... На залеза в тихия пурпур потапям се. Там няма езици от огън избухнали, езера изсушени от жаркото слънце, там няма враждуващи! Сама съм със себе си, небошуваща, разголена, но без еротика, голота съществуваща само в тихия пурпур на залеза! ...

...

На залеза в тихия пурпур

потапям се.

Там няма езици от огън

избухнали,

езера изсушени от жаркото

слънце,

там няма враждуващи!

Сама съм със себе си,

небошуваща,

разголена, но без еротика,

голота съществуваща

само в тихия пурпур

на залеза!

...

на залеза тихия пурпур

разгаря в сърцето пожар

в езера вкаменени от сушата

се влива отново вода

разголени, махнали броните

в тихия пурпур стопили се

докосвам те нежно, но моля те

не бъркай в буркана ми с вилица!

Лъжа ли е?

Някога казах:

Няма да забравя очите ти,

ласката на твоите пръсти,

няма да забравя сълзите ти,

галещия топъл глас

и онези мигове на разливане,

в чашата на твоята власт...

никога!

Скоро се срещнахме,

погледна ме строго,

насили усмивката в говор:

„Излъга ме!”

Нима съм ти казвала,

че до теб ще остана

залепена завинаги,

не със сърце,

а с люта рана в гърдите си?

Нима не бях пряма?

Не те излъгах.

Помня те и те обичам,

но съм там... някъде...

освободена от вричане.

Ноктюрно

Прихлупих се,

заваляха очите ми,

а сълзите докоснали

клавишите

се превърнаха

в музика...

ноктюрно за

лунно пиано

в си бемол мажор,

нечий дъх

и вечната истина

пречистена

в безцветието

на сълзите ми...

пианисимо!

Реторично

Каза ми:

Не приемай толкова лично!

А как да приема

величието

на онези тъжни декори?

Остави,

реторичен е този,

а и следващия ми порив.

Говоря на себе си,

но все още сричам,

обладано от горест тщестлавие...

научи ме как!

как да обичам

враговете си...

как да спра тласъците

на сърцето,

което разпръсна се

на милиарди парчета

и събра се в една

неизказуема

болна

тъга...

Как да погледна отново небето

и през сивите облаци

да я видя онази!

моята,

само моя

Дъга?

Редактирано 27 април 200917 г. от Нел (преглед на промените)

С усмивка "въпреки това" http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=bg-186312

Може би?!

Допадат ми подобни въпроси.А твоите поетичните - още повече Колко ли пъти и аз си ги задавам?

/реторично:Дали цветовете на дъгата вибрират в душата? /

Редактирано 27 април 200917 г. от коя съм? (преглед на промените)

Благодаря ти, Съкровище!

и цветовете и звуковете и ароматите вибрират в душите ни... "въпреки прашките"

От копнежа боли

когато затвориш очи.

Водни лилии в бяло,

червено, синьо

и злато

са покрили черната угар,

напоена с вода –

блато...

Отворям очи!

няма я тинята,

само ароматът

на цветята

гали пресъхналите ми,

уморени очи.

От красотата

не боли!

И станах...

толкова голяма,

че в прашинката се приютих.

а после тихо и без покана

в ъгъла на мигличка се свих...

по-скришно място

няма,

няма,

няма...

Оле, Нел, много ми хареса

Трикратното повторение на "няма" само не ми хареса - загубих ритъма, но пък настроените, което лъха от стиха компенсира това. Тъй че -хареса му и на магарето.

Благодаря ви и се радвам, че ви харесва. Трите "няма" трябваше да наподояват ехо. Една от най-красивите метафори за преходността на красотата и преклонението пред природата е тази на будиските монаси и техните пясъчни картини. След като ги завършат изцяло, вложили своите любов, старание и усет към красивото... ги изнасят на открито и вятърът разпилява милиардите песъчинки...

Редактирано 1 юни 200917 г. от Нел (преглед на промените)

Невъзможни възможности

В невъзможните полети,

закъснели мечти,

пропуснати срещи

и надежди угасващи

преминават възможните,

нашите

дни!

В огърлица от блясъка

на мигове докосване,

подредени до втръсване

с дълго очакване

сме затворили

обич

нали?

Ще дочакаме времето

на възможното щастие

и с напукани устни,

целуващи спомена

за невъзможното

ще се слеем

дали?

Много ми хареса

и приютих на славея тъгата, силата на жерава открих... а в пустотата срещнах Свободата, не я докоснах, но се поклоних

Сега намирам една тетрадка, на самоук поет,предполагам гимназист , от началото на 20 век тоест 1932г както е отбелязано.Изказа е съответно от тва време.

ще копна тука 1-2 негови стиха за любовта.Заявявам че аз не съм автора.Просто тези няколко реда ми направиха впечатление.Това е от едно стихотворение .Части от него де.

.....

Душа ми ридай

По тебе мой свиден блян

Ти идол си

Настървен,на Бог жесток

желающ пре-много жертви

А аз съм поклонник

на тебе, строг

кат кающ се грешник.

Чуй и пощади ме ти!

....

Пред тебе

аз всичко дадох

Моите мечти

Моето сърце

На тебе продадох.

COOL?

Редактирано 1 юни 200917 г. от prepinatelen (преглед на промените)

.....

Душа ми ридай

По тебе мой свиден блян

Ти идол си

Настървен,на Бог жесток

желающ пре-много жертви

А аз съм поклонник

на тебе, строг

кат кающ се грешник.

Чуй и пощади ме ти!

....

хубаво е!

а пък аз имам един съсед

който живее в една стара къща

която някога е посещавал често цар Борис

в тази къща, съседът ми е намерил една стара тетрадка

нещо като лексикон

и внея има стихотворения

някога ще го помоля да ми я даде

и да ги пусна тук

След пурпурната болка

изстинах в синьо,

замрях на бялото в тишината,

а после ме изстреля сивото

в оранжевия сектор на дъгата.

В зеленото прехласнах си очите,

елегантно поклони се черното,

шоколадовият вкус усетих,

на сълзите в прозрачното се мернах-

трептях!

завита в многоцветие.

Редактирано 3 юни 200917 г. от Нел (преглед на промените)

Миг на безвремие и лумнаха пламъци. крещяха нозете ми, първи срещнали кладата, пълзеше нагоре безпощадния огън и дъхът ми застина в крясък а очите ми две сълзи отрониха-спомени на илюзията за измамния блясък. После стана тихо. Усещах лепкаво своето тяло, не горях, бях жива! спасена от огъня с... кал!

и приютих

на славея тъгата,

силата на жерава открих...

а в пустотата срещнах Свободата,

не я докоснах, но се поклоних

Скоро не бях се мяркала тук, но веднага поправих грешката си и прочетох всичко, което бях пропуснала.

А това ще си го копирам ако не възразяваш?

Привет, Кет!

Не възразявам, разбира се. Ако не исках да се четат, щях да си си ги кътам в тетрадка

Бях вода, но изгорях

нямаше огън за помощ,

сега съм пепел и мощ,

сама гася

своите

тъжни

пожари

Знам...

Знам, влюбен си, знам...

виждам го в светлия плам,

неумело прикрит

зад ресниците гъсти

и усещам нежния трепет

в иначе силните ти,

загрубели пръсти.

Знам, влюбен си, знам...

От слабостта завладян,

споделяш с мен своите чувства

искрен като във храм,

смирен, но тревожен,

разпилян,

разлюлян...

Довери ми се!

Знам!

Сама

Скрита под дипли рубинени,

с взор към искрящи илюзии

отминах на светлинни години

онова, което покълваше...

а то растеше без страх,

прегърнало своята истина

докато прерастна във грях

в очите на тъжна улулица

после спрях...

в тишината пред мен осъзнах:

сама съм, сама!

в края на задънена улица

Сама

Скрита под дипли рубинени,

с взор към искрящи илюзии

отминах на светлинни години

онова, което покълваше...

а то растеше без страх,

прегърнало своята истина

докато прерастна във грях

в очите на тъжна улулица

после спрях...

в тишината пред мен осъзнах:

сама съм, сама!

в края на задънена улица

я не лъжи!

ти не си и никога няма да бъдеш сама

защото винаги ще имаш всички нас

Сама като реката, целуваща бреговете си.

Сама като росата, вливаща живот на тревата.

Сама като Пролетта, Лятото, Есента и Зимата...

Блогословена самота е това, Кихоте мой

Сами се раждаме, сами живеем и сами умираме,

но ако умеем самотата си с друга самота да слеем

това се нарича ЩАСТИЕ!

Сама като реката, целуваща бреговете си.

Сама като росата, вливаща живот на тревата.

Сама като Пролетта, Лятото, Есента и Зимата...

Блогословена самота е това, Кихоте мой

Сами се раждаме, сами живеем и сами умираме,

но ако умеем самотата си с друга самота да слеем

това се нарича ЩАСТИЕ!

не съм съгласен Нели с теб

реката на теб ти изглежда самотна

но ти виждаш само повърхността И

ако надникнеш в дълбините И

съвсем друго ще съгледаш

там кипи живот не по-малко бурен

отколкото по оживените ни улици

реката никога не скучае

аз роса сама не съм виждал

тя винаги е накапала върху

всякакви листчета, цветчета и тревички

и си хортуват за небето и земята всички

а пролетта как може да е сама

когато пробужда всичко живо

и с радост общува с всеки събудил се

глъч огласява цялата земя

нима това е самота

лятото как ще е самотно

нима плажовете не са пълни

и слънцето и морето прегръщат

с усмивка всички нас

а младите птички

правят първите си полети

есента е някак тъжна

но тя общува с багрите

на цветя, листа и с дъгата

а в пазвите на земята

растат зародишите

на житото което ще ни храни

през идната година

нима това е самота

есента както изпраща

прелетните птици

така също и твори

като добър художник

и ражда живот и ни дава топлота

през зимата животът макар и бавно

продължава да се развива

а по скиорските писти

отново кипи оживление и веселие

в кое откриваш самота

тя може да съществува

само в изоставени човешки сърца

но приятелите нали са затова

да не допускат такава самота

нима човек се ражда сам

а майка му къде е

нали тя полага усилия

за да се появи рожбата И

на белия свят

а не поемат ли бебчето

ръцете на акушерката

не виждам как бихме се родили сами

обясни ми как може нещо

тук на нашата пренаселена Земя

да бъде само

Редактирано 19 юни 200916 г. от don kihot (преглед на промените)