shefkata

Това е някаква риба, предполагам

Търпение и малко повече смелост за себе си. Мир, любов и разбирателство за останалите !

Една добра думичка

„Къде сте ?” – умолителният въпрос се отрони неканен от устните и и увисна в последвалата го тишина. Очите и бяха премережени от сълзи. Краката не я държаха вече. Умората тегнеше върху крехките и рамене. Мечтата и – тази, която беше чакала толкова дълго се изплъзваше между пръстите и. Нейният собствен свят се сриваше пред замъгления и поглед с гръм и трясък. Да, точно в този момент имаше нужда от приятели. От тези, пред които можеше да плаче, да излее мъкат си, имаше нужда да усети нечие рамо под клюмналата си главица...Затова и въпросът неволно се изплъзна от треперещите и устни...Но нямаше никого. Никой не и отговори. Останала без дъх, тя се свлече на земята и зарови пръсти в косата си. Защо трябва да е така ? – помисли си тя - Защо, когато имаш най-голяма нужда от нещо или от някого, то никога не е на мястото си ?! Защо всички имат право да изискват от теб, да ти се сърдят и да имат някакви очаквания ? Защо могат да те скастрят публично и да те упрекнат, когато сами не са си задали въпроса - това ли ти трябва ?! Защо просто не те попитат от какво имаш нужда ?! Защо всички търсят разбиране в очите ти, а в техните не виждаш такова ?! Как да видиш нещо, което го няма...”Глупачка” – изруга тя на глас и стисна в юмруци мъничките си длани. Винаги си била глупава. – упрекна се - Винаги си се опитвала да постъпваш правилно, да бъдеш там, където си необходима, да даваш всичко от себе си и да искаш да даваш още. Винаги си търсила един по-добър и по-усмихнат свят и винаги си пренебрегвала себе си. Ето и в момента го правиш. Много дълго чака, много силно искаше, много вярваше в собствения си успех, а сега всичко бавно изтича между пръстите ти. Сама се провали. Сама остави вятъра да отнесе желанието ти, затова сега и само трябва да се справиш. Не ти трябва рамо, на което да плачеш. Само ще съсипеш и намокриш нечия нова, хубава риза. Само ще натовариш някой със своите грижи и проблеми. Само ще досадиш някому. Трябва ти търпение, да приемеш нещата, които вече не можеш да промениш. Трябва ти воля, за да се бориш за онези, които все още можеш да постигнеш, защото най-важното още ти предстои и вяра, в собствените ти възможности. Стани от тук и избърши сълзите си. Време е вече да се научиш, да разчиташ само и единствено на себе си. Време е да осъзнаеш, че хората които обичаш и на които държиш, няма да са до теб винаги, за да ти подават рамо. Време е, да спреш да питаш... Когато погледът и се проясни и малките топли струйки престанаха да мокрят лицето и, тя се изправи. Подтисна болката в крайниците си, преглътна горчивия вкус в устата си, оправи разпиляната си коса и тръгнъ напред...сама !

Федора ми липсва в спама, много и то

"Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме !" Васил Левски Утрото беше и мрачно и студено. И вятъра беше безпощаден. Преход за една нощ. Два дни преди това вървях бодро с лятна рокля и чехли из шумните улици и попивах слънчевите лъчи с всяка фибра на тялото си. Днес обаче ми е студено. И не само на ръцете и носа - студено е вътре в мен. На сърцето ми е студено. Парадоксално, но факт . За поредна година, все с прехода от жаркото и красиво лято, към студената и неприветлива есен и вътре в мен се надига онази проклета и доболка позната буря. Фучи, беснее, руши и заплашва да излезе от мен под неясна форма. Дали е вярно, че човек винаги се връща там от където е тръгнал и мени ли си вълкът козината ?! Вятъра не ми отговори, но пък небето и този път се окоза моето идеално огледало. Погледнах него и видях себе си. Мрачно, сиво и тъжво. Но нито капка. Нито една. Запитах се дали ми се плаче, но и на това не успях да си отговоря. А плачат ли „силните” ? И защо съм пропуснала момента, в който съм станала „силна” и съм тръгнала да вървя боса през живота и да стъпвам върху всичко – срам, болка, разочарование, обич, спомени, хора...И мъглата, като че ли нарочно отсъства от пеизажа, защото и вътре в мен я ням. Хоризанта пред мен е съвършено ясен. Виждам всичко толкова добре и така кротко го осъзнавам, че ми си иска да не бяха така широко отрорени очите ми. Толкова много време мина и толкова много неща се промениха от моята „първа есен”, а ето че днес се изтърколи поредната. И аз се промених – чувствата ми, мислите ми, емоциите ми се обръщаха хиляди пъти във времето и все в различни посоки. И през всичкото това време, простих толкова много неща, на толкова много хора. Само на себе си не можах. На това не се научих. Дали ще успея някога, запитах се...Вятъра не ми отговори !

Простих ти Простих ти..Толкова е лесно да се отърсиш от гнева, да го запратиш във небитието в едно с причинната вина. И заживях съвсем нормално - без тежест и без капка жлъч, и сутрин слънцето изгрява и ме достига всеки лъч, и вечер не потъвам във луната, а в собственото си легло и ми се струва необятна и страстна новата любов.. Той е внимателен и нежен, накратко - той е съвършен.. Аз го прегръщам, както тебе със тъничките си ръце и му шептя, че съм щастлива, тъй както никога преди, а сянката ти се засмива на тромавите ми лъжи... И ме долюбва, вместо него, а той е някакъв статист, дубльор - заместващ само временно.. А титулярът все си ти... И ме пронизва като вятър неясно чувство за вина... Простих ти, но не те забравих. И лъжа себе си сега. автор: osi4kata

Тя, трябва да се появи скоро, по последна информация. Трябва да се е прибрала днес...

Обиколих всичките покриви с метлата, ама никъде не открих Уиш

Дъждът се сля отново със сълзите, в душата се прокрадна стара песен. Огледах се, затворих си очите - долових дъха на идващата есен...

Честит празник, България !

Аз още месец, моля

Буря в чаша вода Където и да духат ветровете, от моя пристан тръгна този стих. Крадете го, крадете ме, крадете! Аз априори всичко ви простих. Трещят, родените пост фактум бури, край вейнатата ми от бриз коса. Натури, физкултури и халтури не са това, което съм, не са... Напъхвайте се силом в мойта кожа, оголвайте с усмивка змийски зъб - аз давам хляб. А в пазвите ви ножът не е по мярката на моя гръб! Маргарита Петкова

Ами, тръгват си - де с гръм, де с трясък, де със сълзи и сополи, де с тръшкания и драми...Ама се връщат. Винаги се връщат.

СИЛНИТЕ Силните плачат сами.Не ръкомахат. Не викат. В гръб не забиват ками и не се кланят на никого. Те овладяват света,без да си губят душата. Ала вървят и вървят само напред и нататък ! Въпреки вечния страх ! Въпреки всяка измама ! Никой не може без тях.Рамо за силните няма ! Те знаят как да простят,как на доброто да служат. Те не поглеждат назад и не говорят ненужно. Те са внезапни искри от небесата дарени. Тяхната воля твори нови, незнайни вселени. Въпреки цялата мъсти доживотната завист, още влекат своя кръст и до безкрай се раздават. Мъката не ги ломи,прави ги по-всемогъщи. Силни- те плачат сами. Но времената обръщат ! ВЕСЕЛИНА АТАНАСОВА

миии, по-добре късно, отколкото никога

Моят женски чар и фаталност с твоят твърд непукизъм граничат. Но в нашата, днешната реалност, комбинацията е отлична ! Аз вятърничевото момиче, склонно към всякакви драми. Ти, умеещият да обича. Слънцето във деня ми ! Аз, нерешителна, непостоянна. Ти, твърдо решен да ме има. Комбинация достатъчно странна... Но какво пък, който може, нека да взима !

Не... не страдай ти, мое сърце, за приятели подли, продажни, тях животът отдавна прокле, туй неща са така... маловажни. Не... не страдай ти, мое сърце, за фалшивите свои любови, днес разбърках последно тесте, пак ще срещнем... предателства нови. Не, не страдай!!! Напук пребъди... свойта вярност докрай им доказвай и за всичко отново прости... със добро и любов ги наказвай!!! Автор : krasini (Красимира Касабова)

ооо врътличка, любимка

ммм, обичам си го тоз аватар. Стилен е - като собственичката си

Когато ме прошепваш през нощта и нежността ти гали раменете ми, забравям колко много ме е страх. И ставам твоя. Цялата. За вечност. А ти забравяш целия си свят... Така ненужен ти е, като имаш мене. Притихваш в ласките ми на жена, която те превръща във безвремие. Не казвай нищо повече... Мълч?. От толкова обич думите умират, безплътни, недостатъчни за стих... Защото любовта е много тиха. Автор : Caribiana

Понякога Понякога се будя от умора полепнала през вятъра отвън. Умора…Знам, че не е моя. Понякога внезапно ми горчи от скрити, премълчани рани- следи от нечии сълзи. Понякога не мога да говоря. Побягвам. Думите не значат. Тогава болката е моя, но само ти ще разбереш, че плача… автор: m_space