Не ме гледай така...

Не ме гледай така...

Тъжна съм.

Да.

Без бронята съм това.

Печал.

Препълнен бокал.

Днес раздавам.

Ще вземеш ли?

Цял живот за това си мечтал,

проклинайки своето тяло,

духа си незрял,

дамгосвайки всеки посмял

да разпери крилете си

или помъдрял от реално случващо се

и раздрал завесата

зад временното благополучие...

Не ме гледай така...

Днес дарявам с печал.

Не ме гледай така...

Не ме гледай така...

Тъжна съм.

Да.

Без бронята съм това.

Печал.

Препълнен бокал.

Днес раздавам.

Ще вземеш ли?

Цял живот за това си мечтал,

проклинайки своето тяло,

духа си незрял,

дамгосвайки всеки посмял

да разпери крилете си

или помъдрял от реално случващо се

и раздрал завесата

зад временното благополучие...

Не ме гледай така...

Днес дарявам с печал.

Не ме гледай така...

Днес дарявам с печал.

Поздрави Нел ...за прекрасния стих!

http://www.vbox7.com/play:eb085059

Благодаря ти, Жоре. Това сваляне на броните за да почистим шлаката е необходимо, а броните, за да не допускаме тя да ни затрупа, но ти знаеш това

Благодаря още веднъж, че реагираш на някой мой стих.

Щастие

Тишината попи аромата ти,

стана призрачно бяла,

избуяха отново

в сърцето ми макове,

приютих се до тях прималяла.

Разтворих се бавно във болката-

красива, уханна магнолия,

на седефена люспица

инкрустирах за бъдното името,

слагащо край и ново начало.

И олтар му направих

от солта във сълзите ни,

погълнали вчерашни страсти,

сля се бъдеще с минало

в триизмерното щастие...

Крия се...

Крия се...

В първият есен лист,

отронен в разгара на лятото,

в перестите облаци се крия,

в горчивото на виното

и мътния поглед на отлежала ракия...

А как прозира голотата ми,

незащитена от гордост,

невъоръжена с тщеславие,

непонасяща студа на бронята...

И тежат въпросите.

Къде ще се свия когато дърветата,

сведат тъжни корони,

когато и последното ято жерави

се скрие от взора ми...

как ще прикрия сърцето си,

грубо съшивано толкова пъти,

как ще живея

когато мъглата надипли воала си

и покрие пъстрото с отровно сиво...

Да можех като мечките!

Презимувала в бърлогата,

просънувала мечти и спомени,

напролет в бялото

на първото малко кокиче,

пред теб

нова и по-хубава

да застана...

Редактирано 18 август 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Мой свят

Шепа пръст,

взета за малко назаем

от Материк необходен,

свежест в диви цветя,

дърво, впило временен корен,

шал от нежен лазур,

плодно поле

и витлата на мелница,

там шушукам си с вятъра

в скучните делници.

Моят мъничък свят,

непонятен за другите,

сякаш от мечти е тъкан

За мен ти си много голям...

Мой свят - моя крехка,

порцеланова

илюзия!

..............................

Моят мъничък свят,

непонятен за другите,

..............................

Мой свят - моя крехка,

порцеланова

илюзия!

Нел, Ти си съкровище в моя малък оазис!

Благодаря ти

А бях метал

Тиха съм...

восък, разтопен от нежен пламък,

в плен на свещник, помътнял от времето,

върху олтар,

събрал недоизречени откровения...

Съблечена

от страст, горест, алчна жар,

покрита само с воала

на тихата печал

с ухание на минало...

и само мъничък фитил,

приютил завинаги

копнежите по стария пожар.

восък съм...

А бях метал!

Съдници

Кротко ухание...

фино докосване

до нечия цветност,

обвита с прехласване...

Кой?

Кой би ги осъдил,

че в прегръдка линеят

по непостигнато щастие?

Кой би сложил чертата

и би казал:

Дотук е мракът... натам светлината!

Кой би упрекнал цветята,

ръкоположени във ваза...

Отговори ми ехото:

Аз-а

Аз-а-а-а-а...

Довери ми се

Стъпка по стъпка и двамата

ще преминем в отсрещното,

там няма го вятърът,

нито брулени спомени

в болка разголени,

нито копнежът,

нажежен до алено,

нито алчното мое и твое,

няма звън от кристални думи,

набързо облечени в противоречия,

крехки създания,

на скършване обречени,

няма обети и вричане,

няма величие...

Довери ми се!

Обичам те!

Покой

Сълза-зрънце

от слънчогледова главица,

отронва се и литва

миг преди гордото стебло

да посрещне острието

със сетна молитва,

миг преди очакван край,

поставила ново начало

сълзата попива в благодатния рай.

Покой, загърнат в плащ

от птича песен, ухание в зелено,

прелял със цветовете на дъгата,

тъй лесен за носене,

но труден за стигане...

И една детска ръка,

която със сила повдига ме.

Смокини

Раздра се небето,

увисна на скучни парцали,

самотна светкавица

сеното на някой подпали

и Тор тресна с юмрук по полето...

Потръпнах.

Дежа ву-то поредно...

подготвена бях, изпреварих,

ослепях преди да прогледна,

дали исках да видя?

Едва ли... едва ли!

Боговете пируват

в кортеж със богините,

нищо ново под старото слънце,

кратък стон от раздяла с оазиса

и ветровете ме носят отново-

този път над пустинята.

Събудих се.

Бях в „Плаза”,

леглото огромно ме стискаше,

сякаш отесняло, вехто елече,

на малката маса само смокините

напомняха предната вечер...

Редактирано 25 август 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Нел, това ми хареса. Много!

Старата кръчма

Старата кръчма,

уморена от чакане,

пак ме прегръща с аромата си

на минали мисли

и бъдещи планове,

събрани в сегашно

и някак лежерно

протакане.

Отложила времето,

присядам във ъгъла,

(в пепелника догаря

поредна цигара),

там кон ми е вятъра,

обичта ми е стремето,

а в галопа към себе си,

стари истини пак преговарям.

Близост

Тъй близък си,

а далече във времето,

разделя ни цяла епоха...

Ти с устрем превземаш

незримите

с просто око хоризонти,

а аз... замислена, свивам се

в на живота поредната плоха.

Тъй близък си.

Поредният странник,

прекосил диагонално сърцето ми,

спрял само за миг

и оставил там кърваво цвете,

дар за през зимата,

когато мракът спусне бодлите си

и студът ме скове в ледовете си,

то ще ме топли и свети.

Тъй близък си...

Че те чувам във шепота

на стария кестен,

разказващ задъхано древна легенда

как някога някъде,

далече във времето

ще се срещнат и слеят световете ни.

Тъй близък си...

моя тъжна далечност.

Цяла

Лесно е да обикнеш добротата ми,

но не съм само чиста и бяла,

променлива съм като вятъра,

чуплива като огледало.

Понякога съм пълна с ирония,

свистейки с думи саркастично,

понякога се вледенявам цялата,

нахална съм, и нагла, и цинична.

Друг път не спирам да говоря,

прекъсвам, дори не те изслушам,

без цел съм готова да споря

или млъквам... докато стане задушно.

Лесно е да обикнеш нежността ми,

но понякога ставам сурова,

наследила бодлите на древните дракони...

Трудна съм, много съм трудна

за обичане...

цялата!

Цяла

Лесно е да обикнеш добротата ми,

но не съм само чиста и бяла,

променлива съм като вятъра,

чуплива като огледало.

Понякога съм пълна с ирония,

свистейки с думи саркастично,

понякога се вледенявам цялата,

нахална съм, и нагла, и цинична.

Друг път не спирам да говоря,

прекъсвам, дори не те изслушам,

без цел съм готова да споря

или млъквам... докато стане задушно.

Лесно е да обикнеш нежността ми,

но понякога ставам сурова,

наследила бодлите на древните дракони...

Трудна съм, много съм трудна

за обичане...

цялата!

Ето за това, който обича истински трябва да приеме човека до себе си такъв какъвто е и да не се опитва да го променя. Поздравления! Впечатлява ме твоята оригиналност или уникалност.

Благодаря ти

А бях метал

Тиха съм...

восък, разтопен от нежен пламък,

в плен на свещник, помътнял от времето,

върху олтар,

събрал недоизречени откровения...

Съблечена

от страст, горест, алчна жар,

покрита само с воала

на тихата печал

с ухание на минало...

и само мъничък фитил,

приютил завинаги

копнежите по стария пожар.

восък съм...

А бях метал!

Чудесно! Хареса ми сравненията които изполваш за да опишеш как се чувстваш. Но да ти кажа не е хубаво да си "метал". Метала може да е твърд , но също така е студен. А лошото на восъка е че можеш да го моделираш както си искаш, разтапяйки го с топлина

Редактирано 6 септември 200916 г. от cat_of_prey (преглед на промените)

Благодаря, Кет Харесвам коментарите ти. Права си, но... в този свят всичко е двуполюсно и няма как да се избегне. Хубавото е, че пиша за Любовта и ако я има... няма минуси или както е казал Сократ: Ако човек знае какво е добро, той ще постъпва добре!

Любов си, нали?

Кой си ти?

Докоснал с върха на своите пръсти

най-фините струни на моята нежност,

събрал топлината ми в длани

и сътворил с дъха си мека безбрежност.

Кой си ти?

Укротил буйните речни талази

в ромон и шепот на мъдра вода,

загърнал ме в пищна роба атлазена,

запалил не огън, а чудно сияние.

Кой си ти?

Споделил с мен мига си копнежен,

подчинил непокорното време

и по някакъв странен закон

свалил и своето и моето бреме...

Кой си ти?

Любов си!

Нали?

Редактирано 8 септември 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Леко като дъх на малко цвете, чисто като сълзица в очите на дете, нежно като пръстите на влюбена жена, танцувам, прегърната от есента. Крехък лист, отронен от горда корона, тръгвам на път, запазила спомен за вдишаната красота, няма смях и няма тъга танцувам онемяла своя валс в миг – прашинка тишина!

Здрач посред пладне, тъжно се гонят слънчеви зайчета, въздухът някак не стига, боли, но не това е проблемът... Блатно е вътрето в мен, затлачено с нова дилема – да изпея ли онзи тъй любим мой рефрен, или... да замълча и с отрицателен знак да пробвам как се живее...

Страхотни са Нел всичките!

Искаше ми се на всички твои прекрасни стихотворения да дам по един положителен глас(вот)за съжаление има някакъв лимит.

Но ти си го знай -всичките ти стихове имат моя глас .Поздравления за красотата която твориш.

Редактирано 16 септември 200916 г. от Evva (преглед на промените)

С риск да те отегча с поредните суперлативи ще ти кажа(напиша)...... Последните ти публикации не ги прочетох на един дъх, а в рецитация. Даже и си ги повторих И реших повече да не си копирам любимите защото ще трябва да грабна цялата тема

Момичета, благодаря за вниманието. Винаги е приятно да знаеш, че думите ти докосват и вълнуват

някого!

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=truln6VnS4E

Без подсладител

Нараняваш ме...

А дори не разбираш

как ме разсичаш на две,

едната половина е светла –

там те обичам,

а над другата няма лазурно небе.

И ти, и аз така сме орисани -

на едрите глътки горчиво кафе,

няма история в нашите листове,

едно плюс едно не е равно на две.

Тъжно е някак да сглобяваме

несиметричните си половини

и да се надяваме

ден да дойде,

а предният да не е отминал

Недей.

Не умея да съм заместител.

Горчи ми до втръсване

и все пак...

ще изпия това мое кафе

без подсладител

Редактирано 18 септември 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Есен Изпод воал от аквамарин намига закачлив тюркоаз, палав кехлибарен кичур, и следват един по един рубин, амолит, гранат, лазурин, опал и цитрин, пъстро е всичко, всичко Скъпоценно красива, малко тъжна, но жива, танцува и пее своята песен младата, влюбена есен