Само жена съм

Мъничко черна съм

и мъничко бяла,

рокля вечерна съм

и Пепеляшка с парцала!

Песен на славей съм

и брътвеж на пияница,

сол съм

и захар!

Казват, вредна съм!

но си оставам мечтател,

все не разбрала

превития гръб

на този и онзи ласкател...

Понякога тъмна съм

и по-често светла!

Звезда съм Вечерница

и кал по полето,

листо съм отронено

и облак в небето!

И ден съм,

непокорно слънце,

и нощна Луна,

сребърно безмълвна

и скъсана струна

на поетична душа,

и пакостник палав,

и мъдрец голобрад...

и огън съм,

и дълбока вода!

Жена съм!

Само това!

Обичам те

Моя много тъжна любов,

толкова различна

но истинска,

искрена...

като цвете невехнещо

в кристалната ваза

на онази централна маса-

сърцето ми

в онзи обикновен ресторант-

живота ми...

Мой мъничък, наказан Сезиф!

търкаляй ги!

Търкаляй спомени каменни,

пламенни!

по пирамидата нагоре,

до заветния връх

на безсмъртното

отвъдно...

не ме изоставяй!

Моя много тъжна любов!

Обичам те!

Спокойствие

Страхът ми

се скри зад кулисите,

избяга от сцената,

уплашен от блясъка

на прожектор,

насочен в душата ми,

обезумял от крясъка

на ятото бели врани

с крила прекършени,

които лекувам в сърцето си...

Любовта ми мълчаливо

пали цигара,

загледана в нечии

прашни илюзии,

заслушана в пукота

на далечни и вечни

вятърни мелници!

Делници...

Редактирано 5 ноември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Само жена съм...а молко ли значи ? Бога ми, с колко много задачи, дължна е тя сама до се справя... семейство да гледа, дом да оправя. Малса прашинка - само жена, а с толкова силна и горда душа. Две думички малки, с огромно значение... Смее ли някой, тук да има съмнение ?

а,сегааа, от пълната ми с бръмбари глава не мога нищо съкратя к`во сега да ви напиша като всичко в мен издиша

Шефче, абсолютно си хванала идеята и емоцията на стихчето. Благодаря ти!

Доне! Кихоте! Не се тревожи, не е задължително в рима да казваш мнението си и... НЕ съм ти се скарала. Отказът ми да миксирам е лично мое становище, което не касае другите и се радвам, че има желаещи.

Днес ще постна двете си любими стихотворения(засега).

Без драма

Това не беше любов,

подарихме си безвремие,

за да забравим за малко

наританото си ежедневие!

Поделихме го поравно

както правят приятелите,

не избегнахме скандалното

и крясъците на ругателите!

Но... знаеш ли?

Не допуснахме грешка!

Бяхме толкова истински двамата,

толкова чувствени...

Смешно е

да приемем драмата

на тълпата бездушници...

Екзекуция

Трябваше да нахраним гълъбите.

... те излетяха!

Ръцете ни бяха топли,

но не и сърцата.

Дълго се взирах,

търсех хоризонта,

а той се губеше

там, в маранята...

После някаква болка

запари отвътре

уморените ми очи.

Тогава разбрах!

Това не бяха гълъби!

Бяхме застреляли

и двамата,

от упор,

едни

овехтели,

отегчени

мечти!

А още е лято...

Редактирано 30 октомври 200817 г. от Нел (преглед на промените)

стават

Овехтели, отегчени мечти, колко страшно и грозно звучи. След подобен безстрастен разстрал, кой, каквото успял си е взел... А някога били са цветни, красиви, шарени дори, мечти безкрайни и заветни... На ешафода днес останаха, уви !

НеРазумие

Мъгливата есен,

октомврийският хлад,

небето надвесено

тъмните облаци,

краткото слънце,

дългите нощи,

уморените клони,

онзи пъстър килим

от листа отронени

и тревите полегнали

(като всяка година)

ми напомня за мигове

минали и... заминали

Да си призная ли?

Аз вече пораснах!

Пияни откровения

в нечии нервни прегръдки

вече са спомени,плискащи

като вълни пречистени

през филтъра на времето,

освободено от бремето

на думи за влюбване,

и за разлюбване,

неизбежни лъжи,

и застрелващи истини...

Ех, неразумни мои!

Вас вятърът гони ви

някъде вътре в сърцето,

а душата ми стене!

И говори ми:

Неуютен е светът

на възрастните

и разумен

до безумие.

Моите адмирации за хубавите Ви стихотворения .Пропити с толкова нежност и истина . с уважение :Hrodopski.

Благодаря за оценката, трогвате ме, Господин Родопски

Днес съм тъжна.

Театър "Тъга"

Един подир друг

си отиват актьорите,

тази трупа съвсем оредя,

светят тъжно прожектори,

самотна е сцената,

а декорите...

пребледняха от тежка тъга.

Някой трябва да изиграе ролите

едновременно на

дете

мъж,

и жена!

Няма как, Приятелко!

Виж ме!

Останах сама!

Режисьорът...

и той си тръгна...

- Чакай малко!

(Непозната среброкоса жена)

Гардеробиерка съм...

Една от актрисите

депозира при мен

преди време

една своя

мечта

и изглежда забрави...

- Ще я взема,

вярно чужда е, но...

(от очите ми заваля

уморена усмивка)

Някой ден

(може би!)

ще успея да я осъществя!

Погледнах пакетчето,

имаше надпис:

"Мечта! До поискване!"

Колко странно,наивно звучи,

как не вярваш на свойте уши...

Преди време,

някой остави...

...свойта мечта

и дори я забрави !

И на пустата сцена в театър "Тъга"

тя премина безшумно от ръка във ръка !

И каква е съдбата на тази мечта...

Питайте автора, за нова следа.

осъществява я, авторът осъществява една вече станала негова мечта

Завръщане

Есента ме прегръща

с уморени, натежали листа,

цветният двор и малката къща

сякаш подават ръка...

скърцаща портичка,

пресъхнал геран,

връщат обратно

детските спомени боси-

дядо ми - леко брадясал,

но неизменно засмян,

баба, която гълчеше врабците,

семейното фото

и старата ракла с

накитено минало...

красива тъга...

Вдишвам дълбоко

аромата на дюлите...

а тишината ми шепне:

добре дошла у дома!

Редактирано 3 ноември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Има ли по хубава мечта, от това да се завърнеш у дома ?! В далечната, но бащината къща, там дето спомена те връща... Във детскато и топлото легло, обежище от духове било... Да вдъхнеш свобода със пълна гръд, във родният, във твоя кът ?!

да,най-хубаво си е у дома...но докато едни умират с мечтата да се завърнат,то други пък никога не прекрачват прага на дома си,и не само не виждат останалия свят,но и не опознават дори собствения си град.кое ли е по-лошото?

Без теб

изгубихме се с тебе толкова отдавна

след кратки мигове на радост и шеги

но Съдбата зла отнесе те зад океана

и необятен той завинаги ни раздели

без теб нощта е дълга и студена

и неизбежно идва тя след всеки ден

със болка страшна от душата наранена

да дойде как очаквам утрото при мен

книжки аз чета и препрочитам

но секундите са като часове

после музика си композирам

а минутите са векове

телевизора реша да включа

а часовете нижат се едва-едва

и стихове понякога си пиша

но интересува ли го някого това

а когато слънчев лъч лицето ми огрява

и изпълва той сърцето ми със топлина

мрака вътре в мене като с факел озарява

и заспивам чак тогава със отпусната душа

знам че слънцето ме гали

но сънувам че е твоята ръка

която буен огън в мен разпали

от който някога ще изгоря

о,не искам да се будя

сам ще съм извън съня

а в него съм със всички хора

които най-обичам на света

но сънят желан и сладък

знам,пак ще бъде кратък

ще го прекъснат разни звуци

от животни,хора,камиона за боклуци

но винаги със сънищата чудни

така случвало се е и преди

и ще продължават все да ми отнемат

дори и най-красивите мечти

и ето че пак съм буден

държа перото във ръце

и описвам си живота труден

и празнотата в моето сърце

и денят минава

наближава вечерта

и всичко се повтаря

до идването на смъртта

Искрено бисерно докосвам ви с нежност, песенно ласкаво ръце ви протягам, прегръдка приятелска, малко свенливост, ще смесим смеха си, ще говорим за минало, за бъдеще... слети в едно - тиктакане свежо, и пак ще повтаряме: Искрено бисерно докосвам ви с нежност...

Красотата,вечна не остава А и розата цъфти за дни. Грозотата само тихо става Спътница на наште старини.

Дърветата плачат, свели корони в кратък поклон пред планетата, водеща новата Есен, облечена в пъстри одежди, ветрен плащ, дъждовни коси и воал от млечно-сиви мъгли... Ритуал! на преклонение пред преходното! Черните угари, винаги влюбени, с кратка въздишка бележат края на раждане! Ритуал! на преклонение пред времето! Днес плачат дърветата! За да се усмихнат после, когато планетата ще поведе за ръка свенливата пролет, отново заченала! Ритуал! на преклонение пред живота!

Чудно хубава и златокоса, със затихващата птича песен, подтиквана от вятъра, но боса - пристъпи новата ни есен !

Най-красивият и най-тъжният сезон!

С една приятелка години наред спорим има ли красива тъга?

Аз казвам, че има. Тя упорито твърди обратното. Много я обичам! Приятелката!

Разговор с приятел

Стръмните склонове

ми изглеждат полегати,

когато стигнах на

отсрешния връх.

Колекционирам спомени

за непознати,

опсипани в злато,

а познатите...

сами се засипват с пръст!

Дали да впия ръцете

в тази тъжна земя,

която погълна ги целите?

Или да чакам...

Някой ден и аз ще умра!

Дали да поливам хризантемите?

Или да чакам...

да ги полее дъжда?

Но така ли е?

А ако мога поне една!

една да спася!

Дали да живея с илюзии?

Или и аз като познатите

жива да се погреба?

Редактирано 7 ноември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Дали / или : " ...Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза... Погледнете небето. Запитайте се: "Дали овцата е изяла цветето или не?" И ще видите как всичко се променя... И никой възрастен никога няма да разбере колко важно е това!..."/А. Екзюпери/

Перфектен цитат на Екзюпери, Коя съм! Задължена съм ти!

Днес ще ви разкажа една стара история, точно за овцата и розата

Презрение

Ти ме презираш!

Нима ти ям от паничката,

нима ти откраднах

лъжичката?

Нима ти пих

от чашата

застояла вода

или ти запалих одеялото?...

Ах! Да!

Имам дарбата да

изравям калта от

душата ти,

да те виждам без маската,

с която прикриваш

белега на омразата,

застинал в поза

на сатир-романтик...

Не ми отговаряй!

Презирай ме!!!

Та ти не разбираш,

че твоята омраза

светла пътека трасира

пред моята крилата душа.

Лунно просветление!

А на тебе... скъпа!

ти носи само скръб,

яростна болка

... и омерзение!

Жива картина

Оживя в сърцето ми

картина

на восъчна нежност.

Камина

и пукот на стари дърва.

Аромати на лотоси,

карамфил и канела,

на вино горчиво,

радостни сълзи,

премесени с щипка тъга.

Осветена

от пурпур, нагизден

със златните нишки

на неизвестна никому

млада звезда,

лунно сияние,

есенно тихо е...

и разбира се...

враните,

те... те...

застинаха в синьото...

нарисувах ги този път

да мълчат!

После...

(затегнете коланите)

съживих дори враните,

а те...

с крясък разкъсаха

платното на Майстора,

тишината застина,

дори славеят...

и той онемя!

Недейте!

Не плачете за картината!

Тя е жива!

В мен оцеля!

Настояще

Безлистни, уморени клони

се оглеждат в очите

на изцъклени локви,

закачливия вятър

днес е в плен на покоя,

есенно тихо е!

Зад щорите спуснати,

приглушен си отива денят,

а аз галя кучето

в скута ми сгушено

и музика слушам,

а крехкият пукот

на дървата в камината

ми нашепва истории

за бъдещо щастие

и тъгата по минало...

Настояще!

Брътвеж...

То(казват) хубаво е да си луд!

Не трябва да полагаш много труд.

Когато нещо в теб ръждее,

когато песента ти онемее,

когато стане мрачно, стегне студ…

Кажи си: АЗ СЪМ ЛУД!

Лошо е това с ръката…

или динени кори в краката…

(разочарование познато)

но поеми си дъх, кажи си:

Възмездие времето носи,

връща и покой…

Не ти! Бог ще възмезди!

А ти… ти се усмихни!

Запей, заблей ако е нужно,

само да не ти е тъжно.

Не търси вина ни в теб, ни в друг човек!

Ела да пийнем бира…

мезето ми е популярно – шпек.

Във буйна треска,болен от любов, жадувам туй,което ме уврежда, и разумът ми,лекар мой суров - усещам го - загубил е надежда. Сърдит,загдето болният не ще от неговия опиум да вземе, той билките си сбира и въобще напусна ме,и вече смърт зове ме. Без него съм загубен.в трескав смут въртя се аз и чувствам,иде краят, и явно,че съвсем като на луд словата ми и мислите блуждаят, щом теб наричам "светла благодат", която си катран и нощ,и ад!

Лудост Искаш вече да не пиша - дразни те, каквото кажа. Ако може, даже да не дишам, и от въздуха да се откажа. Искаш само аз да знам си, че не искам да заспивам, щото някъде в съня си все сънувам, че умирам. Е, не точно да сънувам... Просто си го мисля само. Казваш, че съм луд, бълнувам, Че превръщам всичко в драма. Луд ли съм, кажи, че искам детето ми баща да има? И главата си навеждам, а в душата ми е зима. Луд ли съм, че искам само щастието на сина ти - нивга да не пита "Мамо, а защо не е със нас и тати?"? Луд съм бил, че съм повярвал в приказките ти омайни, и че съм се примирявал с многото ти малки тайни. Да, добре де, луд съм... Ето, с всичко аз се примирявам. Но на лудия детето с първо "Мамо" те дарява.