shefkata

Сълзите също са приятели, те нощем тайничко ни навестяват. Макар да сме последните предатели, еднички те, утехата ни дават !

Приятелите са подаръци от Бога, а аз обидих свой приятел. Не знам дали сега ще мога във огледалото да не съзра предател !

Вярвам аз на всяко слово, то има лично своя истина. Ала дали сърцето е готово, да се пребори днес, и утре и наистина ?!

Мълчим от скрупули, от срам, от страх. Бих креснала в момента даже... Ако посочи някой моя грях, къде сгреших, ако ми каже !

Е, поне този дето е тръшнал вратата може да спи спокойно тази нощ, ако не друго

Не ти трябва изобщо да знаеш, колко са сини очите ми, колко дяволи в тях танцуват и кога контролират сълзите ми. Не ти е необходимо да знаеш, колко струни имам в душата, кои от тях вече са скъсани и на коя от тях ти си сложил ръката. Не ти е нужно въобще да знаеш, че когато си тръгнеш ще плача. Хайде, върви - отворих вратата и сама си повиках палача ! Не ти е необходимо да мислиш, аз ще мисля и заради двамата. Тръшни смело вратата след себе си и остави зад гърба си измамата. И абсолютно не ти трябва да знаеш, после с мене какво ще се случи. Нещата винаги свършват така на края, щом нещо просто не се получи !

След теб остана тишината, а аз отново паднах от високо. Отново струна скъса се в душата. Виновна бях. Подведох те жестоко !

Спящата красавица Каква принцеса бях, каква принцеса! Как влюбваха се принцовете в мене! Безгрижно, лекомислено, божествено живеех – пренебрегнала вретеното. Как покорявах всичко само с поглед! Бях вятърничава и мъдра – всякаква. За мен мъжете стъпваха във огъня. И тайно във съня си ме изплакваха. Каква принцеса бях... Но ме докоснаха очите ти – две остриета сини. Прибрах короната, разгоних гостите и те приех – в едно със орисията си. Какво си мислиш – че изтлява миналото? Че край си има всяка женска лудост? Повярвай ми – макар след сто години принцесата във мен пак ще се събуди. Маргарита Петкова

Искам пак :D

И аз съм при братята вече.

Астроточки Ние изобщо не си подхождаме, зодиакално погледнато. Даже небето се разтревожи - предупреди ни с комета, че щом упорстваме да сме заедно, ще сме проклети трижди. Само че ние - то беше забравило - вече това сме го виждали: четири хиляди земни години плюс осемнайсет отгоре с теб си припомнихме как са преминали със скорост на метеори, когато, оглеждайки се в очите си под шлейфа, небето одраскал, ти промълви: "Нефертити, ти ли си?" и чу моя шепот: "Аз съм." Маргарита Петкова

Мир на земята и любов между хората. Това искам. И форума ни пак да си работи нормално...и това искам.

#*#*#* Животът скрит е в дребните неща В жест най-обикновен, ала човешки В любима песен, слушана в нощта С човек, умеещ да прощава грешки. В усмивката на влюбени очи, Която търсиш твоя ден да сгрее В забравата на смелите мечти, Когато правиш опит за летене. В стремежа да запазиш своя дух Свободен в несвободното ни време Да не виниш за всичко някой друг Да не превръщаш обичта във бреме. Във ручеите топли на кръвта В сълзите непринудено родени Най-истински са дребните неща И те остават спомени след време. Бисерка Каменова

Искам да не вали след обяд. Вчера цяла вечер подготовки. Не че ще останат неизядени пържолите, ама не ща да ми мокри палатката.

Един мъдрец веднъж попитал учениците си: "Защо хората си крещят едни на други, когато са разстроени ?" Учениците му помислили известно време и един от тях казал: "Защото губим спокойствието си, затова викаме." Мъдрецът отговорил: "Да, но защо е нужно да крещим, когато другият е точно до нас ? Защо не е възможно да говорим с мек глас, кoгато сме ядосани ?" Учениците дали няколко различни отговора, но те не задоволили мъдреца. Накрая той им обяснил: "Когато двама души са ядосани един на друг, техните сърца са много далече едно от друго. За да покрият разстоянието те трябва да крещят за да се чуят един друг. Колкото по-ядосани са, толкова по-високо трябва да крещят за да достигнат другия край на това огромно разстояние." След това добавил: "Когато двама души са влюбени, те си говорят тихо и нежно, защото сърцата им са много близо. Разстоянието между тях е малко, така че те могат просто да си шепнат и стават дори още по-близко в обичта си. Накрая нямат нужда дори да шепнат, просто гледат един в друг безмълвно. Толкова близо са двама души, когато се обичат."

Някой да е засичал Хайнекена скоро Изгуби ми се от полезрението и нещо му изпуснах края аз на него Ше се наказваме

Искам да ви кажа, че за всеки случай ще доведа и този...

Аз ще се примиря и с Бандерас

*** Вървя по острието на живота, изтръпнали са мойте ходила. Ранявана, оплювана, виновна, прощавана, обичана, добра. На раните не отговорих с рани. Обидите не върнах, а простих. С проблемите кръстосвах шпаги, със вятърните мелници се бих. Познах и болката, и самотата, и радостта от малките неща. Разбрах - по-ценна е от злато протегната приятелска ръка. Допуснах много, много грешки за някои дори и аз не си простих. Усещах често завистта човешка във уж приятелски очи… Нерядко лутах се във лабиринти… Изгубвах се, но пак напред вървях. И вярвам, гледайки луната и звездите ще се преселя някой ден при тях. И болка преживях, и радост… Открих и преоткривам любовта. Не крия, че уплаших се, когато лице в лице застанах със смъртта. Понякога съм като в път без изход обръщам се, но няма път назад… Несигурно пристъпвам, но не спирам, макар най-лесно е да се предам. Вървя по острието на живота, със уморени и ранени сетива. И ценен ми е всеки миг, защото неповторим е и единствен на света… Силвия Илиева

Непокорна съм, знаеш ли? автор : Гергана Шутева Такава съм... да знаеш - трудна за обичане... с тежък характер - много тежко разпятие! Като прошката - тиха, боля... при изричане! Мога твоя да бъда - и съдба... и проклятие! Непокорна съм, знаеш ли? Кой ще ме спре... да подгоня с нозе ветровете лудуващи... облак с длан да докосна във звездно небе... да заплача с очи, от самотност тъгуващи? Вярвай, себе си с мен във пожар ще погубиш! Като огън съм дива и на пламък приличам! Ако сам не избягаш и до лудост се влюбиш, научи ме тогава... точно теб да обичам!