"Животът не се измерва с броя изговорени минути, а с месечните сметки, които спират дъха ти!"
Български мобилен оператор

на  жорко му дали 5 ябълки не бил гладен дълго време и си стояли и когато му се прияло какво да види  те ферментирали

извод- яжте навреме  за да не ядете прясна храна през пресен крив макарон

"Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра наведнъж да излее градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът."

Кабир

"Има победи, които водят до задънена улица, има и поражения, които откриват нови хоризонти."

Паскал Брюкнер

"... няма успехи и неуспехи - има само уроци!!!"

"В една зверилница толерантност значи смърт."
Николай Хайтов

"Винаги ме е удивявало защо хората се стремят толкова към запознанство със знаменити личности. Престижът, който завоювате, след като съобщите на своите приятели, че познавате някои известни личности, доказва единствено това, че самият вие сте твърде маловажен."
Съмърсет Моъм, "Души в окови"

"Най-лошата неграмотност е политическата неграмотност. Политически неграмотният не чува, не говори, не участва в политическите събития.

Той не знае, че цената на живота, цената на зърното, на рибата, на брашното, на наема, на обувките и на лекарствата зависят от политически решения.

Политически неграмотният е толкова глупав, че е способен да се пръсне от гордост заради факта, че мрази политиката.

Този глупак не осъзнава, че проституцията, изоставените деца, най-големите крадци, лошите политици и корумпираните лакеи на национални и мултинационални компании се раждат тъкмо поради неговото политическо невежество."

Бертолт Брехт

"Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещи във всичката своя голота. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси?

Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния…

Опитах се да си доставя нужните сведения чрез приятели и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един, който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „Когато аз получих известие, когато пламна в гърдите ми народната искра“ — и пр.

За едно повечето от нашите хора, (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго нещо, освен да спомена имената на тия хора.

Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже да потърсиш сведения от родителите и сродниците на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им — сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, — така щото човек трябва да има особено търпение.

За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впускат понякога да поетизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, които да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. „Не ги даваме — отговаряха тия — Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!“ 

Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. 

Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси?

Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15–17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко… Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещи във всичката своя голота.

Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на „Гимнастическите дружества“, комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост…

По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище… Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията на друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски ни дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?"

Захарий Стоянов, "Записки по българските въстания" 1892

Редактирано 20 април 20179 г. от Мойра (преглед на промените)

"Колелото на съдбата се върти по-бързо от крилата на вятърната мелница и тези, които вчера са били на върха, днес вече се валят победени в праха."

Мигел де Сервантес

Победен е само този, който се признае за такъв!!!

 

"Национално въодушевление е, когато тълпата вика, но не знае защо вика." 

Бранислав Нушич

Цитат

Если мужчина нравится, покажите ему всё, на что вы способны! Выдержит - значит это ваш мужчина. 

Фаина Раневская

 

Опознайте себе си и ако не се харесате, направете всичко възможно да се харесате, дали ви харесват останалите си е тяхна работа, вашата работа е да харесвате себе си, а  вие харесвате себе си, когато сте добър човек.

Моя мисъл

"Най-хубавото в този живот е да се правиш на идиот."

Ярослав Хашек

Идеални отношения няма. Има женска мъдрост – да не забелязва мъжките глупости. Има мъжка сила – да прощава женските слабости. А идеалността... оставете я на сериалите...

Редактирано 23 май 20179 г. от divna (преглед на промените)

преди 4 часа, divna написа:

Идеални отношения няма. Има женска мъдрост – да не забелязва мъжките глупости. Има мъжка сила – да прощава женските слабости. А идеалността... оставете я на сериалите...

Цитат от @divna

За вярата в Бог

Първо — или Бог съществува, или не.
Второ — аз мога да вярвам, или не.
Губя единствено в случай, че той наистина съществува, а аз отричам това.
Така, че... по-добре да вярвам, защото рискът е минимален.
Блез Паскал - френски учен-енциклопедист, математик, физик, философ и писател.

„Толкова е важно да позволим на някои неща да си отидат. Да ги пуснем на свобода. Да се избавим от тях. Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с белязани карти, понякога печелим, друг път губим. Не се надявай да ти върнат нещо…, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти. Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти. Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай прахта. Престани да бъдеш този, който си бил и се превърни в този, който си всъщност.“ 
„Захир“, Паулу Коелю

 

"Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

 

Мариу ди Андраде