Йори, първата ти позиция е трепач! Страхотна сцена

А си мислех, че ще е лесно. Предупреждавам, че класацията ми е от дълга предълга. Подгответе се за продължително четене.

1. "Лорд Найнтингейл" (Катрин Каултър) - Херцогинята и Маркъс гостуват.

Маркъс Уиндъм, граф Чейз, каза на Норт: — Не мога да повярвам, че първото, което стори, след като се върна в Корнуол, бе да се ожениш и да започнеш да се шегуваш като човек, роден за това. Наистина, като че напълно си изоставил мрачните настроения и меланхоличните си размисли. Направо съм шокиран, Норт! Какво трябва да мисля за всичко това?

Норт се усмихна — открита, приятелска усмивка, в която нямаше и помен нито от меланхолия, нито от готически нюанси.

— Какво да ти кажа, Маркъс? Срещнах Каролайн и като че ли проклетият черен облак, който винаги бе висял над главата ми, бе отнесен нанякъде и над мен грейна слънцето. Достатъчно е тя да застане пред мен и се чувствам сгрят от главата до петите.

— Странно — промълви графът и погледна съпругата си — Познавам Херцогинята от дете, но тя не е сторила нищо, за да промени характера или настроенията ми. Може би двамата с теб, Норт, се разбирахме много добре, въпреки че ти беше прекалено начумерен.

С лека усмивка графинята каза на Каролайн:

— Моят съпруг се мисли за философ. Понякога обаче това става причина за доста неприятните му физически преживявания.

Каролайн се засмя.

— Би ли била по-конкретна?

— Не още — отвърна Херцогинята и вдигна леко, като за наздравица, чашата си чай към нея.

Графът имаше вид на човек, който се готви да попита какви конкретни факти имаше жена му предвид, но Херцогинята продължи да говори.

— Но вие тук си имате проблеми, нали?

Тя остави чашата си на масата с толкова грациозен жест, че за момент Каролайн се почувства обсебена от завист. Жената срещу нея беше най-красивото създание, което някога бе виждала. Що се отнася до графа, те с Норт като че бяха приятели от люлката. Видно бе, че се чувстваха прекрасно, когато бяха заедно. Тогава се шегуваха един с друг — с онзи фамилиарен, леко обиден хумор, който като че доставяше неизразимо удоволствие на мъжете. И двамата бяха едри, атлетични мъже, уверени в себе си. За влюбените очи на Каролайн, Норт беше далеч по-прекрасният от двамата. Херцогинята, от своя страна, намираше графа за напълно задоволителен.

— Да — говореше Норт, — Каролайн припадна преди четири дни и ми изкара акъла. Казах и, че ако направи още веднъж подобно нещо, ще я удуша.

— И аз се съгласих с него — допълни жена му. — Не мога да си простя, че се държах като глупачка.

— Защо припадна? — попита Херцогинята.

— Причини не липсваха — отвърна Норт.

Спря за момент, като че не беше сигурен какво да каже, и после бавно продължи да говори:

— Имаме си нашите проблеми, но има нещо много по-важно от тях. Каролайн ще има бебе.

— Божичко — възкликна Херцогинята, — та това е чудесно! Имаш право да припаднеш поне веднъж, когато си бременна, Каролайн. Поздравления и за двама ви Маркъс полага усилия да ми помогне отново да възстановя здравето си. Норт, не се чувствай неудобно да говориш пред мен за детето.

Тя продължи да обяснява, вече само на Каролайн.

— Преди известно време направих спонтанен аборт, но сега се чувствам прекрасно А и, както вече казах. Маркъс е решителен човек.

— Опитвам се като грешен дявол — прекъсна съпругата си Маркъс, прекарвайки разсеяно ръка през косите си. — Всекидневно се опитвам да я оплодя, с изключение на времето, когато пътуваме, разбира се. Херцогинята обожава огромните карети. Начинът, но който се люшкат и подскачат, я правят още по-развратна. Не ме оставя и секунда на мира. Още след първия ден от пътуването ни бях принуден да яздя навън, за да възвърна силите и равновесието си. Странно, но открих, че рядко се сещам за бебе, когато я…

— Предостатъчно, Маркъс — прекъсна го Херцогинята, невъзмутима и сдържана като някоя шейсетгодишна матрона. — Притесняваш ме. Знам, че го правиш с удоволствие и го правиш наистина много добре, вече съм ти казвала многократно. Но ще трябва да си сдържаш малко устата или ти се пише лошо, когато останем насаме.

Каролайн се изсмя — не можа да се сдържи, — защото огромният тъмнокос мъж се хилеше на съпругата си като някой комарджия, държащ печелившата карта в ръката си.

Той се обърна към домакинята.

— Сигурен съм, че не можеш да си я представиш да върши друго, освен да стои тук с деликатна чашка чай в изящните си бели ръчички. Да, гледаш я и виждаш едно спокойно създание, което не повишава глас по-високо от подгъва на полата си, което повдига едва забележимо едната си вежда и кара цялата прислуга да търчи като луда, за да я направи щастлива. Но ако знаеш как ми крещи! Веднъж хвърли едно испанско седло отгоре ми и ме удари с поводите така, че загубих съзнание. На всичкото отгоре ме наложи с ботите си за езда и…

— Маркъс! — Този път гласът на Херцогинята не звучеше толкова невъзмутимо. — Ще си сложиш ли спирачки на езика, поне докато не се опознаем по-добре с Каролайн? Създаваш й доста странна представа за мен.

Норт остави върху масата гарафата с бренди.

— Каролайн, скъпа, много бързо ще свикнеш с Маркъс. Колкото до Херцогинята, открих, че тя може да бъде също толкова добър приятел, колкото и Маркъс. Разбира се, тя не е толкова скандална, тъй като е дама, а не някой полуумен разгонен коч.

— Може ли да запазя за себе си прекрасните определения? — попита Маркъс и удари приятеля си по рамото

— Твои са, щом ти харесват, само се откажи от „разгонен”.

— Какво ще кажеш, Херцогинъо? — обърна се към съпругата си графът.

— Коч не е точно животното, което аз бих избрала, но не е лошо. По това разбирам, че Норт те познава доста добре.

— Аз мисля, че Норт е Бог — каза Каролайн. — След като Маркъс е най-добрият му приятел, тогава трябва да го издигнем над коч. Какво ще кажете за пантера?

— По твоята логика, Каролайн, ще бъда във възможно най-близки отношения с него.

— Звучи много романтично: дяволски мъж — обади се Херцогинята — На какво прилича това, Каролайн? Никакви дяволи. Значи вярваш, че Норт е Бог, така ли?

Каролайн погледна към съпруга си. Чувствата, конто изпитваше към него, блестяха в очите и.

— Той е най-добрият мъж, а аз съм най-щастливата жена, че го открих в онази забутана страноприемница в Дорчестър.

— От всичко това на човек направо може да му се повдигне — отбеляза графът. — Бих предпочел да науча нещо повече за неприятностите, които имате напоследък, отколкото да ставам слушател на романтични брътвежи.

— Той е прав — подкрепи го Норт. — Каролайн, разказах на Маркъс само за малка част от нашите проблеми.

— Каза ли му за леля ми и за Кум?

Той кимна.

— Дължа му живота си, Каролайн, така че мога да му вярвам. Освен това мозъкът му чатка. Не по-малко дяволски е от дяволския или от мозъка на този, дето бил в най-близки отношения с дявола — така че той може да види нещо, което е убягнало на нас. Колкото до Херцогинята, на нея умът й също е остър като бръснач

Норт забеляза уплахата в погледа на жена си и я притисна към себе си, целувайки косите й. — Ще се справим с това — рече той. — Ще се справим.

Каролайн беше настинала и се чувстваше ужасно. Гърлото й беше възпалено, в един миг се потеше като пор, в следващия трепереше от студ. Всяка костица в тялото й я болеше. Норт я накара да пие една от лечебните отвари на Полгрейн и после й нареди да почива. Херцогинята имаше разрешение да я посещава само при условие, че стои на безопасно разстояние.

— Съжалявам, че си болна, Каролайн. Може би е от рязката промяна на времето. Поне така ми каза Маркъс и ме предупреди, че ако аз също се разболея, ще си отнеса боя. Казах му, че ще му отвърна със същото дори само ако кихне, а той ми се усмихна с типичния си гаднярско-очарователен начин и ме апострофира, че никога не се бил разболявал. Държа се доста нафукано. Истинско съкровище е моят съпруг.

Чувствайки се не така отпаднала след изпиването на горчивата отвара, Каролайн каза:

— Харесвам съпруга ти, Херцогинъо. Има право да се държи високомерно, щом Норт е най-добрият му приятел. А Норт е съвършен, това е абсолютната истина.

2. "Тес" (Ейми Фетцър) Тук съм подбрала два страхотни момента. Първия е официалната вечеря на кораба на Дан, когато Тес постоянно реже приятеля му Рам, а втората е за един изключително чаровен кръчмарски бой.

— Виждам, че още държиш същия готвач, а, Блакуел — каза Рамзи, като се наслаждаваше на приятния дъх на варената риба. — Този странен малък човек решително приготвя чудесни ястия.

— Да, при оскъдните ни запаси той наистина се справя доста добре — отговори Дан.

— Познавате ли се с готвача, лейди Ренфрю? — попита Рамзи.

— Страхувам се, че не. — Тя отпи от виното си, като й се искаше да е диетична „Кока". — Капитан Блакуел ми забрани да слизам долу и аз предполагам, че там шефът е той.

— Мъдро разпореждане, Дан — каза Рамзи, като погледна капитана, а после пъхна щедра порция пиле в устата си.

— Аз все още не разбирам какво толкова лошо има в това да се слиза долу? — Забележката й накара няколко мъже да се разкискат.

— Това не е подходящо място за една дама — каза й Гелън. — А и нашият готвач си има репутация. Никой не влиза във владенията му.

Очите на Tec леко се разшириха.

— Никой? — Тя погледна към Дан. — Дори и вие ли?

— Той има някаква особена мания по отношение на кухнята. — Дан сви рамене и се наведе към чинията си.

— Веднъж отряза пръста на един моряк за това, че бе опитал малко от кейка му.

Tec остави вилицата си на масата с остър звън.

— Но това е варварство!

Дан отправи пронизващ поглед към Арън, а после погледна Tec:

— Не се тревожете, лейди Ренфрю. Той рядко се показва на палубата и изобщо не говори. — Хладният му тон показваше, че темата повече не бива да се коментира, и той се обърна към мъжа до себе си. Tec се ядоса от отношението му към нея и каза рязко:

— Що за кораб е „Тритон”, капитан О’Кийф? — след това се обърна и го погледна.

— Фрегата, милейди, двойник на „Морската Магьосница”. — Рам скри усмивката си, докато мажеше масло върху малко парче хляб, което после пъхна в устата си.

„Той е на около четиридесет години” — помисли си тя.

— По-точно? Таванът сигурно е повдигнат? — Той кимна. — Предполагам, че това е необходимо, след като вие сте толкова висок?

Той се ухили дяволито.

— А-ха, значи все пак има нещо, което дамата е забелязала в този беден, самотен моряк.

— Искате да кажете, освен вашата самонадеяност? Той сложи ръка на сърцето си, тъмните му очи блестяха.

— Ох, вие ме наранявате жестоко, прекрасна лейди, с отровните стрели, които забивате дълбоко в нежното ми сърце.

— Кожата ти е твърде дебела, О'Кийф — промърмори тя със смеещи се очи.

— Но все пак сте я пронизали цялата, милейди. Изписаните й вежди се повдигнаха.

— Да я направим по-мека с камшика, а?

Гелън се помъчи да сдържи усмивката си, но Рамзи отметна назад глава и се разсмя на глас.

— Ама че остър език имаш, момиче! Кажи, каква причина съм ти дал да бъдеш толкова сурова с мен?

— Аз не съм сурова, капитан 0'Кийф. Правдива, мисля, е по-точната дума. Вие сте безподобен флиртаджия, и аз знам това.

Рамзи се наслаждаваше на искреността й.

— Мило момиче — грабна той ръката й. — Няма ли някакъв начин човек да спечели студеното ти сърце?

Тя се освободи.

— Не знаех, че то може да извади такъв лош късмет. Рамзи се намръщи; трябваше му малко време да разбере какво искаше да каже тя.

— Нали всички дами на възраст за женене желаят да си намерят възлюбен и да се омъжат?

— Вие сте на възраст за женене, така ли?

Забележката й предизвика тих смях у мъжете, които седяха наблизо. Рамзи въздъхна тежко.

— Страхувам се, че в близко бъдеще няма да се оженя.

Очите й искряха.

— Искате да кажете, освен ако няма пистолет, насочен към главата ви? — Рамзи направо се изчерви при тази забележка. — Защо мъжете си мислят, че всичко, за което жените си мислят, е женитба, деца, готвене, чистене и пране. Прал ли сте някога, капитане?

Той поклати глава, а после попита:

— А ти, момиче?

— Разбира се.

Рам бе шокиран от отговора й.

— Дамите обикновено оставят тези неща на прислужниците си — каза й той. Те всички я гледаха доста странно сега.

Тя предизвикателно повдигна брадичка.

— Усилената работа е добра за душата, или не сте чули това? — Беше доволна да види, че се засрамиха малко. — Винаги съм се грижила сама за себе си, капитан О'Кийф, а прането е истинска болка. Не е това, което бих нарекла добър начин да прекараш деня. — Tec знаеше, че прането в 1789 година ставаше чрез търкане върху камък. — И със сигурност не е основната ми цел в живота,

— Смея ли да попитам каква е тя — веждите му се сключиха.

Tec погледна към Дан и видя, че той слушаше внимателно.

— Преди две седмици бих могла да ви кажа, но сега не съм толкова сигурна — отговори тихо тя.

***

До покрития с драскотини бар-плот седеше уличница с мръсна, разкъсана рокля и ядеше пилешка кълка; босите й крака се люлееха над пода. Вдигна ги, когато под нея внезапно се строполи някакъв мъж. Наведе се и погледна между коленете си, за да прецени повредата на дървото под нея; в този момент друг мъж се заклати наблизо и тя го блъсна обратно в мелето с окуражително подвикване.

Някой ритна Рам в стомаха, той се прегъна на две с висок стон и се залюля назад, но не и преди да хване стъпалото на противника си и да го ритне жестоко между краката.

— Сега съм сигурен, че повече няма да се раждат други малоумни, за да мърсят тази земя — заяви задъхано той и разтърка стомаха си, докато се изправяше.

Мъжът се гърчеше върху мръсния под; той се държеше с две ръце за слабините и псуваше Рам до девето коляно, като намесваше в ругатните си няколко вида свини. Наоколо битката бе в разгара си: мъже се стоварваха върху други мъже, столове, пейки, маси. Рам все още се опитваше да си поеме дъх, когато един от офицерите му прелетя през задимения въздух и се стовари върху масата, натрупана с храна. Тя се разцепи по средата и младият Дейви се оказа притиснат между двете половини. Секунда по-късно обаче той скочи на крака и се втурна в битката, покрит с останки от салата. Рамзи проследи подвизите му с възхищение, граничещо със страхопочитание. После си плю на дланите, разтри ги и се спусна нетърпеливо към биещите се.

Дан блъсна вратата на пивницата, която вече едва висеше на пантите си, простена и се облегна на рамката й.

— Направил го е отново, Дънкан. — Поклати осъдително глава.

— Да, сър.

— Изглежда, ще трябва да му помогнем. — Дан неволно се сви, когато тежък юмрук се стовари върху челюстта на Рамзи. — Този път като че ли съдбата не е на негова страна.

— Така изглежда, сър.

Дан въздъхна, съблече палтото си, подаде го на Макпийт и запретна ръкави.

— Дамата ще бъде много недоволна, сър.

— Не съм чул това, Дънкан — подхвърли той, грабна за ризата някакъв пияница, който притискаше моряк от „Тритон”, и му фрасна един в мутрата. Отпусна хватката и засмука кокалчетата на пръстите, когато другият се свлече на пода в безсъзнание. Точно когато се обърна, за да посрещне следващия си противник, Рамзи се плъзна по една от пейките и се приземи с трясък в краката му. Дан го изгледа с ръка на кръста.

— Когато поисках от тебе да осигуриш шумно пристигане, не съм имал предвид точно това, Рам.

О'Кийф се захили и прие подадената ръка.

— Хиляди дяволи, човече! Бием се, откакто стъпихме на твърда земя!

Някакво тяло се изтряска шумно в прозореца и увисна безпомощно над перваза като мръсна дрипа. Двамата капитани опряха гръб до гръб и налагаха всеки, който се случеше да мине край тях или се осмели да ги нападне.

— Сигурен съм, че не си влязъл в тази дяволска дупка с развети знамена? — подхвърли саркастично Дан и стовари юмрук върху нечия глава пред себе си.

— Несправедлив си към мене, стари приятелю. — Дан го изгледа заплашително. — Е, признавам, че се започна заради червенокосата с великолепните... Оу! Мили Боже! — Рам неволно се присви, когато пръстът му пропука при последния удар. Но незабавно забрави за болката, когато срещу тях се спусна мъж с размерите и устрема на разярен бизон. Двамата бързо се разделиха, нападателят им профуча между тях и се нахендри с главата напред в отсрещната стена. Жена изпищя, но успя да отскочи встрани, а после закрещя гневно над изпадналия в безсъзнание грубиян за разляната напитка и пребърка джобовете му за компенсация.

— Оставяш се да те командва долната глава, Рам. Разбрали поне по някаква случайност дали на този остров има някаква власт? — Дан междувременно се справи с някакъв млад нахалник, стовари бутилка върху главата му, изтупа ръце и се обърна към Рам. Търпеливо му даде възможност да се справи сам с мускулестия си противник и се намеси едва когато стана ясно, че Рам е на път да изгуби няколко зъба.

— Нещо губиш сили, О'Кийф — подразни го Дан с ръце на кръста, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Не видя ли, че бяха трима срещу един?!

В този миг Дан получи силен удар в гърлото, сгърчи се с висок стон, загуби равновесие и седна на земята. Преди да успее да се изтърколи настрана, Рам се стовари върху него.

— Утре имам среща с някакъв англичанин — отговори той с кървава усмивка и се изтърколи настрана, за да освободи Дан.

— Ако доживеем до утре — промърмори Дан и бързо скочи на крака със стиснати юмруци.

3. "Принцеса Алесандра" (Джули Гарууд) - Колин казва на семейството си, че с Алесандра са спали заедно. / едва се сдържах да сложа само един откъс от книгата/

Алесандра си отдъхна едва когато сервираха десерта и Колин все още не бе отворил дума за женитбата. Надяваше се, че той е решил да размисли върху всичко отново. Да, най-после се бе вразумил.

— Имахте ли време да разговаряте с Алесандра, сине? — запита херцогинята на Уилямшиър.

— Да — отвърна Колин, — ние решихме…

— Да не се женим — изстреля Алесандра.

— Какво, Колин? Мислех, че всичко е вече решено — намеси се бащата.

— Да, решено е — съгласи се Колин. Той се протегна и покри с дланта си ръката на Алесандра,— ще се женим. Алесандра се съгласи да стане моя съпруга.

В този момент тя заклати усилено глава в знак на отрицание, но никой не й обърна капка внимание.

— Приемете моите поздравления — обяви бащата, — Гуенет, мисля, че трябва да вдигнем тост.

— Не мислите ли, че Алесандра все пак трябва да даде съгласието си? — попита Джейд точно в момента, когато нейният свекър се надигаше с чашата в ръка.

Той се отпусна обратно в стола си и отговори:

— О, да, разбира се.

— Тя ще се омъжи за мен — отсече с твърд и непреклонен глас Колин.

Алесандра се обърна към него:

— Не бих искала от теб да правиш такава благородна саможертва. Нали не желаеш да се ожениш без чувства, за някакви си пет години? Кажи ми какво ще стане с плановете ти?

И без даже да дочака отговора му, тя се обърна към чичо Хенри:

— Не искам да се омъжвам за него чичо, и ти беше този, който ми обеща, че ще имам право на избор.

Нейният наставник бавно поклати глава.

— Да, вярно е, че се съгласих да избереш сама кой да стане твой съпруг. А има ли някаква особена причина, поради която отказваш на Колин?

— Той не е съгласен да направи финансово споразумение с мен, тъй като преследва други облаги.

— Облаги! — възкликна Кейн. — Какви например?

Алесандра се изчерви и погледна към Колин с надежда той да даде някакво обяснение. Колин обаче поклати глава и рече:

— Ти започна всичко това, така че сама го довърши. В очите му се четеше явно искрица на злорадство.

— Е, добре — каза Алесандра, изправяйки се, и тъй като не смееше да погледне Кейн в очите след онова, което бе изрекла, насочи погледа си към стената зад него и произнесе:

— Колин желае… интимност.

Всички присъстващи внезапно онемяха след това признание. Настойникът на Алесандра изглеждаше напълно объркан. Той понечи да каже нещо, но като че ли размисли и се отказа.

— А нима повечето бракове не предполагат интимни отношения? — запита Кейн. — Ако правилно съм те разбрал, намекваш за леглото, така ли, Алесандра?

— Да.

— Е, и?

— Моят брак ще е изключение — заяви тя натъртено, след което добави: — Колин не можа да ми предложи женитба преди да разговаря с баща си и сега вече се чувства задължен да го стори, а честолюбието му е засегнато. Ясно е, че иска да се ожени за мен едва ли не по задължение.

Нейният настойник изпусна една дълбока въздишка.

— Аз наистина ти дадох думата си и ако не желаеш да се омъжиш за Колин, нямам намерение да те насилвам.

Херцогинята нервно си вееше с носна кърпа. Тя се обърна към Джейд с думите:

— Скъпа, мисля че вие двете с Алесандра можете да си поговорите насаме. Ти си по-млада от мен и не дотам консервативна, колкото навярно съм аз, а освен всичко все пак става дума за някои женски работи. Струва ми се, че Алесандра напразно таи някакви страхове… от брачното ложе, а аз не мисля, че съм в състояние да й помогна… тоест…

Тя не довърши молбата си. Размахваше твърде енергично кърпата пред лицето си, а то бе станало червено като жарава.

— Майко, вие сте родила две деца и мисля, че в случая е съвсем уместна вашата помощ — намеси се Кейн.

При тези думи Джейд сръга мъжа си в ребрата, за да го възпре преди да се бе разсмял.

— Мисля, че Морган Аткинс ми подхожда — изведнъж отсече Алесандра, — а ако има нужда от моето наследство, ще трябва да приеме моите условия. От своя страна — нямам нищо против кривокраки деца от него.

— След като няма да водиш интимен живот с мъжа си, как, за Бога, тогава въобще смяташ да родиш деца един ден? — почуди се Кейн.

— Мисля си, че в бъдеще… — заекна Алесандра. Тя изведнъж осъзна колко противоречиви бяха заявленията й, но нищо не й хрумна, за да се измъкне от тежката ситуация. Защо пък ще желае мъж, когото дори не познава? Самата мисъл за това я накара да почувства спазъм в стомаха.

— Джейд, мисля, че обезателно трябва да си поговорите двете веднага след вечерята — напомни херцогинята.

— Добре, майко.

— Някой досега разяснявал ли ти е някакви подробности относно съпружеския живот? — попита Кейн.

Алесандра почервеня от гняв.

— Да, разбира се. Игуменката ме е запознала с всичко, което трябва да зная по въпроса. А сега, можем ли най-после да сменим темата на този разговор?

Настойникът й се осмели да запита:

— И тъй, избрала си Морган за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи:

— Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение.

— Бих искал да поговоря с него — заяви Колин — защото считам, че е редно да бъде осведомен.

— Осведомен за какво? — Кейн бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — Колин вече бе решил твърдо да се ожени за Алесандра и нямаше да позволи тя да му се изплъзне.

— Е, синко — какво толкова трябва да узнае Морган? — полюбопитства и майката.

— Че Алесандра и аз вече сме спали заедно.

Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. Джейд стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. Кейн се захили.

Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си.

Алесандра притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи.

— Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас.

— Да, сър — отвърна Колин. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти.

— Как можеш… — гласът на Алесандра пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл.

— Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я Колин. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали?

— Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата.

— Да — прошепна тя, — но ние…

— Боже мили!— извика наставникът й.

— Хенри, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие.

Колин се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. Кейн просто не бе на себе си от разигралото се шоу. Джейд се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата.

— Колин, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика Алесандра, така че гласът й да бъде чут от кикота на Кейн.

— Да.

Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна.

— Ако Морган действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен.

— Ти нямаш право да му казваш нищо. — Алесандра направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но Колин всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи.

— О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на Морган — рече Колин, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, Кейн?

— Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая.

След това Кейн се обърна към съпругата си:

— Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства.

При тези думи Алесандра се втренчи в Кейн. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше.

— Мили Боже, какво ли си мисли Натаниел в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце.

— Чичо Хенри, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че Колин успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на Колин и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт.

Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. Алесандра разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново:

— Аз бях облечена — започна тя, — но той…

Щеше да продължи с обяснението за болестта на Колин, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно:

— Аз пък бях съблечен.

— Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха.

Алесандра подскочи от изненада и насочи поглед към Колин. През целия си живот не бе изпитвала такъв силен гняв. Колин съзнателно бе преиначил нещата в своя полза и сега нейният настойник я мислеше за развратница и лека жена. На секундата реши, че най-доброто, което може да се направи е да се оттегли. Тя захвърли кърпата си на масата и понечи да си тръгне. Колин я хвана преди още да бе отместила стола си назад. Той я прегърна с една ръка през рамото и я притегли към себе си.

— Вие двамата ще сключите брак в следващите три дни. Кейн, ти ще уредиш разрешение за брак, без да се обявяват предварително в църквата имената на младоженците. Колин, ти ще си мълчиш за всичко, което се е случило между вас. Няма да допусна да се разруши репутацията на Алесандра заради твоята похотливост.

— Три дни ли, Хенри? — запита Гуенет. — Църквата е ангажирана за съботата. Не можеш ли да поразмислиш?

Хенри поклати глава и повтори твърдо: „Три дни.” Забелязвайки, че Колин все още държи ръката си върху раменете на Алесандра, добави:

— Той не сваля ръце от нея, не виждаш ли?

4. "Брачна авантюра" (Джули Гарууд) - Сара се запознава с Колин.

Колин седеше зад бюрото си и се ровеше в една камара документи. Той стана, когато Сара и Нейтън влязоха в кантората.

Приятелят на Нейтън беше изключително красив мъж и не след дълго Сара разбра, че и характерът му е прекрасен. Той имаше хубава искрена усмивка. В лешниковите му очи имаше някакво диво пламъче. Колин беше хубав, но не колкото Нейтън, разбира се, и не беше нито толкова висок, нито толкова мускулест. Все пак Сара трябваше да го гледа с отметната глава, но не й се налагаше да си изкривява врата, както ако до нея стоеше Нейтън и я караше да го гледа в очите.

Тя реши, че е неприлично от нейна страна да зяпа по този начин мъжа и незабавно направи реверанс.

— Най-накрая ми е разрешено да се запозная с булката — каза Колин. — Вие сте много по-хубава отблизо, лейди Сара, отколкото от разстоянието, от което ви видях последния път.

След като направи този комплимент, Колин застана пред Сара и галантно й се поклони, после вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Тя беше потресена от галантността му.

Но Нейтън не беше.

— За Бога, Колин, не е нужно да се докарваш. Няма да й направиш впечатление.

— Напротив! — заяви Сара.

— Той прави впечатление и на мен — заяви Джимбо с насмешка. — Никога не съм виждал Дофлин да се държи толкова добре. — Той сръга Матю в ребрата. — А ти?

— Не мога да кажа, че съм — отвърна Матю.

Колин не пусна ръката на Сара и тя нямаше нищо против. Но очевидно Нейтън имаше.

— Пусни й ръката, Колин — промърмори той.

— Няма, докато не ни представиш един на друг по подходящ начин — заяви Колин.

Той намигна на Сара и почти се засмя, когато тя се изчерви.

Съпругата на Нейтън беше не само красива, тя беше очарователна, помисли си Колин. Беше ли осъзнал какъв късмет е извадил Нейтън?

Колин се обърна към приятеля си, за да му постави този въпрос, но след това реши сам да разреши проблема.

— Е? — каза той.

Нейтън въздъхна дълбоко. Той се облегна на перваза на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Жено, запознай се с Колин. Колин, запознай се с жена ми. Сега я пусни, Колин, преди да ти размажа физиономията.

Сара беше възмутена от тази заплаха, но Колин се засмя.

— Питам се защо не одобряваш, че държа ръката на жена ти.

Той не пусна ръката на Сара и не отмести поглед от приятеля си. Колин реши, че Нейтън се чувства неудобно.

Коментарът на Сара насочи вниманието му отново към нея.

— Той не харесва нищо, сър — заяви тя с усмивка.

— Теб харесва ли те?

Тя кимна, преди Нейтън да му нареди да престане да се закача.

— О, да, той много ме харесва — каза тя убедено. Сара се опита да издърпа ръката си, но Колин я стисна по-здраво.

— Сър, съзнателно ли се опитвате да ядосате Нейтън?

Той кимна бавно.

— Тогава имаме нещо общо — каза Сара. — Аз винаги го ядосвам.

Колин отметна глава и се засмя. Сара не мислеше, че тази забележка е толкова забавна и се запита дали той не се смее за нещо друго.

Най-накрая той я пусна и тя веднага скри ръцете си зад гърба, за да ги държи далеч от него. Нейтън забеляза това движение и за първи път се усмихна, но думите на Колин бързо изтриха усмивката му.

— В края на краищата не ти трябваше отлагане — каза той на Нейтън. — По-рано щеше да е по-добре, отколкото по-късно.

— Я стига! — нареди Нейтън.

Нейтън знаеше, че Колин намеква за времето, когато той беше заявил, че иска да отложи грижата да вземе жена си до последния възможен момент.

— Сър, срещали ли сме се по-рано? — попита Сара. — Вие споменахте, че от разстояние…

Той поклати глава към нея и прекъсна въпроса й.

— Видях ви един следобед, но за съжаление, не ми беше дадена възможност да ви уведомя за присъствието си. Изпълнявах задача — трябваше да видя дали едно имущество ще мине през един прозорец.

— Не ми е смешно, Колин — измърмори Нейтън.

Усмивката на Колин показа, че на него му е много смешно. Той реши, че засега достатъчно е раздразнил приятеля си.

— Разрешете да преместя тези листа от стола, лейди Сара, и тогава ще можете да седнете и да ми разкажете всичко за пътешествието ви.

— Това не е щастлива история, Дофлин — намеси се Джимбо.

Тъй като нямаше други столове, той се облегна на стената и погледна Сара.

— Бедите ни сполетяваха една след друга, нали така?

Сара сви изтънчено рамене.

Мисля, че това беше прекрасно пътешествие — заяви тя. — Много спокойно. Джимбо — добави тя, — не е възпитано да сумтиш, когато не си съгласен с нещо.

— Спокойно ли, Сара? — попита Матю и се усмихна на Колин. — Врагът ни дебнеше на всеки ъгъл.

— Какъв враг ни е дебнел? — понита Сара. — О, ти сигурно говориш за тези ужасни пирати.

— Те бяха само една малка част от злополуките — отбеляза Матю.

Сара се обърна към Колин.

— Пирати нападнаха кораба, и ние ги прогонихме достатъчно бързо. Що се отнася до останалата част от пътуването, заявявам, че беше доста спокойно. Не си ли съгласен, Нейтън?

— Не.

Сара се намръщи, за да му даде да разбере, че не одобрява грубото му несъгласие.

— Забравяш за слънчобраните — напомни й той.

Колин реши, че нишката на разговора му се губи.

— За какво говорите?

— Слънчобраните на Сара се оказаха най-големите ни неприятели — обясни Матю. — Бяха три… или четири. Не мога да си спомня. Опитвам се да бягам от неприятните спомени — започвам да треперя от тях.

— Ще ми обясни ли някой? — настоя Колин.

— Това не е важно — натърти Сара.

Тя нямаше да разреши на мъжете да извадят на показ дребните й грехове като мръсно бельо, което трябва да се изпере пред очите на цялата компания.

— Матю само се шегува с теб. Нали, Нейтън?

Нейтън видя безпокойството в погледа й.

— Да — съгласи се той с въздишка. — Той само се шегува.

Като видя как изведнъж Сара се успокои, Колин изостави темата. Той реши да почака, докато остане насаме с Нейтън и Сара, за да разбере какво се крие зад историята със слънчобраните.

Той вдигна камарата листа от стола и се отправи в далечния край на кантората. След като ги остави върху шкафа, той се върна до стола си, седна и постави краката си на ръба на бюрото.

Сара го наблюдаваше внимателно и не пропусна да забележи, че той изобщо не куца.

— Нейтън, Колин изобщо не…

— Сара!

— Моля да не ми повишаваш тон пред съдружника ти — нареди тя.

— Какво изобщо не правя? — попита Колин.

Сара седна, оправи диплите на полата си и се усмихна на Колин. Тя почти можеше да пипне недоволството на Нейтън.

— Груб нрав — заяви тя. — Не мога да си представя защо с Нейтън сте такива добри приятели. Според мен вие сте много по-различен, сър. Да, наистина.

Колин се ухили.

— Аз съм възпитаният в съдружието — каза й той. — Това ли имахте предвид?

— Осмелявам се да не се съглася, разбира се, защото това няма да е лоялно към съпруга ми — отвърна Сара. Тя замълча, за да се усмихне на Нейтън, след което добави. — Но също така забелязвате, че и не възразявам.

Колин забелязваше много повече от това. Нейтън не можеше да откъсне поглед от жена си. Погледът му беше изпълнен с топлина, каквото Колин не беше забелязвал по-рано.

— Не е нужно да ме наричате сър — каза Колин на Сара. — Наричайте ме Колин или дори Дофлин, както ме наричат моите приятели, ако така ви е по-удобно.

Той погледна дяволито Нейтън и попита:

— А аз как да ви наричам не толкова официално, лейди Сара? В края на краищата сега вие сте част от съдружието. Нарича ли ви Нейтън по някакъв специален начин, който бих могъл да използвам и аз?

Нейтън реши, че този въпрос е смешен. Той не харесваше особено начина, по-който Колин любезничеше с жена му. Той, разбира се, имаше пълно доверие в приятеля си, освен това Нейтън никога не би си позволил да бъде прекалено загрижен за съпругата си, или поне до момента, когато не ставаше ревнив. Странно, но въпреки това той беше страшно раздразнен.

— Колин, наричам я жено — заяви той. — Ти не можеш да я наричаш така.

Колин се облегна назад и каза:

— Не, не мисля, че мога — каза лениво той. — Жалко, че не я наричаш по някакъв друг начин.

— Как например? — попита Сара.

— Скъпа, любов моя или дори…

— По дяволите, Колин! — прекъснато Нейтън. — Ще престанеш ли с тази игра?

Сара се изпъчи и се намръщи на мъжа си. Нейтън помисли, че това е, защото изрече богохулни думи. Той за малко да се извини, но се спря на време.

— Не, Колин, той никога не ме е наричал така — каза Сара.

Думите й прозвучаха сякаш подобна мисъл я ужасяваше.

— Дори и да я наричам — каза Нейтън, — ти не можеш така да я наричаш. Съдружници или не, Колин, няма да викаш на жена ми скъпа.

— Защо това те притеснява? — попита невинно Колин.

Значи това е играта му, помисли Нейтън. Той се опитва да разбере колко държа на жена си. Той поклати глава към приятеля си и му отправи поглед, от който Колин да разбере, че трябва да остави тази тема.

— Нейтън понякога се обръща към мен по специален начин — заяви Сара и привлече вниманието на мъжа си. — Имаш разрешение също да го използваш.

— О? — попита Колин. Той видя изненадания поглед на Нейтън и стана още по-любопитен. — И как те нарича?

— По-дяволите, Сара.

Колин не можа да повярва, че е чул правилно.

— Искаш да кажеш…

— Нейтън обикновено се обръща към мен с по дяволите, Сара. Нали, скъпи? — попита тя мъжа си. — Колин, ти също можеш…

Като по сигнал, Нейтън измърмори:

— По дяволите, Сара, не ме нервирай. Аз…

5. "Сърце от лед" (Джуд Деверо) - Моминското парти.

— Е, добре — изръмжа неохотно Тагърт. — Но все пак не мога да разбера защо вие, жените, не организирате малкото си празненство в твоята къща. — Той се извърна рязко и влезе в кабинета си.

— Проклети жени! — мърмореше Кен.

— Какво толкова страшно поиска от теб Хюстън? — попита Идън с лека усмивка в ъглите на устата.

— Трябва да прекараме вечерта в клуба на Уестфийлд. Длъжни сме да напуснем къщата в седем часа и имаме право да се върнем едва в полунощ. Какво стана с доброто старо време, когато жените слушаха своите мъже и ги уважаваха?

— Още първата жена е отказала да се подчини на мъжа си. Доброто старо време е само приказка. Какво смята да предприеме Хюстън тази вечер?

— Иска да даде прием за своите приятелки. А аз искам ти да останеш тук и да ги наблюдаваш.

— Какво?

— Не ми харесва, когато жените остават сами в къщата. Хюстън е наела слуги, които ще се нанесат тук след сватбата. Но тази вечер в къщата ще има само тълпа беззащитни жени. Тя е приготвила за своето малко тържество трапезарията, а там има една врата, цялата покрита с плат. Знаеш я онази с цветята…

— Ти ме принуждаваш да се скрия в някакъв стенен гардероб и да шпионирам женско събиране на чай?

— Това е само за тяхно добро. Плащам ти дяволски висока заплата, следователно би могъл поне веднъж да поработиш малко и за мен.

— Малко да поработя… — повтори Идън, заекващ от яд. Няколко часа по-късно Хюстън срещна Идън в коридора и откри синьо петно на дясната му буза.

— Къде се наранихте? — попита тя.

— Ударих се в една стена — отговори кратко той и продължи пътя си.

В шест часа работниците напуснаха къщата, а в седем без четвърт започнаха да пристигат първите поканени от Хюстън приятелки, всяка с красиво опакован подарък.

Кен, който все още проклинаше несправедливостта, че трябваше да напусне собствената си къща, се качи в старата си карета, седна до Идън, който безмълвно гледаше напред, и потегли към клуба на Лий.

В къщата на Тагърт се събраха общо десет приятелки и Блеър. Подаръците бяха наредени в дневната върху маса от осемнадесетото столетие.

— Всички ли си отидоха? — попита Тиа.

— Най-после — каза Хюстън и затвори двойната врата зад себе си. — Да минем ли към същността на въпроса?

Идън седеше на неудобна табуретка в стенния гардероб с пълна бутилка уиски в ръка. Този проклетник Кен, ругаеше наум той и се питаше какво ли ще стане, ако му тегли един куршум. Положително всеки съдия би го оправдал, ако убие човек, който го е принудил цяла вечер да наблюдава тълпа жени, които са се събрали да пият чай.

Той обаче си пийваше уиски и наблюдаваше жените през копринената завеса на тапицираната врата. Мис Емили, симпатична, крехка възрастна дама, удари с юмрук по масата.

— Обявявам третото годишно събрание на сестринството за открито.

Идън вдигна бутилката до устните си, но така си и остана.

Мис Емили продължи:

— Първо Хюстън ще докладва за положението в миньорските лагери.

Без да помръдва, Идън изслуша подробния доклад на Хюстън за несправедливостите в мините за въглища. Беше я проследил предния ден и знаеше, че тя предприема невинни малки екскурзии до лагерите, за да снабдява хората там с пресни зеленчуци. Но тази вечер тя говореше за стачки и профсъюзи. А Идън лично беше виждал да убиват мъже, които държаха далеч по-кротки речи от тази, която в момента произнасяше Хюстън.

Нина Уестфийлд започна да докладва за работата по едно списание, което дамите възнамеряваха тайно да разпространяват между жените на работниците.

Идън остави бутилката с уиски на пода и се приведе напред. Сега дамите говореха за Джейкъб Фентън — че се страхуват от него и какво ще предприеме той, ако открие, че уважавани госпожици от града разнасят позиви сред миньорите.

— Аз ще обсъдя това с Джоан Тагърт — заяви Хюстън. — По някаква причина Джейкъб Фентън се страхува от всички членове на семейство Тагърт. Без възражения им позволи да присъстват на сватбата.

— А Джоан би може дори да посещава магазините в Чандлър — допълни мис Емили. — Знам, че твоят Кен — продължи тя, обръщайки се към Хюсгън — преди е работил за Фентън; но сигурно има някои неща, които се разиграват зад кулисите. Ти би трябвало да знаеш нещо за това.

— Не съм посветена в тайните му — отговори Хюстън. — Кен избухва в гняв, щом само спомена името Фентън, а не вярвам Марк да има понятие от работите на баща си.

— Едва ли — намеси се Леора Воун. — Марк знае само да харчи пари и не се интересува от къде идват те.

— Аз ще поговоря е Джоан — повтори Хюстън. — Някой подстрекава миньорите към размирици. Не бих желала да видя как някой от работниците ще бъде ранен…

— Може би ще пуснат и мен да посетя лагерите — обади се Блеър. — Тогава бих могла да проуча основно как стоят нещата там.

— Какви други въпроси имаме още в дневния ред? — попита мис Емили.

Идън се отпусна на своята табуретка. „Сестринство”, прошепна като замаян той. Тези дами, които се криеха зад дантелени рокли и изискани маниери, говореха за война.

Остатъкът от дневния ред беше посветен на благотворителност: как да се помага на болните и сираците — все неща, с които би трябвало да се занимават истинските дами.

Когато събранието беше обявено за закрито, Идън отново надигна бутилката с уиски. Най-после ще си отдъхна, помисли си той.

— Желаете ли нещо за разхлаждане? — попита през смях Мередит Лехнер и отвори голям, обвит в жълта хартия кашон, от който извади бутилка домашно вино. — Майка ми ти го изпраща като спомен от няколко събрания, които е посетила още когато е била момиче. На баща ми ще каже, че тази нощ в избата за вина са влезли крадци.

Идън не беше вярвал, че го очаква още по-голям шок. Но когато пред всяка дама беше поставена пълна бутилка вино и чаша с високо столче, долната му челюст направо увисна от смайване.

— Да пием за първата брачна нощ! — извика мис Емили и вдигна чашата си. — За всички брачни нощи на този свят, независимо дали са били предшествани от венчавка или не!

Дамите със смях изпразниха чашите си на един дъх.

— Първо моят подарък! — извика Нина Уестфийлд. — Дълго търсих из магазините на Денвър, докато намеря нещо подходящо. На всичкото отгоре днес следобед Лий за малко не отвори капака на кутията.

Хюстън разопакова един син пакет и извади от него прозрачно черно одеяние с широки дантели. Идън разбра, че се касаеше за нощница, но тя съвсем не подхождаше на една истинска дама.

Не вярвайки на очите си, той продължи да наблюдава как дамите изпразваха бутилките вино и през смях и пикантни забележки отваряха една след друга кутиите. Имаше два чифта обувки с високи токчета от червена кожа, още прозрачно долно бельо и няколко картинки, които минаваха от ръка на ръка и предизвикваха буен смях, който дълго не затихваше. Дамите наставаха и започнаха да танцуват из стаята.

Мис Емили седна зад пианото, което Идън изобщо не беше забелязал, и с все сила удари по клавишите.

Когато една млада дама вдигна поли над коленете и започна да изхвърля крака чак до раменете си, Идън съвсем се слиса.

— Този танц се казва канкан — провикна се Нина, останала без дъх. — Когато бяхме в Париж, с компаньонката ми избягахме от татко и Лий и отидохме да го видим.

— Дали и ние ще можем? — попита Хюстън и скоро след това осем дами бързо метнаха поли през главите си, докато мис Емили продължаваше да блъска по пианото.

— Тишина! — извика след малко Сара Оукли. — Донесла съм една поетична творба, която непременно трябва да ви прочета.

Когато Идън беше момче, той тайно разменяше с приятелите си страници от книгата, която иначе толкова хладната и недостъпна мис Оукли сега четеше на приятелките си — „Фани Хил”.

Дамите се кикотеха и непрекъснато тупаха по раменете Блеър и Хюстън.

Когато Сара привърши четенето, стана Хюстън.

— А сега, скъпи приятелки, каня ви да се качим на първия етаж, за да видим „Номера на предизвикателството”. Съгласни ли сте?

Минаха няколко минути, преди Идън да успее да се окопити. Значи такъв беше интимният дамски кръжец за чай! После внезапно се изправи. Какво, за Бога, ще бъде сервирано на първия етаж като „основно ядене”? Нима ще е още по-дръзко от онова, което му поднесоха тук, долу? Но знаеше, че би предпочел да умре, отколкото да пропусне основното ядене.

Излезе навън колкото се може по-бързо, заобиколи къщата, откри светлина в салона на североизточния ъгъл и започна да се изкачва по решетката за пълзящите рози, без да обръща внимание на бодлите.

Но дори всичко станало досега не можа за го подготви за картината, която се разкри пред очите му. В салона беше тъмно като в рог. Само в най-отдалечения ъгъл зад прозрачна копринена завеса гореше голям канделабър. А между канделабъра и завесата беше застанал оскъдно облечен, богато надарен с мускули мъж, който майсторски извиваше тялото си и заемаше най-различни пози, за да изпъкнат още повече достойнствата на великолепната му фигура.

— Я да го видим отблизо — отсече мис Емили, приближи се с Нина до завесата и двете издърпаха паравана настрани.

За момент мускулестият самохвалко се вгледа объркан в тъмната зрителна зала, но когато порядъчно пийналите дами започнаха силно да ръкопляскат и да го приветстват, той ухилено удвои напъните си.

— Изобщо не може да се сравни по телосложение с моя Кен! — извика Хюстън.

— По всяко време съм готов да премеря силите си с него — отговори боксьорът. — Ще изляза срещу всеки!

— С Кен не може да се мери — държеше на своето Хюстън, макар че мъжът пред канделабъра продължи ожесточено да извива ръце, за да изпъкнат още повече бицепсите му.

Идън се спусна на земята. Кен беше настоял гой, Идън, да пази дамите. Но кой би могъл да опази мъжете от тези неудържими дами?

В неделя сутринта Кен за пети път в продължение на един час затръшна вратата на кабинета си.

— Точно днес ли Хюстън трябваше да се разболее? — ръмжеше ядно той, докато заемаше мястото си зад бюрото. — Нали не вярваш, че внезапно са й изстинали краката заради венчавката утре? — обърна се той към Идън.

— По-скоро бих се обзаложил, че е яла нещо развалено или пък е пила нещо неподходящо — отговори с усмивка Идън. — Както чувам, цяла дузина млади дами от Чандлър днес се чувстват неразположени.

Кен не вдигна поглед от своите документи.

— Вероятно просто иска да си почине.

— А какво е положението при теб? — попита Идън. — Опънати ли са ти нервите?

— Ни най-малко. Това е проста работа. Хората всеки ден я вършат.

Идън безмълвно се наведе напред, взе документа, който Кен разучаваше, и го обърна както трябва.

— Благодаря — измърмори Кен.

6. "Цената на рая" (Катрин Каултър) - Най-очарователната проява на ревност.

Все още си подсвиркваше, когато зави покрай дълга редица от тисови храсти, извеждащи на алеята към входната порта. Пред къщата беше спряла карета с четири коня, очевидно току-що пристигнала. Вратичката й беше отворена и Маркъс помагаше на една представителка на нежния пол, отличаваща се с привлекателността си, да слезе от нея. Беше облечена в елегантна тъмнозелена рокля за пътуване и пасващо към нея боне, очарователно привързано под брадичката й. Меки тъмнозелени ботуши от ярешка кожа загатваха за скритото в тях божествено краче.

Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.

— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!

Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.

— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?

— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.

Целеста!

Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.

— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!

Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.

— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!

Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.

— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.

— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!

Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.

— Ама че оръжие, Херцогиньо!

— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.

— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.

— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!

Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!

На нея!

Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.

Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.

Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.

— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.

— Махни ръцете си от мен, мръснико!

— Ако го сторя, обещаваш ли да не изтичаш за пистолет, за да ме застреляш?

Вместо отговор получи ритник в пищяла.

Той изохка и я дръпна силно встрани от себе си.

— А сега би ли благоволила да се запознаеш с госпожица Целеста Креншоу? Не е ли очарователна? Тя ме обожава и нямаше абсолютно нищо против да пропътува целия път насам, само за да не изпитвам лишения.

Поведението му, цялата сцена бяха добре изиграна комедия, в която тя играеше ролята на глупака. Беше я накарал да забрави чувството си за мярка, да излезе от кожата си. Беше я надиграл. Опита се дълбоко да си поеме дъх за успокоение. Трудно й се удаваше. Но продължи да полага усилия. Налагаше се да каже нещо, за да излезе в последния момент с чест от положението.

— Здравей, Целеста — без съмнение гласът й звучеше прекалено пискливо и високо. — Дойде значи най-сетне да измъкнеш този грубиян от леглото ми. Спасена съм. Причината за яда ми към него съвсем не се дължеше на пристигането ти. Истината е, че съм уморена да си измислям болежки, за да го държа далеч от себе си. Но ти си тук и повече няма да се налага да се преструвам на болна. Ще мога да ям като нормален човек. Благодаря ти, Целеста. Да ти покажа ли стаята ти или предпочиташ да се настаниш в спалнята на негова светлост? Прощаваш ли ми за проявената опърничавост, Маркъс? — ухили му се колкото можа по-мило и невинно тя, усещайки го как стиска ръцете й по-здраво. — Бях толкова изненадана. Но сега, след като съзрях преимуществата, които предлага и за двама ни присъствието на госпожица Креншоу, оценявам загрижеността ти. О, мой най-скъпи Маркъс, прекалено си мил към мен!

— Ще те убия — каза Маркъс през зъби и започна да я тресе, но скоро престана. — Не трябва така да се държа с теб, току-виж пак си повърнала в розовите храсти. Гледката почти щеше да разплаче главния ни градинар. Храстът, който ти съсипа, беше наскоро засаден от него. А сега, госпожо… — той замълча и започна леко да гали ръцете й. — Аз мисля, че ако съм чудесен мил съпруг, то ти, Херцогиньо, си също така добра съпруга. Та, ако не възразяваш, понеже Целеста, без съмнение е изтощена, най-малкото от жажда, ще я придружа до стаята й и ще направя каквото мога за нея. Не започвай пак да буйстваш, мила — той я потупа по бузата, целуна челото й — непорочна целувка, както всеки обичлив чичо би го сторил, и се обърна към младата жена, мълчалив зрител на сцената.

— Нали е прекрасна, Целеста? А пък ти се притесняваше, че тя може да не те хареса, както аз те харесвам. Позволи ми да те отведа в спалнята ти и да ти помогна да се отървеш от роклята за пътуване. Посмачкала се е и в нея изглежда ти е горещо. Всъщност май аз съм по-разгорещеният. Хубава хладка баня и — ах! — аз ще ти изтъркам гърба. А после заедно ще се насладим на остатъка от следобеда.

— Маркъс!

— Да, Херцогиньо?

— Ако не свалиш ръцете си от нея, ще направя нещо, което съм сигурна, че дълбоко ще те наскърби.

Ръцете му паднаха като отсечени.

— Сега какво, Херцогиньо?

— Ако ми се присмееш още веднъж, последствията ще са същите.

7. "Пленница на вятъра" (Кит Гарланд) - Родителите на Доминик се запознават със съпруга й... хихи.

Седмица след тези събития, Доминик се появи в корабостроителната компания „Уилъби” за делова среща с Дру. Макар че обикновено Николас я придружаваше по време на посещенията в пристанището, тази сутрин й заяви, че ще се срещнат в кантората, след като свърши някаква неотложна работа. Обеща й, че за награда ще я очаква изненада, която напълно ще компенсира кратката им раздяла.

Изненадите на Николас, както много скоро Доминик бе разбрала в ролята си на негова съпруга, бяха изключително вълнуващи и неочаквани. Дали този път бе решил да й подари чифт френски копринени чорапи? Парфюм? Шоколад? Или изящно дантелено бельо? А може би огромен букет от бели рози? Или пък сатенени чехли със скандално високи токчета? Този мъж наистина я разглезваше. Щеше да стане дебела, мързелива и безкрайно щастлива с него.

Мислеше върху тази перспектива, когато нахлу в кабинета на Дру с порозовели страни и блеснали от щастливо предчувствие очи. Направи две крачки и замръзна, усещайки как цялата кръв се отдръпва от лицето й.

— Мили Боже! Татко! Майко!

Джеймс Уилъби, с внушителна фигура и загоряло от слънцето лице, се намръщи насреща й.

— Влизай, влизай, дете. Недей да стоиш на прага с отворена уста като риба, останала на сухо. Знаеш много добре кои сме. Целуни майка си, преди да припадне в ръцете ми.

Доминик се спусна в обятията на майка си със замъглен от радост поглед и вдъхна познатото й ухание на розова вода.

— Липсваше ми — прошепна тя и подсмъркна като малко момиченце, заровила глава в рамото й. — Изглеждаш чудесно. Писах ви миналата седмица. Ако знаех, че ще дойдете…

— Тръгнахме неочаквано от Ню Йорк — промърмори Каролайн Уилъби, отдръпна се и обхвана лицето на дъщеря си с длани. Усмивката й бе толкова нежна, толкова успокояваща, че Доминик усети как сърцето й ще се пръсне от нетърпение. Искаше час по-скоро да разкаже всичко на майка си. — Чакай да те погледна, скъпа моя. Изглежда доста дълго си била на слънце — рече Каролайн и улови ръката й. — Наистина си много слаба, но пък си толкова елегантна. Виж само каква шапка имаш, а пелерината ти… Джеймс, забеляза ли пелерината й? Каква фина материя и каква изискана кройка!

— Забелязах я — промърмори баща й и погледна изпитателно младата жена през очилата. — Целуни баща си, дъще.

— Изглеждаш внушително, както обикновено, татко — изчурулика Доминик с усмивка, целуна го по бузата и се вгледа в лицето му със сияещи очи. — Май има с какво да се гордееш, нали?

Баща й погледна към майка й. Майка й извърна поглед.

Доминик стрелна с очи брат си, седнал зад бюрото с кръстосани крака.

— Те току-що пристигнаха, Доминик. Успяхме само да си разменим любезни поздрави.

Едно изпръхтяване от другия край на стаята привлече вниманието на младата жена. Прегърбен дребен човечец надзърташе иззад обемистите счетоводни книги. Носът му бе сбърчен и очите му святкаха над очилата.

— Мили Боже, Филпот, не ви забелязах. Колко любезно от ваша страна да дойдете чак от Ню Йорк.

Адвокатът изсумтя, погледна към Доминик, после прелисти още една страница.

— Май ще оставим любезностите за по-късно, госпожице Уилъби.

Доминик отдавна бе свикнала със студеното държание на Филпот. Предполагаше, че баща й цени високо професионалните му способности и затова му прощава недодяланите обноски. Ала не си спомняше адвокатът да се е държал някога толкова грубо с нея в присъствието на баща й. Сякаш бе убеден, че има пълно основание за това.

Младата жена се извърна към баща си, предчувствайки, че ще се случи нещо ужасно.

— Татко, струва ми се, че би трябвало да знаеш…

Вратата на кабинета се отвори рязко и един мъж, когото Доминик никога не бе виждала, влезе вътре. Тя премигна смаяно срещу него, защото мъжът бе изключително висок, а височината му се подчертаваше от слабите рамене и строгата кройка на морската му униформа.

Мъжът пристъпи и се наведе в елегантен поклон.

— Скъпа моя госпожице Уилъби, позволете ми да ви се представя. — Гласът му бе невероятно дълбок. — Аз съм седмият барон Титеншам, лорд Харолд Съдсбъри, доскоро жител на Лондон, а понастоящем лейтенант-губернатор на британските острови Барбадос. — Усмихна й се благосклонно. — Можете да ме наричате просто Хари.

— О, не! — изпъшка Доминик и погледна към баща си. — Ти си довел бедния човек чак от Барбадос! Дори преди да узнаеш в какво състояние се намира компанията. Не си допускал дори за миг, че бих могла да се справя.

— И не си се справила, дъще. Филпот бе така добър да ме уведоми, че клонът ни в Ню Йорк е фалирал веднага щом се е разбрало, че моят най-стар клиент Франсис Банкс е оттеглил подкрепата си, и то благодарение на теб. Заявил е, че си го направила за смях в пристанището на Ню Йорк. Преобърнала си кораба.

Доминик едва не потрепери.

— Уверявам те, че не беше чак толкова зле. Съвсем леко се наклонихме.

— Всъщност едва ли би могло да бъде по-лошо. Банкс е прехвърлил всичките си сметки на „Стрънк и Нийдърмиър”, моите най-отявлени конкуренти. Изгуби облога, Доминик. Направила си компанията за смях в целия Ню Йорк и напълно си съсипала репутацията ми. До края на седмицата ще бъдеш лейди Съдсбъри, баронеса на Титеншам, член на аристокрацията. Би трябвало да ми бъдеш благодарна, защото наказанието ти можеше да бъде много по-лошо. — Лицето му бе мрачно и сурово. Майка й, непоправима романтичка, изглеждаше обнадеждена.

— Това е невъзможно — рече Доминик.

— Опасявам се, че нямаш голям избор — отсече баща й.

— Не мога да се омъжа за него.

— Тогава ще отидеш в затвора! — изкрещя Филпот от ъгъла, — Заедно с брат си, за финансови измами. Всичко е тук. — Филпот размаха счетоводната книга. — Липсват квитанции, както и пари, които са пропилени за комар, любовници и дрехи…

Всички погледи се извърнаха към Доминик и елегантната й пелерина.

— Имам доказателства! — изписка Филпот. Доминик се втренчи в баща си. Видя как очите му предизвикателно заблестяха и как стисна сурово челюсти. Думите едва не я задавиха.

— О, Господи, ти наистина му вярваш! — Отмести поглед към майка си и прочете примирението, изписано на лицето й. Младата жена бавно се извърна и приближи към Дру.

— Действай — промърмори брат й със закачливи пламъчета в очите. — Тук съм, ако ти потрябвам.

Доминик стисна ръката му и се извърна, за да погледне Томас Филпот. Адвокатът впери поглед в нея, устните му се извиха в презрителна насмешка, а гърдите му се изпъчиха. Когато Доминик заговори, гласът й прозвуча жизнерадостно.

— Мой скъпи господин Филпот, ние двамата имаме един общ английски познат. Сигурно си го спомняте. Той ви познава много добре и, разбира се, има много основателна причина за това. Става дума за господин Дж. С. Уайтстоун. А — усмихна се, когато лицето на господин Филпот пребледня, — виждам, че сега си го спомнихте.

— Не го познавам.

Доминик повдигна вежди.

— Мога да ви заведа при него, ако желаете, и така да опресня паметта ви. Той е в затвора, очаквайки присъда за незаконно присвояване на средства от моя брат. Предполагам, че не се досещате кой е съучастникът му? О, той е един подъл страхливец — плащал е на Уайтстоун невероятно големи суми, за да прави онова, което умее най-добре — да мами на карти и по този начин да ограбва парите на доверчивите глупаци. Ще се опитате ли да си спомните? Е, бедният Уайтстоун си призна, след като моят добър приятел Икабод Бритълс го убеди, че е за негово добро. Уайтстоун казал на Бритълс, че неговият работодател е един мъж от Ню Йорк. Един мъж, който е решил да унищожи компанията „Уилъби” и в Ню Йорк, и в Лондон. Един мъж, на когото му е било платено да шпионира от друга корабостроителна компания, а именно тази на господата от „Стрънк и Нийдърмиър”.

Каролайн Уилъби ахна смаяно. Въздухът в малката стая натежа от напрежение.

Доминик пристъпи към адвоката, без да откъсва поглед от лицето му.

— Този мъж сте вие, господин Филпот. „Стрънк и Нийдърмиър” са ви наели да шпионирате за тях, да крадете за тях и да ни саботирате, тъй като компанията „Уилъби” е започнала да става твърде печеливша и твърде е напреднала в областта на корабното проектиране, което засяга техните интереси. Права ли съм?

Филпот примигна и пискливо се засмя.

— О, сър… — запрепъва се той към Джеймс Уилъби и го улови за ръкава на сакото. — Бедното чувствително момиче съвсем се е побъркало. Много типично е за една жена да обвинява другите, когато разбере, че се е провалила. Опитва се да прикрие собствените си грешки и слабостите на брат си, като си измисля подобни небивалици, и то само и само да не се омъжи за един барон! Уайтстоун! Никога не съм чувал това име. О, сър, спестете ни всичко това и по-скоро омъжете това неразумно девойче. Тя няма делови способности. Никога не е имала. Безполезна е също както и синът ви.

Доминик не обърна внимание на пурпурното лице на баща си.

— Безполезна ли казахте? — Обърна се към Дру и той й подаде дебела счетоводна книга в кожена подвързия. Усмихна се и й смигна. Доминик се обърна и я връчи на баща си. — Ето. Прегледай я добре. Тогава можеш да си извадиш заключение за безполезността на Дру. Ще откриеш, че под неговото управление компанията е в пълен възход. С блестящите си продажби, проницателност и вродено очарование той е примамил клиентите на най-големите ни конкуренти в Англия. Наистина, той не е много добър в сметките, но нали счетоводителите са за това? И сега имаме… колко по-точно, Дру?

— Осем чиновници.

Доминик засия.

— Да, осем. В крайна сметка Дру трябва да очарова клиентите и да привлича нови, а това изисква многобройни светски ангажименти. В момента работим на пълни обороти. Току-що получихме поръчки за строежа на още пет нови кораба. Печалбите следващата година ще се утроят.

— Е, не чак утроят, но ще се удвоят — поправи я Дру.

Филпот примигна гневно.

— Т-ти… имаш друга книга.

Доминик се усмихна мрачно.

— Да, разбира се. Нима и вие нямате? Татко, сигурна съм, че ако се поразровиш из делата на господин Филпот, ще откриеш доказателства за всичко, което ти казах. Сигурна съм, че от известно време печалбите ни са значително по-добри, но той не те е уведомявал. — Присви очи и презрително изгледа дребничкия мъж. — Ако го заплашиш и попритиснеш малко, обзалагам се, че ще получиш пълните му признания. Включително и това, че той е саботирал кораба ми, когато го изведох на пробното плаване в пристанището на Ню Йорк, с Франсис Банкс на борда. — Доминик вирна брадичка към баща си. Трябваше да й повярва. Веднъж, поне само веднъж…

Лицето му не изразяваше нищо. Беше застрашително пурпурно на цвят. Гледаше я право в очите и тя усети, че се смразява, почувства се некадърна, изгубена…

— Филпот — изрева Джеймс Уилъби. — Имате ли да кажете нещо?

Стреснатият Филпот моментално отмести поглед от Джеймс Уилъби към Доминик, после го насочи към Дру.

— Аз… — Преглътна с усилие. — Аз… имам нужда от малко въздух, сър. Астмата ми…

Джеймс Уилъби сграбчи ревера му, изви го и силно го разтърси.

— По дяволите, астмата ти! Говори!

— Н-но, сър, а-аз… — Филпот отново погледна към Доминик,. Лицето му се изкриви от такава омраза, че младата жена неволно отстъпи ужасено назад. — Трябваше да го направя! — изписка той. — Цял живот стоях със скръстени ръце, за да гледам как предавате делото на живота ми на тези… — Махна с ръка към Доминик и Дру. — Когато от „Стрънк и Нийдърмиър” ми направиха предложението си, не можах да им откажа. Щях да си отмъстя, като проваля първо него, а след това и нея. Реших, че няма да ми е трудно, и наистина за известно време не беше. Дру беше ужасно некадърен картоиграч и проявяваше слабост към жените. Но тогава тя… — Филпот размаха костеливия си пръст към Доминик. — Тя наистина е много умна. Няма нищо по-лошо от умна жена.

— Но е доста по-добро от нечестен служител — сряза го Джеймс Уилъби, бутна адвоката в едно кресло близо до прозореца и го прикова там със силата на погледа си. — Не мърдай.

Доминик изправи рамене.

— Татко, колкото до управлението на компанията, аз сключих договор, за да построя четири кораба на обща цена от двеста хиляди долара.

Майка й ахна.

Баща й замръзна и присви очи.

— Нима? И с кого е този договор?

— С моя…ъъъ… с един англичанин, сър.

Уилъби повдигна вежди.

— С англичанин казваш. Сигурно някой ексцентричен приятел, който си търси американска компания. Макар че англичаните се смятат за изключителни корабостроители. Кой е този приятел?

— Той е… ъъъ… един ден ще бъде петият граф Уинтърхър, сър.

— Аристократ?

— Без съмнение.

— И казваш, че е добър човек, така ли?

— Най-добрият, татко.

— Много добре тогава, вярвам на преценката ти, макар че не мога да си обясня какво, по дяволите, ще прави един английски аристократ с четири бързоходни шхуни…

— Ще плава с тях, сър. Търговията с чай с Ориента много бързо се разраства.

— Търговия с чай, казваш? Всички тези аристократи са едни проклети ексцентрици. Но щом ти го харесваш…

— Смятам, че го харесвам, татко.

— Много добре тогава. В такъв случай и аз го харесвам.

— Колко хубаво, татко, защото, разбираш ли, аз… — Погледна към майка си и цялата пламна, отчаяно търсейки подходящите думи. — Писах ви за това и ми беше много по-лесно… Разбираш ли, не исках да бъде шок за вас, а сигурно ще бъде, когато се изправите лице с лице в него, а и мразя да ви разочаровам…

— Мили Боже! — задъхано промълви майка й с ужасен израз на лицето.

Доминик се засмя.

— Не, не е…

В този миг Томас Филпот скочи от креслото и хукна към вратата. Сигурно щеше да избяга, ако вратата не се бе отворила внезапно. Адвокатът се блъсна в широките гърди на Николас.

— Приятел ли ти е? — Николас погледна към Доминик и повдигна с една ръка гърчещия се Филпот.

— Да, благодаря ти, Николас — успя да изрече младата жена с усмивка. Дали някога бе изглеждал по-красив, по-очарователен, по-прекрасен? — Ще ми направиш услуга, ако го завържеш.

— Много добре.

Николас изчезна и се върна след няколко минути, но вече без Филпот.

Доминик го посрещна при вратата със сияещ поглед.

— Колко хубаво, че дойде — рече тя и внезапно изпита срам от родителите си.

Почувства как всички погледи се насочиха към тях, когато Николас плъзна ръка около кръста й, и сведе глава.

— Литваше ми ужасно. Искам да дойдеш с мен в седемнадесети участък от пристанището. Имам нещо за теб, което не може да чака… нито пък аз.

Джеймс Уилъби се изкашля.

— Кой, по дяволите, е този човек, Доминик?

Доминик погледна към Николас и усети как сърцето й се изпълва с радост.

— Той е… — Извърна се към баща си и се усмихна толкова широко, та чак лицето я заболя. — Той е бъдещият пети граф Уинтърхър, татко… Николас Хоксмур Търлестан. Моят съпруг.

— Твоят какво? — бавно попита баща й.

Младата жена погледна към майка си. Каролайн надничаше над рамото на съпруга си и оглеждаше любопитно Николас. Върху устните й заигра лукава усмивчица.

— Церемонията бе извършена от Хасан, везира на Тунис. Трябваше да се омъжа за него, татко. Обичам го.

— Да, дори и един глупак може да го види. Търлестан, така ли каза?

Николас протегна ръка.

— Да, сър, Търлестан.

— Виждам, че сте дяволски горд с родословното си дърво.

— Разбира се, сър. — Николас погледна към съпругата си. — Има защо да се гордея.

Джеймс Уилъби пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че имате голям дял в успешните дела на дъщеря ми, така ли е?

— Не, сър. Това е изцяло нейна заслуга. Тя е тази, която спаси Тунис от анархия и разруха.

Джеймс Уилъби се намръщи недоверчиво.

— Така ли? Предполагам, че в такъв случай за дъщеря ми не е било особено трудно да си намери съпруг. Дъщеря ми се е омъжила. При това за аристократ. Представи си само! Граф, нали? Е, няма какво друго да направим, освен да ви приветстваме с…

— Момент, моля! — Каролайн Уилъби мина покрай съпруга си с вирната брадичка и полюшващи се пера на шапката. Изгледа укоризнено съпруга си и се закова пред Доминик и Николас. — Нямало какво да се прави! Как ли пък не! — извика тя. — Моята дъщеря се е омъжила в някаква си варварска пустиня! Ха! Ще направим истинска сватба, една истинска нюйоркска сватба, която всички дълго ще помнят. И да не е посмял някой да ме спре! Ела, Доминик. Джеймс, отведи бедния барон Титеншам и му дай да пийне чаша коняк, преди да е припаднал. Дру, помогни му. Не, съжалявам, Николас, но в този момент дъщеря ми е изцяло моя. Може би ще е най-добре да придружиш господата. Чух, че нашият скъп приятел Сайлъс Стийл държи кръчма съвсем наблизо.

8. "Сърце под маска" (Ребека Брандуейн) - Краят с писмата.

Голямата празнична среща на семействата Тревилин и Сен Жорж, които заедно с татко Ник бяха успели да се прехвърлят в Англия, беше в разгара си, когато в Лондонската къща на родителите си пристигна Джъстин. Портиерът го отведе в салона.

— Чичо Едуар! Лельо Лиз-Мари! — Младежът силно притисна двамата до себе си. — Радвам се да ви видя тук и в добро здраве!

— А мен не се ли радваш да видиш, Джъстин? — попита ухилено Никола Дюпре. — Какво ще кажеш за бедния си дядо?

— Много ми се иска да ти издърпам ушите като на дете, стари хитрецо! — отговори намръщено Джъстин, но веднага бурно го прегърна.

— Къде е Женет? — попита загрижено Лиз-Мари. — Не беше ли в къщи, когато пристигна съобщението на Доминик?

— Напротив, беше си у дома — отговори Джъстин. — Но просто не успях да й съобщя, че сте пристигнали в Лондон. Това е дълга история, затова ви моля да се разположите удобно и да ме изслушате с внимание. Всичко започна с няколко необмислени думи, които се изтръгнаха от устата ми и за съжаление бяха чути от Женевиев…

Тук разказът му беше прекъснат от втурналия се в салона портиер.

— Много съжалявам, милорд — произнесе задъхано мъжът. — Пристигна вест за лейди Доминик… Пише, че е спешно и аз реших…

— Няма нищо, Дейнсфилд — прекъсна го Доминик и разкъса плика. — Господи! — простена тя и скочи. — О, Джъстин! Бедничкият ми! Не мога да повярвам! Писмото е от Женет. Боя се, че тя… Избягала е с онзи скандално известен шпионин, когото наричат Черния Мефисто!

— Исусе! — избухна Джъстин. — Защо жените винаги пишат прощални писма?

Преди да успее да се извини за неприличната си забележка или поне да я обясни, защото това съвсем не беше реакцията, която очакваше от него развълнуваната му майка, вратата към салона се разтвори с трясък и вътре се втурна разплаканата Роуз.

— О, милейди! — изхълца тя. Спря насред стаята и се опита да си поеме въздух. — Милейди, толкова съжалявам, но… Господ да ни е на помощ! — Тя протегна към Доминик треперещата си ръка, в която стискаше дълго писмо. — Мис Мениринг е избягала от къщи!

— Кити? — извика невярващо лейди Нортчърч. — Невъзможно! — Тя грабна писмото и започна да чете.

— Ето! Какво ви казвах аз! — намеси се триумфално Джъстин. — Жените винаги оставят писма. Това е същински заговор…

Тази прекалена липса на съчувствие към измъчените й нерви беше твърде много за лейди Доминик. Тя се олюля и се отпусна в несвяст на дивана. Мина доста време, преди Лиз-Мари да успее да я върне в съзнание с помощта на шишенце ароматни соли. Дори тогава лейди Нортчърч захълца и заяви, че няма да преживее страшния шок.

— Хайде, хайде, скъпа — изръмжа мрачно лорд Уйлям. — Сигурен съм, че скоро всичко ще се изясни.

— О, Уйлям, как можеш да бъдеш толкова спокоен! — простена съпругата му и избърса сълзите си с копринена кърпичка. — Първо милата ни Женет се измъква с някакъв си шпионин, после сладката Кити избягва от къщи с човек, поставен извън закона. За Черния Мефисто вече сме чували, но онзи тип — тя го нарича Кравата — ни е напълно непознат! — Доминик безпомощно захълца.

— Крава ли? — промърмори смаяно Уйлям.

— Точно така е написано в писмото. Прочети го сам, ако не ми вярваш. Моята малка, сладка Кити е избягала с разбойник, известен под името „Френската крава”. Освен това твърди, че няма защо да се тревожим, понеже онзи човек си мислел, че тя е прислужница в нашия дом, следователно не я искал само заради парите й. Вече нищо не разбирам! Света Дево, помогни ми! Френската крава! — Доминик беше на края на силите си. Тя се отпусна на дивана и започна да си вее с кърпичката.

— По дяволите! — изруга Джъстин и се плесна с длан през челото, осенен от внезапно прозрение. — Вашел! Ето как Женет успя да бъде на две места едновременно. Как можах да бъда толкова глупав! По дяволите! Вашел! Само почакай да ми паднеш в ръчичките!

— Да, и аз мисля, че трябваше да бъдеш малко по-съобразителен, синко — отбеляза сухо лорд Уйлям. — Не ти ли казах, че оня непоправим нехранимайко Вашел няма да закъснее да се появи.

— Но той е в Англия вече от месеци — намеси се усмихнато Никола и двамата мъже мрачно го изгледаха.

— Ето че всичко се изясни, мила — проговори меко лорд Уйлям и потупа рамото на жена си. — Изтрий сълзите си. Нали ти казах, че всичко ще се оправи? Женет не е напуснала Джъстин, защото именно нашият син е Черният Мефисто, макар че тя не знае нищо за самоличността му. Снаха ни мисли, че Черният Мефисто е Дяволският капитан, мъжа, когото тя нарича Ноар. А Кити не е избягала с престъпник, а с племенника ни Вашел. Би трябвало да знаеш, че на френски името му означава „теленце”. Без съмнение именно Вашел е нападнал каретата ми. Тогава Кити се беше преоблякла като прислужница, спомняш ли си? Струва ми се, че вече всичко ни се изясни.

— Ела тук, Уйлям — изсъска лейди Доминик и от очите й изскочиха искри. — Наведи се към мен, ако обичаш. Имам голямото желание да ти залепя една хубава плесница.

— С удоволствие, скъпа, но първо трябва да върна у дома Кити и Вашел. Сигурно са на път към Гретна Грийн и трябва да препускам с всички сили, защото държа да организираме почтена сватба тук, в Нортчърч Аби. — Той нетърпеливо изгледа Джъстин. — Какво се мотаеш още, синко? Върви да прибереш жена си! И, за Бога, този път не премълчавай нищо!

— Така значи! — извика възмутено Доминик, когато съпругът и синът й изхвръкнаха от стаята без по-нататъшни обяснения. — Май не само простолюдието във Франция е полудяло, а и целият останал свят!

9. "Мъжът на моите мечти" (Джоана Линдзи) - Девлин спасява Мегън, след като Лаклан я е отвлякъл.

— Спиш ли, девойче?

— Какво значение има? — изръмжа Мегън, без да се обръща към легналия точно зад гърба й Локлан.

Той трябваше да спи. Струваше й се, че вече са изминали часове, откакто търпеливо бе зачакала разбойниците да заспят. Другите двама мъже отдавна бяха захъркали, но Локлан лежеше подозрително тихо, а Мегън не искаше да рискува, когато ставаше въпрос за свободата й. Беше твърдо решена да чака, докато не се увери с абсолютна сигурност, че и той е заспал. Затова въпросът му, който й показа, че е все още напълно буден, я разяри.

— Мислех си…

— Това е един твой много лош навик, Макдуъл — сряза го тя сухо. — Трябва да се откажеш от него.

— А ти имаш лошия навик да правиш всичко възможно, за да изкараш човек от кожата му.

— И успявам ли?

Бандитът замълча за момент, изкушавайки Мегън да се обърне и да го погледне, но тя устоя на изкушението. И тогава иззад гърба й долетя тихият му смях. Нима имаше нещо, което този мъж да не намира за забавно? Беше същия като Девлин — не само че никога не се обиждаше, ами и винаги бе във вбесяващо добро настроение. Почти бе невъзможно да се сърдиш на човек, който постоянно се усмихва или се смее. Почти.

— Хрумна ми, девойче, че може би не смяташ желанието ми да се оженя за теб за искрено.

— Напротив. Още щом ме тръшна върху коня си проумях, че си напълно искрен.

— Не съм те тръшнал — възпротиви се той.

— Задните ми части не са съгласни с теб. Продължително мълчание. И после:

— С удоволствие бих направил масаж на…

— Не… си… го… и… помисляй!

Нов изблик на смях. Мегън стисна зъби.

— Много добре, но да знаеш, че не бих го предложил на всяка жена.

— Да не би това да означава, че представлявам нещо по-особено за теб? — изсумтя тя. — След като се познаваме едва от няколко часа?

— Няколко секунди ми бяха напълно достатъчни. Предупредих те — ти открадна сърцето ми.

По-добре побързай да насочиш разговора в друга посока. Подобни думи като нищо ще ти завъртят главата.

Главата ми не е колело, че да се върти. И не се меси там, където не ти е работа.

— Не вярвам в любовта от пръв поглед, Макдуъл. — Това беше лъжа, защото случаят с Тифани доказваше, че такава любов е напълно възможна. — Виж, похотливостта…

— Думите ти ме обиждат, скъпа.

— Време беше.

Локлан избухна в смях.

— Иска ми се да можеш да осъзнаеш колко добре ще се разбираме, когато гневът ти поутихне.

— Кой казва, че съм разгневена? Не съм. Винаги съм си такава начумерена. Това е защото съм отвратително разглезена. Питай Девлин… Е, всъщност е малко късно да го попиташ, но той би потвърдил думите ми. Той даже ме нарича „зверче”.

— О, нищо чудно тогава, че не го харесваш — отвърна Локлан с тон, който казваше: „Това и очаквах от него.”

— Вече ти обясних — отчаяно възкликна Мегън, като се извърна към него в желанието си да му даде веднъж завинаги да се разбере. — Аз обичам…

В същия миг устните му се впиха в нейните. Беше забравила колко отблизо идваше гласът му, но разбойникът явно само бе изчаквал подходящия момент, за да я предизвика да се обърне с лице към него и да я целуне.

За момент Мегън изпадна в шок. Не защото се бе осмелил да я целува — от един проклет крадец можеше да се очаква всичко, — а защото беше толкова хубаво, почти колкото… не, не толкова хубаво. Не изпитваше онази тръпнеща, възбуждаща наслада, която чувстваше при целувките на Девлин. Което не означава, че не изпитваше нищо. Просто усещането не бе тъй прекрасно и опияняващо.

— Престани, Макдуъл — каза тя, като отблъсна шотландеца.

Той й се усмихна без капка разкаяние.

— Не можеш да отречеш, че ти хареса.

— Мога… но няма да го направя — чистосърдечно призна Мегън. — Това обаче няма никакво значение. Да не би да си забравил, че нося в утробата си дете от друг?

— Помня, че го каза, но може би ти си забравила, че аз не ти повярвах. Признай си, скъпа, че си невинна като всички останали девойки.

— Наивна — може, но вече не съм невинна — упорито настоя Мегън. — Виж, знам, че има мъже, които биха се оженили за мен въпреки моето положение, но се съмнявам, че ти спадаш към тази категория. Така че се откажи, Макдуъл. Бременността ми не е нещо, което ще изчезне след ден-два. Напротив, ще става все по-отблъскващо… забележима.

— Забележима — да, но не и отблъскваща, зверче.

При звука на този тъй добре познат глас от устните на Мегън се отрони тихо възклицание. Локлан, от своя страна, изруга доста неприлично. Сетне скочи на крака с пъргавина, която за огромните му размери беше направо изумителна. Мегън също се изправи, макар и по-бавно, но и двамата претърпяха неуспех в опитите си да съзрат Девлин. С изключение на бледата светлина на загасващия огън, наоколо цареше пълен мрак, в който смътно се различаваха само черните сенки на близкия храсталак.

— Ако очакваш покана да се присъединиш към нас, човече, няма да я получиш — каза Локлан. — Не бих казал, че се радвам на появата ти.

— Колко жалко — отговори Девлин. — А пък аз бях сигурен, че ме очакваш с нетърпение.

Мегън и шотландецът се извърнаха едновременно и го видяха да се приближава бавно откъм сенките — не от юг, както можеше да се предположи, а от север. Мегън впери поглед в него с разтуптяно сърце, примряла от радост. Наистина беше дошъл да я освободи. Искаше й се да се втурне към него, да го прегърне, да го обсипе с целувки. Но хладният поглед, който й хвърли Девлин, я възпря.

Локлан беше заинтересуван не толкова от думите, колкото от пистолета, който англичанинът бе насочил към гърдите му.

— Не вярвам, че би направил грешката да си послужиш с тази играчка.

— А ти на мое място би ли я направил?

Макдуъл има наглостта да се ухили.

— Не, не съм толкова глупав.

— И аз не съм — каза Девлин, като се наведе към Раналд, за да вземе пистолета, който шотландецът бе поставил до главата си и да го хвърли надалеч. Сетне стори същото и с оръжието на Гилиън.

— Сигурен ли си в това, човече? — попита подигравателно Локлан. — Доколкото виждам, дошъл си сам.

Девлин сви рамене.

— Наложи се, защото нито един кон не може да издържи на темпото на Цезар.

— А, да, жребецът. Значи все пак сгреших, като го оставих.

— Нима се разкайваш за това, че си проявил щедрост?

— Именно.

Мегън беше чула достатъчно.

— Дали вие двамата няма да престанете с тези дрънканици? Студено ми е, гладна съм и бих искала да си легна в прилично легло, преди отново да направя опит да заспя.

— А пък аз си мислех, че пазя гърба ти от вятъра, скъпа.

— Това ли правеше? — попита тя саркастично. — Никога нямаше да се досетя.

Но негодникът остана невъзмутим.

— Тя каза, че я наричаш „зверче” — обърна се той към Девлин. — Започвам да те разбирам. Естествено, това престава да има значение, когато човек я погледне — довърши Локлан с драматична въздишка.

Мегън изсумтя презрително, демонстрирайки пълното си пренебрежение към неговото остроумие. Девлин я погледна предупредително. Едва сега тя забеляза, че разговорът е разбудил Гилиън и Раналд и че те наблюдават Девлин с изражения, които нямаха нищо общо с безгрижието, проявявано от Локлан. Колко глупаво от нейна страна — да забрави, че се намира в опасност и че двамата с Девлин трябваше тепърва да намерят начин да се измъкнат от нея.

— Не бих убил човек заради това, че е изгубил ума си при вида на едно хубаво лице — каза Девлин.

— Радвам се да го чуя.

— Но заслужаваш да получиш една-две синини, задето се осмели да посегнеш на онова, което е мое.

Мегън не можа да повярва на ушите си. Не, сигурно не бе чула добре. Локлан обаче изобщо не се усъмни в слуха си и избухна в гръмогласен смях, отметнал глава назад. Гилиън и Раналд също се усмихнаха. Нима само на нея й бе останал здрав разум?

— Девлин, всъщност ти нямаш никакво желание да правиш това — изтъкна Мегън със съвършено спокоен глас, или поне се надяваше да е такъв.

— Напротив, скъпа моя — отвърна той с решителност, която я накара да изохка наум. — Не мога да се сетя за нищо, което да бих имал по-голямо желание да направя в момента.

— Но…

— Знаеш ли как се стреля с пистолет?

Тя зяпна, слисана от внезапната промяна на темата и понечи да отвърне: „Разбира се”, но осъзна, че не му е сега времето да лъже само и само за да се изфука, затова каза:

— Не.

— Чудесно — изненадващо заяви Девлин и пъхна пистолета в ръката й, като постави показалеца й върху спусъка и насочи дулото срещу другарите на Локлан. — Така вероятността да ги застреляш, ако дръзнат дори да трепнат, е много по-голяма, нали? И гледай тях, Мегън, не боя. Можеш ли да го направиш?

10. "Любов извън закона" (Сюзън Джонсън) - Отново две сценки: когато Джони се жалва на братовчед си, че Елизабет го отбягва и втората, която е малко след сватбвата на главните герои.

Следващите два дни от сватбените тържества изминаха доста бързо. Джони преследваше Елизабет, а Манроу играеше ролята на негов придружител. Тримата бяха доста объркани и нервни през цялото време. Семейство Греъм организира пикник на открито, разходки с лодки по езерото, импровизирани състезания и танци през цялата нощ. В понеделник следобед бе насрочена самата сватбена церемония.

Джони се придържаше стриктно към обещанието си да се отнася като джентълмен, но това съвсем не означаваше, че ще се откаже да примами Елизабет в своята стая, и то с нейно собствено съгласие. В края на двата тягостни дни той все пак изгуби цялото си търпение и добрите маниери. Чувстваше се в ужасно настроение.

Елизабет успяваше да устои на всичките му опити да я съблазни, но не можеше да противоречи на собствените си желания и копнежи. Тя прекара двете нощи в полубудно състояние, като едва сдържаше порива да се отдаде на чувствата си и да изпита огромното блаженство от близостта с Джони Кари.

През цялото време Манроу считаше за свое неизменно задължение да парира всяка интимност между двамата, като седеше до късно с тях и се опитваше да предпази Елизабет Греъм от самата нея. А също и от опитния си братовчед-съблазнител. До вторник сутринта Манроу се почувства напълно изчерпан и изтощен и тъкмо се бе унесъл в съня си, когато някой грубо го разтърси.

— Тя си е отишла! — рязко заяви Джони. Напълно облечен, той стоеше до леглото на Манроу и го държеше здраво за рамото, разтърсвайки го безмилостно Едва сдържаше гнева си.

— Тръгнала си е тази сутрин. Чудя се дали наистина си е въобразявала, че ще ми избяга така лесно.

При тези думи Джони стисна здраво ръцете си в юмруци. Манроу примига и простена леко от болката в рамото. Джони най-после осъзна, че му причинява болка, и го пусна.

— Извинявай — каза той и се обърна, след което бързо се приближи до прозореца и огледа пътя. Докато наблюдаваше местността по посока на юг, към Англия, Джони неспокойно барабанеше с пръсти по рамката на прозореца. Само след секунда той се извърна към братовчед си и каза с решителен глас:

— Ако желаеш, остани, ако искаш, идвай с мен. Не ми пука кой какво ще си помисли…

— Нищо ново не чувам — язвително заяви Манроу.

— Просто за малко ще се отклоня от пътя — отсече Джони, сприхав и раздразнителен след няколкото дни ограничения и въздържание. — Този път просто ще ти бягам от каишката, Манроу, и ще я последвам. Не ме гледай така! — И като разроши косата си с гневен жест, Джони погледна към братовчед си с поглед, лишен от всякаква благосклонност и търпение. След трите дни на преструвки и уклончиво поведение силите му се бяха изчерпили напълно. — Благодаря ти за напътствията как да се държа благовъзпитано. Три дни подред се боря с непрестанното желание. Днес е вече четвъртият, довлякохме се дотук след толкова тежка езда. А сега и това мъчение и раздразнение, което надхвърля човешките възможности и издръжливост… Така исках да мога да я целуна, докато танцувахме, да усетя аромата на устните й и сапуна с дъх на детелини, който мисис Райд приготвя… Всичко това непрекъснато ми напомняше за онази вечер в Голдихаус. Докато лежах буден тези три нощи, си представях какво прави тя, как е облечена, дали спи гола, или с нощница, дали няма някой, с когото да споделя леглото си…

Манроу повдигна сърдито вежди.

— Добре, добре! — помирително каза Джони, като едновременно с това махна с ръка към него, сякаш за да го успокои. — Нима тогава все така си спи сама? Знаеш ли — внезапно изрече той и се стегна като по команда, — едва не се покачих на дървото близо до нейната спалня, за да я видя. — И като се смръщи, продължи: — Държа се като някакъв влюбен до смърт юноша. И в това състояние, да знаеш, бих нападнал и теб в леглото, ако не беше така космат. Така че не ми остава нищо друго, освен да я настигна и да спя с нея, иначе ще заприличам на някакъв глупак. И ти не можеш да ме спреш!

— Бих казал, че не си струва и да опитвам да те спра, като те гледам! — призна Манроу, докато все още разтриваше наболяващото го рамо. За него ситуацията бе повече от ясна. Сънливостта му се бе изпарила мигновено и той съзнаваше колко безсмислено е да се противопоставя на братовчед си.

— Най-после да постигнем съгласие — заяви Джони с тон на победител. — Идваш ли с мен? Или да приготвям коня си и да тръгвам сам? — В гласа му имаше нещо помирително и благосклонно, подобаващо на вроденото благоприличие и добро възпитание на Манроу.

— Можеш и да не идваш, ако това те обижда — добави бързо той. — Тя избяга по същата причина, поради която аз ще я последвам. Тя самата не може да се пребори с чувствата си, както и аз.

— А може би грешиш?

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да се уверя дали греша, или не.

— А ако това ти струва животът?

Джони нямаше намерение да се впуска в обширни и подробни обяснения за това по какъв начин се бе държала с него Елизабет през тези няколко дни. Той твърде добре познаваше реакцията на жените и чувствата, които умееше да предизвиква в сърцата им. Джони нито за миг не се съмняваше в онова, което тя изпитваше към него. Воините от Редсдейл, разбира се, бяха сериозна пречка, но Джони се съмняваше, че Елизабет би охранявала честта и добродетелността си до такава степен, че да разреши на телохранителите си да го убият.

— Не виждам нищо чак толкова драматично и страшно в това да я последвам — заяви той. — Тя все пак е доста практична жена.

— Което означава, че едва ли ще откликне на твоите домогвалия.

— Ще видим… — леко провлачено отвърна Джони, който чувстваше, че отново е възвърнал самообладанието и нормалното си поведение. Твърде много му бе дошло от такова въздържание и благоразумие през изминалите дни. — Може и да успея да я обладая… преди, разбира се, да е наредила да ме одерат жив.

***

През следващите два дни никой не видя лорд и лейди Кари, освен прислугата, която носеше храната и изнасяше останките, внасяше вода за къпане, чисти кърпи, бельо и цветя и се грижеше за огъня в камината.

И слугите дори рядко ги зърваха, защото господарят и господарката обикновено бяха заети зад спуснатите завеси на леглото.

Сутринта на третия ден те най-после излязоха от спалнята, защото Джони беше поръчал да дойде мадам Ламиер, за да направи проба на сватбената рокля на Елизабет. Формалната част на церемонията беше насрочена за другия ден.

— О, Боже! — възкликна младата жена малко по-късно, когато помощничките на мадам Ламиер се опитаха да съберат кройките на кръста й.

— Миледи е понапълняла — промърмори главната шивачка, докато опъваше плата, който явно вече не достигаше.

В този момент Елизабет срещна погледа на Джони и се засмя.

— Ела тук, скъпа — намеси се съпругът й и я подкани с жест да се приближи. — Нека да видим невъзможна ли ще се окаже тази задача за Ламиер.

По начина, по който Елизабет се запъти към мъжа си, поклащайки предизвикателно бедра, мадам Ламиер незабавно си даде сметка, че за разлика от последния път когато ги беше видяла, те се бяха сдобрили. Тя наблюдаваше като хипнотизирана как младата жена се опитваше да прелъсти Джони, сякаш бяха сами в стаята.

Елизабет притисна тяло между бедрата му, съвсем близо до него, наведе се да прошепне нещо в ухото му и преди да се изправи, го целуна по бузата.

А той беше стиснал крака и не я пускаше. Ръцете му опипваха талията й, след това слязоха надолу към бедрата, устните му се движеха, шепнещи нещо, предназначено само за нейните уши. Бавно пръстите му се провряха под роклята й, която се разтвори на кръста и мадам Ламиер едва не ахна.

Миг по-късно двамата влюбени се разсмяха на нещо свое и Елизабет се отпусна в скута му като куртизанка, която се опитваше да го съблазни, потърквайки се нежно в него. Главата й се отпусна назад върху рамото му; той я беше обгърнал с ръце и я притискаше към себе си.

— Тъй като лейди Кари няма да носи корсети — каза тихо Джони на хипнотизираната си публика, докато съпругата му го хапеше по врата, — ще трябва да направите някои поправки на всичките й рокли. Надявам се, това няма да ви затрудни, мадам Ламиер.

— Разбира се, че не, милорд — отвърна моделиерката, като в същото време се питаше колко време щеше да й е необходимо за това. Питаше се как би могла да разговаря с графа, без да го гледа, защото жена му вече разкопчаваше жилетката му.

— Решихме, че така ще бъде по-добре за бебето — добави той, като целуна съпругата си пред очите на всички — жест, изпълнен с толкова любов и нежност, че всеки един от старите му приятели би се изумил. — Ще трябва да вложите най-доброто, на което сте способна, за сватбата утре, при това без други проби — продължи Джони, възпирайки с ръка Елизабет, която продължаваше да го разсъблича пред всички присъстващи.

Той се усмихна на всички присъстващи.

— А сега моля да ни извините, миледи трябва да си почине.

На всички им беше ясно каква щеше да е почивката на неговата лейди, така че, когато изтича долу в кухнята, за да разкаже на мисис Райд по какъв шокиращ начин бе преминала пробата и как беше съкратена, Хелън завърши възбудено:

— Правят го в същия този миг върху красивия копринен диван в източната всекидневна. Той сам заключи вратата.

— А, значи да кажа на готвача да започва да готви, защото миледи след малко ще бъде гладна. — Доволна усмивка озари кръглото й лице.

— Надявам се, миледи да ангажира достатъчно господаря ни, така че вече да не се налага да виждаме лейди Линдзи и други като нея.

— Както изглежда, миледи ще го задържи завинаги в Голдихаус.

— А това съвсем не е лошо — каза доволно мисис Райд. — Голдихаус е най-подходящото място, в което биха могли да отглеждат децата си.

П.П. Мога да събера още доста, но по-добре да не тръгвам да търся.

Пете, където съм слагала по два момента, при преброяването може да смяташ само този, който ти е по-забавен. Просто не успях да се огранича в случая.

Дано утре да ми остане време за Малори, но като знам какъв хилеж и търсене ме очакват, не смея да се надявам.

Редактирано 23 октомври 200916 г. от Lindsey (преглед на промените)

Тихи много ти е хубава класацията!!! И аз трябва да си я направя втората.....

Радвам се, че се е харесала. А ето и порция номер 2: Малори Как я обичам тази поредица, страхотна е!!!

1. "Твоята магия" / Страшно забавния разговор между Джорджина и Ейми на цветна тематика, хихи. /

— Нищо няма да постигнеш, лельо Джордж — каза Ейми на другия ден по време на следобедния чай.

Джорджина се облегна на канапето, върху което я беше сложил Джеймз, преди да излезе и да я остави да изпълни неприятната си задача. Както се има предвид, че по-рано през деня се беше срещала цели четири пъти с Ейми, без да се издава, че е наясно с положението, бе някак си смущаващо да чуе това, когато не беше казала нищо друго, освен: „Ще налееш ли чая?”

— Да не би да четеш мисли?

Ейми се засмя.

— Четене на мисли? Кристални сфери? Вълшебни пръчици? Напоследък май всички ме смятат за магьосница, която прави чудеса, а?

— Моля?

— Не е нужно да чета мисли, за да знам какво е в ума ти, след като още от сутринта ми хвърляш странни погледи; да не споменавам за някои много забавни прояви на разсеяност от твоя страна. И понеже не съм вече дете, мога да се досетя, че чичо Джеймз ти е изпял всичко и сега е твой ред да се заемеш с мен. Не е ли така?

— Съжалявам, Ейми — каза Джорджина, леко изчервена. — Не съм предполагала, че ти хвърлям странни погледи.

— О, няма значение. Разбира се, Бойд беше леко изненадан, когато ти го целуна по носа и му каза: „До утре”.

— Не може да бъде! — пзпъшка Джорджина. — Така ли направих?

— Най-забавното беше как той три пъти се опита да ти напомни, че утре ще се намира насред океана, но ти просто не му обърна внимание. На излизане оттук брат ти мърмореше нещо за местния климат, който побърква хората.

— О, спри! — Джорджина не можа да не се разсмее — Измисляш си.

— Честен кръст. Добре, че Уорън не беше тук да го види, защото какъвто си е грижовен, щеше да започне да притеснява и вероятно щеше да ги накара да обърнат корабите обратно, за да проверят дали вината е в климата или в съпруга ти.

На Джорджина вече не й беше толкова забавно.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че познаваш Уорън толкова добре, колкото и аз?

— Съвсем не, но той е напълно предсказуем в положителните си страни, а грижовността, която проявява към теб, е една от тях. Ще ти липсват ли твоите братя? — Два, от трите кораба, с които бяха пристигнали, вече бяха в открито море.

— Разбира се, но очаквам да се върнат още след няколко месеца с управител за лондонската кантора.

— Не успя ли да ги накараш да премислят и да назначат англичанин?

— Не.

— Е, Уорън ще е по-податлив на идеята — просто за да може и той да отплава колкото е възможно по-скоро.

— Той не е човек, който се чувства като затворник нa сушата — каза Джорджина.

— Радвам се да го чуя, но аз имах предвид желанието му да избяга от мен, а не да се върне в морето.

Изражението на Джорджина стана твърде сериозно.

— Ейми, не бих искала да те видя наранена.

— Няма. Моята история ще има не по-малко щастлив край от твоята.

— Като се има предвид, че съпругът ми и брат ми са се хванали за гушите, моето не е точно ложе от рози.

— Напротив, просто розите имат и бодли — ухили Ейми. — Самата аз предпочитам нарциси.

— Но ще получиш бурени — предрече Джорджина, без да има намерение отново да разсмива Ейми, но трябваше да изчака за момент, преди да продължи, защото момичето направи точно това. — Казах го съвсем сериозно

— Знам. — Ейми още се усмихваше. — Но, виж, когато го обработя, той ще стане същинско цвете… дали да не кажа плачеща върба?

Джорджина завъртя очи.

— Ох, май наистина се предава по наследство.

— Просто се опитвам да разведря атмосферата, лельо Джордж. Не бива да се тревожиш за това. Брат ти е голямо момче. Може да се грижи за себе си.

— Много добре знаеш, че ти си тази, за която се тревожа. Ейми, скъпа, познавам брат си. Той няма да се ожени за теб.

— Дори и ако ме обича?

— Е… не… имам предвид… това може да промени нещата, но…

— Не казвай, че няма как да се случи, лельо Джордж — прекъсна я Ейми. — В това отношение наистина притежавам кристална сфера, която казва, че много неща са възможни и едно от тях е Уорън да отключи сърцето си за мен. Разбира се, какъвто си е твърдоглавец, той ще държи на горчивия край на историята. Очаквам го.

— Хм, това поне си го схванала правилно. Краят наистина ще бъде горчив — за теб.

Ейми цъкна с език.

— Какво страшно предсказание. Май имам късмет, че любовта слуша сърцето, а не съветите, пък били те и добронамерени.

— Предлагаш ми да запазя своето мнение за себе си? — наежи се Джорджина.

— Разбира се, че не — бързо я увери Ейми. — Просто исках да изтъкна, че съм достатъчно голяма, за да направя избора си сама. Говорим, в края на краищата, за моя живот и за моето бъдеще. Ако не успея да спечеля мъжа, с когото искам да споделя живота си, защото не съм направила всичко възможно, вината ще е само моя, нали? Виж, аз също бих предпочела да оставя инициативата в неговите ръце и цялото това ухажване да протече по нормалния начин, но и двете с теб знаем, че това е невъзможно с човек като брат ти. Затова го правя по мой си начин и ако не стане — не стане. Поне ще знам, че съм опитала.

— Силни думи — каза предпазливо Джорджина.

Ейми се ухили.

— Положението е плачевно, нали?

— Палавница — ухили й се в отговор Джорджина. — Никога не мога да разбера дали си сериозна или не.

— И брат ти не може. Това го изправя на нокти, уверявам те.

— Добре, отговори ми на следното — защо още не си се отказала? Разбрах, че вече неколкократно те е отблъснал.

Ейми махна с ръка при това напомняне.

— Това нищо не означава.

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който ме целува.

— Целува те? — Джорджина рязко се изправи. — Вероятно нямаш предвид истинска целувка?

— Сто процента истинска.

— Ах, този негодник!

— Той не можа да устои…

— Този мерзавец!

— Аз го съблазних…

— Този мръсник! Той вече те е опозорил, нали, Ейми?

— Е, ако ще навлизаме в технически подробности…

— Това решава въпроса. Той трябва да се ожени за теб — каза решително Джорджина.

Ейми подскочи напред.

— Почакай, нямах предвид такива технически подробности, въпреки че някои от ситуациите, в които сме попадали, могат да бъдат разбрани достатъчно погрешно, за да доведат до най-отвратителни клюки. Но всички те бяха мое дело.

— Не лъжи заради него — предупреди Джорджина, която вече едва се сдържаше от възмущение.

— Не бих го направила. — Ейми премисли и каза: Поне докато се оженим. После бих, разбира се, ако е необходимо. Но да не се откланяме от темата. Няма да има принудителна сватба. Чичо Джеймс не ти ли каза?

— Спомена го, но това е без значение, ако брат ми вече…

— Не е… още. Но когато го направи — а той ще го направи, можеш да разчиташ на това — всичко ще се реши между мен и него. Освен това, лельо Джордж, той трябва да ме помоли да се омъжа за него, в противен случаи няма да кажа „да”. Толкова е просто.

— Нищо не е толкова просто, щом е свързано с брат ми. О, Ейми, ти наистина не знаеш какво правиш — Джорджина въздъхна. — Той е един мъчен, огорчен човек. Никога няма да може да те направи щастлива.

Ейми се засмя от сърце.

— Хайде, лельо Джордж, ти мислиш за него такъв, какъвто е сега, но той ще стане съвсем друг, когато се занимая с него.

— Не е ли станал вече?

— Разбира се, че не. Смятам да го превърна в един много щастлив човек. Ще върна смеха в живота му. Не искаш ли това за своя брат?

Въпросът разтърси Джорджина и я накара да преосмисли позицията си. Той й напомни и за разговора й с Реджи, ден след като се беше родила Джаклин, когато бяха стигнали до извода, че Уорън има нужда от свое собствено семейство, за което да се грижи. Изведнъж оптимизмът на Ейми я зарази. Ако някой изобщо можеше да направи чудо с Уорън, то щеше да бъде тъкмо това жизнено, очарователно палаво, красиво момиче, чието сърце бе готово да му даде любовта, от която се нуждаеше.

Джеймз щеше страшно да се вбеси, но съпругата му току-що беше преминала от другата страна на барикадата.

2. "Покорителят" / За мен този момент е точно за категорията, макар да не видях някой друг да го е отчел до сега; не може да се отрече, че Джеймс и Антъни са страшни чешити и буквално са в основата на почти всички смешни сцени в поредицата. /

Сър Антъни Малори махна на келнера да донесе следващата бутилка портвайн и се отпусна в креслото си. После изгледа брат си, който също не беше съвсем трезвен.

— Знаеш ли, Джеймс, стари момко, наистина ще ми липсваш. Трябваше да уредиш нещата в Карибието, преди да се върнеш в Англия. Тъкмо сега, когато свикнах с теб, тръгваш отново на път.

— Откъде да знам, че смъртта на скандалния Хоуки ще се уреди толкова лесно — отговори с усмивка Джеймс. — Забравяш, че единствената причина за завръщането ми беше малкият проблем с Идън. Не можех да знам, че точно по това време той ще свие гнездо в нашето семейство. И дори не подозирах, че семейството великодушно ще ме приеме отново, след като съм скъсал с пиратството.

— Предполагам, че причината беше по-скоро в сина ти Джереми. Беше чудесно да представиш на роднините новия племенник. Щом става въпрос за семейството, всички стават малко сантиментални.

— А ти?

Антъни равнодушно вдигна рамене.

— Такъв съм си аз. Но много се надявам, че ще побързаш да си дойдеш. Когато си тук, сякаш се връща доброто старо време.

— Така е. Добре си поживяхме на млади години, нали?

— И все преследвахме едни и същи жени.

— И слушахме все едни и същи проповеди.

— Те бяха загрижени за нас и ни мислеха доброто. Според мен Джейсън и Еди се ожениха твърде рано. Нямаха никаква възможност да се позабавляват. И все се тревожеха за нас.

— Не ги защитавай, братко — засмя се развеселено Джеймс. — Нима сериозно смяташ, че все още им се сърдя? Ако трябва да бъда честен, аз самият бих се обезнаследил също така бързо, както го направихте вие.

— Аз не съм те обезнаследил — възрази твърдо Антъни.

— Изпий си чашата, старче — отговори сухо Джеймс. — Една здрава глътка ще освежи малко спомените ти.

— Не се тревожи за моята памет, тя все още работи отлично. Бях побеснял от гняв, когато избяга с Реджи онова лято преди осем години. Прекара цели три месеца на борда на пиратския кораб — и то с едно дванайсетгодишно момиче. Когато се върнахте, те напердаших, както заслужаваше, и с това въпросът се уреди. Тогава ми позволи да го сторя, без да се съпротивляваш. Би ли ми обяснил защо?

Джеймс многозначително вдигна едната си вежда.

— Сериозно ли смяташ, че имах някакъв шанс срещу трима ви? Май ме надценяваш, стари приятелю.

— Я престани, братко. Та ти дори не направи опит да се отбраняваш. Може би Джейсън и Еди изобщо не са го забелязали. Но ние с теб сме се били достатъчно често, за да ми убегне.

Джеймс се предаде.

— Признавам, имах чувството, че съм си заслужил боя. Макар че ми достави голямо удоволствие да измъкна Рийгън под носа на големия ни брат. Не можех да понасям Джейсън, след като ми забрани да виждам поне от време на време Рийгън, защото аз…

— Реджи — поправи го механично Антъни.

— Рийгън — настоя упорито Джеймс, възобновявайки за кой ли път стария спор. Десетки пъти двамата се бяха хващали за косите, защото не можеха да се разберат с какво галено име да наричат малката си племенница. Всъщност този спор водеше началото си от дългогодишните усилия на Джеймс да бъде различен от братята си, да върви по свой собствен път, да живее по свои правила. Този път и двамата осъзнаха веднага колко безсмислено е да спорят и започнаха да се смеят.

Антъни отиде дори по-далеч и великодушно предложи:

— Съгласен съм, тази вечер ще я наричаме само Рийгън.

Джеймс демонстративно сложи ръка зад ухото си.

— Добре ли чух?

— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни. — Продължавай да разказваш, преди да съм заспал на стола. А, ето я и втората бутилка

— Пак искаш да ме надпиеш, нали?

— Ни най-малко. — За да разсее съмненията му, Антъни напълни чашите догоре.

— Каза го и когато седяхме при Уайт. Доколкото си спомням, добрият ни приятел Амхърст трябваше да завлече и двама ни вкъщи — и то посред бял ден. Впрочем ти не ми разказа как реагира малката ти жена.

— О, беше много мила, благодаря. Но не си струва да повтарям думите й — отговори кисело Антъни.

Сърдечният смях на Джеймс привлече погледите на посетителите.

— Кажи ми сериозно — къде остана ловкостта ти, братко? Още на втория ден след сватбата изпадна в немилост пред съпругата си, и то заради някаква мръсница. Защо не обясни на ревнивата си женичка, че не си правил нищо с момичето от бара? Въпрос на лош късмет, че откри на ревера ти рус косъм. Но ти отиде в кръчмата заради нея, нали, за да намериш братовчед й Камерън? Не й ли каза?

— Разбира се.

— Но не спомена, че онази вечер момичето беше за мен?

Антъни упорито заклати глава.

— В никакъв случай. Достатъчни са уверенията ми, че между нас не е имало нищо. Казах й, че съм получил недвусмислено предложение, но съм отказал. Все пак това е въпрос на взаимно доверие. Не говорихме ли на същата тема само преди няколко дни, пак в тази кръчма? Крайно време е да престанеш да се месиш в любовния ми живот. Шотландската ми булчица все някак ще го преглътне. Имам си свои средства и начини да я убедя… Но нека се върнем на твоята изповед, ако нямаш нищо против.

За да върви в крак с Антъни, Джеймс също вдигна чашата си.

— Както казах, бях побеснял от гняв срещу Джейсън, който не ми позволяваше да виждам Рийгън.

— Нима си вярвал, че ще се съгласи? Все пак по онова време ти кръстосваше моретата и се занимаваше с пиратство.

— Така е. Вдигах голяма пушилка, но вътрешно не се промених. Джейсън отлично знаеше, че веднага съм готов да изоставя Хоуки, ако ми позволи да посещавам Рийгън. Вместо това той ме лиши от наследство, твърдейки, че съм окалял доброто име на семейството. При това никой не подозираше, че капитан Хоук и Джеймс Малори, виконт Ридинг, са едно и също лице. Джейсън беше упорит като магаре и не се отклони нито на йота от решението си. Какво можех да направя? Това означаваше никога вече да не видя Рийгън. Много добре знаеш, че тя ми е повече от дъщеря. Все пак я отгледахме заедно.

— Можеше просто да се откажеш от пиратството — Антъни не можа да се удържи от тази забележка.

Джеймс отговори със снизходителна усмивка:

— Наистина ли смяташ, че трябваше да се покоря пред Джейсън? Никога не съм го правил. Освен това пиратският живот ми доставяше удоволствие. Предизвикателствата, постоянните опасности, а и нещо много важно: в живота ми отново цареше ред. Пиратството ме измъкна от блатото. Преди да напусна Лондон, здравето ми беше разбито. Чувствах се преситен и опустошен. Е, забавлявахме се доста добре, признавам. Но единственото предизвикателство се състоеше в преследването на дамите и бързото им освобождаване от бельото. А когато се стигнеше дотам, вече не беше интересно. Не ме канеха дори на чай, толкова лоша беше славата ми.

След това признание Антъни избухна в луд смях.

— Ти ме трогваш до сълзи, стари момко.

Джеймс напълни чашите до ръба.

— Изпий си питието, проклетнико! Пиян си много по-симпатичен.

— Нямам намерение да се напия до безпаметство. Обясних го на милата си жена, но тя не ми повярва. Та значи ти излезе в морето и поведе чист и здравословен пиратски живот.

— Аз съм пират-джентълмен — поправи го Джеймс.

— Да, да, точно така — закима Антъни. — Разликата е огромна. Всъщност в какво се състои тя?

— Ще ти обясня. Никога не съм потопил неприятелски кораб, нито съм го взел на абордаж, без да му дам последен шанс. Така и изпуснах доста тлъста плячка. Но и никога не съм твърдял, че искам да постигна успех като пират. Просто се забавлявах.

— Върви по дяволите, Джеймс! За теб това е било просто игра, прав ли съм? Нарочно накара Джейсън да повярва, че се подвизаваш като отмъстител на моретата, че грабиш и палиш и хвърляш нещастните си жертви на акулите!

— Защо не? Брат ни не е щастлив, ако няма с кого да се заяжда. Предпочитам аз да съм жертвата, защото хич не се интересувам от мнението му — за разлика от теб.

— Това е много благородно от твоя страна. — Антъни не можа да удържи тази саркастична забележка.

— Смяташ ли? — засмя се Джеймс и погълна на един дъх чашата си. Антъни побърза да я напълни отново. — Открай време съм такъв.

— Доколкото разбирам — установи неохотно Антъни, — ти винаги си дразнил Джейсън нарочно.

Джеймс обезоръжаващо сви рамене.

— Животът би бил много скучен без малките закачки, не мислиш ли и ти така, братко?

— Доставя ти голямо удоволствие да нервираш Джейсън, нали? Признай!

— Щом ми позволява…

Но лицето на Антъни се разля доволна усмивка.

— Всичко е наред. Нямам повече въпроси. Главното е, че ти се върна в лоното на семейството и ние ти простихме позорните дела. Остава само да отговориш на въпроса ми защо се примири с понесеното поражение.

Джеймс вдигна едната си вежда.

— Не отговорих ли? Съжалявам, но ти все ме прекъсваш.

— Добре, отсега нататък ще си мълча.

— Възможно ли е?

— Джеймс…

— Е, Тони, постави се поне веднъж на мое място и отговорът ще дойде от само себе си. Не е толкова трудно. Исках просто да прекарам известно време с малката ни племенница. Освен това смятах, че ще й доставя удоволствие, като й покажа света. И излязох прав. Но колкото и да се наслаждавах на присъствието й, скоро осъзнах, че съм постъпил зле, и я върнах обратно. От само себе си се разбира, че докато тя беше на борда, не се занимавах с пиратство, но морето е непредвидимо. Бури, други пирати, врагове, всичко е възможно. Признавам, рискът беше минимален, но все пак не беше равен на нула. А ако с Рийгън се бе случило нещо…

— Божичко, безогледният Джеймс Малори е станал жертва на собствената си съвест! Никога не бих повярвал!

— Напротив, напротив. И аз имам мигове, в които се замислям за самия себе си — отговори сухо Джеймс и хвърли гневен поглед към брат си, който се смееше с цяло гърло.

— Какво казах току-що? — попита невинно Антъни. — Забрави го, братче! Я да му обърнем по още едно! Знаеш ли — прибави с цинична усмивка той, — като си помисля как всяка година аз представях момичето на приятелите ни, все съвършени джентълмени, а ти си я завел сред глутница пирати…

— Те я обожаваха. Докато детето беше на борда, главорезите бяха любезни и мили.

— С това ние двамата спомогнахме за всестранното й възпитание.

— Точно така. Но как можа да се омъжи за Идън, този проклет негодник?

— Малката го обича, за съжаление.

— Това и аз си го помислих.

— Признай, Джеймс, ти не можеш да търпиш момъка само защото е омесен от същото тесто като теб. Според теб на Реджи не й трябва такъв мъж.

— Аз съм на друго мнение, драги. Това е причината, поради която ти не го харесваш. Аз го намразих заради мръсните обиди, които ми хвърли право в лицето, след като разруши кораба ми и офейка.

— Все пак ти си го нападнал — възрази Антъни, който беше чул доста подробности около тази битка, включително и факта, че синът на Джеймс е бил ранен и се е отказал завинаги от пиратството.

— Не си прав — възрази уморено Джеймс. — Но както и да е, не ми стигат подигравките, ами миналата година той стана причина да вляза в затвора.

— Да, след като ти го преби от бой. Защо премълчаваш, че Никълъс е подпомогнал бягството ти, преди да офейка за Западна Индия? Сигурно го е мъчела нечиста съвест?

— Той твърди, че го е направил, защото иначе е щял да пропусне обесването ми.

Антъни избухна в смях и се удари по бедрото.

— Типично за това дръзко конте! Но да му отдадем дължимото, братко. Ако не те бяха затворили с помощта на новия ни племенник, никога нямаше да представиш толкова успешно смъртта на пирата Хоуки. Така успя да избегнеш въжето и едновременно с това изгори всички мостове зад гърба си. Днес се разхождаш из Лондон с високо вдигната глава и никой не те преследва.

Двамата отново изпразниха чашите си.

— Откога защитаваш този млад паун?

— Божичко, нима го правя? — уплаши се искрено Антъни. — Съжалявам, стари момко. Никога вече, уверявам те. Той е жалък безделник. За нищо не го бива.

— Но Рийгън му дава да се разбере — добави Джеймс със злобна усмивка.

— Как?

— Всеки път, щом разбере, че се е карал с някого от нас, го оставя да спи на дивана.

— По дяволите, наистина ли?

— Разбира се, знам го от самия него. Посещавай ги по-често, докато ме няма.

— Да пием за това — ухили се злобно Антъни. — Идън на дивана, ех че гледка!

— Не е толкова лошо, колкото кашата, която си забъркал с младата си жена.

— Не започвай пак, ако обичаш!

— Не се бой. Но се надявам да загладиш положението, докато се върна. Защото след няколко месеца ще освободя Джереми от твоето опекунство и няма да има кой да застава между вас. Ще останеш сам с малката шотландка и…

Смехът на Антъни прозвуча унило, но все пак с надежда.

— Но ти ще се върнеш, нали?

3. "Подаръкът" / Евала, Йори, добре, че ме подсети за тази сцена, култова е! /

— Весела Коледа, Дже…

— Весела, как ли не! — грубо я прекъсна той. Обаче се спря, усмихна се и додаде. — Къде е онзи негодник, брат ми?

— И кой брат по-точно имате предвид? — изненадано попита жената макар да знаеше, че той никога не би се изказал по този начин за Едуард или Джейсън. Джейсън й споделяше всичко, което се отнасяше до семейството му, и тя го познаваше не по-зле от него. Затова презрителният му отговор всъщност не я изненада.

— Хлапакът.

Обаче заплашителният блясък в очите му я сепна. Огромен, рус и красив, Джеймс Малори приличаше на по-големите си братя и рядко някой можеше да каже, че го е виждал сърдит. Когато бе разгневен на някого, той спокойно го разкъсваше на малки парчета с остроумието си, а неразгадаемото изражение на лицето му с нищо не подсказваше на нещастната жертва какво я очаква.

Чул гласа на Джеймс, хлапакът или, по-точно, Антъни провря глава през вратата на салона, за да разбере какво е настроението на брат му. Не бе трудно да се досети по кръвнишкия поглед, който получи. Това обясни светкавичното затръшване на вратата.

— О, Боже! — възкликна Моли, когато Джейсън се запъти с яростна крачка към салона. Макар че през годините бе свикнала с избухванията на членовете на семейство Малори, понякога все още се тревожеше за последствията.

Това, което последва, бе като начало на бойни действия. Джеймс се притисна с цялата си тежест към вратата на салона, докато от другата страна Антъни се опитваше с всички сили да й попречи да се отвори. Отначало Антъни успя. Той не бе толкова тежък като брат си, но беше по-висок и мускулест. Ала би трябвало да знае, че не можеше да издържи вечно, особено когато Джеймс натисна с рамо вратата и тя се отвори почти наполовина, преди Антъни да успее отново да я затръшне.

Отчаяният опит на Антъни да разреши проблема си изтръгна още едно „О, Боже!” от устните на Моли.

Когато Джеймс за трети път натисна с всичка сила, вратата се отвори рязко и отекна оглушителен трясък. Няколко минути по-късно Джеймс отново бе на крака, изтупвайки дребните трески от дървото, посипали се по раменете му.

Разтревожени от шума. Реджи и Моли се втурнаха в салона.

Антъни бе грабнал дъщеря си Джейми, която до преди малко гледаше коледното дърво с бавачката си, и я държеше като щит пред себе си. Дървото лежеше безславно на пода. Антъни знаеше, че брат му никога не би рискувал да нарани някое от децата и хитрината му успя.

— Хлапетата се крият зад деца! Колко удобно! — презрително изсумтя Джеймс.

— Нали? — ухили се Антъни и целуна дъщеря си по главичката. — Действа безпогрешно като жив щит.

Обаче Джеймс изглежда не оцени хумора в ситуацията и заповяда, по-скоро излая:

— Пусни племенницата ми!

— Не бих си го и помислил, старче… поне не и докато не разбера защо си толкова ядосан, че искаш да ме убиеш.

Розлин, съпругата на Антъни, която се бе навела над единия от близнаците, изрече, без да се обръща:

— Извинете ме? Забранявам всякакви убийства пред децата.

Усмивката, която заигра на устните на Антъни, накара Джеймс да повдигне русите си вежди към него. Познавайки брат си, това бе солидно предупреждение за Антъни, че това, което ще последва, никак няма да му се поправи.

Джеймс не счете за нужно повече да го държи в напрежение и застрашително изръмжа.

— Не се изисква голямо въображение, за да си представиш какво ще се случи, когато Джак изведнъж изтърси пред майка си „Проклет вечен ад”. После се запитай какво би последвало, когато Джорджи попита дъщеря си къде е чула подобни думи. И сега си представи какво ще стане, когато Джак, без да подозира, че току-що е шокирала майка си, изтърси най-невинно, че чичо й Тони ги е завел двете с Джуди в Найтън Хол. И накрая си представи как Джорджи ме преследва, настоявайки да узнае защо съм ти позволил да заведеш дъщерите ни в онова мъжко заведение, където размяната на юмруци е нещо обичайно, а картоиграчите се ругаят при всяка загуба — място, напълно неподходящо за шестгодишни, защото там свободно се обсъждат неща, които никога не би трябвало да достигат до невинните им детски уши. А след това си представи как Джорджи изобщо не ми повярва, когато я уверих, че не съм и подозирал, че можеш да бъдеш толкова безотговорен. Тя ме обвини, задето съм ти позволил да ги заведеш там. А след като аз дори не знаех, че си ги завел там, представи си кого ще обвиня за цялата тази бъркотия?

Дори и Реджи си пое дълбоко дъх след приключването на тази дълго тирада. Отначало Антъни изглеждаше искрено смаян, но сега изглеждаше по-скоро смутен, особено когато съпругата му се извърна и го изгледа с присвитите си лешникови очи със златни точици. Очевидно шотландският й темперамент щеше да избухне всеки миг.

— О, Господи, не мога да повярвам на ушите си! Нима си направил подобно нещо? Наистина ли си завел Джуди и Джак в Найтън Хол? Нима не си помисли какво ще причини това място на две впечатлителни малки момичета.

Антъни потрепери и се опита да обясни:

— Не, не беше точно така, Роз, наистина не беше. Заведох момичетата в парка. Спрях се в Найтън Хол, за да разменя една-две думи с Амхърст. Ти ме беше помолила да ги поканя двамата с Франсис на вечеря, а аз знаех, че този ден той ще бъде в Найтън Хол. Как бих могъл да предположа, че момичетата ще се измъкнат от каретата и ще ме последват вътре?

— Когато всички знаят, че онези две лудетини обичат да си пъхат носовете там, където не им е мястото? — процеди през стиснати зъби жена му и се извърна към Реджи. — Вземи другите две деца — рече тя и вдигна близнаците. — Ще оставим Джеймс да продължи това, което е започнал.

Реджи се опита да прикрие усмивката си, докато взимаше Джейми от Антъни, улови ръчичката на другото дете и излезе след Розлин от стаята.

Джеймс се облегна на вратата, след като тя се затвори, скръсти ръце пред широките си гърди и заяви на слисания си брат:

— Как се чувстваш сега, старче? Тя поне ти говори, докато Джорджи не ми е проговаряла от една седмица.

— По дяволите! — изръмжа Антъни. — Можеш да престанеш да ме обвиняваш. Чу какво казах. Не съм завел нарочно момичетата в Найтън Хол. Същото нещо можеше да се случи и на теб.

— Не съм съгласен — отсече Джеймс. — Аз не съм толкова глупав.

Антъни се зачерви от гняв, но когато отговори, в гласа му прозвуча виновна нотка.

— Това, последното, ще го пропусна. Значи искаш парче от мен, така ли? И няма да се примириш? Е, добре, давай.

— С удоволствие.

...............................................

Когато същата сутрин Джеймс влезе в трапезарията, появата му предизвика различни реакции. Онези, които не знаеха, че е пристигнал, се надигнаха, за да го поздравят, но усмивките им замръзнаха, когато видяха изражението на лицето му. Тези, които знаеха за пристигането му и за това, което бе последвало, или тактично си мълчаха, ухилени до уши, или бяха достатъчно глупави, за да направят някоя и друга забележка.

Джеръми се оказа от вторите и третите, когато се обади с усмивка:

— Е, знаех си аз, че горкото коледно дърво не ти с причинило това, макар че доста смело се опита да го повалиш.

— И доколкото си спомням, успях — кисело промърмори Джеймс, но след миг додаде. — Нали не е окончателно съсипано, хлапе?

— Загубило е някое и друго клонче, но като се сложат онези малки красиви свещи, нищо няма да се забележи — поне ако някой друг довърши тази работа вместо мен. Аз съм много по-добър при окачването на имела.

— Както и при използването му — отбеляза Ейми и дари с усмивка своя красив братовчед.

— Това се разбира от само себе си — смигна й Джеръми.

Наскоро Джеръми бе навършил двадесет и пет и се бе превърнал в един очарователен млад развейпpax. По ирония на съдбата той толкова много приличаше на чичо си Антъни, че бе като негово копие на млади години. Ала вместо да се метне на собствения си баща, Джеръми имаше кобалтовосини очи и черни коси, които малцина от семейство Малори притежаваха — тези, които приличаха на своята предшественичка, за която се говореше, че била циганка.

Споменаването на имела и целувките отново потопи Джеймс в мрачно настроение. Знаеше, че тази година той нямаше да се целува под имела, особено след като съпругата му отказа да дойде в Хавърстон заради своето мрачно настроение. По дяволите! По един или друг начин щеше да уреди нещата помежду им. Да си го изкара на Антъни, не бе помогнало особено много — е, може би малко.

— Не ми се ще да видя как ли изглежда съперникът ти — отбеляза Уорън, който продължаваше да се взира в насиненото му око и няколкото нареза на лицето му.

Джеймс предположи, че думите му бяха нещо като комплимент, след като Уорън многократно бе изпитал юмруците му на гърба си.

— Бих искал лично да поздравя този съперник — отбеляза Никълъс със самодоволна усмивка и получи един ритник под масата от съпругата си.

Джеймс кимна към Реджи.

— Оценявам жеста ти, скъпа моя. Моят крак е твърде далеч за да достигне този негодник.

При тази забележка младата жена се изчерви, задето ритникът й бе забелязан. Физиономията на Никълъс придоби трагикомичен вид.

— Чичо Тони все още ли е сред живите? — попита Ейми вероятно защото миналата вечер нито той, нито брат му Джеймс се бяха върнали долу в салона.

— Дай ми още няколко дни, за да го разбера, малка палавница, защото в момента и аз самият не съм съвсем сигурен — рече Антъни, докато бавно влизаше в стаята с притисната до тялото си ръка, сякаш предпазваше няколко счупени ребра.

Една многострадална въздишка се отрони от устните му, когато зае мястото си на масата срещу брат си. Джеймс я чу и завъртя очи.

— Престани да се преструваш, негоднико — презрително отбеляза той. Съпругата ти не е тук, за да види театралното ти представление.

— Не е ли? — Антъни се надигна, огледа масата, нацупи се и се отпусна отново в стола си — този път без въздишка. Обаче не пропусна да се оплаче на Джеймс. — Да знаеш, че си ми счупил няколко ребра.

— Как ли пък не, макар че трябва да призная, че сериозно обмислях дали да не го сторя. Между другото, още не ти се е разминало.

Антъни го изгледа кръвнишки.

— Вече сме твърде стари, за да се бием.

— Говори само за себе си, старче. Един мъж никога не е твърде стар за едно хубаво упражнение.

— А, значи това сме правили? — сухо отбеляза Антъни и внимателно опипа насиненото си око. — Упражнявали сме се, така ли?

Джеймс повдигна вежди.

— А нима не правиш това всяка седмица в Найтън Хол? Обаче разбирам смущението ти в случая, след като си свикнал ти да раздаваш удари, но не и да получаваш. Това може да ти създаде погрешно впечатление за нещата. Радвам се, че успях да разсея заблудата ти.

В този миг влезе Джейсън, огледа пострадалите лица на двамата си по-малки братя и отбеляза:

— Мили Боже, май не се отказвате дори и по време на най-светия християнски празник, така ли е? Ще се видим в кабинета ми.

Последното бе изречено с добре известния на всички безпрекословен тон, след което маркизът на Хавърстон се обърна и излезе от стаята. За Джеймс и Антъни бе ясно, че трябва незабавно да го последват. Джеймс се изправи с непроницаемо изражение на лицето и заобиколи масата.

Антъни изсумтя раздразнено.

— На нашата възраст да ни вика в кабинета си, сякаш сме ученици! По дяволите, не мога да повярвам! Обаче не съм забравил кой започна пръв…

— О, стига, хлапе — промърмори Джеймс и повлече брат си към вратата. — Мина доста време, откакто не сме имали удоволствието да слушаме високопарните поучения на Джейсън. Самият аз ги очаквам с нетърпение.

— Не се и съмнявам — възмутено отвърна Антъни. — На теб винаги ти е доставяло удоволствие да го дразниш.

Джеймс се ухили самодоволно.

— Така беше, нали? Е, не го отричам. Нашият по-голям брат е толкова забавен, когато се разбеснее. Винаги съм имал чувството, че покривът всеки миг що се срути над главите ни.

— Е, в такъв случай нека сме сигурни, че ти ще бъдеш този, който ще посрещне първия му изблик на гняв — тросна се Антъни, отвори вратата на кабинета и мигом се впусна в обвинителна тирада срещу брат си Джеймс — Джейсън, старче, миналата вечер се опитах да успокоя този огромен разбеснял се бик, наистина опитах, но без успех. Обвинява ме…

— Огромен разбеснял се бик? — прекъсна го Джеймс и златистите му вежди леко се повдигнаха.

— … задето Джорджи не желае да разговаря с него — продължи Антъни. Благодарение на него и мен ме постигна същата участ, защото от снощи Розлин не ми е продумала.

— Огромен разярен бик? — повтори Джеймс. Антъни го стрелна с поглед и се ухили доволно.

— Сравнението ти приляга, повярвай ми.

— Достатъчно! — изплющя гласът на Джейсън, който бе застанал изправен зад бюрото. — Бих искал да чуя цялата история от начало, ако позволите.

— Да, ти пропусна най-интересната част, Тони — усмихна се Джеймс.

Антъни въздъхна и започна да разказва на големия си брат.

— Беше просто нещастно стечение на обстоятелствата, Джейсън, наистина бе така и ако трябва да сме честни, би могло да се случи на всеки от нас. Джак и Джуди успели да се промъкнат без мое знание в Найтън Хол. И само защото през онзи ден бяха поверени на грижите ми, сега ме обвиняват, че малките сладурчета са изтървали някоя и друга фраза, която не би трябвало да съществува в невинните им речничета.

— Това е малко поукрасен вариант на историята — намеси се Джеймс. — Нека не забравяме да споменем, че Джорджи не обвинява теб, а изцяло мен, сякаш аз бих могъл да знам, че ти ще бъдеш толкова безмозъчен, че ще заведеш момичетата на подобно място…

— Ще оправя нещата с Джорджи веднага щом пристигне — измърмори Антъни. — Можеш да разчиташ на мен.

— О, знам, че ще го направиш, но ще трябва да се върнеш в Лондон, защото тя няма да дойде тук. Не желае да помрачава празника на всички с лошото си настроение и реши, че ще е по-добре да си остане у дома.

Антъни придоби ужасен вид и нещастно изстена.

— Но ти не ми каза, че тя ти е толкова сърдита.

— Не съм ли? Да не би да смяташ, че ти подредих така окото само защото тя е малко ядосана?

— Достатъчно — сурово отсече Джейсън. — Цялата ситуация е недопустима. И честно да ви кажа, изумен съм, че откакто се оженихте, и двамата сякаш загубихте способността си да се оправяте с жените си.

Това последното беше удар под пояса, особено когато се отнасяше за двама бивши женкари.

— Е — побърза да се защити Джеймс, — американските жени са изключение от всяко правило и освен това са много упорити и твърдоглави.

— Същото важи и за шотландките — додаде Антъни. — Те не се държат като обикновените английски жени, Джейсън, наистина не го правят.

— Няма значение. И двамата знаете отлично колко много държа на семейните събирания тук за Коледа. Сега не е време за каквито и да било побоища и разправии. Вие двамата трябваше да уредите взаимните си недоразумения, преди да започнат празниците. Погрижете се незабавно за това дори и да се наложи да се върнете в Лондон.

Казал каквото имаше да казва, Джейсън се запъти към вратата и остави по-малките си братя да обмислят държанието си или, по-точно, липсата на държание, но преди да излезе, добави:

— И двамата приличате на две раздразнени мечки. Имате ли представа какъв пример давате на децата?

— Раздразнени мечки, как ли не — изсумтя Антъни, когато вратата се затвори.

Джеймс погледни към тавана и рече:

— Е, поне покривът още не се е срутил.

4. “Твоята магия” / Джеймс и Антъни разбират в кого е влюбен Уорън; тази сцена насъбра голяма подкрепа и с право. /

— Какво, по дяволите, правиш ти тук? — възкликна изненадано Антъни, изниквайки иззад гърба на Джеймз върху паркета на балната зала.

— Същото бих могъл да те попитам и аз.

Антъни направи гримаса на отвращение.

— Не ти ли е известно, че моята малка възлюблена обожава танците? Не знам как го постига, но доста често ме мъкне по места като това. А какво е твоето извинение?

— Ейми — каза в отговор Джеймз и кимна към синя бална рокля, която точно в този момент премина покрай тях. — Малката палавница реши в последния момент, че би искала да присъства на този бал и не успях по никакъв начин да я разубедя.

— И понеже Еди и Шарлот не са в града, ти лепнаха ролята на възрастна компаньонка? При това самотна. Джордж не е ли вече готова да се покаже пред света?

— Не съвсем, но затова пък се оказа, че е съвсем готова да рецитира думи като „дълг”, „отговорност” и „трупане на опит”, така че какво можех да направя? Само ако знаех, че ти ще бъдеш тук, щях да възложа това удоволствие на теб. Всъщност, след като си вече тук…

— О, не — засмя се Антъни. — Аз дадох своя дял в грижите за малките птиченца с Реджи. Боя се, че сега е твой ред.

— Ще запомня това, магаре такова, ще видиш — отговори Джеймз навъсено.

Антъни постави ръка върху раменете на брат си.

— Горе главата, старче. Поне той е тук, за да те забавлява.

Джеймз проследи посоката, в която бе кимнал брат му, за да види високия американец на отсрещната страна на подиума за танци. В официалните си дрехи Уорън изглеждаше доста различно… почти цивилизовано. С известно задоволство Джеймз отбеляза, че той се забавлява не повече от самия него, но това не подобри настроение го му. Хиляди пъти би предпочел да си бъде у дома при своята съпруга.

— Вече го забелязах — намръщено каза той. — Тъкмо бях решил, че ме е споходил късметът, след като през по-голямата част от седмицата този хубостник не идваше на семейните сбирки у дома.

— Известно ли ти е, че трябва да благодариш на мен за тона? Осмелявам се да твърдя, че всяка вечер той се просва в леглото си с пъшкане и охкане — на такъв изнурителен режим съм го поставил.

— Значи все пак ти е позволил да му даваш уроци?

— Ти съмняваше ли се? — попита в отговор Антъни. — Той се е посветил изцяло на идеята да усъвършенства уменията си и с тези дълги ръце… Не се изненадвай, старче, ако при следващото ви сбиване те просне по задник.

— Май че ти, драги, отдавна не си бил просван по задник — върна му го Джеймз. — Ще се радвам да ти помогна.

Антъни само се засмя.

— Нека да го отложим още за известно време, а? Докато съпругите започнат да проявяват повечко разбиране, Рос става ужасно сприхава, когато не одобрява постъпките ми, проклет да съм, ако не е така.

— Не ми се ще да го казвам, но така само ме правиш още по-нетърпелив.

— А какво ще каже Джордж?

— Вероятно ще ми благодари. Знаеш, че не си сред любимците й.

Антъни въздъхна.

— Сега пък какво съм направил?

— Предложи да даваш уроци на брат й.

— А тя как е разбрала за това?

— Може аз да съм й споменал.

— Хм, прекрасно — проплака Антъни. — Не знае ли, че правя услуга на момъка?

— И двамата знаем заради кого му правиш услуга. И оценявам това, независимо от мнението на Джордж.

Антъни внезапно се ухили.

— Надявам се, че ще си спомниш за тези думи, когато приключа с уроците, защото той наистина съвсем не се справя зле. Естествено, за разлика от твоите юмруци, неговите не са тежки като павета, но и той се бие здраво, когато му попаднеш на мушката. Аз самият се прибирах и къщи с доста болежки през тази седмица.

Джеймз не изглеждаше обезпокоен.

— Значи след колко време ще се почувства готов?

— Бих казал след месец, но с неговото нетърпение ще ми бъде трудно да го убедя да чака толкова дълго. Момъкът наистина е като буре, пълно с барут от кипящи емоции и макар да смятам, че с удоволствие би си го излял върху теб, не съм съвсем сигурен, че ти си единственият виновник.

— О, нима?

— Тази вечер го зърнах на няколко пъти да се взира е пламнал поглед пред себе си, а и двамата с теб знаем каква е обичайната причина за това?

— Горкото момиче — отговори Джеймз. — Някой би трябвало да я предупреди.

— С удоволствие бих го направил, ако знаех коя е, но той не се издава. Направо освирепява, когато го подкача за това. Впрочем, смея да твърдя, че именно неговата ярост ще бъде единственото ти преимущество пред него когато приключа с обучението.

— Запознат съм с нея и с неспособността му да я контролира.

— Да, предполагам. Но се чудя към кого ли е насочена точно в този момент?

Джеймз отново проследи погледа на Антъни през залата, за да види, че Уорън най-определено следи разгневено някого на подиума за танци. Имаше прекалено много танцуващи двойки, за да се разбере точно кого, но любопитството на Джеймз с положителност бе възбудено и той го изрази на глас:

— Мислиш ли, че може да е влюбен?

— Проклет да съм, ако не е така — ухили се Антъни. — Ще стане интересно.

— Да, ако направи нещо повече от това да гледа разгневено.

— Къде остана вярата ти, старче? Вечерта едва е започнала. След малко той вероятно ще танцува с момичето или ще удуши кавалера му.

Джеймз изведнъж въздъхна.

— Не ми се иска да го казвам, но може би грешим.

— Как ли пък не — възпротиви се Антъни; после попита:

— Защо?

— Защото предполагаме, че сме свидетели на изблик на ревност, но според Джордж брат й е неспособен на подобни чувства.

— Абсурд.

— Бил е зарязан и не е успял да го преглътне.

— А-ха, това обяснява много неща. Но тогава защо, по дяволите, е толкова напушен? Да не би вече да си говорил с него?

— Страхувам се, че този път не мога да поема отговорността за неговото настроение. Говорих с няколко от братята му — понеже те всички са тук — но Уорън ме отбягва.

— Колко умно от негова страна, като се има предвид собственото ти настроение.

— Така като гледам, ти още не си се покрил.

Антъни се усмихна.

— Значи още обичам да живея сред опасности.

— По-вероятно е да си се уморил от живота.

Антъни се изкиска.

— Твърде много харесваш жена ми, за да навредиш на любимия и съпруг.

— Не ми се иска да те разочаровам, драги, но след като съм готов да пребия брата на собствената си съпруга, какво те кара да смяташ, че…

— Защо не си спестим това, Джеймз? — прекъсна го Антъни, защото вниманието му беше привлечено от нещо друго. — Нашият приятел май се размърда.

Двамата проследиха как Уорън си проправи път между танцуващите двойки към предната част на балната зала. Ръстът му им позволи да не го изпускат от очи, но нямаха възможност да видят при кого се спря. Миг по-късно един наконтен младеж напусна подиума, без ни най-малко да изглежда доволен.

— Е, можеш ли да видиш коя е нещастната дама, от която той се интересува толкова? — попита Джеймз.

— Не виждам нищо друго, освен проклетата му глава — подиумът е толкова претъпкан. Но бъди търпелив. Те ще се завъртят покрай нас само след… проклятие, ще го убия!

Джеймз съзря синята рокля в мига, в който и Антъни стори това. Антъни тръгна напред. Джеймз веднага го дръпна обратно.

— Задръж — каза той мъдро и като че ли леко развеселено. — Преди да правиш прибързани заключения, драги, бъди така любезен да си припомниш, че нашата Ейми е твърде млада за този нехранимайко. Мили боже, наистина ли си мислиш, че той би насочил нечестивите си помисли към такова невинно дете?

— Ти ли го защитаваш?

— Отвратително, нали? — съгласи се Джеймз. — Но според Джордж той може и да третира жените с пълно безразличие, но подбира онези, които могат да го понесат а не непорочни девици. Бих искал да мога да кажа, че е толкова извратен, но той не е.

Антъни се поуспокои, но не много.

— Тогава защо ще танцува с Ейми?

— А защо не, след като тя вероятно е единствената жена тук, която той познава, освен съпругата ти?

— Но защо тогава да не почака, докато танцът свърши — попита Антъни.

— Предполагам, че не е в състояние да се добере до скъпото ни момиче между танците. Да не би да не си за белязал, че тази вечер около полите й пак се въртят толкова млади магарета, колкото и на предишния бал, ако не и повече, и че откакто сме дошли, не е слизала от подиума?

Антъни въздъхна.

— Добре, добре, има логика в думите ти.

— Повече, отколкото в това, което ти си мислеше.

— Предполагам можем даже да допуснем, че момъкът проявява нещо повече от умерен интерес към човека, когото гледаше толкова намръщено преди малко.

— Тази вечер въображението ти работи прекалено много, драги. Какво си си наумил сега?

— Ами, това е повече от очевидно, нали? Той използва Ейми, която определено е най-хубавото момиче тук след съпругата ми, разбира се — за да накара своята избраница да ревнува.

— Не ми се иска непрекъснато да ти противореча Тони, наистина не ми се иска, но съвсем не е необходимо причината този приятел да се напуши така, да е жена и ревност. Собствените му братя са в състояние да го вбесят точно толкова, колкото и всеки друг. Може да го направил който и да било от тях.

— Но те не са на подиума за танци. Трима от тях играят карти в съседния салон, а четвъртият разговаря ей там с една от бившите любовници на Идън.

— Прав си. — Джеймз се намръщи угрижено и отново затърси с поглед Ейми и Уорън сред танцуващите. — Ти ме караш пак да се замисля. Почти съм готов да отида да поискам… — Той не довърши. Най-после бе успял да съзре Уорън и да види, че изражението на американеца е станало още по-свирепо и че ядът му е насочен не към друг, а тъкмо към Ейми. С тих, но не и лишен от емоции глас, Джеймз промълви: — Този човек е мъртъв.

Антъни също беше видял това, което бе видял и брат му.

— Значи смъртоносните му погледи са били предназначени за Ейми. Но защо?

— По дяволите, защо, според теб, задник такъв?

— Искаш да кажеш, че съм бил прав? Почакай. — Този път Антъни дръпна брат си назад, но не за да спаси кожата на Уорън, а по-скоро за да запази част от тази кожа за себе си. — Смятам, че това ми дава право да ударя пръв, братко.

— Можеш да вземеш онова, което ще остане от него.

— Тъкмо това ме притеснява; ти не оставяш нищо — изтъкна Антъни. — Помисли и за друго — не можем да го изкормим точно тук. Някой може да възрази срещу кръвта по подиума за танци. Освен това, както многократно не ти се искаше да казваш тази вечер, може да грешим.

— Нека този янки се моли да е така — каза Джеймз мрачно.

5. "Твоята магия" / Трябва да отдадем заслуженото и на продължението на 4-то място. /

— Разполагаш с една секунда, янки, за да ме убедиш, че нямаш никакви помисли спрямо моята племенница.

Във всеки друг случай Уорън не би отговорил нищо, само би се приготвил за бой. Но това беше съпругът на сестра му. Това беше още и мъжът, когото нямаше шанс да победи… все още. А и причината, поради която Джеймз изглеждаше така дяволски разлютен, бе толкова абсурдна, че Уорън почти се разсмя.

Господи, това вече наистина беше прекалено. Момичето го преследваше най-нахално, а сега той трябваше да отговаря за това. Как ли пък не!

— Нямам — каза той натъртено.

— Защо ли не ти вярвам? — попита Джеймз.

— Престъпление ли е да танцувам с нея?

— Престъпление е да я гледаш така — каза Джеймз.

Вътре в себе си Уорън изстена. Е, тя го беше предупредила, че някой може да забележи. Но трябваше ли да са точно тези двамата?

Той се опита да намери благовидно извинение.

— Имам си достатъчно грижи, Малори. Начинът, по който гледам хората, често няма нищо общо с тях самите.

Това беше вярно, но не и в случая. Проклятие, караха го да се чувства като неопитен младеж, пипнат със смъкнати гащи. И това при положение, че единственото, което бе направил, беше да се опита да отблъсне момичето. И да не мисли за нея повече, отколкото е необходимо. И почти да прави любов с нея насред един проклет коларски път. Образите изплуваха пред очите му, горещи и властни.

— Не ми се иска да го казвам — трезво каза Антъни — но това е напълно възможно, Джеймз.

— За него наистина е възможно — съгласи се Джеймз, въпреки че все още таеше достатъчно съмнения, за да попита: — Значи тя изобщо не те привлича?

— Не съм казал това — чу се Уорън да отговаря, почти в нейна защита.

— Неправилен отговор, янки.

Заради това малко откровение Уорън отново бе при кован към стената. Този път главата му се удари силно което накара кръвта му да кипне.

— Нима искате да отрека, че тя е невероятно красива? — изръмжа той. — Трябва да съм умрял, за да не видя това. А сега махни ръцете си от мен.

Ръцете не се махнаха от сакото му, но гласът на Джеймз поомекна.

— Твърде млада е за теб, за да го забелязваш.

Уорън беше съгласен, но след като Джеймз пръв го бе казал, той отговори:

— Точно от твоята уста е най-подходящо да го чуя. Джорджи беше само няколко години по-голяма от Ейми когато ти се запозна с нея, а и ти си по-стар от мен.

Четирите години разлика между Джорджина и Ейми бяха малко повече от „само няколко”, а Джеймз бе сами година по-стар от Уорън, така че сравнението просто но можеше да мине пред когото и да било от двамата Малори.

— Май че е наложително да му сменим малко физиономията — предложи Антъни. — Само леко замъгляване на погледа, така че да не може да забелязва неща, които не трябва да забелязва. Ще се радвам да се погрижа за това, старче, ако ти се притесняваш, че Джордж може да каже нещо.

— Изобщо не се притеснявам. Само че това просто не е достатъчно.

За Уорън чашата преля.

— Това е абсурд! — най-сетне избухна той. — Казах ви, че нямам никакви намерения спрямо момичето. Но ако искате да запазите нейното така наречено „целомъдрие”, бе трябвало да я държите под ключ. Може би тогава и аз и а бъда оставен на мира.

— Какво, мътните да те вземат, означава това? — поинтересува се Джеймз.

— Означава, че вашата племенница използва всяка проклета възможност, за да ми се хвърли на врата.

— Почакай! — задави се Антъни. — Нека да му се посмеем малко, преди да го убиеш.

Джеймз не беше толкова развеселен.

— Да не си се побъркал, та да смяташ, че можеш да минеш с такова обяснение пред нас, янки? Или си толкова заблуден, че си взел усмивките и погледите на едно сладко момиче за нещо повече от обикновено приятелство?

Уорън въздъхна. Наистина не биваше да го казва. Проклет да е избухливият му характер! А и се почувства почти като предател, въпреки че никога не беше обещавал на Ейми да запази срамната й тайна. Все пак, ако си бяха направили труда да му повярват, това щеше да му помогне да държи Ейми далеч от себе си. Но те нямаше да му повярват. Госпожица Невинност явно успяваше да заблуди цялото си семейство.

— Предполагам, че няма да повярвате на честната ми дума?

— Дума да не става — осведоми го Джеймз.

— Тогава приеми предишните ми уверения и ме остави на мира, Малори.

— След като опетни името на Ейми? Не съм съгласен е теб, драги. Или ще си вземеш думите назад, или тази вечер ще бъдеш носен до хотела си.

Това, за съжаление, бе вече сериозна заплаха. Когато Джеймз ругаеше, не беше склонен към насилие. Но когато ругатните се сменяха с официалния тон, ставаше страшно. Явно, че въпреки всичко се налагаше Уорън да се бие със зет си. Е, все пак…

— Ако ти не беше толкова настоятелен, Малори, никога не бих го споменал. Но след като така и така го направих, щеше да е по-мило да получа малко помощ от твоя страна, вместо пълно недоверие. Защо, според теб, не съм идвал да видя Джорджи вече почти цяла седмица? Защо, според теб, отказах да се преместя у вас след като братята ми отплават утре? Защото се страхувам да спя под твоя покрив, когато Ейми може да допълзи в леглото ми…

Той се наведе встрани точно навреме. Юмрукът на Джеймз се стовари върху стената зад него на милиметри от ухото му. И тримата чуха как дървото се пропука. Върху копринената драперия се появи кърваво петно от кокалчетата на Джеймз.

— Казах ти, че той има напредък — каза Антъни сухо.

Но бе отклонил вниманието си от вратата и тя изведнъж се открехна леко, ала достатъчно за Ейми да се промъкне вътре. Не беше необходимо да е ясновидка, за да проумее какво става.

Един поглед към Уорън и Джеймз й стигаше, за да попита:

— Не си го наранил, нали?

— Изглежда ли ти наранен, котенце? — каза Антъни.

— Ние просто… разискваме един въпрос — добави Джеймз, като пусна ревера на Уорън и го изтупа небрежно, сякаш това бе всичко, което искаше да направи. — Не е нещо, което може да те заинтересува, скъпа. Така че върви и…

— Не се отнасяй с мен като с дете, чичо Джеймз. Какво е направил този път, за да искаш да го пребиеш?

— Опетни доброто име на някого, когото познаваме Но тъкмо се канеше да се извини, така че ако се върнеш при твоите танци, ще може да го направи.

Ейми не помръдна. Погледна към Уорън и се осмели да предположи:

— Ти си им казал?

В очите й се четеше болка, която прониза Уорън право в стомаха. Нищо чудно, че се беше почувствал като предател. За нея той бе точно такъв. Но болката почти мигновено беше прикрита, за да се смени с твърда решителност.

— Е, добре, нищо лошо не е станало — каза тя. — И без това щяха да разберат съвсем скоро, когато обявим годежа си.

— Какви! — възкликнаха двамата й чичовци в един глас

— Нима си забравил да споменеш, че ще се женим, Уорън? — попита тя с широко ококорени, невинни очи.

— Ние няма да се женим, Ейми — процеди през зъби Уорън. Лицето му беше потъмняло.

Тя се обърна към Джеймз.

— Виждаш ли пред какво съм изправена? Всеки път отказва. Но ще се оправи. — После погледна Уорън. — Какво си им казал, тогава? Вероятно не последната си нелепа идея, че съм бременна?

— Какво? — казаха отново чичовците й, докато лицето на Уорън потъмня още повече.

— Така смята той — обясни Ейми, отново с най-невинно изражение. — Не съм бременна, разбира се, но той е твърде циничен, за да повярва на думите ми. Освен това би предпочел каквото и да е друго обяснение вместо простата истина, че го желая. — В отговор на трите невярващи на поразителните й откровения погледа, тя каза: — Значи и това не ви е казал? А, тогава сигурно просто ви е признал, че се опитвам да го прелъстя.

— Ейми! — възкликна Антъни.

Обади се и Джеймз:

— Това изобщо не е забавно, палавнице. Какво, по дяволите, смяташ, че правиш, като ни излизаш с тези абсурдни недомислици?

Сега вече Уорън наистина се разсмя.

— Става все по-нелепо и по-нелепо. Те ще ти повярват не повече, отколкото повярваха на мен. Така че защо, наистина, не вземеш да се махнеш, малката, и да ме оставиш, докато все още имам някакво предимство?

— Помолих те да не ме наричаш така, проклетнико. Никъде няма да отида.

За момент, обаче, никой не й обърна внимание, защото Антъни искаше да уточни нещо.

— Какво предимство?

— Строшени кокалчета.

— Той е напълно прав — обърна се Антъни към брат си.

— По дяволите, това няма никакво значение — отвърна Джеймз.

Тук в свадата отново се включи Ейми, която настоя:

— Няма да има никакъв бой, иначе ще кажа на леля Джордж — Не ми се вярва да приеме благосклонно факта, че си претрепал брат й за това, че просто говори истината. Леля Рослин също ще бъде уведомена, че не си направил нищо, за да го спреш, чичо Тони. Струва ми се, че и чичо Джейсън ще трябва да научи…

— Първите две стигат, немирнице — прекъсна я Антъни, като видя пепелявото лице на брат си. — Всъщност дори само Джордж стига. Между другото, кога си започнала да наемаш уроци по манипулиране от Реджи?

— Това не беше манипулиране, а изнудване. Но все пак, вие заплашвате здравето на човека, за когото възнамерявам да се омъжа.

— Мили боже, не говориш сериозно, нали? — попита Антъни, внезапно уплашен, че може да е тъкмо обратното.

Ейми нямаше възможност да отговори, защото в този миг Уорън заяви:

— Няма да стане. — После се обърна към Джеймз и повтори още по-натъртено: — Няма да стане.

— Ще стане — поправи го Ейми с вечната си увереност, по веднага след това тонът и стана предупредителен: — Но той не бива да бъде насилван. Няма да се омъжа за него, ако го принудите. Той го знае, но това ни най-малко не го облекчава, понеже още не е осъзнал, че ние сме създадени един за друг. Сега ви оставям, господа, но най-добре е след това да не виждам нито един белег върху него, чичо Джеймз.

— Мили боже, Андерсън — обърна се Антъни към Уорън веднага, щом Ейми затръшна вратата — съчувствам ти, наистина ти съчувствам.

— А аз не — изръмжа Джеймз. — Какво, по дяволите, си направил, за да я накараш да се лепне така за теб?

— Абсолютно нищо.

— Не можеш да я имаш, янки.

— Аз не я искам.

— Ти си гнусен лъжец.

Уорън беше на път отново да избухне.

— Тогава нека да ти го кажа по друг начин. Няма да я докосна с пръст. И ще продължавам да я отблъсква:. Нищо повече не мога да направя.

— Можеш да се махнеш от Англия, по дяволите. А Ейми няма да забележи това.

6. „Обичай само веднъж” / Реджина и Никълъс се запознават... големи сладури. /

— Здравейте.

Поздравът прозвуча като „Я гледай какво имало тук!” и Реджи се ухили против волята си. Той бе прекрасен, просто прекрасен! Не само лицето му, макар и то да бе поразително красиво. В него имаше някакъв сексуален магнетизъм, който просто обезоръжаваше. Той бе по-красив даже от вуйчо Антъни, когото тя винаги би считала за най-красивия мъж на света и си бе мислила, че никоя жена не би могла да му устои.

Сравнението я успокои. Той й напомни за вуйчо Тони не само по ръст и външен вид, но и с начина, по който очите му я преценяваха. Колко често бе виждала вуйчо си да гледа жените точно по този начин! Е, той си е женкар, каза си тя. Кой друг би отвлякъл жена от прага на друг мъж? Дали е ревнувал, като е мислил, че любовницата му и вуйчо Антъни са… О, ситуацията става много забавна!

— Здравейте — каза Реджи дяволито. — Бях почнала да се чудя кога ще разберете грешката си. Имахте достатъчно време.

— А аз се чудя дали изобщо съм сбъркал. Не ми изглеждате като грешка. Много ми приличате на нещо, което съм направил за разнообразие.

Той затвори тихо вратата и облегна гръб на нея. Красивите му амбърови очи настойчиво я разглеждаха от глава до пети. Не бе никак безопасно за млада дама да остава сама с мъж от неговата порода и Реджи си даваше сметка за това. Но по някаква причина, която не можеше да проумее, тя не се страхуваше от този човек. Скандално! Чудеше се дали ще е толкова ужасно, ако му отдаде девствеността си. О, тя внезапно бе изпаднала в някакво безразсъдно настроение!

Реджи изгледа вратата с широка рамка, която преграждаше единствения изход.

— Не ви е срам, сър. Надявам се, че нямате намерение да ме компрометирате повече, отколкото досега.

— Ще го направя, ако ми позволите. Разрешавате ли? Помислете си добре, преди да отговорите — каза той с опустошителна усмивка. — Сърцето ми е в опасност.

Тя се изкикоти поласкана.

— Глупости! Женкари като вас нямат сърца. Всички го знаят.

Никълъс бе очарован. Можеше ли нещо, казано от него, да я смути? Едва ли.

— Ще ме нараните, любов моя, ако сравнявате моето сърце със сърцето на Малори.

— Никога, сър — успокои го тя. — Сърцето на Тони е невярно, колкото можете да си помислите. Всяко мъжко сърце би било по-постоянно от неговото. Даже вашето — каза сухо тя.

И това го казва любовницата му? Никълъс не можеше да повярва на късмета си. Тя даже не се ядосваше от това! Просто приемаше, че Малори никога няма да й бъде верен. Дали бе узряла за смяна на любовника?

— Никак ли не ви е интересно защо ви донесох тук? — Самият той се питаше: защо тя не е смутена?

— О, не! — отговори безгрижно тя. — Вече зная.

— Наистина ли? — Беше му забавно, чакаше да чуе до какво чудато обяснение е стигнала.

— Помислили сте, че аз съм лейди Едингтън. Искали сте тя да не отиде на бала у Шепфърд и сте имали намерение да отидете там и да танцувате през цялото време. Нали?

Никълъс трепна.

— Какво?!

— Да танцувате през цялото време.

— Нито един танц!

— Е, сигурно сте я видели там. Ох, да можех да зърна лицето ви тогава! — Тя хихикна. — Много ли се изненадахте?

— Ъъ… ужасно — призна той. Не вярваше на ушите си. Как, по дяволите, е разбрала? Какво бе казал, докато я караше насам?

— Поставяте ме в неизгодно положение. Изглежда съм казал много неща пред вас.

— Не си ли спомняте?

— Не много ясно — призна той вяло. — Боя се, че бях доста пийнал.

— Добре тогава. Мисля, че това ви извинява, нали? Но вие всъщност не казахте всичко това. Много ми помогна обстоятелството, че познавам действащите лица, нали разбирате.

— Вие познавате лейди Едингтън?

— Да. Не отблизо, разбира се. Запознах се с нея едва тази седмица. Но тази вечер тя бе така любезна да ми заеме кабриолета си.

Той се откъсна от вратата, прекоси стаята и застана плътно до нея. Отблизо тя бе още по-красива. За негова изненада не се дръпна назад, а го погледна, сякаш му вярваше безрезервно.

— Коя сте вие? — попита той с прегракнал шепот.

— Реджина Аштън.

— Аштън? — той се намръщи замислено. — Това не е ли фамилното име на граф Пенуич?

— Ами да! Познавате ли го?

— Не. Той притежава парче земя, което граничи с моите земи. Няколко години се опитвах да го купя, но надутият… той даже не отговори на запитванията ми. Вие не сте му роднина, нали?

— За нещастие съм. Но връзката е доста далечна.

Никълъс се засмя.

— Повечето дами не биха считали роднинската връзка с един граф за нещастие.

— Така ли? Тогава те не се познават със сегашния граф Пенуич. Щастлива съм да кажа, че не съм го виждала от много години, но не вярвам да се е променил много. Той наистина е един надут…

Тогава кои са родителите ви?

— Сираче съм, сър.

— Съжалявам!

— Аз също. Но по линията на майка си имам любящо семейство, което се погрижи за възпитанието ми. А сега вие трябва да ми кажете кой сте.

— Никълъс Идън.

— Четвъртият виконт Монтиът? О, Боже! Чувала съм за вас.

— Скандални лъжи, уверявам ви!

— Съмнявам се. — Тя се ухили насреща му. — Но не бива да се боите, че си мисля нещо лошо за вас. В края на краищата, в това отношение никой не е толкова лош, колкото Тони или брат му Джеймс, но аз обичам много и двамата.

— Двамата? Тони и Джеймс Малори? — Той бе просто поразен. — Велики Боже! Нали не искате да кажете, че сте любовница и на Джеймс Малори?

За момент очите й се разшириха. Тя прехапа устни до болка, но това не помогна. Въпреки желанието си Реджи избухна в неудържим смях.

— Не виждам нищо смешно — каза студено Никълъс.

— Но то си е смешно, уверявам ви! Боях се да не си помислите, че Тони и аз… О, това е знаменито! Трябва да кажа на Тони… Не, по-добре да не му казвам. Той няма да го намери за смешно. Вие, мъжете, сте толкова тъпи понякога! — Тя въздъхна. — Знаете ли, той ми е вуйчо.

— Или предпочитате да го наричате така.

Тя се разсмя отново.

— Не ми вярвате, нали?

— Скъпа госпожице Аштън…

— Лейди Аштън — поправи го тя.

— Много добре…, лейди Аштън. Искам да знаете, че синът на Джейсън Малори, Дерек Малори, е един от най-близките ми приятели…

— Зная.

— Наистина ли?

— Да, фактически вашият най-добър приятел. Тръгнали сте заедно на училище, макар той да е завършил няколко години след вас. Вие сте го харесвали, а другите — не. Той ви обикнал заради това. Аз също ви обичах за това, че сте се сприятелили с него, макар че бях само на единайсет години, когато той ми разказа всичко, и че не бях ви срещала. Как мислите, къде съм чула за вас, лорд Монтиът? Когато си идваше през ваканциите вкъщи, братовчедът Дерек не спираше да разказва за вас.

— Тогава защо не е споменавал никога за вас? — остро попита Никълъс.

— Защо да говори за мен? Сигурна съм, че вие двамата сте имали по-интересни теми за разговор от децата на двете семейства.

Никълъс се намръщи.

— Може и са си съчинявате всичко това.

— Възможно е, разбира се. — Тя не се опита да го разубеждава.

В очите й блесна смях. Проклятие, колко е хубава!

— На колко сте години?

— Значи вече не се сърдите.

— Кога съм се сърдил?

— О, и как още. — Реджи се усмихна. — Само не мога да разбера защо. Аз съм тази, която трябва да се сърди. И съм на деветнайсет, ако държите да знаете, макар че не биваше да питате.

Никълъс започна да се отпуска. Тя беше чудесна. Вече не можеше да се понася. Искаше да я прегърне, но не му се щеше да й напомня в колко непристойна ситуация се намират.

— Това пръв сезон ли ви е, Реджина?

Хареса й начинът, по който той произнесе името й.

— Съмнявате се, че съм тази, за която се представям ли?

— Мисля, че трябва да се съмнявам.

— Не бива да бъдете толкова разочарован — върна му го тя.

— Аз съм съкрушен, ако искате да знаете. — Гласът му пресипна. Той си позволи да я погали нежно по бузата с един пръст, сякаш за да не я изплаши. — Не искам да сте девственица. Искам да знаете точно какво имам пред вид, когато ви казвам, че искам да правя любов с вас, Реджина.

Сърцето й заби по-бързо.

— Наистина ли? — пошепна тя, но се отърси. Не трябваше да губи контрол. — Разбира се, че искате. — Сега вече го дразнеше. — Струва ми се, че видях това желание в погледа ви.

Ръката му падна надолу. Той присви очи.

— Къде сте виждали такива погледи?

— Майчице, пак се разсърдихте — каза тя невинно. Очите й бяха непроницаеми. Велики Боже, под тази блестяща външност се крие съвсем друго момиче!

Тя мина покрай него и отиде в средата на стаята. Когато се обърна да го погледне, гаменската усмивка и дразнещият блясък в очите й се бяха върнали.

— Този сезон ми е втори и вече успях да се запозная с много мъже. Също толкова невъзпитани като вас — увери го тя.

— Не вярвам.

— Че има толкова много мъже, невъзпитани като вас?

— Че този сезон ви е втори. Омъжена ли сте?

— Искате да кажете, че би трябвало да бъда, щом съм била представена в обществото миналата година? Уви, според моята фамилия не съществува достатъчно добър мъж за мен. Крайно неприятно, уверявам ви.

Никълъс се засмя.

— Много лошо. Миналата година плавах до Западните Индий да нагледам имотите си. Ако бях останал тук, щях да ви срещна по-рано.

— И щяхте ли да поискате ръката ми?

— Щях да поискам… частица от вас.

За пръв път Реджи се изчерви.

— Много сте груб.

— Не толкова, колкото ми се иска да бъда.

7. "Отровни думи" / Дерек обявява намеренията си за женитба. Но реакциите са малко противоречиви. /

— Бих помолил за вашето внимание за няколко минути. Имам да ви съобщя добри новини, поне за мен са добри. Някои от вас може би няма да се съгласят с мен, но... — Сви рамене и погледна към мястото, където седеше баща му. — Реших да се оженя за Келси Ленгтън.

Баща му зяпна смаяно. Антъни се задави с виното си, Джеймс вдигна очи към тавана, а Джеръми закри лицето си с ръце.

В настъпилата тишина прозвуча радостният глас на Джорджина:

— Но това е чудесно, Дерек. Тя ми се стори прекрасно момиче.

— Кога ще ни запознаеш с нея, Дерек? — обади се леля Шарлот.

Едуард, който седеше през няколко стола от племенника си, се наведе и одобрително го потупа но рамото.

— Това е великолепно, момче. Джейсън най-сетне ще престане да ти натяква, че не си поумнял и не си си седнал на задника.

Ейми сияещо му се усмихна:

— Защо не реши по-рано, Дерек? Можехме да направим двойна сватба.

Джеръми се хилеше и едновременно клатеше глава.

— В този момент не бих искал да съм на твое място, братовчеде — промърмори.

Никълъс кимна в знак на съгласие.

— Всичко можеш да очакваш от Дерек. Реджи побутна с лакът мъжа си и прошепна:

— И ти трябваше да бъдеш толкова романтичен, когато се срещнахме.

Никълъс я изгледа намръщено и сетне изведнъж го осени:

— Мили Боже, откъде разбра? — възкликна той, което предизвика няколко любопитни погледа.

— Няма значение — заяви съпругата му. — Смятам, че е много смело от негова страна да не робува на обществените условности и да следва сърцето си.

— Не се и съмнявам — нежно й се усмихна Никълъс. Дерек не чу нищо от разменените реплики. Стоеше изправен и чакаше избухването на баща си. Ала нищо не се случи.

Джейсън бе почервенял от едва сдържан гняв, но когато заговори, тонът му бе съвършено спокоен:

— Забранявам да го правиш.

Думите му предизвикаха оживени възгласи и настана бъркотия.

— За Бога, Джейсън, защо говориш така?

— Струва ми се, че той знае кое е момичето — обърна се Джеймс към брат си Антъни.

— И аз така мисля.

Едуард ги чу и недоумяващо попита:

— Коя е тя?

— Келси е братовчедка на Пърсивал Елдън — услужливо му обясни Джорджина.

— Всъщност, Джорджи, тя не е роднина на Пърси — осведоми съпругата си Джеймс.

— Ще ми каже ли някой какво става тук? — объркано попита Травис.

— И аз самият бих искал да знам — сърдито отвърна баща му и погледна към Джейсън.

— Може би няма да е зле, момчето ми,..ако разясниш някои неща — каза Антъни на Дерек. — Отиде твърде далеч и по-добре да стигнеш докрай.

Дерек рязко кимна.

— Келси не е братовчедка на Пърси, както някои от вас предполагат. Тя е моя любовница.

— О, Боже! — промълви Шарлот и отпи от виното си.

— Ей Богу, да не би да си полудял, братовчеде? — възкликна Травис.

— Мъжете са длъжни да се оженят за любовниците си, особено когато дамата е подходяща за брак, както е в случая — каза Ейми на брат си.

— Но в случая не е така, хлапенце — отвърна Джеръми на братовчедка си.

При това заявление тя последва примера на майка си.

— О, Боже! — бе всичко, което можа да каже.

— Не виждам какво значение има това — намеси се Джорджина. — Щом той иска да направи честна жена от нея, мога само да му се възхищавам.

Джеймс завъртя очи.

— Разсъждаваш като американка, Джорджи.

— Радвам се, че е така — обади се Уорън в защита на сестра си и й намигна.

В твоята страна може и да няма значение, янки, но тук е съвсем различно — възрази Антъни. Уорън сви рамене.

— Значи ще се ожени за нея и ще замине за Америка, а лицемерите от висшето общество да си гледат работата.

— Идеята ми харесва — ухили се Дерек. Не му бе хрумвало досега, но...

8. „Обичай само веднъж” / Джеймс леко принудително връща зетя в семейството. /

Никълъс влезе в затъмнения кабинет, в който спуснатите завеси държаха прохлада. Огледа заетите столове около бюрото си. Вместо да повярва на това, което виждаше, той затвори очи. Не можеше да го понесе.

— Кажи ми, че имам халюцинации, Хок.

— Имаш халюцинации.

Никълъс прекоси стаята и седна зад бюрото си.

— Тогава няма да имаш нищо против, ако не ти обърна внимание, нали?

— Разбираш ли какво имам предвид, Джереми? Той би плюл и в окото на дявола.

— Това ли е най-доброто, което можахте да направите? — попита сухо Никълъс, сочейки към младежа. — Не обичам да наранявам деца. Не можахте ли ти и твоята рижа кохорта да се справите без помощник?

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш, Монтиът — рече равно Джеймс.

— Трябва ли да бъда?

— Ами да. Ти напусна Англия преди обесването.

— А, обесването. — Никълъс се облегна назад усмихнат. — Привлече ли голяма тълпа?

— Намираш го забавно, така ли? — поиска да узнае Джереми.

— Мое скъпо момче, единственото, което намирам забавно, е собствената си глупост. Ако съм знаел, че този приятел ще превърне съсипването ми в мисия на живота си, никога не бих уредил с охраната да му обърнат гръб, та да може да се измъкне.

— Гаден лъжец! — разпалено се присъедини Конрад. — Тези хора от охраната бяха неподкупни. Предложих им достатъчно, за да се уверя в това.

— О, Кони, така ли?

— За теб той е господин Шарп. — Никълъс се усмихна под мустак.

— Би трябвало да знаеш, че отговорът невинаги е в парите. Трябва да познаваш и съответните хора.

— Защо? — попита тихо Джеймс.

— О, никога не бива да се съмняваш, че причините ми са били егоистични, старче — отвърна Никълъс. — Тъй като нямаше да съм там, та да присъствам на обесването, реших да лиша от това удоволствие и останалата част от населението. Ако бях успял да уредя да се отложи до завръщането ми, можеш да си сигурен, че щях да го направя. Затова не мисли, че трябва да ми благодариш.

— Позволи ми да се справя с него, Хок — Конрад бе обзет от ярост. — Не е нужно тя да го узнава.

— Ако имаш предвид моята икономка, старата навярно в момента си е залепила ухото на вратата. Но не позволявай на това да те разколебава, старче.

Конрад скочи от стола си, но Джеймс му кимна да спре. Капитанът гледа няколко минути втренчено и замислено Никълъс, като изучаваше тези меднозлатисти очи. Сетне се засмя.

— Проклет да съм, ако вярвам и на половината от това, което казваш, Монтиът. — Той предизвикваше Никълъс със собствения си прикован в него поглед. — Но се чудя — продължи бавно той, — какъв е бил истинският ти мотив. Дали не си мислил, че ако ме измъкнеш от бъркотията, в която самият ти ме вкара, аз ще се откажа? Не бих се отказал. — Никълъс не отговори и Джеймс отново се разсмя. — Не ми казвай, че човек с твоята природа има съвест. Или чувство за справедливост.

— Никак не е вероятно — промърмори Конрад.

— О, не забравяй, Кони, аз не трябваше да бъда обесен за това, което му направих, и въпреки това той беше отговорен за арестуването ми.

— Много забавно — рече студено Никълъс. — А сега можем ли да престанем с тези безсмислени размишления? Изиграй хода си, Хок, или се махай. Имам си работа.

— Както и ние. И недей да мислиш, че ни е много приятно да те издирваме. Май че това ще ми е за последен път — въздъхна Джеймс. — Последните шест месеца бяха много уморителни.

— Ще ме разбереш ли, ако не ти съчувствам?

— Ще го накараш ли да престане, Хок? — изръмжа Кони. — Сега готов ли си да размислиш?

— Кони е прав — намеси се Джереми. — Не разбирам какво е намерила у него Риган.

— Не можеш ли, момко? — надсмя му се Конрад. — Погледни това хубаво лице.

— По-полека, вие двамата — предупреди ги Джеймс. — У Риган има повече разум, отколкото да си пада по хубава външност. Трябва да е видяла в него нещо повече от това.

— Е, той със сигурност не е такъв, какъвто си го представях — измърмори Джереми.

Джеймс се усмихна.

— Не можеш да го преценяваш по това посещение, Джереми. Той е вдигнал гарда.

Никълъс почувства, че предостатъчно е търпял:

— Хок, ако имаш нещо да ми казваш, казвай го. Ако искаш да се бием още веднъж, започвай. Но ако вие тримата искате да спорите за някаква проститутка, можете да го правите на друго място.

— Ще трябва да си вземеш думите обратно, лорд Монтиът — извика Джереми. — Тя не е проститутка.

— Кое е това момче, по дяволите?

Джеймс се ухили под мустак.

— Моят син, не знаеш ли? Опитах се да го накарам да остане на кораба, но той не искаше и да чуе. Твърдо беше решил да дойде тук, за да види как ще приемеш новината.

— Съмнявам се да имате новина, която ме засяга.

— Твоята съпруга не те ли интересува?

Никълъс бавно се надигна, вперил поглед в очите на капитана.

— Какво за нея?

— Тя е прекрасна, нали?

— Как смееш…? — С рев на разярено животно Никълъс се спусна напред, изхвърча през бюрото и грабна Джеймс за гърлото. Трябваше и Конрад, и Джереми да го издърпат от капитана. Те хванаха Никълъс, като всеки от тях го сграбчи за едната ръка.

— Ако само й посегнеш, Хок, ще те убия!

Джеймс разтърка нараненото си гърло, но в тъмните му очи имаше пламъче. Беше доволен.

— Какво ти казвах, Кони? Да не би това да е реакция на мъж, който не обича? — рече той.

— Жена ми! — изръмжа Никълъс, преди Конрад да измисли какво да отговори. — Какво сте й направили?

— О, това е страхотно! — изсмя се Джеймс. Конрад и Джереми хванаха Никълъс по-здраво. — Колко сладко отмъщение ще бъде, момко, да измислим някаква история, с която да те тормозим. Можех да ти кажа, че съм отвлякъл сладката ти съпруга, което всъщност е съвсем вярно. Имах намерение да я използвам, за да те доведе при мен. Не знаехме, че си напуснал страната, нали разбираш. И… за жалост, аз не знаех коя е твоята съпруга.

— Не ми казвай, че безстрашният капитан Хок е бил сплашен от нейното семейство!

Това бе посрещнато с такъв буен смях от страна на тримата, че Никълъс се сепна. Той успя да отхвърли здравата хватка на Джереми, а после да се прицели изненадващо в корема на Конрад. Така успя за миг да се освободи, но само за миг.

— По-полека, момко — Джеймс вдигна ръка, за да възпре Никълъс от по-нататъшен бой. — Не искам да те наранявам. — Той се ухили. — Особено след като ми трябваха седмици, за да се възстановя последния път.

— Трябва ли това да ме укроти? И на мен ми бе необходимо точно толкова време, за да се оправя, а ми попречи и да разубедя Реджина… е, това не е твоя работа.

— Зависи как гледаш на това, момко. Знам, че се опитваше да я накараш да се откаже от теб. Срамота, че не го направи — въздъхна той, — но не е там въпросът.

— Мини на въпроса тогава — тросна се Никълъс. — Какво си сторил на Реджина?

— Скъпо мое момче, Риган никога не би могла да пострада от мен. Нали разбираш, тя е любимата ми племенница.

— Риган ли? Не ми пука…

— Така ли?

В поведението му имаше толкова силна инсинуация, че Никълъс се вцепени, опитвайки се да разбере какво значи това. Внезапно всичко, което не бе забелязвал преди, се изясни, като се втренчи в Хок. Хок и момчето определено си приличаха, освен това приличаха и на…

— Джеймс Малори?

— Същият.

— Дяволска работа!

Джеймс се засмя.

— Не го вземай прекалено навътре. Представи си как се чувствах аз, когато открих, че ти си взел момиче от моето семейство. Това осуети плановете ми.

— Защо? — тросна се Никълъс. — Доколкото си спомням, твоето семейство не те признава.

— Това беше преди да се сдобрим. Братята ми и аз оправихме нещата благодарение на Риган. Тя наистина умее да получава онова, което иска.

— Нали? — промърмори Никълъс с натежал от ирония глас. — Тогава какво правиш тук? Дошъл си да ме поздравиш, така ли?

— Едва ли, скъпи момко — усмихна се Джеймс. — Дойдох да те заведа вкъщи.

Очите на Никълъс проблеснаха огнено.

— Не е съвсем вероятно.

Усмивката на Джеймс заприлича на усмивка на акула.

— Ще дойдеш с нас, по един или друг начин.

Никълъс премести поглед от единия към другия. Видя, че са сериозни.

— Не ми е необходим вашият ескорт — той реши да опита с истината. — Собственият ми кораб е готов. Отплавам с утрешния отлив. Вече бях решил да се върна в Англия, затова няма да има нужда от вас, господа.

— Щом казваш, мило момче — отвърна Джеймс със съмнение.

— Казвам ви истината.

— Да отплаваш сам от това пристанище няма да гарантира пристигането ти в Англия. Не, ще се наложи да дойдеш с нас.

Никълъс започваше отново да се вбесява.

— Защо?

— На моите братя никак не им харесва, че си изоставил съпругата си. Те искат да се върнеш там, където могат да те държат под око.

— Поредният абсурд! Та те не могат да ме задържат в Англия, ако искам да напусна!

— Това, което ще правиш, след като се завърнеш у дома, не ме интересува — Джеймс сви рамене. — Просто изпълнявам заповедите на Джейсън. Той каза да те доведа у дома и аз ще го направя.

Докато извеждаха Никълъс от стаята, Джереми прошепна на баща си:

— Чичо Джейсън никога не е казвал, че трябва да го върнеш в Англия. Само каза, че ако го намерим, трябва да му кажеш за бебето.

— Откакто станах пълнолетен, не изпълнявам заповедите на брат си, момко — прошепна му баща му. — Не искам да почвам точно сега.

— Но ако той знаеше, можеше да се поукроти.

Джеймс се усмихна под мустак.

— Да съм казвал, че искам пътуването да му е приятно?

9. "Обичай само веднъж" / А изоставената булка не е много очарована от услугата на вуйчо си. /

— Никълъс! — Елинър бързо се изправи, когато тримата мъже влязоха в дневната на лондонската къща на Монтиът.

Реджи се надигна по-бавно, с присвити очи. От двете страни на съпруга й стоеше по един мъж.

— Вуйчо Джеймс, това твое дело ли е?

— Просто случайно го срещнах, сладуранке.

— Е, можеш просто да го върнеш там, където случайно си го срещнал — рече тя непроницаемо. — Тук не е желан.

— Реджина! — ахна Елинър.

Реджи скръсти ръце на гърдите си и упорито отказваше да срещне погледа на лелята на Никълъс. През последните два месеца беше станала много близка с Елинър, дори я беше обикнала. Но никой, нито нейните роднини, нито неговите щяха да я накарат да приеме мъжа, който бе доведен насила при нея. Унижението от това бе почти толкова неприятно, колкото и изоставянето й.

Никълъс изучаваше Реджина изпод вежди, като се преструваше, че гледа леля си. Искаше му се да удари и да смачка нещо с юмрук. Искаше му се и да заплаче. Само като я погледнеше, той разбираше, че тя знае за неговите родители и го презира заради това. Видя го в твърде стиснатите й устни, във вцепенената и неподатлива стойка на тялото й.

Значи Мириам й беше казала. Много добре. Ако не й се нравеше мисълта, че е омъжена за незаконороден, това си бе заслужила, задето го принуди да се ожени за нея.

Тъй като вуйчото на Реджи го доведе вкъщи, Никълъс бе забравил за намерението си да се върне и да се сдобри с нея. Всъщност той бе забравил всичко, освен яростта си.

— Не съм желан тук, така ли, мадам? — каза тихо Никълъс. — Може би да греша, но мисля, че тази къща е моя!

За първи път нейните очи срещнаха неговите. Господи, тя бе забравила колко смайващи бяха тези златисти очи. А той изглеждаше чудесно — кожата му беше силно почерняла, а косата му бе изсветляла от слънцето. Но Реджи не можеше да му позволи да я очарова отново.

— Забравяш, сър, че отказа да споделиш къщата си с мен. За да бъда по-точна, ти ми даде своя дом.

— Силвърли да, но не и градската си къща. И какво, по дяволите, си направила с тази къща? — възкликна той, като огледа новата мебелировка и тапетите на цветя.

Реджи се усмихна невинно и каза със сладък глас:

— Защо, Никълъс, не ти ли харесва? Разбира се, ти не беше тук, за да ми помогнеш, но аз разполагах много пестеливо с твоите пари. Струваше ти само четири хиляди лири.

Джеймс бързо се завъртя, за да прикрие ликуването си. Конрад внезапно откри, че таванът е очарователен. ...

.........................................................................................................................................................................................

— Лейди Реджи — една по-възрастна прислужница ги прекъсна от прага. — Време е.

— Благодаря ти, Tec. — Реджи освободи прислужницата с кимване, сетне се обърна към Джеймс и Конрад и каза:

— Знам, че сте имали добри намерения, но смятам, че ще ме разберете, ако не ви благодаря за усилията.

— Ти каза, че можеш да се справиш, Риган — напомни й Джеймс.

Тя се усмихна за първи път от пристигането им. Това бе старата й палава усмивка и тя прегърна и целуна и двамата мъже.

— Да, точно така. И ще го направя. А сега, господа, моля да ме извините, но трябва да се погрижа за сина си.

Джеймс и Конрад се разсмяха гръмогласно, докато Реджи излизаше от стаята. Съпругът й стоеше като прикован, пуснал корени в пода, с отворена уста и слисано изражение на лицето.

— Какво ти казах, Кони? — каза Джеймс на висок глас. — Нали видът му си струва всичките неприятности, през които ни накара да преминем?.........

Никълъс пресуши третото си бренди за последните двайсет минути и си наля четвърто. Джеймс Малори и Конрад Шарп, които толкова дълго време бяха негови сенки, току-що си бяха излезли от къщата му и той все още се чувстваше замаян от забавлението, което си бяха устроили за негова сметка. Дори и да бе така, казваше си той, имаше далеч по-важни неща, за които да се притеснява.

Никълъс беше седнал в стаята, която до неотдавна бе негов кабинет, а сега бе превърната в малка стая за музика. Стая за музика! Ако това не беше злобно отмъщение, той не знаеше кое би могло да бъде! Кабинетът на един мъж е свято нещо. А тя не само бе променила кабинета — тя го бе махнала напълно.

10. "Нежен бунт" / И разбира се няма как да не споменем последиците от напиването, увековечено на втора позиция. /

Антъни се събуди със силно главоболие и ругатня на уста. Запали лампата и изруга повторно. Часовникът на камината сочеше два часа и няколко минути. Навън беше тъмно и по това той разбра, че е среднощ, а не следобед. Осъзна, че е напълно буден, с пулсираща от болки глава, а до зазоряване остават още много дълги часове.

...........

Бавно, тъй като всяка стъпка отекваше в главата му, Алтъни излезе от стаята си. Спря в хола и видя светлина да се процежда изпод вратата в стаята на Джеймс. Почука веднъж и влезе без да дочака позволение. Джеймс седеше гол на леглото и държеше глава в двете си ръце. Антъни понечи да се изсмее, но се овладя навреме. Твърде силно го болеше главата, за да си позволи да се разтресе от смях.

Джеймс не вдигна поглед да разбере кой пристига по това време. Меко, но заплашително процеди:

— Говори тихо, ако ти е мил живота.

— А, старче, и в твоята глава ли има едно малко човече, което забива пирони?

Джеймс бавно повдигна глава и му хвърли убийствен поглед.

— Поне дузина човечета. И всяко едно от тях е извикано от теб. Ти, нещастен…

— Ти, проклетнико, си този, който предложи да ми вземе нещо за пиене. Така че ако някой има право да се оплаква…

— Една напитка, а не няколко бутилки, магаре с магаре.

Джеймс без да иска повиши тон и двамата изведнъж се стреснаха.

— Добре де, да кажем че си прав — простена Антъни.

— Хубаво е поне че си признаваш — изсумтя другият и продължи да масажира слепоочията си.

Антъни сви устни. Беше отвратително да накажат по този начин телата си. Макар че Джеймс изглеждаше в превъзходна форма. За миг по-малкият се изненада. Не беше виждал брат си гол от времето, когато нахлу в спалнята на контеса… дори не можеше да си спомни името й, за да предупреди Джеймс, че съпругът й се е запътил към спалнята. Това се случи преди повече от десет години. Джеймс изглеждаше доста различен сега. Раменете му бяха по-широки, мускулите по-силни и оформени. Гърдите, раменете и краката му бяха удивително стегнати. Вероятно това беше резултат от десетте години пиратски живот.

— Джеймс, знаеш ли че си невероятно брутален екземпляр?

Джеймс поклати глава при тази внезапна забележка, погледна се и погледна Антъни. След това се ухили на изненадата, изписана по лицето на брат му,

— Мисля, че дамите не биха имали нищо против това.

— И аз мисля така — засмя се Антъни. — Какво ще кажеш да поиграем карти. Няма да успея да заспя отново, за да спася душата си.

— Няма да можеш да го направиш преди да се отървеш от последните следи от брендито.

— За бога, искам само да пийна малко кафе. Доколкото си спомням, пропуснахме снощната вечеря.

— Дай ми няколко минути и ще се срещнем в кухнята.

Тихи, първото ти място ме разсмя с глас - как го пропуснах този момент незнам!!! Много готини моменти си подбрала .

Тихи, първото ти място ме разсмя с глас - как го пропуснах този момент незнам!!! Много готини моменти си подбрала .

Абсолютно, мен лично ме е яд, че пропуснах пета позиция, толкова се бях заплеснала в разговора между Джеймс и Антъни, че забравих какво фиаско им спретна Ейми малко по-късно.

Редактирано 25 октомври 200916 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

Тцтц, тези два момента са от първите, за които се сетих! Въобще цялата ми класация е първосигнална, с изключение на едно две места.

Класацията ми за най – смешни моменти е вече факт!!!

Насладете й се!

1. Невестата от Шербрук – Александра иска да си тръгне, но е възпрепятствана.....

Но преди да изминат и пет минути, Александра забеляза самодоволната усмивка на лицето на Синджън. Погледна я втренчено, примигна и потрепера. Девойчето напълно съзнателно я беше изиграло. Александра се почувства като съвършена глупачка. Господи, каква зла сила я беше поставила сред това забележително ужасно семейство?

Изиграна от петнайсетгодишно момиче, което изглеждаше невинно като монахиня. Това беше много унизително, по-унизително, отколкото да паднеш от кон на задните си части.

Дъглас стоеше на долното стъпало на Нортклиф Хол с ръце на бедрата. Наблюдаваше каретата, която направи полукръг и спря на по-малко от шест фута от него. Джон Коучман изглеждаше триумфално. Усмивката му излъчваше облекчение. Дъглас се радваше, че беше изпратил майка си в хола със заповед да остане там. Първото й впечатление от Александра не беше обещаващо. Той въздъхна, докато гневът му растеше. Тайсън стоеше до него и му разказваше какво беше направила Синджън, колко дръзка е била и че той би трябвало да постави на място девойчето, но Дъглас само се усмихна, знаейки, че по-скоро трябва да й благодари.

Той познаваше Синджън. И беше прав. Тя бе върнала грешната му жена без излишно губене на време. Трябваше да се роди мъж. От нея щеше да излезе достоен генерал.

Когато вратата на каретата се отвори и Синджън изскочи навън, Дъглас не се помръдна. Гледаше втренчено зад нея. Накрая Александра се появи с наведена глава и сведени рамене.

Изглеждаше победена и това го ядоса още повече.

— Виждам, че се върна — каза той, студен като риба на лед.

— Да — каза Александра, без да го погледне. — Не бих искала да е така, но, изглежда, не мога да се сравня даже и с най-младия Шербрук.

Тя се опитваше да държи куфара си и това го ядоса още повече. Все още се възстановяваше от болестта си и въпреки това се беше опитала да го напусне пак — и носейки сама онзи проклет куфар!

— Семейство Шербрук са способни в по-голямата си част.

— Мога ли да си тръгна сега, господарю? — Говорейки, тя повдигна главата си и го погледна решително в лицето. — Искам да замина. Може ли да получа височайшето разрешение на ваша светлост?

— Не. — Дъглас пристъпи към пея и издърпа куфара от пръстите й. — Ела сега.

Тя не помръдна. Той съзнаваше, че всички слуги на Шербрук бяха внимателни наблюдатели на проклетата мелодрама, на която бяха свидетели, тя предлагаше богат материал за клюки през настъпващите зимни нощи.

Той се приближи до нея и каза много спокойно:

— Уморен съм до смърт от твоето неблагоразумие. Действаш, без да мислиш, дръзка си и няма да търпя това повече. Ще дойдеш веднага с мен и, за Бога, спри да се държиш, като че ли ще те набия!

Тя изправи раменете си и влезе с него в салона.

Свекърва й стоеше там, готова да избълва огън срещу нея. Александра се отдръпна назад. Не искаше това. Погледна другия млад мъж и видя, че е Тайсън, най-малкият брат, който беше влюбен в глупачката с две имена и без гърди. Синджън не се виждаше никъде, но Алекс знаеше, че тя наблюдава. Никой от Шербрук не би отминал такова обещаващо зрелище.

Дъглас се обърна, когато тя спря.

— Какво има сега?

— Кога ще ме отведеш при баща ми?

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ти знаеш много добре, че не искаш да остана тук. Заминах просто за да ти спестя ценното време и да спестя на себе си още унижения в твоите ръце. Ако ме оставиш да замина, никога няма да ме видиш отново.

Тя спря за момент и горчивина се промъкна в гласа й:

— Предполагам, че искаш да ме отведеш обратно, нали? Ще ти достави ли удоволствие и по-нататък да ме унижаваш? Да кажеш на баща ми, че съм твърде несъвършена и че искаш всичките си пари обратно.

— По-тихо говори, по дяволите!

— Защо? Майка ти ме иска тук почти толкова, колкото би приветствала чумата! Думите ми трябва да я зарадват.

— Млъкни!

— Няма да млъкна! Не те признавам за мой съпруг. Няма да ти се подчинявам вече.

— Ти си в моята къща! Аз съм господарят тук, никой друг. Ще правиш точно това, което ти казвам, и край! Нима да търпя твоите глупости, госпожо.

И Александра, която имаше кротки маниери и спокоен, вежлив темперамент, полетя към съпруга си и го удари в гърдите с юмруци.

Остави я да го удари, защото замръзна от шок и изненада. Лицето и гореше, очите й бяха разширени.

Той много нежно обхвана китките й и постави ръцете й до тялото.

— Стига толкова, Александра, стига. Сега ти и аз трябва да поговорим.

— Не! — каза тя.

Дъглас вярваше в разума и спокойствието. Беше свикнал да е господар в къщата си. Не беше деспот, нито злобен дивак. Но думата му беше закон и само неговото мнение имаше значение. А тази проклета жена смееше да се изправи срещу него. Това беше вбесяващо и непоносимо. Не знаеше какво да прави. В армията всеки непокорен войник просто щеше да бъде отстранен, нашибан с камшик или затворен в карцера. Но какво можеше да направи едни мъж, на когото жена му показваше непослушание пред всички слуги, майка му, брат му и сестра му?

— Не! — повтори тя.

— Остави я да си замине — каза графинята на Нортклиф. — Тя иска да си замине, Дъглас, остави я.

Той й хвърли поглед, какъвто никога не беше получавала от него.

— Майко, бих предпочел да мълчиш.

Майка му пое дълбоко въздух. Дъглас се обърна към жена си:

— Ако не дойдеш с мен веднага, ще те грабна на рамо и ще те отнеса.

Като заплаха това беше определено и точно. Въпреки това Александра не мислеше, че той ще предложи още сцени за удоволствие на слугите. Не, беше твърде горд, за да направи толкова непристойно нещо. Ти се обърна и пристъпи към входната врата — решително, с вдигната глава.

В този момент Синджън изпищя; неземен звук, който накара всички да се обърнат към нея, включително и Александра.Тя скачаше, крещейки до прегракване.

— По дяволите, Синджън — извика Дъглас — Стой мирно!— Плъх, Дъглас, огромен, ужасен, космат плъх! Погледни там! Точно до Александра! О, Господи, не мога да повярвам, той иска да се покатери по полата й.

Александра грабна полите си и изтича в съседната стая, която беше Златният салон. Затръшна вратата, спря в средата на стаята и прецени, че не е имало никакъв гризач, че Синджън отново я е измамила. Беше й попречила да се нахвърли на Дъглас, вероятно беше попречила на Дъглас да я унизи отново…, но напълно възможно беше Дъглас просто да я остави да си отиде. Когато вратата се отвори, тя не се обърна. Тя пак не се обърна, когато вратата се затвори, и чу как ключът се обърна в ключалката.

— Сестра ти е опасна — каза тя.

— Ако внимаваш, може да си спестиш един хубав бой. Ако е така, можеш да благодариш на Синджън, че те спаси.

Александра се приближи бавно до един диван и седна. Постави ръцете си в скута и остана напълно неподвижна.

— Би ли искала чаша вино? Бренди? Ликьор?

Тя поклати глава.

Той стоеше точно пред нея, с кръстосани на гърдите ръце.

— Как се чувстваш?

Това я изненада и тя вдигна поглед.

— Чудесно, благодаря. Достатъчно добре, за да се върна в Клейбърн Хол. Сама, без вашето благородно присъствие.

— Съмнявам се.

— Добре, даже и да падна мъртва в канавката резултатът щеше да бъде същият, нали?

— Не съвсем. Аз не бих развалил договора с баща ти.

Александра се изправи. Протегна ръка.

— Дай ми ключа от вратата. Глупава бях, че останах тук толкова дълго да понасям твоите обиди и насмешка. Сгреших, като вярвах, че ще ме приемеш, ще разбереш, че бих могла да ти бъда доста добра жена. Сгреших в чувствата си… няма значение. Бързо започнах да те презирам почти толкова, колкото ти мен. Няма да стоя тук и минута повече. Дай ми проклетия ключ.

Дъглас прокара пръсти през косата си и изруга:

— Нямах това предвид. Исках да говоря с теб, не да се боря, не исках да те обиждам, нито ти мен. Ти не ме презираш, сигурно не искаш да кажеш това. Нито пък аз те презирам. Нито съм имал намерение да те замъкна при баща ти опозорена.

— Не ти вярвам.

— Моля те, седни.

— Дай ми ключа и ще си отида.

Дъглас обгърна кръста й и я вдигна. Занесе я до един стол и я постави в него. Стоеше точно пред нея, като преграждаше всяко бягство.

— Сега ме изслушай. Не знам как стигнахме до подобно положение. Мислех те за по-разумна, по…

— Покорна? Хрисима? Глупава?

— По дяволите, млъкни! Нищо подобно. Ти се държиш абсурдно, опитваш се да ме разсърдиш.

Той започна да се разхожда напред-назад пред стола й. Тя го наблюдаваше, без да разбира и без да е сигурна какво иска.

Той спря, наведе се, ръцете му сграбчиха дръжките на стола й, лицето му беше на по-малко от три инча от нейното.

— Добре, ще ти кажа просто какво съм решил да правя, какво реших, когато бяхме все още в къщата на Том О’Мали.

Гледаше наоколо, безразлична колкото едно дъбово дърво.

Той се изправи, наблюдаваше я отгоре:

— Решил съм да те запазя като моя съпруга. Няма да анулирам брака. Баща ти може да запази проклетия договор. Подходяща си за мен като всяка друга жена. Беше права. Ще бъдеш за мен много добра съпруга. Имаш добро родословие. Имаш отлично възпитание, най-малкото би трябвало да имаш. След като те запазя, няма да пътувам до Лондон, за да търся подходяща кандидатка и да я ухажвам, докато полудея от отегчение. Тони беше прав в това отношение, неговата кожа. Разбира се, ти не си точно това, което бих искал да бъдеш. Трябва да се научиш да сдържаш проклетия си език. Мисля, че мога да ти помогна да подобриш маниерите и държанието си спрямо мен. И така, Александра, няма причина да напускаш. Няма причина да действаш неразумно. Ти си сега моя съпруга — признавам те за такава, — ти си сега графиня на Нортклиф.

Той сияеше пред нея.

Александра се изправи много бавно. Той отстъпи назад все още сияещ, очевидно с нетърпение очакваше от нея да се хвърли на мъжките му гърди и да се разплаче от облекчение, да му благодари за чудното благородство, да му целува ръцете и да се закълне във вечна преданост и подчинение.

А тя се обърна бавно, вдигна инкрустираната масичка с вретеновидни крака, вдигна я над главата си и бавно я свали надолу. Той я гледаше с невярващи очи, но се отдръпна и масата се стовари на рамото, не на главата му. Ключът падна от ръката му на пода.

Тя го вдигна и се затича към вратата. Дъглас клатеше глава, вбесен, озадачен, леко дезориентиран. Ти изскочи мигновено от вратата, затръшна я в лицето му и когато ръката му вече хвана дръжката, чу ключът да стърже в ключалката.

Гледаше втренчено вратата.

Проклетата жена го беше заключила в Златния салон. Вратата беше стара и красива, солидна, плътна. Петима мъже най-малко щяха да бъдат необходими, за да я разбият.

Дъглас беше служил в армията. Беше силен, хитър, рядко губеше двубои. По дяволите, даже говореше френски и испански свободно. И въпреки това тази жена го хвана неподготвен. Това беше твърде много.Той се предаде и извика:

— Отвори тази проклета врата! Александра, отвори вратата!

Чуха се удари и бърборене от другата страна на вратата, но не и звукът на ключ в ключалката.

— Отворете вратата!

Накрая чу гласа на Холис в гюрултията, който каза твърдо:

— Момент, господарю. Нейна светлост е хвърлила ключа може би някъде под стълбите и в момента го търсим.

— Спри я, Холис! Не я пускай да избяга!— Няма защо да се безпокоите, господарю. Лейди Синджън я е спряла, докато говорим.

Дъглас стоеше като глупак, без да каже нещо повече, стоеше безпомощно, без да може да направи каквото и да е. Вратата се отвори. Излезе между тълпа от слуги и роднини. Отнякъде се бяха появили чичо Албърт и леля Милдрид. Всички викаха и бърбореха и от тази какофония ушите му бръмнаха.

Той погледна към сестра си, която беше възседнала Александра с разперени ръце върху италианския мраморен под.

Нортклиф Хол се беше объркал повече, отколкото цяла армия на бойното поле. Отметна глава и се засмя.

— Господи — чу се познат провлечен глас от отворената външна врата, — Дъглас, какво, по дяволите, става тук? Какво прави Синджън върху Алекс? Откъде дойдоха всички тези хора. Тук сякаш са се събрали всички от фамилията Шербрук — от Лондон до Корнуъл.

Тони и Мелисанда влязоха в салона и бързо се присъединиха към бъркотията.

...........................

Друг мой любим момент – Дъглас и Александра край потока....

— Когато се върнем в Хол, отново ще те заведа при онзи очарователен поток. Стигнах до извода, че спалните с големи легла ме карат да губя разсъдъка си и верния си усет. Да, по-скоро мястото, а не ти, ме прави груб и нетактичен. Ще отидем до потока и аз ще запазя самообладание. Ще съблека дрехите ти, ще те сложа да легнеш по гръб, ще те докосвам, ще целувам гърдите ти, ще те галя между краката, ще се усмихвам и ще ти говоря, докато те милвам. Може да обсъдим положението в Неапол от гледна точка на Наполеон и на роялистите. И аз ще съм блестящ, защото вниманието ми ще е насочено към думите ми, а не към тялото ми. Все повече ще се контролирам, разумът ще ръководи действията ми. След това, когато реша, че ми се иска да продължа с теб, ще го направя бавно, ще направя всичко както следва, всички неща, който досега все нямах време да направя. Да, непременно ще отделя повече време, а тя ще викаш и пищиш, докато не пресипнеш. И ще бъдеш много доволна, че съм истински джентълмен, щом правя всичко това.

Тогава той се обърна и я погледна. Изглеждаше удивена и изпълнена с недоверие, а лицето й бе болезнено зачервено. Той се разсмя.

— Ще можеш да викаш високо колкото си искаш. Наоколо няма да има никой освен няколко патици и птици. Да, харесва ми да те слушам как викаш посред бял ден, как слънцето осветява лицето ти, а аз те притискам в топлината на земята.

Тя го смушка в корема, а той се разсмя още повече. Искаше да му каже, че може да е колкото иска необуздан, но се поколеба и тогава той каза:

— Ще ти доставям още по-голямо удоволствие, щом отново стана отличен любовник.

Тя се зачуди дали това изобщо е възможно.

Той се усмихна. Почувства се великолепно. Подкани коня да върви по-бързо. Искаше да стигне до потока и да докаже, че е любовник, които отлично се владее. Докато караше, изброи наум съвсем логични аргументи за нахлуването на Наполеон в Неапол. Почти забрави, че тя седи до него. Беше чудесно. Отново бе старият Дъглас.

Помогна й да слезе от кабриолета и точно в този момент, щом обви талията й, за да я повдигне и свали, ръцете му се плъзнаха по гърдите и, устата му по търси нейната, той я целуна, притисна я и се забрави. Разкъса ризата й на парчета. Всичко стана грубо и бързо и когато накрая успя да се повдигне и да се отмести от Александра, като все още чуваше ударите на сърцето си, вцепенено каза:

— Наистина не мога да понасям това, наистина не мога. По дяволите, това е прекалено голямо страдание. Ето, дори изтръгна от устата ми тази шербрукска ругатня, а полагам истински усилия да не говоря като хамалин в твое присъствие. Провалих се. Боже Господи. Аз съм само едно разгонено животно, глупак без мозък и разум.

Александра от своя страна се съмняваше дали ще може да помръдне. Облада я бързо както винаги, навлезе толкова дълбоко в нея и я накара да изпита такова удоволствие, накара я да вика, докато тялото й се притискаше към неговото, а лицето и бе опръскано със слънчеви лъчи, проникващи през дъбовите клони. Новата й кобила скимтеше в отговор. Дъглас се задъхваше, говореше й неща, който сигурно са много сексуални, но тя не разбра всичко. Странно, искаше да го помоли да й обясни, за да може тя да му ги казва и да разбира за какво говори.

— Да — каза той, — това е прекалено много, за да го понасям. — Тогава се наведе и я целуна. Тя отвори устни, за да го посрещне и всичко започна отново.

— Проклятие! — изрева той на чистия, уханен въздух, след това отново я целуна и я облада, като с тласъци проникваше все по-дълбоко само за да се отдръпне пак и да впие в нея пръсти и устни, и това се повтаряше отново и отново, а тя диво се въртеше и се притискаше към тялото му, за да поеме неговата страст. Не искаше да е възпитан, не искаше да се променя. Искаше да е прасе.

Между целувките, с който го обсипа по устата, рамената и шията, тя отново му каза, че го обича, а ръцете й трескаво се плъзгаха по гърдите и корема му. С върха на пръстите си докосна члена му и той потръпна.

— Не, не започвай пак — той нежно я отблъсна да легне пак по гръб. Взираше се строго в нея. — Не, недей — каза той. — Чуй ме добре, Александра. Една жена казва, че обича един мъж, защото трябва да намери оправдание пред себе си за своята страст. Ако е развратна, ако изпитва голямо удоволствие, какво пък, това сигурно е любов, не похот. Специално ти си млада и романтична; много е важно да се опиташ да придадеш на телесните си удоволствия повече вдъхновение. Така действа женският ти мозък, натъпкан с всички онези ненужни романи, над който без съмнение си примирала от вълнение, но ако си разумна, ще превъзмогнеш всичко това.

— Смешен тъпанар! — Александра силно го удари с юмрук по челюстта. Той се беше облегнал на лакът й неочакваният удар го просна по гръб. — Глупав грубиян! Тъпо, разгонено животно!

— Да, последното е вярно, вече сам се нарекох така.

— Върви по дяволите!

Тя стана и трескаво започна да се облича, като се задъхваше и трепереше, побесняла от думите му.

— Александра, бъди разумна. Престани.

Тя не спря. Движенията и бяха толкова резки, че едно от копчетата изхвърча.

Той се облегна на лакти, легнал с опънато тяло, гол плувнал в пот, напълно отпуснат. Дори се усмихваше.

— Александра, защо обезумя толкова, щом чу обикновената истина? Любовта е безсмислена игра за поети и ако могат да римуват една глупава дума с друга, толкова по-добре. Тя е ефимерна като сън, лишена от смисъл като дъжда, който тече през пръстите ти. Не я използвай за опора или извинение, че доставяш, удоволствие на мен и на себе си, не е нужно да го правиш. Ти и аз си пасваме добре в леглото. Напълно ми подхождаш, макар че от теб, изглежда, обезумявам като разгонено животно. Не мисли, че трябва да прикриваш това с романтични безсмислици.Тя вече се беше облякла, макар че чорапите и обувките й все още бяха на земята. Сложила ръце на хълбоци, много бавно и спокойно каза:

— Знаех, че не трябва да ти казвам. Знаех, че ти изобщо не изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб, и се страхувах, че това ще ти даде власт над мен. Много съм сбъркала. Ти толкова малко държиш на мен, че даже не може да става дума за власт. Не разбрах, че ще се подиграеш с чувствата ми, че ще се присмееш на това, което чувствам. Твоят цинизъм е покъртителен. Дъглас. Ако това те кара да се чувстваш по-добре, ако това те кара да чувстваш, че мнението ти е оправдано, добре — в този момент аз не те обичам. В този момент ми се иска да те фрасна с чук. Иска ми се да те ритна по задника. Но вместо това мисля че ще те накажа по друг начин.

Тя взе ботушите и панталоните му и побягна с тях към потока. Спря и с всичка сила ги хвърли колкото можа далеч.

Дъглас скочи да вземе дрехите си, но беше твърде късно.

— По дяволите! — Скочи в потока да хване ботушите и панталоните си, а Александра отвърза коня, метна се в кабриолета и веднага потегли. Ризата и жакетът му лежаха на дъската до нея.

Чу го да крещи след нея и подкани коня да препуска по-бързо. Той не можеше да я настигне, беше бос и само подсвирваше на конете каквото му хрумне, но те не го чуваха. Александра се усмихна. Циничен простак. Възмездието беше много сладко.

Тридесет минути по-късно Дъглас мина покрай тиса, на който се вееше ризата му, подобно на бяло знаме при капитулация. Беше се чудил къде е отишла ризата му. Значи тя я е взела, проклета да е. Беше му горещо, плуваше в пот и искаше да стисне врата й само за миг, но достатъчно дълго, за да го извие и лицето й да посинее.

Проклета глупачка. Хубава, силна, проникваща до мозъка на костите похот и както всяка жена в историята на света, тя трябва да я превърне в нещо по благородно, по-възвишено, отколкото е. Ако той я насърчи, тя ще започне красноречиво да говори за духовно сливане, за съединяване на душите им. Това нямаше да стане.

Ризата му лепнеше за изпотения гръб. Следобедното слънце изнурително печеше. След още четвърт миля видя палтото си, което се развяваше на един от по-ниските клони на кленово дърво.

Когато най-сетне с тежки стъпки изкачи широките предни стълби на Нортклиф Хол, беше готов да убива.

Холис го поздрави, сладникав като купа бульон.

— А, ваша светлост се връща от разходката сред природата. Нейна светлост ни каза колко сте хвалили прекрасните магнолии, изящно надвиснали над потока; каза, че сте протягали глава да видите върха на тополите край пътя. Каза, че сте припявали с прекрасните дроздове и сте вдъхвали аромата на люляците. Каза, че тогава сте пожелали да общувате с рибите и затова сте плували в потока. Каза колко е мило от ваша страна, че сте й позволили да се върне, тъй като я боли главата. Изглежда, малко ви е горещо, господарю. Може би искате лимонада?

Дъглас знаеше, че Холис лъже, и знаеше, че Холис знае, че той знае. Защо всички непрекъснато я пазеха? Ами той? Именно той скочи в потока и измъкна ботушите си от тинята на дъното. Именно той бъхта пеша три мили до Хол. Лимонада?

— Къде е нейна светлост?

— Тя общува с природата тук, в Нортклкф, господарю. В градината е.

— Мисля, че каза, че има проклето главоболие.

— Смятам, че й е минало.

— Точно така — каза Дъглас. Щеше да побеснее при мисълта, че тя седи спокойно в шезлонг, на хлад, без да се поти. Той се сепна. Разтърси глава.

Преди един месец беше свободен.

Преди две седмици мислеше, че се е оженил за най-красивата жена в Англия.

А сега бе прикован към една глупачка, която никога преди това не беше виждал и която го измъчваше. Правеше го също на дивак. Терзаеше го много изкусно.

В източната градина Тони седеше небрежно облегнат на тънкия дънер на една лиственица и гледаше балдъзата си. Тя беше мръсна, е потъмняла от пот коса и почернели от кал ръце. С резки движения изскубваше някакъв бурен и си мърмореше.— Мисля, че нещата вървят добре — каза той.

Александра спря и вдигна лице към Тони.

— Нищо не върви, Тони. Той наистина не ме харесва.

— Грешиш, мила. Той те прие за своя съпруга. Освен това виждал съм го как те гледа. Как изглежда побеснял от желание и удовлетворен до насита.

— Той мрази това. До днес обвиняваше мен, че щом ме докосне, губи контрол. Само преди два часа реши да стовари вината върху спалните и леглата. Възнамеряваше, докато ме люби, да обсъжда философски въпроси, войната или нещо подобно. — Тя се засмя. — Когато това се провали, той… хъм, сега вероятно е решил да ме намери и да ми извие врата.

— Това, което си направила с него, е прекрасно, Алекс. Само да можех да го видя как се втурва гол в потока да спаси панталоните и ботушите си. Доколкото си спомням, има много камъни, в които да се спъне.

— Знам, че не е редно да говоря така, Тони, но нямам никой друг. Бях глупачка.Казах му, че го обичам. Не можах да се сдържа, думите сами излязоха от устата ми. Каза ми, че всичко, което чувствам аз, всичко, което чувства той, е само похот. Каза, че любовта е безсмислица и че му се повдига от идеята за духовно сливане.

— Наистина ли каза това?

— Не съвсем. Просто изразявам по-точно с думи чувствата му. Всъщност това, което каза, беше по-лошо, по-обидно, по-цинично.

— Но сега той е твой съпруг и кълна се, Алекс, там, където един мъж намира удоволствие, обикновено следват други удоволствия, ако мъжът и жената изобщо са разумни. Ти обичаш Дъглас. Половината битка е спечелена. Повече от половината, защото, щом те докосне, той полудява. Ще видиш. Приемът е утре вечер. Мелисанда и аз заминаваме вдругиден. Няма да се налага повече да се безпокоиш за моята чудесна чародейка. Освен това съм убеден, че Дъглас вече започва да се чуди как щеше да се оправя с пея.

— Не ми се вярва, че ти позволява да я наричаш Мели.

— Това име никак не ми харесва. Мели, пфу! Заучи като дебело момиче с пъпки по лицето. Важно е обаче тя изцяло да ми се покори. Ако искам да я наричам мърла, трябва да го приеме, щом е от мен, нейния съпруг, нейния господар.

Александра бе вторачила поглед в него.

— Страхотен си, Тони.

Той се усмихна.

— Не, не съвсем. Доколкото обичам сестра ти, няма да й позволя да се налага. А, струва ми се, че виждам блудният ти съпруг да идва насам. Обикновено човек се спира — нали разбираш, само за миг — да погледне гръцките статуи, но не и Дъглас. Той изглежда способен да убива. Интересно. Искаш ли да го отведа оттук?

— Не, ще те предизвика на дуел или още тук ще се нахвърли върху теб — тя поклати глава. — Тогава ще трябва отново да те нападам Тони.

— Точно така. А, спасени сме. Ето я и Мелисанда, носи акварелите си. Сега се спира да погледне статуите, но, кълна се, не за да ги рисува. — Тя и Дъглас вече разговарят. Той трябва да овладее гнева си. Трябва да е очарователен, — независимо че иска да те убие. Да, изглежда, е спрял да скърца със зъби. Знаеш ли, Алекс, хрумна ми една идея, една идея, която напълно заслужава порицание.

Тя го погледна, разбра и бързо каза:

— Не, Тони. Това няма да подейства, няма да…

Дъглас и Мелисанда завиха покрай един гъст тисов храст и видяха Тони, който бе коленичил пред Александра, и обвил ръце около нея, я целуваше.

Дъглас замръзна на мястото си.

Мелисанда отскочи назад, сякаш някои я удари. Захвърли акварелите си из земята и подобно на дух, който вещае смърт, с рев на уста дотича до тях, сграбчи Тони за косата и го дръпна с всичка сила. Той падна но гръб и се усмихна, само че Мелисанда не гледаше него, а сестра си.

— Нещастна крадла на съпрузи! — изрева тя и се нахвърли върху Александра, като я повали по гръб. — Как смееш, Алекс! Ти си имаш съпруг, а имаш нахалството да взимаш моя! — задърпа косата на Александра.

— Престани! За Бога…

Дъглас хвана Мелисанда, вдигна я и я изтласка към Тони, който я хвана и задържа ръцете й отстрани.

— Ще я направя плешива, ще я скъся с два инча.

— Шт, Мели, тихо сега.

Мелисанда се обърна към съпруга си и извика с лице, почти долепено до неговото:

— Не ме наричай с това ужасно име! Какво правеше, целуваше косата й? Аз имам красива коса, ако искаш да целуваш коса, ще целуваш моята! Неверен простак, ще й изскубя цялата коса и тогава ти ще… Не смей да ме целуваш сега, нещастен тъпанар!

Дъглас чу виковете зад гърба си, но не помръдни. Приклекна пред жена си. Тя клатеше глава, сякаш да се убеди, че все още е на раменете й. Беше мръсна, лицето й бе набраздено от кал, очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Добре ли си?

— Не, темето ми гори. Не знаех, че Мелисанда е толкова силна.

— Така ти се пада.

— Да, по всяка вероятност така ми се пада.

— Предполагам, на Тони не му е хрумнало, че тя ще се нахвърли върху теб. Очевидно планът му съвсем не е добре обмислен.

Тя го погледна и видя, че той знае какво точно се е случило.

— Мисля, че се е изненадал. И в същото време е бил доволен.

— Ела, мръсен си повече от мен. Аз няма да се къпя с теб, в противен случай ще си останем мръсни.

Те станаха, обърнаха се и видяха как Тони страстно целува жена си.

.............................................................

Този също не мога да го пропусна – Александра в книжарницата....

Забързан чиновник я заведе до мястото, където беше романът на Синджън. Да, ето го там, на третия рафт. Посегна към „Загадъчният граф“ и застина. В ухото й прошепна мъжки глас:

— Я виж ти, малкото гълъбче е напуснало гнездото си.

Мина й през ума, че това не може да бъде Хидърингтън. Не, той не би се държал така просташки. Пое си дъх и без да поглежда мъжа зад нея, каза:

— Не ми харесва начинът, по който разговаряте с мен, сър. Липсва ви оригиналност, липсват ви изящност, чар и остроумие. Би трябвало да си наемете някого да ви научи на тези неща. Въпреки това ми харесва престореният ви френски акцент, който обаче никак не подхожда на превъзходния ви английски. Отлично спазвате словореда.

— По дяволите, нямам никакво намерение да те очаровам. Говоря свободно три езика!

— Добре тогава, а какво искате от мен?

Тя се извърна и се вгледа в него — мрачен, много висок, тъмнокос, с очи, по-тъмни от тези на Дъглас, облечен с всекидневен костюм на благородник. Внезапно разбра, че това е Жорж Кадудал. Господи, съвсем нормално беше да има акцент.

— Какво искам ли? Добре, ще ти кажа. Насочил съм към гърдите ти един много малък, но смъртоносен пистолет. Предлагам ви, мадам, да дойдете с мен, като запазите прекрасната си усмивка. Приемете, че съм ваш любовник, и ще се разберем отлично, нали? Да вървим.

Александра видя твърдостта в очите му, непоколебимата му хладна решителност. Изкрещя с цяло гърло:

— Je ne vais pas!

Цапардоса го със „Загадъчният граф“ по лицето, като се надяваше поне да е счупила носа му. Когато той вдигна ръка да я удари, тя извика:

— Merde! Merde! Je vais a Paris demain avec mon mari! Aidez moi!

Удари я по главата, като ругаеше през цялото време. Клиентите на Хукамс стояха замръзнали по местата си.

— Джеймс, помощ!

— По дяволите — изсъска Кадудал в лицето и, в следващия момент вече беше изчезнал.

Обзет от ужас, Джеймс беше до нея. Знаеше, че не бе успял да опази господарката си, но все пак нападението на непознатия злодей стана толкова неочаквано.

— Добре ли сте, милейди? О, Боже, кажете ми, че сте добре.

Тя разтърси глава, за да дойде на себе си. От удара погледът й бе размътен.

— Добре съм.

Погледна книгата и опрани смачканите й страници.

— Треснах го по носа. Джеймс чу ли ме как говорих на френски?

— „Merde“ ли, милейди?!

Този път беше Хидърингтън, мъжът, за когото Дъглас и бе казал, че може да вдигне полите на една жена, без дори да знае името й. Той й се усмихна, но не със сардоничната усмивка на обигран донжуан; това по-скоро беше искрена усмивка. Странно, каква топлина излъчваше.

— Да, чух великолепния ви френски. Кой беше нещастникът, който се осмели да ви обезпокои?

— Избяга — отвърна Александра, надута като паун, — изплаши го моят френски.

Хидърингтън я изгледа и се засмя дрезгаво — отдавна не се беше смял истински. Този смях се разминаваше с образа, който той толкова внимателно бе градил. Засмя се още по-силно. „Merde, Merde“ — повтори той, обърна се и излезе от книжарницата.

Александра се загледа след него за момент, после плати книгата, без да обръща внимание на дамите и господата, които я гледаха недоумяващо и си шушнеха. Джеймс вървеше близо до нея. Помогна и да се качи в каретата. След двадесет минути пристигнаха в градското имение на Шербрук. Докато се качваха по стълбите, тя се спря, обърна се към него, дръпна го за ръкава и му каза настойчиво:

— Джеймс, моля те, не бих искала негово благородие да научи за… малкия инцидент. Всъщност нищо особено не се е случило. Просто този мъж ме е сбъркал с някоя друга… нищо повече от това.

2. Цената на рая – Маркъс кара Херцогинята да ревнува.....и си го получава!

Все още си подсвиркваше, когато зави покрай дълга редица от тисови храсти, извеждащи на алеята към входната порта. Пред къщата беше спряла карета с четири коня, очевидно току-що пристигнала. Вратичката й беше отворена и Маркъс помагаше на една представителка на нежния пол, отличаваща се с привлекателността си, да слезе от нея. Беше облечена в елегантна тъмнозелена рокля за пътуване и пасващо към нея боне, очарователно привързано под брадичката й. Меки тъмнозелени ботуши от ярешка кожа загатваха за скритото в тях божествено краче.

Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.

— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!

Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.

— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?

— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.

Целеста!

Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.

— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!

Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.

— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!

Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.

— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.

— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!

Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.

— Ама че оръжие, Херцогиньо!

— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.

— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.

— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!

Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!

На нея!

Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.

Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.

Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.

— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.

— Махни ръцете си от мен, мръснико!

— Ако го сторя, обещаваш ли да не изтичаш за пистолет, за да ме застреляш?

Вместо отговор получи ритник в пищяла.

Той изохка и я дръпна силно встрани от себе си.

— А сега би ли благоволила да се запознаеш с госпожица Целеста Креншоу? Не е ли очарователна? Тя ме обожава и нямаше абсолютно нищо против да пропътува целия път насам, само за да не изпитвам лишения.

Поведението му, цялата сцена бяха добре изиграна комедия, в която тя играеше ролята на глупака. Беше я накарал да забрави чувството си за мярка, да излезе от кожата си. Беше я надиграл. Опита се дълбоко да си поеме дъх за успокоение. Трудно й се удаваше. Но продължи да полага усилия. Налагаше се да каже нещо, за да излезе в последния момент с чест от положението.

— Здравей, Целеста — без съмнение гласът й звучеше прекалено пискливо и високо. — Дойде значи най-сетне да измъкнеш този грубиян от леглото ми. Спасена съм. Причината за яда ми към него съвсем не се дължеше на пристигането ти. Истината е, че съм уморена да си измислям болежки, за да го държа далеч от себе си. Но ти си тук и повече няма да се налага да се преструвам на болна. Ще мога да ям като нормален човек. Благодаря ти, Целеста. Да ти покажа ли стаята ти или предпочиташ да се настаниш в спалнята на негова светлост? Прощаваш ли ми за проявената опърничавост, Маркъс? — ухили му се колкото можа по-мило и невинно тя, усещайки го как стиска ръцете й по-здраво. — Бях толкова изненадана. Но сега, след като съзрях преимуществата, които предлага и за двама ни присъствието на госпожица Креншоу, оценявам загрижеността ти. О, мой най-скъпи Маркъс, прекалено си мил към мен!

— Ще те убия — каза Маркъс през зъби и започна да я тресе, но скоро престана. — Не трябва така да се държа с теб, току-виж пак си повърнала в розовите храсти. Гледката почти щеше да разплаче главния ни градинар. Храстът, който ти съсипа, беше наскоро засаден от него. А сега, госпожо… — той замълча и започна леко да гали ръцете й. — Аз мисля, че ако съм чудесен мил съпруг, то ти, Херцогиньо, си също така добра съпруга. Та, ако не възразяваш, понеже Целеста, без съмнение е изтощена, най-малкото от жажда, ще я придружа до стаята й и ще направя каквото мога за нея. Не започвай пак да буйстваш, мила — той я потупа по бузата, целуна челото й — непорочна целувка, както всеки обичлив чичо би го сторил, и се обърна към младата жена, мълчалив зрител на сцената.

— Нали е прекрасна, Целеста? А пък ти се притесняваше, че тя може да не те хареса, както аз те харесвам. Позволи ми да те отведа в спалнята ти и да ти помогна да се отървеш от роклята за пътуване. Посмачкала се е и в нея изглежда ти е горещо. Всъщност май аз съм по-разгорещеният. Хубава хладка баня и — ах! — аз ще ти изтъркам гърба. А после заедно ще се насладим на остатъка от следобеда.

— Маркъс!

— Да, Херцогиньо?

— Ако не свалиш ръцете си от нея, ще направя нещо, което съм сигурна, че дълбоко ще те наскърби.

Ръцете му паднаха като отсечени.

— Сега какво, Херцогиньо?

— Ако ми се присмееш още веднъж, последствията ще са същите.

3. Тайната на Валънтайн – Джеймс притеснен....

Джеймс отпъна още една глътка бордо. Не познаваше Гленда добре, но ако съдеше но болезненото отегчение в очите на Ърсюла, когато се срещаше с нея, тя сигурно беше точно толкова разглезена, колкото и прекрасната й сестра. Джеси поне не беше разглезена хлапачка. Беше си чисто и просто една хлапачка. Що се отнасяше до Гленда, тя свиреше на арфа и рецитираше стихове, които сама пишеше. На него специално му беше спестила поезията, но пък му се бе налагало да слуша арфата.

— Всеки мъж би бил щастлив със съпруга като Гленда.

Джеймс изсумтя. Гленда беше дребна и закръглена, с прекрасен бюст, който разголваше много по-свободно, отколкото което и да било друго момиче от неговите познати. От време на време тя фъфлеше глезено като малко дете и това беше редовен повод за клюки из целия Балтимор. Освен това имаше смущаващия навик да гледа втренчено право в чатала на някой мъж. На него веднъж вече му се беше налагало да се скрие зад саксия с палма, когато на едно парти предната година тя го беше зяпнала там.

Той гаврътна наведнъж остатъка от своето бордо. Сладкото, тежко вино пасваше идеално на стомаха му.

— Тук съм, за да ти дам възможност злорадо да се насладиш на победата си, Оливър, а не да те слушам как се опитваш да ме ожениш за някое от останалите ти две отрочета.

— Така е, но един мъж трябва да мисли и за бъдещето. Ако се ожениш за Гленда, ти ще обединиш развъдника за разплодни и състезателни коне „Уорфийлд” с твоята собствена конеферма „Маратон”. Няма да сбъркаш, Джеймс. Колко голям е развъдникът ти в Англия?

— „Кандълторп” е малък, на половината на „Маратон”. Граф Родърмир, който притежава…

— Знам всичко за Хоксберите, Джеймс. Тяхна е една от най-добрите конеферми в цяла северна Англия. Чух, че Филип Хоксбъри се бил оженил за шотландско момиче, което било истинска магьосница с конете.

— Да, Франсис е удивително свестен човек. Отношението й към конете е поразително. Те наглеждат работите в моята конеферма заедно със Зигмунд, главния ми конегледач, когато идвам в Америка. Бащата на Соубър Джон е Екстаз от конюшните на Родърмир, който пък е пряк потомък на Годолфин Арабиан.

— Продай ми Соубър Джон.

— Забрави за това, Оливър.

— Сигурно бих могъл да го направя — отвърна Оливър, — но не смятам да те оставя на мира. Дори може да изпратя някое от моите момичета да те поразмекне малко.

— Само не и Джеси. Тя може да ми забие нож между ребрата така спокойно, както си ме гледа. — Джеймс опъна дългите си крака напред и ги кръстоса. После затвори очи и скръсти ръце на гърдите си. Накрая каза: — Ти никога повече няма да ме биеш, Оливър.

— И как стигна до тоя извод, момче?

— Ще разбереш, старче, ще разбереш. — Той отвори очи и подаде празната си чаша.

Оливър Уорфийлд изсумтя със смях и наля последните няколко капки в чашата на Джеймс.

Чу се пукот от счупване на дърво, писък и тъп удар от падане.

Още в същия миг двамата мъже скочиха на крака и изтичаха до вратата на стаята. Втурнаха се през нея, но в следващия момент се заковаха на място.

— Какво става, по дяволите? — Оливър Уорфийлд се беше вторачил в дъщеря си. Облечена като момче, натъпкала червената си коса под вълнено кепе, тя лежеше просната по гръб, с разперени ръце и крака, точно пред вратата, в една хранилка, пълна, за щастие, със сено.

— Джеси! Какво, за Бога, се е случило? Жива ли си, момиче? Да нямаш нещо счупено? Отговори ми.

Чу се само слабо, неясно стенание.

Джеймс просто я гледаше. Той беше наясно с това, че тя е в пълно съзнание, защото клепачите й потрепваха, затова само каза:

— Тя е прекалено голяма гадина, за да се затрие така лесно. И ще ти обясня какво е правила Оливър. Тая хлапачка е била горе и ни е подслушвала. Лежала е по корем, с очи и уши прилепени към пролуките в гредите. Така ли е, Джеси?

— Кажи нещо, момиче! — Оливър лекичко я потупваше с ръка по бузата.

Тя издаде още един слаб стон, който обаче не можа да заблуди Джеймс нито за миг. Той заговори с глас, изпълнен с типичната английска арогантност, защото знаеше, че това ще я предизвика да се нахвърли върху него:

— Наистина, Джеси, кажи най-после нещо. Аз и баща ти искаме да се върнем при нашето бордо. Твоето прекъсване беше съвсем ненавременно, знаеш ли? Ако не се вдигнеш, просто ще ми се наложи да излея върху тебе това ведро с вода. То би трябвало да те направи малко по-пъргава. Слушай, Оливър, не виждаш ли нещо зеленикаво и лъскаво в тая вода? Дали пък това на повърхността не е тиня?

Джеси Уорфийлд отвори очи, колкото и да не й се щеше. Успя да удържи на изкушението да лисне ведро с вода в лицето на Джеймс Уиндам. Искаше й се да може да изчезне, но не й оставаше нищо друго, освен да си понесе последствията.

— Добре съм, папа. Беше лошо падане, но просто само се замаях за кратко време. — Тя трогателно се усмихна на баща си.

— Ти си си замаяна още по рождение — уточни Джеймс и протегна ръка към нея.

Тя се вкопчи в дланта му и го остави да я измъкне от хранилката със сено. После започна да изтупва дрехите си.

— Подслушваше ли ни? — попита Оливър. — Вярно ли е това, което твърди Джеймс?

Тя взе да се изтупва още по-усилено.

— Хайде, Джеси, разбира се, че ухото ти е било залепено върху тавана на канцеларията. Навярно си искала да чуеш дали няма да издам някоя състезателна тайна.

— Всъщност — каза Джеси и се изправи, за да гледа Джеймс право в очите — ти нямаш и пукната състезателна тайна, която би могла да ме заинтересува. Аз знам повече за надбягванията, отколкото ти, Джеймс.

— Джеси, Джеймс се съгласи, че може и да е късоглед, но той е млад.

— За какво говориш, папа?

— Нима не помниш? Нали ми каза, че не искаш да се омъжваш, защото всички мъже били егоистични, късогледи свини.

— Ти ме чу да се съгласявам, че съм късоглед, Джеси. Чула си всичко. Я сега да поосвежиш паметта ми. Говорихме ли за теб и за множеството твои недостатъци?

Тя сведе поглед и той се вторачи в нея. Не му се наложи да навежда много главата си, защото тя беше висока, тия нейни крака бяха дълги почти колкото неговите.

— Какво, по дяволите, имаш върху лицето си?

Оливър се вгледа в нея отблизо:

— Да, наистина, Джеси, какво е това нещо но целите ти бузи и по носа?

Тя рязко закри лицето си с длани и отстъпи крачка назад, при което се блъсна в хранилката със сено и отново падна в сламата, размахвайки ръце.

Джеймс се разсмя, кръстоса ръце на гърдите си и каза:

— Струва ми се, Оливър, че твоята дъщеря тук се опитва да прикрие луничките си с някаква маска, дето я знаят само жените. Но пък това ме кара да се чудя, дявол да го вземе, как тогава тя е научила рецептата.

..................

Гленда Уорфийлд се беше втренчила право в чатала на Джеймс Уиндам. Джеймс обаче в момента беше погълнат от най-задълбочен разговор с Алън Белмонд. В този тъмнокос, мургав мъж Гленда никога не се зазяпваше, защото той я плашеше с тъмните си, мрачни очи. Тя не можеше да понася кльощавата му, припряна женица Алис, която, колкото и да беше странно, се възхищаваше на Джеси и непрекъснато възхваляваше нейната независимост. Впрочем, с това тя само предизвикваше отвращението на Гленда.

Тя продължаваше все така вторачено да фиксира Джеймс. Ако само се задържи достатъчно дълго с поглед, вперен в него, накрая той щеше да се обърне и тя сигурно щеше да забележи изблик на страст в очите му, но заедно с това и болка от невъзможността да утоли страстта си.

Но Джеймс не се обърна прекалено дълго време. Направи го чак накрая, когато зет му, Джиф Попълтън, го поздрави. Той срещна за миг погледа на Гленда, кимна й бегло с глава и после се заслуша в нещо, което му каза Джиф.

Гленда не остана доволна. Тя беше на осемнадесет, доста хубавичка, с млечнобели, сочни гърди. Мъжете обичаха да гледат гърдите й — беше го разбрала още преди две години, когато бюстът й наедря. Сред момчетата от конюшнята настъпваше шумно вълнение всеки път, когато Гленда се появяваше наоколо. А тя го правеше доста често, още от деня, в който навърши шестнадесет и жадно започна да проверява въздействието си над всяко мъжко същество.

Но защо Джеймс Уиндам не проявяваше никакъв интерес? Той сигурно си даваше сметка, че ако се ожени за нея, най-накрая ще може да прибави конефермата „Уорфийлд” към своите собствени владения.

— Няма никаква логика.

— Кое, миличка?

— О, мамо, просто си помислих, че Джеймс Уиндам има повече основания да ми направи предложение, отколкото да ме пренебрегва.

— Права си — каза Поршия Уорфийлд и се смръщи при тази несправедливост. — Няма никаква логика. Озадачаващо е. Долната ти риза изобщо я няма, скъпа. Ела с мен до женската стая и ще ти я оправя. Нали не искаш другите дами да те мислят за разпусната?

Добре, мамо — отвърна Гленда и послушно излезе след майка си от голямата гостна на Попълтън.

........................

Но се спря, когато чу Джеймс да пита:

— Гленда Уорфийлд зяпа ли те в чатала, Джиф?

Джиф се изсмя:

— Чувал съм, че тя се заглежда в чатала на всеки мъж. Започнала да го прави преди около година, така поне ми каза Ърсюла. Гленда, да ти призная, доста честичко се упражняваше и върху мене, когато пристигнахме от Бостън в края на януари. Беше си бая ми ти преживяване… Доколкото разбрах, вече била станала малко по-дискретна. Тоест, сега не се заглеждала в онова място на всеки срещнат, а само на мъжете, за които смята, че биха могли да се оженят за нея. Да не би сега ти да си опитал този сочен поглед?

— Да. Беше доста смущаващо.

Джиф отново се засмя:

— Джеси Уорфийлд сигурно ще го научи от сестра си, щом седеше тук и гледаше през прозореца.

— Мисля, че си се побъркал, Джиф. Това е прозорецът, нали? Няма никаква Джеси.

— Сигурно ни е чула да говорим и се е изпарила. Да, трябва да е минала през задната порта на градината, която излиза на Шари Стрийт. Хващам бас на каквото поискаш, че там я е чакал вързан кон.

— Е, вече няма как да го докажеш. Тя е изчезнала. Чудя се обаче защо все пак хлапачката е била тук, ако изобщо е била.

Гласовете постепенно заглъхнаха и Джеси отново започна да диша. Ако Джеймс беше излязъл през проклетата задна порта, щеше да види Бенджи, привързан за един шубрак точно до нея. Тя потрепери, след като само за миг си представи цялото унижение, ако я бяха разкрили. Не трябваше да прави това втори път.

Изтича приведена до портата и се измъкна навън.

Джеймс стоеше край голямата остъклена врата на балкона.

— Боже мой — каза той на себе си, докато палеше пура. — Джиф беше прав. Но какво е правила тя тук?

Той се зачуди дали е била поканена. Сигурно. Но и за миг дори не можеше да си я представи с нещо друго, освен с опърпани панталони и с онези нейни развлечени ризи и палта. Не, тя не би могла да приеме покапа, която изисква от всяка жена да е истинска дама. Загаси угарката с крак, обърна се изведнъж и се отправи към конюшните.

— Това шосе има нужда от малко ремонт, не мислиш ли, Джеси? Ето, Лайлак* например се е препъвала тук поне десетина пъти.

[* Люляк /англ./ — Б. пр.]

Тя едва не падна от Бенджи, толкова се стресна. Сигурно беше яздил в тревата встрани от пътя.

— Джеймс! О, Боже, какво правиш тук?

— Видях те и тръгнах след теб. Не повярвах на Джиф, когато ми каза, че те забелязал със залепен нос на прозореца да ни наблюдаваш. После излязох на балкона и те видях, че се измъкваш през задната порта. Защо беше там, Джеси?

— Не съм била.

Тя не каза нищо повече. Когато той се метна на седлото на своя кон, Джеси вече я нямаше. Но тя яздеше дванадесетгодишния Бенджи, добродушен и бавен, затова само след няколко минути Лайлак вече препускаше редом до нея. Джеймс се приведе и отбеляза:

— Още малко, и шапката ти ще хвръкне. Ама то пък, нали косата ти е винаги сплъстена, нищо чудно и да я задържи.

Тя не го погледна, само бързо притисна длан върху главата си.

— Всъщност тази мекица ми прилича на някоя от старите шапки на Ослоу. Може би той ти я е подарил, след като вече е станала толкова стара и жалка, че се е отказал да я носи.

Тя светкавично се извърна към него и ако устните й в този момент можеха да се навият на фунийка, сигурно щеше да го направи. Изглеждаше по-вбесена дори от Джеймс през онази сутрин, когато Гранд Мастър беше захапал неговото рамо вместо кобилата, на която трябваше да се метне.

— Върви по дяволите! Не съм длъжна да разговарям с теб, Джеймс. Махай се!

Бенджи забави ход. Джеймс знаеше, че Джеси няма да юрне бедното старо добиче по пътя. Скоро и двамата вече крачеха с нормален ритъм, но Бенджи леко се задъхваше. Лайлак тръсна глава и изпръхтя.

— Кобилата ти се държи точно като теб — отбеляза Джеси, вторачила поглед точно между ушите на Бенджи. — Противна и припряна. От Англия ли си я докарал?

— Да не би да не харесваш английския ми акцент? — попита той, като провличаше всяка дума с възможно най-високомерното британско произношение, което можеше да постигне.

— Звучиш като педераст.

Джеймс рязко дръпна юздите на Лайлак и кобилата се отмести встрани:

— Какво каза?

— Добре ме чу какво казах.

— Откъде, по дяволите, знаеш тази дума Никоя жена не я произнася, още по-малко пък знае какво означава тя.

Джеси бавно се обърна и го изгледа. Луната беше точно зад нея, очертавайки старата й шапка и сплъстените й червенокоси кичури, които висяха от двете страни на лицето й.

— Аз не съм глупачка. Просто чета много — бавно произнесе тя.

— Въпросът тогава е, какво четеш?

— Всичко. А в случая съм съгласна, че педераст съвсем определено е дума, подходяща за мъже.

Джеймс се плесна с ръка по челото:

— Направо не мога да повярвам! Наближава полунощ. Ние сме в Балтимор, което означава, че може да ни завали всеки момент, и ти знаеш какво е педераст. Не, по-лошо дори, нарече мен, че съм такъв.

— Наистина звучиш като такъв, когато говориш с тоя идиотски акцент. Правиш го, за да изглеждаш по-важен, за да се различаваш от нас, колониалните заселници. За да ни караш всички да се чувстваме по-долу от те6e. И защо? Защото братовчед ти бил някакъв проклет английски граф. Искаш всички да забравят, че и ти самият си половин колонизатор. Ти си измамник, Джеймс.

Искаше й се да шибне Бенджи и да препусне с него в галоп, но знаеше, че не може да го направи.

— Измамник ли? Ами ти, хлапачко? Ти, с твоите мъжки дрехи, с косата ти на вещица, която се влачи надолу по гърба ти. Приличаш на някой от ония хулигани, които мятат камъни по прозорците горе, във Фелс Нойнт. Не, ти не си дори и измамница. Може би баща ти те е сбъркал. Ти си жена само защото тялото ти веднъж месечно те подсеща за това. — Той не обърна внимание на нейното изръмжаване. — Та значи, я ми обясни какво правеше тази вечер на празненството на сестра ми?

Тя беше така безмълвна, както тъмните облаци над главите им.

— Е? Не можеш ли да си отвориш устата? Толкова ли е възмутително онова, което трябва да чуя?

Тя потрепна и той продължи да я тормози:

— Мога да се обзаложа, че знам за какво си била там. Разглеждала си всички мъже. Сигурно си се опитвала да откриеш някой с ръст, близък до твоя, за да можеш да се намъкнеш в дома му и да откраднеш част от дрехите му. Само милостивият Бог знае, че майка ти никога няма да разреши да си купуваш мъжки дрехи. Този път познах, нали, Джеси?

Беше я притиснал натясно. Тя се бе клела пред себе си, че никога няма да му позволи да я разобличи, но той успя. Винаги успяваше, когато си го поставеше за цел.

4. Отново Тайната на Валънтайн – Джеймс среща Джеси отново....

Тогава Джеси се обади:

— Джеймс.

Той вдигна очи към нея, погледна я мимоходом и обърна взор в другата посока:

— Къде, по дяволите, е тя?

— Джеймс!

Този път той направи няколко крачки напред и пак я погледна:

— Джеси?

— Да?

— Ти не си Джеси. Ти нямаш нищо общо с Джеси, но говориш с нейния глас. Какво си направила с Джеси?

Тя бавно заслиза надолу по стълбите, просто защото нямаше друг избор. Не й се искаше да се препъне от воланите на роклята си и да си счупи врата. А така й се искаше да изтича! Искаше да скочи върху него, да го притисне в обятията си и повече да не го пусне, дори и само за да изяде вечерята на Баджър.

Тя стигна последното стъпало. Той се беше приближил напред и сега стоеше на метър от нея. Гледаше я втренчено.

— Здравей, Джеймс. Изненадана съм да те видя.

Той продължи да я гледа втренчено и безмълвно още доста време:

— Боже мой, просто не мога да повярвам! Само се погледни. Какво си направила със себе си? А, сетих се. Маги е оставила своя отпечатък върху теб.

— Да — каза тя и вирна брадичка. Чувстваше се като кралица, чувстваше се като жена, към която Джеймс Уиндам можеше да изпитва възхищение, а може би дори страстно желание, както към Кони Максуел.

— Всеки остави отпечатък върху мен.

Тя знаеше, че гърдите й са обли и бели, че имат добре видима цепка. Косата й беше прелестно нагласена, водопадът от къдрици, който се диплеше по гърба й, сигурно изглеждаше романтично. От двете страни на лицето й падаше по едно „палавниче”, което почти докосваше раменете й. Беше с червило за устни. През носа й минаваше само една-единствена нишка от лунички. Тя се беше погледнала в огледалото, когато се качи в спалнята си. Знаеше, че изглежда не по-малко красива от която и да било от другите жени в Зелената кубическа стая, които сега танцуваха валс. Дори ръцете й бяха станали кадифени от всичките кремове на Маги.

— Изглеждаш нелепо.

Долната й устна направо провисна:

— Какво?

Сампсън се прокашля и любезно се обади:

— Джеймс понякога изпада в настроенията на майка си, Джеси. Мисля, че всъщност искаше да ти каже, че изглеждаш зашеметяващо, както казват французите.

— Нищо подобно, Сампсън — апострофира го Джеймс през рамо. — Ако сега тук беше майка ми, веднага щеше да те сложи на място. Стой настрана и не се бъркай. Слушай сега, момичето ми, какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? Приличаш на някоя изрисувана уличница с това червено мазило, наплескано по цялата ти уста. Още малко, и гърдите ти ще изскочат от роклята, а пък аз досега дори не бях забелязал, че имаш гърди. Или може би просто си ги понадула с носни кърпички? Няма ги и луничките ти… Това пък защо? Да не би през последните два месеца да си стояла затворена в тъмна стая и по носа ти да е отишъл цял декар краставици? А тая ужасна рокля? Та ти едва стъпваш от страх да не се спънеш в тия проклети волани с не по-малко проклетите ти крака, Косата ти пък изглежда така, сякаш си се приготвила да излезеш на сцената в някоя средновековна пиеса. Обзалагам се, че не можеш дори да помръднеш главата си без страх, че ще ти изпопадат фибите и косата ти ще се разхвърчи. Боже мили, ти с фиби на главата си, ти! Какво означава всичко това?

Тя се чувстваше съкрушена. Илюзиите й за красота се бяха сринали на парченца в краката й, а те вече и доста я боляха, защото пантофките на дукесата й бяха малки Въпреки това му каза с равен глас:

— Мога да си движа главата и без да ми се съсипе прическата.

Той пристъпи към нея и стисна ръцете й под раменете. Повдигна я за миг от земята и после пак я остави на мраморния под.

— Това са само глупости. Забрави, че изобщо съм казвал нещо. За момент си загубих ума. Важното е, че си тук, че си жива и здрава. Молех се Маркъс да те приюти. Но ти действаш толкова трогателно и прочувствено, че не би могъл да те изгони.

— Но ти не ме харесваш нито така, нито иначе, нали? Върви по дяволите, Джеймс! Аз съм красива. Маркъс ми го каза. Сампсън също. И Маги.

— Ха, така значи? Ами да, те не те познават от четиринадесетгодишна възраст. Не са те виждали да падаш от дърво като застреляна патица. Не се те гледали как дъвчеш сламка, със стара филцова шапка, прихлупена над очите, докато си тананикаш някоя от песничките на дукесата. Нито пък са те помирисвали, когато лицето ти е било покрито с краставици.

— Какво общо има всичко това сега? Каква е връзката на тези неща с факта, че сега съм красива? Погледни ме, Джеймс! Мътните те взели, погледни ме!

— Гледам те. Но не смея да те докосна от страх, че ще се разпаднеш на малки лъскави парченца. Я ми кажи какво е мнението на Спиърс за всичко това?

— Още не съм се запознала със Спиърс.

— Странно наистина. Обикновено Спиърс оглавява тази банда заговорници. Къде, по дяволите, е той, Сампсън?

— Тук е, мастър Джеймс. Не точно тук, нали разбирате, тъй като в момента не стои до мен, но не е напускал сградата, така, както би трябвало да бъде и както сам той го желае.

Джеймс махна небрежно с ръка. После отново прокара пръсти през косата си и тя щръкна нагоре.

— Нещо съвсем се обърках тук, а Бог ми е свидетел, че през последните два месеца непрекъснато репетирах всичко онова, което щях да ти кажа. Сега обаче нищо не става, както го бях замислил, и то само по твоя вина, само заради това, че си толкова страшно различна. Аз очаквах ти да си си ти, а не такава жена, каквато дори не съм сънувал, че съществува. Да не би да носиш даже и дълги женски чорапи?

Без всякакво колебание Джеси повдигна красивата си пола от жълта коприна и фустата под нея, за да му покаже светлите си копринени чорапи.

Очите му се кръстосаха.

— Бързо си смъкни роклята обратно! Можеше да ми кажеш и само едно „да”. Изобщо не знаеш как да се държиш. Ти си толкова дама, колкото дукесата може да е някой наквасен с джин мошеник от Сохо. Я сега ми кажи, Джеси, защо, по дяволите, избяга? Да, това настина беше първият въпрос, който мислех да те попитам. Слава богу, че накрая си го спомних. Защо, Джеси?

— Глупав, излишен въпрос. Много добре знаеш, че избягах, защото бях озлочестена. Всички го знаеха. Гленда ми даде триста долара, за да се махна. Обеща ми също да ми подари няколко рокли и едно наметало, но не го направи. Тя си мислеше, че ще отида при леля Дороти в Ню Йорк, но аз, естествено, не се веснах там.

— Да, тъкмо това Гленда със сълзи на очи съобщи на всички. Тя каза, че сама си разбрала колко си се опозорила и затова си напуснала, тъй като не си искала да посрамваш повече семейството си. Никога не съм и помислял, че можеш да живееш при леля ти Дороти. Тази стара вещица е по-голяма напаст дори от скъпата ми майка. Ти си идиотка, Джеси, но никога не съм те мислил и за глупачка. Веднага отидох на пристанището и проверих какви кораби са отплавали за Англия. „Флаинг Батрис” беше заминал точно в деня на твоето изчезване. Един от докерите си спомни за теб — видял те да обикаляш напред-назад по палубата. Каза ми, че си била облечена съвсем като мъж, но не си успяла да заблудиш никого. Дяволите да те вземат, Джеси, не си направи труда да ми драснеш поне една бележка. Даже и на баща ти не си оставила никакво съобщение. Просто си скочила в проклетите си панталони и си се изпарила. Обясних на Оливър, че ще дойда до Англия да те взема. Той иска да се върнеш. Не знам защо го иска, но е истина.

— Татко може и да иска да се върна, но Гленда е права. Никой друг не е приритал за мене.

— Това са глупости и измишльотини. Докато се върнем в Балтимор, вече никой няма дори да си спомня, че си лежала върху мен, че ръцете ти са били върху лицето ми, а устата ти — само на сантиметри над моята.

— Мастър Джеймс — обади се Сампсън и се приближи до Джеси, — всъщност ние с господин Спиърс, господин Баджър и Маги обсъждахме това много подробно и нашето мнение е, че Джеси никога повече няма да бъде приета в Колониите. Не и в настоящото й положение.

— Да, в случая съм съгласен. Я само я погледни. Това нейно настоящо положение ще й донесе безброй мъжки предложения. Мъжете ще си загубят ума само като я погледнат.

Това, ако Джеси не се лъжеше, в никакъв случай не приличаше на обида.

— Какви предложения имаш предвид, Джеймс?

— Млъкни, Джеси, Сампсън, ти се разкарай! Или поне се отдалечи с три стъпала по-нагоре. Не съм тръгнал да я душа… поне още не. Благодаря ти. Слушай сега Джеси, това е най-глупавото нещо, което някога си правила. Не, не съм прав, спомням си как на едно състезание така силно искаше да ме победиш, че реши да не заобикаляш. Опита се да прескочиш с коня едно дърво, което беше изкоренено предната нощ от буря, но конят ти не успя и ти полетя в един ров, пълен с вода.

— Тогава яздех Ейбъл. Спомням си, че направо щеше да ти се пръсне коремът от смях. Помня как спря коня си, дори не завърши състезанието, и просто застана на ръба на оня проклет ров, като ме гледаше и не спираше да се смееш.

Той обаче си спомняше как отначало толкова се бе уплашил, че насмалко не бе изкарал цялата си сутрешна закуска. После я бе видял как цапаше в поне около метър вода с вид на прогизнало овчарско псе — червената й коса беше полепнала по лицето й, но самата тя нямаше нищо счупено. Едва тогава беше избликнал и смехът му. Едва тогава. Той изсумтя.

— Но това вече е минало, Джеймс. Аз съм тук, а ето че сега и ти си тук, и аз искам да знам защо си дошъл.

— Не ме интересува какво казват нито баща ти, нито пък другите. Аз не съм виновен за твоето озлочестяване, Джеси.

— Разбира се, че не си. Аз обясних на всички, включително и на баща ми.

— Това обаче няма никакво значение за него. Той ме накара да се почувствам ужасно виновен, най-виновният на този свят. Така че нямах друг избор, освен да тe последвам дотук и да те върна обратно. Трябваше да напусна „Маратон”, трябваше да напусна Алис, за която се надявам, че ще стои далеч от Мортимър Хаки. Трябваше да напусна Кони. И всичкото това — заради теб, Джеси, заради теб, проклето женско същество, което кой знае как изникна, простреля Хаки в крака и се стовари върху мен.

— Аз ти спасих живота, Джеймс. Отървах те и от Гленда.

— Истина е, но това няма значение. Не бях планирал да идвам в Англия преди края на годината, а ето че сега съм тук. И то само за да те върна у дома.

— Аз няма да се върна у дома, защото нищо не се е променило, Джеймс, съвсем нищо. Не мога да се върна.

— Ние всички сме съгласни с това, мастър Джеймс — обади се Сампсън. — Тя не може да се върне в сегашното си положение. Както вече ви казах, ние всички обсъдихме това най-подробно и сме единодушни по въпроса.

— Точно така, Джеймс: Никой не ме иска с изключение на онзи тип, който се опита да си позволи волности с мене.

Той стовари юмрука си върху стената и й изкрещя:

— Ще правиш онова, което аз ти казвам, ясно?

— О, я престани с твоите гръмки фрази. Ти не си ми никакъв и не можеш да се разпореждаш с мен.

— Тогава си представи, че съм на мястото на баща ти. Аз съм негов пратеник.

— Ха! Я стига, Джеймс. Ще правя онова, което поискам, а то е да остана тук. Вече съм назначена и на работа. Имам си важни задължения и отговорности. Хич и не ми се усмихвай така подигравателно, Уиндам.

— Така ли? И какво, значи, работиш?

— Бавачка съм на Чарлс и възпитателка по езда на Антъни.

— Боже мой, то било по-ужасно дори от онова, което си помислих. Слушай ме внимателно, Джеси, Чарлс си има бавачка. Не, сигурно има поне три бавачки, които са му на разположение. Антъни пък има баща си и майка си, и Ламбкин, и всеки друг от помощниците в конюшнята, които могат да го научат всичко за конете. Маркъс и дукесата са те оставили да вършиш тези неща, защото изпитват съжаление към тебе. Този абсурд трябва да се прекрати.

Сампсън се прокашля и тихо каза:

— Мастър Джеймс…

Джеймс бавно се извърна и видя дукесата и Маркъс, които стояха в преддверието и гледаха право в него.

………………………………………………………

Джеймс се опитва да озлочести Джеси....

Той клекна до Джеси, хвана я за ръцете, бутна я назад и легна върху нея.

Джеси добре умееше да се бори. Тя вдигна крака и ги стовари силно върху гърба му, после заби юмруци в раменете и гърдите му. Той обаче се изопна и се притисна още по-плътно върху нея, после я сграбчи за плитката, за да не мърда, наведе се и я целуна.

Тя рязко отмести главата си встрани и той не успя първия път. Но после я хвана за брадичката, за върха на носа и накрая се добра до устните й.

— Престани, Джеймс! Скубеш ме.

Той успя да си пъхне езика между устните й, но само за миг. Едва отърва езика си невредим. „Тя е наистина луда, помисли си той, ако сериозно има намерението да ми отхапе езика.” Той се повдигна назад на лакти, без да се опитва да я насилва повече. Наведе се съвсем леко и се вторачи в нея.

— Косата ти мирише на лавандула и дъжд.

— Върви по дяволите, Джеймс! Не дрънкай глупости. Не знам какво си мислиш, но това е…

Той бързо се наведе и пак я целуна. Успя да разтвори краката й встрани и се разположи между тях. Затвори очи, когато я почувства под себе си. Усещаше нейната топлина дори през роклята и фустите й. Притисна се по-силно към нея и тя ахна.

— Да не би да си решил да ме изнасилиш в тая проклета библиотека, идиот такъв?

Джеймс поклати глава. Изглеждаше смаян.

— Озлочестявам те, но този път както трябва: мъжът е отгоре, опитва се да напъха езика си в устата на жената и се притиска към корема й. Да, точно такъв е правилният начин да озлочестиш една жена. Много хубаво ми е да те усещам, Джеси. На теб не ти ли е приятно да съм върху теб? Усещаш ли ме? — Беше станал по-корав дори от крака на оня лъскав стол точно на две педи от него.

— Да, и е толкова странно. Ти си точно като жребец, нали?

— В известен смисъл да, но не съвсем, за което трябва да си безкрайно благодарна. Е, Джеси, ще се омъжиш ли за мен?

— Не, нищо не се е променило. Единственото, което ти чувстваш сега, е похот. Моята майка ни е казвала, че похотта на един мъж обикновено е единственото нещо, от което може да извлича полза жената, за да получава онова, което иска. Дори след като се оженят, казва тя, тяхната похот не остава само вкъщи, където всъщност, трябва да бъде.

— Твоята майка трябва да бъде разстреляна.

— Нима не е вярно?

— Е, може би, но само донякъде. Защо според тебе Гленда винаги си оставя гърдите почти голи? Не, стига вече си се борила. Старая се да не се отпускам с цялата си тежест върху тебе. Ако се опиташ да ме нараниш, направо ще те сплескам. Искаш ли да знаеш какво още прави Гленда? Тя зяпа право в чатала на мъжете. А аз самия съм бил обект на нейното зяпане повече от който и да било друг в Балтимор. Затова стига само си нареждала как мъжете били хищниците, които постоянно дебнели за нови жени.

— Мама не е ли права?

— Често пъти не е, — Той се притисна още по-силно към нея. Вече не можеше да се сдържа. — Къде е тоя проклет звънец за слугите?

Тя го удари с юмрук в челюстта — не много силно, но все пак достатъчно, за да привлече отново вниманието му. Той се отдръпна назад, успя да сграбчи ръцете й и ги закова плътно до тялото й.

— Няма смисъл да те озлочестявам по такъв явен начин, ако няма кой да ни залови в това положение. По дяволите, къде е тоя звънец!

— Струва ми се, че вече нямаш нужда от него, Джеймс. Аз съм тук. Господин Баджър е тук. Господин Сампсън и Маги също са тук. Доволни сме.

Джеси погледна нагоре и ги видя как всичките я наобиколиха в кръг, като се усмихваха и кимаха доволно с глави.

— Можеш вече да се повдигнеш от нея, Джеймс — каза Баджър. — Работата е свършена.

— Мисля, че все още не е достатъчно добре свършена — отвърна Джеймс. — Може ли някой от вас да доведе дукесата или Негова светлост?

— Аз ще ги доведа и двамата — обади се Сампсън.

— Останете така, както сте, Джеймс. Ей сега се връщам и ще оправим работата.

— Просто не мога да повярвам, че всички вие просто си стоите така и оставяте Джеймс стоварен с цялата си тежест върху мен. Той ме целуна и дори се опита да си напъха езика в устата ми. Защо не направите нещо, за Бога?

— Ние вече правим нещо — отвърна Баджър с мазна усмивка. — Аз например приготвих и малко пържена риба-треска със сос от стриди, за да отбележим случая с празнична вечеря.

— О, успях да ги опитам — обади се Маги, като потупваше по френския килим с виолетовата си пантофка.

— Господин Баджър, вие отново сте надминал себе си.

— Джеймс, остави ме да стана, проклетнико!

— Джеси, такъв език от твоята уста едва ли ще се хареса на бъдещия ти съпруг — отбеляза Маги, като отдръпна красивата си сатенена рокля встрани от ботуша на Джеймс. — Моят Гленроял — това е първото име на господин Сампсън, твърди, че някоя и друга пояснителна дума би могла да се приеме от време на време, в моменти на крайно раздразнение, но сега случаят не е такъв.

— Да, Маги, права си — каза Спиърс. — Струва ми се, че чувам стъпките и на двамата. Джеймс, може би ще е добре да подсилиш драматизма на гледката.

Джеймс се ухили на Джеси, а после целуна плътно затворената й уста. Той все още я целуваше с нарастващ ентусиазъм, когато дукесата и Маркъс прекрачиха прага на библиотеката.

— Хей, Джеймс! — Дукесата затвори кръга, който заобикаляше двойката на килима. — Скъпи, струва ми се, че не си оставил възможност на Джеси дори да диша.

— Повдигни си малко устата, Джеймс — обади се напътствено Маркъс, като приклекна до тях. — Спомням си как и аз трябваше да уча дукесата правилно да се целува. Доста време ми отне, но сега е супер в това отношение. Преди обаче тя посиняваше в лицето, точно както е посиняла сега Джеси.

Джеймс се надигна на лакти, като продължаваше да я гледа:

— Е, Джеси, достатъчно добре ли си озлочестена сега?

— Ще те убия, Джеймс! Да ми докараш такъв ужасен срам!

— О, тя още диша, Маркъс — каза Джеймс и отново се приведе към главата й. Тя се опита да се дръпне, но той накрая успя да стигне до устата й и жадно я зацелува отново.

— Изглежда, че диша през носа — изкоментира Баджър. — Ние всички уверявахме Джеймс, че Джеси си я бива — добави той, като се обърна към дукесата, — че тя ще бъде чудесна съпруга за него.

Джеси сега направо стана тъмносиня, но не от липса на въздух, а от гняв. Тя отново започна да се съпротивлява и трябва да признаем, че този път го свари неподготвен. Той беше толкова увлечен да се наслаждава на нейния вкус, че за момент забрави да я държи здраво. Тя успя да освободи едната си ръка и го удари силно по лявото ухо. Джеймс нададе болезнен вой и се изтърколи от нея.

Тя моментално скочи на крака и се втренчи в него, като беше вдигнала крак да го изрита, но в последния момент се размисли и само изкрещя:

— Жалък лъжец! Нали ми каза, че не били говорили с теб да се ожениш за мен. Те обаче са те притиснали и са те принудили, нали? Възползвали са се от чувството ти за вина и са ме изкарали някаква жалка, покъртена женица, която сигурно ще си загуби ума и ще вземе да се хвърли от някоя скала. Да те вземат дяволите, Джеймс! Защо ме преметна, че това било само твое решение!

— О, Господи — обади се Баджър. — Съжалявам, Джеймс. Точно в този случай не трябваше да се изпускам с необмислени приказки. Надявам се все пак, че сега, при това положение, горката ми пържена риба със сос от стриди няма да остане незачетена.

— Не е нужно пътят към истинската любов непременно да бъде покрит с листенца от рози — каза Маги. — Само погледнете Негова светлост и дукесата.

— Аз все пак бих предпочела да има поне едно — две розови листенца, Маги — отбеляза дукесата, на което нейният съпруг отвърна:

— Това не е никак лоша идея, дукесо. Представям си те как пристъпваш към мен през нашата спалня, без да си покрита с абсолютно нищо, а под белите си стъпала усещаш ласките на няколко от розовите листенца на Маги. Какво ще кажеш?

— Струва ми се, милорд — обади се Спиърс, — че Вашата несериозност е изключително неподходяща в този момент. Джеймс има проблем заради злополучната грешка на господин Баджър. Джеси не е щастлива с него.

Джеймс се изправи на ръце и колене, клатейки глава.

— Маги, това беше най-ужасната метафора, която някога съм чувал. Истинска любов и розови листенца? Що се отнася до твоето отклонение за спалнята, Маркъс, то си е точно в твой стил. Предполагам, че следващата ти стъпка ще бъде да похапнеш от розовите листенца, които са полепнали по стъпалата на дукесата. Що се отнася пък до теб, Джеси, от твоя удар сега ухото ми пищи. — Той леко разтри ухото си с ръка. — Какво ще кажеш за това?

Джеси вече се беше изправила и гърбом бавно се отдалечаваше.

— Аз си тръгвам. Това тук е истинска лудница. Джеймс не желае да се жени за мен. Защо всички вие просто не искате да проумеете това? Явно сте го накарали да се почувства толкова виновен, че се е принудил да ми направи предложение. Когато му казах „не” и го спасих от собствената му глупост, той се насили да легне върху мен и да не ме пуска. Дори се принуди да ме целува, докато престана да се съпротивлявам.

— Дяволите да те вземат, Джеси! Как си обясняваш ти факта, че станах по-корав от решетката на тази камина, ако не ми е било приятно?

— Съжалявам за твоята пържена риба, Баджър. — Тя изтича към стъклените врати, отвори ги и се втурна навън в бурята.

— О, небеса — изруга Джеймс, — пак ще трябва да я гоня. Тя е светкавично бърза дори в тези фусти. Баджър, приготви малко горещ чай. Тя е само по ония дамски пантофки. Краката й сигурно вече са прогизнали.

— Мокрите дрехи — отбеляза Негова светлост, докато гледаше как американският му братовчед изхвръкна навън в бурята — и тяхното задължително сменяване впоследствие най-често водят до интересни следобедни развлечения.

— Ще видим, милорд — каза Спиърс. — Господин Баджър, хайде да приготвим малко одеяла и горещия чай. Надявам се никой от двамата да не се разболее от целия този прекален изблик на емоции.

— Но Джеси ще си съсипе висулките — отбеляза Маги и докосна с пръсти меките къдрици, които се виеха над белите й уши.

Той я догони чак в конюшните на имението, където тя се мъчеше да постави седло върху широкия гръб на Кланси. Не че седлото беше прекалено тежко. Кланси беше висок към метър и седемдесет и тя просто не можеше да го качи на гърба му. Изпусна го веднъж, тропна с крак и изруга. Що се отнасяше до Кланси, този ужасен жребец, който беше хвърлял графа от гърба си поне дузина мъти в изблици на засегнато честолюбие, сега тихичко цвилеше и побутваше с муцуна Джеси по рамото — изобщо държеше се като влюбен ерген или като раболепен галеник. Джеймс си помисли, че този жребец, ако имаше достатъчно мозък в главата си, щеше да застане на колене, за да може тя да го прегърне по-добре.

— Няма да ходиш никъде, Джеси. Защо взимаш Кланси? Той е такава гад, че може дори да те убие, ако си науми да го направи. На всичкото отгоре ти дори не можеш да поставиш седло на гърба му. Само погледни какво си направила с него — направо си го разнежила. Ами да, още малко и ще започне да ти ближе лицето. Погали го за последно и тръгвай да се връщаме в къщата.

— Няма да стане.

— Джеси, ще направиш, каквото ти казвам! Уморих се да те гоня. Бях забравил, че ти си като дива коза. Наистина се уморих. Затова просто престани с всичките тези драми и се върни обратно с мен.

— В това огромно, проклето жилище? В него има повече стаи, отколкото в цял квартал от Балтимор.

За миг той я зяпна объркано, а тя продължи:

— Що се отнася до Кланси, той е истински сладур.

— Точно това казва дукесата и за Маркъс. Божичко, да не си се опитвала да яздиш Кланси?

— Естествено, че съм го яздила. Правили сме си чудни разходки двамата. Той ми показа тукашните околности.

— Да не искаш да ми кажеш, че Маркъс е разрешил това?

— Той не знае. Ламбкин ме посъветва, че е по-добре да не предизвикваме гнева на Негова светлост.

— Джеси, цялата си вир-вода. Аз също. Няма да ходиш никъде. Хайде, тръгвай с мен.

— Ще се опитваш ли пак да ме притиснеш на пода?

— Не, не на пода. Следващия път ще бъде в легло.

Тя грабна седлото и го метна по него, но не го достигна само за няколко педи.

Той се прилепи назад до стената, като внимаваше да не дразни коня, който въртеше облещено очи при вида на това хвърчащо седло, и каза:

— Я виж какво си направила със себе си. Облече рокля — и загуби цялата си сила. Висулките ти са провиснали, жалки и мокри. Горната част на роклята ти пък се е сплескала върху гърдите ти. Всъщност гледката не е никак лоша. Защо да не те попритисна върху тази степа тук?…

Той направи крачка към нея с лукава физиономия. Тя се промуши под Кланси и излезе от другата страна.

— Ти да не си се побъркала, по дяволите! Кланси може да те нарани. Хайде, стига вече, тръгвай, писна ми да стоя в тази конюшня.

Тя и без това вече беше решила да направи същото. Знаеше, че Кланси я харесва, но знаеше също, че понякога той намира хората за доста досадни същества. Опашката му вече беше започнала нервно да потрепва. Тя го потупа по врата и се измъкна от конюшнята, а Джеймс веднага я последва.

Хвана я за ръката преди да се втурне да тича.

— Достатъчно — каза той и я придърпа плътно до себе си. Тя трепереше — несъмнено от мокрото и от студа. Той прокара силните си ръце по гърба й. Не можеше да се каже, че ребрата й се броят. Това някак го смути. Гърдите й също не бяха като на кльощаво момиче.

Той пое дълбоко въздух, за да усети аромата й, и прилепи устни към ухото й. Една мокра висулка почти влезе в устата му, когато той каза:

— Омъжи се за мен, Джеси. Хайде просто да го направим.

5. Непознатата от Ямайка – Райдър кара Софи да ревнува......

И изведнъж го съзря. Беше си цял и невредим. До него, яхнала дореста кобила, бе спряла някаква жена, двамата стояха насред пътя и разговаряха. Жената протегна ръка и леко докосна ръката му. Дори и отдалеч се виждаше как той се усмихна, зъбите му блеснаха в познатата усмивка и се наведе към жената.

Нещо у Софи трепна от болка. Нещо се разбунтува и закипя. Тя стисна зъби, сви ръце в юмруци и без да се замисля, пришпори Опал и полетя право към съпруга си и жената, която изглеждаше готова всеки момент да скочи на коня му и да се свие в скута му.

Райдър вдигна глава и видя Софи, която препускаше към него като фурия, с навъсено и бледо лице. Господи, изглеждаше готова да убива! Той глуповато се усмихна. Отначало, когато Сара го настигна, се почувства неловко, но сега, щом видя жена си да препуска към него, зла като оса, направо се зарадва, че Сара беше дошла. Гневът доказваше чувства, а не безразличие.

Сара нещо му говореше. Още не беше забелязала вбесената жена, която се задаваше към тях, и нежно и кротко го попита няма ли да я целуне. После се наведе, ръката й, облечена в ръкавица, го подръпна и той почувства меките й устни върху бузата си. Отвори уста, за да я спре, но си замълча — нека пък Софи да види как друга жена го целува. Устните й бяха меки и свежи, но той не изпита нищо освен любопитство как ли ще постъпи Софи. В същия миг тя връхлетя върху тях и той трябваше да дръпне коня си, за да не се сблъскат. Сара я погледна и пребледня.

— Ти пък коя си, по дяволите?! — кресна Софи с тон, който Райдър не беше чувал вече два месеца — студено, гневно и арогантно. Почувства се направо щастлив. Очите й горяха: — Дявол да те вземе! Стой настрана от съпруга ми!

— От кого?

Горката Сара се опитваше да отстъпи с коня си, но животното като омаяно гледаше Опал и отказваше да помръдне.

— Много добре ме чу! Какво му говориш?! Защо го докосваш?! Как смееш да го целуваш! Махни проклетите си ръце от него, и гадната си уста!

Сара примигна и отмести очи от жената към Райдър, който най-спокойно седеше на коня си, гледаше я и се усмихваше. Очите му блестяха. Действително, Райдър беше най-безочливият тип, когото Сара познаваше, но сега блясъкът в очите му не беше циничен, а издаваше наслада, която тя не разбираше — ако очите му бяха тъмни, щяха да изглеждат направо похотливи.

— Жена ти ли е това, Райдър?

Той кимна:

— Тъкмо щях да ти кажа, но тя ни връхлетя като някоя от ония проклети гръцки фурии. Софи, прибери си ноктите! Това е Сара Клокуел, една моя приятелка. Сара, това е жена ми, Софи.

В този момент Софи разбра какво е направила — беше се държала като някоя скандалджийка, като ревнива, досадна и свадлива съпруга. Бе крещяла, ругала и обидила жената. И на Райдър това страхотно му беше харесало — изглеждаше изключително доволен и развеселен. Току-що му беше дала повод да извиси самолюбието си до небето. Почувства се унизена.

Кимна на жената, която онемя като гроб — много хубава млада жена, с едри гърди и неловка усмивка на устата, после ледено каза на съпруга си:

— Съжалявам, че прекъснах разговора ти с твоята приятелка. И тъй като не сте се виждали с месеци, ще ви оставя да си поговорите насаме. Обърна Опал и се понесе като вятър.

Райдър се усмихна след нея, очите му закачливо блеснаха. Дъглас се оказа прав — Софи наистина го изненада. Беше прекрасно. Небеса! Все пак имаше някаква надежда.

— Жена ти ли беше това, Райдър? — повтори Сара.

В гласа й нямаше болка, само недоверие. Той погледна обърканото й лице:

— Да, жена ми. Срещнах я в Ямайка и се оженихме там, но до вчера бяхме разделени. Огън е, нали? И винаги казва точно това, което мисли. Извини я, много ме ревнува. Но това страшно ми харесва. — И потри доволно ръце.

................................................

СОФИ СЕ ПРИБРА СЛЕД ЧАС. Чувстваше се отвратително. Идеше й да си заскубе косите. Изобщо не разбираше защо постъпи така. Остави Опал в конюшнята пред голяма кофа овес, поприказва си със старшия коняр Маккалъм, суров, но приятен човек, за когото съществуваха единствено конете, и тръгна към къщата, но внезапно спря, засенчи очи и зяпна недоверчиво. Не, не можеше да бъде! Не отново! На стръмните предни стъпала стоеше Райдър с някаква млада жена, тъмнокоса и много хубава, тихо й говореше нещо, а тя, опряна на ръката му, кимаше. На Софи й се сви стомахът, за втори път този следобед тя стисна зъби и всички разумни мисли изхвърчаха от главата й.

Тя изкрещя и се закани с юмрук на съпруга си:

— Ах, ти, мръсен негоднико!

Събра полите си и хукна към тях, неспособна да спре нито краката си, нито думите, които сами излетяха от устата й:

— Как смееш! Дръпни се от мъжа ми! Само да се опиташ да го целунеш — ръката ще ти счупя!

Тес Стокли застина, но не беше глупачка и побърза да отстъпи назад.

— Господи, Райдър! Коя е тази? Прилича на луда. Не разбирам… Да не е някоя от жените ти? Много странно, Райдър. Но защо е толкова ядосана? Би трябвало да знае, че е само една от твоите жени.

Райдър не отговори. Той гледаше как Софи се носи към тях, вдигнала високо поли, за да е сигурна, че няма да се препъне. Приятно му беше да съзерцава глезените й, да гледа гнева, изписан по лицето й. Гъсти кичури се бяха измъкнали от косите й и се виеха около лицето й, очарователната й шапчица за езда падна в прахта…

Луда жена, наистина — неговата луда жена. Какво прекрасно съвпадение! Значи шербруковският му късмет не беше го изоставил. Той скръсти ръце на гърдите си, сърцето му заби в очакване.

Жените, с които бе свързан, обикновено не идваха в Нортклиф Хол, но Tec се беше притеснила от дългото му отсъствие. Беа й казала да не се тревожи, защото Райдър е като котка — никога не пада по гръб, но тя все пак дойде и когато го видя, жив и здрав, едва не се разплака — толкова бе щастлива, че го вижда. И внезапно това странно момиче, което така се разкрещя…

Устата на Райдър се разтегли в усмивка и той каза:

— Здрасти, Софи. Закара ли Опал в конюшнята? Нахрани ли я? Няма ли да се запознаеш с приятелката ми Tec? Ела да те запозная. Тъкмо си говорехме за Ямайка, за пътуването ми и…

— Мошеник нещастен! Още една ли?! Колко жени имаш? И всичките ли са такива млади и красиви? Но това е греховно! Би трябвало да те обесят, да те застрелят и да те изкормят! Аз самата бих…

Гласът й пресекна и тя пребледня. Поклати глава и косите й, вече напълно освободени, рукнаха по раменете и гърба й.

— О, не! — недоверчиво Промълви тя. — Това не го казах аз, нали?

Вдигна отново полите си и побягна към градините с гръцките статуи. Може пък и да й харесат голите статуи, помисли си Райдър, загледан след нея. Беше ли ги виждала вече? Трябваше да я попита. Представи си, че я люби под някое ужасяващо мраморно изображение на Зевс, прелъстяващ някой лебед.

После се обърна към Tec, която учудено и недоверчиво гледаше подир тичащата Софи, и рече:

— Това е моята съпруга, Софи Шербрук. Много е ревнива. Стой по-далеч от нея.

— Твоята какво…

Райдър се подразни. Толкова ли удивително беше, че се е оженил? Толкова ли беше невероятно?

— Моята съпруга, по дяволите! И тъй като вече съм женен, Tec, трябва да ти заявя, че повече не можем да се виждаме. Все пак… — замълча той и се усмихна — с теб наистина чудесно се забавлявахме. Но това трябва да се прекрати. Не мислиш ли скоро да се омъжваш?

Тя го зяпна като двуглаво теле

6. Дива кръв - Рейчъл приготвя страхотна закуска....

- О, божичко! – няма нужда да ме чакате! — възкликна тя, като видя, че Слейд, а по неговия пример и децата я гледаха с очакване, въпреки че дядото и Поук отдавна се бяха нахвърлили върху закуската.

Рейчъл си сипа с невинен израз пълна чиния, но без да изпуска Слейд от очи. Всички хлебчета бяха толкова меки, че едва не се разпадаха, когато ги разтваряха, за да ги намажат с масло. Само хлебчетата на Слейд бяха толкова корави, че трябваше да ги разреже с нож. Рейчъл с мъка сдържаше смеха си като наблюдаваше учуденото му лице. Охо, той още не подозираше какво му е приготвила. Като намаза хлебчетата си с масло, той отхапа от сланината и чак като задъвка, разбра, че е силно прегоряла от едната страна. Беше май и гранясала. Всъщност от препичането се беше засилил вкусът на скакалци, с които се беше тъпкало прасето. Очите й засвяткаха от удоволствие, когато Слейд пребледня, защото беше принуден да преглътне парчето несдъвкано. Идеше й високо да се разсмее, когато взе да бърка недоверчиво яйцата с вилицата, а като реши, че изглеждат нормално, пъхна едра хапка в уста и за малко не се задави от черния пипер. Всички го зяпнаха, с изключение на Рейчъл, която отчаяно се мъчеше да не се разсмее.

— Задавих се май… — изкашля се Слейд Меверик със сълзящи очи.

Той посегна припряно към кафето, изпи го на две глътки и чак тогава разбра, че е ужасно солено и проумя най-сетне, че Рейчъл хубавичко го е подиграла. Не му беше ясно как го е направила, след като сипваше на всички от една купа, а никой друг не се оплака от закуската.

Тъкмо обратното, всички ядяха с апетит, установи мрачно Слейд. Призля му при мисълта каква чудесна закуска е изтървал, да не говорим за това какво ставаше в стомаха му. Кой беше казал: „Никога не разгневявай жена!? На собствения си гръб трябваше днес да го разбере. Сега горчиво съжаляваше, че е ядосал Рейчъл с хармониката, защото отмъщението й целеше да го отрови.

Изведнъж си спомни думите на Бийчъм, че е дяволска жена и вари какви ли не отровни напитки. Господи божичко! — помисли си Слейд — дали наистина не го е отровила? Та нали се беше опитала да убие Бийчъм с пушката си! Той я изгледа подозрително. Не, не може да бъде. Наистина, хлебчетата му бяха корави, а сланината прегоряла, но яйцата бяха само поръсени със силен чер пипер, пък и солта в кафето едва ли беше отровна. Видя как ъгълчетата на устните й потреперват и разбра, ядосан, че тя просто му се подиграва.

Проклетата идиотка! Охо, ще я сложи на място. Какво си въобразява? Него ли ще надвие? Той енергично стана, отиде мълчаливо до умивалника, изплакна си една чаша и си наля още кафе. Не искаше да се довери втори път на Рейчъл. После се върна на мястото си и се принуди да довърши отвратителното ядене. Преглъщаше мъчително пресоления качамак и едва не си строши зъб с едно хлебче, толкова кораво, че Югът положително щеше да спечели войната, ако беше използвало такива хлебчето като муниция. Слейд успяваше въпреки всичко да яде, а накрая се накара да изпие и вкиснатото мляко, но това вече го довърши. Стомахът му се раз бунтува и той разбра, че трябва да се предаде. Като ругаеше яростно Рейчъл, той изхвърча навън, подпря се на стената и повърна цялата отвратителна закуска.

А докато повръщаше, чу, за капак, как в къщата Рейчъл най-нахално си подсвирква „Жабокът станал ухажор”.

Ще я убия, с голи ръце ще я удуша! — мислеше си той. Господ да ми е на помощ… ще го направя.

С тази цел пред очи той закрачи към кладенеца да си измие лицето и да си изплакне устата. Водата беше леденостудена, от което ядът му стана безмерен. Целият мокър, с израз, който би накарал дори мъж да пребледнее, Слейд се върна в къщата, твърдо решен да извие врата на Рейчъл Уайлдър.

Рейчъл го видя през прозореца и усети, че през живота си не е изпитвала по-силен страх, отколкото в този миг пред решително крачещия бесен главорез. Коленете й се подгънаха, ръцете й станаха студени като лед. Боже милостиви! Сега се питаше, паникьосана, какво ли ще й стори и защо не се позамисли, преди да пристъпи към отмъщението. Сега щеше най-малкото да я наругае. Можеше да си позволи и да я набие. В края на краищата беше платен убиец, а не джентълмен, а тя беше съвсем сама, закриляна само от шепа деца, защото дядо й и Поук вече бяха излезли. Не, изглежда наистина си е изгубила ума, щом се осмели да поднесе такава закуска на Слейд Меверик.

Рейчъл се озърна като подгонено животно за скривалище, но не можа да намери. Не беше плашлива по природа, но при дадените обстоятелства предпазливостта не беше излишна. Реши да изтича до обора и да избяга с кобилата, преди този тип да я е награбил.

— Връщай се веднага, жено проклета! — изрева Слейд, като я видя. — Върни се, ти казвам! И да знаеш, че ще те откажа от тия твои номера, вещицо недна!

Рейчъл хукна още по-бързо, но само след миг чу зад себе си звънтенето на шпорите му. Успя в последната секунда да затръшне подире си портата на обора. Но преди да се доближи до кобилата, Слейд вече беше дръпнал с такава сила портата, че тя се блъсна с трясък в стената. На жълтеникавата светлина на пролетното слънце, застанал в рамката на портата, той заприлича на Рейчъл на същински ангел на отмъщението.

Рейчъл разбра, че няма да успее да изведе Сънфлауър от обора и се закатери с разтуптяно сърце по стълбата, опряна в балите сено. После се опита, коленичила, да издърпа стълбата след себе си, но за неин ужас Слейд вече се беше вкопчил в първите пречки, а беше толкова тежък, че Рейчъл не можеше да го отблъсне от стълбата. Опита се поне да я отдалечи от балите, но тя само леко се олюля и пак се залепи за ръба на сеновала.

Сега Рейчъл грабна една бала и я тласна с все сили надолу. Пое си дъх, когато тя се стовари право върху главата на Слейд Меверик. Изненадан, той падна на земята. Рейчъл изобщо не надникна да види дали е ранен, а веднага се вкопчи в стълбата и я заизмъква нагоре. Слейд се надигна с мъка и се хвърли върху бавно изчезващата стълба. Успя да хване долната летва и сега двамата почнаха борба за стълбата.

— Само да те докопам! — съскаше той със стиснати зъби, а очите му святкаха от гняв като същински сапфири. — Дълбоко ще съжаляваш, че ти е минало през ума да ме тровиш, вещице проклета!

Тъкмо от това се боеше Рейчъл и тя задърпа още по-упорито стълбата. Колкото и да я беше страх, заплахите на този тип отново я вбесиха и не можа да се сдържи да не му хвърли презрително:

— Не съм имала намерение да ви тровя, иначе щяхте да се стоварите мъртъв под масата. Само ви развалих закуската и не ме убеждавайте, че не си го заслужихте с хармониката снощи, невъзпитано говедо такова!

— Моля за извинение, госпойце — отвърна й саркастично Слейд. — Само се опитах да посвиря на вас и на стария Окс, та белким се поразмърда малко. Поощрението не беше излишно за вашия ухажор. Не че се хваля, но в тази област имам много по-голям опит. Трябваше само да предположа, че няма да сте ми благодарна за малката серенада в подкрепа на унилото ухажване, на което станах свидетел.

— А-а-ах, нахалнико! — изсъска Рейчъл, пламнала от яд.

Беше толкова бясна, че не усети как пусна стълбата. Слейд веднага го използува и я дръпна, а после се заизкачва със светкавична бързина. Рейчъл напразно се опита още веднъж да го блъсне, а после взе да го бомбардира отчаяно с балите сено. Той пазеше с една ръка главата си, псуваше ядно при всяко нейно попадение, но упорито продължаваше да се качва.

Рейчъл изпищя от страх, когато въпреки всичките й усилия, главата му се подаде над ръба и той се качи на сеновала. Понечи да избяга, но Слейд се нахвърли върху нея и успя да се вкопчи в бедрото й.

— Хванах ли те! — извика той победоносно, когато Рейчъл се препъна и падна на пода, покрит със сено.

— Пусни ме, проклетнико! Пусни ме! — извика тя и заудря диво във всички посоки, с надеждата да се отскубне. — Пусни ме, грубиян такъв!

Бранеше се със зъби и с нокти, но Слейд я притисна безмилостно към себе си, после умело я повали по гръб, както конникът поваля биче на родео и коленичи над нея. Рейчъл също се бранеше като тигрица със зъби и с нокти, но всичко беше напразно. На неговата сила просто не можеше да излезе насреща. След кратка борба той сграбчи двете й китки и сега държеше здраво ръцете й над главата.

— И така, госпожице Уайлдър — изсмя се той и тихият му глас я накара да изтръпне от страх, но и от някакво непознато чувство, от което също я побиха тръпки. — Сега, госпожице Уайлдър, ще свършим заедно една работа.

По начало Слейд искаше просто да я напердаши, но сега гневът му постепенно се изпари, изместен от по-различно и по-силно чувство. Той пое дълбоко въздух и изведнъж видя Рейчъл със съвсем други очи.

Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и Слейд чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който напомни на Слейд за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за Рейчъл, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.

.............

Устните му отново завладяха нейните и тя изостави протестите и молбите. И понеже не виждаше друг начин да си помогне, сега Рейчъл впи толкова силно зъби в долната му устна, че веднага усети с удоволствие вкуса на кръвта му, бликнала от раничката. Ужасен, Слейд я пусна с вик на болка и скочи на крака. Хвана се за устната и изпсува, когато видя окървавените си пръсти.

— Вещица — изсъска той тихо, а очите му засвяткаха, като погледна пълната й със сено разчорлена коса, бледото й уплашено лице, големите зелени очи и набъбналите й от целувките му устни, разтрепераната й гръд.

Вече не изглежда толкова целомъдрена, тази чудесна госпожица Уайлдър — помисли си доволен, — прилича по-скоро на страстна и многообещаваща жена. Видът й толкова силно го възбуждаше, че Слейд с огромна мъка се сдържа да не се нахвърли върху нея и брутално да я обладае. Беше готов да го направи — призна си той смутено, — ако не беше му разранила така силно устната. Не, изглежда наистина беше загубил всяко присъствие на духа. Защото бранещите се девствени дяволици изобщо не му бяха по вкуса, а изнасилването не беше между неговите начини да съблазнява.

— Госпожице Уайлдър… — подхвана Слейд и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

Но тя разбра погрешно намерението му, скочи на крака и му залепи оглушителен шамар. После го отблъсна с все сила, както беше още замаян от удара. Слейд беше толкова изненадан, че политна и се опита инстинктивно да се хване за Рейчъл, за да си възвърне равновесието. Двамата се отърколиха през целия сеновал, а тъй като се озоваха до самия ръб, силата на инерцията ги изхвърли във въздуха и двамата се стовариха върху пода на плевнята.

За щастие няколко от балите, с които Рейчъл бомбардира Слейд, се бяха развързали, те омекотиха удара при падането и двамата не получиха сериозни травми. Слейд пострада повече, беше си навехнал крака, а Рейчъл само си беше натъртила задника и беше сигурна, че поне седмица няма да може да седи. Надигнаха се с пъшкане и се изгледаха ядосано.

— Проклета побъркана женска! — мърмореше Слейд. — Същинско чудо, че не си строших врата! На всичкото отгоре и едва стъпвам.

— Ами аз, ами моя… моя задник — изпелтечи Рейчъл, побесняла от яд. — Сега как ще яздя, бихте ли ми казали? Трябва да се грижа за фермата и за осем деца — забравихте ли, господин Меверик?

- Слейд — подчерта той енергично и не можа да не се ухили, защото тя продължаваше да държи на етикета, въпреки че само допреди малко я беше докосвал повече от интимно. — Името ми е Слейд. След тази сутрин бихме могли, струва ми се, да изоставим формалностите, не си ли съгласна, Рейчъл?

.........................................

Когато си влезе в къщи, Рейчъл бе посрещната от осем чифта големи, широко отворени очи, от които седем я гледаха с уважение и страх.

Трудният живот бе направил малките Бийчъм съобразителни и приспособими, те бяха преценили бързо и правилно своя вуйчо. Бяха стигнали до заключението, че най-добрият начин да приемат опекунството му, е да избягват да му противоречат. Не знаеха с какво е предизвикала Рейчъл гнева му, но като го видяха да я гони с крясъци и закани, решиха, че леля няма да излезе от плевнята здрава и читава.

След като се посъветваха какво могат да направят, решиха просто да изчакат. Това не беше намалило, разбира се, страха им за Рейчъл и сега изпитаха огромно облекчение, като я видяха, макар и явно разстроена, но цяла целеничка. И как да не я уважават сега още повече — беше излязла невредима от битка с вуйчо им Слейд. Страхопочитанието им към нея нарасна и те се питаха дали наистина не е дяволска жена, както често я наричаше баща им.

— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано Рейчъл, за да не издаде страха си, че могат да се досещат за безсрамното й поведение в плевнята. — Да ми е израсла случайно още една глава?

— Не, госпожице — отговориха в хор по-големите. По тона й разбраха, че е за препоръчване да не я питат какво се е случило.

Само малката Нейоми, твърде умна за своите две годинки и затова ужасно любопитна, посмя да зададе въпроса, интересуващ всички:

— Вуйчо Слейд напердаши ли те, лельо Рейчъл? — попита тя най-невинно. — Затова ли си толкова сърдита?

— Разбира се, че не! Не, наистина…

— Боже, господи! — прекъсна я развълнувано Нейоми — искаш да кажеш, че ти си го натупала, лельо Рейчъл?

— По дяволите! Разбира се, че не! — отвърна нервно Рейчъл. — Какви глупости ти минават през ума? Но те предупреждавам, че веднага ще натупам една нахална малка лейди, ако не престане да задава глупави въпроси.

— Ама наистина ли съм нахална, лельо Рейчъл? — попита потисната Нейоми, разбрала, че това очевидно не е качество, заслужаващо похвала.

— Да, такава си.

— О-о! — Нейоми поразмисли, а после заяви най-невинно: — Бас държа, че и вуйчо Слейд е нахален и ти затова си толкова ядосана.

Рейчъл си пое дълбоко въздух, преброи до десет и се замисли за това как ли се наказва в Канзас удушаването на двугодишно дете.

— Нейоми — подхвана тя.

— Да, лельо Рейчъл?

— Нито… дума… повече.

— Да, госпожице.

— А що се отнася до всички останали — погледна ги строго Рейчъл — престанете да се хилите така глупаво! Гидиън, Кейлеб и Филип, вървете да попитате вуйчо си дали има нужда от помощ. Може би му трябвате на строежа. А ти, Ева, иди да разбереш дали той и Джонатан предпочитат да си вземат нещо за ядене, или ще се върнат за обяд. Сюзън и Нейоми, вие ще раздигате масата, а ти, Андрю, ще донесеш кофа вода от кладенеца и ще я сложиш да се стопли, за да измием съдовете.

7. Брачна авантюра – Сара и нейните слънчобрани.......

Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои.

— Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара. Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена.

Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши. Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две.

— Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже. Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й. Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея. Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна.

— Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми.

— Злоупотребявам с твоето търпение?

Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й.

— Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен. — Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара.

Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна.

— Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата?

— Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми.

— Отговори ми!

— Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата?

— Става това, че загубихме две платна! - Тя не проумя какво й казва.

— Ние какво?

— Две платна са унищожени!

— И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно…

— Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка!

Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи.

— Исках да кажа кораб.

— Имаш ли още от тези неща?

— Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три.

— Дай ми ги. Още сега.

— За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара.

— За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула. — Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида.

— И защо, по дяволите, да не мога?

Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва.

— Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам.

Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана.

— Тези чадъри са опасни, ето защо.

Тя не му повярва.

— Как могат да бъдат опасни?

Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава.

— Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той.

— Само Айвън беше контузен — поправи го тя.

— Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той.

Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й.

— Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното!

— Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно.

— А не е ли нарочно?

— Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш!

Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче.

— Престани с тези сълзи — каза той.

Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали?

Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.Тази жена едва не разруши кораба! Той я целуна. Тя се сгуши в него и спря да плаче.

— Знаят ли другите, че аз разбих кораба?

— Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито.

— Но мъжете мислят, че аз…

— Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той.

Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й.

Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него.

— Нейтън?

— Да?

— Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда?

Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина!

— Да, знаят.

— Ти ли им каза?

Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той.

— Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара.

— Искам да ме уважават.

— О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост. Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави:

— Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата. Тя помисли, че той се шегува с нея

— Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя.

— О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата. Други вярват…

..........................................................................

Той реши, че е загубил повече време, отколкото е трябвало, в разговор със съпругата си и се наведе да събере слънчобраните.

— Мога ли да си получа слънчобраните, моля? — попита тя. — Сама ще ги счупя и то веднага. Не искам моят персонал да види, че ги изхвърляш зад борда. Би било твърде унизително.

Той с неохота се съгласи, макар че беше сигурен, че тя не можеше да сътвори някаква сериозна повреда с тези безполезни женски глупости, докато са заключени в каютата. Но все пак, за по-голяма сигурност, той поиска да му обещае, че няма да ги носи със себе си.

— Тези слънчобрани няма да напускат тази стая?

— Няма.

— Ще ги счупиш?

— Обещавам!

Нейтън най-после беше удовлетворен. Той действително се почувства по-спокоен. Когато излезе от каютата не изпитваше никакви съмнения, че съпругата му ще има възможност да нанесе нови повреди на кораба.

Освен това, разсъждаваше той, какво повече можеше да направи?

Сара подпали кораба му!

Беше ги успокоила и те отново се почувстваха сигурни. Изминаха осем дни и нощи, без да се случи някаква злополука. Мъжете все още не изпускаха от очи Сара, но лицата им вече не бяха толкова намръщени. Някои от тях даже си подсвиркваха от време на време, докато изпълняваха ежедневните си задължения. Честър, който беше Тома Неверни на екипажа, беше единственият, който продължаваше да се кръсти, когато Сара минаваше край него.

Лейди Сара се правеше, че не го забелязва.

След като платната бяха зашити и мачтите вдигнати, те бързо наваксаха закъснението. Оставаше им около седмица, за да пристигнат на острова, където беше домът на Нора. Времето беше на тяхна страна, макар че в ранните следобедни часове горещината ставаше непоносима. Нощите обаче все още бяха мразовити и трябваше да се завиват с дебелите юргани.

Общо взето всичко изглеждаше спокойно.

Нейтън би трябвало да знае, че това затишие е затишие пред буря. Беше късно през нощта в петък, когато той приключи с указанията си към постовия. Той прекъсна разговора на Джимбо и Матю, за да им даде нови нареждания за оръдията, с които сутринта щяха да проведат учебна стрелба.

Тримата мъже стояха точно до люка, който водеше долу, в каютата на Нейтън. По тази причина Джимбо сниши гласа си, когато каза:

— Момчетата полека-лека престават да говорят, че съпругата ти носи проклятие за кораба, момко.

Той се спря и погледна назад, като че ли искаше със сигурност да се увери, че Сара не може да го чуе, и добави:

— Честър все още разисква с всеки неприятностите, които имахме на борда след нейното пристигане тук. Най-добре е да не изпускаме Сара от очи, докато…

— Джимбо, никой няма да посмее да пипне с пръст съпругата на капитана — заяви Матю.

Не съм и помислил, че някой ще го направи — каза Джимбо. — Просто искам да кажа, че те могат да наранят чувствата й. Тя има нежно сърце.

— Знаеш, че тя ни смята за част от нейния персонал

— отбеляза Матю и се ухили. После добави: — Лейди Сара явно те е спечелила, щом като си толкова загрижен за чувствата й.

Той се канеше да доразвие тази тема, когато миризма на изгоряло привлече вниманието му.

— Пушек ли надушвам? — попита той.

Нейтън видя стълб сив дим, който се извиваше над пролуката на люка, преди другите мъже да го забележат. Би трябвало да изкрещи, че има пожар, да даде сигнал на другите за опасността, но той не го направи. Вместо това изрева името на Сара. Мъката в гласа му беше очевидна.

Той се хвърли да отваря люка. Плътен черен облак от пушек се втурна нагоре през отвора и обгърна тримата мъже. Нейтън отново извика името на Сара.

Матю вече крещеше:

— Пожар! Пожар!

Джимбо се втурна за кофи, като крещеше заповеди да започват да изгребват морска вода, за да потушат пожара, докато Матю се опитваше да попречи на Нейтън да скочи в каютата през люка.

— Не знаеш какво е положението долу — викаше той.

— Използвай стълбата, момко, използвай…

Матю спря да вика, когато Нейтън се провря през люка и скочи долу. Обърна се и заслиза бързо по стълбата.

Каютата беше пълна с толкова гъст дим, че очите на Нейтън се насълзиха и той нищо не виждаше. Отправи се пипнешком към леглото, за да намери Сара.

Тя не беше там. Докато претърсваше каютата, дробовете му крещяха за свеж въздух. Той с олюляване се примъкна до люка, пое пълните с морска вода кофи, които Джимбо му подаде, и започна да ги излива, за да потуши пламъците.

Огънят беше потушен, но мисълта за това, което можеше да се случи, ако мъжете навреме не бяха забелязали пожара, ги разтреперваше. Нейтън не можеше да укроти сърцето си. Беше поразен от ужасния страх, който изпита заради Сара. Но тя не беше в каютата. Не беше задушена от дима. Не беше мъртва. Все още.

Матю и Джимбо застанаха до Нейтън. И тримата погледнаха наоколо, за да установят мащабите на пораженията.

Няколко от дъските под печката бяха обгорели и сега там зееше тлееща дупка, през която се виждаше трюмът. Две от четирите стени бяха почернели чак до тавана.

Но не опустошенията от пожара сякаш хипнотизираха Нейтън. Не, неговото внимание изцяло бе приковано върху останките от слънчобраните на Сара. Спиците им още просветваха, нажежени до червено, в печката, от която бяха останали само двете метални прегради.

— Мислила е, че това е камина — прошепна Матю на Джимбо. Той потърка брадата си, докато обмисляше тази възможност.

— Май си прав — отговори Джимбо.

— Ако беше заспала, сега щеше да е задушена — каза Нейтън.

— А сега, момко — започна Джимбо, — сигурен съм, че Сара е добре, а това е единственото, което има значение. Изглеждаш толкова черен, колкото и саждите по стените. Трябва себе си да виниш за това — добави той и решително кимна с глава.

Нейтън му хвърли убийствен поглед, но Джимбо ни най-малко не се смути.

— Чух Сара да нарича люка комин и се смях от сърце на това. Мислех, че ти си й обяснил.

— Не вярвам да го е направил — подхвърли Матю.

Аргументът на Джимбо не успокои Нейтън. Когато изрева, гласът му звучеше така, сякаш той всеки миг ще се разплаче.

— Тя подпали кораба ми!

— Не го е направила нарочно — защити я Матю.

Нейтън не чуваше.

— Тя подпали кораба ми! — изрева отново той.

— Чухме го съвсем ясно още първия път, когато го каза — подхвърли Джимбо. — Сега се успокой и се опитай да погледнеш разумно на този малък инцидент.

— Мисля, че ще му трябват още няколко минути, преди изобщо да може да мисли — каза Матю. — Момчето винаги е било луда глава, Джимбо. А Сара наистина щеше да подпали кораба!

Двамата се обърнаха и напуснаха каютата, убедени, че Нейтън има нужда да остане за малко сам. Викът на Нейтън ги закова:

— Доведете я при мен! Веднага!

Джимбо направи знак на Матю да остане на мястото си и бързо тръгна по коридора. Когато намери Сара в каютата на Нора, той не й каза нищо за възникналия проблем, само й съобщи, че съпругът й желае да й каже нещо.

Сара забърза към каютата. Очите й станаха огромни, когато видя потъналия във вода под. Последва гръмогласно възклицание, когато забеляза и дупката в ъгъла.

— Боже мой, какво е станало тук?

Нейтън се обърна и добре я изгледа, преди да й отговори.

— Пожар!

Тя моментално разбра.

— Пожар? — повтори Сара с дрезгав шепот. — Искаш да кажеш, че камината е предизвикала пожар, Нейтън?

Той не й отговори веднага. После пристъпи и застана точно пред нея. Ръцете му бяха достатъчно близо, за да може да я сграбчи за врата.

Той се пребори със срамното изкушение, като стисна здраво ръцете си зад гърба.

Тя не го гледаше. Това му помогна. Беше вперила поглед в опустошената каюта. Тя хапеше долната си устна и когато неудържимо започна да трепери, Нейтън разбра, че е осъзнала какво точно беше направила.

Но той грешеше.

— Не трябваше да оставям камината без надзор — прошепна тя. — Някоя искра ли…

Той поклати глава.

Тогава тя го погледна право в очите. Страхът й беше очевиден.

Гневът му започна бързо да се топи. По дяволите, пак ли я беше изплашил! Това беше смешна мисъл, породена от обстоятелствата, но тя се загнезди в съзнанието му и той направи усилия да смекчи изражението на лицето си и да не е така страховито намръщен.

— Сара? — гласът му прозвуча съвсем кротко.

Но за нея това беше много гневен глас. Тя си наложи да не помръдва от мястото си, макар че единственото й желание беше да избяга.

— Да, Нейтън? — каза тя със сведен към пода поглед.

— Погледни ме.

Сара го погледна. Той видя сълзите в очите й. Гледката заличи последните следи от гнева му. Той въздъхна.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита тя, защото той продължаваше втренчено да я гледа.

— Това не е камина.

Нейтън излезе от каютата. Сара остана известно време с поглед, вперен към вратата, после Се обърна и погледна Матю и Джимбо.

— Не каза ли той преди малко, че камината не е камина?

Двамата мъже едновременно закимаха. Раменете й се отпуснаха.

— Но прилича на камина.

— Да, но не е — съобщи Матю. Той сръга с лакът Джимбо. — Ти й обясни.

Джимбо кимна с глава, после обясни на Сара, че металните прегради, наредени в ъгъла на каютата, са били донесени по време на последното пътуване на Нейтън и е трябвало да се използват за поправка на старата печка в кантората на Смарагдова корабна компания. Нейтън просто е забравил да ги свали от кораба, докато сме били на док, продължи Джимбо. Беше сигурен, че следващия път капитанът им няма да ги забрави.

Матю завърши обяснението, като подчерта пред Сара, че отворът на люка е само един отвор, нещо като прозорец, през който влиза въздух и нищо повече, че не е комин.

Лицето на Сара стана алено, докато двамата моряка й обясняваха всичко това. После тя им благодари за търпението. Считаше себе си за невежа глупачка.

— Можех да погубя всички — прошепна тя.

— Да, можехте — съгласи се Матю.

Сара избухна в сълзи. Двамата мъже бяха потресени от мъката й. Джимбо хвърли страшен поглед към Матю.

Внезапно Матю изпита чувството, че е баща, който се опитва да утеши дъщеря си. Той взе Сара в ръцете си и несръчно започна да я потупва по гърба.

— Хайде, Сара, не е чак толкова страшно — каза Джимбо, като се опитваше да я успокои. — Може да не си знаела, че това не е печка.

— Само идиот не би го разбрал — извика тя през плач.

Двамата мъже си кимнаха един друг над главата на Сара. После Матю каза:

— Аз също можех да го взема за камина, ако… — не можа обаче да продължи, защото не му дойде на ум никаква приемлива лъжа.

Джимбо му се притече на помощ.

— Всеки би си помислил, че това е камина, ако не е кръстосвал моретата.

Нейтън застана на вратата. Не можеше да повярва на това, което очите му видяха. Джимбо и Матю, двама от най-свирепите пирати, с които той бе имал честта да плава по моретата, се бяха превърнали в бавачки. Той щеше да се разсмее, ако мисълта му не беше заета с пораженията, нанесени от пожара. Вместо да се разсмее, той се намръщи.

— Матю, вместо да потупваш съпругата ми по гърба, можеше да извикаш някой да почисти тук.

След това Нейтън се обърна и към Джимбо.

— А ти, Джимбо, гледай да оправиш повредите. Матю, ако не свалиш ръцете си от жена ми, аз ще…

Не беше необходимо да уточнява заканата си. Матю вече беше на половината път до вратата, когато Нейтън приближи Сара.

— Ако някой трябва да утешава съпругата ми, това трябва да бъда аз.,

Той дръпна Сара и я прегърна, като притисна лицето й до гърдите си. Джимбо не посмя да се ухили, докато не затвори вратата зад себе си, но когато се намери в коридора, даде воля на смеха си.

Нейтън продължи да държи Сара в обятията си още няколко минути.

— Господи, съпруго, не се ли наплака вече? — попита той.

Тя избърса лицето си в ризата му, после се отдръпна.

— Наистина се опитвам да не плача, но понякога просто не мога да се спра.

— Забелязал съм — каза той

8. Принцеса Алесандра – Сгодяването

Алесандра си отдъхна едва когато сервираха десерта и Колин все още не бе отворил дума за женитбата. Надяваше се, че той е решил да размисли върху всичко отново. Да, най-после се бе вразумил.

— Имахте ли време да разговаряте с Алесандра, сине? — запита херцогинята на Уилямшиър.

— Да — отвърна Колин, — ние решихме…

— Да не се женим — изстреля Алесандра.

— Какво, Колин? Мислех, че всичко е вече решено — намеси се бащата.

— Да, решено е — съгласи се Колин. Той се протегна и покри с дланта си ръката на Алесандра,— ще се женим. Алесандра се съгласи да стане моя съпруга.

В този момент тя заклати усилено глава в знак на отрицание, но никой не й обърна капка внимание.

— Приемете моите поздравления — обяви бащата, — Гуенет, мисля, че трябва да вдигнем тост.

— Не мислите ли, че Алесандра все пак трябва да даде съгласието си? — попита Джейд точно в момента, когато нейният свекър се надигаше с чашата в ръка.

Той се отпусна обратно в стола си и отговори:

— О, да, разбира се.

— Тя ще се омъжи за мен — отсече с твърд и непреклонен глас Колин.

Алесандра се обърна към него:

— Не бих искала от теб да правиш такава благородна саможертва. Нали не желаеш да се ожениш без чувства, за някакви си пет години? Кажи ми какво ще стане с плановете ти?

И без даже да дочака отговора му, тя се обърна към чичо Хенри:

— Не искам да се омъжвам за него чичо, и ти беше този, който ми обеща, че ще имам право на избор.

Нейният наставник бавно поклати глава.

— Да, вярно е, че се съгласих да избереш сама кой да стане твой съпруг. А има ли някаква особена причина, поради която отказваш на Колин?

— Той не е съгласен да направи финансово споразумение с мен, тъй като преследва други облаги.

— Облаги! — възкликна Кейн. — Какви например?

Алесандра се изчерви и погледна към Колин с надежда той да даде някакво обяснение. Колин обаче поклати глава и рече:

— Ти започна всичко това, така че сама го довърши. В очите му се четеше явно искрица на злорадство.

— Е, добре — каза Алесандра, изправяйки се, и тъй като не смееше да погледне Кейн в очите след онова, което бе изрекла, насочи погледа си към стената зад него и произнесе:

— Колин желае… интимност.

Всички присъстващи внезапно онемяха след това признание. Настойникът на Алесандра изглеждаше напълно объркан. Той понечи да каже нещо, но като че ли размисли и се отказа.

— А нима повечето бракове не предполагат интимни отношения? — запита Кейн. — Ако правилно съм те разбрал, намекваш за леглото, така ли, Алесандра?

— Да.

— Е, и?

— Моят брак ще е изключение — заяви тя натъртено, след което добави: — Колин не можа да ми предложи женитба преди да разговаря с баща си и сега вече се чувства задължен да го стори, а честолюбието му е засегнато. Ясно е, че иска да се ожени за мен едва ли не по задължение.

Нейният настойник изпусна една дълбока въздишка.

— Аз наистина ти дадох думата си и ако не желаеш да се омъжиш за Колин, нямам намерение да те насилвам.

Херцогинята нервно си вееше с носна кърпа. Тя се обърна към Джейд с думите:

— Скъпа, мисля че вие двете с Алесандра можете да си поговорите насаме. Ти си по-млада от мен и не дотам консервативна, колкото навярно съм аз, а освен всичко все пак става дума за някои женски работи. Струва ми се, че Алесандра напразно таи някакви страхове… от брачното ложе, а аз не мисля, че съм в състояние да й помогна… тоест…

Тя не довърши молбата си. Размахваше твърде енергично кърпата пред лицето си, а то бе станало червено като жарава.

— Майко, вие сте родила две деца и мисля, че в случая е съвсем уместна вашата помощ — намеси се Кейн.

При тези думи Джейд сръга мъжа си в ребрата, за да го възпре преди да се бе разсмял.

— Мисля, че Морган Аткинс ми подхожда — изведнъж отсече Алесандра, — а ако има нужда от моето наследство, ще трябва да приеме моите условия. От своя страна — нямам нищо против кривокраки деца от него.

— След като няма да водиш интимен живот с мъжа си, как, за Бога, тогава въобще смяташ да родиш деца един ден? — почуди се Кейн.

— Мисля си, че в бъдеще… — заекна Алесандра. Тя изведнъж осъзна колко противоречиви бяха заявленията й, но нищо не й хрумна, за да се измъкне от тежката ситуация. Защо пък ще желае мъж, когото дори не познава? Самата мисъл за това я накара да почувства спазъм в стомаха.

— Джейд, мисля, че обезателно трябва да си поговорите двете веднага след вечерята — напомни херцогинята.

— Добре, майко.

— Някой досега разяснявал ли ти е някакви подробности относно съпружеския живот? — попита Кейн.

Алесандра почервеня от гняв.

— Да, разбира се. Игуменката ме е запознала с всичко, което трябва да зная по въпроса. А сега, можем ли най-после да сменим темата на този разговор?

Настойникът й се осмели да запита:

— И тъй, избрала си Морган за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи:

— Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение.

— Бих искал да поговоря с него — заяви Колин — защото считам, че е редно да бъде осведомен.

— Осведомен за какво? — Кейн бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — Колин вече бе решил твърдо да се ожени за Алесандра и нямаше да позволи тя да му се изплъзне.

— Е, синко — какво толкова трябва да узнае Морган? — полюбопитства и майката.

— Че Алесандра и аз вече сме спали заедно.

Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. Джейд стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. Кейн се захили.

Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си.

Алесандра притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи.

— Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас.

— Да, сър — отвърна Колин. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти.

— Как можеш… — гласът на Алесандра пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл.

— Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я Колин. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали?

— Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата.

— Да — прошепна тя, — но ние…

— Боже мили!— извика наставникът й.

— Хенри, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие.

Колин се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. Кейн просто не бе на себе си от разигралото се шоу. Джейд се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата.

— Колин, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика Алесандра, така че гласът й да бъде чут от кикота на Кейн.

— Да.

Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна.

— Ако Морган действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен.

— Ти нямаш право да му казваш нищо. — Алесандра направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но Колин всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи.

— О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на Морган — рече Колин, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, Кейн?

— Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая.

След това Кейн се обърна към съпругата си:

— Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства.

При тези думи Алесандра се втренчи в Кейн. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше.

— Мили Боже, какво ли си мисли Натаниел в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце.

— Чичо Хенри, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че Колин успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на Колин и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт.

Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. Алесандра разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново:

— Аз бях облечена — започна тя, — но той…

Щеше да продължи с обяснението за болестта на Колин, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно:

— Аз пък бях съблечен.

— Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха.

Алесандра подскочи от изненада и насочи поглед към Колин. През целия си живот не бе изпитвала такъв силен гняв. Колин съзнателно бе преиначил нещата в своя полза и сега нейният настойник я мислеше за развратница и лека жена. На секундата реши, че най-доброто, което може да се направи е да се оттегли. Тя захвърли кърпата си на масата и понечи да си тръгне. Колин я хвана преди още да бе отместила стола си назад. Той я прегърна с една ръка през рамото и я притегли към себе си.

— Вие двамата ще сключите брак в следващите три дни. Кейн, ти ще уредиш разрешение за брак, без да се обявяват предварително в църквата имената на младоженците. Колин, ти ще си мълчиш за всичко, което се е случило между вас. Няма да допусна да се разруши репутацията на Алесандра заради твоята похотливост.

— Три дни ли, Хенри? — запита Гуенет. — Църквата е ангажирана за съботата. Не можеш ли да поразмислиш?

Хенри поклати глава и повтори твърдо: „Три дни.” Забелязвайки, че Колин все още държи ръката си върху раменете на Алесандра, добави:

— Той не сваля ръце от нея, не виждаш ли?

9. Сърце от лед – Дамското парти

— Е, добре — изръмжа неохотно Тагърт. — Но все пак не мога да разбера защо вие, жените, не организирате малкото си празненство в твоята къща. — Той се извърна рязко и влезе в кабинета си.

— Проклети жени! — мърмореше Кен.

— Какво толкова страшно поиска от теб Хюстън? — попита Идън с лека усмивка в ъглите на устата.

— Трябва да прекараме вечерта в клуба на Уестфийлд. Длъжни сме да напуснем къщата в седем часа и имаме право да се върнем едва в полунощ. Какво стана с доброто старо време, когато жените слушаха своите мъже и ги уважаваха?

— Още първата жена е отказала да се подчини на мъжа си. Доброто старо време е само приказка. Какво смята да предприеме Хюстън тази вечер?

— Иска да даде прием за своите приятелки. А аз искам ти да останеш тук и да ги наблюдаваш.

— Какво?

— Не ми харесва, когато жените остават сами в къщата. Хюстън е наела слуги, които ще се нанесат тук след сватбата. Но тази вечер в къщата ще има само тълпа беззащитни жени. Тя е приготвила за своето малко тържество трапезарията, а там има една врата, цялата покрита с плат. Знаеш я онази с цветята…

— Ти ме принуждаваш да се скрия в някакъв стенен гардероб и да шпионирам женско събиране на чай?

— Това е само за тяхно добро. Плащам ти дяволски висока заплата, следователно би могъл поне веднъж да поработиш малко и за мен.

— Малко да поработя… — повтори Идън, заекващ от яд. Няколко часа по-късно Хюстън срещна Идън в коридора и откри синьо петно на дясната му буза.

— Къде се наранихте? — попита тя.

— Ударих се в една стена — отговори кратко той и продължи пътя си.

В шест часа работниците напуснаха къщата, а в седем без четвърт започнаха да пристигат първите поканени от Хюстън приятелки, всяка с красиво опакован подарък.

Кен, който все още проклинаше несправедливостта, че трябваше да напусне собствената си къща, се качи в старата си карета, седна до Идън, който безмълвно гледаше напред, и потегли към клуба на Лий.

В къщата на Тагърт се събраха общо десет приятелки и Блеър. Подаръците бяха наредени в дневната върху маса от осемнадесетото столетие.

— Всички ли си отидоха? — попита Тиа.

— Най-после — каза Хюстън и затвори двойната врата зад себе си. — Да минем ли към същността на въпроса?

Идън седеше на неудобна табуретка в стенния гардероб с пълна бутилка уиски в ръка. Този проклетник Кен, ругаеше наум той и се питаше какво ли ще стане, ако му тегли един куршум. Положително всеки съдия би го оправдал, ако убие човек, който го е принудил цяла вечер да наблюдава тълпа жени, които са се събрали да пият чай.

Той обаче си пийваше уиски и наблюдаваше жените през копринената завеса на тапицираната врата. Мис Емили, симпатична, крехка възрастна дама, удари с юмрук по масата.

— Обявявам третото годишно събрание на сестринството за открито.

Идън вдигна бутилката до устните си, но така си и остана.

Мис Емили продължи:

— Първо Хюстън ще докладва за положението в миньорските лагери.

Без да помръдва, Идън изслуша подробния доклад на Хюстън за несправедливостите в мините за въглища. Беше я проследил предния ден и знаеше, че тя предприема невинни малки екскурзии до лагерите, за да снабдява хората там с пресни зеленчуци. Но тази вечер тя говореше за стачки и профсъюзи. А Идън лично беше виждал да убиват мъже, които държаха далеч по-кротки речи от тази, която в момента произнасяше Хюстън.

Нина Уестфийлд започна да докладва за работата по едно списание, което дамите възнамеряваха тайно да разпространяват между жените на работниците.

Идън остави бутилката с уиски на пода и се приведе напред. Сега дамите говореха за Джейкъб Фентън — че се страхуват от него и какво ще предприеме той, ако открие, че уважавани госпожици от града разнасят позиви сред миньорите.

— Аз ще обсъдя това с Джоан Тагърт — заяви Хюстън. — По някаква причина Джейкъб Фентън се страхува от всички членове на семейство Тагърт. Без възражения им позволи да присъстват на сватбата.

— А Джоан би може дори да посещава магазините в Чандлър — допълни мис Емили. — Знам, че твоят Кен — продължи тя, обръщайки се към Хюсгън — преди е работил за Фентън; но сигурно има някои неща, които се разиграват зад кулисите. Ти би трябвало да знаеш нещо за това.

— Не съм посветена в тайните му — отговори Хюстън. — Кен избухва в гняв, щом само спомена името Фентън, а не вярвам Марк да има понятие от работите на баща си.

— Едва ли — намеси се Леора Воун. — Марк знае само да харчи пари и не се интересува от къде идват те.

— Аз ще поговоря е Джоан — повтори Хюстън. — Някой подстрекава миньорите към размирици. Не бих желала да видя как някой от работниците ще бъде ранен…

— Може би ще пуснат и мен да посетя лагерите — обади се Блеър. — Тогава бих могла да проуча основно как стоят нещата там.

— Какви други въпроси имаме още в дневния ред? — попита мис Емили.

Идън се отпусна на своята табуретка. „Сестринство”, прошепна като замаян той. Тези дами, които се криеха зад дантелени рокли и изискани маниери, говореха за война.

Остатъкът от дневния ред беше посветен на благотворителност: как да се помага на болните и сираците — все неща, с които би трябвало да се занимават истинските дами.

Когато събранието беше обявено за закрито, Идън отново надигна бутилката с уиски. Най-после ще си отдъхна, помисли си той.

— Желаете ли нещо за разхлаждане? — попита през смях Мередит Лехнер и отвори голям, обвит в жълта хартия кашон, от който извади бутилка домашно вино. — Майка ми ти го изпраща като спомен от няколко събрания, които е посетила още когато е била момиче. На баща ми ще каже, че тази нощ в избата за вина са влезли крадци.

Идън не беше вярвал, че го очаква още по-голям шок. Но когато пред всяка дама беше поставена пълна бутилка вино и чаша с високо столче, долната му челюст направо увисна от смайване.

— Да пием за първата брачна нощ! — извика мис Емили и вдигна чашата си. — За всички брачни нощи на този свят, независимо дали са били предшествани от венчавка или не!

Дамите със смях изпразниха чашите си на един дъх.

— Първо моят подарък! — извика Нина Уестфийлд. — Дълго търсих из магазините на Денвър, докато намеря нещо подходящо. На всичкото отгоре днес следобед Лий за малко не отвори капака на кутията.

Хюстън разопакова един син пакет и извади от него прозрачно черно одеяние с широки дантели. Идън разбра, че се касаеше за нощница, но тя съвсем не подхождаше на една истинска дама.

Не вярвайки на очите си, той продължи да наблюдава как дамите изпразваха бутилките вино и през смях и пикантни забележки отваряха една след друга кутиите. Имаше два чифта обувки с високи токчета от червена кожа, още прозрачно долно бельо и няколко картинки, които минаваха от ръка на ръка и предизвикваха буен смях, който дълго не затихваше. Дамите наставаха и започнаха да танцуват из стаята.

Мис Емили седна зад пианото, което Идън изобщо не беше забелязал, и с все сила удари по клавишите.

Когато една млада дама вдигна поли над коленете и започна да изхвърля крака чак до раменете си, Идън съвсем се слиса.

— Този танц се казва канкан — провикна се Нина, останала без дъх. — Когато бяхме в Париж, с компаньонката ми избягахме от татко и Лий и отидохме да го видим.

— Дали и ние ще можем? — попита Хюстън и скоро след това осем дами бързо метнаха поли през главите си, докато мис Емили продължаваше да блъска по пианото.

— Тишина! — извика след малко Сара Оукли. — Донесла съм една поетична творба, която непременно трябва да ви прочета.

Когато Идън беше момче, той тайно разменяше с приятелите си страници от книгата, която иначе толкова хладната и недостъпна мис Оукли сега четеше на приятелките си — „Фани Хил”.

Дамите се кикотеха и непрекъснато тупаха по раменете Блеър и Хюстън.

Когато Сара привърши четенето, стана Хюстън.

— А сега, скъпи приятелки, каня ви да се качим на първия етаж, за да видим „Номера на предизвикателството”. Съгласни ли сте?

Минаха няколко минути, преди Идън да успее да се окопити. Значи такъв беше интимният дамски кръжец за чай! После внезапно се изправи. Какво, за Бога, ще бъде сервирано на първия етаж като „основно ядене”? Нима ще е още по-дръзко от онова, което му поднесоха тук, долу? Но знаеше, че би предпочел да умре, отколкото да пропусне основното ядене.

Излезе навън колкото се може по-бързо, заобиколи къщата, откри светлина в салона на североизточния ъгъл и започна да се изкачва по решетката за пълзящите рози, без да обръща внимание на бодлите.

Но дори всичко станало досега не можа за го подготви за картината, която се разкри пред очите му. В салона беше тъмно като в рог. Само в най-отдалечения ъгъл зад прозрачна копринена завеса гореше голям канделабър. А между канделабъра и завесата беше застанал оскъдно облечен, богато надарен с мускули мъж, който майсторски извиваше тялото си и заемаше най-различни пози, за да изпъкнат още повече достойнствата на великолепната му фигура.

— Я да го видим отблизо — отсече мис Емили, приближи се с Нина до завесата и двете издърпаха паравана настрани.

За момент мускулестият самохвалко се вгледа объркан в тъмната зрителна зала, но когато порядъчно пийналите дами започнаха силно да ръкопляскат и да го приветстват, той ухилено удвои напъните си.

— Изобщо не може да се сравни по телосложение с моя Кен! — извика Хюстън.

— По всяко време съм готов да премеря силите си с него — отговори боксьорът. — Ще изляза срещу всеки!

— С Кен не може да се мери — държеше на своето Хюстън, макар че мъжът пред канделабъра продължи ожесточено да извива ръце, за да изпъкнат още повече бицепсите му.

Идън се спусна на земята. Кен беше настоял гой, Идън, да пази дамите. Но кой би могъл да опази мъжете от тези неудържими дами?

В неделя сутринта Кен за пети път в продължение на един час затръшна вратата на кабинета си.

— Точно днес ли Хюстън трябваше да се разболее? — ръмжеше ядно той, докато заемаше мястото си зад бюрото. — Нали не вярваш, че внезапно са й изстинали краката заради венчавката утре? — обърна се той към Идън.

— По-скоро бих се обзаложил, че е яла нещо развалено или пък е пила нещо неподходящо — отговори с усмивка Идън. — Както чувам, цяла дузина млади дами от Чандлър днес се чувстват неразположени.

Кен не вдигна поглед от своите документи.

— Вероятно просто иска да си почине.

— А какво е положението при теб? — попита Идън. — Опънати ли са ти нервите?

— Ни най-малко. Това е проста работа. Хората всеки ден я вършат.

Идън безмълвно се наведе напред, взе документа, който Кен разучаваше, и го обърна както трябва.

— Благодаря — измърмори Кен

10. Мъжът на моите мечти – Мегън разказва....

— Ще се престоря, че това, последното, не съм го чула.

— Моля за извинение.

— И има защо — тросна се тя възмутено. — Добре, ще ми кажеш ли, преди да съм се ядосала окончателно, какъв точно е проблемът?

— Тя не ме обича.

— Той не ме обича.

Лусинда Сейнт Джеймз се облегна в креслото, смаяна, че чува в отговор на въпроса си тези тъй познати думи. Беше очаквала нещо съвсем друго — може би проява на избухливия нрав, за който бе споменал Девлин, или пък на високомерно безразличие — защото девойчето бе надминало всичките й очаквания по отношение на красотата. Но със сигурност не бе очаквала Мегън да й отговори със същите думи и със същото униние, с което й бе отговорил внукът й.

Рано тази сутрин новата дукеса Ротстън я бе посрещнала във всекидневната — огромна зала, в която Девлин обикновено провеждаше по-маловажните си срещи. От двете й страни се намираха собственият му апартамент и апартаментът на съпругата му. Но разстоянието, което разделяше двамата, явно бе много по-голямо от дългата десет метра зала.

Първоначално Мегън се държеше резервирано, което бе напълно разбираемо. Но когато се отдадоха на спомени за първата си среща, тя се поотпусна и позволи на Лусинда да долови приликата й с онова одухотворено момиченце, което възрастната жена си спомняше отпреди шест години. Но Лусинда долови и подтиснатостта, която Мегън се опитваше да прикрие, и тъкмо заради това й зададе въпроса, който бе задала снощи на Девлин. С абсолютно същия резултат.

Ситуацията изискваше да се пипа внимателно — тези сърдечни работи бяха толкова дяволски деликатни. Затова Лусинда попита предпазливо:

— Какво те кара да мислиш така?

— Ако един мъж обича една жена, би й го казал, нали? — отвърна Мегън.

— Би трябвало да й го каже, да.

— Е, а Девлин ми каза, че съм провалила живота му. Виждате ли, той не искаше да се ожени за мен. Положи огромни усилия, за да ме откаже от тази идея.

— Да те откаже? — възкликна възрастната дукеса. — Значи идеята да се омъжиш за него е била твоя?

— За дука, не за него.

— Но, скъпа, той е дук.

— Сега вече знам, но когато се омъжих за него, не знаех.

— Тогава за кого си смятала, че се омъжваш?

— За един коняр. Не знаете ли, че той се преструваше на такъв?

— Предполагаше се да се преструва на прост ратай в конюшнята, но все едно. Добре, не остана ли поне мъничко доволна, че в крайна сметка си съпруга на дук, вместо на коняр?

— Доволна? — възкликна Мегън. — Той ме измами. Останах разярена, мътните да го… О, простете ми, Ваша светлост!

— Скъпа моя, сега сме роднини. Надявам се, че ще ме наричаш Дъчи и че няма да се притесняваш да споделяш мислите си с мен, били те добри или лоши. — Тя се приведе напред и прошепна: — Самата аз от време на време казвам по някоя и друга ругатня. Не пред публика, разбира се, нито пък когато оня мой загубен внук може да ме чуе. Той си въобразява, че съм безгрешна, както и трябва, впрочем. Но не бих могла да го смъмря за това, че псува, ако знаеше, че и аз го правя, нали?

Мегън кимна усмихната в знак на съгласие и от този момент насетне двете вече бяха приятелки.

— Иска ми се и аз да се бях сетила за това. Но като си помисля, Девлин изпитва такова удоволствие да мърмори и да се оплаква от лошите ми навици, че би било твърде себично от моя страна да се поправям.

Лусинда избухна в смях.

— Ти си точно жената, от която това момче има нужда — заяви убедено тя. — Жена, която да го измъкне от коравата му черупка.

— Той не мисли същото — отвърна Мегън, отново изпаднала в униние.

— Още ли си ядосана, задето той е дук, а не коняр?

— Да… Не… Не знам. — въздъхна тя.

— Според него ти се радваш, че си получила титлата… и конюшнята му.

Мегън направи огорчена гримаса.

— Това още веднъж показва какъв е глупак. Бях му казала, че ще се омъжа за Амброуз Сейнт Джеймз единствено за да го впечатля и да го принудя да престане да се държи враждебно и оскърбително, защото той не правеше нищо друго още от мига, в който се появи. Естествено, проклетникът не можеше просто да се впечатли и да ме остави на мира. Поиска да знае защо съм избрала тъкмо Ротстън. Но аз нямах намерение да обяснявам истинската причина точно на него. Не беше негова работа. Затова споменах, че харесвам конюшнята на дука — ей-така, за да го накарам да млъкне. — Изведнъж очите й се разшириха. — Божичко, едва сега си давам сметка колко е бил разгневен, след като именно той е въпросният Дук.

— И не само това, скъпа моя — каза през смях Лусинда. — Девлин е свикнал всички жени да припадат по него. Същото беше и с баща му, а и със собствения ми съпруг, ако трябва да бъда точна. Проклетите мъже в рода Сейнт Джеймз действително изглеждат великолепно. Сигурно за горкото момче е било истински шок да попадне на жена, която не само че не се е влюбила в него на секундата, ами даже предпочита конюшнята му пред самия него. Мили боже, иска ми се да бях зърнала физиономията му, когато си му го казала. Ти самата, разбира се, не си имала никаква представа колко си му смачкала фасона.

— Жалко, защото това е едно от малките ми удоволствия — отвърна Мегън напълно сериозно.

— Така и предполагах — ухили се Лусинда. — Но ако нямаш нищо против, би ли ми казала каква беше истинската причина да искаш дук?

Тя сви рамене.

— Причината си беше добра, даже чудесна, макар че на вас може и да ви се стори глупава. Чувствах се оскърбена, не, направо дълбоко наранена от първата дама в нашата енория, лейди Офелия Такъри. В продължение на две години очаквах и се надявах да получа покана за някой от нейните прословути приеми, но накрая тя ясно ми даде да разбера, че това никога няма да стане. Тифани е сигурна, че причината е в моето проклето лице… Помните Тифани, нали? Най-добрата ми приятелка, която беше с мен в деня, когато купихме Сър Амброуз?

— Да, но…

— А, това е другото нещо, което накара Девлин да побеснее — името, което дадох на коня си. В действителност по този начин правех комплимент на дука, защото смятах, че не съществува по-прекрасен кон от моя, но Девлин не го възприе така.

— Трудно би го възприел така — сухо вметна Лусинда.

— Както и да е, Тифани е сигурна, че лейди О не ме кани на приемите си, защото има три дъщери за омъжване. Всичко това е чудесно, но чак пък да не получа нито една покана, когато цялата енория се е изредила да посещава дома й — подобно отношение най-малкото внушава, че нещо с мен не е съвсем наред. Ето защо реших да се омъжа за човек, чиято титла е по-висока от нейната — тя е графиня, графиня Уеджууд — и така да смачкам нейния фасон. Може и да ви звучи дребнаво и отмъстително — и наистина е така, нали, — но тогава бях много разярена и оскърбена.

— Но защо точно Девлин?

— Той беше най-високопоставеният благородник, за който можех да се сетя, а и аз наистина харесвам конюшнята му. Но това бе само идея. Трябваше първо да се запозная с него и да се влюбя в него — задължително условие, което нито собствената ми съвест, нито Тифани биха ми позволили да не изпълня, още повече, че самата аз нямах намерение да си провалям живота само за да натрия носа на лейди О. Никога не бих се омъжила за някого, ако не го обичам, или поне ако не съм убедена, че бих могла да обикна, независимо от титлата му. Разбира се, не виждах защо трябва да обяснявам това на Девлин. И той твърдо реши да ме откаже от идеята ми да се омъжа за него.

— И как точно го направи, без да разкрива истинската си самоличност?

— Каза ми, че дукът бил негодник, мерзавец и прелъстител на невиннни девици.

— Той определено не е такъв — обидено възкликна Лусинда.

— И аз му казах същото. Естествено, още не бях виждала дука, така че всъщност защитавах човек, когото не познавах. Е, тогава Девлин реши да ми докаже, че е бил прав. Появи се на един бал с маски, на който присъствах и аз, само че като себе си, тоест — като дука, и ми предложи да му стана любовница.

— Невъзможно!

— Възможно е.

— Но това е толкова нетипично за него.

— Боя се, че не мога да се съглася. Това беше само едно от многото оскърбления, които ми е нанесъл този човек. Както и да е, впоследствие той има наглостта да се направи на изненадан, когато се върнах и му казах — на коняря, имам предвид, — че се надявам никога повече да не видя дука.

Лусинда се облегна назад едва ли не онемяла.

— И как, ако смея да попитам, вие двамата изобщо успяхте да стигнете до олтара при цялата тази бъркотия?

— Вината затова е изцяло моя, въпреки че никога не бих си го признала пред него. Истината е, че аз несъзнателно и неволно предизвиках собственото си прелъстяване. За всичко е виновно проклетото ми любопитство. Пък и всичко беше толкова хубаво, докато се целувахме, че не ме беше грижа какво ще стане по-нататък. Него също не го е било грижа. Той сам ми го каза. Всъщност, каза, че е останал дяволски разочарован и че бракът ни ще бъде чисто формален.

Тези думи помогнаха Лусинда бързо да преодолее смущението си от неудобната тема.

— Как не! — възкликна тя сърдито. — Той не може да го направи. Той е длъжен да осигури следващия дук. А не би могъл да го направи, ако не…, хм, ако не.

— В действителност може, ако детето, което нося, се окаже момче. Нима не ви е казал, че съм бременна и че тъкмо заради това бяхме принудени да се оженим?

— Не, проклетникът очевидно е забравил да ми спомене за тази дреболия.

Леле стана ужасно дълга, но какво да се прави....като се захванах.....не се спрях!!!!

Редактирано 30 октомври 200916 г. от Yoringel (преглед на промените)

Йори, много хубава класация, макар че направо си се уляла с Катрин Каултър Пета позиция е трепач, рейчъл за малко не умори главния с готварския си талант. Като казах готвене днес готвачите имаха професионален празник, та всеки който се чувства такъв - честит празник от мет Момичета, последна седмица за тази класаци, до другия уикенд пускам новата, така че който все още не се е включил - сега е момента!

Така си е...ама Катрин Каултър си я харесвам точно заради това, толкова смях пада!!!Иначе със сигурност могат да се намерят страшно много забавни моменти...Пък е хубаво да има разнобразие от книги,за да има и приятни изненади за тези,които не са ги чели!Мисля между другото, че тази е една от най - готините класации....

Айде и аз да се включа най-накрая,че то е грехота направо човек да изпусне такава класация...За съжаление ще се отчета само с едната част - тази за семейство Малори.Няма как да не забележите,че "Твоята магия" оглавява личната ми класация за най-забавна книга от поредицата Благодаря на всички момичета,че ме подсетиха за толкова много мои любими моменти.Приятно четене,надявам се да ви харсеса.

10. "Покорителят" - Старецът Джеймс

- Е, добре — въздъхна тя, — ще продължим както досега. По-точно казано, до снощи. — След това признание по лицето й с плъзна усмивка. — А сега, както ми заповядахте, ще се облека грижливо и ще донеса закуската ви.

Джеймс проследи с поглед как тя грабна дрехите си и изчезна зад паравана. Прехапа устни, за да не изпусне някоя дръзка забележка относно новопоявилия се срам.

Вместо това само отбеляза:

— Впрочем вече не е нужно да ми говориш на „вие”, Джордж.

Джорджина се подаде иззад паравана и го изгледа учудено.

— Простете, аз пък мислех, че е. Въпреки всичко случило се, вие сте достатъчно стар да ми бъдете баща. Обикновено се отнасям с уважение към възрастните.

Джеймс напразно потърси някое потръпване на устните, някое триумфално проблясване в очите й, което да му докаже, че го е направила нарочно. Ударът беше точен. И болезнен. Тя го бе наранила дълбоко, бе засегнала гордостта и суетността му, а се правеше, че е казала нещо безобидно, без задни мисли.

Джеймс здраво стисна зъби. Този път златните му вежди но помръднаха.

— Твой баща? Невъзможно. Макар че имам седемнадесетгодишен син…

— Имате син? — смая се Джорджина. — И жена ли?

Мъжът се поколеба. Тя изглеждаше толкова стресната — или беше недоволна? Но бързо се овладя.

— Седемнадесетгодишен? — изпищя тя и триумфално добави: — Не искам да чуя нищо повече. — После с гордо вдигната глава се скри зад паравана.

Джеймс, който винаги намираше подходящ отговор, загуби ума и дума. Трябваше да излезе от каютата, преди неустоимото желание да извие врата на това нахално хлапе да го е надвило.

Как така не иска да чуе! По дяволите, та той беше в разцвета силите си! Как се осмели тази жена да го нарече стар...

9."Обичай само веднъж"

Не мина обаче много и Джорджина разбра, че кръвта на семейство Малори е по-гъста от водата. Антъни и Джеймс не преставаха да се дразнят взаимно, но когато се появи Никълъс Идън, виконт Монтие, двамата обединиха усилията си и се нахвърлиха върху него.

— Закъсняваш, Идън — посрещна го Антъни с хладно пренебрежение. — Вече тайно се надявах, че си забравил адреса ми.

— Нямаш късмет, стари момко. За съжаление жена ми има превъзходна памет — отговори с тънка усмивка Никълъс. — Да не мислиш, че с удоволствие идвам тук?

— На твое място бих проявил повече дискретност, скъпи приятелю. Съпругата ти не понася да предизвикваш скъпите й вуйчовци.

— Аз ли ги предизвиквам? — Никълъс с мъка прикриваше гнева си. Погледът му търсеше Рийгън, която оживено разговаряше с Шарлът и Ейми, и когато тя му махна да отиде при нея, лицето му веднага се промени. Замаха весело с ръка и я дари с омайваща усмивка. Джорджина не допусна да се забележи, че веднага е разбрала защо тримата мъже не могат да се понасят. Смешното беше, че това продължава повече от година. След този нежен жест сърцето й застана на страната на Никълъс — докато мъжът не се обърна отново към роднините си и не втренчи мрачен поглед в Джеймс.

— Как така се върна толкова скоро? А аз се надявах да те е погълнало морето.

Джеймс се ухили надменно.

— Съжалявам, че те разочаровах. Носех ценен товар и проявих максимална предпазливост. А ти как прекара? Колко пъти ти се наложи да спиш на дивана?

— Нито веднъж, след като ти замина, проклет негоднико! Но ми се струва, че това ще се промени — добави с потъмняло лице Никълъс.

— Зависи от много неща, скъпи приятелю — отбеляза Джеймс с дяволската си усмивка. — Когато е за добро, и двамата с Антъни сме готови да помогнем.

— Благодаря ти за любезността, Малори — пошепна Никълъс и кехлибарените му очи се насочиха към Джорджина, която беше застанала до Джеймс, обгърната от силната му ръка. — А коя е тази нова личност, ако извиниш излишния ми въпрос?

При скрития намек, който отново я принизяваше до ролята на любовница, Джорджина усети как кожата й настръхна. Ала преди тя или Джеймс да отговорят, както подобава, Антъни им се притече на помощ и пожъна всеобщо учудване.

— Спести си неприличните забележки, Идън — проговори тихо той и в гласа му прозвуча недвусмислена заплаха. — Младата лейди, чието име окаля, е моя зълва.

— Прощавайте — кимна Никълъс към Джорджина и се постара да изобрази съкрушено лице. После се обърна недоверчиво към Антъни и в сърцето му отново пламна гняв. Пак ли се опитваха да го измамят? — Доколкото знам, жена ти няма сестра?

— Точно така.

— Как тогава… — Прекрасните кехлибарени очи се впиха в Джеймс. — Божичко, нима това означава, че си се оженил? Сигурно си отишъл в другия край на света, за да откриеш жена, която да не се стресне от мръсната ти слава? — После се обърна към Джорджина: — Знаехте ли, че се омъжвате за жалък пират?

— Доколкото си спомням, това бе споменато малко преди сватбата — отговори равнодушно Джорджина.

— А знаехте ли, че е отмъстителен като слон?

— Постепенно осъзнавам защо — отговори твърдо тя и пожъна одобрителен смях от страна на Джеймс и Антъни.

Никълъс се ухили криво.

— Много добре, мила. Но знаехте ли, че е подъл женкар и…?

Джеймс го прекъсна с измамно мек глас:

— Продължавай така, малкият и ще ме принудиш да…

— Той ли ще те принуди? — намеси се Рийгън, която бе дотичала и държеше съпруга си под ръка. — Нима си му казал, вуйчо Джеймс? Бях готова да сложа ръката си в огъня и да се закълна, че Никълъс ще бъде последният, който ще узнае за тази дребна неприятност. Ти не искаш да имаш нищо общо с него, обаче фактът, че и двамата бяхте принудени да се ожените, вече създава известна близост, не мислиш ли?

Никълъс не каза нищо. Само изгледа пронизващо жена си, сякаш за да се убеди дали говори сериозно, или се шегува. Ала по лицето му пролича, че ей сега ще избухне в смях. Успя да се удържи само докато усещаше върху себе си ядния поглед на Джеймс.

За всеобща изненада Антъни не се присъедини към буйния смях. Или се беше смял достатъчно миналата вечер, или, което беше по-вероятно, не желаеше да застане на страната на младия виконт, макар случилото се да беше повече от весело.

— Реджи, миличка — проговори той с подчертана строгост, — какво да те правя сега? Да ти извия вратлето или да те заключа в стаята ти?

— Вече нямам стая тук, Тони.

— Тогава й извий врата — предложи Джеймс и когато погледна племенницата си, в очите му се отрази смесица от гордост и гняв. — Нарочно го каза, нали, малка вещице?

Рийгън дори не си даде труд да отрече.

— Ами да, вие винаги се съюзявате срещу него, макар че не е почтено двама срещу един. Не ми се сърди, но по-късно ще трябва да изтърпя още по-буйни изблици на смях. Все пак съм омъжена жена.

Това изявление не беше подходящо за успокояване на духовете, особено след като Никълъс се бе ухилил до уши.

— Май не е лошо да поживея малко при вас, Рийгън — настави подигравателно Джеймс. — Поне докато обзаведат както подобава градската къща, която ми е избрал Еди…

Това вече беше прекалено за Никълъс.

— Само през трупа ми!

— Сигурен съм, че ще намерим приемливо решение, приятелю.

8."Покорителят" - Антъни разбира,че Джеймс е станал семеен мъж

Антъни Малори нахлу в стаята в разгара на любовната игра.

— Аха! Какъвто бащата, такъв и синът!

Джеймс бързо се отдели от Джорджина, без да се опитва да скрие гнева си.

— Върви по дяволите, Тони! Не можа ли да избереш по-подходящ момент за нахлуването си?

Джорджина бавно се върна на земята, застана, олюлявайки се, насред стаята и след известно време разбра кой им е попречил: достоен член на почтеното семейство Малори. Джеймс мъдро я задържа за бедрата, но избликът на ярост, който стана видим по ярките петна на бузите й, не можеше да бъде спрян.

Тя помнеше отлично Антъни, нощта в таверната, когато той обърка Мак с друг човек, и как го бе сметнала за най-красивия синеок дявол, когото бе виждала в живота си — докато не се намеси Джеймс. Антъни и днес беше великолепен мъж. Явно не само от злоба бе подхвърлила на Джеймс, че Джереми никак не му прилича. Момчето беше точно копие на Антъни, доста по-младо, но със същите кобалтовосини очи и черни като катран коси. Дали Джеймс беше сигурен, че синът му е негов? Онова, което Антъни помисли, щом я видя, й стана ясно едва след беглия поглед, с който я удостои.

Липсваше й само превръзката на окото и щеше да прилича на истински пират с тесния панталон и ризата с рюшове на Джеймс, която беше разкопчана почти до долу. Е, все пак я беше пристегнала с широкия му кожен колан. Преди няколко часа бе паднала на леглото напълно облечена. Успя да свали само ботушите и чорапите. Искаше да си почине малко, а беше заспала дълбоко.

Как можа Антъни да я завари в този вид! И най-вече в такова неловко положение! Този път вината беше изцяло негова. Тя се намираше зад затворена врата и можеше да прави, каквото си иска! Антъни беше този, който бе нарушил правилата на приличието, но не изглеждаше да се чувства неудобно. По-скоро беше сърдит.

— Радвам се да те видя, братко — усмихна се той, без да обръща внимание на хладния прием. — Но няма да търпя тук и малката ти проститутка. Давам ти точно пет минути да я изведеш оттук, преди господарката на къщата да е дошла да те поздрави.

— Джордж няма да отиде никъде. Онзи, който ще си изнесе задника през вратата, си ти.

— Да не си се побъркал? Тук вече не е ергенски дом.

— Паметта ми все още работи отлично, стари момко, но нямам причини да крия Джордж. Трябва да знаеш, че тя е моя…

— Сега ще видиш какво ще стане — прекъсна го невъздържано Антъни, когато по стълбата се чуха стъпки. — Скрий я под леглото! Или някъде другаде… Хайде, побързай, не стой като глупак! — Изсъска Антъни и посегна към ръката на Джорджина.

— Ако се осмелиш да я докоснеш, веднага ще се озовеш под леглото!

— Прави каквото искаш — примири се братът. — Но Бог да ти е на помощ, ако Рослин ми вдигне скандал заради теб!

— Дръж си устата, Антъни — предупреди го остро Джеймс.

И мъжът точно това направи. Облегна се небрежно на стената, скръсти ръце пред гърдите си и зачака бурята. Огледа бегло Джорджина и обърна поглед към вратата, откъдето всеки момент щеше да се появи жена му.

Джорджина се подготви вътрешно за влизането на изпускаща огън ламя. Жената, която беше съумяла да укроти мъж като Антъни, сигурно беше страшна като фурия. Ала Рослин Малори, която разтвори вратата и поздрави Джеймс със сияеща усмивка, нямаше нищо общо с ужасните й представи. В усмивката беше включена и Джорджина. Рослин беше пленително красива, не много по-висока от Джорджина, само малко по-възрастна и… в същото състояние като нея.

— Джереми ме нападна на стълбата, за да ми съобщи, че си се оженил, Джеймс. Вярно ли е?

— Оженил се е? — Любопитството на Антъни се събуди.

— Нали каза, че не можеш да убедиш Джереми? — изсъска Джорджина към Джеймс.

— Така смятах. Синът ми проявява учудваща лоялност, когато сметне, че е важно. Но не е казал на Тони, а това означава, че не вярва.

— Оженил се е? — повтори смаяно Антъни, но никой не му обърна внимание.

— Какво не вярва Джереми? — осведоми се Рослин.

— Че Джордж е моята виконтеса.

— О, все пак успя да намериш някакво име — установи делово Джорджина. — Само че не го харесвам. Измисли нещо друго. Нямам никакво намерение да се украсявам с английска титла.

— Твърде късно, любима. Името и титлата вървят заедно.

— Оженил се е? — изрева Антъни и най-после привлече вниманието върху себе си. — Не е ли малко прекалено да предприемеш такава стъпка само за да избегнеш заслужения укор?

Преди Джеймс да е успял да намери подходящ отговор, Рослин остро попита:

— Кой, смяташ, има право да му чете конско?

— Ти, скъпа.

Рослин коварно се изсмя и този дрезгав, гърлен смях накара Джорджина да вдигне изненадано очи.

— На грешен път си, скъпи. Как ти хрумна тази глупава мисъл?

Антъни посочи небрежно в посока на Джорджина и без да я удостои с поглед, промърмори:

— Ами… я я виж.

Този път вече Джорджина не се удържа.

— Аз не съм тази, за която ме мислиш, надут негоднико — проговори спокойно тя, но гневният тон беше недвусмислен. — Аз съм американка и името ми е Малори.

— Това е чудесно за теб, миличка — изсмя се подигравателно Антъни. — Очевидно си си научила добре урока.

Джорджина ядно смушка Джеймс в ребрата.

— Нали ти каза, че няма да е нужно да убеждавам другите?

— Запази спокойствие, Джордж. Нямаш основания да губиш самообладание — опита се да я успокои Джеймс.

— Не съм ядосана! — изкрещя му тя. — И не се чувствам омъжена, поне по отношение на семейството ти. Погрижи се да ми намериш друга стая, още днес!

Това бяха най-страшните думи, които можеше да му каже, в състоянието, в което се намираше сега, изтръгнат от възбуждащите й прегръдки.

— По дяволите, това и ще направя! Искаш да го убедя, така ли? Ей сега ще ти покажа как умея да убеждавам по-младия си брат — изръмжа Джеймс и тръгна към Антъни със стиснати юмруци.

Разтревожена, Рослин му прегради пътя. Джеймс очевидно беше готов да разкъса брат си във въздуха.

— Спри! Нямам намерение да търпя сбивания в къщата си. Защо му позволяваш да те предизвика? Нали го знаеш какъв е.

— Ти си решил да се пошегуваш с нас, нали, стари момко? — обади се отново Антъни, този път по-дипломатично.

— Ако помислиш малко с главата си, вместо със задника, ще се сетиш, че това е последното нещо, с което бих си правил шеги — отговори саркастично Джеймс.

Джорджина не откъсваше очи от Антъни, който се изправи като опарен. Тя четеше в лицето му като в разтворена книга и улучи много точно момента, в който той започна да разбира В очите му се появиха весели искри. След няколко секунди вече нямаше спиране.

— Господи боже мой, Джеймс наистина се е оженил! — изгърмя той и избухна в луд смях. Трябваше отново да се подпре на стената.

— Идиот! — изсъска гневно Джеймс.

Рослин хвърли извинителен поглед към Джорджина и се обърна отново към Джеймс, който пронизваше с поглед Антъни.

— Какво друго си очаквал от него? Чух как си му се подигравал, когато се ожени за мен.

— Но не защото се е оженил за теб, а защото трябваше да прекара медения месец на кушетката.

Рослин се изчерви леко при мисълта колко време беше минало, докато прости на съпруга си предполагаемата му изневяра. А смехът на Антъни заседна в гърлото му, защото още тогава не намери нищо смешно в този епизод. Леденото мълчание, което последва, бе използвано от Джорджина, за да си изясни, че цялата тази работа не е особено весела и за нея. Поигра си малко с изкушаващата мисъл да свали ботушите си и да изрита здраво и двамата Малори, но бързо се вразуми.

— Е, същото очаква и теб, Джеймс Малори — промърмори с ледена усмивка тя.

Това предизвика нов пристъп на смях у Антъни и Джеймс изсъска:

— По дяволите, Джордж, не виждаш ли, че той вече преглътна новината?

— Единственото, което виждам, е един мъж, който се превива от смях. Някой ще ми каже ли най-после кое е толкова смешно в женитбата ни?

— О, небеса, това няма нищо общо теб! Смешно му е, че изобщо съм се оженил.

— Защо тогава не му разкажеш, че идеята не беше твоя, а братята ми бяха тези, които те…

— Джордж!

— …които те принудиха да се ожениш за мен?

Джеймс не можа да я спре и само затвори очи, примирен с очакваната реакция от страна на другите, предизвикана от този дявол в женски образ. Не можеше да се надява, че Антъни не е чул.

— Принудили са го? — промърмори невярващо Антъни и изтри сълзите от очите си. — Е, това поне има смисъл. Трябваше да започнеш с него, стари приятелю. — Но не можа да продължи. Само повтори задавено „Принудили са го?” и отново се заля в смях.

Джеймс се обърна към Рослин с подчертано спокойствие:

— Изведи го навън или няма да ти остане нищо, на което да се радваш…

— Недей, Джеймс — опита се да го успокои младата жена, която с мъка сдържаше усмивката си. — Признай, че вестта прозвуча наистина невероятно. Да те принудят да се ожениш… — Горчивият му поглед я накара да замълчи. — Антъни, престани най-сетне да се хилиш! Какво толкова смешно има?

— Всемогъщи Боже! Това е… Това е невъзможно… — пъшкаше мъжът й. — Колко бяха, Джеймс? Трима или четирима? — Бе удостоен с убийствен поглед от страна на брат си и се обърна към Джорджина, надявайки се на отговор. Ала тя само го изгледа унищожително и изфуча:

— Ако искаш да знаеш колко братя имам, ще те уведомя, че при последното преброяване бяха петима.

— Слава Богу! — отвърна с добре изиграно облекчение Антъни. — Мислех, че сам си си пъхнал главата в торбата. Но щом е така, приеми най-дълбоките ми съчувствия.

— Върви в ада! — изръмжа Джеймс и направи крачка към него. Рослин се притече на помощ на съпруга си и го сграбчи за рамото.

— Ти наистина не знаеш кога да спреш — изсъска тя и го повлече към вратата.

7."Твоята магия" - Разговорът между Ейми и Джордж

— Нищо няма да постигнеш, лельо Джордж — каза Ейми на другия ден по време на следобедния чай.

Джорджина се облегна на канапето, върху което я беше сложил Джеймз, преди да излезе и да я остави да изпълни неприятната си задача. Както се има предвид, че по-рано през деня се беше срещала цели четири пъти с Ейми, без да се издава, че е наясно с положението, бе някак си смущаващо да чуе това, когато не беше казала нищо друго, освен: „Ще налееш ли чая?”

— Да не би да четеш мисли?

Ейми се засмя.

— Четене на мисли? Кристални сфери? Вълшебни пръчици? Напоследък май всички ме смятат за магьосница, която прави чудеса, а?

— Моля?

— Не е нужно да чета мисли, за да знам какво е в ума ти, след като още от сутринта ми хвърляш странни погледи; да не споменавам за някои много забавни прояви на разсеяност от твоя страна. И понеже не съм вече дете, мога да се досетя, че чичо Джеймз ти е изпял всичко и сега е твой ред да се заемеш с мен. Не е ли така?

— Съжалявам, Ейми — каза Джорджина, леко изчервена. — Не съм предполагала, че ти хвърлям странни погледи.

— О, няма значение. Разбира се, Бойд беше леко изненадан, когато ти го целуна по носа и му каза: „До утре”.

— Не може да бъде! — пзпъшка Джорджина. — Така ли направих?

— Най-забавното беше как той три пъти се опита да ти напомни, че утре ще се намира насред океана, но ти просто не му обърна внимание. На излизане оттук брат ти мърмореше нещо за местния климат, който побърква хората.

— О, спри! — Джорджина не можа да не се разсмее — Измисляш си.

— Честен кръст. Добре, че Уорън не беше тук да го види, защото какъвто си е грижовен, щеше да започне да притеснява и вероятно щеше да ги накара да обърнат корабите обратно, за да проверят дали вината е в климата или в съпруга ти.

На Джорджина вече не й беше толкова забавно.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че познаваш Уорън толкова добре, колкото и аз?

— Съвсем не, но той е напълно предсказуем в положителните си страни, а грижовността, която проявява към теб, е една от тях. Ще ти липсват ли твоите братя? — Два, от трите кораба, с които бяха пристигнали, вече бяха в открито море.

— Разбира се, но очаквам да се върнат още след няколко месеца с управител за лондонската кантора.

— Не успя ли да ги накараш да премислят и да назначат англичанин?

— Не.

— Е, Уорън ще е по-податлив на идеята — просто за да може и той да отплава колкото е възможно по-скоро.

— Той не е човек, който се чувства като затворник нa сушата — каза Джорджина.

— Радвам се да го чуя, но аз имах предвид желанието му да избяга от мен, а не да се върне в морето.

Изражението на Джорджина стана твърде сериозно.

— Ейми, не бих искала да те видя наранена.

— Няма. Моята история ще има не по-малко щастлив край от твоята.

— Като се има предвид, че съпругът ми и брат ми са се хванали за гушите, моето не е точно ложе от рози.

— Напротив, просто розите имат и бодли — ухили Ейми. — Самата аз предпочитам нарциси.

— Но ще получиш бурени — предрече Джорджина, без да има намерение отново да разсмива Ейми, но трябваше да изчака за момент, преди да продължи, защото момичето направи точно това. — Казах го съвсем сериозно

— Знам. — Ейми още се усмихваше. — Но, виж, когато го обработя, той ще стане същинско цвете… дали да не кажа плачеща върба?

Джорджина завъртя очи.

— Ох, май наистина се предава по наследство.

— Просто се опитвам да разведря атмосферата, лельо Джордж. Не бива да се тревожиш за това. Брат ти е голямо момче. Може да се грижи за себе си.

— Много добре знаеш, че ти си тази, за която се тревожа. Ейми, скъпа, познавам брат си. Той няма да се ожени за теб.

— Дори и ако ме обича?

— Е… не… имам предвид… това може да промени нещата, но…

— Не казвай, че няма как да се случи, лельо Джордж — прекъсна я Ейми. — В това отношение наистина притежавам кристална сфера, която казва, че много неща са възможни и едно от тях е Уорън да отключи сърцето си за мен. Разбира се, какъвто си е твърдоглавец, той ще държи на горчивия край на историята. Очаквам го.

— Хм, това поне си го схванала правилно. Краят наистина ще бъде горчив — за теб.

Ейми цъкна с език.

— Какво страшно предсказание. Май имам късмет, че любовта слуша сърцето, а не съветите, пък били те и добронамерени.

— Предлагаш ми да запазя своето мнение за себе си? — наежи се Джорджина.

— Разбира се, че не — бързо я увери Ейми. — Просто исках да изтъкна, че съм достатъчно голяма, за да направя избора си сама. Говорим, в края на краищата, за моя живот и за моето бъдеще. Ако не успея да спечеля мъжа, с когото искам да споделя живота си, защото не съм направила всичко възможно, вината ще е само моя, нали? Виж, аз също бих предпочела да оставя инициативата в неговите ръце и цялото това ухажване да протече по нормалния начин, но и двете с теб знаем, че това е невъзможно с човек като брат ти. Затова го правя по мой си начин и ако не стане — не стане. Поне ще знам, че съм опитала.

— Силни думи — каза предпазливо Джорджина.

Ейми се ухили.

— Положението е плачевно, нали?

— Палавница — ухили й се в отговор Джорджина. — Никога не мога да разбера дали си сериозна или не.

— И брат ти не може. Това го изправя на нокти, уверявам те.

— Добре, отговори ми на следното — защо още не си се отказала? Разбрах, че вече неколкократно те е отблъснал.

Ейми махна с ръка при това напомняне.

— Това нищо не означава.

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който ме целува.

— Целува те? — Джорджина рязко се изправи. — Вероятно нямаш предвид истинска целувка?

— Сто процента истинска.

— Ах, този негодник!

— Той не можа да устои…

— Този мерзавец!

— Аз го съблазних…

— Този мръсник! Той вече те е опозорил, нали, Ейми?

— Е, ако ще навлизаме в технически подробности…

— Това решава въпроса. Той трябва да се ожени за теб — каза решително Джорджина.

Ейми подскочи напред.

— Почакай, нямах предвид такива технически подробности, въпреки че някои от ситуациите, в които сме попадали, могат да бъдат разбрани достатъчно погрешно, за да доведат до най-отвратителни клюки. Но всички те бяха мое дело.

— Не лъжи заради него — предупреди Джорджина, която вече едва се сдържаше от възмущение.

— Не бих го направила. — Ейми премисли и каза: Поне докато се оженим. После бих, разбира се, ако е необходимо. Но да не се откланяме от темата. Няма да има принудителна сватба. Чичо Джеймс не ти ли каза?

— Спомена го, но това е без значение, ако брат ми вече…

— Не е… още. Но когато го направи — а той ще го направи, можеш да разчиташ на това — всичко ще се реши между мен и него. Освен това, лельо Джордж, той трябва да ме помоли да се омъжа за него, в противен случаи няма да кажа „да”. Толкова е просто.

— Нищо не е толкова просто, щом е свързано с брат ми. О, Ейми, ти наистина не знаеш какво правиш — Джорджина въздъхна. — Той е един мъчен, огорчен човек. Никога няма да може да те направи щастлива.

Ейми се засмя от сърце.

— Хайде, лельо Джордж, ти мислиш за него такъв, какъвто е сега, но той ще стане съвсем друг, когато се занимая с него.

— Не е ли станал вече?

— Разбира се, че не. Смятам да го превърна в един много щастлив човек. Ще върна смеха в живота му. Не искаш ли това за своя брат?

Въпросът разтърси Джорджина и я накара да преосмисли позицията си. Той й напомни и за разговора й с Реджи, ден след като се беше родила Джаклин, когато бяха стигнали до извода, че Уорън има нужда от свое собствено семейство, за което да се грижи. Изведнъж оптимизмът на Ейми я зарази. Ако някой изобщо можеше да направи чудо с Уорън, то щеше да бъде тъкмо това жизнено, очарователно палаво, красиво момиче, чието сърце бе готово да му даде любовта, от която се нуждаеше.

Джеймз щеше страшно да се вбеси, но съпругата му току-що беше преминала от другата страна на барикадата.

6."Твоята магия"

— Разполагаш с една секунда, янки, за да ме убедиш, че нямаш никакви помисли спрямо моята племенница.

Във всеки друг случай Уорън не би отговорил нищо, само би се приготвил за бой. Но това беше съпругът на сестра му. Това беше още и мъжът, когото нямаше шанс да победи… все още. А и причината, поради която Джеймз изглеждаше така дяволски разлютен, бе толкова абсурдна, че Уорън почти се разсмя.

Господи, това вече наистина беше прекалено. Момичето го преследваше най-нахално, а сега той трябваше да отговаря за това. Как ли пък не!

— Нямам — каза той натъртено.

— Защо ли не ти вярвам? — попита Джеймз.

— Престъпление ли е да танцувам с нея?

— Престъпление е да я гледаш така — каза Джеймз.

Вътре в себе си Уорън изстена. Е, тя го беше предупредила, че някой може да забележи. Но трябваше ли да са точно тези двамата?

Той се опита да намери благовидно извинение.

— Имам си достатъчно грижи, Малори. Начинът, по който гледам хората, често няма нищо общо с тях самите.

Това беше вярно, но не и в случая. Проклятие, караха го да се чувства като неопитен младеж, пипнат със смъкнати гащи. И това при положение, че единственото, което бе направил, беше да се опита да отблъсне момичето. И да не мисли за нея повече, отколкото е необходимо. И почти да прави любов с нея насред един проклет коларски път. Образите изплуваха пред очите му, горещи и властни.

— Не ми се иска да го казвам — трезво каза Антъни — но това е напълно възможно, Джеймз.

— За него наистина е възможно — съгласи се Джеймз, въпреки че все още таеше достатъчно съмнения, за да попита: — Значи тя изобщо не те привлича?

— Не съм казал това — чу се Уорън да отговаря, почти в нейна защита.

— Неправилен отговор, янки.

Заради това малко откровение Уорън отново бе при кован към стената. Този път главата му се удари силно което накара кръвта му да кипне.

— Нима искате да отрека, че тя е невероятно красива? — изръмжа той. — Трябва да съм умрял, за да не видя това. А сега махни ръцете си от мен.

Ръцете не се махнаха от сакото му, но гласът на Джеймз поомекна.

— Твърде млада е за теб, за да го забелязваш.

Уорън беше съгласен, но след като Джеймз пръв го бе казал, той отговори:

— Точно от твоята уста е най-подходящо да го чуя. Джорджи беше само няколко години по-голяма от Ейми когато ти се запозна с нея, а и ти си по-стар от мен.

Четирите години разлика между Джорджина и Ейми бяха малко повече от „само няколко”, а Джеймз бе сами година по-стар от Уорън, така че сравнението просто но можеше да мине пред когото и да било от двамата Малори.

— Май че е наложително да му сменим малко физиономията — предложи Антъни. — Само леко замъгляване на погледа, така че да не може да забелязва неща, които не трябва да забелязва. Ще се радвам да се погрижа за това, старче, ако ти се притесняваш, че Джордж може да каже нещо.

— Изобщо не се притеснявам. Само че това просто не е достатъчно.

За Уорън чашата преля.

— Това е абсурд! — най-сетне избухна той. — Казах ви, че нямам никакви намерения спрямо момичето. Но ако искате да запазите нейното така наречено „целомъдрие”, бе трябвало да я държите под ключ. Може би тогава и аз и а бъда оставен на мира.

— Какво, мътните да те вземат, означава това? — поинтересува се Джеймз.

— Означава, че вашата племенница използва всяка проклета възможност, за да ми се хвърли на врата.

— Почакай! — задави се Антъни. — Нека да му се посмеем малко, преди да го убиеш.

Джеймз не беше толкова развеселен.

— Да не си се побъркал, та да смяташ, че можеш да минеш с такова обяснение пред нас, янки? Или си толкова заблуден, че си взел усмивките и погледите на едно сладко момиче за нещо повече от обикновено приятелство?

Уорън въздъхна. Наистина не биваше да го казва. Проклет да е избухливият му характер! А и се почувства почти като предател, въпреки че никога не беше обещавал на Ейми да запази срамната й тайна. Все пак, ако си бяха направили труда да му повярват, това щеше да му помогне да държи Ейми далеч от себе си. Но те нямаше да му повярват. Госпожица Невинност явно успяваше да заблуди цялото си семейство.

— Предполагам, че няма да повярвате на честната ми дума?

— Дума да не става — осведоми го Джеймз.

— Тогава приеми предишните ми уверения и ме остави на мира, Малори.

— След като опетни името на Ейми? Не съм съгласен е теб, драги. Или ще си вземеш думите назад, или тази вечер ще бъдеш носен до хотела си.

Това, за съжаление, бе вече сериозна заплаха. Когато Джеймз ругаеше, не беше склонен към насилие. Но когато ругатните се сменяха с официалния тон, ставаше страшно. Явно, че въпреки всичко се налагаше Уорън да се бие със зет си. Е, все пак…

— Ако ти не беше толкова настоятелен, Малори, никога не бих го споменал. Но след като така и така го направих, щеше да е по-мило да получа малко помощ от твоя страна, вместо пълно недоверие. Защо, според теб, не съм идвал да видя Джорджи вече почти цяла седмица? Защо, според теб, отказах да се преместя у вас след като братята ми отплават утре? Защото се страхувам да спя под твоя покрив, когато Ейми може да допълзи в леглото ми…

Той се наведе встрани точно навреме. Юмрукът на Джеймз се стовари върху стената зад него на милиметри от ухото му. И тримата чуха как дървото се пропука. Върху копринената драперия се появи кърваво петно от кокалчетата на Джеймз.

— Казах ти, че той има напредък — каза Антъни сухо.

Но бе отклонил вниманието си от вратата и тя изведнъж се открехна леко, ала достатъчно за Ейми да се промъкне вътре. Не беше необходимо да е ясновидка, за да проумее какво става.

Един поглед към Уорън и Джеймз й стигаше, за да попита:

— Не си го наранил, нали?

— Изглежда ли ти наранен, котенце? — каза Антъни.

— Ние просто… разискваме един въпрос — добави Джеймз, като пусна ревера на Уорън и го изтупа небрежно, сякаш това бе всичко, което искаше да направи. — Не е нещо, което може да те заинтересува, скъпа. Така че върви и…

— Не се отнасяй с мен като с дете, чичо Джеймз. Какво е направил този път, за да искаш да го пребиеш?

— Опетни доброто име на някого, когото познаваме Но тъкмо се канеше да се извини, така че ако се върнеш при твоите танци, ще може да го направи.

Ейми не помръдна. Погледна към Уорън и се осмели да предположи:

— Ти си им казал?

В очите й се четеше болка, която прониза Уорън право в стомаха. Нищо чудно, че се беше почувствал като предател. За нея той бе точно такъв. Но болката почти мигновено беше прикрита, за да се смени с твърда решителност.

— Е, добре, нищо лошо не е станало — каза тя. — И без това щяха да разберат съвсем скоро, когато обявим годежа си.

— Какви! — възкликнаха двамата й чичовци в един глас

— Нима си забравил да споменеш, че ще се женим, Уорън? — попита тя с широко ококорени, невинни очи.

— Ние няма да се женим, Ейми — процеди през зъби Уорън. Лицето му беше потъмняло.

Тя се обърна към Джеймз.

— Виждаш ли пред какво съм изправена? Всеки път отказва. Но ще се оправи. — После погледна Уорън. — Какво си им казал, тогава? Вероятно не последната си нелепа идея, че съм бременна?

— Какво? — казаха отново чичовците й, докато лицето на Уорън потъмня още повече.

— Така смята той — обясни Ейми, отново с най-невинно изражение. — Не съм бременна, разбира се, но той е твърде циничен, за да повярва на думите ми. Освен това би предпочел каквото и да е друго обяснение вместо простата истина, че го желая. — В отговор на трите невярващи на поразителните й откровения погледа, тя каза: — Значи и това не ви е казал? А, тогава сигурно просто ви е признал, че се опитвам да го прелъстя.

— Ейми! — възкликна Антъни.

Обади се и Джеймз:

— Това изобщо не е забавно, палавнице. Какво, по дяволите, смяташ, че правиш, като ни излизаш с тези абсурдни недомислици?

Сега вече Уорън наистина се разсмя.

— Става все по-нелепо и по-нелепо. Те ще ти повярват не повече, отколкото повярваха на мен. Така че защо, наистина, не вземеш да се махнеш, малката, и да ме оставиш, докато все още имам някакво предимство?

— Помолих те да не ме наричаш така, проклетнико. Никъде няма да отида.

За момент, обаче, никой не й обърна внимание, защото Антъни искаше да уточни нещо.

— Какво предимство?

— Строшени кокалчета.

— Той е напълно прав — обърна се Антъни към брат си.

— По дяволите, това няма никакво значение — отвърна Джеймз.

Тук в свадата отново се включи Ейми, която настоя:

— Няма да има никакъв бой, иначе ще кажа на леля Джордж — Не ми се вярва да приеме благосклонно факта, че си претрепал брат й за това, че просто говори истината. Леля Рослин също ще бъде уведомена, че не си направил нищо, за да го спреш, чичо Тони. Струва ми се, че и чичо Джейсън ще трябва да научи…

— Първите две стигат, немирнице — прекъсна я Антъни, като видя пепелявото лице на брат си. — Всъщност дори само Джордж стига. Между другото, кога си започнала да наемаш уроци по манипулиране от Реджи?

— Това не беше манипулиране, а изнудване. Но все пак, вие заплашвате здравето на човека, за когото възнамерявам да се омъжа.

— Мили боже, не говориш сериозно, нали? — попита Антъни, внезапно уплашен, че може да е тъкмо обратното.

Ейми нямаше възможност да отговори, защото в този миг Уорън заяви:

— Няма да стане. — После се обърна към Джеймз и повтори още по-натъртено: — Няма да стане.

— Ще стане — поправи го Ейми с вечната си увереност, по веднага след това тонът и стана предупредителен: — Но той не бива да бъде насилван. Няма да се омъжа за него, ако го принудите. Той го знае, но това ни най-малко не го облекчава, понеже още не е осъзнал, че ние сме създадени един за друг. Сега ви оставям, господа, но най-добре е след това да не виждам нито един белег върху него, чичо Джеймз.

— Мили боже, Андерсън — обърна се Антъни към Уорън веднага, щом Ейми затръшна вратата — съчувствам ти, наистина ти съчувствам.

— А аз не — изръмжа Джеймз. — Какво, по дяволите, си направил, за да я накараш да се лепне така за теб?

— Абсолютно нищо.

— Не можеш да я имаш, янки.

— Аз не я искам.

— Ти си гнусен лъжец.

Уорън беше на път отново да избухне.

— Тогава нека да ти го кажа по друг начин. Няма да я докосна с пръст. И ще продължавам да я отблъсква:. Нищо повече не мога да направя.

— Можеш да се махнеш от Англия, по дяволите. А Ейми няма да забележи това.

5."Подаръкът" - наистина култова сцена

— Весела Коледа, Дже…

— Весела, как ли не! — грубо я прекъсна той. Обаче се спря, усмихна се и додаде. — Къде е онзи негодник, брат ми?

— И кой брат по-точно имате предвид? — изненадано попита жената макар да знаеше, че той никога не би се изказал по този начин за Едуард или Джейсън. Джейсън й споделяше всичко, което се отнасяше до семейството му, и тя го познаваше не по-зле от него. Затова презрителният му отговор всъщност не я изненада.

— Хлапакът.

Обаче заплашителният блясък в очите му я сепна. Огромен, рус и красив, Джеймс Малори приличаше на по-големите си братя и рядко някой можеше да каже, че го е виждал сърдит. Когато бе разгневен на някого, той спокойно го разкъсваше на малки парчета с остроумието си, а неразгадаемото изражение на лицето му с нищо не подсказваше на нещастната жертва какво я очаква.

Чул гласа на Джеймс, хлапакът или, по-точно, Антъни провря глава през вратата на салона, за да разбере какво е настроението на брат му. Не бе трудно да се досети по кръвнишкия поглед, който получи. Това обясни светкавичното затръшване на вратата.

— О, Боже! — възкликна Моли, когато Джейсън се запъти с яростна крачка към салона. Макар че през годините бе свикнала с избухванията на членовете на семейство Малори, понякога все още се тревожеше за последствията.

Това, което последва, бе като начало на бойни действия. Джеймс се притисна с цялата си тежест към вратата на салона, докато от другата страна Антъни се опитваше с всички сили да й попречи да се отвори. Отначало Антъни успя. Той не бе толкова тежък като брат си, но беше по-висок и мускулест. Ала би трябвало да знае, че не можеше да издържи вечно, особено когато Джеймс натисна с рамо вратата и тя се отвори почти наполовина, преди Антъни да успее отново да я затръшне.

Отчаяният опит на Антъни да разреши проблема си изтръгна още едно „О, Боже!” от устните на Моли.

Когато Джеймс за трети път натисна с всичка сила, вратата се отвори рязко и отекна оглушителен трясък. Няколко минути по-късно Джеймс отново бе на крака, изтупвайки дребните трески от дървото, посипали се по раменете му.

Разтревожени от шума. Реджи и Моли се втурнаха в салона.

Антъни бе грабнал дъщеря си Джейми, която до преди малко гледаше коледното дърво с бавачката си, и я държеше като щит пред себе си. Дървото лежеше безславно на пода. Антъни знаеше, че брат му никога не би рискувал да нарани някое от децата и хитрината му успя.

— Хлапетата се крият зад деца! Колко удобно! — презрително изсумтя Джеймс.

— Нали? — ухили се Антъни и целуна дъщеря си по главичката. — Действа безпогрешно като жив щит.

Обаче Джеймс изглежда не оцени хумора в ситуацията и заповяда, по-скоро излая:

— Пусни племенницата ми!

— Не бих си го и помислил, старче… поне не и докато не разбера защо си толкова ядосан, че искаш да ме убиеш.

Розлин, съпругата на Антъни, която се бе навела над единия от близнаците, изрече, без да се обръща:

— Извинете ме? Забранявам всякакви убийства пред децата.

Усмивката, която заигра на устните на Антъни, накара Джеймс да повдигне русите си вежди към него. Познавайки брат си, това бе солидно предупреждение за Антъни, че това, което ще последва, никак няма да му се поправи.

Джеймс не счете за нужно повече да го държи в напрежение и застрашително изръмжа.

— Не се изисква голямо въображение, за да си представиш какво ще се случи, когато Джак изведнъж изтърси пред майка си „Проклет вечен ад”. После се запитай какво би последвало, когато Джорджи попита дъщеря си къде е чула подобни думи. И сега си представи какво ще стане, когато Джак, без да подозира, че току-що е шокирала майка си, изтърси най-невинно, че чичо й Тони ги е завел двете с Джуди в Найтън Хол. И накрая си представи как Джорджи ме преследва, настоявайки да узнае защо съм ти позволил да заведеш дъщерите ни в онова мъжко заведение, където размяната на юмруци е нещо обичайно, а картоиграчите се ругаят при всяка загуба — място, напълно неподходящо за шестгодишни, защото там свободно се обсъждат неща, които никога не би трябвало да достигат до невинните им детски уши. А след това си представи как Джорджи изобщо не ми повярва, когато я уверих, че не съм и подозирал, че можеш да бъдеш толкова безотговорен. Тя ме обвини, задето съм ти позволил да ги заведеш там. А след като аз дори не знаех, че си ги завел там, представи си кого ще обвиня за цялата тази бъркотия?

Дори и Реджи си пое дълбоко дъх след приключването на тази дълго тирада. Отначало Антъни изглеждаше искрено смаян, но сега изглеждаше по-скоро смутен, особено когато съпругата му се извърна и го изгледа с присвитите си лешникови очи със златни точици. Очевидно шотландският й темперамент щеше да избухне всеки миг.

— О, Господи, не мога да повярвам на ушите си! Нима си направил подобно нещо? Наистина ли си завел Джуди и Джак в Найтън Хол? Нима не си помисли какво ще причини това място на две впечатлителни малки момичета.

Антъни потрепери и се опита да обясни:

— Не, не беше точно така, Роз, наистина не беше. Заведох момичетата в парка. Спрях се в Найтън Хол, за да разменя една-две думи с Амхърст. Ти ме беше помолила да ги поканя двамата с Франсис на вечеря, а аз знаех, че този ден той ще бъде в Найтън Хол. Как бих могъл да предположа, че момичетата ще се измъкнат от каретата и ще ме последват вътре?

— Когато всички знаят, че онези две лудетини обичат да си пъхат носовете там, където не им е мястото? — процеди през стиснати зъби жена му и се извърна към Реджи. — Вземи другите две деца — рече тя и вдигна близнаците. — Ще оставим Джеймс да продължи това, което е започнал.

Реджи се опита да прикрие усмивката си, докато взимаше Джейми от Антъни, улови ръчичката на другото дете и излезе след Розлин от стаята.

Джеймс се облегна на вратата, след като тя се затвори, скръсти ръце пред широките си гърди и заяви на слисания си брат:

— Как се чувстваш сега, старче? Тя поне ти говори, докато Джорджи не ми е проговаряла от една седмица.

— По дяволите! — изръмжа Антъни. — Можеш да престанеш да ме обвиняваш. Чу какво казах. Не съм завел нарочно момичетата в Найтън Хол. Същото нещо можеше да се случи и на теб.

— Не съм съгласен — отсече Джеймс. — Аз не съм толкова глупав.

Антъни се зачерви от гняв, но когато отговори, в гласа му прозвуча виновна нотка.

— Това, последното, ще го пропусна. Значи искаш парче от мен, така ли? И няма да се примириш? Е, добре, давай.

— С удоволствие.

...............................................

Когато същата сутрин Джеймс влезе в трапезарията, появата му предизвика различни реакции. Онези, които не знаеха, че е пристигнал, се надигнаха, за да го поздравят, но усмивките им замръзнаха, когато видяха изражението на лицето му. Тези, които знаеха за пристигането му и за това, което бе последвало, или тактично си мълчаха, ухилени до уши, или бяха достатъчно глупави, за да направят някоя и друга забележка.

Джеръми се оказа от вторите и третите, когато се обади с усмивка:

— Е, знаех си аз, че горкото коледно дърво не ти с причинило това, макар че доста смело се опита да го повалиш.

— И доколкото си спомням, успях — кисело промърмори Джеймс, но след миг додаде. — Нали не е окончателно съсипано, хлапе?

— Загубило е някое и друго клонче, но като се сложат онези малки красиви свещи, нищо няма да се забележи — поне ако някой друг довърши тази работа вместо мен. Аз съм много по-добър при окачването на имела.

— Както и при използването му — отбеляза Ейми и дари с усмивка своя красив братовчед.

— Това се разбира от само себе си — смигна й Джеръми.

Наскоро Джеръми бе навършил двадесет и пет и се бе превърнал в един очарователен млад развейпpax. По ирония на съдбата той толкова много приличаше на чичо си Антъни, че бе като негово копие на млади години. Ала вместо да се метне на собствения си баща, Джеръми имаше кобалтовосини очи и черни коси, които малцина от семейство Малори притежаваха — тези, които приличаха на своята предшественичка, за която се говореше, че била циганка.

Споменаването на имела и целувките отново потопи Джеймс в мрачно настроение. Знаеше, че тази година той нямаше да се целува под имела, особено след като съпругата му отказа да дойде в Хавърстон заради своето мрачно настроение. По дяволите! По един или друг начин щеше да уреди нещата помежду им. Да си го изкара на Антъни, не бе помогнало особено много — е, може би малко.

— Не ми се ще да видя как ли изглежда съперникът ти — отбеляза Уорън, който продължаваше да се взира в насиненото му око и няколкото нареза на лицето му.

Джеймс предположи, че думите му бяха нещо като комплимент, след като Уорън многократно бе изпитал юмруците му на гърба си.

— Бих искал лично да поздравя този съперник — отбеляза Никълъс със самодоволна усмивка и получи един ритник под масата от съпругата си.

Джеймс кимна към Реджи.

— Оценявам жеста ти, скъпа моя. Моят крак е твърде далеч за да достигне този негодник.

При тази забележка младата жена се изчерви, задето ритникът й бе забелязан. Физиономията на Никълъс придоби трагикомичен вид.

— Чичо Тони все още ли е сред живите? — попита Ейми вероятно защото миналата вечер нито той, нито брат му Джеймс се бяха върнали долу в салона.

— Дай ми още няколко дни, за да го разбера, малка палавница, защото в момента и аз самият не съм съвсем сигурен — рече Антъни, докато бавно влизаше в стаята с притисната до тялото си ръка, сякаш предпазваше няколко счупени ребра.

Една многострадална въздишка се отрони от устните му, когато зае мястото си на масата срещу брат си. Джеймс я чу и завъртя очи.

— Престани да се преструваш, негоднико — презрително отбеляза той. Съпругата ти не е тук, за да види театралното ти представление.

— Не е ли? — Антъни се надигна, огледа масата, нацупи се и се отпусна отново в стола си — този път без въздишка. Обаче не пропусна да се оплаче на Джеймс. — Да знаеш, че си ми счупил няколко ребра.

— Как ли пък не, макар че трябва да призная, че сериозно обмислях дали да не го сторя. Между другото, още не ти се е разминало.

Антъни го изгледа кръвнишки.

— Вече сме твърде стари, за да се бием.

— Говори само за себе си, старче. Един мъж никога не е твърде стар за едно хубаво упражнение.

— А, значи това сме правили? — сухо отбеляза Антъни и внимателно опипа насиненото си око. — Упражнявали сме се, така ли?

Джеймс повдигна вежди.

— А нима не правиш това всяка седмица в Найтън Хол? Обаче разбирам смущението ти в случая, след като си свикнал ти да раздаваш удари, но не и да получаваш. Това може да ти създаде погрешно впечатление за нещата. Радвам се, че успях да разсея заблудата ти.

В този миг влезе Джейсън, огледа пострадалите лица на двамата си по-малки братя и отбеляза:

— Мили Боже, май не се отказвате дори и по време на най-светия християнски празник, така ли е? Ще се видим в кабинета ми.

Последното бе изречено с добре известния на всички безпрекословен тон, след което маркизът на Хавърстон се обърна и излезе от стаята. За Джеймс и Антъни бе ясно, че трябва незабавно да го последват. Джеймс се изправи с непроницаемо изражение на лицето и заобиколи масата.

Антъни изсумтя раздразнено.

— На нашата възраст да ни вика в кабинета си, сякаш сме ученици! По дяволите, не мога да повярвам! Обаче не съм забравил кой започна пръв…

— О, стига, хлапе — промърмори Джеймс и повлече брат си към вратата. — Мина доста време, откакто не сме имали удоволствието да слушаме високопарните поучения на Джейсън. Самият аз ги очаквам с нетърпение.

— Не се и съмнявам — възмутено отвърна Антъни. — На теб винаги ти е доставяло удоволствие да го дразниш.

Джеймс се ухили самодоволно.

— Така беше, нали? Е, не го отричам. Нашият по-голям брат е толкова забавен, когато се разбеснее. Винаги съм имал чувството, че покривът всеки миг що се срути над главите ни.

— Е, в такъв случай нека сме сигурни, че ти ще бъдеш този, който ще посрещне първия му изблик на гняв — тросна се Антъни, отвори вратата на кабинета и мигом се впусна в обвинителна тирада срещу брат си Джеймс — Джейсън, старче, миналата вечер се опитах да успокоя този огромен разбеснял се бик, наистина опитах, но без успех. Обвинява ме…

— Огромен разбеснял се бик? — прекъсна го Джеймс и златистите му вежди леко се повдигнаха.

— … задето Джорджи не желае да разговаря с него — продължи Антъни. Благодарение на него и мен ме постигна същата участ, защото от снощи Розлин не ми е продумала.

— Огромен разярен бик? — повтори Джеймс. Антъни го стрелна с поглед и се ухили доволно.

— Сравнението ти приляга, повярвай ми.

— Достатъчно! — изплющя гласът на Джейсън, който бе застанал изправен зад бюрото. — Бих искал да чуя цялата история от начало, ако позволите.

— Да, ти пропусна най-интересната част, Тони — усмихна се Джеймс.

Антъни въздъхна и започна да разказва на големия си брат.

— Беше просто нещастно стечение на обстоятелствата, Джейсън, наистина бе така и ако трябва да сме честни, би могло да се случи на всеки от нас. Джак и Джуди успели да се промъкнат без мое знание в Найтън Хол. И само защото през онзи ден бяха поверени на грижите ми, сега ме обвиняват, че малките сладурчета са изтървали някоя и друга фраза, която не би трябвало да съществува в невинните им речничета.

— Това е малко поукрасен вариант на историята — намеси се Джеймс. — Нека не забравяме да споменем, че Джорджи не обвинява теб, а изцяло мен, сякаш аз бих могъл да знам, че ти ще бъдеш толкова безмозъчен, че ще заведеш момичетата на подобно място…

— Ще оправя нещата с Джорджи веднага щом пристигне — измърмори Антъни. — Можеш да разчиташ на мен.

— О, знам, че ще го направиш, но ще трябва да се върнеш в Лондон, защото тя няма да дойде тук. Не желае да помрачава празника на всички с лошото си настроение и реши, че ще е по-добре да си остане у дома.

Антъни придоби ужасен вид и нещастно изстена.

— Но ти не ми каза, че тя ти е толкова сърдита.

— Не съм ли? Да не би да смяташ, че ти подредих така окото само защото тя е малко ядосана?

— Достатъчно — сурово отсече Джейсън. — Цялата ситуация е недопустима. И честно да ви кажа, изумен съм, че откакто се оженихте, и двамата сякаш загубихте способността си да се оправяте с жените си.

Това последното беше удар под пояса, особено когато се отнасяше за двама бивши женкари.

— Е — побърза да се защити Джеймс, — американските жени са изключение от всяко правило и освен това са много упорити и твърдоглави.

— Същото важи и за шотландките — додаде Антъни. — Те не се държат като обикновените английски жени, Джейсън, наистина не го правят.

— Няма значение. И двамата знаете отлично колко много държа на семейните събирания тук за Коледа. Сега не е време за каквито и да било побоища и разправии. Вие двамата трябваше да уредите взаимните си недоразумения, преди да започнат празниците. Погрижете се незабавно за това дори и да се наложи да се върнете в Лондон.

Казал каквото имаше да казва, Джейсън се запъти към вратата и остави по-малките си братя да обмислят държанието си или, по-точно, липсата на държание, но преди да излезе, добави:

— И двамата приличате на две раздразнени мечки. Имате ли представа какъв пример давате на децата?

— Раздразнени мечки, как ли не — изсумтя Антъни, когато вратата се затвори.

Джеймс погледни към тавана и рече:

— Е, поне покривът още не се е срутил.

4."Твоята магия"

Тя стана от масата.

— Предполагам, че се дошъл да видиш Джордж?

— По дяволите, нима е научил цялото си семейство да я нарича така? — попита той.

Като се направи, че не забелязва тона му, Ейми отговори:

— Съжалявам. Когато чичо Джеймз ни я представи като Джордж, тя не го поправи. Едва по-късно разбрах, че това не е истинското и име, но тогава вече … — тя вдигна рамене, за да покаже, че „Джордж” вече е станало навик на всички. — Но вие също не я наричате Джорджина, нали?

Това напомняне като че ли го подразни. Или може би Уорън изглеждаше така, когато бе смутен. И имаше защо да бъде — „Джорджи” не звучеше по-женски от „Джордж.” Но Ейми не бе имала намерение да го смущава. По дяволите, така нямаше да постигне никакъв напредък.

Явно трябваше да бъде предпазлива и да избягва да споменава името, което не му се нравеше, затова тя каза:

— Леля и чичо още спят. Те станаха рано, защото Джак искаше да бъде нахранена за пръв път през живота си, но после си легнаха отново.

— Ако обичаш, не наричай племенницата ми с това възмутително име.

Сега вече не беше просто грубост — беше истински гняв и сърцето на Ейми се изпълни с уплаха при мисълта, че ще трябва да изпита върху себе си този гняв, при това след онази забележка на чичо Джеймз за кожения колан. Погледът й неволно се спря върху същия този колан. Беше широк, изработен от дебела кожа. Сигурно щеше да боли дяволски много, ако…

— Какво, по дяволите, зяпаш?

Лицето й се обля в гъста червенина. Първата й мисъл бе да се скрие под масата...

3."Твоята магия" - отново...Джеймс и Антъни форевър

— Защо Джудит? — Въпросът на Джеймз, отправен към брат му, се отнасяше до името, което Антъни и неговата съпруга бяха дали на наскоро родената си дъщеря. — Защо не нещо по-мелодично — Джаклин, например?

Двамата се намираха в детската стая, където Антъни прекарваше по-голямата част от времето си напоследък. Днес най-сетне имаше възможност да остане насаме с дъщеричката си, защото неговата съпруга Рослин бе отишла да посети приятелката си, лейди Франсез. Така Антъни трябваше само да се справи с Нети — тази шотландска вещица, която Рослин бе довела като своя домашна прислужница и която най-безцеремонно се бе обявила за гледачка на бебето в отсъствието на майка му. Но далеч не се оказа толкова лесно да я изгони от стаята — наложи се Антъни да пусне в ход най-зловещите заплахи, които беше в състояние да измисли. Май трябваше да започне да действа по-твърдо, иначе тези жени в къщата щяха да му се качат на главата. Всъщност, Джеймз бе склонен да смята, че Рослин вече е успяла да направи това.

— Как пък не! — отвърна Антъни. — Та да ти доставя перверзното удоволствие да я наричаш Джак? Защо не кръстиш твоето бебе Джаклин? Тогава аз ще й викам Джак.

— Ако ще е така, аз направо ще я кръстя Джак, за да няма какво да изопачаваш.

2."Отровни думи" - един страхотен момент,в едно още по-страхотно семейство,за един от най-страхотните герои на Дж.Линдзи - Дерек

— Бих помолил за вашето внимание за няколко минути. Имам да ви съобщя добри новини, поне за мен са добри. Някои от вас може би няма да се съгласят с мен, но... — Сви рамене и погледна към мястото, където седеше баща му. — Реших да се оженя за Келси Ленгтън.

Баща му зяпна смаяно. Антъни се задави с виното си, Джеймс вдигна очи към тавана, а Джеръми закри лицето си с ръце.

В настъпилата тишина прозвуча радостният глас на Джорджина:

— Но това е чудесно, Дерек. Тя ми се стори прекрасно момиче.

— Кога ще ни запознаеш с нея, Дерек? — обади се леля Шарлот.

Едуард, който седеше през няколко стола от племенника си, се наведе и одобрително го потупа но рамото.

— Това е великолепно, момче. Джейсън най-сетне ще престане да ти натяква, че не си поумнял и не си си седнал на задника.

Ейми сияещо му се усмихна:

— Защо не реши по-рано, Дерек? Можехме да направим двойна сватба.

Джеръми се хилеше и едновременно клатеше глава.

— В този момент не бих искал да съм на твое място, братовчеде — промърмори.

Никълъс кимна в знак на съгласие.

— Всичко можеш да очакваш от Дерек. Реджи побутна с лакът мъжа си и прошепна:

— И ти трябваше да бъдеш толкова романтичен, когато се срещнахме.

Никълъс я изгледа намръщено и сетне изведнъж го осени:

— Мили Боже, откъде разбра? — възкликна той, което предизвика няколко любопитни погледа.

— Няма значение — заяви съпругата му. — Смятам, че е много смело от негова страна да не робува на обществените условности и да следва сърцето си.

— Не се и съмнявам — нежно й се усмихна Никълъс. Дерек не чу нищо от разменените реплики. Стоеше изправен и чакаше избухването на баща си. Ала нищо не се случи.

Джейсън бе почервенял от едва сдържан гняв, но когато заговори, тонът му бе съвършено спокоен:

— Забранявам да го правиш.

Думите му предизвикаха оживени възгласи и настана бъркотия.

— За Бога, Джейсън, защо говориш така?

— Струва ми се, че той знае кое е момичето — обърна се Джеймс към брат си Антъни.

— И аз така мисля.

Едуард ги чу и недоумяващо попита:

— Коя е тя?

— Келси е братовчедка на Пърсивал Елдън — услужливо му обясни Джорджина.

— Всъщност, Джорджи, тя не е роднина на Пърси — осведоми съпругата си Джеймс.

— Ще ми каже ли някой какво става тук? — объркано попита Травис.

— И аз самият бих искал да знам — сърдито отвърна баща му и погледна към Джейсън.

— Може би няма да е зле, момчето ми,..ако разясниш някои неща — каза Антъни на Дерек. — Отиде твърде далеч и по-добре да стигнеш докрай.

Дерек рязко кимна.

— Келси не е братовчедка на Пърси, както някои от вас предполагат. Тя е моя любовница.

— О, Боже! — промълви Шарлот и отпи от виното си.

— Ей Богу, да не би да си полудял, братовчеде? — възкликна Травис.

— Мъжете са длъжни да се оженят за любовниците си, особено когато дамата е подходяща за брак, както е в случая — каза Ейми на брат си.

— Но в случая не е така, хлапенце — отвърна Джеръми на братовчедка си.

При това заявление тя последва примера на майка си.

— О, Боже! — бе всичко, което можа да каже.

— Не виждам какво значение има това — намеси се Джорджина. — Щом той иска да направи честна жена от нея, мога само да му се възхищавам.

Джеймс завъртя очи.

— Разсъждаваш като американка, Джорджи.

— Радвам се, че е така — обади се Уорън в защита на сестра си и й намигна.

В твоята страна може и да няма значение, янки, но тук е съвсем различно — възрази Антъни. Уорън сви рамене.

— Значи ще се ожени за нея и ще замине за Америка, а лицемерите от висшето общество да си гледат работата.

— Идеята ми харесва — ухили се Дерек. Не му бе хрумвало досега, но...

1."Твоята магия" - Раждането на Джордж - велика сцена

Джеймз се спря като гръмнат.

— В салона?

— Пие чай — добави Ейми.

— Пие чай! — избухна той, завъртя се кръгом и се спусна към салона. На прага се спря и извика:

— Мътните да го вземат, Джордж, какво си мислиш, че вършиш? Би трябвало да си в леглото.

— Не искам да стоя в леглото и затова пия чай — отговори Джорджина с възхитително спокойствие.

Този отговор завари Джеймз неподготвен.

— Значи, болките ти не са започнали.

— Напротив, но аз пък съм започнала да пия чай. Ще ми правиш ли компания?

В първия момент съпругът й не отговори. После думите й достигнаха до съзнанието му.

— Мътните да го вземат, Джордж, не можеш да се държиш така. — Той влезе в салона. — Отиваш веднага в леглото.

— По дяволите, Джеймз, пусни ме — дочу Ейми. — Съвсем скоро тъй или иначе ще се наложи да бъда в това легло и ще крещя до полуда от болки. Ще се държа така, както ти смяташ за добре, но не преди да съм готова за това. А сега ме пус…

Изведнъж настъпи тишина. Ейми, която никога не беше виждала чичо си Джеймз в такова състояние, първоначално се поколеба дали да се намеси, но накрая се престраши и пристъпи към вратата на салона. Тъкмо навреме, за да присъства на поредната контракция на Джорджина, която напълно бе сразила Джеймз. Той седеше, без да пуска съпругата си от силната си прегръдка, а лицето му беше бяло като канапето от слонова кост, върху което се бе стоварил.

— Кога започнаха болките? — успя да произнесе той, когато дишането му най-сетне се нормализира.

— Тази сутрин…

— Тази сутрин!

— Ако ще ме питаш защо не съм ти казала, просто се чуй и ще узнаеш отговора. А сега наистина ме пусни, Джеймз, за да си изпия чая. Ейми току-що ми го наля.

— Ейми! — изрева той. — Какво, дявол да го вземе, си мислиш, че правиш? Да сервираш на жена ми …

— Да не си посмял да си изливаш гнева върху Ейми — прекъсна го Джорджина и го тупна по рамото. — Ако искаш да знаеш, имах намерение да почистя къщата, но именно тя ме убеди да пия чай вместо това. Ако няма да се присъединяваш към нас, пийни нещо друго, но спри да крещиш.

***

— Значи, Джордж, имаш намерение да поставиш началото на нова мода, така ли? И то не каква да е, ами да се раждат бебета пред цялото семейство, при това насред салона.

Джорджина удостои най-нетърпимия от своите девери със заплашителен, зъл поглед и отговори:

— Изобщо не смятам да правя това, глупак такъв.

Вероятно тя бе в състояние да замаже положението, като обясни, че неговата забележка не е нищо друго, освен шега на един умопобъркан, и се канеше да се опита.

Но брат й Томас умееше да чете между редовете и веднага схвана значението на думите на Антъни.

— Защо не ни каза, Джорджи? — каза той с нежен укор в гласа.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Уорън.

— Нищо — настоя Джорджина.

Но Томас не падаше по-долу от Антъни, макар и по свой собствен начин. Той спокойно обясни:

— Тя ще ражда.

— Ами, разбира се, че тя ще…

— Сега, Уорън — уточни Томас и се обърна към сестра си. — Защо не си в леглото, Джорджи?

— Мили боже — включи се Джеймз със силна въздишка. — Първото разумно нещо, което чувам от един Андерсън.

Тогава се случи онова, което трябваше да се случи — всички братя започнаха да се карат на Джорджина един през друг, а Антъни, както се и очакваше, стоеше отстрани и се смееше.

Най-сетне Джорджина избухна.

— Дявол да го вземе, няма ли всички вие да ме оставите аз да родя това бебе, когато му дойде времето? Пусни ме, Уорън!

Но Уорън, който я беше вдигнал на ръце и вече я носеше към вратата, не бе нейния съпруг, та да се съобразява с желанията й.

***

Уорън Андерсън обикаляше напред-назад из салона и непрекъснато гледаше часовника, поставен върху полицата над студената камина. Беше четири без петнадесет сутринта. Ако Джорджина не приключеше скоро с всичко това, той щеше да… не знаеше какво. Сигурно да размаже физиономията на Джеймз Малори. Идеята си заслужаваше… но не, не можеше да я осъществи. Проклето обещание. Пък и точно в този момент Джеймз едва ли би забелязал, ако някой размажеше физиономията му. Изглежда, той се чувстваше по-зле и от Уорън, а това означаваше дяволски зле.

Четири сутринта.

Колко дълго можеше да продължи всичко това? Някой — момичето Ейми, вероятно — бе споменал, че болките на Джорджина са започнали още в десет часа предишната сутрин, че тя не е казала на съпруга си, защото не е искала да го безпокои, и че той бил излязъл, за да разбере истината едва при завръщането си, малко преди да пристигнат останалите. Осемнадесет часа. Нима бе възможно да трае толкова дълго? Сигурно нещо не беше наред, въпреки периодичните уверения на лекаря, че всичко се развивало нормално.

Уорън продължаваше да обикаля. Джеймз Малори продължаваше да обикаля. И тъй като се движеха в противоположни посоки, често се озоваваха един срещу друг, но просто се разминаваха и продължаваха да вървят, без да произнесат и дума и почти без да си обръщат внимание.

Дрю обикаляше отвън във фоайето, защото той и Уорън се бяха изнервили взаимно, както често се случваше между тях двамата. Клинтън бе седнал, но пръстите му непрекъснато барабаняха по коленете му, по ръцете му, по облегалките на креслото. Той също бе отсъствал от къщи при раждането на двете си деца, така че и за него това преживяване беше ново, но се справяше доста по-добре от останалите, с изключение на Томас.

Бойд се бе проснал на канапето, мъртъв за света. Беше изпил сам цяла бутилка бренди, а този вид питие бе по-силно от алкохола, към който беше привикнал. Уорън също го бе опитал и с удоволствие би се напил до забрава, но упорито избягваше да поглежда към чашата си.

Томас беше на втория етаж. Обикаляше коридора и ред стаята на Джорджина, за да научава пръв какво става вътре. И Уорън бе имал такова намерение, но след като още при първия страховит вик откъм спалнята на сестра му се обля в пот и започна да трепери, Томас го завлече обратно на долния етаж.

През цялата нощ Антъни ту седеше в едно кресло, ту се облягаше прав на стената до камината и просто наблюдаваше какво става наоколо. Или поне така изглеждаше. В ръката му имаше чаша бренди, която той се задоволяваше само да подушва от време на време и която периодично се опитваше да натика в ръката на Джеймз. Напразно. Много преди всичко да започне, Джеймз му беше казал, че няма да близне и капка „проклет” алкохол и очевидно не бе променил решението си.

Антъни се бе опитал да поведе разговор с брат си; всъщност направо го бе предизвикал, и то с подигравки, каквито Уорън никога не би понесъл, без да пролее кръв. Но Джеймз не бе му обърнал никакво внимание, макар че от време на време все пак проговаряше. Ала това беше само за да измърмори на себе си: „Проклет вечен ад” и „Никога вече няма да я докосна”; веднъж: „Господи, умолявам те!”, а веднъж направо се обърна към Антъни: „Просто ме изведи навън и ме застреляй.”

На Уорън му се беше приискало той да направи това. Все още му се искаше. Но Антъни само се бе изсмял и беше казал на брат си:

— И аз се чувствах така, старче, но после веднага ще забравиш, както и Джордж ще забрави. Можеш да бъдеш сигурен.

Другите трима от рода Малори пристигнаха малко след като Уорън отнесе сестра си в спалнята. По-възрастният брат, Едуард, дойде със съпругата си Шарлот, която веднага се качи горе и оттогава не беше се появявала, След тях пристигна още една племенница, Реджи — на Идън, и също се затвори при Джорджина, макар че от време на време слизаше долу, за да увери чичо си Джеймз, че всичко върви добре, и че „Джордж” се справя „страхотно”; а последния път каза заядливо: „Но ти не би искал да чуеш какво мисли за теб точно в този момент”.

Едуард първоначално поигра на карти с дъщеря си, но сега редеше пасианси и не обръщаше внимание на напрежението, което цареше в салона. Беше минал през това твърде много пъти, за да се разтревожи. Дъщерята Ейми се бе свила в един голям фотьойл и спеше дълбоко, подпряла брадичка на дланта си. Беше се погрижила да им сервират храна още рано вечерта, а по-късно бе донесла и закуски, но те стояха почти недокоснати.

Хубаво момиче беше тази Ейми; не, всъщност направо красиво. Винаги, когато погледнеше към нея, Уорън забелязваше, че тя свежда очи, като че го бе наблюдавала. Жалко, че беше Малори… какво, по дяволите, го прихващаше? Тя бе твърде млада за него. По-скоро би подхождала на Дрю, стига той да успееше да се пребори с чичовците й.

Четири и петнадесет.

Уорън обожаваше децата, но не искаше никога вече да минава през този ад. Пък и нямаше намерение да се жени и да има собствени деца. Жените бяха най-коварните създания на земята. На тях не можеше да се разчита. Не можеше да им се вярва. Ако от време на време не изпитваше чисто физическа нужда от тяхната компания, никога не би си и помислил да си има вземане-даване с тях.

Сестра му беше единственото изключение, единствената жена, която имаше значение за него, и ако нещо се случеше с нея…

Още един Малори се бе появил късно вечерта — синът на Джеймз, Джеръми. Той беше приел новината възбудено, дори възторжено. Бе твърде млад, за да знае за усложненията, които можеха да възникнат, за риска, за това, че няма повод за радост, докато майката и детето не се измъкнат живи и здрави от изпитанието. Но само един поглед към изтерзаното изражение на баща му бе достатъчен на младежа, за да проумее сериозността на ситуацията и да излезе от къщата с обещанието: „Ще изпратя да повикат Кони”, без повече да се весне. Явно в момента салонът представляваше твърде потискащо място за момче с неговата вродена чувствителност.

Уорън не трепна при споменаването на името „Кони”, което принадлежеше не на жена, а на мъжа, който, както се говореше, бе най-добрият приятел на Джеймз Малори и също като него — бивш пират. Бяха се срещали с Конрад Шарп в дома на Антъни през нощта, в която Уорън и Джеймз уж бяха изгладили противоречията помежду си заради Джорджина. Дума да не става, както би казал зет му.

Четири и половина.

Тогава се появи Реджина. Дрю и Томас я следваха по петите, защото тя толкова бързаше да стигне до чичо си, че въобще не бе спряла да им каже каквото и да било. Но усмивката, грейнала на лицето й в мига, когато се обърна към Джеймз, им каза всичко, което се бяха молили да чуят. Всички избухнаха във весел смях, втурнаха се да събудят Ейми и дори се опитаха да изтръгнат Бойд от пиянския му унес. Но Джеймз продължаваше да мълчи вцепенено. Трябваше да узнае нещо повече, трябваше му не само усмивката, но и думите.

Реджина отлично разбра това, отиде веднага до него, прегърна го и каза:

— Имаш дъщеря, а майка и е добре. И двете са добре. — В следващия миг тя изпищя, защото в облекчението си чичо и я бе прегърнал по-силно, отколкото можеше да понесе.

Той я пусна със смях и се огледа за Антъни.

— Къде е проклетото питие?

Беше все още в ръката на Антъни. Джеймз грабна чашата и я пресуши; после я остави върху камината и придърпа брат си, за да прегърне и него — той поне можеше да издържи това, макар и не много дълго.

— Свети боже, Джеймз! — изпъшка накрая Антъни. — Забрави за тази твоя сила, преди да си отишъл да видиш Джордж — сухо добави той. — И недей да плачеш, за бога. Аз плаках, но няма нужда и двамата да се правим на магарета.

Джеймз отново се засмя и потупа брат си по гърба. Беше толкова щастлив, че Уорън изпита болка, докато го наблюдаваше. Никога не бе го виждал в такава светлина; не беше си и помислял, че е възможно; ме искаше да е така. Но в тези мигове, в които п двамата изпитваха едно и също огромно облекчение, породено от тревогите за една и съща жена, между тях нямаше и капка враждебност.

Когато Джеймз се извърна и го съзря, Уорън каза:

— Не си го и помисляй. — Имаше предвид очевидната склонност на Джеймз да прегръща всичко живо. Но думите му бяха изречени с усмивка. Смееше се още откакто бе видял усмивката, с която Реджина им бе съобщила, че майката и детето са добре. Затова Джеймз също му се усмихна и отиде да стисне ръката му.

Поздравленията продължаваха. След още много прегръдки и потупвания по гърба, Джеймз най-сетне се опита да се отскубне и да се качи при съпругата си, но Реджина го увери, че няма защо да бърза, че Джорджина е потънала в сън веднага след раждането и че Шарлот и лекарят се грижат за бебето.

Най-накрая се появи и Рослин, уморена, но засмяна. Като се сгуши веднага в ръцете на съпруга си, тя информира щастливия баща, че „Тя е просто прекрасна, Джеймз. Истинска Малори, без съмнение. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да прилича на Тони.” От което поне половината от присъстващите разбраха, че най-малката Малори ще има руса коса.

Джеймз, който вече беше дошъл на себе си, отговори:

— Много лошо. Тъкмо се канех да подразня Джордж за това.

— И да й дадеш още един повод да не ме посреща гостоприемно в тази къща? — промърмори Антъни.

— Не е необходимо аз да й давам някакви поводи, скъпи момко. Ти и сам се справяш съвсем добре.

— Той се оправя, Рос — оплака се престорено Антъни на съпругата си. — Мисля, че е време да се прибираме у дома.

Но точно в този момент се появи Шарлот с увит в пелени вързоп, който тя постави в ръцете на Джеймз. Настъпи тишина, но Джеймз, разбира се, не забеляза това, защото за пръв път в живота си се взираше в своята дъщеря. Не би могло да съществува такова изражение върху лицето на един мъж, или поне повечето от мъжете в стаята мислеха така — толкова преливащо от любов и смирение.

Бебето беше разгледано от всеки един от присъстващите в салона. Всички се бяха събрали около момиченцето, а и в момента щастливият баща нямаше нищо против да не проявява ревност.

Антъни бе човекът, който, припомняйки си един неотдавнашен разговор със своя брат, най-накрая се обади:

— Ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш как ще наречеш това малко съкровище?

Той си мислеше, че ще принуди Джеймз да се откаже от своенравната си идея, но Джеймз се взря в него за момент, после погледна към братята Андерсън и отговори отчетливо:

— Джак.

Разбира се, това веднага предизвика бурни протести, някои от които доста разгорещени. Но Джеймз устоя твърдо на всичко и накрая каза:

— Моля ви да си припомните чия дъщеря е тя и кой има право да й даде име.

Това, естествено, означаваше край на всякакви пререкания. При условие, че майката нямаше какво друго да каже и че вуйчовците Андерсън не присъстваха на кръщенето, най-младият член на фамилията Малори, макар да бе момиче, щеше да се нарича Джак Малори, въпреки че в църковните книги щяха да я запишат като Джаклин.

Еееее, знаех си, че трябва да сложа в класацията си и момента, когато Джорджина ражда, но ми се стори дълго, а и толкова други напираха да заемат позиция! Миа, поздравявам те за първото място, определено любим момент! Браво!

Наистина сцената с раждането е просто уникална....милия Джеймс!

Наложило се е да се посъкрати, но сега се сещам за разговора на Джеймс и Джордж, когато я отнасят в леглото и той се чуди как да помогне, а тя му заявява, че ако мъжете трябваше да раждат, човечеството щяло да загине! Култово!

Редактирано 30 октомври 200916 г. от Lindsey (преглед на промените)

Еее така е, не може цялата книга да напишем!!!Но наитина поздравявам те отново за страхотната идея да напишем отделна класация за Малори! Стана супер!

Еее така е, не може цялата книга да напишем!!!Но наитина поздравявам те отново за страхотната идея да напишем отделна класация за Малори! Стана супер!

Внимавай, че ще се възгордея.

Много се смях на откъсите,които сте избрали.Бях решила да не участвам,но все пак ще дам нещо.

1.Джуд Деверо-"Черния отмъстител"-това е единствената книга,за която веднага се сещам във връзка с класацията.Почти всичко бе забавно или комично.Самата книга е лека и приятна.

2.Маркъс и Херцьогинята-става дума за онзи диалог между тях с лорд Найтингейл и съпругата му.Как Маркъс описва,колко била разгонена Херцьогинята и тя му отвръща,че накрая той си получил заслуженото.

В самите книги има и много драма,така че тези моменти ги бях забравила.

3."В смъртта"-тук сигурно ще изненадам някои,но на мен са ми безкрайно смешни разговорите между Ив и Пийбоди(а и с Рурк) за подаръци,чувства и приятели.Мнението и за хората, и в частност за нюйоркчани.

4.Мъжът на моите мечти-пак няма да посочвам нещо конкретно.Едно от приятните и забавни неща в книгата бе как Мегън редовно оставяше Девлин със зяпнала уста докато се правеше на коняр.

Няма смисъл да посочвам повече-смятам ,че тези са най-добрите.Мога само да кажа,че автори като Линдзи,Деверо,А.Куик,Коултър имат усет за смешното.Книгите са приятни и забавни,макар понякога да има и повече драма.

Колкото до Малори не мисля,че мога да направя класация.Книгите бяха забавни и интересни,но нищо не ме е накарало докато чета да се захиля.Вероятно е въпрос на вкус,но Джеймс не ми е голям любимец и го възприемам по-скоро от арогантната му страна,отколкото от смешната.може би Ейми ги побъркваше добре и това е по-смешното за мен.

Иначе "Невестата от Шербрук" и "Принцеса Александра",които не съм чела ще ги сложа в списъка за принт.

Здравейте, не успях да ги докарам 10, но бързам да публикувам това което съм извадила, а за Малори няма да мога, но след като прегледах вашите класации установих, че повечето ми смешни моменти съвпадат

1. Херцогинята ---Маркъс предизвиква ревност

Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.

— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!

Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.

— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?

— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.

Целеста!

Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.

— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!

Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.

— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!

Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.

— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.

— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!

Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.

— Ама че оръжие, Херцогиньо!

— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.

— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.

— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!

Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!

На нея!

Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.

Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.

Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.

— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.

— Махни ръцете си от мен, мръснико!

— Ако го сторя, обещаваш ли да не изтичаш за пистолет, за да ме застреляш?

Вместо отговор получи ритник в пищяла.

Той изохка и я дръпна силно встрани от себе си.

— А сега би ли благоволила да се запознаеш с госпожица Целеста Креншоу? Не е ли очарователна? Тя ме обожава и нямаше абсолютно нищо против да пропътува целия път насам, само за да не изпитвам лишения.

Поведението му, цялата сцена бяха добре изиграна комедия, в която тя играеше ролята на глупака. Беше я накарал да забрави чувството си за мярка, да излезе от кожата си. Беше я надиграл. Опита се дълбоко да си поеме дъх за успокоение. Трудно й се удаваше. Но продължи да полага усилия. Налагаше се да каже нещо, за да излезе в последния момент с чест от положението.

— Здравей, Целеста — без съмнение гласът й звучеше прекалено пискливо и високо. — Дойде значи най-сетне да измъкнеш този грубиян от леглото ми. Спасена съм. Причината за яда ми към него съвсем не се дължеше на пристигането ти. Истината е, че съм уморена да си измислям болежки, за да го държа далеч от себе си. Но ти си тук и повече няма да се налага да се преструвам на болна. Ще мога да ям като нормален човек. Благодаря ти, Целеста. Да ти покажа ли стаята ти или предпочиташ да се настаниш в спалнята на негова светлост? Прощаваш ли ми за проявената опърничавост, Маркъс? — ухили му се колкото можа по-мило и невинно тя, усещайки го как стиска ръцете й по-здраво. — Бях толкова изненадана. Но сега, след като съзрях преимуществата, които предлага и за двама ни присъствието на госпожица Креншоу, оценявам загрижеността ти. О, мой най-скъпи Маркъс, прекалено си мил към мен!

- Ще те убия — каза Маркъс през зъби и започна да я тресе, но скоро престана.

2. Принцеса Александра вечерята

— Колин желае… интимност.

Всички присъстващи внезапно онемяха след това признание. Настойникът на Алесандра изглеждаше напълно объркан. Той понечи да каже нещо, но като че ли размисли и се отказа.

— А нима повечето бракове не предполагат интимни отношения? — запита Кейн. — Ако правилно съм те разбрал, намекваш за леглото, така ли, Алесандра?

— Да.

— Е, и?

— Моят брак ще е изключение — заяви тя натъртено, след което добави: — Колин не можа да ми предложи женитба преди да разговаря с баща си и сега вече се чувства задължен да го стори, а честолюбието му е засегнато. Ясно е, че иска да се ожени за мен едва ли не по задължение.

Нейният настойник изпусна една дълбока въздишка.

— Аз наистина ти дадох думата си и ако не желаеш да се омъжиш за Колин, нямам намерение да те насилвам.

Херцогинята нервно си вееше с носна кърпа. Тя се обърна към Джейд с думите:

— Скъпа, мисля че вие двете с Алесандра можете да си поговорите насаме. Ти си по-млада от мен и не дотам консервативна, колкото навярно съм аз, а освен всичко все пак става дума за някои женски работи. Струва ми се, че Алесандра напразно таи някакви страхове… от брачното ложе, а аз не мисля, че съм в състояние да й помогна… тоест…

Тя не довърши молбата си. Размахваше твърде енергично кърпата пред лицето си, а то бе станало червено като жарава.

— Майко, вие сте родила две деца и мисля, че в случая е съвсем уместна вашата помощ — намеси се Кейн.

При тези думи Джейд сръга мъжа си в ребрата, за да го възпре преди да се бе разсмял.

— Мисля, че Морган Аткинс ми подхожда — изведнъж отсече Алесандра, — а ако има нужда от моето наследство, ще трябва да приеме моите условия. От своя страна — нямам нищо против кривокраки деца от него.

— След като няма да водиш интимен живот с мъжа си, как, за Бога, тогава въобще смяташ да родиш деца един ден? — почуди се Кейн.

— Мисля си, че в бъдеще… — заекна Алесандра. Тя изведнъж осъзна колко противоречиви бяха заявленията й, но нищо не й хрумна, за да се измъкне от тежката ситуация. Защо пък ще желае мъж, когото дори не познава? Самата мисъл за това я накара да почувства спазъм в стомаха.

— Джейд, мисля, че обезателно трябва да си поговорите двете веднага след вечерята — напомни херцогинята.

— Добре, майко.

— Някой досега разяснявал ли ти е някакви подробности относно съпружеския живот? — попита Кейн.

Алесандра почервеня от гняв.

— Да, разбира се. Игуменката ме е запознала с всичко, което трябва да зная по въпроса. А сега, можем ли най-после да сменим темата на този разговор?

Настойникът й се осмели да запита:

— И тъй, избрала си Морган за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи:

— Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение.

— Бих искал да поговоря с него — заяви Колин — защото считам, че е редно да бъде осведомен.

— Осведомен за какво? — Кейн бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — Колин вече бе решил твърдо да се ожени за Алесандра и нямаше да позволи тя да му се изплъзне.

— Е, синко — какво толкова трябва да узнае Морган? — полюбопитства и майката.

— Че Алесандра и аз вече сме спали заедно.

Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. Джейд стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. Кейн се захили.

Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си.

Алесандра притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи.

— Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас.

— Да, сър — отвърна Колин. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти.

— Как можеш… — гласът на Алесандра пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл.

— Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я Колин. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали?

— Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата.

— Да — прошепна тя, — но ние…

— Боже мили! — извика наставникът й.

— Хенри, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие.

Колин се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. Кейн просто не бе на себе си от разигралото се шоу. Джейд се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата.

— Колин, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика Алесандра, така че гласът й да бъде чут от кикота на Кейн.

— Да.

Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна.

— Ако Морган действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен.

— Ти нямаш право да му казваш нищо. — Алесандра направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но Колин всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи.

— О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на Морган — рече Колин, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, Кейн?

— Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая.

След това Кейн се обърна към съпругата си:

— Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства.

При тези думи Алесандра се втренчи в Кейн. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше.

— Мили Боже, какво ли си мисли Натаниел в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце.

— Чичо Хенри, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че Колин успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на Колин и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт.

Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. Алесандра разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново:

— Аз бях облечена — започна тя, — но той…

Щеше да продължи с обяснението за болестта на Колин, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно:

— Аз пък бях съблечен.

— Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха.

— Вие двамата ще сключите брак в следващите три дни. Кейн, ти ще уредиш разрешение за брак, без да се обявяват предварително в църквата имената на младоженците. Колин, ти ще си мълчиш за всичко, което се е случило между вас. Няма да допусна да се разруши репутацията на Алесандра заради твоята похотливост.

3.Ад и рай Елизабет разиграва театър в съда

— Лейди Торнтън! — строго изрече обвинителят и й зададе въпроси с такава бързина, че тя едва успя да ги схване. — Кажете ни истината, лейди Торнтън, този ли мъж — посочи той обвинително към Иън, — ви намери и доведе тук, за да ни разкажете тази абсурдна приказка? Или ви намери и ви заплаши, че ще ви отнеме живота, ако не се явите днес тук? Не е ли истина, че нямате представа къде е брат ви? Не е ли истина, че само преди няколко минути признахте, че сте избягали от този ужасен човек, изплашена за живота си? Не е ли истина, че се страхувате от бъдещи посегателства…

— Не! — изкрещя Елизабет. Взря се в мъжките лица около себе си и нагоре в залата, и на нито едно не видя друго освен съмнение и презрение.

— Нямам повече въпроси!

— Почакайте! — За част от секундата Елизабет осъзна, че щом няма да успее да ги убеди в истината, навярно ще успее да ги убеди, че е прекалено глупава, за да измисли толкова засукана лъжа. — Да, милорд — звънливо проехтя гласът й. — Не мога да го отрека — жестокостта му… имам предвид.

Съдърланд се извъртя като пумпал, очите му блеснаха и отново започна да подклажда силните усещания в залата.

— Признавате ли, че този тук е един жесток човек?

— Да, признавам — обяви Елизабет.

— Бедно, нещастно създание, можете ли да ни кажете — тук пред всички — някои примери за неговата жестокост?

— Да, и когато ги чуете, зная, че ще се убедите на какви жестокости е способен съпругът ми и защо избягах с Робърт, моя брат. — Съвсем обезумяла се чудеше каква полуистина да измисли, за да изглежда хем достоверна, хем да не се вземе за лъжесвидетелстване. Тогава си спомни последните думи на Иън, когато дойде да я търси в Хейвънхърст.

— Продължавайте. — Всички в залата, от галериите до първите редове, като под команда се наведоха напред и Елизабет се почувства все едно се стовариха върху нея.

— Кога за последен път бяхте обект на жестокостта на съпруга си?

— Ами точно преди да избягам той ме заплаши, че ще ме лиши от издръжката, бях я изхарчила и се страхувах да му призная.

— Страхувахте се да не ви удари ли?

— Не, страхувах се, че няма да ми отпусне средства до следващото тримесечие!

Някой от горните редове се изсмя. Съдърланд започна мрачно да се мръщи, но Елизабет се хвърли презглава да обяснява:

— Със съпруга ми обсъждахме точно това — моята издръжка — имам предвид две нощи преди да избягам с Боби.

— По време на това обсъждане той държа ли се оскърбително? Кога се случи това — през същата нощ, когато камериерката ви е видяла да ридаете ли?

— Да, смятам, че беше тогава.

— Защо ридахте, лейди Торнтън?

Седящите в галерията се надвесиха още повече.

— Бях в ужасно състояние — каза Елизабет, което си беше факт. — Реших да избягам с Боби. За тази цел трябваше да продам моите прелестни смарагди, които лорд Торнтън ми подари. — Обхваната от вдъхновение, тя доверително се наклони едва забележимо към негова светлост — председателя. — Знаех, че той може да ми купи още повече, нали разбирате?

Неволен взрив от смях се понесе откъм галериите и точно от подобно насърчение имаше нужда Елизабет.

Лорд Съдърланд обаче не се смееше. Усещаше, че тя се опитва да го хързулне, но с типичната самонадеяност на своя, така наречен силен пол той я подцени.

— И от мен се очаква да повярвам, че сте продали смарагдите си заради прищявка или заради лекомисленото си желание да заминете с мъж, за когото твърдите, че бил брат ви ли?

— Боже мили, аз не зная какво се очаква от вас да повярвате. Зная какво аз съм направила.

— Мадам! — кресна той. — Били сте цялата в сълзи според бижутера, на когото сте ги продали! Ако бяхте във фриволно настроение, защо са били тези сълзи?

Елизабет го погледна глуповато.

— Обичах моите смарагди.

Силен смях разтърси залата. Елизабет почака да заглъхне, преди да се наведе напред и с горд, поверителен тон каза:

— Моят съпруг често казва, че смарагдите много отиват на очите ми. Не е ли мило?

Съдърланд вече скърцаше със зъби, забеляза тя. И понеже се страхуваше да погледне към Иън, погледна за секунда към Питърсън Дилъм. Забеляза, че я наблюдава с нещо като възхищение.

— Така! — прогърмя гласът на Съдърланд. — От нас сега се очаква да повярваме, че всъщност не сте се страхували от вашия съпруг!

— Как можахте да го изречете! Разбира се, че съм се страхувала! Не ви ли обясних току-що колко жесток може да бъде той? — попита тя с още една глуповата усмивка. — Съвсем естествено е, че когато Боби ми показа своя гръб, аз все си мислех, че мъж, който се заканва да лиши жена си от издръжка, е способен на всичко…

Смехът този път бе неукротим и дори когато лордовете се поуспокоиха, Елизабет забеляза, че вместо осъдителни и невярващи повечето физиономии са развеселени.

— И — отново гръмна гласът на Съдърланд — от нас се очаква да повярваме, че сте избягали с мъж, за когото твърдите, че бил вашият брат, с когото сте си направили една приятна разходка до някакво място в Англия…

Елизабет енергично закима и услужливо подсказа:

— Хелмшид… това е най-сладкото селце на брега на океана. Там прекарах очарователни и спокойни дни, докато не прочетох вестника и не разбрах, че съпругът ми е подсъдим. Боби не мислеше, че трябва да се връщам, защо още беше сърдит, задето е бил принуден да отплава с един от корабите на съпруга ми. Но аз реших, че съм длъжна.

— И каква твърдите, че е причината — скърцаше със зъби Съдърланд — да решите, че сте длъжна да се върнете?

— Не мислех, че на лорд Торнтън ще му хареса да бъде обесен… — Взрив от смях разтърси Парламента и Елизабет трябваше да почака доста, преди да продължи: — И така, дадох на Боби парите и той замина, за да се наслаждава на живота, както ви казах и преди.

— Лейди Торнтън — попита Съдърланд с копринено мек глас, — известен ли ви е смисълът на думата „лъжесвидетелстване“?

— Предполагам — отвърна Елизабет, — че означава, да не се изрича лъжа на място като това тук.

— А знаете ли как кралското правосъдие наказва лъжесвидетелите? Осъждат се на затвор и прекарват живота си в тъмна и влажна килия. Желаете ли това да ви се случи?

— Наистина не изглежда много привлекателно — отвърна тя. — А ще мога ли да взема бижутата и роклите си?

Смехът в залата разклати полилеите.

— Не, няма да можете.

— Тогава наистина съм щастлива, че не съм излъгала.

А Съдърланд наистина се чудеше дали не е бил подхлъзнат, но усещаше, че усилията му да накара Елизабет да се представи като хитра интригантка и прелюбодейка или поне като съпруга, страхуваща се за живота си, са отишли напразно. Ексцентричният й разказ за бягството с брат й сега бе възприет, тъй като прозвуча с абсурдна правдоподобност и той го осъзна със свито сърце и буреносен израз.

— Мадам, бихте ли лъжесвидетелствали, за да защитите този мъж? — Ръката му стремително се извъртя към Иън и Елизабет погледна безпомощно в същата посока. Сърцето й замръзна от страх, когато видя, че видът му бе още по-отегчен, по-отчужден и по-надменен.

— Отново ви питам — извиси се гласът на Съдърланд, — бихте ли лъжесвидетелствали, за да спасите този мъж от бесилката, която го чака следващия месец.

Би дала живота си, за да го спаси. Отмести погледа си от Иън и с безразличие се усмихна:

— Следващия месец ли? Колко неприятно! Следващия месец е балът на лейди Нортъм и Кенсингтън твърдо обеща, че ще отидем. — Смехът, който избухна, разлюля гредите. — И че ще имам нова пелерина от визон.

Елизабет бе затаила дъх, чувстваше, че е успяла, не защото е била особено убедителна, а защото повечето от лордовете имаха съпруги, чиито интереси се простираха до следващия бал, рокля или скъпа кожена пелерина, и затова поведението и думите и им прозвуча достоверно.

— Нямам повече въпроси! — троснато изрече Съдърланд и я погледна презрително.

4. Брачна авантюра - тук съм извадила два момента, макар че могат да се извадят поне стотина

— Нима искаш да повярвам, че ти си сърдита за това, че не съм дошъл да те отведа по-рано? — най-накрая попита той.

Сара грабна един предмет, който й беше под ръка, и го хвърли към него. За щастие нощното гърне беше празно.

— Сърдита? — попита тя с глас, достоен за командир на полк. — Какво те кара да мислиш, че съм сърдита, Нейтън.

Той успя да избегне захвърленото по него нощно гърне, после двете свещи, които го последваха, и най-накрая отново се облегна на вратата.

— О, не знам — провлачи той. — Изглеждаш напрегната.

— Изглеждам… — беше прекалено ядосана, за да може да продължи.

Върху лицето на Нейтън се бе появила усмивка, когато кимна за потвърждение.

— Напрегната — довърши той вместо нея.

— Имаш ли револвер?

— Да.

— Може ли да ми го дадеш?

Нейтън с усилие сдържа смеха си.

— Защо искаш да ти дам револвера си, Сара?

— За да те застрелям, Нейтън.

************************************************

— Най-накрая ми е разрешено да се запозная с булката — каза Колин. — Вие сте много по-хубава отблизо, лейди Сара, отколкото от разстоянието, от което ви видях последния път.

След като направи този комплимент, Колин застана пред Сара и галантно й се поклони, после вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Тя беше потресена от галантността му.

Но Нейтън не беше.

— За Бога, Колин, не е нужно да се докарваш. Няма да й направиш впечатление.

— Напротив! — заяви Сара.

— Той прави впечатление и на мен — заяви Джимбо с насмешка. — Никога не съм виждал Дофлин да се държи толкова добре. — Той сръга Матю в ребрата. — А ти?

— Не мога да кажа, че съм — отвърна Матю.

Колин не пусна ръката на Сара и тя нямаше нищо против. Но очевидно Нейтън имаше.

— Пусни й ръката, Колин — промърмори той.

— Няма, докато не ни представиш един на друг по подходящ начин — заяви Колин.

Той намигна на Сара и почти се засмя, когато тя се изчерви.

Съпругата на Нейтън беше не само красива, тя беше очарователна, помисли си Колин. Беше ли осъзнал какъв късмет е извадил Нейтън?

Колин се обърна към приятеля си, за да му постави този въпрос, но след това реши сам да разреши проблема.

— Е? — каза той.

Нейтън въздъхна дълбоко. Той се облегна на перваза на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Жено, запознай се с Колин. Колин, запознай се с жена ми. Сега я пусни, Колин, преди да ти размажа физиономията.

5. Принцесата тук също съм извадила два момента, но има поне 1000

Тя надменно изправи глава.

— Никога не се е налагало да се събличам сама. Но съм убедена, че мога да се науча. Ако ми обясните основните правила, аз…

— Ела, обърни се! — изръмжа той и я завъртя да застане с гръб към него. Започна да разкопчава роклята й.

— Мисля, че не е редно да ви позволявам повече да ме докосвате… Вие… Как ви беше името?

— Джей Ти Монтгомъри.

— Да, Монтгомъри, предполагам, че…

Той рязко я обърна към себе си и тя се озова пред гневното му лице.

— Аз съм лейтенант Монтгомъри, на служба във флота на Съединените щати! Не се обръщай към мене само с „Монтгомъри“, не съм ти лакей!

„Боже мой! Винаги ли крещи така този невъзможен човек?!“

— Напълно разбирам. Естествено че ще използвам титлата ви. Наследствена ли е?

— Нещо повече, принцесо! Сам съм си я заслужил. Получих я, защото… можех да закопчавам сам ризата си — отвърна той грубо. — Хайде, готово! Сама ли ще излезеш от роклята или аз да я смъкна?

— Ще се справя някак — каза Арайа.

— Добре — Той отново си легна.

Арайа го наблюдаваше внимателно, докато събличаше роклята си. Не посмя да свали и многобройните си фусти и бельото си — и без това се чувстваше ужасно неудобно. Но облече униформата.

Подът бе влажен, бельото й бе залепнало по тялото, и косата й бе мокра. Отново я втресе.

— По дяволите! — изруга Монтгомъри, превъртя се и метна одеялото върху нея. Притегли я към себе си, докато гърбът й опря на гърдите му.

— Невъзможно ми е да ви разреша… — започна тя, но той я пресече остро:

— Млъкни и заспивай!

*************************************

— Ох, Господи Боже! Свита! — извика той гневно. — Започвай със скаридите! Иначе няма да получиш нищо за ядене.

— Не мога да си представя, че наистина ще ме оставите да умра от глад.

— На твое място не бих се опитвал да го проверя, детенце! — изръмжа той.

— Лейтенант Монтгомъри! Аз забранявам да ми…

— Започвай да чистиш! — ревна той.

Тя бодна с ножа един от сварените раци, сложи го на дъсчицата и се замъчи да отреже главата, но ракът все се изплъзваше изпод пръстите й.

Джей Ти поклати глава.

— Можеш ли всъщност да направиш поне едно нещо както трябва? — запита той, взе ножа в дясната си ръка и един рак в другата. С бързо движение отряза главата и почисти черупката. — Видя ли колко е просто?

Арайа го гледаше с разширени от ужас очи.

— Вие пипнахте животното с пръст!

— Ракът? Естествено.

— Не бива да се пипа с ръка онова, което после ще ядеш…

Джей Ти я гледаше с недоумяващи очи.

— А варена царевица как ядеш? Не пипаш ли кочана? Ами хот-дог? Ами хамбургер?

— Такова нещо не ми е сервирано досега. Но ако трябва да го пипам с ръка, изобщо няма да го хапна след това.

— А ябълки как ядеш?

— С нож и вилица, естествено.

Той я гледа известно време, като че ли беше същество, от друга планета. След това вдигна ръката й и плесна на дланта й един тлъст рак. Тя се опита да се съпротивлява, но хватката му беше желязна. Държа ръката й като в менгеме, докато тя разкъса рака, за да изяде месото.

6. Обичай ме! края

— Харлан, събуди се. Време е.

Той изсумтя и зарови лице в косата й.

— Бих искал, скъпа, но съм пребит от умора. Не можеш ли да почакаш до сутринта?

Сейдж леко се изсмя и свали ръката му от гърдата си.

— Не исках да кажа, че е време за онова. Време е да ме закараш в болницата.

Той мигновено седна в леглото.

— Искаш да кажеш, че ще раждаш?

— Имам контракции от два часа.

— Два часа? По дяволите, Сейдж! Защо не ме събуди?

— Защото, както и сам каза, си пребит от умора. Наистина не трябваше да си идваш от Луизиана тази вечер.

— И какво щеше да правиш сега, ако не си бях дошъл? — Той напъха крака в дънките си и бързо се изправи.

Беше отишъл в съседния щат, за да провери как работи нефтената сонда, която бяха предоставили на една нефтодобивна компания, управлявана от втория му баща. Рано вечерта й бе позвънил, за да й каже, че се прибира, а тя се бе опитала да го убеди да не предприема толкова дълго пътуване по това време. Сега обаче, бе доволна, че не я бе послушал.

— Бях надалеч от теб твърде дълго, скъпа — беше й казал той.

— Само два дни.

— За мен това е твърде дълго.

Тя се усмихна, припомнила си страстния тон, с който бе произнесъл тези думи, и посегна към телефона.

— Ще се обадя на лекаря.

— Къде е проклетият куфар? — попита той, докато ровеше из дрехите в гардероба. — Добре поне, че го приготви навреме. Къде е?

— В другия гардероб. — Тя помоли да уведомят лекаря, че има родилни болки и че тръгва за болницата и затвори телефона. — Харлан, успокой се. Разполагаме с достатъчно време. Водата ми още дори не… опа!

— Какво! — Той подаде глава от гардероба.

— Водата ми току-що изтече.

Без да спира да ругае, Харлан я зави в едно одеяло и я занесе до колата.

— Дишай — нареди й той, макар неговото собствено дишане да бе далеч по-нестабилно. — Не забравяй да дишаш по начина, по който ни учиха.

Той я нагласи на едната седалка, а после на бегом заобиколи колата. Разкопчаната му риза се ветрееше след него.

— Закопчей си ризата — каза му тя, докато се отдалечаваха от къщата, която Марси им бе продала на по-ниска цена като подарък за сватбата им.

— Как можеш да мислиш за ризата ми в подобен момент?

— Не искам всички сестри да се заплеснат по косматите ти гърди, разбра ли?

Той спря на светофара само колкото набързо да закопчее ризата си, а след това продължи на червено.

— Ще те глобят — предупреди го тя.

— Имам връзки в градската управа.

7. Блейз първа среща

— Ставай. Нужна ми е помощ.

Мъжът не помръдна. Нейните сапфирени очи се загледаха несъзнателно в могъщото му тяло, облечено само в кожени гамаши и украсени мокасини. Той беше прекрасен. Стройният му мускулест торс беше чудесно сложен, лицето и правият му нос бяха фино очертани, а косата — завързана с кожен шнур, беше като черен сатен. За един безмълвен миг тя стоеше почти хипнотизирана от този образец на дивата природа. Блейз забеляза леките следи от рани по гладкото изумително тяло и се зачуди за произхода им. Един диагонален белег се проточваше под прилепналите кожени гамаши и очите й проследиха евентуалното му продължение, докато някакво необичайно за нея благоприличие й нашепна, че подобно усещане може да се окаже опасно.

Връщайки се към реалността, тя отново побутна обутия в мокасина крак, но този път по-силно, вероятно в отговор на разбудилата се у нея разтревожена съвест.

Този път той се обърна и красивите му очи бавно се отвориха. Преценяващият поглед на Джон Хейзард Блек откри стройна, нежна жена с класическа хубост. Косата й блестеше върху раменете и се спускаше безредно като кехлибарен водопад. Очите й бяха големи, устните — меки и пълни, а когато проговори, гласът й прозвуча властно.

— Не ме ли чу?

Привикнала да я обслужват и глезят в един свят, в който не й се отказваше нищо, Блейз произнесе въпроса си с отсянка на раздразнение и високомерие. Днешният ден бе преминал отвратително. Беше непоносимо горещо, разходката й до върха на хълма бе осуетена и тя бе раздразнена от това, че не бе отишла с баща си, както обикновено. Остротата й замъгли за кратко нейната изящност.

— Пренеси ме през това — заповяда тя, сочейки калта. След това бавно, както се обяснява на много малки деца, продължи:

— Аз… дава… долари. — Тя измъкна от джоба си златна, двадесетдоларова монета и я протегна към индианеца.

Единствено очите на непознатия реагираха. Хейзард, възпитаван в духа на могъщата култура ма абсароките, син на вожд и вожд по право, обикновено обръщаше малко внимание на желанията на жените. И то само когато беше в добро настроение. Днешният ден не беше от добрите му дни. Той бе имал ужасен спор с някакъв агент, свързан с една инвеститорска група, която искаше да купи неговия парцел. Когато му каза, че не се продава, агентът отказа да му повярва. След това естествено се убеди под дулото на карабината, но така или иначе Хейзард не обичаше да го заплашват. А и сега се опитваше да открадне малко от толкова нужния му сън. Оцеляването в лагерите на златотърсачите, както и в планините, често зависеше от лекотата, с която спиш, ако ти се отвори въобще такава възможност.

— Четиридесет долара — заяви Блейз троснато, като си мислеше, че като вдигне цената, ще успее да изкопчи някаква реакция и извади още една златна монета.

Но дори утроеното предложение не предизвика промяна у невъзмутимия висок мъж. Ни най-малка. Тъмните разгневени очи се затвориха още веднъж като знак, че смята да си почива.

— Не разбираш ли? — избухна Блейз. — Пренесеш… мен… през… кал. — Тя отново не получи отговор, замълча вбесена, после тропна с малкия си обут в ботуш крак и направи грешката да извади пистолета си. Това беше доста глупаво и ако слънцето не я измъчваше и не бе така вкисната, тя би го разбрала.

Ненадейно, бърз и прецизен като атакуваща пантера, Хейзард скочи на крака и изби пистолета с твърдия ръб на дланта си. Блейз отхвръкна на земята толкова рязко, че зъбите й изтракаха. Притисната под твърдото му тяло, тя усети как сърцето й заби бясно. Мили Боже, помисли си тя, той беше бесен, тоя полугол индианец. Какви ги вършеше?

— Тъпа кучка — изръмжа той и тъмните му очи пламнаха от гняв.

Слава Богу, че поне знаеше нещо на английски!

— Съжалявам — изплака тя унизена и силно изплашена. — Моля ви, простете ми… — Дъхът й бе заседнал в гърлото, а пулсът й препускаше бясно. Дали щеше да я убие, да я изнасили, да вземе скалпа й. Каква глупачка беше.

Моята обща класация:

10. "Сега и завинаги" - Джудит Макнот - Виктория ще дои...крава:

Виктория приближи купа отпадъци. Очите й нервно търсеха кучето. Уили — що за име за такова голямо животно с такъв свиреп вид, помисли си. В следващия миг го видя. Промъкваше се зад близките дървета и я наблюдаваше внимателно. Космите на тила й настръхнаха, но се приближи.

— Ето, Уили — нежно го приласка тя. — Донесох ти закуската. Ела да си я вземеш.

Големите очи на звяра се отместиха за миг към чинията в ръката й, но животното остана на мястото си.

— Няма ли да дойдеш малко по-близо? — продължи Виктория, решена да се сприятели с кучето на Джейсън Филдинг, след като никога нямаше да може да се сприятели със самия него.

Кучето не бе много по-дружелюбно от господаря си. То отказа да се приближи и продължи да я гледа заплашително. Момичето въздъхна, остави чинията на земята и си тръгна.

Един градинар я упъти къде е краварникът и не след дълго Виктория влезе в безупречно чистия обор. Веднага усети миризма на сено. Неуверено мина покрай десетина крави, които вдигнаха глави към нея и я изгледаха с големите си влажни кафяви очи. Стигна една, до която имаше стол, а на стената беше закачена кофа. Виктория спря пред нея и реши, че най-вероятно трябва да бъде издоена.

— Добро утро — поздрави тя кравата и успокоително я погали по главата, събирайки в същото време кураж. Сега, когато трябваше да издои кравата, Виктория съвсем не беше сигурна как да го направи. За да спечели време, тя я заобиколи и махна няколко сламки от опашката й. След това неохотно взе стола и постави кофата под вимето. Седна, бавно нави ръкавите на роклята си и оправи полата. Тъй като не знаеше, че не е сама, тя погали хълбока на кравата и си пое дълбоко дъх.

— С теб мога да бъда напълно откровена — призна тя на животното. — Истината е, че никога не съм доила крава.

Кротко направеното признание спря Джейсън точно пред входа на обора. Очите му развеселено просветнаха. Седнала на стола за доене, разпростряла полата на роклята си, сякаш бе седнала на трон, госпожица Виктория Сийтън представляваше доста трогателна картина. Съсредоточена върху предстоящата задача, тя леко бе наклонила глава на една страна, което му предоставяше възможност да разгледа патрицианския й профил с изящна скула и малък деликатен нос. Светлината от прозореца падаше върху косата й и я превръщаше в червено-златен водопад, разпилян по раменете й. Дългите извити мигли хвърляха сянка върху гладките й бузи. Прехапала долната си устна, Виктория се пресегна да премести кофата малко по-напред.

Движението привлече вниманието на Джейсън към гърдите й, които подканващо се надигнаха. Следващите й думи обаче го накараха да се засмее.

— Това — каза тя на кравата смутено и протегна ръце напред — ще бъде точно толкова смущаващо за мен, колкото и за теб.

Виктория докосна мекото виме на кравата и отдръпна ръка. След това опита отново. Стисна два пъти, бързо след това се наведе и с надежда погледна в кофата. Вътре нямаше и капка мляко.

— Моля те, моля те, не ми създавай толкова трудности — примоли се момичето на кравата.

Направи още два опита, но отново без резултат. Третия път отчаянието я накара да стисне много силно и кравата извърна глава, и я изгледа укорително.

— Аз върша моята част от работата — отвърна Виктория и я погледна в отговор, — а ти свърши твоята!

Развеселен мъжки глас, който дойде откъм гърба й, я предупреди:

— Ще й пресечеш млякото, ако я гледаш така!

Виктория подскочи и рязко се извъртя на стола, а косата й се разпиля върху лявото й рамо.

— Вие!

9. "Неуловимия пламък" - Катлийн Удиуиз - Брандон заплашва Бо, че ще му направи братче:

"Брандън не можа да сдържи усмивката си.

- Мислех, че просто искаш да я отведеш по-бързичко обратно в леглото.

Бо го погледна изненадано.

- Откъде ти хрумна подобна мисъл?

- Е, момчето ми, откакто Сарина се премести у вас, ти не се отделяш от нея, а ако се съди по чудесното ти настроение, логично е да се заключи, че тя ти доставя огромна наслада. Мога само да те поздравя, че прояви мъдрост и не чака цяла година преди да я приютиш в постелята си. Не всички мъже са толкова умни.

Бо се засмя.

- Не бъди толкова строг към себе си, татко. Ти имаш с мама отношения, каквито малцина мъже поддържат дори любовниците си.

- Да, нои тя е по-добра от всяка любовница.

Бо сви устни в опит да прикрие усмивката си. Сега, когато самият той бе вече женен, с още по-голямо удоволствие се шегуваше с баща си.

- Кажи ми татко, нима мъж на твоята възраст все още може да...хм, знаеш какво...в леглото?

Брандън бе възмутен, че собственият му син поставя под съмнение способността му д аизпълнява съпружеските си задължения.

- За бога, момче! За какъв ме смяташ? За проклет евнух? Може и да не ти се вярва, но майка ти все още тръпне всеки месец дали не е бременна.

- Извинявай! - Бо разпери ръце и отстъпи назад, сякаш се боеше да не го ударят. Веселите пламъчета в очите му обаче подсказваха, че съвсем не е така. Нещо повече, той си позволи да сипе още сол в раната, коят обе отворил. - Откъде мога д азнам как е при възрастнитедвойки...дали имат достатъчно сили да...хм, да довършат...започнатото.

Брандън изсумтя.

- Изкушаваш ме да ти направя още едно братче или сестриче само, за да ти докажа момче. Виж го ти, още има жълто около човката, а се чуди дали не съм бил прекалено стар. Ха!

- Май си много докачлив на тема възраст, а татко? - продължи да се заяжда Бо. Едвам смогваше да остане сериозен. - Нищо чудно, като знам колко е млада мама. Може би се безпокоиш, че след някоя и друга година няма да си в състояние да я задоволяваш.

- Внимавай да не ти разбия мръсната уста. - изръмжа Брандон.

Бо се осмели да пристъпи по-близо и да положи утешително ръка на рамото му. Мускулите под дланта му бяха яки като неговите собствени - достатъчно доказателство, че баща му не е измъчван от никаква слабост.

- Няма нищо, татко. Сигурен съм, че мама ще прояви разбиране когато това време настъпи.

- Кълна се, че тази проклета къща е тясна за двама ни..."

8. "Мъжът на моите мечти" - Джоана Линдзи, да го наречем стрийптизът на Девлин:

" Мегън все още стоеше до прозореца, когато го видя да се връща. Косата му беше мокра, ризата му бе прилепнала към влажното му тяло. Значи, беше ходил да плува? Не в моето езеро, надявам се, възкликна на себе си тя. Мисълта, че този човек е дръзнал да използва водите, в които сама обичаше да се къпе, я вбеси. Нима не й стигаше, че той живееше в собствената й конюшня?!

Разярена за кой ли път от неговата наглост, Мегън със закъснение осъзна, че Девлин я е забелязал. Беше спрял коня си недалеч от конюшнята — всъщност, точно под прозореца й, и се взираше право в нея. Въпреки неговото предупреждение, Мегън отвърна на погледа му с твърдоглаво упорство, защото знаеше, че в стаята си е на сигурно място, далеч от него и от неговите заплахи. Дори се усмихна самодоволно.

Но Девлин също не отклони взор. Слезе бавно от жребеца и застана пред него, без нито за миг да откъсне очи от прозореца. Мегън вече започваше да си мисли, че тази война на погледи ще продължи до безкрайност, когато проклетникът внезапно пусна юздите и… съблече ризата си.

Тя извика и дръпна рязко завесите. Но и така не успя да избяга от приглушения му, гърлен смях, който бе по-ужасен и от вчерашното му свирукане и който й казваше, че той е спечелил още един рунд. Това вече бе напълно непоносимо. Той беше напълно непоносим. Трябваше отново да поговори с баща си. Този човек трябва да бъде поставен на място…"

7. "Сърце от лед" - Джуд Деверо и по-точно моминското парти на Хюстън:

"— Най-после — каза Хюстън и затвори двойната врата зад себе си. — Да минем ли към същността на въпроса?

Идън седеше на неудобна табуретка в стенния гардероб с пълна бутилка уиски в ръка. Този проклетник Кен, ругаеше наум той и се питаше какво ли ще стане, ако му тегли един куршум. Положително всеки съдия би го оправдал, ако убие човек, който го е принудил цяла вечер да наблюдава тълпа жени, които са се събрали да пият чай.

Той обаче си пийваше уиски и наблюдаваше жените през копринената завеса на тапицираната врата. Мис Емили, симпатична, крехка възрастна дама, удари с юмрук по масата.

— Обявявам третото годишно събрание на сестринството за открито.

Идън вдигна бутилката до устните си, но така си и остана.

Мис Емили продължи:

— Първо Хюстън ще докладва за положението в миньорските лагери.

Без да помръдва, Идън изслуша подробния доклад на Хюстън за несправедливостите в мините за въглища. Беше я проследил предния ден и знаеше, че тя предприема невинни малки екскурзии до лагерите, за да снабдява хората там с пресни зеленчуци. Но тази вечер тя говореше за стачки и профсъюзи. А Идън лично беше виждал да убиват мъже, които държаха далеч по-кротки речи от тази, която в момента произнасяше Хюстън.

Нина Уестфийлд започна да докладва за работата по едно списание, което дамите възнамеряваха тайно да разпространяват между жените на работниците.

Идън остави бутилката с уиски на пода и се приведе напред. Сега дамите говореха за Джейкъб Фентън — че се страхуват от него и какво ще предприеме той, ако открие, че уважавани госпожици от града разнасят позиви сред миньорите.

— Аз ще обсъдя това с Джоан Тагърт — заяви Хюстън. — По някаква причина Джейкъб Фентън се страхува от всички членове на семейство Тагърт. Без възражения им позволи да присъстват на сватбата.

— А Джоан би може дори да посещава магазините в Чандлър — допълни мис Емили. — Знам, че твоят Кен — продължи тя, обръщайки се към Хюсгън — преди е работил за Фентън; но сигурно има някои неща, които се разиграват зад кулисите. Ти би трябвало да знаеш нещо за това.

— Не съм посветена в тайните му — отговори Хюстън. — Кен избухва в гняв, щом само спомена името Фентън, а не вярвам Марк да има понятие от работите на баща си.

— Едва ли — намеси се Леора Воун. — Марк знае само да харчи пари и не се интересува от къде идват те.

— Аз ще поговоря е Джоан — повтори Хюстън. — Някой подстрекава миньорите към размирици. Не бих желала да видя как някой от работниците ще бъде ранен…

— Може би ще пуснат и мен да посетя лагерите — обади се Блеър. — Тогава бих могла да проуча основно как стоят нещата там.

— Какви други въпроси имаме още в дневния ред? — попита мис Емили.

Идън се отпусна на своята табуретка. „Сестринство”, прошепна като замаян той. Тези дами, които се криеха зад дантелени рокли и изискани маниери, говореха за война.

Остатъкът от дневния ред беше посветен на благотворителност: как да се помага на болните и сираците — все неща, с които би трябвало да се занимават истинските дами.

Когато събранието беше обявено за закрито, Идън отново надигна бутилката с уиски. Най-после ще си отдъхна, помисли си той.

— Желаете ли нещо за разхлаждане? — попита през смях Мередит Лехнер и отвори голям, обвит в жълта хартия кашон, от който извади бутилка домашно вино. — Майка ми ти го изпраща като спомен от няколко събрания, които е посетила още когато е била момиче. На баща ми ще каже, че тази нощ в избата за вина са влезли крадци.

Идън не беше вярвал, че го очаква още по-голям шок. Но когато пред всяка дама беше поставена пълна бутилка вино и чаша с високо столче, долната му челюст направо увисна от смайване.

— Да пием за първата брачна нощ! — извика мис Емили и вдигна чашата си. — За всички брачни нощи на този свят, независимо дали са били предшествани от венчавка или не!

Дамите със смях изпразниха чашите си на един дъх.

— Първо моят подарък! — извика Нина Уестфийлд. — Дълго търсих из магазините на Денвър, докато намеря нещо подходящо. На всичкото отгоре днес следобед Лий за малко не отвори капака на кутията.

Хюстън разопакова един син пакет и извади от него прозрачно черно одеяние с широки дантели. Идън разбра, че се касаеше за нощница, но тя съвсем не подхождаше на една истинска дама.

Не вярвайки на очите си, той продължи да наблюдава как дамите изпразваха бутилките вино и през смях и пикантни забележки отваряха една след друга кутиите. Имаше два чифта обувки с високи токчета от червена кожа, още прозрачно долно бельо и няколко картинки, които минаваха от ръка на ръка и предизвикваха буен смях, който дълго не затихваше. Дамите наставаха и започнаха да танцуват из стаята.

Мис Емили седна зад пианото, което Идън изобщо не беше забелязал, и с все сила удари по клавишите.

Когато една млада дама вдигна поли над коленете и започна да изхвърля крака чак до раменете си, Идън съвсем се слиса.

— Този танц се казва канкан — провикна се Нина, останала без дъх. — Когато бяхме в Париж, с компаньонката ми избягахме от татко и Лий и отидохме да го видим.

— Дали и ние ще можем? — попита Хюстън и скоро след това осем дами бързо метнаха поли през главите си, докато мис Емили продължаваше да блъска по пианото.

— Тишина! — извика след малко Сара Оукли. — Донесла съм една поетична творба, която непременно трябва да ви прочета.

Когато Идън беше момче, той тайно разменяше с приятелите си страници от книгата, която иначе толкова хладната и недостъпна мис Оукли сега четеше на приятелките си — „Фани Хил”.

Дамите се кикотеха и непрекъснато тупаха по раменете Блеър и Хюстън.

Когато Сара привърши четенето, стана Хюстън.

— А сега, скъпи приятелки, каня ви да се качим на първия етаж, за да видим „Номера на предизвикателството”. Съгласни ли сте?

Минаха няколко минути, преди Идън да успее да се окопити. Значи такъв беше интимният дамски кръжец за чай! После внезапно се изправи. Какво, за Бога, ще бъде сервирано на първия етаж като „основно ядене”? Нима ще е още по-дръзко от онова, което му поднесоха тук, долу? Но знаеше, че би предпочел да умре, отколкото да пропусне основното ядене.

Излезе навън колкото се може по-бързо, заобиколи къщата, откри светлина в салона на североизточния ъгъл и започна да се изкачва по решетката за пълзящите рози, без да обръща внимание на бодлите.

Но дори всичко станало досега не можа за го подготви за картината, която се разкри пред очите му. В салона беше тъмно като в рог. Само в най-отдалечения ъгъл зад прозрачна копринена завеса гореше голям канделабър. А между канделабъра и завесата беше застанал оскъдно облечен, богато надарен с мускули мъж, който майсторски извиваше тялото си и заемаше най-различни пози, за да изпъкнат още повече достойнствата на великолепната му фигура.

— Я да го видим отблизо — отсече мис Емили, приближи се с Нина до завесата и двете издърпаха паравана настрани.

За момент мускулестият самохвалко се вгледа объркан в тъмната зрителна зала, но когато порядъчно пийналите дами започнаха силно да ръкопляскат и да го приветстват, той ухилено удвои напъните си.

— Изобщо не може да се сравни по телосложение с моя Кен! — извика Хюстън.

— По всяко време съм готов да премеря силите си с него — отговори боксьорът. — Ще изляза срещу всеки!

— С Кен не може да се мери — държеше на своето Хюстън, макар че мъжът пред канделабъра продължи ожесточено да извива ръце, за да изпъкнат още повече бицепсите му.

Идън се спусна на земята. Кен беше настоял гой, Идън, да пази дамите. Но кой би могъл да опази мъжете от тези неудържими дами?"

6. "Дива кръв" - Ребека Брандуейн, Рейчъл гощава Слейд с домашно сготвена храна:

- О, божичко! – няма нужда да ме чакате! — възкликна тя, като видя, че Слейд, а по неговия пример и децата я гледаха с очакване, въпреки че дядото и Поук отдавна се бяха нахвърлили върху закуската.

Рейчъл си сипа с невинен израз пълна чиния, но без да изпуска Слейд от очи. Всички хлебчета бяха толкова меки, че едва не се разпадаха, когато ги разтваряха, за да ги намажат с масло. Само хлебчетата на Слейд бяха толкова корави, че трябваше да ги разреже с нож. Рейчъл с мъка сдържаше смеха си като наблюдаваше учуденото му лице. Охо, той още не подозираше какво му е приготвила. Като намаза хлебчетата си с масло, той отхапа от сланината и чак като задъвка, разбра, че е силно прегоряла от едната страна. Беше май и гранясала. Всъщност от препичането се беше засилил вкусът на скакалци, с които се беше тъпкало прасето. Очите й засвяткаха от удоволствие, когато Слейд пребледня, защото беше принуден да преглътне парчето несдъвкано. Идеше й високо да се разсмее, когато взе да бърка недоверчиво яйцата с вилицата, а като реши, че изглеждат нормално, пъхна едра хапка в уста и за малко не се задави от черния пипер. Всички го зяпнаха, с изключение на Рейчъл, която отчаяно се мъчеше да не се разсмее.

— Задавих се май… — изкашля се Слейд Меверик със сълзящи очи.

Той посегна припряно към кафето, изпи го на две глътки и чак тогава разбра, че е ужасно солено и проумя най-сетне, че Рейчъл хубавичко го е подиграла. Не му беше ясно как го е направила, след като сипваше на всички от една купа, а никой друг не се оплака от закуската.

Тъкмо обратното, всички ядяха с апетит, установи мрачно Слейд. Призля му при мисълта каква чудесна закуска е изтървал, да не говорим за това какво ставаше в стомаха му. Кой беше казал: „Никога не разгневявай жена!? На собствения си гръб трябваше днес да го разбере. Сега горчиво съжаляваше, че е ядосал Рейчъл с хармониката, защото отмъщението й целеше да го отрови.

Изведнъж си спомни думите на Бийчъм, че е дяволска жена и вари какви ли не отровни напитки. Господи божичко! — помисли си Слейд — дали наистина не го е отровила? Та нали се беше опитала да убие Бийчъм с пушката си! Той я изгледа подозрително. Не, не може да бъде. Наистина, хлебчетата му бяха корави, а сланината прегоряла, но яйцата бяха само поръсени със силен чер пипер, пък и солта в кафето едва ли беше отровна. Видя как ъгълчетата на устните й потреперват и разбра, ядосан, че тя просто му се подиграва.

Проклетата идиотка! Охо, ще я сложи на място. Какво си въобразява? Него ли ще надвие? Той енергично стана, отиде мълчаливо до умивалника, изплакна си една чаша и си наля още кафе. Не искаше да се довери втори път на Рейчъл. После се върна на мястото си и се принуди да довърши отвратителното ядене. Преглъщаше мъчително пресоления качамак и едва не си строши зъб с едно хлебче, толкова кораво, че Югът положително щеше да спечели войната, ако беше използвало такива хлебчето като муниция. Слейд успяваше въпреки всичко да яде, а накрая се накара да изпие и вкиснатото мляко, но това вече го довърши. Стомахът му се раз бунтува и той разбра, че трябва да се предаде. Като ругаеше яростно Рейчъл, той изхвърча навън, подпря се на стената и повърна цялата отвратителна закуска.

А докато повръщаше, чу, за капак, как в къщата Рейчъл най-нахално си подсвирква „Жабокът станал ухажор”.

Ще я убия, с голи ръце ще я удуша! — мислеше си той. Господ да ми е на помощ… ще го направя.

С тази цел пред очи той закрачи към кладенеца да си измие лицето и да си изплакне устата. Водата беше леденостудена, от което ядът му стана безмерен. Целият мокър, с израз, който би накарал дори мъж да пребледнее, Слейд се върна в къщата, твърдо решен да извие врата на Рейчъл Уайлдър.

Рейчъл го видя през прозореца и усети, че през живота си не е изпитвала по-силен страх, отколкото в този миг пред решително крачещия бесен главорез. Коленете й се подгънаха, ръцете й станаха студени като лед. Боже милостиви! Сега се питаше, паникьосана, какво ли ще й стори и защо не се позамисли, преди да пристъпи към отмъщението. Сега щеше най-малкото да я наругае. Можеше да си позволи и да я набие. В края на краищата беше платен убиец, а не джентълмен, а тя беше съвсем сама, закриляна само от шепа деца, защото дядо й и Поук вече бяха излезли. Не, изглежда наистина си е изгубила ума, щом се осмели да поднесе такава закуска на Слейд Меверик.

Рейчъл се озърна като подгонено животно за скривалище, но не можа да намери. Не беше плашлива по природа, но при дадените обстоятелства предпазливостта не беше излишна. Реши да изтича до обора и да избяга с кобилата, преди този тип да я е награбил.

— Връщай се веднага, жено проклета! — изрева Слейд, като я видя. — Върни се, ти казвам! И да знаеш, че ще те откажа от тия твои номера, вещицо недна!

Рейчъл хукна още по-бързо, но само след миг чу зад себе си звънтенето на шпорите му. Успя в последната секунда да затръшне подире си портата на обора. Но преди да се доближи до кобилата, Слейд вече беше дръпнал с такава сила портата, че тя се блъсна с трясък в стената. На жълтеникавата светлина на пролетното слънце, застанал в рамката на портата, той заприлича на Рейчъл на същински ангел на отмъщението.

Рейчъл разбра, че няма да успее да изведе Сънфлауър от обора и се закатери с разтуптяно сърце по стълбата, опряна в балите сено. После се опита, коленичила, да издърпа стълбата след себе си, но за неин ужас Слейд вече се беше вкопчил в първите пречки, а беше толкова тежък, че Рейчъл не можеше да го отблъсне от стълбата. Опита се поне да я отдалечи от балите, но тя само леко се олюля и пак се залепи за ръба на сеновала.

Сега Рейчъл грабна една бала и я тласна с все сили надолу. Пое си дъх, когато тя се стовари право върху главата на Слейд Меверик. Изненадан, той падна на земята. Рейчъл изобщо не надникна да види дали е ранен, а веднага се вкопчи в стълбата и я заизмъква нагоре. Слейд се надигна с мъка и се хвърли върху бавно изчезващата стълба. Успя да хване долната летва и сега двамата почнаха борба за стълбата.

— Само да те докопам! — съскаше той със стиснати зъби, а очите му святкаха от гняв като същински сапфири. — Дълбоко ще съжаляваш, че ти е минало през ума да ме тровиш, вещице проклета!

Тъкмо от това се боеше Рейчъл и тя задърпа още по-упорито стълбата. Колкото и да я беше страх, заплахите на този тип отново я вбесиха и не можа да се сдържи да не му хвърли презрително:

— Не съм имала намерение да ви тровя, иначе щяхте да се стоварите мъртъв под масата. Само ви развалих закуската и не ме убеждавайте, че не си го заслужихте с хармониката снощи, невъзпитано говедо такова!

— Моля за извинение, госпойце — отвърна й саркастично Слейд. — Само се опитах да посвиря на вас и на стария Окс, та белким се поразмърда малко. Поощрението не беше излишно за вашия ухажор. Не че се хваля, но в тази област имам много по-голям опит. Трябваше само да предположа, че няма да сте ми благодарна за малката серенада в подкрепа на унилото ухажване, на което станах свидетел.

— А-а-ах, нахалнико! — изсъска Рейчъл, пламнала от яд.

Беше толкова бясна, че не усети как пусна стълбата. Слейд веднага го използува и я дръпна, а после се заизкачва със светкавична бързина. Рейчъл напразно се опита още веднъж да го блъсне, а после взе да го бомбардира отчаяно с балите сено. Той пазеше с една ръка главата си, псуваше ядно при всяко нейно попадение, но упорито продължаваше да се качва.

Рейчъл изпищя от страх, когато въпреки всичките й усилия, главата му се подаде над ръба и той се качи на сеновала. Понечи да избяга, но Слейд се нахвърли върху нея и успя да се вкопчи в бедрото й.

— Хванах ли те! — извика той победоносно, когато Рейчъл се препъна и падна на пода, покрит със сено.

— Пусни ме, проклетнико! Пусни ме! — извика тя и заудря диво във всички посоки, с надеждата да се отскубне. — Пусни ме, грубиян такъв!

Бранеше се със зъби и с нокти, но Слейд я притисна безмилостно към себе си, после умело я повали по гръб, както конникът поваля биче на родео и коленичи над нея. Рейчъл също се бранеше като тигрица със зъби и с нокти, но всичко беше напразно. На неговата сила просто не можеше да излезе насреща. След кратка борба той сграбчи двете й китки и сега държеше здраво ръцете й над главата.

— И така, госпожице Уайлдър — изсмя се той и тихият му глас я накара да изтръпне от страх, но и от някакво непознато чувство, от което също я побиха тръпки. — Сега, госпожице Уайлдър, ще свършим заедно една работа.

По начало Слейд искаше просто да я напердаши, но сега гневът му постепенно се изпари, изместен от по-различно и по-силно чувство. Той пое дълбоко въздух и изведнъж видя Рейчъл със съвсем други очи.

Докато се боричкаха, косата й се беше измъкнала от кока и Слейд чак сега видя колко е дълга и гъста, същински водопад от мека, лъскава коприна. Стигаше и до коленете, обгръщаше я, обхващаше като позлатена рамка на портрет нахалното й, сърцевидно лице. В този миг наистина беше като портрет, неподвижна, онемяла, с широко отворени зелени очи, уплашена, със зачервени бузи и леко отворена влажна уста. Само гърдите й се повдигаха задъхано и му се струваше, че вижда как сърцето й тупти забързано под корсажа. Въпреки свежия утринен въздух, след боричкането лицето й блестеше от пот, кожата й излъчваше аромата на сапун и люляк, който напомни на Слейд за близката пролет. Изведнъж пред погледа му се появи, невикана, представата за Рейчъл, как тича боса през цъфтящите цветя и треви на прерията, а косата й се развява на вятъра, устните й се разтварят за усмивка.

.............

Устните му отново завладяха нейните и тя изостави протестите и молбите. И понеже не виждаше друг начин да си помогне, сега Рейчъл впи толкова силно зъби в долната му устна, че веднага усети с удоволствие вкуса на кръвта му, бликнала от раничката. Ужасен, Слейд я пусна с вик на болка и скочи на крака. Хвана се за устната и изпсува, когато видя окървавените си пръсти.

— Вещица — изсъска той тихо, а очите му засвяткаха, като погледна пълната й със сено разчорлена коса, бледото й уплашено лице, големите зелени очи и набъбналите й от целувките му устни, разтрепераната й гръд.

Вече не изглежда толкова целомъдрена, тази чудесна госпожица Уайлдър — помисли си доволен, — прилича по-скоро на страстна и многообещаваща жена. Видът й толкова силно го възбуждаше, че Слейд с огромна мъка се сдържа да не се нахвърли върху нея и брутално да я обладае. Беше готов да го направи — призна си той смутено, — ако не беше му разранила така силно устната. Не, изглежда наистина беше загубил всяко присъствие на духа. Защото бранещите се девствени дяволици изобщо не му бяха по вкуса, а изнасилването не беше между неговите начини да съблазнява.

— Госпожице Уайлдър… — подхвана Слейд и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

Но тя разбра погрешно намерението му, скочи на крака и му залепи оглушителен шамар. После го отблъсна с все сила, както беше още замаян от удара. Слейд беше толкова изненадан, че политна и се опита инстинктивно да се хване за Рейчъл, за да си възвърне равновесието. Двамата се отърколиха през целия сеновал, а тъй като се озоваха до самия ръб, силата на инерцията ги изхвърли във въздуха и двамата се стовариха върху пода на плевнята.

За щастие няколко от балите, с които Рейчъл бомбардира Слейд, се бяха развързали, те омекотиха удара при падането и двамата не получиха сериозни травми. Слейд пострада повече, беше си навехнал крака, а Рейчъл само си беше натъртила задника и беше сигурна, че поне седмица няма да може да седи. Надигнаха се с пъшкане и се изгледаха ядосано.

— Проклета побъркана женска! — мърмореше Слейд. — Същинско чудо, че не си строших врата! На всичкото отгоре и едва стъпвам.

— Ами аз, ами моя… моя задник — изпелтечи Рейчъл, побесняла от яд. — Сега как ще яздя, бихте ли ми казали? Трябва да се грижа за фермата и за осем деца — забравихте ли, господин Меверик?

- Слейд — подчерта той енергично и не можа да не се ухили, защото тя продължаваше да държи на етикета, въпреки че само допреди малко я беше докосвал повече от интимно. — Името ми е Слейд. След тази сутрин бихме могли, струва ми се, да изоставим формалностите, не си ли съгласна, Рейчъл?

.........................................

Когато си влезе в къщи, Рейчъл бе посрещната от осем чифта големи, широко отворени очи, от които седем я гледаха с уважение и страх.

Трудният живот бе направил малките Бийчъм съобразителни и приспособими, те бяха преценили бързо и правилно своя вуйчо. Бяха стигнали до заключението, че най-добрият начин да приемат опекунството му, е да избягват да му противоречат. Не знаеха с какво е предизвикала Рейчъл гнева му, но като го видяха да я гони с крясъци и закани, решиха, че леля няма да излезе от плевнята здрава и читава.

След като се посъветваха какво могат да направят, решиха просто да изчакат. Това не беше намалило, разбира се, страха им за Рейчъл и сега изпитаха огромно облекчение, като я видяха, макар и явно разстроена, но цяла целеничка. И как да не я уважават сега още повече — беше излязла невредима от битка с вуйчо им Слейд. Страхопочитанието им към нея нарасна и те се питаха дали наистина не е дяволска жена, както често я наричаше баща им.

— Какво сте ме зяпнали? — попита ядосано Рейчъл, за да не издаде страха си, че могат да се досещат за безсрамното й поведение в плевнята. — Да ми е израсла случайно още една глава?

— Не, госпожице — отговориха в хор по-големите. По тона й разбраха, че е за препоръчване да не я питат какво се е случило.

Само малката Нейоми, твърде умна за своите две годинки и затова ужасно любопитна, посмя да зададе въпроса, интересуващ всички:

— Вуйчо Слейд напердаши ли те, лельо Рейчъл? — попита тя най-невинно. — Затова ли си толкова сърдита?

— Разбира се, че не! Не, наистина…

— Боже, господи! — прекъсна я развълнувано Нейоми — искаш да кажеш, че ти си го натупала, лельо Рейчъл?

— По дяволите! Разбира се, че не! — отвърна нервно Рейчъл. — Какви глупости ти минават през ума? Но те предупреждавам, че веднага ще натупам една нахална малка лейди, ако не престане да задава глупави въпроси.

— Ама наистина ли съм нахална, лельо Рейчъл? — попита потисната Нейоми, разбрала, че това очевидно не е качество, заслужаващо похвала.

— Да, такава си.

— О-о! — Нейоми поразмисли, а после заяви най-невинно: — Бас държа, че и вуйчо Слейд е нахален и ти затова си толкова ядосана.

Рейчъл си пое дълбоко въздух, преброи до десет и се замисли за това как ли се наказва в Канзас удушаването на двугодишно дете.

— Нейоми — подхвана тя.

— Да, лельо Рейчъл?

— Нито… дума… повече.

— Да, госпожице.

— А що се отнася до всички останали — погледна ги строго Рейчъл — престанете да се хилите така глупаво! Гидиън, Кейлеб и Филип, вървете да попитате вуйчо си дали има нужда от помощ. Може би му трябвате на строежа. А ти, Ева, иди да разбереш дали той и Джонатан предпочитат да си вземат нещо за ядене, или ще се върнат за обяд. Сюзън и Нейоми, вие ще раздигате масата, а ти, Андрю, ще донесеш кофа вода от кладенеца и ще я сложиш да се стопли, за да измием съдовете.

5. "Принцеса Алесандра" - Джули Гарууд, вечерята:

"— Имахте ли време да разговаряте с Алесандра, сине? — запита херцогинята на Уилямшиър.

— Да — отвърна Колин, — ние решихме…

— Да не се женим — изстреля Алесандра.

— Какво, Колин? Мислех, че всичко е вече решено — намеси се бащата.

— Да, решено е — съгласи се Колин. Той се протегна и покри с дланта си ръката на Алесандра,— ще се женим. Алесандра се съгласи да стане моя съпруга.

В този момент тя заклати усилено глава в знак на отрицание, но никой не й обърна капка внимание.

— Приемете моите поздравления — обяви бащата, — Гуенет, мисля, че трябва да вдигнем тост.

— Не мислите ли, че Алесандра все пак трябва да даде съгласието си? — попита Джейд точно в момента, когато нейният свекър се надигаше с чашата в ръка.

Той се отпусна обратно в стола си и отговори:

— О, да, разбира се.

— Тя ще се омъжи за мен — отсече с твърд и непреклонен глас Колин.

Алесандра се обърна към него:

— Не бих искала от теб да правиш такава благородна саможертва. Нали не желаеш да се ожениш без чувства, за някакви си пет години? Кажи ми какво ще стане с плановете ти?

И без даже да дочака отговора му, тя се обърна към чичо Хенри:

— Не искам да се омъжвам за него чичо, и ти беше този, който ми обеща, че ще имам право на избор.

Нейният наставник бавно поклати глава.

— Да, вярно е, че се съгласих да избереш сама кой да стане твой съпруг. А има ли някаква особена причина, поради която отказваш на Колин?

— Той не е съгласен да направи финансово споразумение с мен, тъй като преследва други облаги.

— Облаги! — възкликна Кейн. — Какви например?

Алесандра се изчерви и погледна към Колин с надежда той да даде някакво обяснение. Колин обаче поклати глава и рече:

— Ти започна всичко това, така че сама го довърши. В очите му се четеше явно искрица на злорадство.

— Е, добре — каза Алесандра, изправяйки се, и тъй като не смееше да погледне Кейн в очите след онова, което бе изрекла, насочи погледа си към стената зад него и произнесе:

— Колин желае… интимност.

Всички присъстващи внезапно онемяха след това признание. Настойникът на Алесандра изглеждаше напълно объркан. Той понечи да каже нещо, но като че ли размисли и се отказа.

— А нима повечето бракове не предполагат интимни отношения? — запита Кейн. — Ако правилно съм те разбрал, намекваш за леглото, така ли, Алесандра?

— Да.

— Е, и?

— Моят брак ще е изключение — заяви тя натъртено, след което добави: — Колин не можа да ми предложи женитба преди да разговаря с баща си и сега вече се чувства задължен да го стори, а честолюбието му е засегнато. Ясно е, че иска да се ожени за мен едва ли не по задължение.

Нейният настойник изпусна една дълбока въздишка.

— Аз наистина ти дадох думата си и ако не желаеш да се омъжиш за Колин, нямам намерение да те насилвам.

Херцогинята нервно си вееше с носна кърпа. Тя се обърна към Джейд с думите:

— Скъпа, мисля че вие двете с Алесандра можете да си поговорите насаме. Ти си по-млада от мен и не дотам консервативна, колкото навярно съм аз, а освен всичко все пак става дума за някои женски работи. Струва ми се, че Алесандра напразно таи някакви страхове… от брачното ложе, а аз не мисля, че съм в състояние да й помогна… тоест…

Тя не довърши молбата си. Размахваше твърде енергично кърпата пред лицето си, а то бе станало червено като жарава.

— Майко, вие сте родила две деца и мисля, че в случая е съвсем уместна вашата помощ — намеси се Кейн.

При тези думи Джейд сръга мъжа си в ребрата, за да го възпре преди да се бе разсмял.

— Мисля, че Морган Аткинс ми подхожда — изведнъж отсече Алесандра, — а ако има нужда от моето наследство, ще трябва да приеме моите условия. От своя страна — нямам нищо против кривокраки деца от него.

— След като няма да водиш интимен живот с мъжа си, как, за Бога, тогава въобще смяташ да родиш деца един ден? — почуди се Кейн.

— Мисля си, че в бъдеще… — заекна Алесандра. Тя изведнъж осъзна колко противоречиви бяха заявленията й, но нищо не й хрумна, за да се измъкне от тежката ситуация. Защо пък ще желае мъж, когото дори не познава? Самата мисъл за това я накара да почувства спазъм в стомаха.

— Джейд, мисля, че обезателно трябва да си поговорите двете веднага след вечерята — напомни херцогинята.

— Добре, майко.

— Някой досега разяснявал ли ти е някакви подробности относно съпружеския живот? — попита Кейн.

Алесандра почервеня от гняв.

— Да, разбира се. Игуменката ме е запознала с всичко, което трябва да зная по въпроса. А сега, можем ли най-после да сменим темата на този разговор?

Настойникът й се осмели да запита:

— И тъй, избрала си Морган за свой бъдещ съпруг, така ли? — И след като я изчака да кимне утвърдително, продължи:

— Много добре. Ще го поканим на вечеря, за да поискаме и неговото мнение.

— Бих искал да поговоря с него — заяви Колин — защото считам, че е редно да бъде осведомен.

— Осведомен за какво? — Кейн бе ухилен до уши — знаеше, че брат му е замислил нещо, но едва ли можеше да предположи какво е то. Само в едно бе сигурен — Колин вече бе решил твърдо да се ожени за Алесандра и нямаше да позволи тя да му се изплъзне.

— Е, синко — какво толкова трябва да узнае Морган? — полюбопитства и майката.

— Че Алесандра и аз вече сме спали заедно.

Херцогинята изпусна кърпата си на пода и леко изписка. Джейд стоеше онемяла с полуотворена от почуда уста. Кейн се захили.

Херцогът, който точно в този момент бе отпил глътка вода, се задави, при думите на сина си.

Алесандра притвори очи и с усилие потисна желанието си да се разкрещи.

— Ти си спал с нея? — изрева бащата с пресипнал от задавянето глас.

— Да, сър — отвърна Колин. Гласът му бе повече от любезен и дори жизнерадостен. По всичко личеше, че начинът, по който баща му изрева никак не го бе трогнал. — Всъщност, няколко пъти.

— Как можеш… — гласът на Алесандра пресекна. Тя бе сразена, не можеше да събере достатъчно сили да изрази поне една мисъл.

— Как мога да лъжа така безогледно? — изпревари я Колин. — Нима не знаеш по-добре и от мен: аз никога не лъжа. Ние с теб спахме заедно, нали?

— Всички погледи се насочиха към нея в очакване тя да отрече лъжата.

— Да — прошепна тя, — но ние…

— Боже мили!— извика наставникът й.

— Хенри, моля те успокой се — да не направиш някоя беля — помисли за здравето си, — намеси се херцогинята, като видя как по лицето на мъжа й избиха петна от вълнение. Самата тя несъзнателно продължаваше да размахва ожесточено кърпата пред лицето си, полагайки големи усилия да запази хладнокръвие.

Колин се изтегна в стола си, наблюдавайки нажежената обстановка с известна досада. Кейн просто не бе на себе си от разигралото се шоу. Джейд се опитваше да го накара да погледне по-сериозно на нещата, като продължаваше да го ръга в ребрата.

— Колин, няма ли да кажеш нещо, за да оправиш цялото това недоразумение? — извика Алесандра, така че гласът й да бъде чут от кикота на Кейн.

— Да.

Тя клюмна с облекчение и благодарност. Но, надеждата й, уви, се оказа напразна.

— Ако Морган действително все още те желае за жена, след като му обясня как сме прекарали тази последна седмица, ще призная, че е по-силен мъж от мен.

— Ти нямаш право да му казваш нищо. — Алесандра направи опит да потисне гнева и раздразнението в гласа си. Тя в никой случай не искаше да изгуби достойнството си, но Колин всячески продължаваше да я унижава. Бе изгубила всякакво присъствие на духа, а в гърлото й се сви една топка поради гнева и напрежението, които избиваха в желание да се разкрещи.

— О, но аз съм задължен да обясня ситуацията на Морган — рече Колин, — това е единствено възможната благородна постъпка в момента. Не е ли така, Кейн?

— Абсолютно прав си. Това е единственият избор в случая.

След това Кейн се обърна към съпругата си:

— Скъпа, мисля, че ангажиментът с вашия разговор на четири очи за брачното ложе отпада при тези обстоятелства.

При тези думи Алесандра се втренчи в Кейн. По ухилената му физиономия не бе трудно да се разбере, че той просто й се надсмиваше.

— Мили Боже, какво ли си мисли Натаниел в този момент? Гледа ме от небесата и навярно дълбоко съжалява задето повери дъщеря си в моите ръце.

— Чичо Хенри, баща ми никога не би съжалил за това. — Тя бе вбесена от това, че Колин успя да постави в такова положение и собствения си баща. — Никакъв грях не сме сторили. Аз действително отидох в стаята на Колин и наистина спах при него, но само защото го поиска от мен, а аз бях изплашена до смърт.

Херцогът се хвана за челото и буквално изстена. Алесандра разбра, че ни най-малко не е оправила нещата, а напротив — още повече бе ги забъркала. Затова се опита да започне отново:

— Аз бях облечена — започна тя, — но той…

Щеше да продължи с обяснението за болестта на Колин, за това как се е отзовала на молбата му за помощ, но в този момент той я прекъсна внезапно:

— Аз пък бях съблечен.

— Стига! — изкрещя бащата и удари тежко с юмрук по масата. Кристалните чаши издрънчаха.

Алесандра подскочи от изненада и насочи поглед към Колин. През целия си живот не бе изпитвала такъв силен гняв. Колин съзнателно бе преиначил нещата в своя полза и сега нейният настойник я мислеше за развратница и лека жена. На секундата реши, че най-доброто, което може да се направи е да се оттегли. Тя захвърли кърпата си на масата и понечи да си тръгне. Колин я хвана преди още да бе отместила стола си назад. Той я прегърна с една ръка през рамото и я притегли към себе си.

— Вие двамата ще сключите брак в следващите три дни. Кейн, ти ще уредиш разрешение за брак, без да се обявяват предварително в църквата имената на младоженците. Колин, ти ще си мълчиш за всичко, което се е случило между вас. Няма да допусна да се разруши репутацията на Алесандра заради твоята похотливост.

— Три дни ли, Хенри? — запита Гуенет. — Църквата е ангажирана за съботата. Не можеш ли да поразмислиш?

Хенри поклати глава и повтори твърдо: „Три дни.” Забелязвайки, че Колин все още държи ръката си върху раменете на Алесандра, добави:

— Той не сваля ръце от нея, не виждаш ли?..."

4. "Брачна авантюра" - Джули Гарууд, Сара и епопеята със слънчобраните:

Нейтън се опитваше да се овладее. Той гледаше втренчено Сара, пое си дълбоко няколко пъти въздух и започна да брои.

— Той винаги изглежда така, сякаш иска да убие някого — успокояващо пошепна Сара. Тя скръсти ръце пред гърдите си и положи усилия да изглежда сърдита, а не разтревожена.

Нейтън все още не продумваше нито дума. От погледа му кожата й настръхна. В действителност, той наистина имаше вид, като че ли искаше да я удуши. Да погледне под повърхността, беше я посъветвала леля й! Сара не беше способна на такъв подвиг. Тя успя да издържи погледа на Нейтън само секунда-две.

— Добре — каза тя, — още някой ли опита от супата ми? Това ли е причината, която те е довела до такова състояние, съпруже. Мускулите на челюстта му заиграха. Тя си помисли, че не е трябвало да му задава този въпрос. Това само му напомни за суматохата, която беше предизвикала предния ден. И тогава забеляза, че той държи слънчобрана й. Десният клепач на Нейтън потръпна. Два пъти! Господи, това беше лошо предзнаменования и то благодарение на белите, които беше причинила съпругата му! Той все още не можеше да си позволи да й заговори. После сграбчи ръката й, дръпна я в каютата им и затръшна вратата. След това се облегна на нея. Сара отиде до бюрото, обърна се и също се облегна. Опитваше се да изглежда безгрижна.

— Нейтън, виждам, че пак си разстроен от нещо — започна тя. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи, или имаш намерение да си стоиш там и да ме гледаш? Бог ми е свидетел, наистина злоупотребяваш с търпението ми.

— Злоупотребявам с твоето търпение?

Тя не посмя да кимне утвърдително. Беше изкрещял този въпрос насреща й и тя разбра, че той въобще не се нуждаеше от отговора й.

— Това изглежда ли ти познато? — попита грубо той. Нейтън повдигна слънчобрана й, като продължи да гледа право в нея. Тя погледна слънчобрана и веднага забеляза, че е счупен. — Ти ли счупи хубавия ми слънчобран? — попита Сара.

Тя изглеждаше ядосана. Десният му клепач отново трепна.

— Не, не съм го счупил аз. Когато главната мачта падна, счупи проклетия ти слънчобран. Ти ли развърза въжетата?

— Моля те, спри да крещиш — протестира тя. — Не мога да мисля, когато крещиш насреща ми.

— Отговори ми!

— Може и да съм развързала няколко от по-дебелите въжета, Нейтън, но аз имах основателна причина да го направя. Това е един много скъп слънчобран — добави тя и посочи към него. — Беше се заплел във въжетата и аз се опитах да го… Нейтън, какво става, когато се развържат въжетата?

— Става това, че загубихме две платна! - Тя не проумя какво й казва.

— Ние какво?

— Две платна са унищожени!

— И затова си толкова разстроен? Съпруже, на борда на тази лодка имаш поне още шест дузини платна. Сигурно…

— Кораб! — изрева той. — Това е кораб, а не лодка!

Тя реши, че ще е по-добре, ако направи опит да го предразположи.

— Исках да кажа кораб.

— Имаш ли още от тези неща?

— Казват се слънчобрани — поясни тя. — Да, имам още три.

— Дай ми ги. Още сега.

— За какво са ти? — попита тя и изтича към сандъка си, защото той пристъпи заплашително към нея. — Не мога да си представя защо ти трябват моите слънчобрани — прошепна Сара.

— За да ги хвърля в океана. С малко късмет сигурно ще осакатят някоя и друга акула. — Не можеш да хвърлиш слънчобраните ми в океана. Те са в тон с роклите ми, Нейтън. Те са направени за… би било грехота да ги загубя… ти не можеш… — тя не завърши тирадата си, защото почти се разрида.

— И защо, по дяволите, да не мога?

Той вече не крещеше. Тя би трябвало да бъде щастлива, но не беше. Нейтън й се струваше твърде коравосърдечен, за да го харесва.

— Обясни ми защо искаш да изхвърлиш слънчобраните ми? — настоя тя. — След това мога да ти ги дам.

Тя извади двата слънчобрана, а третия напъха на дъното на сандъка, решила да го скрие от него. Но когато се изправи и се обърна към него, притискаше до гърдите си и трите слънчобрана.

— Тези чадъри са опасни, ето защо.

Тя не му повярва.

— Как могат да бъдат опасни?

Сара го гледаше така, сякаш той беше загубил разсъдъка си. Нейтън поклати глава.

— Първият от тях осакати хората ми, Сара — започна той.

— Само Айвън беше контузен — поправи го тя.

— Следствие на което ти сготви онази проклета супа, която извади от строя останалите моряци от екипажа ми — възрази той.

Тук той имаше основание, трябваше да признае тя, но според нея, беше крайно нелюбезно от негова страна да повдига отново въпроса за супата й.

— Вторият слънчобран повреди кораба ми — продължи той. — Не си ли забелязала, че не се движим? Трябваше да пуснем котва, за да се заловим с ремонта. Ето защо проклетите ти чадъри ще отидат на дъното!

— Нейтън, не исках да причиня всички тези злополуки. Държиш се така, като че ли съм го направила нарочно.

— А не е ли нарочно?

— Не! — извика тя. — Господи, ти ме обиждаш!

Той искаше да налее малко разум в главата й. Тя започна обаче да плаче.

— Престани с тези сълзи — каза той.

Сара не само че продължи да плаче, но се хвърли в ръцете му. Дявол да го вземе, той беше причината, за да се разплаче, мислеше Нейтън, и тя трябва да му е сърдита, поне малко, нали?

Нейтън не знаеше какво да прави с нея. Слънчобраните й се пръснаха по пода около краката му, а тя се притискаше отчаяно към гърдите му и ридаеше. Сълзите й намокриха ризата му. Той я прегърна и я притисна до себе си, като се питаше защо, по дяволите, му се иска да я утеши.Тази жена едва не разруши кораба! Той я целуна. Тя се сгуши в него и спря да плаче.

— Знаят ли другите, че аз разбих кораба?

— Не го разби — измърмори той. Господи, гласът й звучеше толкова жаловито.

— Но мъжете мислят, че аз…

— Сара, за ден-два ще установим повредата — каза той.

Това беше лъжа, защото щеше да им отнеме най-малко седмица да видят какво трябва да се ремонтира, но той не й каза истината, за да намали тревогата й.

Нейтън реши, че е изгубил ума си. Неговата съпруга непрекъснато създаваше хаос, още от мига, в който стъпи на кораба му! Той я целуна но косата и започна да разтрива гърба й. Тя се облегна на него.

— Нейтън?

— Да?

— Персоналът ми знае ли, че аз съм причинила тази повреда?

Той извъртя очи нагоре. Нейният персонал, наистина!

— Да, знаят.

— Ти ли им каза?

Той затвори очи. В гласа й имаше такъв упрек! Сигурно си мисли, че той е непочтен към нея, предположи той.

— Не, не съм им казал аз. Те видяха слънчобрана, Сара.

— Искам да ме уважават.

— О, те те уважават — заяви той. Гласът му беше загубил ядовитата си хапливост. Тя долови веселите нотки и почувства как в гърдите й се надига вълна от надежда, докато той не добави:

— Следващото, което очакват от теб, е да им докараш чумата. Тя помисли, че той се шегува с нея

— Не мога да повярвам на тази глупост — отговори тя.

— О, да, така е — каза той. — Те се басират за това, Сара. Някои мислят, че първо ще е едрата шарка, а след това чумата."

3. "Златокосият великан" - Джоана Линдзи, котката на Ранулф не си поплюва и си маркира терена:

"

Голям потрес изпита Рейна на сутринта. Тя се събуди от сладкия сън и непосредствено пред погледа й се изпречи задницата на една котка. Не осъзна веднага кое е това нещо, което й се пъха в лицето, но само миг по-късно разпозна предмета — право в носа я лъхна отвратителна воня. Тя изкрещя и изскочи от леглото. Обърна се и видя как противното животно се настани на възглавницата й. В този момент обаче погледът й бе прикован от мъжа й.

Нейният страховит писък събуди Ранулф и с рефлекса на стар войн за части от секундата той се озова до леглото й с меч в ръка. Очевидно не разбра от какво се е уплашила Рейна и се вторачи в нея с неразбиращ поглед.

Настроението на Рейна не се подобри ни най-малко. Нещо повече — фактът, че и двамата са голи, я затормози още повече.Освен това в младата жена все още бушуваха спомените от изминалата нощ. Бе в такова състояние на духа, че когато Ранулф я попита какво я е разтревожило, тя отговори с първата глупост, която й дойде на ум. Котката бе виновна за всичко и щеше да си плати скъпо.

— Това коварно животно си пусна душичката право в лицето ми.

Ранулф не се засмя на думите й. Искаше й се да се засмее, тъй като по този начин напрежението сигурно щеше да спадне, но вместо това той напъха шпагата обратно в ножницата и се върна обратно в леглото. Мълчанието му я смути и разбуни темперамента й. Като капак на всичко той взе лейди Ела в ръце и я загали нежно.

— Е? — попита тя раздразнително.

— Какво „е"? Това е нещо съвсем нормално. Животните пърдят също като нас, хората.

— Тя… — Рейна забоде пръст в козината на злодейката, — тя го направи нарочно, знам аз.

— Смешна работа! Ти защо мразиш котките?

— Не ги мразя. Обичам котки. Мразя обаче този звяр и отказвам да спя с нея в едно и също помещение. Или тя, или аз."

2. "Пламъкът и цветето", Катлийн Удиуиз, непростима грешка на човек от персонала, която почти му струва главата:

И двете жени стояха с гръб към вратата и не можеха да видят кой влиза. С измачканата рокля и широката престилка Хедър не се отличаваше от шетащите наоколо слугини. Непознатият, който се приближи изотзад, можеше спокойно да реши, че е някоя дребничка и много стройна негърка. Тъкмо тази съдбоносна грешка направи господин Бартлет, когато се вмъкна през вратата и видя Хедър, застанала до старата негърка. Тихо се приближи още повече. Хедър забеляза присъствието му чак когато той я плесна яко с длан по задника и гръмогласно избоботи:

— Я какво екстра парче си намерих. Дърто, хайде, разкарай се от тук и кажи на господаря си, че господин Бартлет е дошъл и иска да говори с него. Е, няма нужда много да бързаш. Докато те няма, аз ще си поиграя хубавичко с това очарователно малко дяволче.

Пребледняла от гняв и уплаха, Хедър се обърна с рязко движение. И Хети се беше обърнала, вперила ужасен поглед в нашественика. Бартлет се посмути като видя цвета на кожата на по-младата, но продължаваше да е убеден, че си има работа с някое от слугинчетата. Не подозираше, че току що е обидил една Бърмингам. Като видя деколтето на Хедър, той облиза лакомо устни. Ухили се от ухо до ухо. Хвана я грубо за ръката.

— Е, съкровище, както гледам и преди мене вече те е яхал някой. Господарят ти навярно, а? Има вкус, не може да му се отрече. — Той посочи към вратата, за да накара Хети да се махне. — Марш, дъртофелнице, туй, дето го имам предвид, е за бели. Господарят ти сигурно няма да има нещо против и аз да се пооблажа. — Беше вперил присвити очи в негърката И те съветвам да не дрънкаш много-много, че ще ти изрежа езика от черното гърло.

Хети и Хедър си възвърнаха едновременно дар слово. Хедър се опита да се освободи и извика:

— Как си позволявате, как си позволявате?

Хети хвана оставената наблизо четка, насочи я към Бартлет и изкрещя:

— Веднага я пуснете и се измитайте, бял боклук неден! Моят мастър Брандон ще ви направи на кайма.

Бартлет пристъпи напред и вдигна ръка да стовари ядно юмрук върху негърката. Но бе нападнат внезапно изотзад. Хедър също го удари на свой ред по лицето.

— Изчезвайте, веднага изчезвайте! — извика тя, извън себе си.

Бартлет се хвана, замаян, за ударената буза и я изгледа злобно:

— Проклета женска! — изруга той.

Тя вдигна гордо глава и го изгледа високомерно. Посочи му вратата:

— Напуснете веднага къщата! — каза тя заповеднически — и да не сте посмял да стъпвате повече тук!

Той я привлече с брутално движение към себе си.

— Брей, пък много си позволяваш като за слугинче, нищо че си хубава.

Хедър барабанеше с юмруци по гърдите му, опитваше се да се освободи от яките му като стомана ръце. Той само се разсмя и я притисна още по-силно в потната си прегръдка.

— Сигурно имаш намерение да браниш дъртата, нали глупаче? — хилеше се той. — Да, ама не се захващаш правилно. Единственото, което можеш да направиш, е да си мила с мен. Защо да не получа същото, каквото и господарят?

В същия миг Хети го цапардоса с четката, а Хедър вдигна крак и заби с всички сили тока си в крака му.

Бартлет изпита двойна болка, загуби равновесие, олюля се и падна по гръб на пода. Като зърна старата негърка, която продължаваше с кръвясали очи да го налага с четката и малката дива котка, която явно се канеше да му издраска очите, той се надигна и хукна да бяга. Но в бързината си на терасата се просна още веднъж в цялата си дължина. Стана, пое си дъх, бесен от ярост, че се остави две нищо и никакви слугини да се държат така безсрамно с него и да го накарат да бяга. Какъв позор — две жени. Младата го гледаше сега от горното стъпало пред пътната врата. Очите й пламтяха от гняв.

— Хайде, ставайте и изчезвайте веднага, ама по-бързичко! — изкрещя тя гневно, — или! — тя вдигна многозначително вежди — или господарят ще ви накара да хукнете презглава.

— Мръснице проклета! — викна й той, — ще ти дам да се разбереш… Беше се надигнал и се приближаваше заканително към нея, но четката се размахваше на педя от лицето му и го ръсеше с мръсни капки. Хети дръпна Хедър зад себе си и гласът й трепереше от яд, когато се обърна подчертано бавно и натъртено към него:

— А сега чуйте, господин Бартлет, — ако се опитате да докоснете още веднъж госпожа Бърмингам, така ще ви цапардосам с четката по главата, че ще оглушеете и ще ослепеете.

Мъжът не успя да отговори, защото чу зад гърба си бързи стъпки. Обърна се и видя господаря на Хартхевън да се приближава към него, почервенял от яд. В този миг Бартлет най-сетне проумя каква каша е забъркал. Беше обидил съпругата на един Бърмингам и то не на кой да е Бърмингам, ами точно на Брандон Бърмингам, добре известен с бързия си гняв. На Бартлет му побеляха даже устните и той застана като вцепенен. Единственото, което изпитваше беше страх. Беше чувал предостатъчно за Брандон и разбираше какво го чака.

Брандон виждаше мъжа пред себе си като през червено було, единственото му желание беше да чуе как кокалите на този тип изпращяват в ръцете му. В следващия миг вече го удряше. Юмруците му улучиха дясната вежда на Бартлет и я разкъсаха. Мъжът се завъртя около оста си и падна. Брандон понечи отново да го удари, но Бартлет скочи с учудваща пъргавина и хукна през глава към колата си с бързина, невероятна за неговата възраст и дебелина. Брандон нямаше намерение да го остави толкова лесно да му се изплъзне и се накани да го преследва, когато на преден план се появи Джеф. Той разбра веднага, че брат му е обезумял от гняв и се хвърли да го спре. Братята се отърколиха на моравата и почнаха да се боричкат, а още преди Брандон да може да стане и да продължи преследването, колата на Бартлет вече беше префучала край него.

Брандон бързо се успокои. Отупа дрехите си, прокара пръсти през косата, обърна се и подаде ръка на Джеф. Гневът му отстъпи пред грижата за Хедър. Той побърза да отиде при жена си, който се хвърли със смях и сълзи в прегръдките му. Целуваше го трескаво, вдигна края на престилката, за да избърше и лицето му, и сълзите си. Очевидно беше изживяла шок, по друг начин не можеше да се обясни бурната й реакция. Брандон я отведе до стола люлка, опита се да я успокои.

Хети му разказа какво се бе случило. Като я чу, Брандон почти съжали, че не е последвал първия си импулс и не е пречукал този човек. Изруга високо и стана, сякаш готов да навакса изпуснатото.

Хедър веднага го разбра и сърцето й се разтуптя още по-силно.

— Недей! — каза тя умоляващо и го хвана за ръката, — моля те, Брандон. — Тя го привлече към себе си и сложи ръката му на корема си. Той усети как бебето шава и я погледна в очите. — Днес имах достатъчно преживявания — продължи тя изморено, — хайде да се прибираме в къщи.

1. "Софи" - Хедър Кулман, няколко момента

Започвам с лудницата предизвикана от малкия пумияр Минг - Минг

" Никълъс спря рязко пред прага на вратата на конюшнята и изруга, щом разбра какво става навън. Лудница. В двора на конюшнята цареше истинска лудница. Софи, която в този момент го догони, уплашено извика.

Сивият жребец на маркиза препускаше из двора, а сребристата му грива и опашка се носеха като призрачна мъгла.

Минг-Минг тичаше след него. Тя лаеше яростно и се опитваше да ухапе жребеца по глезените.

И най-сетне наистина успя да забие малките си зъбки.

Конят изцвили и ритна.

— Минг-Минг отскочи встрани страхливо; истинско чудо беше, че копитата на ядосания жребец не й пръснаха черепа.

— Бау-бау! — изпищя Хелън и се хвърли напред, забравила всичко друго, освен желанието да спаси малката си любимка.

Маркизът седеше насред двора, където бе хвърлен, и поклащаше глава, сякаш се опитваше да дойде на себе си.

— Татко! — извика Никълъс и се спусна към него.

— Нищо ми няма — промърмори той, — но със сигурност няма да мога да кажа същото за Хелън, ако не се заемеш незабавно с нея.

Линдхърст проследи погледа му; Хелън бе стиснала опашката на коня и тичаше след него, като се опитваше да го накара да спре. Той подскочи; младата жена политна назад и падна. Ужасен, че може да види как я прегазват пред очите му, графът се хвърли към тях и за малко не бе съборен от пощурелия жребец, когато вдигна своята гостенка и я притисна към себе си.

— Бау-бау! — пищеше тя, като се опитваше да се освободи.

Кучето се движеше зигзагообразно между краката на коня, лаеше, ръмжеше и избягваше копитата му с изумителна ловкост.

Хелън заби лакът в ребрата на своя спасител. Той я стисна още по-силно, за да я обездвижи, и извика:

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да убиеш и себе си, и животните ли?

— Ами моето бау-бау! — изплака тя.

Докато Линдхърст мъкнеше съпротивляващото се и ритащо момиче на по-безопасно място, от конюшнята изскочиха четирима коняри, две момчета-прислужници в конюшнята и Оливър, главният дресьор. Маркизът, около когото сега се суетеше Софи, извика:

— Забравете за коня! Приберете проклетото куче. Джилбърт ще се успокои сам, щом измъкнете онзи демон изпод копитата му.

— Демон! Как смеете! — изпищя Хелън, като удряше Никълъс. Тъй като той все така отказваше да я пусне, девойката отметна назад глава и го изгледа. — Е, недей само да седиш като дръвник, Линдхърст! Направи нещо! Ако беше поне малко мъж, щеше да спасиш Минг-Минг.

— Както изглежда, Минг-Минг не желае да бъде спасявана. И щях да бъда още по-малко мъж, ако бях позволил да ти смажат глупавата глава — отвърна той, като гледаше как кучето ухапа един от конярите, който се опитваше да го задържи. — Но ако обещаеш да стоиш мирна и да не вършиш повече глупости, като тази да хващаш коня за опашката, ще направя каквото мога. Джилбърт е ценно животно и не желая да се нарани.

— Джилбърт ли? Не ме интересува този зъл кон. Ако в момента някой е в опасност, това е моята Минги.

— Не, твоята Минги е опасността — почти изръмжа младият мъж и я пусна."

Продължаваме с малкото неразположение на Никълъс, горкия, сигурно е много гадно, но пък ужасно забавно:

Почеса се. Това действително би могло да обясни защо скачаше всеки път, като го види. Да, но човек — почеса се по врата — не можеше да разчита винаги на логиката на женския ум. Както знаеха всички мъже, в начина, по който мислеха жените, нямаше нито хармония, нито причина. Колкото до действията им…

Изпълнен с желанието да вие от безпомощност, Никълъс се почеса отново по врата. Беше обаче прекалено погълнат от сърдечните си проблеми, за да обърне внимание на този факт или на това, че езикът му отново беше изтръпнал.

След известен размисъл и усилено чесане той стигна до извода, че можеше да разреши проблема си само по един начин: трябваше да я намери и да я попита направо защо го избягва. А дали тя щеше да му даде задоволителен отговор…

На вратата се почука.

Изнервен от прекъсването, младият мъж извика:

— Влез!

Показа се икономът, задъхан и със зачервено лице, сякаш беше тичал.

— Е? Какво има, Диксън? — изръмжа графът, като се почеса по врата.

Как само сърбеше. Очевидно Джесъп го беше обръснал прекалено гладко тази сутрин.

След като помълча няколко секунди, докато си поеме въздух, икономът рече:

— Хиляди извинения, милорд, но вестителят на лейди Чадуик пристигна и възвести, че нейната карета трябва да се появи всеки момент.

Негово височество се почеса още веднъж; новината определено не му допадна. Без да се опитва да прикрива раздразнението си, той отвърна:

— Благодаря, Диксън. Ще сляза да ги посрещна.

Икономът кимна.

— Много добре, милорд.

И побърза да се върне на поста си.

Докато си представяше какво го очаква, Никълъс се почеса по корема. Това обаче не му донесе облекчение. Влудяващото усещане се усилваше. По дяволите, перачката трябва да се бе престарала с колосването на ризата му.

Младият мъж излезе от библиотеката, като се чешеше ту по една, ту по друга част на тялото. Когато стигна до вестибюла, вече всичко го сърбеше и му ставаше ту студено, ту горещо.

Докато очакваше нещастно Диксън да отвори вратата, той се замисли отново за плодовия сладкиш. Възможно ли бе готвачката да е сложила в него някакъв нов екзотичен плод, който също не му понасяше?

— Милорд! Пристигнаха! Каретата спря отпред — възкликна икономът и отново се изчерви.

Най-голямото желание на графа в момента бе да се разсъблече и да се потопи в пълна с хладка вода вана. Въпреки това излезе на площадката пред главния вход, като се молеше приветствията да бъдат по-кратки. Потисна с усилие желанието да се почеше по гърба и се спусна по стълбите, твърдо решен да изпълни джентълменския си дълг и да помогне на дамите да слязат от каретата.

Първо слезе жена на средна възраст със стилен ансамбъл в черно и лилаво. Никълъс отсъди по цветовете, че това е полутраур и следователно дамата бе овдовялата маркиза. Поклони се любезно и предложи ръката си с думите:

— Лейди Чадуик, предполагам?

Тя пое ръката му с прелестна усмивка на лице.

— А вие трябва да сте лорд Линдхърст. Боже, Боже! В писмото си майка ви ви представяше като изключително красив и впечатляващ младеж, но трябва да призная, че истината надминава многократно думите й.

Той отвърна на усмивката й; тя определено му допадаше. Не само беше приятна и очарователна, ами и доста привлекателна. Ако дъщеря й беше като нея, нямаше да има проблем да си намери достоен съпруг въпреки скандалните обстоятелства около смъртта на бащата. Чадуик очевидно беше голям глупак, за да умре в обятията на някаква лека жена, когато имаше такава съпруга. След като помогна на майката да слезе, младият мъж се обърна отново към каретата и зачака появата на дъщерята.

Появи се жена с измъчено лице, която му бе представена като госпожица Бенинг, камериерката на лейди Джулиана. Изумиха го размерите на лекарската чанта, която носеше; те бяха такива, сякаш бе пристигнала с намерението да лекува обитателите на цялото графство…

Или някой изключително болен пациент. Възможно ли беше момичето да се е поболяло по пътя? Внезапно притеснен, Линдхърст надникна в каретата.

Тъмнина. Не виждаше нищо друго освен тъмнина. Прозорците бяха затворени, щорите — дръпнати. Намръщи се. Боже мили! Вътре сигурно бе адски горещо, като се имаше предвид колко топъл беше денят. Какво си мислеха тези жени? Сигурен, че момичето или е припаднало, или се е задушило, младият мъж погледна отново към маркизата.

Тя се намръщи с досада към каретата.

— Ела, Джулиана — възкликна тя. — Уверявам те, че въздухът тук е изключително здравословен.

Отвътре се чу леко шумолене.

— Абсолютно ли си сигурна? Знаеш колко податлива съм на зараза.

— Абсолютно съм сигурна — отвърна лейди Чадуик.

Никълъс погледна озадачено към госпожица Бенинг.

Тя се усмихна доста неубедително.

— Лейди Джулиана се притеснява, ъъъ… необичайно много за здравето си, милорд.

Линдхърст се почеса под брадичката, докато обмисляше мрачно обезсърчаващата информация. По дяволите. Надяваше се гостенката му да не е от онези скучни жени, които говорят непрестанно за болести и чийто единствен интерес в живота е събирането на последните лекове. Определено пред тях предпочиташе обясненията на госпожица Мейхю за това как се изкормва риба и увлечението на лейди Хелън по Минг-Минг.

Готов за най-лошото, младият мъж отпусна ръка. Какъвто и да беше случаят, най-голямото му желание в момента бе посетителката му най-после да излезе от каретата; едва тогава щеше да има възможност да се върне в стаите си и да се погрижи за сърбежа. Той не само се разпространяваше, ами се и усилваше. Стисна длани в юмруци, за да устои на влудяващото го желание да се почеше. В този момент лейди Джулиана се появи на вратата. Видът й го накара да забрави за момент дискомфорта си.

Всички тези разговори за зарази го бяха подготвили за едно от онези слаби, бледи същества, чиято предпочитана дейност е губенето на свяст. По всичко личеше обаче, че момичето ще живее поне сто години. И не само това, ами и беше красиво. Ако сега Куентин беше тук, той несъмнено щеше да стане роб на прекрасните й червеникаворуси коси и пищна фигура. Графът си припомни изведнъж добрите маниери, пристъпи напред и й подаде ръка.

Девойката потрепери и рязко се дръпна назад.

— Не… моля ви. Аз… аз…

— О, за Бога, Джулиана — извика лейди Чадуик. — Поеми ръката на негово височество и го поздрави както подобава.

Момичето изгледа заинатено майка си.

— Нищо подобно няма да направя. Негово височество се е завърнал неотдавна от града, а всички знаят, че по това време на годината Лондон е пълен със зарази. Всъщност… — Прекрасните й нефритенозелени очи се разшириха, когато ги насочи отново към своя домакин. — Напълно е възможно да има някое ужасно заболяване, без дори да подозира.

Никълъс отвори уста, за да я увери в противното, но в този момент се чуха забързани стъпки и гласът на баща му изгърмя зад гърба му:

— Лейди Чадуик! Лейди Джулиана! Добре дошли в Хоксбъри.

Линдхърст се усмихна с облекчение. Щеше да го остави да се оправя с глупостите на девойчето. На него лично контактът с нея му бе предостатъчен. Освен това червата му започваха да се бунтуват по начин, който не предвещаваше нищо добро.

— Скъпи ми лорд Бересфорд — възкликна лейди Чадуик и засия, когато той целуна ръката й. — Нямате представа колко се радвам да ви видя отново. Надявам се, че здравето на съпругата ви вече е по-добро?

— Какво? Какво? Какво? — възкликна дъщеря й; звуците, които излязоха от гърлото й, напомняха кудкудякане. — Съпругата му болна ли е?

— Тихо, момиче — смъмри я маркизата. — Болестта на нейно височество не представлява опасност за теб. Хайде, излизай от каретата, за да можем да се настаним,”да се измием и да се преоблечем.

„Да, моля те, излез оттам” — умоляваше наум и младият мъж, като скърцаше със зъби, за да устои на силния чревен спазъм. Тъй като знаеше какво щеше да последва, той погледна отчаяно към входната врата. Нямаше шанс да стигне дотам, без да се изложи.

— Не! Не мога… няма да вляза в тази къща! Няма да вляза, щом в нея има болен човек — изпищя лейди Джулиана.

— Ще направиш каквото ти казвам, и то незабавно, или ще те ударя — изрече майка й, очевидно на края на търпението си.

— В такъв случай ще трябва да ме удариш, тъй като отказвам да се доближавам до тази… до тази… до тази чумава къща! Или до тях. — И посочи обвиняващо към двамата домакини. — Ако нейно височество е болна, тогава цялото имение и всичките му обитатели със сигурност са заразени.

— Какви ги говориш, момиче — сопна се лейди Чадуик. — Повече от очевидно е, че Линдхърст и Бересфорд са напълно здрави.

В същия момент Никълъс получи толкова силен спазъм, че изохка и се преви на две. Притисна корема си, отпусна се на едно от стъпалата и застена.

— Помогни ми да вляза вътре, татко. Веднага.

Колин? — Маркизът се озова моментално до него и се взря тревожно в лицето му. — Мили Боже, момче. Какво има? Изглеждаш ужасно. — Приведе се по-близо и изведнъж присви очи. — Господи. Струва ми се, че виждам петна.

— Петна? — изпищя лейди Джулиана. — Това е шарка! Шарка, казвам ви! Трябва да се махнем незабавно оттук!

И младата жена се спусна обратно към каретата. Камериерката извика и я последва.

Лорд Бересфорд въздъхна.

— Очевидно ще трябва да върнете дъщеря си, лейди Чадуик. Страхувам се, че вече и сам Господ не би могъл да я убеди да влезе в къщата.

Маркизата също въздъхна.

— Да. Мисля, че сте прав, милорд.

И започна да се извинява на своя домакин. В това време маркизът обгърна с ръка сина си през кръста и му помогна да се изправи. Притисна го здраво към солидното си тяло и прошепна:

— Внимателно, момчето ми. Всичко ще бъде наред. Искаш ли да изпратя Джулиъс да доведе лекаря?

Линдхърст се вкопчи в баща си, тъй като в този момент го присви нов спазъм. Притеснен, че няма да успее да стигне навреме, той процеди през стиснати зъби:

— Само ми помогни да стигна до стаята си… веднага."

И да завършим със самата Софи и истерията й от талъсъми:

"Софи скочи и изпищя, тъй като някаква тъмна сянка се отдели от дърветата по осветената от луната алея. Тя се спусна надолу, като биеше диво с дългите си черни крила, след това се извъртя и се насочи право към главата й.

Прилеп! Сниши се с писък и клекна; едва не изгуби съзнание при спомена за разказите, които беше чувала от братята на Лидия за тези създания. В един от тях прилеп се заплел в косите на някаква жена и изсмукал всичката й кръв. Да умре от такава ужасна, противна смърт…

Потрепери, притисна бонето си с длани и се приведе дори още по-ниско, убедена, че кръвожадното създание е някъде над нея и се готви да я нападне. Зачака най-лошото…

Умираше от страх и…

Нищо не се случи. Над главата й цареше блажено спокойствие.

Осмели се да погледне към небето. В същия миг във въздуха се разнесе друг призрачен писък, този път от известно разстояние. Малко по-късно гадното същество премина пред пълната луна и тъмният му силует се очерта на фона на бледото кълбо.

Имаше подобна на птица опашка. Да, определено като на птица. А онова острото бе определено човка. Колкото до крилете… ами да, не приличаха ли повече на ястребови, отколкото на прилепови?

Софи се намръщи. Опитваше да си припомни рисунките на прилепи, които бе виждала. И си отдъхна. Да. Това определено не беше прилеп. Не и с такъв размах на крилете. След като се успокои, че е в безопасност, тя вдигна отново куфара, който бе изтървала в паниката си, и бавно пое по пътеката.

Не можеше да каже колко дълго и колко далеч бе стигнала. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че призори трябваше да стигне пътя за Ексетър. По това време фермерите се отправяха към пазара, поне така бе чула да обяснява готвачката на една от слугините, и се надяваше да успее да убеди някого да я закара до града.

А какво щеше да прави, като стигне в Ексетър?

Въздъхна. Не беше мислила нито какво ще прави, нито къде ще отиде. Единствената й цел засега беше да избяга колкото може по-далеч от Хоксбъри…

И от Линдхърст. Срита туфа посребрен от лунната светлина прещип, като си представи, че е главата на негово височество. Отвратителен звяр! Несъмнено бе казал на родителите си коя е и сега я търси с намерението да й отмъсти. Усмихна се, като си го представи как се щура от стая в стая и реве като ранена мечка при всеки неуспешен опит да я открие.

А когато разбереше, че е избягала?

Софи подсмръкна и премести тежкия куфар в другата ръка. Като го знаеше какъв арогантен тиранин е, сигурно щеше да измъкне всички слуги от леглата им, за да се опита да изкопчи от тях информация за нея. Но това нямаше да му свърши никаква работа. Никой не я беше видял, като си тръгна, дори Панси.

За десети път тази нощ девойката благодари на Господ, че съквартирантката й бе отишла на среща със своя ухажор, когато си бе събрала багажа и се бе измъкнала. Отсъствието й не само я бе освободило от нуждата да дава обяснения, ами и й бе спестило един Бог знае колко време.

А времето бе от съществено значение. До такава степен, че бе позволила чувството й за самосъхранение да надделее над суетата и бе избягала, облечена в мръсните слугински дрехи. Ако бе решила да си придаде по-представителен вид, сега сигурно вече щеше да е заключена на тавана в очакване Линдхърст да я заведе в Лондон и да я предаде на правосъдието.

Софи погледна към мръсната и измачкана пола и направи гримаса. Добре де, какво от това, че изглеждаше като някоя повлекана. Поне беше свободна. Ако всичко се развиеше така, както се надяваше, щеше да остане свободна. Просто трябваше да намери някой да я закара до Ексетър. Тогава…

Замръзна на място, разпознала звука.

Далечен тропот на копита…

Вече усещаше потреперването на земята под тънките подметки на обувките си. Вибрациите ставаха все по-силни…

И по-силни… и…

Линдхърст! Изхълца и изтърва куфара. Ами ако наистина беше Линдхърст, спуснал се след нея като зажадняла за кръв хрътка? Ох! Ох! Трябваше да се скрие! Но къде?

Огледа се като обезумяла. Над осветения от луната селски пейзаж се бе спуснала лека мъгла. Вляво се простираше поле с пшеница и натежалите класове се полюляваха от… какво? Нямаше вятър. Не смееше дори да мисли какво се криеше между житата, затова премести поглед надясно.

По дяволите! Все такъв й беше късметът. Това бе пасбище, особено равно и открито, оградено в единия край с жив плет. Простена от отчаяние. Беше обречена. Обречена да прекара остатъка от живота си в затвора, да гние в някоя килия, забравена дори от Бога. Освен ако…

Присви очи и се вгледа в пролуките в живия плет. Може би ако пропълзеше в най-гъстото и затаеше дъх, Лндхърст нямаше да я забележи и щеше да отмине. Тгава щеше да бъде спасена…

Е, поне от графа. Софи потръпна при мисълта за това, което може би я очакваше в гъсталака: таласъми, смъртоносни малки ужасии с отровно ухапване и вечно ненаситни за човешка плът. Братът на Лидия й бе разказал всичко за тях.

Преглътна с усилие; устата й бе пресъхнала. Може би исо клекнеше, щеше да успее да се скрие в тъмнината…

В далечината се появи кръг светлина, който ставаше все по-голям и по-голям.

Проклятие! Онзи ужасен човек носеше фенер. Край на надеждата да се спотаи в мрака.

Не оставаше друго, освен да се скрие в живия плет. И да избира между две злини: таласъмите и Линдхърст. Беше й необходима само една секунда, за да реши.

Излезе от пътя, хвърли се във високата влажна трева и е притисна към земята. Запълзя към плета. Почти беше стигнала, когато… да, наистина беше Линдхърст… премина по пътя. Девойката застина; молеше се той да отмине, без да погледне към нея.

„Продължавай да яздиш. Моля те, продължавай да яздиш, без да поглеждаш насам — мислеше си тя, като гледаше безпомощно как светлината на фенера се приблиава. — Моля те… моля те… моля те…” Затвори очи г абсурдната надежда, че като го изключи от полезрението си, самата тя ще стане невидима за него.

В този момент чу леко изцвилване и тропотът престана.

Мили Боже! Дали не я беше видял? Конвулсивно зарови пръсти в пръстта, а сърцето й лудо заби. Разбира се, че я беше видял. Защо иначе щеше да спира? Сега пече всеки момент щеше да я дръпне и да я поведе към затвора.

И тя, не можеше да направи абсолютно нищо, за да го взпре.

Остана така застинала в продължение на столетия, както и се стори, в очакване светът да свърши за нея. В очакване…

И в очакване…

Продължаваше да чака. Когато не беше в състояние да издържа повече това напрежение, Софи отвори очи и надигна глава, за да види какво става.

За нейно изумление той стоеше неподвижно на гърба на огромния си жребец и се взираше в нещо на пътя. В този момент се приведе и приближи фенера към това нещо, за да го види.

„Какво е това, което му се струва толкова интересно?” — запита се девойката, изнервена от неизвестността. Може би отпечатъци от стъпки?

Пелерината му се омота около него, когато скочи от коня си. Направи го толкова пъргаво, толкова плавно.

Софи беше изненадана. Винаги ли се движеше така грациозно този човек? Сега си даде сметка, че всъщност никога не си бе правила труда да забележи как се движи. А и защо да го прави? Ръстът му го бе белязал като тромав и следователно незаслужаващ да бъде наблюдаван.

„Но съм се лъгала” — призна неохотно пред себе си младата жена, докато го наблюдаваше как успокоява коня. Наистина се движеше впечатляващо добре за един пеликан.

Всъщност движеше се много добре. Гъвкавостта му беше колкото неочаквана, толкова и красива. Не, разбира се, че нямаше да го изрече някога на глас. По-скоро щеше да умре, отколкото да произнесе дори една-динствена похвална дума за…

Внезапно той се отпусна на земята и изчезна зад лекото възвишение край пътя. Тя смръщи чело, а объркването й нарасна. Какво правеше пък сега? Да не би да душеше миризмата й като хрътка?

Вместо да размишлява над този въпрос, Софи се възползва от възможността да достигне целта си. Тъкмо щеше ла пропълзи през дупката в живия плет, когато чу тежко скръцване. Едва не изгуби съзнание от уплаха; изви рязко глава по посока на звука.

Линдхърст стоеше насред пътя и тъпчеше някаква дреха в издут куфар.

Девойката едва не падна от облекчение. Той просто вдигаше куфара й. Той…

Нейният куфар! Боже милостиви. Изобщо беше забравила за него. Тревогата я връхлетя с още по-голяма сила. По всичко личеше, че беше преровил съдържанието му. Несъмнено беше разпознал инициалите, гравирани върху сребърната й четка за коса, и сега знаеше, че тя е някъде наблизо.

Сякаш за да потвърди ужасяващото заключение, Линдхърст я извика. Стори й се вбесен. Като се молеше да успее да се промъкне незабелязано сред живия плет, Софи се сви, опитвайки се да се смали максимално.

Той я извика отново. Вдигна фенера, за да увеличи осветения участък, и тръгна към едната страна на пътя… естествено тази, където се намираше и тя. Без да забавя ход Линдхърст пусна куфара й в края на пътя и тръгна по пасбището.

Приближаваше се все повече и повече и топлият лъч светлина се разширяваше с всяка следваща негова стъпка. Когато от нея го деляха вече само няколко метра, той спря и рече:

— Ще преброя до три, за да ви дам възможност да сложите край на тази глупава игра и да се покажете, госпожице Барингтън. Ако откажете да се подчините, ще бъда принуден да…

Звукът се чу някъде зад него. Той се завъртя и направи голяма дъга с фенера си.

Аха! Това бе възможността, за която се бе молила толкова много. Щеше да влезе сред живия плет с краката напред, за да може да срита таласъмите, ако решат да я нападнат. Вмъкна крака предпазливо, за да не размърда клонките.

Нищо не я нападна. Въздъхна от облекчение. Очевидно бе избрала храст без таласъми. Успокоила се донякъде, Софи се плъзна по-напред. Хвърли неспокоен поглед към Линдхърст, който се взираше в дивия заек, причинителя на спасителното шумолене. Плъзна лявата си ръка зад гърба. Вдигна дясната и започна да я спуска напред…

И още по-напред… все по-напред…

Върху нещо несъмнено живо. В дланта й се впи нещо, което напомняше стотици миниатюрни зъбчета.

Таласъм! Изпищя с всичка сила. Виковете следваха един след друг, тъй като звярът я хапеше отново и отново.

Линдхърст изтърва фенера.

— Софи? — Озова се до нея след секунда; издърпа я от храсталака и я изправи на крака. Тя се отпусна отново, прекалено възбудена, за да може да стои права. Младият мъж я стисна за ръката така, че сигурно й направи синина, и я разтърси. — За Бога, момиче! Ще спреш ли да издаваш тези адски звуци и да ми кажеш какво се е случило?

— Таласъм! — изпищя тя. — Ухапа ме таласъм! Настана пауза, сякаш го бе изумила с ужасяващото

си разкритие, след което графът промърмори:

— Та… таласъм ли?

— Да. Да! — закима девойката, а обезумелият й поглед търсеше смъртоносното създание. — Един от отровните, жадни за човешка плът таласъми, които обитават живите плетове. Той ме ухапа. Ооох! Обречена съм… със сигурност съм обречена — изстена тя.

Докато стоеше така, парализирана от ужас, убедена, че от смъртта я делят броени секунди, Никълъс издаде някакъв приглушен звук, последван от странно свистене. След това я пусна, хвана се за гърдите и избухна в смях.

— О-тровен, ж-аден за човешка плът т-аласъм — смееше се гръмко.

— Не виждам нищо смешно в това! — възмутено изсъска. Софи, като го изгаряше с поглед.

— Ухапал ви таласъм, така ли?

Последва нов смях. Живият плет хвърляше сянка върху лицето му, но белите му зъби проблесваха на лунната светлина.

— Да — сопна се тя, без да обръща внимание на факта, че зъбите му бяха съвършени. — Вие май сте не само грубиян, ами и глух. Или може би сте просто глупав?

Нито едното, нито другото — успя да отвърне през смях той. — Просто ми е смешно, че момиче на вашата възраст все още вярва в приказки. Никой ли не ви е казвал, че не съществуват такива неща като таласъми… или феи… или тролове?

— О? Постави ръце на кръста, като го гледаше с безкрайно неодобрение. — Щом няма такива неща като таласъми, кажете ми, ако обичате, какво тогава ме нападна? Мога да ви уверя, че не беше язовец или заек.

— Най-добре да погледнем, за да разберем. Младият мъж все още се смееше, когато се приближи до изгасналия фенер и го вдигна. Запали го и се върна на мястото на предполагаемото нападение.

— Е, отиваме ли?

Посочи към живия плет. Без да чака отговор започна да се промъква из храсталака, като от време на време поспираше, за да освети с фенера.

Все още убедена в съществуването на митичните таласъми, девойката го наблюдаваше от безопасно разстояние.

След като претърсва известно време гъсталака, Линдхърст се отпусна на колене и издаде едно ликуващо „Аха!”. Остави фенера на земята и се зае да оглежда нещо, но какво, Софи нямаше представа. Той изкомандва тихо:

— Елате да видите вашия таласъм, госпожице Барингтън.

— Какво е това? — попита тя; нямаше желание да се приближава.

— Ами ако наистина беше таласъм? Или нещо също толкова лошо като змия или прилеп? Графът изпъшка нетърпеливо. — Вече ви обясних — вашият таласъм."

Само искам да допълня, че цялата книга е невероятно забавна, и можех да си спретна класацията само с откъси от нея

Който гласувал, гласувал, край на класацията за най-смешните моменти. Ето ги и двете окончателни десетки.

Започвам с общата:

10. "Ад и Рай" - Джудит Макнот, с 10 точки, и по-точно моментът, в който Елизабет и Лусинда пристигат в дома на Иън.

9. "Дамата на лорда" - Чарлин Крос с 11 точки, сцената с отровно зелената баня на Алек

8. "Сърце от лед" - Джуд Деверо, с 12 точки, има ли смисъл от коментар - първото моминско парти в историята

7. "Принцесата" - отново Джуд Деверо, с 13 точки, няколко момента, но всичките са част от невероятното дразнение, което предизвиква Арайа

6. "Златокосият великан" - Джоана Линдзи с 17 точки, събрани не от Ранулф и Рейна, а от пръдливата им котка

5. "Брачна авантюра" - Джули Гарууд с 24 точки, запознанството на Колин и Сара

4. "Софи" - Хедър Кулман, с 28 точки, и по-точно годежните неволи на Никълъс.

3. "Цената на Рая" - Катрин Каултър с 29 точки, Херцогинята ревнува

2. "Брачна авантюра" - Джули Гарууд, с 32 точки, този път се сблъскваме с епопеята на дъждобраните

1. "Принцеса Алесандра" - отново Джули Гарууд, с 36 точки, а книгата е представена с милата семейна вечеря, след която Колин и Алесандра се заподготвяха трескаво за сватба!

Очаквана подредба, жалко за "Мъжът на моите мечти", беше посочена във всяка класация, но уви с различни моменти, и не успя да се класира в големите 10.

И втората ни класация - тази за Малори:

10. "В плен на моите желания" - 11 точки - Джеймс и Дрю са здраво завързани от пиратите и Джеймс отново проявява убийствения си хумор!

9. "Твоята магия" - 12 точки, култов момент -Ейми се обяснява в любов на Уорън...пред Джеймс и Антъни (и почти докара сърцебиене на мъжествените си чичовци)

8. "Покорителят" - 13 точки, моментът, който аз наричам "Колко е силна кръвта на Малори" - семейната сбирка в дома на Антъни, когато Джеймс и Тони се съюзяват срещу бедния Никълъс!

7. "Твоята магия" - 14 точки, разговорът за цветята между Джордж и Ейми

6. "Покорителят" - 15 точки, Джеймс яде бой от братята Андерсън и след това е "щастливо" женен

5. "Отровни думи" - 19 точки, Дерек хвърля бомбата и съобщава пред семейството желанието си да се ожени за Келси!

4. "Нежен бунт" - 23 точки, Алкохолното отравяне на Джеймс и Тони, хубава почерпка беше!

3. "Подаръкът" - 24 точки, ще го кажа така "Весела Коледа"-моментът

2. "Покорителят" - 29 точки, на крачка от върха застава Антъни в момента когато разбира че Джеймс се е оженил

1. "Твоята магия" - 31 точки, отново Джеймс и Тони, но този път им съдейства и Уорън, чичовците на Ейми най-после проумяват защо е нещастен Уорън и в кого е влюбен!

Страхотни класации, благодаря на всички които се включиха. Тази седмица нещо далич по-лесно, без цитати...Темата е десетте най-добри романа на рицарска тематика!

Страхотна класация както винаги,Пете...да се върнем няколко века назад във времето...За съжаление обаче ще се включа само с шест позиции,тъй като не съм чела много книги за рицари.

1. „Златокосият великан” – Джоана Линдзи

2. ”Най-силната магия” – Елизабет Лоуел

3. ”Преплетени сърца” – Джоана Линдзи

4. ”Смелият ангел” – Кат Мартин

5. ”Заложница на Дракона” – Джоана Линдзи

6. ”Отмъстителят” – Тереза Медейрос

Редактирано 6 ноември 200916 г. от The Duchess (преглед на промените)

И аз да се разпиша. Тази класация е по-бърза за съставяме, а и ми беше много приятно да си припомня книжките на тази тематика, които съм чела.

1. "Удоволствието на краля" - Шанън Дрейк /Страхотна книга, сблъсък на силни характери, наложен брак, хумор, от всичко по малко. /

2. "Най-силната магия" - Елизабет Лоуел /За съжаление не съм чела останалите две от трилогията, но този роман ми е любим от години./

3. "Черният рицар" - Кони Мейсън /Умирам си за момента с разговора с краля и разкритието за бебето, много сладурско./

4. "Златокосият великан" - Джоана Линдзи /Джоана си е Джоана, страхотен хумор и умело пресъсдадена история./

5. "Преплетени сърца" - Джоана Линдзи /Главната героиня е страшен образ. :(/

6. "Заложницата на дракона" - Джоана Линдзи /Малко тежка, но много хубава книга./

7. "Бриджит" - Джоана Линдзи

8. "Розите на страстта" - Валери Лорд

9. "Розовата кула" - Валери Лорд

Всъщност има още доста книги за рицари, но уви, още не съм стигнала до тях. Затова ще чакам с нетърпение и другите класации, за да разбера какво не трябва да пропускам от тази сюжетна линия.

О, аз знам много рицарски книги, те са ми любими. Доста трудна класация но ето:

1. "Арабският принц" Вирджиния Хенли (Тази е просто страхотна книга, и освен главните има още една двойка и все едно четеш две книги. Сюжета е динамичен и интересен, определено най-хубавата рицарска книга която съм чела)

2. "Недокоснатата" Елизабет Лоуъл (Чудих се коя от трите книги в пореицата да сложа, и "Недокоснатата" надделя. Наистина много хубава книга )

3. "Проклетникът" Джил Барнет (Много яка книга също. Колко съм се смяла с опитите на главния и главната да се разберат. Още като малка му правеше сумати номера, а той скърцаше със зъби и се чудеше как да я хване и да я надере едно хубаво. Страшно забавна книга)

4. "Вярвай" Виктория Александър (Първата книга с рицари която съм чела )

5. "Гняв" Кристина Дод (Една от най-силните книги на Кристина Дод. Главната героиня, която лъже, че детето което отглежда е нейно, и заради това е преживялал унижения и убиди, и главният, който се лута между дълга и любовта. Хубава беше )

6."Златокосият великан" Джоана Линдзи (Мисля, че няма нужда от коментар )

7. "Лъвското сърце" Кони Мейсън (Кони си е майсторка, книгата е много яка, само тва име на главния "Лъвското сърце" направо Иначе книгата бива )

8. "Черният рицар" Кони Мейсън (И аз като Тихи много се радвам на частта с бебето )

9. "Розите на страстта" Валиери Лорд (Хах тук няма да забравя момента в който главния върна главната на семейството й. Беше запомнящо се )

10. "Отмъстителят" Тереза Медейрос (Като изключим момента, когато главния влачеше на въже главната зад коня си, книгата беше хубава)

О, аз знам много рицарски книги, те са ми любими. Доста трудна класация но ето:

5. "Гняв" Кристина Дод (Една от най-силните книги на Кристина Дод. Главната героиня, която лъже, че детето което отглежда е нейно, и заради това е преживялал унижения и убиди, и главният, който се лута между дълга и любовта. Хубава беше )

Ха! Знаех си аз, че детето не е нейно! Аз снощи започнах да я редактирам и съм едва на 40 страница, но книгата е мнооого интересна!

Ето я и моята класация - много обичам рицари:

1. "Обещанието на розата" - Бренда Джойс

2. "Удоволствието на краля" - Хедър Греъм

3. "Светлина в мрака" - Кристина Дод

4. "Войнствена любима" - Тамара Лий

5. "Смелият ангел" - Кат Мартин

6. "Завоевателят" - Бренда Джойс

7. "Отмъстителят" - Тереза Медейрос

8. "Джудит" - Джуд Деверо

9. "Лъвът" - Кони Мейсън

10. "Вълкът и гълъбицата" - Катлийн Удиуиз

Ами тези ще са, въпреки че съм чела още много и все хубави

Рицарските романи определено са ми голяма слабост. Може би заради самата епоха на корави, здрави, смели до безрасъдство мъже. Но когато цялата тази груба мъжка сила е съчетана с невероятна нежност и загриженост към любимата жена, романа става направо неустоим.Обожавам да чета за нежни грубияни,каквито са главните герои в повечето рицарски романи и за невероятно дръзки и чаровни жени, притежаващи силен дух и борбеност, достойни за възхищение В класацията, която сглобих, всички главни герои спокойно мога да ги определя точно от тази разновидност. И т.к. рицарската тематика ми е сред любимите, се оказа, че голяма част от романите вече съм ги включвала в предишни класации, някои съм ги повтаряла неуморно - чак до втръсване (извинявам се, за което)

1. "Любов и грях", Аманда Куик (това е единствения преведен на БГ роман на авторката за рицари, но и тук тя не изневерява на неповторимия си стил. Ако на някой му се чете рицарски роман, който е и забавен и прелива от хумор от нестандартни герои с нестандартни хобита, това е романа за него. Четете и се забавлявайте Боже,звучи като реклама )

2. "Преплетени сърца", Джоана Линдзи

3. "Войнствена любима", Тамара Лий.

4. "Гняв", Кристина Дод. ("Светлина в мрака") Пете, извинявай, мила, ама много си ги обичам и двата романа,та не можах да реша кой е по-по-най. В крайната класация вземи, който искаш от двата

5. "Графинята и сребърния меч", Хедър Греъм (Един от най-любимите ми романи от тази авторка)

6. "Лъвското сърце", Кони Мейсън

7. "Лилията и леопарда", Сюзън Уигс

8. "Постеля от рози", Хедър Греъм

9. "Отмъстителят", Тереза Медейрос

10. "Лъвът", Кони Мейсън

П.С. Щеше ми се да включа в класацията и други великолепни рицарски романи: Среднощен бродник и Годеницата на лъва от Ирис Йохансен, Вълкът и гълъбицата- Катлийн Удиуиз, Честта на рицаря-Кони Мейсън, Обещанието на розата-Бренда Джойс. А колко ли още разкошни романи на тази тематика има, които никога няма да видим на БГ

Редактирано 7 ноември 200916 г. от bobych (преглед на промените)