Лудите сме напред, останалите ни следват, скъпи ми Кихоте!

Второто стихотворение много ме натъжи. Признавам си.

Горещоооо

Бавно смъквай свенливостта ми,

разкопчавай я миг подир миг,

докосвай ме с нежност,

целувай ме с жар,

галù ме, изпъни като струна

всеки мускул на моето тяло,

нека светя в любовен пожар!

Бавно разпалвай страстта ми,

рисувай я с устни по устни,

език като камшик,

жигосвай ме с длани,

разпиляни

и пръсти...

разкъсай ме с

изстрел от упор,

изтръгни стон

и вик...

навлизай в мен

на тласъци,

ветре мой напорист,

докато потоците лава

на моя вулкан

се слеят с онези на твоя...

и стигнем и двамата

до онзи величествен миг

на върховна наслада!

после да шепнем и двамата

велико, велика, велик...

Редактирано 1 декември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Подарък

Здравей! Чакаш ли някого?

Ще приседна до теб.

Не! Не питай за сълзите,

ще те излъжа:

Всичко ми е много, много наред!

Отавна ли чакаш зората?

новият ден, вдъхновен за приятелство?

или ти харесва захвата на сивото?

бодлите на мрака нима те направиха

по-силен, по-мъдър, вглъбен...

Не ти ли горчи от предателства?

Не погрозня ли красивото?

Нима още вярваш в ласкателства,

в обещания празни, в идола,

който набързо беше сглобен...

Не ми отговаряй!

Знам цялата истина

за болката на сивото,

за ледния вятър, замразил

и най-любимото

в твоята душевна степ...

Ах, извини ме, Приятелю,

ето представям се:

Самота ме наричат, а сълзите...

тях

подарявам

на теб!

Пътека в сърцето

Измамна ледена прегръдка

е сковала короните

на тъжни дървета.

Пуст е склонът.

Опустя и пътеката,

по която тичах към теб

Дъжд вали от очите ми,

покрити с воала на сива мъгла,

а бодлите на вятърът

издраха в сърцето ми

белези грозни тъга.

Тихо е.

Няма го и гарванът.

Него взех за заложник,

застраховка за бъдния ден,

когато само ехото

ще напомня за мен.

Някой ден ще зарастне пътеката,

ще се обсипе с пъстри цветя,

птици ще пеят, приветсвайки

Тържеството на Любовта!

Патетично

На Жорето

Дали ще бъдем звук или нечие ехо

зависи от нас - от теб и мен, от човека!

Жив е духът ни, останалото е тлен,

без нас ще настъпи всеки нов ден!

И пролетта ще идва след зимата,

в радостта ще се кипри щипка тъга,

в скръбта и стрък щастие намира се

било е! И ще бъде така!

Кръговрат!

Не унивай! Довери се на себе си,

че защо да пълзим??

Като можем, Приятелю,

без крила да летим.

Редактирано 17 декември 200817 г. от Нел (преглед на промените)

Великолепни стихове, невероятна красота, ритъм и мелодичност. Стихотворението Ви за жената звучи в стила и ритъма на Блага Димитрова.

Моите уважения и поздрави за прекрасната Ви поезия.

Честита коледа.Весели празници.

Валери Петров

Събличам те...

Отесня ми вехтият корсет,

впил нокти в умореното ми тяло.

Без дъх ме оставя, без взор, и без слух,

и лицето ми става тебеширено бяло.

Заболя ме от този налуден копнеж

по дни бъдещи, обещания дадени,

неизпълнени, в онзи бърз водовъртеж

от часове, взети назаем и крадени

Събличам те безумна моя Любов,

не си ми по мярка!

Ще танцувам по въглени от днес!

Нестинарка…

Спомен

Стъмни се...

а слънцето изгаряше

лицето ми.

Устните пареха

от неизказани реплики,

подготвяни старателно.

На забавен каданс

се движеха хората,

някои спираха,

други ме гледаха...

състрадателно.

Бездомните кучета

и те спряха да вият,

не ме разкъсаха,

свиха опашчици

и избягаха...

някъде...

От другаде

свеж полъх дойде

и ми върна дори въздуха,

който ти ми отне...

не! Не разбираш ли?

Не се връзваше

смутената ми усмивка

с твоите крясъци,

като плясък на криле,

на врани, потъващи

в плаващи пясъци...

е поне нея не взе!...

Помниш ли… Пеехме песен една, а ти заместваше името с име на своя любима жена? Помниш ли… Спяхме под лунна светлина а ти наричаше звездите с име на твоя любима жена? Помниш ли… Лодката с четири весла а ти наричаше вълните с име на твоя любима жена? Помниш ли… На китарата струните скъса една по една кагато си тръгваше онази любимата, твоя жена!

Чаша, наречена "моя Любов"

Попитах те от какво е излята чашата,

от която пия щастие?

Не ми отговори!

Но аз знам!

Тя е сплав

от надежда

и вяра,

и искрена,

чиста Любов!

Наливай Кръчмарю,

разказвай ми приказки стари,

за минали-бъдещи дни,

за нечие щастие,

непопарено

от време, омраза, пари...

Наливай Приятелю,

танцувам за теб

по жаравата,

която наричам живот,

не очаквай от мен да се вричам!

Недей!

Аз не умея това!

Аз... просто обичам!

Простичка приказка

Имало някъде някога

малка принцеса една,

тя танцувала с вятъра,

после летяла със свои крила.

Имало, имало!

Хора всякакви

и станало точно това:

Някога някъде хората всякакви

прекършили на принцесата

и двете крила...

Плакала, плакала!

Чул я вятърът

и донесъл от някъде

(Ей, къде е това?)

две нови и бели,

на гълъб крила!

Чудеса!

И сега има някъде

малка принцеса една,

тя танцува валс с вятъра

и го прегръща с на гълъб крила!

Сега

И смесиха се синьото

на бъдния ден,

с онова меко алено от вчера

в страстно лилаво сега...

Днес дишам, работя, творя,

по жаравата, която наричам

живот(за по-кратко)

синкопно вървя.

Знам... знам!

Оптимист съм до лудост,

но така предпочитам

да посрещам деня

и да не питам:

Ще има ли утре?

... щом има днес и сега...

Редактирано 29 януари 200917 г. от Нел (преглед на промените)

Богат-беден

Смей се, Палячо!

Нали купуваш мечти

и продаваш приятелство?

Смей се!

Нали си размени душата

с друга душа - на овцата!

Смей се!

Нали търгуваш любов

и света заблуждаваш,

че... оцеляваш!

Смей се!

Вече напълно се сля с трона

Хамелеонът!

Смей се, Палячо!

Хайде, смей се!

Защо плачеш?!

Тази стъпка... назад! От нея свирепо боли! Оставяш някого с ръце протегнати към тишината... Вторачен в егото, подчинен на страха, измисляш причини подчинени на фалшив морал... Къде е тук истината? А може би... Крачката трябва да е просто в страни?... Да застанеш до някого! От това по-малко боли!

Нарисувай ми...

Нарисувай ми люлка!

Да разлюлея забравена страст,

синята мекота на небето да докосне,

от слънцето да грабне огънче,

с вятъра да полудува,

да догони мечти забързали някъде...

Чакам те!

Искам те!

Както разгорещена земя,

прегъщаща прохладния мрак,

като вълната,

достигнала бленуван бряг,

като истина,

като глътка вода за жадния

и залъче хляб пречистен

за гладния грешник...

Искам те!

Чакам ръцете ти, рисуващи страст!

Много, много ми харесва! Безмълвна останах, когато го четох...Залюлях се отново... в мислите си. Ключ, Ключ ми нарисувай - него загубих...когато се люлеех на люлката. Заключих се!

Ще ти нарисувам закачлива нахалница

тя отключва всичко!

Без послеслов

Любовта ми нахално се намести на стола,

запали цигара, преметна крак върху крак,

отпи от моята чаша, намигна ми весело,

потупа ми рамото приятелски… пак!

- Остави ме на мира! – почти изкрещях

Не помниш ли? Последния път едва не умрях!

- Трябваше, трябваше мила,

за да разбереш, че всичко е прах!

Отпусни се! Какво си се свила?

- Добре, де! Върви си! Разбрах!

- Невъзможно е мое момиче,

да изоставя човека, когото обичам!

(избърбори го бързо, през смях)

Усетих как се променя ритъма на сърцето

под нежния поглед на очи изумрудени,

въздъхнах, усмихнах се, протегнах ръце към небето,

усетих лекотата на крилата… бяха пеперудени!

Съвършена

Ще зашия очите си,

за да не гледам

на омразата пурпура

как пулсира във вените!

Ще зашия ушите си,

за да не чувам

пискливия лай

на хиената!

Ще зашия устните си,

за да спра думите,

напиращи от душата,

ранената!

И така сляпа, глуха и няма,

само с топлината на ръцете си,

ще извая статуята на

онази Жена -

съвършената!

Дар

Когато си тръгна

не затвори вратата,

в мрака бездомните кучета

отдавна те чакаха.

Нощта те прегърна,

но не с тръни бодливи,

а със зюмбюлена ласка

и шепот на влюбени.

Сега се завръщаш!

Видя ли вратата?

Благодаря ти, любими,

за скъпия дар - свободата!

да си тръгна или...

Аз избрах!

Виждаш ме вече,

с усмивка те чакам!

Двамата с теб

ще бъдем владетели!

за теб е пъстрия ден,

за мен-сетивата на мрака.

http://www.youtube.com/watch?v=F8xEyHv7mFY

Не тъгувай

Счупена чаша…

Кристал по пода,

откраднати спомени,

смесени с разумните

някой ще каже:

Какво безумие!

Кратка въздишка…

От пръстите ми капе кръв,

събирам парчетата с

Лунни оттенъци.

Ще отговоря на някого:

Безумие ли?

Приливът е влюбен!

Затова ме прегърни,

ще допуша цигарата

и ще си тръгна

Не тъгувай за мен,

Макар че няма да се върна,

не и като жена!

Ще бъда твоята Луна,

в нощите на безсъние...

а-а-а-а-а-а-а а-а-а-а-а-а

Редактирано 10 март 200917 г. от Нел (преглед на промените)

Понякога...

Понякога поглеждам

в на небето синьото

за да не виждам

на хората натежалите

погледи от умората.

Понякога потъвам

в на виното забравата

за да не чувствам

на сърцето ритъма

учестен от тревогата.

Понякога съм самотна

дори измежду многото,

които ме затрупват

с ласкави мигове.

Понякога копнея,

понякога отричам,

понякога забравям

да го кажа, но...

ти знаеш, знаеш

колко много те обичам!

Легенда

Любов моя, недотъгувана,

недоплакана, недочакана,

вече не те и сънувам,

в лапите котешки на мрака.

Любов моя, недоискана,

недоизказана, неразумна,

вече дори не си искрена,

скрита от хорско одумване.

Любов моя, избягала,

в на спомена дебрите,

ще разкажеш ли някога

на внуците ми легендата?

... В прилично безличие погубват те дните си, остарели декори, невидяни от никого... затрупани с прах, може би плачещи искрено, тъжно умиращи в личния си величествен страх! А времето не спира, то не разбира приличните мъртви, затрупани живи ... с безличие!

Браво на теб...!

Красив стих ...!

Докосва душата от първия прочит ...!

Най -искрени поздрави....!

http://www.vbox7.com/play:515493b7

Редактирано 31 март 200917 г. от Fingli
Дълъг цитат (преглед на промените)

За едно танго си заслужава,

да възкръснеш дори тогава,

когато те боли до втръсване!

Когато усещаш под себе си

живата лава и си затиснат от кръста си...

за едно танго си заслужава...

Благодаря ти, Жоре!

http://www.youtube.com/watch?v=Iijklrtljnw

Редактирано 31 март 200917 г. от Нел (преглед на промените)

До болка познато

Трясък от паднало листо

проби тишината,

застина там

... на ръба на кратера

Познато!

До болка познато!

Някакви чужди сълзи

образуваха блато,

вятърни мелници

в скучните си делници

тъжно последваха вятъра...

и синевата увисна

на тъмносиви парцали,

раздрана от писъка

на недохранени врани...

О! Истино!

Върни се пречистена

от корист, от завист и гордост,

подари им своята благост

своите крачки да мерят,

а не чужди да гонят...

Листото трепна за миг.

И се загуби в... листата!

Редактирано 22 април 200917 г. от Fingli
Премахната картинка (преглед на промените)