бъде спокойно.

И това "спокойно" не се основава на липсата на кавги, адреналин и крайни емоции.

Това "спокойно" означава, че търсят до себе си човек, който няма да ги предаде.

Вечерта на 23 декември Винсент ван Гог грабна бръснача…

Господи, обичай ме. Господи, мрази ме, но ми дай всичкото красиво, на което мисля, че съм способен. Дай ми всичкото, на което не подозирам, че съм способен! В тази клетка с варосани стени и с решетки на прозорчето, в тази психиатрична болница на моя дух му е тясно, тук съм в живия гроб на самотата си. Но имам боите си, статива, палитрата...

Благодаря ти, Боже мой, че ми даде да притежавам всичко това. Не ми пука, че в очите на останалите изглеждам пълен мизерник. Не ми пука-а-а-а-а… не ми пука. Мизерни са дрехите ми, обувките, стаята, епилепсията ми, лудостта ми, отрязаното ми ухо… аз не съм мизерник. Аз съм част от окото на Бог, един от фасетите му, едно прозрачно небесносиньо око съм. Съ-ъ-ъ-ъм! Не ме пипайте, ако искам, ще крещя. Родил съм се свободен да правя каквото си искам. Спирам ли ви и вие да крещите?

Отвържете ме. Ти, гадино, не ме удряй, санитарче мизерно, боли-и-и! Риташ ли мен – риташ Бог в мен! Искаш ли да ти отхапя и на тебе ухото – защото удряш Бог в мен? Копеле подло, не бий! Впрочем, бий – щом биеш, значи не съм жалък, не съм безпомощен, никой не бие жалките и безпомощните, бие силните, но едва след като им завърже ръцете. Отмъщава си заради силата им, заради това, че не може да бъде като тях. С какво съм по-силен ли, копеле? С ей тази четка, която, ако ме отвържеш, ще ти завра в задника! С ей тези бои, които мога да размажа по лицето ти, ако ме развържеш, за да те превърна в смехотворна маска. Но няма да го направя – на мен сам Той ми връчи четката и боите, нямам право да Го унижавам. Искаш ли да те запозная с Него? Искаш ли да видиш за миг сияйното Му лице?

Как ще го видиш, като те е страх! И аз стискам очи, когато се взирам в лицето Му. Не от страх, не от страх! По едно време дни наред се опитвах да гледам право в очите Му, за малко да ослепея. Затова рисувам слънчогледи – те са единствените на тази земя, които гледат Бог право в очите и не ослепяват. Отвържете ме и ще нарисувам за всички вас по един бог-слънчоглед. Отвържете ме, мамка ви! Тук ме тъпчете с лекарства, за да укротите лудостта ми. Наливате ме с хининово вино, за да се сгрявам, защото непрекъснато ми е студено. Грижите се за мене, защото се страхувате от мене. Страхът тресе човеците на тази земя, превръща ги в зверове, които, за да оцелеят, се разкъсват едни други. Страхът и любовта са двете велики състояния на човеците. Съ-сто-яния! Не просто чувства, които ни спохождат от време на време, ние сме открай докрай страхът или сме любовта.

Затова тръгнах с онзи бръснач срещу приятеля си Гоген, защото видях, че той се страхува. Че целият е страх и омраза. Че е забравил какво е да си любо-о-о-ов! Хей, санитарче мизерно, дръж се прилично! Копеле, остави ме! Да, Гоген беше вцепенен от страх – външно се надуваше, раздаваше тъпите си естетски съвети, но го беше шубе. Не понасяше Арл, не искаше да почувства Арл, боеше се от толкова много светлина или не я виждаше, все едно. Страхуваше се, че редом с мен не е на мястото си! Грабнах бръснача, без да мисля защо го правя. Сега знам – не да го нападам. Да му покажа острия ръб на страха! Хукнах да бягам след това от него – защото почувствах, че и мене ме попълзява страх. Леден страх от главата до петите. Ужасих се, че преставам да съм любов, схващаш ли малко човече, знаеш ли какво е да си бил любов цял живот – свъсен, непохватен, дръпнат, с тежък характер, но да си бил любов въпреки всичко, да е светела във вените ти любов и светлината й да е изтичала през четката върху платното! И изведнъж – бръсначът! Страхът, зловещо оголен и лъснал на лунната светлина!

Затова вкъщи застанах пред огледалото и с един замах отрязах ухото си – да изтече с кръвта ми Бог, да изтече любовта, на която повече нямах право. Когато ме отведоха в болницата, целият бях облян в кръв, артерия някаква съм бил засегнал. Артерията на любовта, казвам аз, целият бях облян в кръвта на любовта, Бог изтичаше капка по капка и ме изоставяше, и аз бях щастлив, защото трябваше да се свърши, трябваше да отмина, да не се помня, да се забравя. Бях Му посегнал и нямах право да се чувствам повече негов. Обаче не стана. Не стана-а-а-а-а! Не ме пипай, гадино! Не стана, защото най-прекрасните си картини още не съм ги нарисувал. И защо мислиш, че отново ме обзе желание да го правя – да рисувам, искам да кажа? Защото Бог е милостив! Милостив е Бо-о-о-ог! Защото Бог е Бог! Махнете я тази инжекция, не съм свършил, оставете ме!

Бог не ме изостави – разбирам това по вълнението, което започва да ме издува под ребрата още щом погледна платното и четката! Бог ми се явява в мига, в който ми замирише на маслени бои, в мига, в който започвам да чета техните названия, най-напред на маслата, сетне на боите: ленено масло, слънчогледово, орехово, маково… и онези прекрасни думи върху етикетите на тубите: кадмий, виолет, умбра, кобалт, паунова синя, ултрамарин, лимонова, слънчева жълта, оранжева, пурпурна, неаполитанска жълта, чиста бяла… не думи, а божии ангели… Какво направихте с мен, копелета, всичките цветове се въртят пред очите ми, размесват се, пулсират… размесват се… пулсират… цветовете… слънчогледите… Бог… Я виж ти, Бог имал виолетови очи… Най-сетне го погледнах… право… в очите… Бог.

От "Слънчогледи за Мария", 2013

Керана Ангелова

Всъщност и хората, и кожите мечтаем за обикновени неща. Дори по-обикновени от сладоледа.

И търсим винаги едно и също нещо. Загатнах какво е то - не някакви прелюдии ала Концерт за пиано №3 на Рахманинов или пък вечеря в изискан ресторант. Що за скука!

И защо въобще трябва да има ситуации, които ни приближават един към друг. Като за това е достатъчна само една шантава биография на една кожа! И малко, ама съвсем мъничко фантазия. Мога да прибавя още – приглушена светлина, загадъчни сенки, буен вятър, може и буря. Какво друго... А, да, щях да забравя, може би, свещи. И, момент, да си помисля още... Сигурно съм пропуснала нещо адски съществено. Свещите са тук, бурята е налице, аз също, тихо е... Освен ако не предпочиташ нещо нежно като музика. Ами, май не мога да предложа точно сега.... Сигурна съм, че нещо съм забравила. Подсети ме, де.

Може би пропуснах теб?! Шегувам се, разбира се. Исках да кажа, че ситуацията, която описах е най-трогателният шаблон на света. И се чудя, защо все още има хора, които се пленяват от такъв интериор, искат ветрове или бури, а чашата за вино да е тънкостенна, примерно. Всичко това е повече от смешно. И толкова банално.

Вместо да се отдадем на най-изящното от всички усещания – докосването до кожата... Или на най-красивото – мен.

Усмихвам се. Макар че точно това не е игра. И съм много, много сериозна. От 15 минути се старая да се съсредоточа, защото искам да кажа нещо много важно. Честно, директно и истинско. Но явно това не е моментът. Добре де, какво искаш?! Да се сгъна ли сега и да призная - безсилна съм пред любовта. Ама много, много, много. Защото никога не съм си налагала да не я желая. А как искам да е различно.

Като игла съм. Правя удивително жестоки - до болка оверлози върху себе си. И въпреки любовта - ето това е фразата! По точно – въпросната реплика мина преди секунда. Ставаше дума за нелепостите, които говоря.

Оп, дойде ми вдъхновението! Та докато няколко реда по-горе чаках въпросната среща, аз възроптах срещу й. Поисках човекът с другата кожа въобще да не съществува. Или пък по пътя към мен - метро, малък спортен автомобил, каретите или гондолите, които си представям, да избухнат в плъмъци. Жана Д'Арк, един вид. Тоест да го няма. Не намираш ли за жестоко това, че този човек с конкретната си кожа и излъчване го има?! И разхожда тази прелест - себе си - някъде си. И то без мен! Какви ги говоря - та когато аз обичам, винаги е взаимно, защото съм неустоима. И срещата се осъществява. Следва моето отрезвяване. Обратното на това опиянява, въпреки че знаеш това и без да го напомням. Що за сантиментални теми захванахме?! Което ме прави да се чувствам чужда за себе си. Спирам. Трябва да си събера мислите.

 

* * *

И мисля, че го направих вече. Думата, която пропуснах, без да искам, беше съпротива. Съпротивлявам се на емоциите. Дращя ги. Истерично им крещя. И то защото толкова рядко имам адекватни аргументи, за да надвия техните. Просто не съм себе си, щом отново говорим за едно и също. Не мога да се идентифицирам. Например, не мога да си отговоря на въпросите - защо не ме сърби носа, какво стана с това, което трябваше да направя още вчера.

Вместо тези неща, понякога са много съществени... Има – дали в конкретния чужд свят съм същата, с една и съща температура?! Толкова топла?! Стига де! Стига!

Толкова ранима се чувствам в момента, че е напълно възможно утре да не се появя. И толкова много ми се иска да изтрия с твърда гума горните редове. Вероятно защото нищо от споменатото преди думата “преди” - не е вярно. Не е, за съжаление! Истинските неща за описване изискват поне талант в аванс, а аз не мога да се похваля с това. Но пък мога да ти препоръчам двама-трима такива. Само жалко, че те не говорят за любов. Не се шегувам. Явно към това съм се стремяла подсъзнателно - описваната любов не е истинска. Дано да е така.

И защо тези неща определяме в такива букви - л-ю-б-о-в. Ама това звучи адски глухо. Все едно има някакъв дефект. Особено с това "в" накрая. А има и "б". Единственото хубаво в тази дума са ю-то и л-то. “Ю”-то има дъх на тромпет, защото, струва ми се, свисти високо. А със звука "л" винаги има неприятности. Просто не може да бъде произнесен без нещо по-особено като интонация. С някоя съгласна пред него и то определено отворена. Ал..., например. Та като казах “ал” се сетих за мафията. Пък и “ал”... Прилича ми на Ал Капоне.

Виж там със сигурност има любов. И то каква?! Да удължим "в"-то накрая. Или пък самата любов се държи като картел, който трябва да си отмъщава на друг такъв. И цената винаги се оказва нещо адски прозаично - не съм максималистка и затова ще го нарека - просто един галон уиски. Отново ще направя отклонение, защото за миг си представих Марлон Брандо. Не, по-точно той сам изникна пред мен...

Момент. Пак се случи нещо непредвидено. Ей сега се връщам. Преди това обаче искам още нещо да си призная.

 

* * *

Та нали ако не бях дотолкова искрена, нямаше въобще да можем да си говорим. И тези редове, това общуване, щеше да бъде невъзможно. Защо са ни лъжите - и то от онези - безсмъртните. Нали все пак трябва да сме инакви. Иначе ако играем на ези-тура - винаги ще се пада едно от двете. Или лицевата, или обратната страна. Представяш ли си - ръка с тежка гривна от бяло злато, без пръстени, на ръба между мургавото и анемичното, подхвърля нагоре монетата. И тя лети, преобръщайки се яростно - през образа на Кесаря до другото, каквото и да е то. Което ме подсеща, че от обратната страна не е гербът на Бога. И после бавно - забавен каданс - се връща върху дланта. Линиите се показват само за миг. Вижда се преждата, която се усуква от безименния пръст до палеца и онази омразна линия, която все някъде и неминуемо прекъсва. И следва изненадата - някой губи облога.

Но пък аз мразя да завися от случайността. И каква трябва да е тази кауза, която ни тласка към хазарта. За нищо на света не бих се обзаложила за каквото и да било. А има глупци, които го правят. Какво ли намират в това?! Сигурно избиват липсата на трети вариант. Ами такъв няма. Каквато и артистичност да притежаваме. И това е положението, за жалост.

Тези редове все някъде свършват, което не значи, че краят предстои. Всъщност аз се плаша от него. Не мога да си представя мига, в който светът ще свърши. Нито пък онзи, в който няма да имам какво да ти кажа. Това вероятно е едно и също.

 

Силвия Томова "Кожа"

"И най-мъдрият и съвършен човек, всъщност - най-мъдрите му и добронамерени постъпки могат да станат обект на присмех за оня, чиято единствена цел в живота е да се присмива над другите."

Джейн Остин, "Гордост и предразсъдъци"

Съжаленията са най-безсмисленото нещо на този свят. 
Човек не може да върне, нито да поправи нещо. Иначе всички щяхме да бъдем светци. 
Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.

Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Нищо средно не съществува.

Опасно е всичко, което не владееш напълно добре. 
А ако го владееш, тогава е още по-опасно — тогава човек става лекомислен.

                                 Ерих Мария Ремарк

" - Ще започна с това, че ще я гнервирам - каза Карлсон.
- Искаш да кажеш, че ще я нервираш - поправи го Дребосъчето.
Подобни глупави забележки не се нравеха на Карлсон.
- Ако исках да кажа „нервирам“, щях да го кажа. „Гнервирането“ е почти същото, само че малко по-пъклено, това се чува от самата дума.
Дребосъчето се замисли и трябваше да признае, че Карлсон имаше право. „Гнервиране“ наистина звучеше по-пъклено".

Астрид Линдгрен, "Карлсон, който живее на покрива""

Средна възраст - това е, когато работата вече не ти носи удоволствие, а удоволствието изисква доста работа.

казаха ми да ви кажа  че сте  доказани лицемери  и дървени философи 

които не разбирате от цитати

Y. Sergeev.

"Онзи, който успее да те ядоса,
те побеждава."

- Елизабет Кени

"С течение на времето, ще научиш тънката разлика между това, да крепиш една ръка и да заробиш една душа и ще научиш, че да обичаш, не значи да се осланяш на някого и че партньорство, не значи сигурност. Ще започнеш да научаваш, че целувките не са договор..., нито подаръците са обещания..
Ще научиш, че колкото по-сурово съдиш другите, толкова по-сурово ще те съдят и накрая ще те осъдят. 
Ще научиш, че няма значение на колко парчета се е пръснало сърцето ти, светът няма да спре, за да ти даде възможност да се възстановиш.
Ще научиш, че човек сам трябва да поддържа собствената си градина и украсява душата си, вместо да чака някой друг да му подари цветя.
Ще започнеш да приемаш провалите си с високо вдигната глава и гледайки напред, ще се научиш да строиш „днес” всичките си пътища, защото „утре” може да бъде твърде несигурно и бъдещето има навика да пропада в бездна..."

Хорхе Луис Борхес

Редактирано 12 март 20179 г. от divna (преглед на промените)

на 3/8/2017 в 21:22, divna написа:

"Онзи, който успее да те ядоса,
те побеждава."

- Елизабет Кени

 аз побеждавал ли съм те  ? 

преди 35 минути, Yvan Sergeev написа:

 аз побеждавал ли съм те  ? 

Ако се опиташ да мислиш... може и нищо да не измислиш, но поне ще си опитал!

преди 3 минути, jhoro написа:

Ако се опиташ да мислиш... може и нищо да не измислиш, но поне ще си опитал!

 за теб знам че съм те побеждавал  поне 1-2 пъти  на път е да стане повече  

Два цитата - хем по темата на Темата, хем в тон с последните постове.

Цитат

Ако някои хора не се месеха в работите на другите, земята щеше да се върти доста по-бързо!

Цитат

Аз не съм странен, шантав, откачен или луд. Просто моята реалност е различна от твоята. 

И двата са от Alice's Adventures in Wonderland, Lewis Carroll

интерсно ...  защо даваш пари за грим-червила и боя за коса  и дрехи като си красива и без тях    и не ги дадеш парите на бедните щом ще е нищо лично  

преди 8 минути, jhoro написа:

Аз не съм странен, шантав, откачен или луд. Просто моята реалност е различна от твоята. 

 в твоята реалност 2+2 e 5 и се чудиш защо след като дадеш 2 ябълки не ти остват 3  

Редактирано 12 март 20179 г. от Yvan Sergeev (преглед на промените)

преди 15 минути, Yvan Sergeev написа:

 в твоята реалност 2+2 e 5 и се чудиш защо след като дадеш 2 ябълки не ти остват 3  

Пак не мислиш!!! Пак, че и отново.

Ето още един... да кажем цитат:

Цитат

На Иванчо са му дали 3 ябълки. Той е изял 2. Колко ябълки има Иванчо? Мислите си че 1? Ама никъде не е казано, колко ябълки е имал Иванчо, преди да му дадат 3-те.
Извод - нулирайте си променливите!

Иванчо има 3 ябълки. Дали му още 3. Той изял 2. Колко ябълки има Иванчо? 4? Неееееееееее! 6! Двете ги е изял един ден по рано.
Извод - синхронизирайте си нишките!

Иванчо имал 5 ябълки. Изял 2. Колко са му останали? 3? Нееее! Той не е ял свои ябълки! Пак има 5!
Извод - защитавайте си адресното пространство!

На Иванчо му дали 3 ябълки. Той ги изял. На другия ден дошли да му ги искат, защото били дадени само за съхранение.
Извод - четете си спецификацията.

"Де го удряш, то де се пука"