Ето още някои,надявам се да помогнат на някого : http://www.iskam6.com/sachinenie/416-dervishovo-seme-nikolai-haitov.html http://www.referati.org/nikolai-haitov-dervishovo-seme-razdvoeniqt-svqt/8169/ref http://bg-temi.blogspot.com/2010/09/blog-post_18.html

Здравейте, Спешно ми трябва две интерпретативни съчинения. 1.стих."Жена" - образът на жената 2.стих."Японският филм" - проблемът за несъстоялия се диалог

моля за интерпретативно съчинение на тема ,,Мотивът за родовата чест в разказа Дервишово семе на Николай хайтов" трябва ми за утре Благодаря предварително!!!

моля за интерпретативно съчинение на тема ,,Мотивът за родовата чест в разказа Дервишово семе на Николай хайтов" трябва ми за утре Благодаря предварително!!!

Дано ти свършат работа ...

РАЗДВОЕНИЯТ СВЯТ В „ДЕРВИШОВО СЕМЕ” ОТ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

Съчинение

Николай Хайтов е един от най-известните съвременни български писатели. Неговите произведения са познати по целия свят.Особено място в творчеството му заема книгата “Диви разкази”. В нея важен разказ е “Дервишово семе”.Писателят описва раздвоения свят на героя Рамадан.

Родовите ценности са общоприети и трябва да се следват от младите. Но човекът започва да се отделя от рода, да има собствени мисли, цели и стремежи. Конфликтът между повелите на рода и мислите на човека довежда до раздвоение на света на Рамадан – той трябва да избира дали да следва повелите на рода, или да живее един щастлив живот със своята любима.

Още в началото на разказа се разкрива една родова ценност – нуждата от продължаване на рода. Това е най-важната повеля на рода. Съдбата на Рамадан е да остане без родители и той се явява единствен продължител на рода. Затова героят е толкова важен и дядото решава да го ожени, като подтик дава една външна причина –“на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени”. Но момчето е едва четиринайсетгодишно и все още не разбира нуждата от продължаване на рода. Но то няма избор. Заслепен от желанието си да остави наследник, дядото не се интересува от това, че може да провали живота на своя внук. Единственият въпрос, който му задава, е за цвета на потурити му :”Вапцани ли искаш или сури?” Той го задължава да изпълни дълга си: ”Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре сабахлем!” Дядото не разбира, че внукът му не може да прозре повелите на рода, защото още е малък. С решението за ранната женитба на Рамадан старецът се опитва да изпълни своя дълг.

Когато открадват снаха му, изплашен Рамадан да не се нарани, той заповядва на съпругата си: ”Давай въже!” Дядото не се притеснява толкова за внука си, колкото за продължаването на рода. Тази ценност е най-важна за него. Той я поставя дори пред отмъщението за кражбата на момичето: ”Да изчукам Руфатовите като въшки с чифтето.И ще го направя.Ала не сега. Ще оженя Рамадана, ще почакам внук да дойде и тогава ще разплача майчицата на Руфата!”

Воден отново от желанието Рамадан да има дете, той казва: ”Хайде да те женим.” Повторната женитба има за цел да остави наследник на Дервишовия род, въпреки че Рамадан не може да се влюби отново и няма да е щастлив с новата си жена.

Рамадан си има собствено мнение за продължението на рода. Но няма право на избор, задължен е да следва родовите повели и да се подчинява на законите, въпреки че така няма да може да изживее един пълноценен живот. В сватбената нощ героят се заиграва с първата си жена: ”...хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал.” Но невинната детска игра прераства в истински чувства, в любов, която остава за цял живот: ”то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Героят е наранен, отнето му е най-скъпото, най-ценното в живота – първата любов. Отсега нататък той трябва да се бори със самия себе си, за да реши дали да последва родовите повели, или да избере живота-мъчение. Той не може да преодолее загубата, търси начин да види своята любима и го намира: ”...стъмнеше ли се – качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови.”

Отнемането на най-ценното в живота му поражда у Рамадан едно ново чувство – омразата: ” И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам... Триста пъти съм го трепал и съживявал.” Той толкова много обича Силвина, че е готов за нея дори да убива. Дори когато се жени повторно, не я забравя, а продължава да мисли само за нея:” Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам.”Любовта му е толкова силна, че не умира дори след почти четиридесет години и Рамадан запазва своето най-ценно и го съхранява, въпреки че не може да изпълни най-голямото си желание – да бъде със Силвина, своята първа любов.

Стремежът на дядото към изпълнение на родовите повели и желанието на Рамадан за щастлив живот довеждат до сблъсък между рода и човека.Това пък води до раздвояване на света на героя – той едновременно се старае да изпълни родовите повели, но иска да бъде със своята любов Силвина. Рамадан не може да отстрани Руфат, защото “в затвора няма дупчица” към Силвина. Воден от желанието да помага на своята любима, той слугува на врага си:”...бода си очите,трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед!” Неговата любов е толкова голяма, че е готов да пренебрегне омразата.И конфликтът идва точно от това. Героят не може да живее щастливо, а същевременно толкова много го иска. Първоначалната грешка на Асан Дервиш – да наложи на внука си родовите повели – довежда до превръщане на живота на Рамадан в същински ад.

Родът повелява младото поколение да остави наследник.Човекът желае един щастлив и пълноценен живот. Животът на героя Рамадан в разказа “Дервишово семе” е раздвоен – малкото момче не разбира нуждата от продължаване на рода като висша ценност на рода, а когато вече го проумява, е твърде късно – животът му се е превърнал в ад. Той живее със своята нова жена, но продължава да мисли за Силвина, единственият човек , когото обича.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ – „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ВЪЗЕЛЪТ НА СЪДБАТА

Патриархалните родови закони имат сво­ите нравствени опори в почитта към роди­телите, съвестта, достойнството и честта. Всичко това е подчинено на святото задъл­жение да се продължи родът във времето. В годините, когато така безцеремонно се рушат изпитаните през вековете духовни устои, светът на Хайтовите герои излъчва някаква особена, почти екзотична светли­на. Може би защото успяват да запазят сво­ята идентичност, независимо от социални­те обстоятелства, при които живеят. Те ся­каш са извън динамиката на времето, т.е. тяхното битие е надисторично.

Моралът на рода спазва установени пра­вила, според които родителите женят де­цата си. Счита се, че по-богатият житейски опит на възрастните е реално основание за по-сполучлив избор. Но има и друг морал - на любовното чувство. Той позволява на девойката да избяга при своя избраник или момъкът да открадне любимата си. В съз­нанието на родопчанина открадването на момата за булка не е такова престъпление, каквото на нас ни изглежда. То повече на­помня за древен ритуал преди женитбата, който доказва силата на мъжа и неговата готовност да направи всичко за обичаната от него девойка. Продължението на рода е прадревно желание с природна сила. „Кражбата” на невеста е част от тази насле­дена виталност.

Задомяването на Рамадан, почти дете, е следствие от заплахата за прекъсване на ро­довия корен. А женитбата задължително да­ва „плод”, в който възкръсва родовото начало. Приемствеността между поколе­нията е опазена. Рамадан е единствената надежда за продължението на рода. Той няма право на личен избор. Принадлежи на прадревните сили на родовия приро­ден разум.

„За такива работи тогава не питаха, де­то се женеха, ами старите си го правеха са­ми. ” Този порядък е приет безусловно, тъй като родовият свят е подреден по закони­те на патриархалната йерархия между по­коленията - младите са длъжни мълчаливо да спазват законите на рода и да се подчиняват на по-възрастните. Това е ед­наква участ за всички. Отделният човек не може да я промени. Съдбата би могла да бъде тъжна или щастлива. Всичко е въпрос на избор - сполучлив ли ще е той, или не­щастен.

В разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” съдбата е събрала две деца, момче и момиче, които знаят защо са заедно, но все още са в детството си и природният закон за продължение на рода е неизпълним. Изборът на дядото наистина се оказва сполучлив. Те са щастливи един с друг. Детството им се насища с нещо но­во и странно. Рамадан и Силвина продъл­жават да си играят, но в същото време ос­тавят за другите и особено за себе си илю­зията, че живеят като мъж и жена. Какво друго, освен игра, е първата брачна нощ за тези деца? Наивен е опитът за измама, че момичето е станало жена. Родът все още не може да бъде продължен, защото зако­ните на природата не са подвластни на за­коните на рода. Героят е разбрал, че: „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза -не е никакъв мъж!”

Възвишен и чист е светът на влюбените. Светлината наоколо е и светлина в душата: „...старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше.”

Оттук започва истинският разказ. Оттук са отправени и скритите послания на писа­теля. АЗ-повествованието не е случайно из­бран похват. Авторът сякаш изцяло се отъж­дествява със своите герои и разказва като собствено преживяване за чуждата съдба.

Летният ден е толкова дълъг, че влюбени­ят няма търпение слънцето да залезе: „...та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите.” Това е изповед на влюбеното му сърце, което не се интересува от суровите повели на рода. В този момент героят сякаш чува гласа на извисената си душа. Изживяно е опияне­нието от най-истинското сливане на двама души. Не е родово-семейно задължение, не е телесно-еротично привличане, а хар­монично духовно единство. Любимата е почти обожествена - косите й са ту руси, ту „червеникави, като че греят”, ту „жълто злато като живо заиграваше по тях”. Един-единствен път спохожда такова чувство човека и остава завинаги. До края на дните си влюбеният го носи в най-скритите кътчета на душата си и то става част от не­говата истинска същност.

Ето тази малка светла вселена в душите на влюбените разрушават Руфат и братята на Силвина. Отнемат хармонията в живо­та на Рамадан и Силвина, предопределят трагедията в тяхната съдба. Злото сякаш е победило доброто. Омра­за и желание за мъст завладява душата на Рамадан. Честта му е потъпкана, а чувство­то за справедливост изисква възмездие, мъст за насилието. Непреодолял примитив­ното в себе си, Рамадан робува на старозаветното: „Око за око, зъб за зъб.” Празно и пусто е в ограбената му душа. Вместо свет­ло опиянение, сега черна злоба е обсебила чувствата и мислите му. Невероятно силен е контрастът в душевните състояния - от светлината на небесното чувство до мрака на адовите бездни. Няма какво друго да крепи желанието за живот, освен злото. В него той вижда спасение: „...когато жалба­та ти дойде много, само злото те подпира и спасява. ”

Когато злото се всели в човека, помисли­те стават страшни, нечовешки и жестоки: „И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в коре­ма, за да не умре веднага, да се мъчи. Как чер­вата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам... Триста пъ­ти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. ” Рама­дан е на път да погуби душата си с тия мис­ли, защото звярът се е събудил в природа­та му и иска мъчителна и бавна смърт за онзи, който го е наранил. Но самото жела­ние за мъст е пагубно за душата. Руфат ся­каш съзнателно засилва тези страховити на­мерения : „ Около месец и нещо Силвина ни­кому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже.” През малкото пенджерче успява да види Рамадан как Руфат „подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...” Злото, споходило душата, ражда ново зло. Страданието е болезнено, а чувството за мъст - разрушително. Неизбежно идва и болестта: „...треска ме затре­се и се разболях.”

Но Рамадан все не успява да осъщест­ви жестоките си намерения. Най-напред, защото дете му се родило. После чака „да подрасне детето, да го отбие майка му”. После - „да проходи”. А докато проходи, и Силвина - „и тя с дете на ръце!” Нов жи­вот е създаден. Той потиска отмъстител­ните страсти на душата. Красивата свет­лина на чувството измества мрачните по­мисли. Ще възкръсне любовта, но вече в друг порядък. Не за да създава семейство, то вече е създадено, а за да спаси човека от звяра в душата му. Женят го, родът продължава да подрежда живота на Рамадан по своите закони. Но авторът не спомена­ва даже и името на жената. Тя е продъл­жила рода, дала е така жадуваните от дя­дото внуци, но не е обичаната жена. За децата също не се споменава почти ни­що. Знаем само, че са се изпоженили и имат свои деца. Значи родът е продължен. Дервишовото семе е опазено, но сърцето е останало извън емоционалния уют на дома. То остава завинаги при Силвина, при любимата - единствено обичаната в жи­вота жена.

Възмездие има, но то не е акт на жестоко лично отмъщение. Съдбата наказва Руфат:

„...взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да из­бие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на лег­ло.” Злите мисли, носени дълго в душата на Рамадан, наказват и него. Силвина е съп­руга на Руфат. Тя не прекрачва границата между реалното човешко чувство и нравс­твения закон за чест и вярност: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Друго е разбирането за любовта. Силвина е превъзмог­нала личното си страдание и чуждата бол­ка не може да изкупи преживяното от нея през целия живот.

А Рамадан все още не е готов да обича неприятеля си и да се моли за него. Далеч е той от всеопрощаващата любов на Силвина, макар че и в неговото съзнание мисълта за отмъщение е вече грешна. Над омраза­та и жаждата за мъст е истинският път за душата, който спасява човека от злото и греха.

Любовта на Рамадан към Силвина нрав­ствено пречиства душата му и той преодолява злото в себе си. Любовта го прави си­лен и вътрешно свободен да погледне от­страни страшния „възел” на съдбата си. Ра­мадан е открил в нравственото милосър­дие истината за човешката природа, заста­нала на кръстопътя на родовия закон и лю­бовта.

Успехи !

Благодаря ти ще свършат работа

Здравейте хора аз съм нова тук и ми трябва ЛИС на тема '' Рамадан между дълга, любовта и омразата'' за този петък. Ще съм ви мног благодарна за малко помощ. Мерси предварително !

Здравейте хора аз съм нова тук и ми трябва ЛИС на тема '' Рамадан между дълга, любовта и омразата'' за този петък. Ще съм ви мног благодарна за малко помощ. Мерси предварително !

Дано ти свърши работа някое ...

ЛИС 1

Разказът ”Дервишово семе” на Николай Хайтов въвежда в българската литература проблеми, които се срещат и до днес в живота на българина. Днес няма такива герои като Рамадан или Силвина и тези проблеми често се отминават без да бъдат забелязвани.

Разказът ”Дервишово семе” ни дава възможност да погледнем към ценностите на рода през очите едно българско семейство, през погледа на старото поколение и през погледа на младото. От едната страна стои родът, а от другата - едно момче, което с течение на времето осъзнава що е любов и що е омраза. През цялото това време старейшината на рода - Асан Дервишов, върви срещу малкото си внуче Рамадан. Дядото има една цел и не се съобразява с желанията на детето, за да я изпълни. Ценностите на рода, видяни от два различни ъгъла, като нещо добро и като нещо лошо, което пречи на индивида да бъде щастлив, да следва сърцето си. Така възникват и двете най-силни и полярни чувства - любовта и омразата. Те се преплитат в много здрав неразплетим ”възел”, от който трудно се излиза.

Асан Дервишов представлява дервишовия род в Николай Хайтовия разказ ”Дервишово семе”. Повелите и ценностите на този род са единствено и само продължаването му на всяка цена. Дядото не се интересува от нищо друго освен от това да има наследници. Той пренебрегва мнението и на единствения си внук, върви против него - ”дядо впря очите си в мене да ме жени. Мене не попита.” ; ”Ти за семе ще ми трябваш...Тук искам на Асан дервишов внук да писне...” ; ”Пази, вика, Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!” ; ”На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: ...Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша...” ; ”...треска ме затресе и се раболях. Тогава дядо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе.”. Всички тези цитати показват незачитането на човека от рода, единствената мисъл, единственото желание на дядото : ”Хайде - вика - да те женим...”

Човекът - Рамадан обаче също има свое мнение. Ракурсът му се променя във връзка с обстоятелствата. Преди да го оженят Рамадан не е съгласен с това, но няма думата : ”Годиха ме, женеха мене - това беше всичкото питане : Вапцани ли потури искам или сури?” - от думите му блика нежелание, чувството на неприязън. Въпреки нението му дядо Асан Дервишов оженва младия Рамадан със Силвина. Момчето започва да осъзнава що е любов.

Любовта се поражда най - напред с красотата на момичето : ”Имаше едни коси... Вземеше ли да се реше, аз заставах да я гледам. Глдах я, гледах, докато ме сепнеше дядо”. Любовта между двамата става прекалено силна: ”сърцето се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена”, след като отвличат Силвина, все едно откъсват сърцео на Рамадан.

Омразата започва да изпълва душата на младия човек- ”Какво ми стана не мога да ти кажа... ловя ножа...”. Все едно Силвинините братя са решили да го измъчват - ”първата губерка ми забиха като се върна Силвина в село.” Омразата започва да прелива, започва да извира от Рамадан. Той твърдо е решил да отмъсти на Руфат за това, което е извършил. Толкова силно иска отмъщението и Силвина, че накрая омразата в него се възпламенява и Рамадан се поболява : ”Прав ли. Крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав ” когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото дето щеше да направя на Руфатя... Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най - сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.” Омразата докарва Рамадан до много тежко състояние, но тя до края върви редом, ръка за ръка с любовта. Двете най - близки и най - далечни чувства сега са заедно : ”Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот.” Рамадан докрай държи омразата в себе си и докрай обича Силвина.

Дядото и внукът през цялото време вървят един срещу друг. Те имат силна, несломима воля. Отначало дядото се налага над Рамадан : ”...върза ме дядо за дирека...” , ”Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш!” По - късно обаче Рамадан се осъзнава и тръгва срещу дядо си : ”Хайде - вика - да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя! - Може да ме жениш - казах на дяда - да ме закопаваш и да правиш с мене каквото си щеш , но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя! Накарах го клетва да ми даде ...” Дядото умира и Рамадан успява да се събере със Силвина, но не по начина, по който иска - той трябва да се грижи за най - големия си враг - Руфат.

Раздвоеният свят в разказа ”Дервишово семе” от Николай Хайтов но показва колко силни са любовта и омразата и но навежда на мисълта за родовите повели, родовите ценности, проблемите в живота и взаимоотношенията между род, човек и семейство.

Разказът “Дервишово семе” на Николай Хайтов ни въвежад в сложната природа на човешките взаимоотношения.Героите се изправят пред суровия живот опорочен от една развалена любов.

Родът е общност изградена върху правила и ценности, които трябва да бъдат следвани, за да се запази целостта му.но родовият морал често оставя ограничения пред отделната личност и нарушава личното щастие.Това изпитва и Рамаданчо, когато прехвърлят отговорността за семейството и рода върху него.Влюбвайки се във Силвина той намира щастието си, което дава смисъл на живота му.След като това щастие му е отнето, той търси единствено отмъщение.Забравил за собствения си живот Рамаданчо се изпълвасъс злоба, което го обезличава.ю

Родът се крепи на добрите отношения на членовете му.Рамаданчо е израстнал “със стар бубайка и с баба”.Тий не е пряко засегнат от проблемите и нуждите на рода, докато ръката на баба му не се вдървява и няма кий да изпълнява женските задължения.”...нямаше кий къщната работа да върши.Семейството се нуждае от жена и дядото взема съдбовното решение да оженят Рамаданчо.”...дядо впря очите си в мене да ме жени.”Сега на него се възлага ролята на мъжа в семей ството, но той не е готов за това и изпитва страх.Момчето се изправя пред повелите на рода и те за пръв път се сблъскват с неговото лично виждане за нещата.Рамаданчо разбира, че има право на избор, но по-възрастните сами вземат решението да го оженят, защото това е пои-важно за рода.”За такива работи тогава не питаха дето се женехе, ами старите си го правеха сами.”Момчето е обидено, че го питат само какви потури иска.Той желае сам да пределя съдбата си.Страхът от неизвестното и негодуванието му се усещат в желанието да разбере, коя ще му бъде невеста.”...коя ще ми дойде за невеста.” Повелите на рода са най-важни за дядото.Той иска да бъде продължено името му, а и да не бъде опозорено.”Ако си-вика-станал мъж-карай мъжки.”В одаята Рамаданчо е очуден, че дядо му е довел момиче, а не “някое жениште”.В нощта прекарана със Силвина Рамаданчо намира своето щастие и се влюбва толкова силно, че за него момичето става единственото нещо в живота.”...докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навило, навило и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”В къщата има жена и тя “шета, мете.””Старата ни къща бе огрялац като слънце.”На пръв поглед, Рамаданчо и Силвина живеят като съпрузи, но всъщност те са още деца принудени от рода да се оженят.За тях това е една голя ма детска игра.

Отвеждането на Силвина от братята й е голям удар за Рамаданчо.Той осъзнава колко е важна тя за него и спонтанно взема ножа.Дядото веднага се намесва и вързва Рамаданчо.”Ти за семе ще ми трябваш.”Тази реплика показва, че за нстария човек момчето е само средство запродължаване на рода.Рамаданчо се заблуждава, че братята са взели момичето заради “чеиза”.надеждата блещука у него, защото Силвина е най-ценното за него.Разбирайки, че тя взета от Руфат, Рамаданчо се изпълва с чувство за мъст.Той иска да отмъсти, защото са му отнели любовта, а дядо му иска да отмъсти, защото са опозорили името и честта на рода му.Така отново се сблъскват повелите на рода и повелите на сърцето.Но дядото отново мисли за продължаването на рода и бърза да ожени внука си отново.”Ще оженя Рамадана, ще почакам внук да дойде и тогава ще разплача майчицата на Руфатя!”Рамаданчо не може да понесе гледките, които вижда през пенджерчето и съзнанието му се изпълва с повече злоба.това се харесва на дядото, защото той иска някой ден тази злоба да се изсипе върху Руатя.”Нека-вика-да се точи!Зло да набира!”Рамаданчо е обзе изцяо от желание за мъст.Той открива истината за себе си-“когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява.”Много точно е сравнението с горящо плашило.”Чучело видял ли си натъпкано със слама?”Злобата в душата му копи и той започва да изтрива душата си.”Мойта слама беше злото.”От насъбраното зло сламата в чучелото се подпалва и Рамаданчо се разболява.Дядото не се изплашва за внука си, а за “дервишовото семе”, което ще донесе наследници.Момчето се оженва отново и се ражсда дете, което единствено може д направи Асан щастлив.Виждайки наследника си той умира, защото с продължението на рода е усмискен животът му.Грижата за семейството е поверена на Рамаданчо, но тий мисли единствено за Силвина и отмъщението към Руфатя.Имената на жената и децата му не се споменават, защото за него те не означават почти ништо.След като Руфат се пазболява нищо не спира Рамаданчо да му отмъстиосвен Силвина.Тя единствена запазва човешкото в себе си, въпреки че преживява много мъка.По ирония на съдбата Руфат сетопли с дървата отсечени от човека, чийто живот е унищожил:Рамадан стои на това “кръстопътче” пред “неразплетимия възел”, защото с времето губи душата си.

Рамаданчо става жертва на собственото си зло.Загубил любовта си той губи и самия себе си.

В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”.

Словото на заклинателя, на дервиша - на па¬зителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследст¬вената родова верига привързва съдбата на пос¬ледния кълн на Дервишовия род- внука Рама-дан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раж¬дането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън све¬щения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. По¬коленията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.

Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан - последния представител на Дер¬вишовия род. На свой ред внукът на Асан Дер¬виш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно - като детска игра - ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказ¬ва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг - очер¬тан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой.

Той носи противопоставянето на индивидуал¬ното човешко съзнание на колективното. Личност¬та застава в „кръга” на родовите ценности. Впис¬ва хуманната мяра за общочовешко в духовно¬то пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личнос¬тното съзнание - на общочовешки ценности.

Героят на Николай Хайтов в разказа „Дерви¬шово семе” - Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва", като вътрешен монолог, митологичното Дърво на жи¬вота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн.

От духовната висина на личностния му раз¬мисъл общочовешкото „оглежда" и оценява родово-традиционното.

Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния кри¬терий за добро и зло на общочовешко и родо¬во. Сложен е „възелът" в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тай¬ни на сърцето.

Надмогнал традицията, чрез общочовешка¬та нравственост героят принадлежи на рода.

Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на ро¬довия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изпо¬ведта започва.

Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката ду¬ша. Родът и човекът живеят заедно в простран¬ството на мисълта.

Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия" тайнопис на мъчителния чо¬вешки размисъл. То го привързва към минало¬то, държи го „изправен", дава му сила да пог¬ледне в мъртвите сухи кладенци на своята ду¬ша и да открие свещеното човешко, но и родо¬во право да прости, да надмогне омразата и отмъщението.

Злото в разказа на Николай Хайтов „Дерви¬шово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнани¬ето на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рама¬дан, срещат се със съкровената тайна на живо¬та му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дой¬де много, само злото те подпира и спасява. Чуче¬ло видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ”

Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трес¬кавата за отмъщение и възмездие човешка ду¬ша, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и раз¬мисли, стегнали в нови възли страдащата му ду¬ша. Треската изгаря духа му. Родово и човеш¬ко се борят за живота на изпепеленото от прис¬тъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла¬вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръ¬цете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, трес¬ка ме затресе и се разболях. ”

Разколебани са родовите и човешки ценнос¬ти. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съд¬ба. Възелът между добро и зло е страшният кръс¬топът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или оти¬вайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посо¬ка вечен спътник на човека в дългия път на раз¬мислите остава страданието. То пречиства ду¬шата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг.

Отново Рамадан е на кръстопът и отново въ¬зел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото" писмо на пре¬живяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. ... ”

Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсе¬чена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбов¬ния възел на потиснатите желания е и недовър¬шената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на коя¬то втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”

ЛИС 2

Основният конфликт в Хайтовия разказ "Дервишово семе" е между родовите повели и порива на сърцето.

В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода,но понякаде моралът на рода е толкова тежък и суров,че може да преобърне живот.Конфликтът в творбата нараства,когато младите се влюбват,но любовта няма особено значение за възрастните,важното е продължението на рода.

Едва четиринадесетгодишен Рамадан трябва да бъде оженен.Той не е узрял за брак,ала родът не се интересува от това.Без да го питат:"Мене не питаха.За такива работи тогава не питаха,дето се женеха.",възрастните решават коя да е жена му.Братята на Силвина не спазват обещанието си и я дават на Руфат.Рамадан се3 жени повторно и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Омразата и желанието му за отмъщение към Руфат нарастват.Единствено чувството му за отговорност към семейството го възпират да го осъществи.Постепенно Рамадан разбира,че не би могъл да сподели живота си със Силвина,но би могъл да облекчи страданието и.Той е принуден всеки ден да ходи за дърва в гората,за да стопли с тях смъртния си враг-Руфат.Рамадан взема тежко житейско решение-готов е да жертва желанията и мечтите си в името на радостта и щастието да вижда Силвина.Това му решение разкрива неговото помъдряване и духовно израстване.Бунтът му към всичко,което пречи на щастието му се изразява в усамотяването му в плевнята,откъдето всеки ден наблюдава любумата си.

Рамадан и Силвина заплащат принадлежността си към общността с цената на личното си щастие .И двамата маят в душите си любовта и тя им помага да оцелеят в ежедневието,лишено от радост.Рамадан е принуден да се грижи за най-големия си враг,в края на дните му.Трябва на надмогне озлоблението,мъката,обидата за пропиляното си щастие,да наблюдава догарящия живот на Руфат и отново търпеливо да чака,да се надява,че някога мечтата му ще се осъществи.

Трагизмът на героя се изразява в неговото постоянно лутане между ценностите на рода и личността,между дълга и любовта.Това,което е добро за общността,е зло за личността.Родовият свят е прост и еднозначен,строго подреден и неизменен,но светът на личността е изтъкан от противоречия,конфликти и съмнения.Още с идването на този свят,човек получава задължението да спазва традициите и повелите на рода,но понякога те са толкова трудни заузпълнение,че преобръщат целия му живот.

Любовта между Силвина и Рамадан не угасва,въпреки всички изпитания,на които е подложена,тя се запазва.Рамадан преодолява първичното и примитивното у себе си и успява да се превърне е истински мъж,който е достатъчно силен да надживее омразата и да се примири с положението в името на по възвишени ценности,а най-висшата от тях остава любовта.

Успехи !

Дано ти свърши работа някое ...

ЛИС 1

ЛИС 2

Успехи !

Мерси, мерси много! <3

Хора, трябва ми ПОМОЩ! Разгледах цялата тема,но нищо не ми помага.... Трябва ми ЛИС на тема ''Способността на Рамадан да обича Силвина и да добие взаимност на чувствата й дори в опкражението на звяра Руфат'' !Моля ви .... Много ще съм ви благодарна!!!

Ще може ли да ми намерите интерпретативно съчинение на тема "Изборът на личността и традициите на рода в разказа Дервишово семе" моляви побързайте трябва ми за 04.03.2012г. МНОГО Е СПЕШНО!!!!

Трябва ми ЛИС на тема "Мечтите на човека в разказа Дервишово семе" и есе на тема "Желанието да бъдеш себе си и отговорността пред другите"!!! БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!!!

Хора много ми трябва импретативно съчинение за утре на тема:Невъзможната лубов според дервишово семе

Трансформиращ преразказ на "Дервишово семе" от името на Руфат ako moje da mni pomognete trqbva mi do nedelq molq wi mn Speshno e

трансформиращ се преразказ "дервишовото семе "от името на руфат .....

Кирилица!!!

Редактирано 17 март 201214 г. от capnemo (преглед на промените)

Трансформиращ преразказ на "Дервишово семе" от името на Руфат ako moje da mni pomognete trqbva mi do nedelq molq wi mn Speshno e

Заповядай

Дервишово семе

Николай Хайтов

(Трансформиращ преразказ)

Животът ми беше много труден и продължава да е такъв.На никого не пожелавам да има съдба като моята.Сега ще ви разкажа защо.

Живеех със семейството си в колибите край едно село.Бях почти дете, когато разбрах, че ще ме омъжват.

Нашата сватба с Рамадан беше в петък.Денят се изниза много бързо и не усетих как мина.Ходжата ни припя, тъпанарите посвириха и в крайна сметка дойде времето, в което останахме сами в нашата одая.

Рамадан беше много притеснен,стоеше в едната половина на саатчето и не смееше нито да шавне, нито да каже нещо.Накрая аз не издържах и свалих булото си.Рамадан така беше вперил поглед в мен, че аз прихнах да се смея.Попитах го дали се срамува, а той потвърди.След това му зададох следващич въпрос – ‘Защо се срамуваш?’ и дали иска да играем на пумпал.Без да дочакам неговия отговор,дръпнах пояса му и започнах да го увивам и развивам.Така се улисахме в играта, че не усетихме кога се съмна.С идването на утрото Рамадан стана умислен и загрижен.Забелязах това и го попитах за причината, а той ми отговори, че причината е кръвта, която трябва да е на чаршафа.Аз го успокоих, надух се и от носа ми бликна кръв.Размазахме я криво-ляво и всичко мина и замина.От тогава аз и той заживяхме, като семейство.

През повечето време си стоях вкъщи, гледах бабата на мъжа си, шетах и готвех.Вечер посрещах Рамадан и дядо му с топла каша.Всеки ден триех и миех прозорчето на нашата стая, а сутрин, докато Рамадан ме гледаше, се оглеждах в него и разресвах косата си.Той имаше дна закачка с мен, когато се събудеше започваше да раздухва миглите ми, докато всяко едно косъмче отде на своето място.Беше ми обещал да ми донесе от филибе кокалено гребенче за миглите, но така и не изпълни обещанието си.

Така живеехме спокойно и без проблеми, ное един ден братята ми дойдоха, влязоха в къщата, бутнаха бабата, грабнаха ме и ме отведоха в букака.Доста време ме мъкнаха и влачеха из гората и накрая ме върнаха в селото, само че този път като невеста на Руфат.

Той ме харесал още първия ден, в който ме видял в двора на Рамадан.Понеже техните дворове ги дели само един дувар, Руфат направил дупка в него и ме гледал оттам.Поискал ме от братята им, като им казал че за мен ще им даде два пърча.Братята ми разбрали, че още съм си момиче и се съгласили да ме дадат на него.

Така започна съвместният ми живот с Руфат.Той ме държеше под ключ, а когато излизах навън покривах лицето си с фередже.Въпреки това всеки път погледът ми търсеше Рамадан.

И се понесоха ден след ден.Род ни се момиченце, не усетихме как порасна, но се ожени в друго село и остана да живее там.Руфат загуби касапницата си и се пропи още повече.Така се разболя и легна на легло, а аз останах да го гледам сама.

Преди месец и малко повече, Рамадан бутна вече изгнилата ограда и влезе в двора ни, като у дома си.Влязохме в стаята на Руфат и седнахме тримата.За първи път от четиридесет години насам се събрахме заедно.Усетих силното желание на Рамадан да ме прегърне, но не му позволих и му казах, че не трябва и той да става звяр, като Руфат.

Сега Рамадан ми помага с каквото можев грижите за Руфат.Кара ми дърва по няколко пъти на ден, идва и вдига Руфат от постелята, за да може да яде, а аз да сеня завивките му.Виждам и знам, че и на двама ни е трудно да се грижим за човека, който разби живота ни и открадна щастието ни, но нямаме друг избор.

Това е моята тъжна съдба и се надявам сега да разбирате защо не я пожелавам на никого.

или

Този вързел се завърза много отдавна. Бях малко 14 годишно момче когато родителите ми умряха. Тогава се преместих да живея при баба и дядо. На баба дясната ръка се вдърви и нямаше кой да върши къщната работа и дядо реши да ме ожени.

Един ден, като се върнах от паша заварих у дома един терзия. Дядо ми съобщи че ще ми шищт потури. Попитаха ме вапцани или сури искам. В четвъртък бяха готови а в петък дойдоха тъпанари и зсвириха сватбена мелодия. Аз още незнаех коя че е бъдещата ми съпруга и се персрамих да питам баба. Тя отвърна че няма да е от селото а от колибите.Нямах куража да питам коя или каква е. Вечерта преди да влезна в стаята и да я видя за първи път дядо ме повика на страна и каза че иска на сутринта да има кръв. Влезнах вътре и половин час стоях като вдървен. Накрая съпругата ми вдигна покривалото и пред мен застана едно младо момиче. Тя попита дали ме е срам и предложи да играем на пумпал. Докато играехме настъпи утринта и аз се сетих че трябва да има кръв, но тя забеляза че съм смутен и след като разбра какво ми е се наду и от носа й бликна малко кръвчица.

След като всичко мина като по вода ние със съпругата ми заживяхме като мъж и жена. Тя се казваше Силвина. Седеше си вкъщи по цял ден и помагаше на баба. Имаше красиви коси и докато ги решеше аз винаги гледах прехласнат докато дядо не ме викнеше да паса козите.

Щастието ми обаче не продължи дълго. Една вечер сдядо се прибрахме от паша и заварихме тъмна къща без невяста. Баба каза, че братята на Силвина дошли и я отвлекли. Аз се разгневих и посегнах към еин нож, но дядо като ме видя извиак на баба да донесе едно въже и ме привърза към обора. Каза на жена си да ме пази и изчезна в ноща.

Когато се завърна на сутринта бе целия в дрипи и веднага влезе с баба в тяхната си стая. Тя бе съседна на моята. Аз се мушнах в комина и заслушах. Дядо обясняваше на баба, че трябва първо да му се роди внук и тогава да съм правел каквото искам.

Първото истинско изпитание за моето сърце бе, когато Силвина се върна в селото.

Братята й я продали на Руфатови, които живееха в съседната къща и само един дувар делеше двата двора.

Руфат бил харесал Силвина още първия дени си направил дупка в дувара за да я гледа. Той бе 7 години по-голям от мен и беше касапин в магазина на баща си.

Много исках да видя Силвина но Руфат я държеше постоянно заключена. След време, всяка вечер започвах да се качвам на покрива и да гледам през прозореца на стаята на й. После започнах да изливам целия си гняв върху едно чучело. Представях си как ще го насичам с брадва, ще го намушквам с нож и как ще го душа. Стотици пъти го убивах в съзнанието си.

Тогава дядо се уплаши и ме заведе в Триград при дебелото Айше. Тя успя да успокои моето съзнание за 1 седмица. Дядо й заръча да прави с мен каквото иска, но да не съм се връщал без брада и мустаци. Дойде дядо и като видя резултата веднага се да ме жени. Ожених се в Триград. Този път всичко мина както трябва и детето ми се роди с 2 месеца по-рано от предвиденото.

Дядо се радва на детето само 3 дни след което, както вървеше падна и издъхна в ръцете ми. При мен останаха жена ми детето ми и съдбата на Руфат.

Отначало исках детето да поотрасне и си пробих дупка в плевнята и за да гледам Силвина.

След време Руфат се пропии легна болен. Аз пречупих изгнилата ограда и нахлух в двора му. Исках да прегърна Силвина пред очите му, но тя се отдръпна и ми каза да не ставам такъв звяр като него.

Сега всяка вечер нося дърва за болния, докато Силвина му помага у дома.

И пиши на български !!!

Редактирано 17 март 201214 г. от Hanibal_Lektar (преглед на промените)

Домашното ми по БЕЛ е да напиша финал на разказа "Дервишово Семе" за утре. Ако някой може да помогне ще съм му много благодарен.

Домашното ми по БЕЛ е да напиша финал на разказа "Дервишово Семе" за утре.

Ако някой може да помогне ще съм му много благодарен.

Това

Със сборника си „Диви разкази” Николай Хайтов се открои в съвременната българска литература като оригинален писател, пресъздал редица художествени образи, чиито прототипове населяват Родопския регион. В своя среда или извън нея героите му запазват родопската си автентичност, но тя е връзката между национално и общочовешко в хуманните стойности на любовта и омразата.

Разказът „Дервишово семе” изразява художествените тенденции на сборника „Диви разкази”.

Като начин на повествование Хайтов е предпочел монологичната реч, чрез която непринудено и убедително се разкрива душевната специфика на героя разказвач. Посредством АЗ - повествованието авторовото присъствие е естествено, органично вписано в художествения текст, организиран чрез изповедните форми на вътрешния споменен монолог. Сюжетното развитие се осъществява чрез поредица от последователни, интимно-битови събития (като се прескача голям отрязък от време, четиридесет години, тъй като този период от живота на героя се характеризира с повторяемост спрямо основния конфликт).

Главният герой на разказа е от средата на българомохамеданите, но въпросите за народностна и верска принадлежност не са в параметрите на авторовия творчески замисъл. Погледът му е насочен към душевните вълнения на героя - пораждането на любовта и омразата, довели до конфликт, който остава неразрешен до края на произведението.

Думите на Хайтов: „Моите герои са обикнове¬но хора първични, свежи, девствени, смели и благородни” се отнасят напълно до двамата главни герои - Рамадан и Силвина. Рамадан е човек с ярък характер, с голяма вътрешна сила, но авторът не го разкрива в романтична светлина, не го изобразява без зли помисли: като светец или „ангел безгрешен”.

В оригиналната, създаваща впечатление за автентичност, реч на разказвача драматичният конф¬ликт сполучливо е назован „възел”. „Тоя възел да ти кажа, много отдалеч се завърза. ” - така Рамадан започва своята интимно-лична изповед, чийто адресат, без да е поименно назован, става всеки читател. Това увеличава съпричастността му към станалото, въздейства при четенето на мисловната му дейност и допринася за емоционалното му приобщаване към съдбата на Рамадан и Силвина.

Заглавието „Дервишово семе” насочва към прас¬тария проблем за биологичното предназначение на човека да създава поколение, да продължава рода. В разказа негов носител е преди всичко дядо¬то на главния герой: „ Тука искам на Асан-Дервишов внук да писне.” Конфликт между двамата няма, защото макар представител на различно поколение, внукът не оспорва нито традицията булката да се избира от бащата (тук от дядото, тъй като родителите на момчето са умрели), а младоженецът да ви¬ди своята невеста едва след венчавката, нито поставянето на биологичния стремеж да се продължи рода над любовта: „Пази, вика, дервишовото семе, инак главата ти отсичам”.

Банална, битово-прозаична е причината за ранното задомяване на четиринадесетгодишното момче Рамадан: парализирала се е дясната ръка на баба му и няма „кой къщната работа да върши”.

Действията в епизодите, очертаващи сюжетното развитие, са представени единствено от гледната точка на разказвача. За него времето се дели на щастливо - краткия му, но радостен и приятен живот със Силвина, и нещастно - обхващащо повече от четиридесет години, през което тя е жена на Руфат, като и в единия, и в другия случай водещо чувство е любовта му към нея.

Размислите на героя за неусетното раждане на една нежна и невинна, но силна и дълбока обич са изразени едновременно непретенциозно и запомнящо се: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смели и играли, то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Напълно в духа на народната мъдрост е съждението му, че „кога сърцето се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата”.

Възелът в душата на Рамадан се завързва с неочакваното, сполетяло го изневиделица събитие - отвличането на Силвина. Щастието е оттласкано от продължителен период на нещастие. Драматизмът на станалото и ставащото намира свой художествен образ в изповедните думи: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах”.

Сега любовта на юношата импулсира раждането на омразата към братята на Силвина, „лакоми хора”, и особено към съпруга й Руфат, „хайлазин” и „пияница” - епитетите назовават все нравствени недъзи, ненавиждани от народа. Омразата към Руфат достига до жажда за кръвно отмъщение и до нееднократното й изживяване като облекчение на задушаващата го мъка. Тези изживявания и представи не секват дори когато героят вече е възрастен мъж.

Затова неочаквани са реакциите на Рамадан, след като Силвина става жена на Руфат, когато наблюдава сцени от семейния им живот. Това е израз преди всичко на болезнената и неизлечима обич, чието съществуване се подхранва от възможността, макар и отдалеч и за малко, да вижда любимата си. Нейната мъка, изписана на повяхналото й лице, чийто външен израз е наведената й „като прекършена" глава, му подсказва, че Силвина мисли за него - едно удовлетворение сред парещата го любовна мъка. Въпреки това, минутите, когато от малката дупчица е вперил поглед в тясното прозорче на Руфатови, са изтощително мъчителни поради безсилието да си върне момичето, влязло в съществуването му със своя жизнерадостен смях. Строгите патриархално-религиозни традиции не са основна пречка за осъществяването на отмъщението. Към него го подтиква сам дядо му. С поглед, отправен навътре в себе си, героят разказвач разкрива тежкото си вътрешно състояние чрез образно сравнение и неподправени възклицателно-въпросителни изречение: „Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как не се стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата вечер?”. Той приема омразата и желанието си да възмезди нанесената му любовна рана като напълно оправдани и сам формулира необходимостта от тях, за да може да продължи да живее: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла¬вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха... ”.

Авторът не се е побоял, че с подклаждането на злобата, със стремежа за мъст, при мисълта и представата за която Рамадан изпитва удовлетворение и дори наслада, може да отблъсне читателя от героя си. Реалистичното му отношение към живота и човека го е убедило, че душевната красотата на човека не е в пълното освобождение от чувството за омраза, а в неприлагането и преодоляването й. Първата причина Рамадан да отлага изпълнението на присъдата, която сам е произнесъл над своя и над Силвининия враг, е родилото му се дете, чувството за бащина отговорност, неотлъчно от повелята на родовата традиция не само за създаване на поколение, но и за съхраняването му. По-нататък обаче неизменен мотив за предпочитане на страданието през утоляването на жаждата за мъст става любовта, превърнала се в нравствен подвиг. Затворът не го плаши, но не би понесъл страданието да.не вижда жената, станала смисъл на живота му: „че в затвора няма дупчица да има към Силвина... ”.

Любовта страдание и героизъм възпира и по-нататък злобните повели на омразата. Спре ли да сече и носи дърва, за да бъде на топло тоя, който е

отровил живота му, „Силвина трябва да сече”. Рамадан му слугува, защото „инак всичко ляга на Силвина”. Героят не изпълнява престъпните си замисли, защото вперените в него очи на Силвина му го забраняват. Душевната си болка, че може би никога не ще настъпи времето тя да стане негова жена, сравнява със страшно, адово изтезание във врящ катран, а невъзможността да открие нравст¬вено оправдан начин за ново щастие с нея - с драматичен кръстопът. Истинската любов, уверява ни Николай Хайтов, не може да просъществува, ако в нейно име се извърши престъпление. Силата на Рамадан е в нравствения стоицизъм, с който усто¬ява на жаждата за отмъщение. Съвестта му се вслушва не в неугасналата му омраза, а в напиращия в очите на Силвина вик любовта им да не бъде осквернена със злодеяние. И влюбеното му сърце следва нравствената повеля на нейната съвест, която ста¬ва и негова.

В съзнанието на читателя Рамадан остава силен в своето безсилие, защото е победил егоцентризма. Изповедта му не цели душевно пречистване. С нея той разрежда незарасналите си сърдечни рани. Не оставя да заглъхне нито нежния глас на любовта, нито суровия глас на омразата, но в тава раздвояване остава едносъщ, верен и на традицията, и на съвестта, и на сърцето си. В текстовата територия на Николай-Хайтовия разказ „Дервишово семе” се съдържат две изключително силни жизнени и

нравствени послания: първото, че продължаване¬то на рода е жизнена повеля за човека, и второто, че без любов и щастие човешкият живот се обез¬смисля.

Авторът оставя разказа си без сюжетна развръзка на сложно заплетения „възел”, защото същественото не е дали Рамадан и Силвина ще заживеят щастливо като мъж и жена. С намерените и изявени морални сили да запазят неопетнено своето щастие, каквото е било някога, когато се е „навивала” нежната им, чиста и красива любов, е осъществена развръзката на душевно и художествено равнище.

Николай Хайтов е превърнал разказа си „Дервишово семе” в лирична песен за една любов, започнала като шеговита игра на пумпал и превърнала се последователно в любов страдание и любов всеотдайност. В него той проправя път към голямото и красиво сърце на човека от Родопа планина, но и път към общочовешкото в любовта и омразата.

или това

Драматичната изповед на героя от разказа на Николай Хайтов -„Дервишово семе”, провокира у читателя размисли върху ролята на съд¬бата и хуманните ценности в човешкия живот. В монологичната форма на повес¬твованието убедително звучи споделена¬та мъка, наслоявана през един дълъг житейски път. В съдбата на главния герой откриваме трагизма на изпепелената човешка душа, устремена изначално към щастието, но принудена да премине от рая на споделената любов към ада на болката и омразата, за да достигне до момента на пречистването, като сто¬ри добро на най-големия си враг.

В повествованието си Хайтов тръгва от мотивите за рода и родовите ценнос¬ти, но набелязва като избор на основен драматичен конфликт съдбовните пре¬вратности на любовта и омразата вътре в душата на човека като индивид, част от родовата общност, но и личност, не¬зависима по отношение на емоционалния си избор. Сърдечните чувства се оказват водещ мотив при определяне на човешката участ. Сърцето е господар на времето. То е символен израз на емоционални¬те преживявания. Героят на разказа споделя: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах!”

Изборът, който сърцето прави, е доми¬нантен и предопределя поведението и възприятията на Рамадан, както и взаимо¬отношенията му с другите герои. Омразата се ражда там, където е било опреде¬лено място за любовта и нейната митич¬на сила. Тя изригва и залива всичко по пъ¬тя си. Под пепелта й се оказват реалните ценности в битието на човека - семейст¬во, деца, дом, плодовете на труда. Рама¬дан е дълбоко наранен в най-съкровените си чувства и пориви: „... то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Щастието е част от житейския кръговрат. Отнето, то нарушава хармонията и животът спира. Съдбовната нишка е прекъсната. Нито в моралните закони, нито в религиозните догми може да се намери оправдание за стореното зло. А Рамадан го измерва дълбоко в сърцето си. И там открива само омраза, която разпалва адски огньове и ко¬ято времето не успява да угаси: „Чучело видял ли си натъпкано със слама?... Моя¬та слама беше злото!... Злото, дето ще¬ше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де¬нем, и нощем...” Вътрешният ад на Хайтовия герой разрушава и духа, и тялото му, отнема жизнените му сили. Приливите на омраза се готвят да унищожат до¬ри най-значимото за родовата традиция — възможността да се продължи Дервишовия род: „... най-сетне сламата в чуче¬лото се подпали, треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се у плаши. Не за ме¬не, а за Дервишовото семе.” Драмата на човешката личност, подложена на силно изпитание от обстоятелствата, е голяма. Без значение са чувствата и преживяванията на човешкия индивид, същ¬ността на болката и страданието му. Животът е предопределен от една извечна функция на универсалното битие и за нея се грижи старейшината на рода. Затова и Рамадан разбира „Коя? Каква?” е избрана да бъде негова жена чак вечер¬та. Ритуалните детайли не са от особе¬но значение: „Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът ...” Оказва се все пак, че интересът към другия в то¬зи наложен съюз е жив и изненадата рад¬ва сърцето на младото момче.

Любовта се ражда най-напред с красо¬тата на момичето:,,... видех момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!” Всичко започва като игра, в която неусетно се завърз¬ват сърцата на Рамадан и Силвина. Чис¬тотата на чувствата им е почти по детски затрогваща. Силвина носи и едно ярко излъчване. Там, където е тя, има свет¬лина и красота: „Старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки...” Най-силно въздей¬стват косите й: „Имаше едни коси; ей, оттук ако ги видиш — руси! Ако се помес¬тиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях!” Влюбеният Рамадан се захласва сякаш от самото слънце, огряло и къща¬та, и сърцето му. Любовта го озарява и той й дава най-нежен израз, защото ду¬шата му е чиста и чувствителна: „Имах си една закачка, речи го, игра, като се съ¬будя сутрин, миглите й да раздухвам!” Дори небесното светило не може да се мери с любимата. Любовта между Рама¬дан и Силвина до края остава при извори¬те на най-искрените чувства, незатъмнени от първичната страст. Те съхра¬няват тази любов в сакралното прост¬ранство на сърцата си цели четириде¬сет години, въпреки превратностите на човешката им орис. Тя е в очите на Сил¬вина, когато търси с поглед да зърне Ра¬мадан. Тя е в мислите на Рамадан дори когато изгаря от мъка и омраза към онзи, който е отнел щастието му. Всеки ден, където и да е, той бърза да се прибере и да види поне за мие Силвина през дупката на плевнята. Заради този скъпоценен миг все стиска зъби и търпи до жадуваното отмъщение: „Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм ре¬шавал да го свърша, но когато си помис¬лех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах...” Едно необичайно прозорче спасява душа¬та на Рамадан поне за кратко време от мъките, на които е подложен. Изглежда абсурдно, че след като е била негова и по закон, и ред, сега Силвина принадлежи на друг. Целият ред на духовни ценности е разрушен. Връща се към първичния хаос, от който се раждат злобата и омраза¬та, а човекът Рамадан се превръща в чу¬чело без сърце и душа. Дори в миговете на надежда, че може би ще бъдат скоро заед¬но след толкова години, омразата още го¬ри 6 душата на Рамадан отвътре и само милостта на Силвина я възпира да не се излее върху вече страдащия виновник за техните дълговременни терзания. Бо¬лестта на Руфат е като наказание от природата за злото, което носи в себе си, но това не удовлетворява Рамадан. Той жадува пълно отмъщение над омразния душманин и най-вече - да прегърне своята Силвина, да живее с нея както мъж с жена. Но помежду им е „вдървеният Ру¬фат, лежи, не мърда”.

Всичко, което се случва в битиен план през годините, преминава покрай героя на Хайтов, без той да усети смисъла му. Присъствието на жена, деца, внуци не докосва сърцето му. Той дори не ги назо¬вава с имена или поотделно. За него те са само изпълнен дълг към рода и продължението му. Спазена е волята на традици¬ята. Но за Рамадан Дервиш сякаш е без¬паметно участието му в традиционни¬те побели на рода. Запазена е само лю¬бовта, както и омразата в сърцето, сплетени в трагичен възел, за който сякаш няма разплитане, няма истинско освобождаване на духа.

Със злото в душата си Рамадан гори най-вече себе си. Изгаря на кладата всеки път, Когато си представя своя враг Руфат, когато крои планове за отмъще¬ние: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше! Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъ¬бите ми скърцаха. Докато най-сетне сла¬мата в чучелото се подпали. ”

Невъзможната любов между Рамадан и Силвина не топли истински сърцата, защото там има премного лед и скреж. Те са само сенки, претопени от неспра¬ведливата съдба до мига, когато пада изгнилата ограда и се възражда надеждата. Но дали и те самите нямат вина за съдбата си? Наивният детски поглед към живота и света не предопределя ли и пос¬ледствията, които раняват за дълго? Без¬помощни ли са срещу обстоятелствата, Които ги разделят така безмилостно? То¬ва са все сложни въпроси без еднозначен отговор, за които читателят е провокиран от изповедта на героя разказвач. Удивително е обаче, че Рамадан и Силвина успяват да съхранят най-ценното у себе си - любовта, а Силвина - и една надмогваща омразата милост, която я из¬висява над първичното чувство за мъст. Неслучайно тя спира Рамадан да излее жаждата си за отмъщение над Руфат: „Стига ни вика, че сме тука. Ако той бе¬ше звяр, не ставай и ти!”. В името на любовта си към Силвина героят е готов да прекрачи ненавистта си към този, който го е държал дълги години ту в огън ,ту в лед: „...видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хва¬щам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера... ”

Драматична е съдбата на Николай-Хайтовия герой, но той я приема накрая с примирение и надежда, че може да се случи очакваното чудо — да доживее от¬ново щастието си. А дотогава той оста¬ва в сложния възел, забързан много отда¬леч и белязал живота му с любов и омра¬за, еднакво силни и паметни.

харесва ли си ?

Харесва ми , но не ми трябва това ;с.Трябва аз да донапиша финал след финала на Хайтов

Харесва ми , но не ми трябва това ;с.Трябва аз да донапиша финал след финала на Хайтов

Какво ти пречи ... сядай и пиши ... опитах се да ти помогна !!!

Редактирано 18 март 201214 г. от Hanibal_Lektar (преглед на промените)

Моля Ви помогнете ми. Спешно ми трябва ЛИС на тема ,,Сблъсъкът между дълга към рода и любовта'' в разказа Дервишово семе. Моля Ви помогнете ми колкото се може по бързо, защото трябва да го науча и утре да го напиша в час... за 22.03.2012г. Благодаря Ви предварително.

Редактирано 21 март 201214 г. от Ayben (преглед на промените)

Моля Ви помогнете ми. Спешно ми трябва ЛИС на тема ,,Сблъсъкът между дълга към рода и любовта'' в разказа Дервишово семе. Моля Ви помогнете ми колкото се може по бързо, защото трябва да го науча и утре да го напиша в час... за 22.03.2012г.

Благодаря Ви предварително.

Дано ти свърши работа

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ – „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ВЪЗЕЛЪТ НА СЪДБАТА

Патриархалните родови закони имат сво¬ите нравствени опори в почитта към роди¬телите, съвестта, достойнството и честта. Всичко това е подчинено на святото задъл¬жение да се продължи родът във времето. В годините, когато така безцеремонно се рушат изпитаните през вековете духовни устои, светът на Хайтовите герои излъчва някаква особена, почти екзотична светли¬на. Може би защото успяват да запазят сво¬ята идентичност, независимо от социални¬те обстоятелства, при които живеят. Те ся¬каш са извън динамиката на времето, т.е. тяхното битие е надисторично.

Моралът на рода спазва установени пра¬вила, според които родителите женят де¬цата си. Счита се, че по-богатият житейски опит на възрастните е реално основание за по-сполучлив избор. Но има и друг морал - на любовното чувство. Той позволява на девойката да избяга при своя избраник или момъкът да открадне любимата си. В съз¬нанието на родопчанина открадването на момата за булка не е такова престъпление, каквото на нас ни изглежда. То повече на¬помня за древен ритуал преди женитбата, който доказва силата на мъжа и неговата готовност да направи всичко за обичаната от него девойка. Продължението на рода е прадревно желание с природна сила. „Кражбата” на невеста е част от тази насле¬дена виталност.

Задомяването на Рамадан, почти дете, е следствие от заплахата за прекъсване на ро¬довия корен. А женитбата задължително да¬ва „плод”, в който възкръсва родовото начало. Приемствеността между поколе¬нията е опазена. Рамадан е единствената надежда за продължението на рода. Той няма право на личен избор. Принадлежи на прадревните сили на родовия приро¬ден разум.

„За такива работи тогава не питаха, де¬то се женеха, ами старите си го правеха са¬ми. ” Този порядък е приет безусловно, тъй като родовият свят е подреден по закони¬те на патриархалната йерархия между по¬коленията - младите са длъжни мълчаливо да спазват законите на рода и да се подчиняват на по-възрастните. Това е ед¬наква участ за всички. Отделният човек не може да я промени. Съдбата би могла да бъде тъжна или щастлива. Всичко е въпрос на избор - сполучлив ли ще е той, или не¬щастен.

В разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” съдбата е събрала две деца, момче и момиче, които знаят защо са заедно, но все още са в детството си и природният закон за продължение на рода е неизпълним. Изборът на дядото наистина се оказва сполучлив. Те са щастливи един с друг. Детството им се насища с нещо но¬во и странно. Рамадан и Силвина продъл¬жават да си играят, но в същото време ос¬тавят за другите и особено за себе си илю¬зията, че живеят като мъж и жена. Какво друго, освен игра, е първата брачна нощ за тези деца? Наивен е опитът за измама, че момичето е станало жена. Родът все още не може да бъде продължен, защото зако¬ните на природата не са подвластни на за¬коните на рода. Героят е разбрал, че: „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза -не е никакъв мъж!”

Възвишен и чист е светът на влюбените. Светлината наоколо е и светлина в душата: „...старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше.”

Оттук започва истинският разказ. Оттук са отправени и скритите послания на писа¬теля. АЗ-повествованието не е случайно из¬бран похват. Авторът сякаш изцяло се отъж¬дествява със своите герои и разказва като собствено преживяване за чуждата съдба.

Летният ден е толкова дълъг, че влюбени¬ят няма търпение слънцето да залезе: „...та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите.” Това е изповед на влюбеното му сърце, което не се интересува от суровите повели на рода. В този момент героят сякаш чува гласа на извисената си душа. Изживяно е опияне¬нието от най-истинското сливане на двама души. Не е родово-семейно задължение, не е телесно-еротично привличане, а хар¬монично духовно единство. Любимата е почти обожествена - косите й са ту руси, ту „червеникави, като че греят”, ту „жълто злато като живо заиграваше по тях”. Един-единствен път спохожда такова чувство човека и остава завинаги. До края на дните си влюбеният го носи в най-скритите кътчета на душата си и то става част от не¬говата истинска същност.

Ето тази малка светла вселена в душите на влюбените разрушават Руфат и братята на Силвина. Отнемат хармонията в живо¬та на Рамадан и Силвина, предопределят трагедията в тяхната съдба. Злото сякаш е победило доброто. Омра¬за и желание за мъст завладява душата на Рамадан. Честта му е потъпкана, а чувство¬то за справедливост изисква възмездие, мъст за насилието. Непреодолял примитив¬ното в себе си, Рамадан робува на старозаветното: „Око за око, зъб за зъб.” Празно и пусто е в ограбената му душа. Вместо свет¬ло опиянение, сега черна злоба е обсебила чувствата и мислите му. Невероятно силен е контрастът в душевните състояния - от светлината на небесното чувство до мрака на адовите бездни. Няма какво друго да крепи желанието за живот, освен злото. В него той вижда спасение: „...когато жалба¬та ти дойде много, само злото те подпира и спасява. ”

Когато злото се всели в човека, помисли¬те стават страшни, нечовешки и жестоки: „И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в коре¬ма, за да не умре веднага, да се мъчи. Как чер¬вата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам... Триста пъ¬ти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. ” Рама¬дан е на път да погуби душата си с тия мис¬ли, защото звярът се е събудил в природа¬та му и иска мъчителна и бавна смърт за онзи, който го е наранил. Но самото жела¬ние за мъст е пагубно за душата. Руфат ся¬каш съзнателно засилва тези страховити на¬мерения : „ Около месец и нещо Силвина ни¬кому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже.” През малкото пенджерче успява да види Рамадан как Руфат „подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше...” Злото, споходило душата, ражда ново зло. Страданието е болезнено, а чувството за мъст - разрушително. Неизбежно идва и болестта: „...треска ме затре¬се и се разболях.”

Но Рамадан все не успява да осъщест¬ви жестоките си намерения. Най-напред, защото дете му се родило. После чака „да подрасне детето, да го отбие майка му”. После - „да проходи”. А докато проходи, и Силвина - „и тя с дете на ръце!” Нов жи¬вот е създаден. Той потиска отмъстител¬ните страсти на душата. Красивата свет¬лина на чувството измества мрачните по¬мисли. Ще възкръсне любовта, но вече в друг порядък. Не за да създава семейство, то вече е създадено, а за да спаси човека от звяра в душата му. Женят го, родът продължава да подрежда живота на Рамадан по своите закони. Но авторът не спомена¬ва даже и името на жената. Тя е продъл¬жила рода, дала е така жадуваните от дя¬дото внуци, но не е обичаната жена. За децата също не се споменава почти ни¬що. Знаем само, че са се изпоженили и имат свои деца. Значи родът е продължен. Дервишовото семе е опазено, но сърцето е останало извън емоционалния уют на дома. То остава завинаги при Силвина, при любимата - единствено обичаната в жи¬вота жена.

Възмездие има, но то не е акт на жестоко лично отмъщение. Съдбата наказва Руфат:

„...взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да из¬бие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на лег¬ло.” Злите мисли, носени дълго в душата на Рамадан, наказват и него. Силвина е съп¬руга на Руфат. Тя не прекрачва границата между реалното човешко чувство и нравс¬твения закон за чест и вярност: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Друго е разбирането за любовта. Силвина е превъзмог¬нала личното си страдание и чуждата бол¬ка не може да изкупи преживяното от нея през целия живот.

А Рамадан все още не е готов да обича неприятеля си и да се моли за него. Далеч е той от всеопрощаващата любов на Силвина, макар че и в неговото съзнание мисълта за отмъщение е вече грешна. Над омраза¬та и жаждата за мъст е истинският път за душата, който спасява човека от злото и греха.

Любовта на Рамадан към Силвина нрав¬ствено пречиства душата му и той преодолява злото в себе си. Любовта го прави си¬лен и вътрешно свободен да погледне от¬страни страшния „възел” на съдбата си. Ра¬мадан е открил в нравственото милосър¬дие истината за човешката природа, заста¬нала на кръстопътя на родовия закон и лю¬бовта.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ТРАГИЧНИЯТ ВЪЗЕЛ НА ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА В ЧОВЕШКАТА ДУША

Драматичната изповед на героя от разказа на Николай Хайтов -„Дервишово семе”, провокира у читателя размисли върху ролята на съд¬бата и хуманните ценности в човешкия живот. В монологичната форма на повес¬твованието убедително звучи споделена¬та мъка, наслоявана през един дълъг житейски път. В съдбата на главния герой откриваме трагизма на изпепелената човешка душа, устремена изначално към щастието, но принудена да премине от рая на споделената любов към ада на болката и омразата, за да достигне до момента на пречистването, като сто¬ри добро на най-големия си враг.

В повествованието си Хайтов тръгва от мотивите за рода и родовите ценнос¬ти, но набелязва като избор на основен драматичен конфликт съдбовните пре¬вратности на любовта и омразата вътре в душата на човека като индивид, част от родовата общност, но и личност, не¬зависима по отношение на емоционалния си избор. Сърдечните чувства се оказват водещ мотив при определяне на човешката участ. Сърцето е господар на времето. То е символен израз на емоционални¬те преживявания. Героят на разказа споделя: „Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах!”

Изборът, който сърцето прави, е доми¬нантен и предопределя поведението и възприятията на Рамадан, както и взаимо¬отношенията му с другите герои. Омразата се ражда там, където е било опреде¬лено място за любовта и нейната митич¬на сила. Тя изригва и залива всичко по пъ¬тя си. Под пепелта й се оказват реалните ценности в битието на човека - семейст¬во, деца, дом, плодовете на труда. Рама¬дан е дълбоко наранен в най-съкровените си чувства и пориви: „... то, сърцето, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Щастието е част от житейския кръговрат. Отнето, то нарушава хармонията и животът спира. Съдбовната нишка е прекъсната. Нито в моралните закони, нито в религиозните догми може да се намери оправдание за стореното зло. А Рамадан го измерва дълбоко в сърцето си. И там открива само омраза, която разпалва адски огньове и ко¬ято времето не успява да угаси: „Чучело видял ли си натъпкано със слама?... Моя¬та слама беше злото!... Злото, дето ще¬ше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И де¬нем, и нощем...” Вътрешният ад на Хайтовия герой разрушава и духа, и тялото му, отнема жизнените му сили. Приливите на омраза се готвят да унищожат до¬ри най-значимото за родовата традиция — възможността да се продължи Дервишовия род: „... най-сетне сламата в чуче¬лото се подпали, треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се у плаши. Не за ме¬не, а за Дервишовото семе.” Драмата на човешката личност, подложена на силно изпитание от обстоятелствата, е голяма. Без значение са чувствата и преживяванията на човешкия индивид, същ¬ността на болката и страданието му. Животът е предопределен от една извечна функция на универсалното битие и за нея се грижи старейшината на рода. Затова и Рамадан разбира „Коя? Каква?” е избрана да бъде негова жена чак вечер¬та. Ритуалните детайли не са от особе¬но значение: „Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът ...” Оказва се все пак, че интересът към другия в то¬зи наложен съюз е жив и изненадата рад¬ва сърцето на младото момче.

Любовта се ражда най-напред с красо¬тата на момичето:,,... видех момиче като пеперудка, бяла като мляко, със замиглени очета, ей такива!” Всичко започва като игра, в която неусетно се завърз¬ват сърцата на Рамадан и Силвина. Чис¬тотата на чувствата им е почти по детски затрогваща. Силвина носи и едно ярко излъчване. Там, където е тя, има свет¬лина и красота: „Старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки...” Най-силно въздей¬стват косите й: „Имаше едни коси; ей, оттук ако ги видиш — руси! Ако се помес¬тиш малко - видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш — жълто злато като живо заиграваше по тях!” Влюбеният Рамадан се захласва сякаш от самото слънце, огряло и къща¬та, и сърцето му. Любовта го озарява и той й дава най-нежен израз, защото ду¬шата му е чиста и чувствителна: „Имах си една закачка, речи го, игра, като се съ¬будя сутрин, миглите й да раздухвам!” Дори небесното светило не може да се мери с любимата. Любовта между Рама¬дан и Силвина до края остава при извори¬те на най-искрените чувства, незатъмнени от първичната страст. Те съхра¬няват тази любов в сакралното прост¬ранство на сърцата си цели четириде¬сет години, въпреки превратностите на човешката им орис. Тя е в очите на Сил¬вина, когато търси с поглед да зърне Ра¬мадан. Тя е в мислите на Рамадан дори когато изгаря от мъка и омраза към онзи, който е отнел щастието му. Всеки ден, където и да е, той бърза да се прибере и да види поне за мие Силвина през дупката на плевнята. Заради този скъпоценен миг все стиска зъби и търпи до жадуваното отмъщение: „Ако я видя — смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя — дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм ре¬шавал да го свърша, но когато си помис¬лех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отлагах...” Едно необичайно прозорче спасява душа¬та на Рамадан поне за кратко време от мъките, на които е подложен. Изглежда абсурдно, че след като е била негова и по закон, и ред, сега Силвина принадлежи на друг. Целият ред на духовни ценности е разрушен. Връща се към първичния хаос, от който се раждат злобата и омраза¬та, а човекът Рамадан се превръща в чу¬чело без сърце и душа. Дори в миговете на надежда, че може би ще бъдат скоро заед¬но след толкова години, омразата още го¬ри 6 душата на Рамадан отвътре и само милостта на Силвина я възпира да не се излее върху вече страдащия виновник за техните дълговременни терзания. Бо¬лестта на Руфат е като наказание от природата за злото, което носи в себе си, но това не удовлетворява Рамадан. Той жадува пълно отмъщение над омразния душманин и най-вече - да прегърне своята Силвина, да живее с нея както мъж с жена. Но помежду им е „вдървеният Ру¬фат, лежи, не мърда”.

Всичко, което се случва в битиен план през годините, преминава покрай героя на Хайтов, без той да усети смисъла му. Присъствието на жена, деца, внуци не докосва сърцето му. Той дори не ги назо¬вава с имена или поотделно. За него те са само изпълнен дълг към рода и продължението му. Спазена е волята на традици¬ята. Но за Рамадан Дервиш сякаш е без¬паметно участието му в традиционни¬те побели на рода. Запазена е само лю¬бовта, както и омразата в сърцето, сплетени в трагичен възел, за който сякаш няма разплитане, няма истинско освобождаване на духа.

Със злото в душата си Рамадан гори най-вече себе си. Изгаря на кладата всеки път, Когато си представя своя враг Руфат, когато крои планове за отмъще¬ние: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше! Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъ¬бите ми скърцаха. Докато най-сетне сла¬мата в чучелото се подпали. ”

Невъзможната любов между Рамадан и Силвина не топли истински сърцата, защото там има премного лед и скреж. Те са само сенки, претопени от неспра¬ведливата съдба до мига, когато пада изгнилата ограда и се възражда надеждата. Но дали и те самите нямат вина за съдбата си? Наивният детски поглед към живота и света не предопределя ли и пос¬ледствията, които раняват за дълго? Без¬помощни ли са срещу обстоятелствата, Които ги разделят така безмилостно? То¬ва са все сложни въпроси без еднозначен отговор, за които читателят е провокиран от изповедта на героя разказвач. Удивително е обаче, че Рамадан и Силвина успяват да съхранят най-ценното у себе си - любовта, а Силвина - и една надмогваща омразата милост, която я из¬висява над първичното чувство за мъст. Неслучайно тя спира Рамадан да излее жаждата си за отмъщение над Руфат: „Стига ни вика, че сме тука. Ако той бе¬ше звяр, не ставай и ти!”. В името на любовта си към Силвина героят е готов да прекрачи ненавистта си към този, който го е държал дълги години ту в огън ,ту в лед: „...видя ли очите на Силвина, вперени в мене — отпущам му края и хва¬щам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера... ”

Драматична е съдбата на Николай-Хайтовия герой, но той я приема накрая с примирение и надежда, че може да се случи очакваното чудо — да доживее от¬ново щастието си. А дотогава той оста¬ва в сложния възел, забързан много отда¬леч и белязал живота му с любов и омра¬за, еднакво силни и паметни.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”

ВЪЗЛОВИЯТ ТАЙНОПИС НА ЧОВЕШКАТА ИЗПОВЕД

В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в своя разказ „Дервишово семе”.

Словото на заклинателя, на дервиша - на па¬зителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследст¬вената родова верига привързва съдбата на пос¬ледния кълн на Дервишовия род- внука Рама-дан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раж¬дането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън све¬щения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. По¬коленията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.

Такава съдба родовото право предопределя и за Рамадан - последния представител на Дер¬вишовия род. На свой ред внукът на Асан Дер¬виш трябва да извърви живота си в кръг около свещеното дърво на родовата традиция. Приел несъзнателно - като детска игра - ритуалното стъпване в брачния кръг на семейното огнище, след насилственото отнемане на любовта се оказ¬ва мъчително привързан към родовото дърво на традицията. За него то е страдание. И животът му потича отново в кръг, както на предишните поколения, около родовото дърво, но кръг - очер¬тан от мъчителния размисъл на Хайтовия герой.

Той носи противопоставянето на индивидуал¬ното човешко съзнание на колективното. Личност¬та застава в „кръга” на родовите ценности. Впис¬ва хуманната мяра за общочовешко в духовно¬то пространство на традицията. Личността става носител на универсална нравственост, а личнос¬тното съзнание - на общочовешки ценности.

Героят на Николай Хайтов в разказа „Дерви¬шово семе” - Рамадан, надмогва нравствения кодекс на традицията, издигайки се високо над родовите корени. Мисълта му „изкачва", като вътрешен монолог, митологичното Дърво на жи¬вота, което всяко поколение отглежда в душата си чрез опазеното „семе” на родовия кълн.

От духовната висина на личностния му раз¬мисъл общочовешкото „оглежда" и оценява родово-традиционното.

Хуманната мяра за любов и омраза в душата на Хайтовия герой се гради от ценностния кри¬терий за добро и зло на общочовешко и родо¬во. Сложен е „възелът" в съзнанието на Рамадан, описал вечния „кръг” на живота, съдбовно срещнал човека и рода с неизповедимите тай¬ни на сърцето.

Надмогнал традицията, чрез общочовешка¬та нравственост героят принадлежи на рода.

Дървото на живота расте в душата му, издига снага, избуява и в спомена за началото на ро¬довия корен е и споменният разказ за живота на самия Рамадан. Размисълът потича и изпо¬ведта започва.

Споменно е действието на монологичната художествена форма, чрез която автор и герой вървят по изминатите пътища от човешката ду¬ша. Родът и човекът живеят заедно в простран¬ството на мисълта.

Изповядва Рамадан живота си. Тъпче на кръстопътя между добро и зло. Възелът от любов и омраза расте в душата му и заплита нишките на отмъщение и възмездие в съдбовния кръг на обречения му живот. Дори и злото не успява да разплете „възловия" тайнопис на мъчителния чо¬вешки размисъл. То го привързва към минало¬то, държи го „изправен", дава му сила да пог¬ледне в мъртвите сухи кладенци на своята ду¬ша и да открие свещеното човешко, но и родо¬во право да прости, да надмогне омразата и отмъщението.

Злото в разказа на Николай Хайтов „Дерви¬шово семе” се превръща в градивна сила. То привързва човека към традицията, но и го кара да спори с нея. Жив е гласът на рода в съзнани¬ето на Рамадан. Колкото и силно да е желанието му да го потисне, именно той го привързва към кръстното родово дърво като към дървото на мъченията. Злото държи нишките на родово и човешко право. Те опасват душата на Рама¬дан, срещат се със съкровената тайна на живо¬та му и го изправят пред съдбовния възел на човешкия му размисъл: „Прав ли, крив ли беше дядо - няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дой¬де много, само злото те подпира и спасява. Чуче¬ло видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. ”

Но злото, макар и търсещо изконните пътища на първичната природна справедливост в трес¬кавата за отмъщение и възмездие човешка ду¬ша, руши вътрешния свят на Рамадан. И той полита в бездната от мъчителни видения и раз¬мисли, стегнали в нови възли страдащата му ду¬ша. Треската изгаря духа му. Родово и човеш¬ко се борят за живота на изпепеленото от прис¬тъпите на омразата човешко съзнание: „Триста пъти съм го трепал и съживявал. Гла¬вата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръ¬цете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, трес¬ка ме затресе и се разболях. ”

Разколебани са родовите и човешки ценнос¬ти. Душата боледува. Злото приканва човека да избира преплетените нишки на своята съд¬ба. Възелът между добро и зло е страшният кръс¬топът на избора. По кой път да поеме Рамадан? Да остави злото да умъртви душата му или оти¬вайки отвъд него, да открие мъдрата сила на опрощението. Но и в едната, и в другата посо¬ка вечен спътник на човека в дългия път на раз¬мислите остава страданието. То пречиства ду¬шата, но възелът остава. Родило се е смирението и в тихата, овладяна болка на изповедта нов възел заплита родовият и човешки дълг.

Отново Рамадан е на кръстопът и отново въ¬зел стяга душата му. Между доброто и злото застава дългът. Смирението го държи далеч и от любовта, и от омразата. Той върви към себе си, но открива неразплетените възли на кръстопътната си човешка съдба. Изповядва болката си, за да открие отново „възловото" писмо на пре¬живяното и надмогнато страдание: „- Вътре катраните, братче, Врат ли врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран. ... ”

Макар и постигнала мъдрата сила на смирението, душата на Рамадан е кръстопътно разсе¬чена от доброто и злото. Човешкото желание застава винаги на техния кръстопът. В съдбов¬ния възел на потиснатите желания е и недовър¬шената изповед на Хайтовия герой: „Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се и ние, защо не му отворя адовата порта, на коя¬то втора година вече хлопа? Няма да го душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши.”

Успехи !

Благодаря за помоща Ви 1-то ще ми върши бая работа като го променя малко.

Спещно ми трябва продължение на "Дервишово семе " за днес МЕРСИ ПРЕДВАРИТЕЛНО

Ако някой може да ми помогне да напиша"Характеристика на дядото,братята на Силвина и бабата на Рамадан' Благодаря предварително.

моля за помощ! трябва ми интерпретативно съчинение на тема ЗАЩИТЕНОТО ПРАВО НА ЩАСТИЕ В РАЗКАЗА ДЕРВИШОВО СЕМЕ! Много ще съм ви благодарна,ако ми помогнете ! 1ва смяна съм