1.Ив и Пийбоди(„В смъртта”)-първото място естествено е за уникалната полицейска двойка. Имат преплетени професионални и лични отношения .Тяхните разговори са винаги забавни.Уж невинната Пийбоди редовно нервира и „работи” шефката си.

2.Гейдж и Малик(Среднощен бродник-Йохансон)-друга любима двойка.Много се кефя,че в книгата е очевидно голямото им приятелството .А не „те са големи приятели” и точка!

3.Стефан ,Лазар и Василий(Кардиния-Линдзи)-непомня защо ,но са ми останали в главата като интересна тайфа.Може би заради комичните моменти .

4.Мегън и Тифани(Мъжът на моите..). Тук дублирам с №2.

А и няма теми по които да не говорят,дори и забранените по онова време.

5.Марго,Кейт и Лора(трилогия „Мечтите” на Нора Робъртс )-по същите съображения и комбинацията от толкова различни характери.

6.Бен и Ед-двамата детективи на Нора Робъртс.Много приятни,различни и забавни с отношениата си.Особено Ед със страха си за здравето.

Тук съм под влияние на скоро четена книга.Няма как.

7.Фийби, Порша и Оливия-много свежи героини.Приятно различие от останалите исторически,където жените са слаби,реват и пищят.

8.Пърси и Джеръми(и другите)-цялата групичка от сетени младежи,които Пърси редовно поставя в интересни ситуации.

9.Падналите Ангели-жалко,че отношенията им не са по-детайлно развити.

10.Антъни и Джордж Армхърст ( Малори)-тук малко си измислям(почти нямат отношения,които да се „видят”),но карай.

10.Фийби,Порша и Оливия-Годениците-Дж,Фийдър 9.Стефан,Лазар,Серж и Васили-Кардиня-Дж.Линдзи 8.Идън и Кен-Сърце от лед-Дж.Деверо 7.Мегън и Тифани-Шеринг Крос-Дж.Линдзи 6.Робин и Марго-Падналите ангели-Мери Джо Пътни 5.Мадлин и Елинор-Още един скандал-Кристина Дод 4.Ерика и Тургайз-Отдай ми любов-Дж.Линдзи 3.Гален и Саша-Златния варварин-Айрис Йохансен 2.Гейдж и Малик-Среднощен бродник-А.Йохансен 1.Далас и Пийбоди;Рурк и Самърсет-...в смъртта-Н.Робъртс

Моя топ 10:

1- Малъри, Дейна, Зоуи също и Флин, Джордън, Брад (Ключове - Нора Робъртс) На първо място са 3 приятелки и 3 приятели от същата поредица на Норчето, момичетата си паснаха и за кратко време станаха много добри приятелки, а дългогодишното приятелство на мъжете си е просто за завиждане

2- Бейли, Грейс и Емджей (Звездите на Митра - Нора Робъртс)

3- Стефан, Лазар и Василий (Кардиния - Джоана Линдзи)

4- Александра и Елизабет (Последствия - Джудит Макнот)

5- Уитни и Никълъс Дьовил (Уестморланд - Джудит Макнот)

6- Мегън и Тифани (Мъжът на моите мечти - Джоана Линдзи)

7- Всичките паднали ангели (Падналите Ангели - Мери Джо Пътни)

8- Фийби,Порша и Оливия (Годениците-Джeйн Фийдър)

9- Идън и Кен (Сърце от лед - Джуд Деверо)

10- Джеймс и Конрад (Малори - Джоана Линдзи)

След много умуване, най - сетне моята класация: 1. Никълъс, Рафаел, Люсиен и Майкъл, а покрай тях и Робин, Кенет и Стивън (Падналите ангели - Мери Джо Пътни) - наистина достойни за възхищение мъже, кой от кой по - прекрасен....всеки със свои качества и недостатъци, но неизменно добри приятели, които разчитат един на друг!!! Има защо да са ми фаворити!! 2. Порция, Фийби и Оливия (Трилогия за годениците - Джейн Фийдър) - едни от най - хубавите книги на авторката отразяващи едно прекрасно приятелство между три красиви, но много различни жени!!! 3. Нейтън и Колин ( Джули Гарууд) вече доста сме говорили за тази двамата, така че..... 4. Рейн и Доминик (Gypsy lord и Сладко отмъщение - Кат Мартин) определено страхотни мъже и много близки приятели....за съжаление книгата за Доминик не е преведена на български, но Сладко отмъщение е страхотна и след като я прочетох ми станаха любимци!!! 5. Маркъс и Норт Найтингейл ( Legacy trilogy - Катрин Каултър) 6. Люсиен, Джак и Улф (Магията на страстта - Мари Спенсър) - изключително интересни мъже, в книгата се проследяват техните приятелски отношения и са много симпатични....има отделна книга за Джак, но тя също не е преведена! 7. Роухън и Филип (Baron series - Катрин Каултър) 8. Мегън и Тифани (Мъжът на моите мечти - Джоана Линдзи) супер симпатични героини....и то просто няма как да ги подмина!!! 9. Стефан, Лазар и Василий (Кардиния - Джоана Линдзи) 10. Кен и Идън (Сърце от лед - Джуд Деверо) Това е засега от мен, чакам с нетърпение следващата класация! Целувки!

Хм, аз се сетих само за 9 позиции, може би защото не включих поредицата за Малори, там всички са ми любимци, нямаше смисъл да ги изреждам отново.

1. Стефан, Лазар, Серж и Василий (Кардиния - Джоана Линдзи) /Тези тримцата са уникално забавни и в двете книги!/

2. Никълъс, Рафаел, Люсиен и Майкъл, плюс Стивън (Падналите ангели - Мери Джо Пътни) /Още не съм изчела съвсем всичко от поредица, но три от пет преведени книги мисля, че ми дават правото да ги наредя на това място./

3. Нейтън и Колин (Джули Гарууд) /Доста обсъждани герои.../

4. Маркъс и Норт Найтингейл (Legacy trilogy - Катрин Каултър) /Май повече Норт ми е любимец в случая... :)/

5. Порция, Фийби и Оливия (Трилогия за годениците - Джейн Фийдър) /Отново едно уникално трио, доста пъстроцветно, но все пак сплотено./

6. Кен и Идън ("Сърце от лед" - Джуд Деверо) /Горкия Идън, какво ли не му се наложи да преживее в следствие на това приятелство и съдружие./

7. Дерек и Лили ("Мечтая за теб", "Then Came You" - Лайза Клейпас) /Очаквам с нетърпение да прочета и книжката за Лили, защото "Мечтая за теб" е доста непред в предпочитанията ми./

8. Мегън и Тифани ("Мъжът на моите мечти" - Джоана Линдзи)

9. Люсиен, Джак и Улф (Магията на страстта - Мари Спенсър) /Мога да кажа, че основно приятелството представено между тези тримата, ме накара да харесам книгата./

Редактирано 30 август 200917 г. от Lindsey (преглед на промените)

Никак няма да е зле да се задействам и да се включа в класацията, че докато се наумувам тя ще вземе да свърши. 10. Рейн и Доминик- Кат Мартин 9. Джоселин и Ванеса- Джоана Линдзи 8. Александра, Софи и Синджън- Катрин Каултър 7. Клей и Травис- Джуд Деверо 6. Мегън и Тифани- Джоана Линдзи 5. Робин и Марго- Мери Джо Пътни 4. Порция, Фийби и Оливия- Джейн Фийдър 3. Кен и Идън- Джуд Деверо 2. Гейдж и Малик- Ирис Йохансен 1. Никълъс, Лусиън, Рафи и Майкъл- Мери Джо Пътни

1. Нейтън и Колин (Джули Гарууд)

2. Никълъс, Рафи, Майкъл, Люсиен (Падналите ангели на Мери Джо Пътни)

3. Габриел, Рамзи (поредицата Rogue на Кони Мейсън)

4. Уитни и Никълъс Дьовил (Джудит Макнот). Казват, че е невъзможно да съществува истинско, нормално приятелство между мъж и жена, без да се намесят чувства между тях Приятелството между Уитни и Ник е достойно за възхищение

5. Аугуста и Клаудия, или Хари и Питър ("Рандеву", Аманда Куик)

6. Много ми се ще да включа приятелството между седемте невести на изключителните мъжища Рандолф и по-специално приятелството между Роуз и Фърн

7. Милисънт и Роланд ("Преплетени сърца", Джоана Линдзи)

8. Кристен и Торолф ("Сърца в пламъци", Джоана Линдзи)

9. Мадлин и Елинор (Switching Places, Кристина Дод)

10. Стефан, Лазар, Василий (поредицата Кардиния, Джоана Линдзи)

Моята класация: 10.Хари и Питър -"Рандеву", Аманда Куик 9. Ранулф и Уолтър - "Златокосият великан", Джоана Линдзи 8. Кен и Иън - "Сърце от лед", Джуд Деверо 7. Марго и Робин - "Падналите ангели", Мери Джо Пътни 6. Антъни и Дейн, "Черната роза" и "Перлата на любовта", Кристина Скай 5. Уитни и Никълъс, "Уитни, моя любов", Джудит Макнот 4. Стефан, Василий, Лазар и Серж - "Тайната принцеса", Джоана Линдзи 3. Порция, Оливия и Фийби, "Годениците" на Джейн Фийдър 2. Колин и Нейтън, на Джули Гарууд. 1. Падналите ангели - Ники, Рафи, Люсиен и Майкъл, на Мери Джо Пътни П.С. Момичета, утре нова класация!

Момичета ето ги и десетте най-добри приятели: На десета позиция с 15 точки бившите любовници, а в последствие и страхотни приятели - Робин и Марго от "Падналите ангели" и "Ангелът мошеник". Имаха невероятни отоншения и в двете книги, бяха много близки, изпълнени с доверие и обич, един към друг. Заслужено място в десятката. Девета позиция за Габриел и Рамзи с 16 точки от поредицата Rogue на Кони Мейсън. Осма позиция си поделят Ив и Пийбоди от поредицата на Нора Робъртс "В смъртта" и Уитни и Никълъс Дьо Вил, на Джудит Макнот, с по 20 точки. Седмо място за съзружниците в бизнеса - Идън и Кен от "Сърце от лед" на Джуд Деверо с 22 точки. Шести са Гейдж и Малик с 27 точки, от "Среднощен бродник" на Ирис Йохансен. В средата на класацията добре познатите нам от "Мъжът на моите мечти" - Мегън и Тифани с 36 точки. На крачка от почетната стълбичка - Стефан, Василии, Лазар и Серж на Джоана Линдзи с 38 точки. Бронзът тази седмица е за годениците на Джен Фийдър - Порция, Фийби и Оливия с 48 точки. Второ място за Джули Гарууд, представена от Нейтън и Колин, които събраха 49 точки. И абсолютна победа за Падналите ангели на Мери Джо Пътни - Никълъс, Рафи, Люсиен и Майкъл събраха 59 точки. Общ коментар за класацията - вече се радваме на по-голямо разнообразие в челната десятка, което само може да ни радва. Толкоз на тази тема, следващата, доста трудна, но се надявам че ще зарадвам всички романтично настроени души: питам ви за десетте най-романтични момента, ако желаете цитирайте, ако не ваш преразказ и трети вариант за най-мързеливите - героите, книгата и моментът с две думи.

Наистина много трудна класация. Първо мислех да изредя 10 романа на Нора Робърдс. Ама там всичко е толкова романтично, че не знаех кой да избера. За това посочвам само исторически романи. 1.1.Твоята магия – Джоана Линдзи - Момента след бурята, в коята Ейми и Уорън прекарват вкопчени заедно на палубата "Уорън отметна глава и се засмя. Тя беше непоправима, безстрашна, неукротима палавница. Току-що бе преминала през адско премеждие, което лесно би могло да има и много трагичен край за двама им, все още бяха мокри до кости, а Ейми вече гледаше напред." 2.Покорителят – Джоана Линдзи Момента в края на книгата в който Джеймс крещи пред цялото пристанище на палубата на кораба на сем.Андерсън – „Джордж, няма да ме изоставиш” 3.Принцеса Александра – Джули Гарууд – Момента когато Колин научава че Александра е бременна "Колин тъкмо бе успял да прочете листа, озаглавен с неговото име. Струваше му голямо усилие да сдържи реакцията си. Ръката му трепереше докато постави листа най-отдолу.Щеше да става баща! Толкова щастлив се почувства, че му се прииска на секундата да грабне Алесандра и да я разцелува. 4.Наследникът – Дж.Линдзи – Момента когато Дънкан намира Сабрина сама в балната зала и я целува под дъжда. „Младежът отвърна на усмивката й, хвана я за ръката и като отвори вратата към балкона, я дръпна след себе си под дъжда. Спря насред терасата и вдигна лице към небето, наслаждавайки се на природната стихия.Господ да й е на помощ! В този миг тя се влюби окончателно в него…..За известно време имаха усещането, че не съществува никой друг освен тях двамата и стихиите, и избухналата в тях страст.” 5.Брачна Авантюра – Джули Гарууд . Момента в който Нейтън най сетне разбира, че се е влюбил във Сара след като тя едва не унищожи кораба му и я търси из целия град. Нейтън тихо затвори вратата, след което се облегна на нея. Той толкова жадуваше да я види, че стоя там дълго време, гледайки я само как спи, докато страхът му накрая изчезна и вече не му беше толкова трудно да диша. От време на време тя изхълцваше и Нейтън осъзна, че е заспала така, както е плакала.От това се почувства ужасно виновен.Той не можеше да си представи да изживее живота си, без тя да е до него. Господи, помогни му, Нейтън го беше грижа за нея. 6.Защото те обичам – Сандра Браун . Момента в който лидия подстригва Рос „Снопче косми падна в едното му ухо. Лидия се приведе и го издуха нежно.... При всяко нейно движение сладкият аромат на тялото и го зашеметяваше....Всеки нерв на тялото му се свиваше като при удар с ток от нейното докосване....” 7.Защото те обичам – Сандра Браун. Момента в който Лидия кърми сина на Рос във фургона.„Рос го направи абсолютно несъзнателно, нещо което в противен случай би го ужасило още при самата мисъл.Направи го, преди още да осъзнае че беше помръднал.Протегна ръка към Лидия, обра капката мляко от гърдата и с показалец и после я облиза. 8.Горещо утро – Сандра Браун – Бенър и Джейк. Имаше един момент където тя го беше поканила на обяд или вечеря и окачаха една картина. Прехвърчаха много искри 9 Джейн Еър – Шарлот Бронте. Момента в градината където м-р Рочестър предлага на Джейн да се оженят. Е малко я въртя на шиш преди това, но този момент ми се е запечатал в главата. Не съм чела кой знае колко много исторически любовни романи и не се сещам за номер 10, ако в "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин го имаше онзи момент от филма където м-р Дарси излиза от езерото пред Пембърли бих го сложила на първо място. Ама за съжаление го няма.

Редактирано 2 септември 200917 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Не съм чела кой знае колко много исторически любовни романи и не се сещам за номер 10, ако в "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин го имаше онзи момент от филма където м-р Дарси излиза от езерото пред Пембърли бих го сложила на първо място. Ама за съжаление го няма.

Наистина срахотен момент. Някак много въздействащо.

Ето я и моята десятка...Пете, благодаря ти за страхотната класация

1. "Брачна авантюра" - Джули Гарууд

“— Маркизът на Сент Джеймс.

Тези думи привлякоха вниманието на всички. Сара се обърна и погледна към входа. Сърцето й започна да бие лудо, когато видя мъжа си. Тя преди никога не го беше виждала в официални дрехи. Беше умопомрачителен. Косата му беше вързана отзад и той носеше черен костюм като някой могъщ крал. Високомерието в погледа и в походката му накараха коленете й да омекнат.

Тя инстинктивно се отправи към него.

Нейтън лесно намери жена си в тълпата. Когато съобщиха името му, гостите се отдръпнаха в ъглите. Сара стоеше сама на подиума.

Тя беше прекрасна. Тя беше толкова нежна, толкова деликатна… толкова разсъблечена.

Нейтън свали сакото си, но когато стигна при Сара, не можа да си спомни какво трябваше да прави с него.

— Сара?

— Да, Нейтън?

Тя чакаше той да каже още нещо.

Той изглеждаше доволен да стои пред нея и да я гледа. Любовта й просто извираше от очите й. Усмивката й беше нежна. Мили Боже, той беше недостоен за нея, но тя въпреки това го обичаше.

Обля го студена пот. Той се протегна да вземе носната кърпичка, която Колин беше натикал в джоба му, но осъзна, че държи сакото си в ръка. Той не можеше да разбере защо и го облече отново. Не можеше да откъсне поглед от красивата си съпруга и ръката му се оплете в ръкава, но най-накрая той успя да се облече.

Сара пристъпи напред и оправи вратовръзката му, след което се отдръпна.

Той все още не можеше да проговори. Господи, всичко трябва да бъде наред, каза си той. Не, не, трябваше да бъде не просто наред, трябваше да бъде съвършено, реши той още веднъж. Той ще я отведе в библиотеката, ще подпишат документите и тогава ще…

— Обичам те, Сара.

Гласът му звучеше сякаш току-що е вкусил от супата й.

Тя го накара да го каже още веднъж. Очите й бяха пълни със сълзи и той знаеше, че тя го е чула още първия път.

— Не трябваше да го казвам, не сега — измърмори той. — Обичам те.

Изражението й не се промени. Неговото се промени — той изглеждаше сякаш ще му прилошее. Стана й жал за него.

— Знам, че ме обичаш, Нейтън. Отне ми много време да го осъзная — почти толкова, колкото ти отне на теб да дойдеш да ме вземеш — но сега знам.”

2. "Ад и Рай" - Джудит Макнот

„Той разсеяно ги погледна и после отново се обърна към нея:

— Когато се усмихваш, си поразително красива.

Гласът му беше дрезгав, а очите му бяха сънливи и Елизабет се учуди за причината, когато той меко попита:

— Ще се оттегляме ли?

Въпросът му я накара да предположи, че се е преуморил. Самата тя копнееше за своята спалня, но тъй като не беше присъствала друг път на сватбено тържество, смяташе, че протоколът е един същ за всеки прием. А това означаваше, че домакините трябва да останат, докато не си отиде и последният гост. Тази нощ всички спални за гости щяха да бъдат заети, а за сутринта бе предвидена празнична закуска и лов.

— На мен не ми се спи, само малко съм изморена от безкрайните усмивки — му каза тя и млъкна, за да отговори на още един гост, който й помаха. И като погледна Иън, му предложи: — Денят бе дълъг. Ако желаете да се оттеглите, сигурна съм, че всеки ще разбере.

— Сигурен съм, че ще разберат — съгласи се той някак сухо и тя с учудване забеляза, че очите му изведнъж проблеснаха.

— Аз ще остана тук заради вас — предложи му. Очите му още по-силно заблестяха:

— Не мислите ли, че ако се оттегля сам, ще изглежда малко странно?

Елизабет знаеше, че ще изглежда нелюбезно, но чак пък странно! И тогава я озари идея и тя му каза насърчително:

— Оставете всичко на мен. Аз ще поднеса вашите извинения, ако някой попита.

Той леко се подсмихна.

— Питам само от любопитство: какво извинение ще измислите?

— Ще кажа, че не се чувствате добре. Или смятате, че ще ни хванат в лъжа, когато се появите съвсем бодър на закуска. — Тя помисли малко и прибави: — Ще кажа, че имате главоболие.

Очите му се разшириха.

— Много мило от ваша страна да се преструвате заради мен, милейди, но тази своеобразна лъжа ще ме принуди следващия месец непрекъснато да се дуелирам, за да защитя своята… своята… мъжественост.

— Защо? Мъжете не страдат ли от главоболие?

— Не — отвърна той с дяволита усмивка. — През първата си брачна нощ нямат главоболие.

— Не разбирам защо.

— Не разбирате ли?

— Не. И — въздъхна тя с леко раздразнение — не разбирам защо никой не си отива, вече стана много късно. Никога не съм била на сватбено тържество, но като че ли и гостите се измориха.

— Елизабет — каза Иън, като едва сдържаше смеха си, — на сватбените тържества не е прието гостите да си тръгват, преди булката и младоженецът да се оттеглят. Ако се огледате, ще видите, че моите пралели вече клюмат на столовете си.

— Ах! — възкликна тя искрено разкаяна. — Не знаех. Защо не ми казахте по-рано?

— Защото — отвърна й той, прегърна я през раменете и я поведе към вратата — исках да се насладите на всяка минута от нашия бал, дори ако трябваше да оставя гостите да заспят в храсталаците.”

3. "Мечтая за теб" - Лайза Клейпас

„ …Той вървеше към нея с пребледняло лице, по-бяло и от разтрошените колони по земята.Устните му мълвяха името й беззвучно…Сара бе потресена от измъчения му вид, страданието така бе изменило любимите черти,че той изглеждаше неузнаваем…Той не помръдваше от място,не мигаше дори,сякаш се страхуваше,че тя е видение,което може да изчезне.

-Дерек? – Несигурно промълви Сара.

Гърлото му бясно гъргореше,не можеше да издаде ни звук.

-Не ме напускай – прошепна накрая той.

Сара се втурна към него,като се препъваше в полите си от припряност.

-Аз съм добре ,скъпи.О,моля те ,не ме гледай така! – Щом стигна до него,тя го обгърна с ръце и го притисна с всички сили. – Всичко е наред.

Бурна тръпка премина през тялото му.Изведнъж той я прегърна така силно,че тя простена под натиска на силните му ръце…

-Каза ми,че никога няма да ме напуснеш. – Държеше я здраво,сякаш се страхуваше,че всеки момент може да се откъсне от него.

…

-Обичам те- промълви той,избърсвайки нетърпеливо сълзите,който се стичаха по лицето му. – Не можех да ти го кажа преди.Не можех… - Той стисна треперещата си челюст,като се опитваше да овладее горещия порой сълзи,ала се развълнува още по-силно.Отказа се от всякакво съпротивление и зарови лице в косите й. – По дяволите! – изплака той.

Сара никога не го беше виждала така съкрушен,никога не си бе представяла,че това е възможно.Милваше косите му и шепнеше успкоителни думи.

-Обичам те – с дрезглав глас повтори той,като се сгуши още по-плътно до нея. – Бих дал живота си,за да прекарам ден в повече заедно с теб и да ти го казвам непрестанно.”

4. "Твой завинаги" - Тереза Медейрос

“Моя любима лейди Шефилд,

Ако позволите, ще насоча ценното ви внимание върху обстоятелството, че нашето малко ангелче е наследило повечето си качества от скъпата си майка. Тя обича от време на време да се прави, че е някой друг (или нещо друго) — веднъж е приказна принцеса, друг път градинска жаба. Освен това има навика да изчезва точно когато имаме спешна нужда от нея. Едва вчера, докато отчаяно чаках новоизпеченият камериер Филип да ми върже шалчето за неделното отиване на църква, я намерих дълбоко заспала в гардеробната ми под огромна купчина шапки.

Значи сега искате да ми подарите син? Благодаря ви! Без съмнение той ще бъде същият възхитителен и неустоим досадник като майка си и сестра си.

Веднъж ме попитахте, скъпа моя, дали ще ви обичам и когато устните ви се набръчкат и очите ви избледнеят. Смея да ви уверя, че ще ви обичам дори когато ще имам съвсем малко силици (и няколко зъба), за да целувам набръчканите ви устни. Ще те обичам, сърце мое, дори когато отслабна и костите ми щръкнат, заплашвайки да пробият изтънялата ми кожа. Ще те обичам и когато зрението ми отново изчезне, но знай, че твоето сладко лице ще е последното, което ще видя на този свят. Защото съм и винаги ще бъда

Твоят любящ съпруг Гейбриъл”

5. "Пламък" - Констанс О'Баниън

„Неочаквано се изсипа дъжд.Валеше като из ведро,набраздявайки водата в езерото и причинявайки образуването на вълни,които заляха бреговете.Гарет свали Сабин от коня й и носейки я на ръце,се втурна към беседката.След като се подслониха под нея ,Сабин очакваше Гарет да я пусне,новместо това той я задържа и я загледа право в очите.

-Ти си най-пленителната жена,която някога съм срещал, Сабин.

Тя вдигна очи и погледите им се срещнаха.Сабин за миг като че онемя.

-Пусни ме.Сигурна съм,че раната още те боли.

-Изобщо не ме боли – отвърна й той,а очите му блестяха както никога досега – Ти се грижи много добре за мен…

…

Нямаше нужда Сабин повече да крие чувствата си заради фалшивата гордост.

-Обичам те – предполагам,че винаги съм те обичала.

Той бръкна в джоба си и извади оттам пръстена,който й беше дал в деня на сватбата им.

-Би ли го носила,като знаеш,че този път ти е даден от любов,а не по задължение?

Тя само кимна,беше твърде развълнувана,за да говори…

…

-Никога не съм ти казвала – започна тя,след като той я целуна по бузата, - че веднъж ти се появи като отговор на една моя молитва.

Той я изгледа озадачен.

-Кога?

-В деня,когато те видях пред малката църква в Париж.Помолих се на Бог да ми даде знак – кой би могъл да помогне на мен и Ричърд – и видях теб,любов моя…

Той се засмя и я притисна към себе си,а погледът му беше изпълнен с нежност и любов.

-Изглежда сме нямали никакъв избор.Първо кралят ни събра,а след това – Бог.Трябва някъде да е било записано,че ще се обичаме…”

6."Ще те открия някой ден" - Лайза Клейпас

”Обзе я ужас.Тя се загърчи в напразни усилия да се освободи,когато й метнаха една пелерина с качулка,за да скрие лицето й.Двамата мъже я понесоха с бързи крачки,стискаха здраво ръцете й и я държаха изправена.

-Извинявайте, мисис Уентуърт – избърбори единият от тях, - но отвън чака един господин,който ни плати да ви отнесем при него…

Вцепенена от страх,Джулия усещаше как минават през задната част на театъра,а после я метнаха в чакащата отвън карета.Тя стоеше безпомощна,вързана и заклещена между седалката и облегалката й…

Свила се от страх,тя наведе глава,когато една ръка хвана качулката и я дръпна назад,за да открие лицето й.Тя погледна с изумени очи.Пред нея стоеше съпругът й-бившият й съпуг-лорд Савидж.

-Добър вечер,мисис Уентуърт.Толкова е любезно от ваша страна да ми отделите час-два от ценното си време…Джулия дръпна главата си назад и се взря в него,като мълчаливо го подкани той да извади кърпата от устата й.

-Не-поклати глава той,прочел мислите й. – Не искам да чуя какво имаш да ми кажеш.Ти много ясно ме отряза и се съгласи да се омъжиш за Скот… Успя ли вече да го направиш свой любовник?...Нямаш вид на задоволена жена…

Оскърбена, Джулия се опита да се отдръпне,но той я прикова към седалката.Деймиън грубо издърпа кърпата от устата й и впи устни в нейните.

Джулия се дръпна рязко.

-Развържи ръцете ми-каза тя задъхано.

-Не и преди да сме разрешили някои въпроси.

-Не мога да разисквам нищо,когато си пиян!

-Не съм пиян – но съм пил.То бе единственото нещо,което ме държеше здравомислещ по пътя за Лондон.

-Какво смяташ да правиш?Да ме отвлечеш?Да осуетиш по някакъв начин сватбата?Няма смисъл,само ще забавиш неизбежното.

-…Ти можеш да избереш него,но никога няма да имаш това,което аз мога да ти дам.

-Искаш сега да ме изнасилиш?-попита Джулия студено,пренабрегнала пламтящият ответ на тялото си при неговото докосване.

-Няма да бъде изнасилване.

-Ще ме накараш да съжалявам,за всичко,което се е случило между нас.

-Ще съжаляваш,когато рабереш какво е да бъдеш обичана от някого,като легнеш в леглото с мъж,който не дава пет пари за нищо освен своята професия…

-Мислиш ли,че не зная това?-попита тя и гласът й изведнъж пресекна. – Мислиш ли,че ми е лесно да приема предложение за брак без любов,вместо да остана при мъжа,когото аз…

-Мъжът,който какво?Кажи го Джулия.Ти ми дължиш това.

Дъхът му замря,когато я погледна.

-За Бога,ще те накарам да го признаеш,преди да свърши нощта.

-Каква полза ще има?-попита тя и една сълза се отрони от окото й и се плъзна по бузата.

Деймън прокара пръст по мократа следа.

-Искам да чуя думите.Искам да зная,че разбираш какво вършиш…Зная какво искаш.Това,от което се боиш най-много…да бъдеш обичана от мъж,да му се отдадеш без остатък.Но ти си твърде уплашена да ми се довериш.Мислиш,че ще използвам чувствата ти срещу теб,както баща ти е сторил с майка ти.

Каретата спря и Деймън извлече Джулия от нея въпреки протестите й.Бяха пристигнали пред дома на Савидж в Лора Плейс.Джулия помисли да извика за помощ на домашните прислужници,но Деймън я възпря:

-Не се опитвай.Те няма да ти помогнат.

Джулия продължи да се съпротивлява,когато той я повлече към стълбите,докато накрая спря и я метна през рамо.Накрая стигнаха спалнията му,мебелирана с масивно легло,покрито с яркосин балдахин.

…Деймън издърпа ризата си от панталона.Белият лен се разтвори и откри стегнатите мускули на корема.

-Искам да се съблечеш и да легнеш в леглото.

Устата на Джулия пресъхна;тя усещаше бясното пулсиране на кръвта във вените си.

-Не можеш да искаш това.

-Желаеш ли да ти помогна?

-Да не си полудял?-каза тя.Гласът й беше сдържан,въпреки лекото задъхване.

-Нищо не ми пречи да стана такъв.-Макар Деймън да изви сардонично устни,Джулия разбра уплашена,че той говори сериозно.-Такъв съм от момента,в който те срещнах.-продължи Деймън-Питам се защо не се влюбих в някоя друга…някоя,която ще мечтае за живота,който й предлагам…”

7. "Отровни думи" - Джоана Линдзи

„На Бъдни вечер Дерек отново помоли Келси да се омъжи за него. Младият мъж напусна рано празничната вечеря, за да отиде при любимата си. Беше поръчал бутилка вино и я обсипа с малки подаръчета, глупави и мили неща, които я накараха да се смее: огромен напръстник, шапка с три дълги почти метър пъстроцветни пера, звънчета за обувките й. Годежният пръстен остави за накрая.

Не можеше да има по-подходящ случай. И този път въпросът: "Келси, ще се омъжиш ли за мен?" не я накара да избухне в гняв. Тя силно го целуна, но сетне взе лицето му в шепите си и меко отвърна:

— Не.

Не бе подготвен за отказа й. Всичко вървеше толкова добре и той бе сигурен, че този път тя ще каже, "да". Не знаеше как да я убеждава. Всичко, което можа да каже бе:

— Защо? Ако още веднъж споменеш за скандал, ще те натупам.

— Но ти знаеш, че ще има скандал, и то доста голям — усмихна се тя.

— Не ти ли е идвало наум, че не ме вълнува?

— Сега говориш така, Дерек, но какво ще кажеш после, когато наистина се случи? А как ще реагира семейството ти? Те едва ли биха искали името им да се опозори.

Точно тези думи го накараха да се реши да съобщи на близките си за намерението си да се ожени за Келси.”

8. "Магията на страстта" - Мери Спенсър ... Една сладка тийн любов,която по-късно преминава в нещо наистина красиво

„Той кимна сериозно и я погали с върха на пръстите си по бузата.

-Ако се омъжиш един ден за мен, ще го направя.

-Да се омъжа за теб? – повтори тя и си помисли детински,че това е най-романтичното нещо,което може да се случи някому, по-романтично и от играта им с Андрю Блейксли на мъж и жена.

-Ако обещаеш да ме обичаш и да останеш с мен,ще те заведа където пожелаеш – продължи той. – И ще ти дам всичко,което поискаш,но трябва да обичаш само мен.Завинаги.

Беше толкова млада,че не й беше трудно да му обещае,че ще го стори,пък и вярваше,че казва истината,когато го увери:

-О,да,разбира се,че ще те обичам,ако станеш мой съпруг.

Той кимна сериозен и доволен,и заяви:

-В такъв случай сега ще те целуна.На годениците им е позволено.

-Ами да – измърмори тя,докато той вече навеждаше глава. – Често съм виждала как лорд Манинг целува леля Ана,докато тя…

Беше кратка, лека целувка,просто кратко докосване на устните й с неговите.Той вдигна глава и й се усмихна.

-Много говориш – засмя се той. – Но аз обичам да те слушам.Надявам се,че когато се оженим ти ще изпълваш с гласа си няшия дом.Така винаги ще знае къде си,в която стая и да се намираш.

-Значи сигурно имаш добър слух – разсмя се тя.

Той пак се усмихна.

-Да,така е.О,да,точно така е.

…

На Клара й беше ясно,че Люсиен знае за живота много повече от нея.Седяха един до друг край реката или в гората и той й разказваше за детството си и за пътуванията,които беше направил с чичо си.Отговаряше честно на всеки един неин въпрос,понякога с болка,понякога засрамен,но всеки път без да се колебае…

В нощта преди да си замине,Люсиен се промъкна посред нощ в стаята на Клара.

-Исках само да се сбогувам спокойно с теб – обясни той,седна на леглото до нея и хвана ръцете й .

-Бих искала да не си отиваш – изрече тя бързо и се разплака. – Ще ми липсваш.

-И ти на мен – отговори той и я целуна по мократа буза. – Още си много млада,Клара,и аз не бива да го забравям.Но те обичам от цялото си сърце и няма да обичам друга.

-И аз те обичам,Люсиен.

-Моля се да е така – прошепна той. – Клара,толкова си млада…но те моля,не забравяй нито мен,нито обещанията си.Аз няма да забравя своите и един ден,кълна ти се,ще те възнаградя за верността ти.Искам да прекарам живота си като те правя най-щастливата жена на света."

9. "Кралството на мечтите" - Джудит Макнот

„През пелената от кръв, пот и болка, която замъгляваше зрението и ума му, херцогът за момент си помисли, че вижда женска фигура — някаква жена, която тичаше към него, а разпуснатите й коси се развяваха, блестейки в алено и златисто на слънцето. Дженифър! Той примигна, опитвайки се да фокусира погледа си, докато оглушителният рев на тълпата ставаше все по-силен и по-силен…

…

Дженифър сподави писъка си, когато видя жестоко счупената му ръка. Тя се спря пред него и в същия миг чу вика на баща си, а погледът й бе привлечен от копието, въргалящо се до краката на Ройс.

— Използвай го, Джени! — прогърмя гласът на лорд Мерик. — Използвай копието, дъще!

Ройс разбра какво ще се случи — тя беше дошла да довърши онова, което бяха започнали роднините й; да направи с него това, което той бе сторил с нейния брат. Без да помръдва, херцогът я наблюдаваше, забелязвайки как сълзите се стичат по красивото й лице, докато се навеждаше надолу. Вместо да се протегне за копието или кинжала обаче, тя взе дланта му в ръцете си и нежно я докосна с устни. През булото на болката и объркването Ройс най-накрая осъзна, че тя всъщност коленичеше пред него и от гърдите му се откъсна стон:

— Скъпа… — изрече, хвана я за ръката и се опита да я накара да се изправи. — Недей… Не прави това…

Тя обаче изобщо не го слушаше. Пред седем хиляди зрители Дженифър Мерик Уестморланд, графиня на Рокбърн, падна на колене пред съпруга си в смирен поклон, с лице, притиснато към ръката му…”

10. "Златокосият великан" - Джоана Линдзи

„— Милейди, не се намесвайте в неща, които не са ваша работа — отвърна той, невярващ на ушите си. — Та тук ръката ми ще ръждяса от мързел и бездействие.

— Значи ще се биете, дори и да нямате основателна причина, така ли? — разкрещя се тя насреща му.

— Ще се бия, защото ми доставя удоволствие, разбрахте ли? — ревна и той насреща й. — Това съм учил и тези битки най ги обичам — с изключение на битките с вас в леглото, разбира се.

Лицето й пламна при тези думи и гневът й избухна с още по-голяма ярост.

— Значи, чувствата ми нямат никакво значение за вас, така ли? Че коя ли съм аз? Някаква си там съпруга!

— Държите се неразумно, госпожо! — изръмжа Ранулф. — Разберете, че Ротуел е непоправим негодяй и страхливец. Само да види, че идват подкрепления и веднага ще си плюе на петите.

— А ако не побегне? — изкрещя тя, извън себе си от гняв. — Обичам ви, глупак такъв! Да не си мислите, че ще се зарадвам, ако кръвта ви изтече на бойното поле?

— И аз ви обичам, госпожо, но въпреки това никога не ще се откажа от една хубава битка само и само за да укротя гнева ви.

— Вървете тогава! Щом като не ви засяга тревожа ли се или не!

Тя хукна ядосано към вратата, но едва направила няколко крачки се обърна и се втурна в обятията му.

— Нима ме обичате?

— Да.

— Наистина ли?

— Да. — Той се усмихна.

— И аз ви обичам.

— Знам.

Тя отстъпи крачка назад и го срита.

— Само че досега не знаех, че ме обичате. Трябваше да ми го кажете.

…

Тя придърпа главата му надолу и го целуна страстно и дълго. Той бе решил да не я вдига повече във въздуха, тъй като в началото на месеца щеше за малко да я изпусне — толкова много го изненада силното, дръзко ритане на сина му.

— Е — започна тя, направо мъркайки от удоволствие, — сега ще забравите ли най-сетне тази глупава война помежду ни?

— Не!

— Ранулф!

— Обаче аз въпреки всичко ви обичам.

Тя го изгледа вбесена, замарширува отново към вратата, но този път не се върна при него.”

П.С. Опитах се да съкратя сцените максимално,но пак стана огромно...

Редактирано 2 септември 200917 г. от The Duchess (преглед на промените)

1. Джуд Деверо Рийгън

Хиляди рози и бележки „Рийган, искаш ли да се омъжиш за мен?”, цирк, слон, пикник и съпричастието на целия град в усилията на Травис да си върне любовта на Рийгън и дъщеричката си.

Това е най-най- романтичното ухажване за което се сещам да съм чела.

2. Скандал - Аманда Куик

И невероятната Емили готова на всичко за своя любим.

"— Не, не защото нямаше възможност. Ти се превръщаш в истинска тигрица, когато трябва да защитиш нещо свое, нали, скъпа?

Емили го погледна напълно объркана.

— Нямаше да му позволя да те унижи, Саймън.

— Не, разбира се, че не. Ти ме обичаш. Ти ме обожаваш. Мислиш, че съм благороден, щедър и смел, пример сред другите съпрузи. — Саймън отпи една глътка коняк. — Би направила всичко за мен.

— Саймън? — гласът й бе несигурен.

— Трябва да ми простиш, загдето бях изумен за момент. В действителност аз съм в това състояние от няколко часа. Никой през целия ми живот не се е опитвал да ме защити, фейо.

Емили го гледаше неспособна да каже и дума.

— Откакто се помня, винаги аз съм се грижил за себе си — продължи Саймън. — И когато те срещнах, разбрах, че искам да се грижа за теб. Но самата мисъл, че някой желае да рискува живота си заради мен, че иска да убие човек, за да ме защити, съвсем ме обърка.

— Саймън, да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си отвратен от моите действия?

— Опитвам се да ти кажа, че просто не те заслужавам, фейо. Ще убия всеки, който се опита да те отдели от мен. — Златните му очи блестяха на светлината на свещта. — В такъв случай мисля, че сме еднакви.

— О, Саймън!

— Преди много време написах три писма с молба за помощ.

— Писал си на Норфкот, Конънбъри и Пенингтън. Да, знам — каза нежно Емили.

— Когато помощта ми бе отказана, се заклех, че никога повече няма да искам нищо от когото и да било. Но сега виждам, че трябва да наруша клетвата си. Моля те, не спирай да ме обичаш, фейо. Ако загубя любовта ти, ще се съсипя.

— О, Саймън! — пръстите на Емили стискаха краищата на пеньоара. Щастието, което я обхвана, всеки момент можеше неудържимо да избликне.

— Обичам те, Емили — каза тихо Саймън, а очите му не се отделяха от нейните. — Бог знае, че нищо не може да се сравни с моето държане преди. Но когато те видях готова да застреляш Крофтън, за да ме защитиш, разбрах, че е истина и трябва да ти го кажа.

— Саймън!

Емили не можеше да издържа повече. Тя се хвърли през леглото в прегръдките на своя съпруг.

Той я притисна до себе си. Празната чаша от коняка падна на килима, когато Саймън прегърна жена си завря устни в косата й. Стискаше я толкова силно, че Емили не можеше да диша, но това не я притесняваше.

Саймън я хвана за брадичката и я повдигна, за да може да гледа в очите й.

— Кажи ми, ще ми дадеш ли това, за което те помолих? — прошепна той. — Кажи ми, ще ме обичаш ли вечно, фейо?

— Завинаги, Саймън."

3. Родена в грях Нора Робъртс

Стара легенда за любовта между магьосница и войн, се преплита с историята на Мърфи и Шанън, те сякаш са се преродили през вековете за да бъдат най-после заедно, момента с тяхната първа целувка е особено завладяващ.

"Вечеря, повтори си тя. Става въпрос само за вечеря. А и беше любопитна да види как живее той.

— Добре. Ще намина.

— Чудесно — едната му ръка остана на рамото й, а с другата я прегърна и я притегли още по-близо. Нервите й се бяха изострили, когато се сети да постави предпазно ръка на гърдите му.

— Мърфи…

— Искам само да те целуна — прошепна той.

Очите му останаха отворени, живи, внимателни, докато устните му се приближаваха към нейните. Бяха последното, което видя, преди да я заслепят чувствата.

Отначало той едва докосна устните й. Държеше я сякаш всеки момент ще започнат да танцуват. Идеше и да се залюлее — толкова нежен и сладък бе първият досег на устните им.

Той се откъсна от нея, с което изтръгна дълбоката й въздишка, а устните му поеха на разузнавателно пътешествие но лицето й: по бузите, слепоочията, клепачите. Коленете й се подкосиха. Започна леко да трепери и бе останала напълно без дъх, когато устните му за втори път се върнаха върху нейните.

Сега я целуна по-дълбоко и по-бавно. Тя разтвори леко уста. Ръката й се плъзна към рамото му, усещаше дъха на коне, трева и нещо като светкавица в небето.

Той се върна, мина й през ума, преди в съзнанието й да нахлуят рояк образи.

Тя бе всичко, което той искаше. Да я държи така, да усеща как потреперва от копнеж като него, бе възхитително. Устата и сякаш бе създадена да се слива с неговата, а вкусовете, които откри там, бяха тайнствени и зрели.

Нежно се отдръпна, но с неизреченото обещание, че ще има още.

Ръцете му трепереха. За да ги успокои, погали лицето и косите й. Страните й бяха пламнали и в неговите очи тя стана още по-красива. Нима бе забравил, че е стройна като върба, а от погледа й струят красота и откритост?

Ръката му остана заровена в косите й, а веждите му се свъсиха, докато образ след образ изплуваше в съзнанието му.

— Тогава косите ти бяха по-дълги, а страните ти — мокри от дъжда.

Главата й буквално се въртеше.

— Какво?

— Говоря ти за един друг път, когато сме се срещнали тук — усмихна й се. — Отдавна искам да те целуна.

— Ние не се познаваме толкова отдавна.

— Напротив. Да го направя ли пак и да те подсетя?"

4. Крадец на сърца Катрин Стоун

"На залез слънце в тропическия рай близнаците Фолкнър се ожениха за жените, които обичаха.

Момиченцето, за което бе написан „Снежният лъв”, носеше огромни букети от гардении и рози. А момченцето, което бе харесало книгата и я бе показало на дядо си, носеше четирите венчални пръстена, гравирани с обещания за вечна обич.

Свидетели на брачните им клетви станаха тъмнопурпурното небе, родът Аскуит, Даниъл, Стефани и Холи. Сега всички бяха едно щастливо семейство.

Белоснежните лъвове също присъстваха на церемонията, макар и скрити в гората. Но след полунощ, докато Джеси и невестата му стояха в уханната градина, лъвовете се появиха.

Кейтлин не ги видя веднага, защото бе омагьосана от посребрения от луната океан. Но когато погледна над вълшебното синьо пространство, тя съзря двата лъва. Лъв и лъвица. Младоженец и булка. Съпруг и съпруга.

Кейтлин се обърна към Джеси и леко залитна. Беше й се завило свят.

— Кейтлин? — разтревожено попита той и я притисна в обятията си, за да я увери, че винаги ще я подкрепя.

— Аз… Ние…

— Бременна ли си?

— Да — промълви тя.

Очите му блеснаха от радост.

— О, Кейтлин!

Двамата се понесоха в бавен танц под сребристата луна. Любовният им танц беше обещание, че никога повече сърцата им няма да бъдат застрашени."

5. Принцеса Александра Джуд Деверо

"Третата точка от списъка го накара да се усмихне. Тук Александра бе отбелязала, че не са нужни пет години, за да си изясни Колин дали я обича или не. И тъй като той вече се бе „вслушал“, без да подозира в този съвет, премина към следващата точка. Трябваше да се опита да бъде щастлив от факта, че ще става баща и да престане да я обвинява, че му се меси в плановете. Може ли бременни жени да станат монахини? Колин реши първо да отговори на този последен въпрос.

— Алесандра?

— Да?

Той я целуна по главата.

— Не — прошепна Колин.

Смехът, който напираше в гласа му, я смути напълно.

— Какво имаш предвид?

— Бременните жени не могат да станат монахини.

Ако беше я държал по-слабо, Алесандра с положителност щеше да скочи от скута му, но тъй като Колин я задържа навреме, тя се отказа да се дърпа.

Алесандра започна една бясна тирада, от която трудно можеше да се схване нещо свързано:

— Ти си знаел… през цялото това време… О, Боже мой, ти си намерил бележката. Открил си я и затова реши да ми кажеш, че ме обичаш!

Колин я целуна бързо и отривисто.

— Знаех, че те обичам далеч преди да прочета тази бележка. Трябва да ми повярваш, Алесандра! А също и да се довериш на сърцето си!

— Но…

Поредната целувка заглуши протеста й. Когато Колин се отдръпна, съзря сълзи в очите й.

— Ще те питам още веднъж — за последен път! Имаш ли нещо да ми признаеш?

Тя кимна бавно. Колин изглеждаше извънредно доволен. Мили Боже, колко много го обичаше! А по начина, по който той я гледаше, също личеше, че я обича не по-малко.

Разбира се, че Колин бе щастлив да узнае за бебето. Това съвсем не я безпокоеше. В този момент той нежно я галеше по корема. Стори й се, че Колин прави това несъзнателно. Действията му издаваха нежните му чувства. Опитваше се да погали нероденото си още момче или момиче.

— Отговори ми — прошепна той с дрезгав глас.

Колин изглеждаше твърде съсредоточен и решителен в този момент. Алесандра не успя да се въздържи и се усмихна. Той, както винаги, се опитваше да бъде сериозен, да изглежда дисциплиниран. Това негово качество й допадаше, но тя усети, че не по-малко удоволствие й доставяше възможността да го накара да изгуби самоконтрол.

Тя наистина обожаваше да го дразни и закача, защото й допадаше извънредно много начина, по който той така искрено се изненадваше на всичко.

Колин вече не издържаше.

— Алесандра, ще ми отговориш ли?

— Да, Колин. Трябва да ти кажа нещо. Решила съм да стана монахиня.

Колин изглеждаше така, сякаш е готов да я удуши. Свирепото изражение на лицето му я накара да се разсмее. Алесандра обви с ръце врата му и сгуши главата си под брадичката му.

— Ще си имаме бебе — прошепна тя, — не съм ли ти споменала досега за това?"

6. Катлийн Удиуиз – Неуловимият пламък

"И все пак в мъглата на целия хаос я обхвана някакво ясно предчувствие, което я накара да остави чашата си върху чинийката. Искаше да се обърне и да потърси в коридора зад себе си познатите очертания, но знаеше, че ще бъде глупаво. Там нямаше никой. Бо Бърмингам бе изчезнал от нейния живот, както угасва пламъкът от свещта. А ако отиде в друг град, може би няма да се срещнат и случайно.

Сълзите замъглиха зрението й и въпреки усилията да ги възпре, те бързо се превърнаха в силни ридания и я разтърсиха цялата. С измъчен вой тя отмести чашата настрани, кръстоса ръце на масата, положи глава между тях и заплака горчиво.

Едно меко тупване на масата до нея стресна Сарина и тя се изправи слисана, като в миг забрави сълзите. Не беше сигурна какво се е случило, но когато успя да прогледне през сълзи, видя малка купчинка разкъсани хартии, за които можеше да предположи, че са останки от документи. Вдигна единия любопитно и видя там собствения си подпис и този на Бо. После видя думата „анулиране”. Възможно ли бе? Но как?

Сарина се хвана за облегалката на стола, обърна се и видя висока фигура с широки рамене да се приближава към нея. Премигна, като бършеше отчаяно сълзите си, и успя някак да се изправи на крака, въпреки че треперещите й крайници заплашваха да я изоставят всеки момент. Сетне видя усмихнатото лице на Бо и протегнатите му ръце и пред нея сякаш се разтвори цялото небе. В миг вече летеше към прегръдката му и той я вдигна във въздуха. Обви ръце здраво около врата му. Смееше се и плачеше обезумяла и покри лицето му с целувки на екстаз. Сетне устните му се впиха в нейните и всичко се превърна в диво, ненаситно сливане. Сарина едва не припадна от радост, докато той я държеше в обятията си и бавно се въртеше в кръг по средата на стаята. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх.

— О, толкова ми липсваше! — прошепна тя, като прокара устни по челото му и тънкия нос и ги притисна отново към неговите."

7. Кристалната пещера – Вирджиния Хенли

Първата среща на Шон и Емералд – красив и пленителен момент.

"Емералд се бе вкопчила в твърдия лъскав гръб на делфина, докато той се стрелкаше към дъното на пещерното езеро, за да изплува отново на повърхността. Това бе любимата им игра от мига, в който се бяха срещнали.

Шон Фицджералд О’Тул бе застинал като омагьосан. Гледката бе спряла дъха му и развихрила въображението му. Чудното видение, яхнало делфина, приличаше на приказна нимфа. Ефирното създание навярно обитаваше кристалната пещера.

Първоначално я помисли за дете, зървайки сърцевидното й лице, заобиколено от тъмен пухкав облак. След миг осъзна, че това бяха косите й. Късата й бяла риза бе мокра и полепнала по младите й гърди. Те му напомниха сочни и твърди плодове. Тогава реши, че момичето с нежни и деликатни кости навярно е около шестнадесет. Не беше още жена, но бе достатъчно изкушаваща, за да го възбуди.

Когато смехът й зазвънтя сред високите стени на пещерата, Шон си помисли, че никога не е чувал по-омаен и пленителен звук. Митичната двойка очевидно бе свързана с любов, доверие и радост, каквито никога досега не бе срещал. Душата му се изпълни с благоговение и благодарност, че Бог му е отредил да попадне на това място и да стане свидетел на тази сцена. Тогава момичето и делфинът изчезнаха под водата и той се зачуди дали те не бяха само плод на въображението му."

8. Пазителят на сънищата Пенелъпи Уилямсън

"Ариана стоеше зад един камъшитен параван, подкрепяна от Едит. Тънката риза, с която бе облечена, бе така пропита с пот, че лепнеше по тялото й. Косата й се спускаше на мокри сплъстени кичури по гърба. Лицето й беше бледо като стара свещ, а под очите й лежаха сенки, тъмни и морави като стари синини. Ала онова, което най-много впечатли Рейн бе коремът й — огромен и издут, натежал от детето му.

Буца заседна на гърлото му и за негова изненада, в очите му запариха сълзи.

— Не можа ли да изчакаш ден-два да се прибера, малката ми?

Едва тогава тя го видя и зениците й се разшириха. Радост грейна на измъченото й лице. Радост, която той не можеше да не забележи и която толкова го стопли. Тя с усилие пристъпи към него и той прекоси стаята на три крачки, за да я вземе в прегръдките си.

Въпреки тежестта на плода, тя бе крехка и лека като току-що изваяно стъкло. Той приглади мокрите й кичури и я целуна. Устните й бяха сухи и напукани, но се усмихваха.

Тя погали лицето му и притисна своето до него.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш. Че няма да се върнеш да видиш сина си.

Той понечи да я притисне още по-здраво в прегръдките си, но изведнъж цялото й тяло се стегна и през стиснатите й зъби се процеди стон. Спазъмът бе силен и жесток и дори той го почувства.

По челото му изби пот. Той бавно я отдели от себе си и тихо каза:

— Ариана… трябва да тръгвам.

Тя се вкопчи в ръцете му и го погледна с пълни със сълзи очи.

— Не, ще останеш, норманецо. И ти имаш вина за всичко това и ще го преживееш заедно с мен до края.

— Не мога, Ариана — потупа я той по гърба. — Не е разрешено.

— Шт! Откога някаква си забрана може да спре Черният дракон да направи това, което иска? — смъмри го тя, но той видя страха в очите й и усети как гласът й затрепери. — Остани, Рейн. Моля те!

Акушерката пъхна кръглото си лице между тях и го подкани:

— Милорд…

Рейн вдигна глава и отсече:

— Оставам.

— Но…

— Оставам!"

9. Бренда Джойс – Обещанието на розата

Мери знае, че има любовта на Стивън, но след всичко което преживяват доверието му е най-ценният дар който може да получи.

"Мери усети, че не е сама. Обърна се и се вцепени.

На вратата стоеше Стивън и й протягаше роза.

Една съвършена роза с късо подрязана дръжка.

Мери пристъпи напред. Почти се страхуваше да докосне розата и него. Едрият могъщ мъж, който й предлагаше червената роза — това беше прекрасна гледка!

— Стивън — прошепна тя. Приливът на обич този път беше толкова силен, че я заболя от него. Сега разбра, че без болка не е възможно да има толкова голяма и всепоглъщаща любов.

Стивън прошепна:

— Няма да те убоде, любима, защото бодлите й са отрязани.

Мери му се усмихна през сълзи, посегна и взе розата. Нищо не я убоде.

— Винаги държа на думата си — заяви Стивън.

Тя притисна цветето към гърдите си.

— Знам.

— Ще изпълня клетвата си пред баща ти, Мери. Един ден Едгар ще бъде крал на Шотландия.

— И това го знам — тя заплака. Стивън й имаше доверие. Това беше най-големият дар, който можеше да й даде след дара на любовта си. И той я обгръщаше с него, откакто бяха дошли в Кинрос.

— Принадлежа ти изцяло, Мери — каза сериозно той.

— И това го знам — прошепна тя. Власт, чистота, знатност и страст — обещанието на розата. Изправи се на пръсти и го целуна. — Благодаря ти, господарю мой.

И той я прегърна силно."

10. Кони Мейсън – Господарят на мрака

"Тъмните очи на Хайме се вгледаха в обърнатото й към него лице, виждайки човек, който му беше по-скъп от собствения му живот. Онова, което беше започнало като принудителен брак, се беше превърнало във връзка, основаваща се на любов. Макар че доверието отначало липсваше, той никога не се беше съмнявал в любовта си към Алета, дори когато се беше опитвал да отрича пред себе си това, че тя означава за него повече, отколкото всеки друг човек на света. Това, че тя го обичаше, беше невероятно, не можеше да се получи по-хубаво нещо при такова лошо начало. Седмици наред тя се беше опивала от възможността да му говори колко много го ненавижда.

Той мълча толкова време, че Алета се обезпокои.

— Хайме, чуваш ли ме? Обичам те.

Той се вгледа в нея, после ъгълчетата на устата му се извиха в ярка усмивка, преобразяваща лицето му от мрак в светлина. Дъхът заседна в гърлото на Алета, отново поразена от красотата на мъжа, когото някога селяните бяха нарекли Господарят на мрака. Ако можеха сега да го видят, помисли тя замечтано, щяха да го нарекат Господаря на светлината.

— Ако любовта ти към мене е половината от тази, която аз изпитвам към тебе, значи ще умра като щастливец.

Внезапно детето, почиващо в утробата на Алета, ритна силно, обявявайки присъствието си пред двамата си родители. За миг Хайме като че ли се стресна, после се засмя, поставяйки ръка на издутия й корем. Смехът му я порази; за първи път го чуваше да се смее на глас.

— Нашият син…

— Или дъщеря.

— Да. Нашият син или дъщеря иска внимание. Протестира, че е така притиснат помежду ни. Може би трябва да те оставя да си почиваш.

Той я целуна по носа и стана от леглото.

— Аз всъщност не искам да си почивам, милорд."

Стана много дълго, но не бих изтрила нито ред, избрах тези сцени не само защото са ме впечатлили, а и защото много харесвам целите книжки.

Редактирано 3 септември 200917 г. от sanian (преглед на промените)

И аз да се включа в класацията

1. „Циганката” – Шърли Бъзби

Това ми е един от моментите, които наистина са ме развълнували.

Като видя големия мъж, детето спря да плаче и зяпна от учудване. Оказал се лице в лице с това малко същество, Джейсън за първи път забеляза приликата помежду им и кръвта замръзна в жилите му. Като замаян се отпусна на колене и се вгледа внимателно в малкото момче.

Никълъс се зарадва, че възрастният му обръща такова внимание, и лицето му грейна в усмивка. Джейсън нямаше как да не забележи блестящите зелени очи, а когато видя отражението си в тях, болезнено осъзна, че момчето е негов син.

Протегна ръка и почти плахо погали черните къдрици на детето. Неговият син! А той не знаеше нищо за съществуването му! Тялото му се разтресе от болка. Толкова ли го мразеше Катрин? Защо не бе споменала с нито една дума, че е носела неговото дете? В сърцето му нахлу неизпитван досега гняв. Лицето му побледня от вълнение. Прегърна момченцето и изпита внезапно, почти болезнено чувство на обич към това малко, беззащитно същество.

Никълъс бъбреше нещо неразбираемо на детския си език; Джейсън го притисна до себе си и впи очи в личицето му, сякаш за да го запомни завинаги. Катрин, която тъкмо излизаше от къщата, спря като закована на мястото си. Мъжът и детето, потопени в слънчева светлина, бяха забравили всичко около себе си. Никълъс тъкмо бе открил, че носът на баща му е много интересен на пипане; Джейсън продължаваше да го притиска до себе си и не го изпускаше от очи.

По някое време мъжът усети присъствието й и вдигна поглед. Очите му пламтяха в дива омраза и Катрин едва не побегна. Джейсън притисна детето още по-силно до себе си, сякаш тя възнамеряваше да му го отнеме. После й обърна гръб и се запъти към къщата.

… … … … …

Загубила всяка надежда, уморена до смърт, тя се скри в стаята си, падна на леглото и потъна в дълбок сън. Да можеше никога да не се събуди…

След няколко часа се стресна от странно докосване. Дали сънуваше, дали въображението й играеше лоша шега — или Джейсън наистина се бе навел над нея с тъжна усмивка и милваше нежно лицето й? Катрин отвори очи и в погледа й се изписа почуда. Гласът й прозвуча едва чуто:

— Джейсън, веднъж ти ме помоли да извлека най-доброто от положението, в което сме попаднали. Сега аз те моля да ми помогнеш! Не мога да живея повече така. Ако ти не се опиташ да промениш нещата, поне ме пусни да си отида!

Джейсън приседна на ръба на леглото, улови ръката й и замислено промълви:

— Трябваше да се вслушвам повече в думите ти, скъпа моя, още от самото начало. Но как можа да скриеш от мен, че ни се е родил син?

Катрин го изгледа замислено и отговори с мъка:

— Бях убедена, че искаш да се разведеш с мен и че никога повече няма да те видя. Когато се появи внезапно в плантацията, бях готова да ти разкрия истината, ако не беше толкова убеден, че детето не е твое. Джейсън, аз също имам гордост, а ти хвърли в лицето ми невероятни обвинения…

Джейсън стисна зъби и се изправи. След малко на лицето му се появи измъчена усмивка.

— Все още не съм ви благодарил за сина си, мадам, но ще се постарая да поправя грешката си. Може би така е трябвало да стане. Като начало ще се опитам да завоювам доверието на Никълъс и преди всичко… — Гласът му заглъхна, стана по-нежен. — …преди всичко ще се опитам да се представя в благоприятна светлина пред майка му.

2. „Любовта на Черния конник” – Шърли Бъзби

— Не! — изкрещя тя. — Не! Той не е мъртъв!

Без да обръща внимание на рогата на мъртвия бик, Сара се хвърли на земята край Янси и нежно положи главата му в скута си. Треперещите й ръце галеха любимите очертания на лицето му; устните й целуваха челото му, но отговор нямаше. Тя преглътна сълзите си, вгледа се в загорялото му лице и се втренчи вцепенена в тънката струйка кръв, която се беше появила на слепоочието му, където в предсмъртната си агония бикът го беше ударил.

— Не си и помисляй да умираш! — избухна гневно тя, а сълзите се стичаха по страните й и тя като обезумяла го притискаше с ръце към гърдите си. Треперещите й устни целуваха страните му.

— Ах, ти, арогантен негодник — не го заслужаваш, но аз те обичам! — с треперлив глас възкликна тя. — Ти трябва да живееш; не можеш да умреш! — Думите й обаче не получиха отговор и Янси остана ужасяващо неподвижен в ръцете й. Обезумяла от страх, тя яростно го разтърси и полуплачевно, полуядосано извика: — О, Янси, ти просто не можеш да умреш! Аз те обичам! Обичам те! О, боже! Моля те, моля те, не му позволявай да умре! — Без да обръща внимание на Бартоломю и Естебан, които безпомощно стояха отстрани, тя целуна бледото му лице. — О, Янси, моля те, моля те, не умирай! Обичам те! Обичам те! — Тези слова се превърнаха в молитва, която тя не можеше да спре да произнася. — Обичам те! Обичам те! — Тази фраза се носеше постоянно във въздуха, като че ли думите притежаваха магическата сила, която да възвърне живота на неподвижното тяло в ръцете й и да го раздвижи.

… … …

Потънала в черния лабиринт на ужаса, Сара изобщо не забелязваше какво става. Продължаваше да разтърсва Янси и да целува нежно с устните си любимото лице, припявайки страстния си зов.

— Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Тя беше толкова погълната от своя свят, изпълнен със страдание, че не забеляза как Янси отвори очи и как едната му ръка бавно се помръдна и докосна медночервения кичур коса, който се бе измъкнал от обичайния й стегнат кок и се бе спуснал върху гърдите й. Чак когато той леко подръпна косите й, тя сведе поглед към кехлибаренозлатистите му очи, озарени от проблясващото в тях дълбоко чувство.

— Скъпа — прошепна той и изкриви устни в усмивка — ако знаех, че това едва да не бъда убит от подивял бик, ще те накара да признаеш, че ме обичаш, щях дяволски да ускоря нещата!

Незнайно защо Сара, изпълнена от бурна радост, която заливаше на вълни тялото й и все още дълбоко потресена от това, което едва не се случи, внезапно се разгневи на Янси. Тя го отблъсна от себе си и скочи на крака.

Той не очакваше меката възглавница под главата му да изчезне така изведнъж и тупна на земята с приглушен звук — по-скоро не той, а главата му.

— Ух! — изохка той и разтри удареното място като приседна на земята. — Какво ти стана?

— Изплаши ме до смърт! — почти извика тя, а изумрудените й очи святкаха и пръстите й се свиха в юмруци. — Мислех, че си умрял! Никога не го прави пак! Чуваш ли? Никога!

3. „Коприна и стомана” – Кет Мартин

Когато Катрин отново го погледна, очите й плуваха в сълзи.

… … …

— Той е много кротко бебе. Рядко плаче през нощта и има най-сладкия смях на света. Когато ме погледне, винаги се сещам за теб и… — Тя не довърши. Лицето й се обля в сълзи. — Искаш ли да го подържиш?

Ръцете му трепереха. Много внимателно, той посегна и пое в ръце малкото вързопче. Детето отново се бе унесло.

— Има нужда от гледачка — продължи Катрин. — Доведох една жена от село, мисис Босуърт. Тя е с нас почти от самото начало. Чака отвън, в каретата. Ще я пратя веднага щом си тръгна.

Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблясна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно.

Катрин избърса сълзите от лицето си.

— Сутрин Люк обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеалцето под брадичката му. — Понякога има колики, но мисис Босуърт знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата.

Люсиен се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне.

— Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ.

Насълзените й очи срещнаха погледа му. Веждите й лекичко се извиха.

— Мисля, че си най-добрият човек на света. Никога нямаше да ти поверя Люк, ако не смятах така.

— И все пак вярваш, че ще ти позволя да се откажеш от детето, което очевидно обичаш с цялата си душа? Че ще ти позволя да си тръгнеш от този дом без сина си?

Тежки сълзи се търкулнаха по лицето й.

— Моля те… недей. Повече от всичко на света искам да го задържа за себе си, но той е също и твой син. А аз съм ти длъжница. След онова, което ти причиних, дължа ти поне твоя син.

Сърцето му болезнено се сви. Струваше му се, че не може да си поеме достатъчно въздух.

— Умолявам те да не ме обричаш на това, Катрин. Думите ти ме нараняват.

Тя сякаш не го чуваше.

— Все още ли… Люк наш законен син ли е?

Устните отказваха да му се подчиняват.

— Не съм анулирал брака. Все още си моя съпруга.

Още миг тя остана втренчена в него, сякаш завинаги искаше да запечата чертите на лицето му в съзнанието си. После извърна очи.

— Трябва да вървя.

Люсиен й препречи пътя, нежно притиснал детето на рамото си.

— Не можеш да си тръгнеш, Катрин. Няма да ти позволя. — Нещо замъгли погледа му. Чувстваше сърцето си като разбито на парченца, никому ненужно огледало.

… … …

— Липсваше ми всеки ден, всеки час — прошепна той в косите й. — Обичам те, Катрин. Обичам те повече от собствения си живот и не искам никога да те изгубя.

4. „Златната невеста” – Хедър Греъм

Тя отдавна лежеше под меката пухена завивка и когато Олаф влезе в стаята, обърна гръб на вратата. Напрегнатият й слух улавяше всяко негово движение. Докато го чакаше да се съблече, непрестанно си повтаряше, че би е трябвало да се преструва на заспала. Толкова й се искаше да погледне силното му тяло, да задоволи копнежа на измъченото си сърце. След малко усети как Олаф легна до нея и зачака нежната милувка на ръцете му. Ала той й обърна гръб и прегърна възглавницата си.

Когато повярва, че мъжът й е заспал, Иърин не можа да сдържи риданията си. Олаф веднага се обърна към нея и я улови за рамото.

— Какво ти е? — прошепна загрижено той.

Тъй като не можеше да му признае истината, тя излъга тихо:

— Понякога бебето ме рита с все сила…

Олаф веднага я прегърна, притисна гърба й към голите си гърди и нежно замилва корема й.

— По-добре ли е така?

Иърин се усмихна в мрака.

— Много по-добре, благодаря ти, Олаф. — Само след миг вече спеше, усещайки се сигурна и защитена.

5. „Дивата котка” – Хедър Греъм

Джейми стисна ръцете й толкова силно, че тя едва не извика от болка. Ала издържа изпитателния му поглед, без да протестира.

— Наистина ли искаш да останеш тук? — попита задъхано той.

— Да!

— Защо?

— Защо ли? — повтори тя.

— Защо? — изрева сърдито Джейми, внезапно възвърнал част от старата си безогледност.

Жаси се изтръгна от ръцете му. Сълзи опариха бузите й. Заби нокти в треперещите си длани и самозабравила се, изкрещя в отговор:

— Защото те обичам, глупав и дързък негоднико!

— Какво? — изгърмя Джейми и пристъпи крачка към нея. Дали не се готвеше да я сграбчи и да изтръгне от гърдите й дълго пазената тайна? Понечи да хукне нанякъде, но той я хвана, обви ръка около талията й и двамата се отпуснаха на тревата Джейми седна отгоре й и улови здраво китките й.

— Кажи го пак.

— Ти, глупав, дързък…

— Не това!

— Нали искаше…

— Другото! Кажи го, по дяволите!

Сълзите се стичаха от очите й. Поиска да изкрещи, но от гърлото й се изтръгна само шепот.

— Обичам те, Джейми.

— Още веднъж.

— Обичам те…

Устните му затвориха устата й — нежни, жадни, упойващо сладки. Зацелува я, сякаш на света нямаше нищо по-важно, а може би и в този миг, когато нощните сенки се спускаха над замлъкналата гора, наистина нямаше нищо, което да заслужава внимание.

6. „Прелъстен” – Вирджиния Хенли

Всеки един момент от книгата, когато Антония казваше на Адам: — Очите ти са сини, като Бискайския залив.

7. „Среднощна красавица” – Розмари Роджърс

Не, ме линчувайтеее, знам, че не харесвате авторката, обаче тази й книга аз много си я обичам и си ми е една от любимите, затова цитирам края й:

Все още Брет понякога се оттегляше зад познатата ирония, която го отдалечаваше и поставяше преграда между тях. Но това никога не траеше дълго, защото тя не го допускаше. Не, сега между тях не можеше да стои нищо друго освен истината. Тя се усмихна и затвори очи под силната слънчева светлина, която стопляше зимните месеци и душата й. Да, той я обичаше, и тя няма да му позволи да отрече това дори за секунда.

— Ще се превърнеш в манго, ако още малко останеш под слънцето, querida.

Кайла отвори очи. А Брет с три крачки прекоси верандата. Изглеждаше дързък и леко заплашителен с пистолетите и ножа, пъхнат в колана. Елегантността, която видя у него при първата им среща, бе изчезнала напълно. Тук изглеждаше в свои води, сякаш принадлежеше на тази дива, сурова страна вместо на лондонските салони.

— Миришеш на конюшня — каза тя рязко, когато седна до нея на шезлонга, и той се ухили.

— Никога не си доволна, нали, скъпа? Това най-много ми харесва в теб — смиреният ти нрав.

— Бързо ще се отегчиш от жена, която ти казва само каквото искаш да чуеш — тя прокара пръст по гладката повърхност на ризата от еленова кожа и небрежно подръпна ресните през гърдите му. — Признай си.

— С удоволствие. Не трябва да се притеснявам, че някога ще се съгласиш с мен за каквото и да било. Как се чувстваш?

— Като презрял плод — тя направи гримаса, но се усмихна, когато Брет закрилнически постави голямата си загоряла ръка върху извивката на корема й. — Росита казва, че сигурно ще бъде момче, защото съм твърде едра за седми месец.

— Надявам се. Макар че, ако едно момиче е толкова снажно, никога няма да се притеснявам, че някой мъж може да злоупотреби с нея.

— Това наистина ще бъде справедлива компенсация от страна на съдбата според мен. — Кайла се изсмя на негодуванието в очите на Брет, който след миг неохотно се усмихна.

— Твърде си хаплива и това хич не е добре за теб, жено. Между другото, днес пристигна пощата. Годфри срещнал Пабло Гомес, когато се връщал от брега — той извади голям плик и й го подаде, като се усмихна, когато тя весело извика, виждайки познатия почерк на танте Селест. — Сигурен бях, че ще му се зарадваш. Тя трябва да пристигне скоро.

— Тук? О, Брет, танте Селест пристига тук?

— Опасявах се, че ще е доста трудно да я убедя да пътува с кораб, но й обещах спокойно време — през този сезон морето не е толкова бурно. Тя ще дойде тук и ще ти помага за бебето.

Очите на Кайла се изпълниха със сълзи и Брет се смути.

— По дяволите, querida, не започвай пак със сълзите. Това трябваше да бъде приятна изненада.

— Съжалявам — тя избърса очите си с края на шала си. — Напоследък трудно се сдържам. О, Брет, не мога да повярвам, че си я убедил да дойде… сякаш майка ми ще бъде тук с мен.

Той я прегърна през раменете и се усмихна, без да проговори. Разбираше нуждите на сърцето й, но не признаваше своята загриженост. Колко типично за него. Кайла въздъхна на пресекулки. Помисли за Фостин — колко доволна би била тя.

— Не е ли странно, Брет, въпреки че на майка ми й е било отказано мястото, което й се полага като херцогиня Улвъртън, сега го заемам аз. Имам своето наследство, и все пак нищо не е така, както си го представях.

— Отново ли се оплакваш, querida? — Брет се наведе над нея и я целуна по устните. Тя обхвана врата му с ръце, като се остави на почти непоносимото чувство на обич, надигнало се в нея. След малко той се дръпна, дишаше тежко и с малко крива усмивка, промълви, че отдавна не са се любили. После опря чело в нейното, като отхвърли настрани сламената шапка и изпълни кръгозора с лицето си.

— Няма значение как се случи това с нас. Аз съм щастлив, че се случи. Не мога да си представя живота без теб, querida. Мислиш ли, че винаги ще е така?

Тя взе лицето му в шепите си и прошепна:

— Toujours… para siempre — винаги и завинаги, любов моя.

Леко ироничната усмивка на Брет се стопи и светлината в очите му бе чиста и истинска, гласът му бе нежен и искрен, когато като ехо повтори думите й:

— Винаги и завинаги… vida mia, mi alma de mi corazon — eres toda mi vida*…

[*vida mia, mi alma de mi corazon — eres toda mi vida… — живот мой, душа моя, сърце мое — ти си моят живот (исп.) — бел. прев.]

Да, и той бе нейният живот, тук, сега и завинаги — toujours.

8. „Лилия в нощта” – Шърли Бъзби

—… Не отричам, че между нас имаше нещо и това стана наскоро след пристигането ми в Накодочес. Но тя никога не е забременявала от мен и никога не ме е молила да я взема за жена. Няма да се извинявам за това, което съм вършил, преди да започна сериозно да те ухажвам — имам право на собствено минало. Никога не съм твърдял, че съм живял като монах. А що се отнася до твоето богатство, Сабрина — то нямаше нищо общо с чувството, което изпитвах към теб. Исках да станеш моя жена, защото те обичах. Богатството ти ми беше напълно безразлично.

Двамата бяха забравили за присъствието на Карлос. Сабрина тихо преглътна. Заболя я, когато го чу да говори за Констанца, но беше прекрасно най-после да узнае със сигурност, че тогава е станала жертва на подла измама. Брет каза, че я обича! Бе така завладяна от чувствата си, че не бе в състояние да каже и дума, и Брет умолително прошепна:

— Боже мой, Сабрина, кажи нещо! Ти не беше първата жена в живота ми, но ти се кълна, че от дълго време си единствената — и винаги ще си останеш такава!

Сабрина продължаваше да стои като закована, а в душата й бушуваше буря. Брет я обичаше! Винаги я беше обичал!

Мъжът беше отчаян. Не разбираше мълчанието й.

— Нима не ми вярваш? — попита боязливо. — Обичам те. Винаги съм те обичал, дори когато се борех със себе си и се опитвах да те забравя с жени като Констанца.

Със сълзи в очите, Сабрина промълви:

— О, Брет! Не разбираш ли? Та ти за първи път ми казваш, че ме обичаш! През всичките тези месеци умирах от любов по теб и ужасно се страхувах, че не споделяш чувствата ми.

9. „Рийгън” – Джуд Деверо

Цялото ухажване на Травис на края на книгата – слонове, цирк, много рози и какво ли не още – беше много забавно и романтично.

10. „Див и опасен” – Тами Хоуг

— Омъжи се за мене, Серена! — Гласът му бе напрегнат и дрезгав. — Нужна си ми. И да обърна живота си на сто и осемдесет градуса, пак няма да има никаква стойност, ако ти не си при мене. Омъжи се за мене!

Серена вдигна глава, погледна го и успя да се усмихне с треперещи устни. Това е един суров мъж, своенравен и горд. Животът с него няма да е нито лесен, нито скучен. Но животът й без него нямаше никаква стойност. Добре, любовта й взривява границите на здравия разум, но какво общо има разумът с любовта?! Не очите й, а нейното сърце съзря какво се крие под неговата броня, сърцето й именно разбра, че този мъж заслужава обич…

— Омъжи се за мене, Серена — повтори отново той.

— Да — прошепна Серена.

— Искам да имаме деца…

— Да… — Усмивката й стана по-широка. Тя хвана ръката му и я сложи на заобления си корем.

Не беше нужно да казва повече. Лъки прочете останалото в очите й. В сърцето му затрептя топлина, като си я представи с дете на ръце, с едно тъмнокосо бебе, което суче от гърдите й. Животът заслужава да се живее! А той почти се беше отказал!…

Той взе Серена в обятията си. Любовта му се разрази в него като гръмотевична буря, която помита всичко, всичко, дори последните сенки на мрака в неговото сърце.

Най-сетне той я пусна и изтри с палец последните сълзи от очите й, сериозен и вглъбен, като че свещенодейства.

— Не зная дали ще бъда добър съпруг, скъпа. Толкова дълго бях сам! По-дълго, отколкото предполагаш.

— Не се страхувай — отвърна Серена и сложи длан на гладката му буза, — никога вече няма да бъдеш сам.

— Моята жена ще е с мен.

— Винаги.

tanushi цитатът от „Коприна и стомана” – Кет Мартин - просто ме разрева, много трогателен момент, книгата минава на първо място за четене в първият ми свободен ден, аз лично ти благодаря за страхотната класация, включила си много разнообразни заглавия които почти не сме обсъждали, браво!

tanushi цитатът от „Коприна и стомана” – Кет Мартин - просто ме разрева, много трогателен момент, книгата минава на първо място за четене в първият ми свободен ден, аз лично ти благодаря за страхотната класация, включила си много разнообразни заглавия които почти не сме обсъждали, браво!

Радвам се, че класацията ми ти харесва. А за "Коприна и стомана" трябва да благодарим на Lindsey, защото доколкото си спомням тя беше похвалила много книгата и беше акцентирала точно върху този момент и именно заради това реших да я прочета. Книгата е много хубава.

tanushi цитатът от „Коприна и стомана” – Кет Мартин - просто ме разрева, много трогателен момент, книгата минава на първо място за четене в първият ми свободен ден, аз лично ти благодаря за страхотната класация, включила си много разнообразни заглавия които почти не сме обсъждали, браво!

Пете, а ти как мислиш, на кой момент всеки път рева като препрочитам книгата? Казвала съм ти, мен на книга много трудно можеш да ме разплачеш, но колкото пъти прочета тази сцена, толкова пъти вадя носните кърпички! Страшна е!

Ами Коприна и стомана е някак открояваща се книга. Катрин все пак е необичайна героиня с нейния стремеж да се занимава с медицина, чак я тикнаха в лудница заради това. Люсиен по едно време и той се съмняваше в душевното й здраве, май след като я видя надвесена над труп, за да го изследва. Въобще романът си е мрачен и тежък, но си ми остава един от най-любимите. Но авторката я бива да описва тъжни моменти, само като се сетя как в Капитанът и дивата котка умря малкото бебенце и мъката на майката и пак ми се просълзяват очите.

Редактирано 8 септември 200917 г. от Ayase (преглед на промените)

Благодаря на Петето за прекрасната тема, а също и на всички момичета, които споделиха с нас и ми припомниха наистина разкошни моменти, пропити с толкова неподправена романтика Копнах си ги в компа, за да мога отново и отново да си ги припомням. Повечето от тях предизвикват у мен различни чувства - на тъга, радост, умиление..., но всички те са страшно вълнуващи и като чели карат човек да се замисли над това,кое е важното и непреходното в живота, за какво има смисъл да се жертваме и сякаш ни правят по-добри.

Имам много любими романтични моменти - по няколко от всеки роман, който с удоволствие препрочитам. Класацията ми сега е от 10 от любимите ми книги, които взех случайно. Така че ако утре трябва пак да направя такава класация, тя ще бъде със сигурност от други 10 романа.

Но днес тя изглежда така:

1. Гордост и предразсъдъци”, Джейн Остин

Докато прекосяваха моравата към реката, Елизабет се обърна да погледне пак: чичо й и леля й и те се спряха, и докато чичо й гадаеше кога е построена сградата, собственикът изникна внезапно откъм алеята, която отвеждаше към конюшните.

Озоваха се на двайсет крачки един от друг, а той се появи тъй неочаквано, че й бе невъзможно да се скрие. Погледите им се срещнаха и по лицата и на двамата плъзна гъста червенина. Той се закова, сразен от изненада, но бързо се съвзе, пристъпи към тях и заговори Елизабет, ако не хладнокръвно, то много учтиво.

Тя инстинктивно се извърна да бяга, но спря, щом той пристъпи, и прие поздрава му с дълбоко смущение. Ако появата или приликата с портрета, който току-що бяха видели, не стигаха, за да уверят другите двама, че пред тях е самият мистър Дарси, то изненадата на градинаря ги увери. Останаха настрана, докато той разговаряше с племенницата им, която, объркана и смутена, не смееше да вдигне поглед и не осъзнаваше какво отговаря на учтивите му въпроси за близките й. Смаяна от милото му държане, всяка негова дума я смущаваше все повече, а като си представяше колко унизително е за нея, че я намира тук, минутите, в които разговаряха насаме, й се сториха най-ужасните в живота й. А и той изглеждаше смутен; говореше непривично бързо и няколко пъти припряно я запита кога точно е напуснала Лонгборн и откога е в Дарбишър — личеше, че и той е развълнуван.

Накрая вече не се сещаше какво да каже, постоя, без да отрони дума, но изведнъж се овладя и се сбогува.

Тогава другите двама отидоха при нея и започнаха да се възхищават от стройната му осанка, ала Елизабет не ги и чу; потънала в мислите си, тя мълчаливо тръгна подире им. Смазана беше от срам и от яд. Идването й тук бе най-злополучното, най-необмисленото нещо! Как ли го е изтълкувал! В каква позорна светлина се е представила пред този тъй суетен човек! Казал си е, че нарочно е търсила да се изпречи на пътя му! А, защо бе дошла! А и той — защо бе пристигнал цял един ден по-рано! Преди десет минути да бяха тръгнали, нямаше да ги види, защото бе ясно, че сега пристига, току-що е слязъл от коня или от каретата. Не спираше да руменее при спомена за злополучната среща. А и държането му, тъй силно променено — какво ли означаваше пък то? Че изобщо пожела да разговаря с нея, бе удивително! Не стигаше това, а беше и учтив, разпита я за близките й! Никога не бе разговарял толкова сърдечно, толкова мило, както при тази неочаквана среща. Каква разлика от последното им виждане в парка Розингс, когато тикна писмото в ръката й! Не знаеше какво да мисли, как да си го обясни.

Вървяха по красива алея край речния бряг и с всяка стъпка пред тях се разкриваше по-прекрасна гледка, все по-красив пейзаж към близките гори, но мина време, докато Елизабет осъзнае околните прелести; и макар да отговаряше механично на непрестанните възклицания на сродниците си и уж извръщаше поглед към пейзажа, не виждаше нищо. Мисълта й бе прикована към онова единствено място в къщата на Пембърли, все едно кое, където в момента бе мистър Дарси. Копнееше да разбере какво мисли, какви чувства питае към нея и дали въпреки всичко все още му е скъпа. Ами ако е бил учтив просто защото му е все едно? Ала в гласа му бе доловила _нещо,_ което я караше да вярва, че не му е все едно. Болка или радост бе изпитал от срещата си с нея, това не знаеше — но не я беше срещнал с безразличие.

Накрая обаче забележката на спътниците й, че е разсеяна, я стресна и тя се помъчи да се овладее.

……

И ето Елизабет пак изживя предишното вълнение — към тях приближаваше Дарси. От тази страна пътеката беше по-открита, та този път го съзряха отдалече. Колкото и да се изненада, Елизабет бе поне подготвена за новата среща и реши, ако ги спре, да се държи и да разговаря по-спокойно. Една извивка на алеята го скри от погледа им и тя си каза, че е свил в друга посока; но изведнъж Дарси изникна пред тях. Беше все тъй дружелюбен и в отговор на учтивите му думи тя изрази възхищението си от парка; ала като изрече „прелестен“ и „очарователен“, съобрази, че всяка нейна възхвала за Пембърли можеше да се изтълкува погрешно. Елизабет поруменя и млъкна.

Мисис Гарднър стоеше настрана, Елизабет мълчеше. Дарси я помоли да го представи на своите приятели. Подобна учтивост не беше очаквала и едва сдържа усмивката си при мисълта, че сега сам търси познанството на същите онези, които от гордост бе охулил, когато й бе поискал ръката. „Как ли ще се изненада, каза си тя, като разбере кои са! Мисли ги за хора от висшето общество.“

Представи му ги, а като обясняваше роднинските им връзки, погледна го крадешком; нямаше да се изненада, ако го бе видяла да се отвръща от такива недостойни личности. Че родството им го изненада, бе очевидно, но той се овладя и вместо да ги остави, тръгна с тях и подхвана разговор с мистър Гарднър. Елизабет се зарадва, обзе я тържество. Драго й бе да му покаже, че има и роднини, от които не трябваше да се срамува. Вслушваше се внимателно в разговора им и се радваше на всеки израз, на всяко изречение, с което чичо й разкриваше интелигентност, вкус, добри обноски.

…

Елизабет замълча, но беше доволна: всичко дотук бе комплимент за нея самата. Но беше безкрайно учудена, питаше се: „Защо е тъй променен? Възможно ли е за мен, възможно ли е заради мен да е толкова разнежен? Нима упреците ми в Хънсфорд са го променили? Невъзможно е все още да ме обича.“

2. „Венчило с дявола”, Джули Гарууд

Лицето и остана напълно спокойно. Тя се втренчи за миг в Андрю, сетне се обърна към съпруга си:

— С твое разрешение, бих искала да му отговоря.

— Имаш го.

— Андрю! — Гласът й бе студен и ясен като мразовита зимна утрин. — Моят съпруг постъпва така, както намери за добре. Понякога ми позволява да му помогна. Ако е решил да ти отреже краката, аз, разбира се, ще му предложа помощта си.

Джейми чу как Маркъс изръмжава одобрително, но продължи да гледа към Андрю. Баронът изглеждаше бесен.

— Ти си станала варварка! — извика тон, забравил безизходното си положение. Посочи към Алек и добави — Той те е превърнал в… шотландка.

Джейми знаеше, че с тези думи иска да я обиди. Но вече не можеше да се сдържа и звънкият й смях се разнесе над хълмовете.

— Андрю, струва ми се, че този комплимент току-що спаси краката ти.

— Защо си дошъл — изрева Алек. Искаше час по скоро да свърши с тази работа, за да може да вземе Джейми в прегръдките си. Копнееше да й каже още веднъж колко много я обича, колко я обожава… и колко е горд, че е негова.

…

Щом свърши, Алек извади меча си от ножницата.

— Нима ще го убиеш, съпруже мой? — прошепна Джейми.

Алек се усмихна.

— Дяволски добре знаеш, че няма да го убия. Това няма да ти хареса, а аз искам винаги да си щастлива, скъпа. Смятам да му дам меча. Той струва…

— Няма да позволя да дадеш на такъв като него великолепния си меч, Кинкейд! — гневно заяви Джейми и вирна глава. — Ще забравя достойнството си и ще ти устроя такава сцена, че никога вече няма да посмееш да гледаш хората си в очите. Обещавам ти, че дълго ще има да говорят за това.

Чу въздишката му и разбра, че е спечелила.

— Да, сигурен съм, че ще го направиш, жено. Подай ми кинжала си.

Джейми се подчини. Алек го използва, за да откъртя едни голям рубин, който украсяваше дръжката на меча. После й го върна. Хвърли камъка. Рубинът тупна в краката на Андрю.

— Отплата, бароне, от лейди Кинкейд.

Още едни камък се удари в рамото на Андрю. Джейми се обърна в посоката, откъдето долетя камъкът и види леърд Макферсън да прибира меча си.

— Отплата, от лейди Кинкейд. — Възрастният мъж се поклони, преди да се обърне и да я погледне.

Трети камък цапна лицето на Андрю.

— Отплата — обяви Даниел Фъргюсън.

— Отплата — разнесе се отново. Джейми не позна леърда, които хвърли скъпоценния камък.

— Алек? Защо те…

— Макферсън ти се отплаща, защото спаси живота на сина му. Даниел — защото застана пред съпругата му и я защити със собственото си тяло. Харолд хвърли изумруда. Ти понесе обидите на сина му, а след това се моли за живота му.

Пети камък удари челото на Андрю.

— Отплата — изрева друг мъж.

— Кой е той?

— Бащата на Линдзи — отвърна Алек. — Мислеше, че не знам за глигана, нали?

Тя бе толкова смаяна, че не можа да му отговори. Още един камък падна в краката на Андрю. Хвърли го никакъв млад воин.

— Отплата — извика той.

Алек обясни, преди тя да го попита:

— Лорд Дънкан. Съпругата му би искала да и помогнеш при раждането. Той плаща в аванс.

— Нямам думи — прошепна Джейми. — Трябва ли да им благодаря, Алек?

— Те ти благодарят, Джейми. Всеки един от тях би дал живота си за теб. Ти направи невъзможното, любима. Ти наистина съюзи нашите кланове!

Тя затвори очи, за да сдържи напиращите сълзи. Когато заговори, гласът й трепереше от вълнение:

— Ти направи Андрю много богат мъж.

— Не, Джейми. Аз съм много по-богат. Аз имам теб.

Гласът му бе мек, пълен с любов. Една сълза се търколи по бузата й. Алек я видя. Веднага се обърна към Андрю.

— Върни се у дома си, бароне. Следващия път, когато стъпиш на шотландска земя, ще изпиташ силата на нашите мечове.

Одобрителни възгласи се извисиха над кръга от воини. Андрю бе коленичил и събираше съкровището си. Алек взе Джейми в обятията си, а тя мигновено обви ръце около кръста му. Затвори очи и го прегърна. Все още не разбираше повечето от странните навици на шотландците. Сигурно ще са й необходими поне двадесет или тридесет години, докато напълно ги проумее.

Ала в това имаше толкова радост… и любов. Може би, тайно се усмихна тя, когато двамата с Алек остареят, тогава най-сетне ще е свикнала и разбрала.

3. „Доводите на разума”, Джейн Остин

Не може да се опише коренната промяна, която този миг породи в Ан. Името на получателя върху плика едва се четеше: „До мис А. Е…”, и това явно бе писмото, което той така набързо бе сгънал. Мислеха, че просто пише на капитан Бенуик, а той е писал до нея! От съдържанието на писмото зависеше целият й живот. Всичко можеше да се очаква, но всичко бе за предпочитане пред ужасното напрежение и страх от неизвестността. Мисис Масгроув се занимаваше с някакви дреболии на своята маса, и Ан трябваше да се осланя единствено на нейната залисия, за да успее да погледне писмото. Тя се свлече в креслото, от което Уентуърт току-що бе станал, облегна се на мястото, на което се бе облегнал и той, за да й пише, а очите й погълнаха жадно следните редове:

„Не мога повече да стоя така, да ви слушам и да си мълча. Трябва да ви кажа много неща, и го правя по единствения начин, който е възможен в момента. Думите ви се забиват дълбоко в душата ми и в един и същи миг аз се чувствам полумъртъв и полуокрилен. Кажете ми, че не е прекалено късно и че онези скъпи чувства не са се стопили безвъзвратно! Предлагам ви ръката и сърцето си, което сега ви принадлежи много повече, отколкото в онзи ден преди по- вече от осем години, когато го разбихте. Не дръзвайте да кажете, че мъжът забравя по-бързо от жената и че любовта му скоро си отива. Не съм обичал никоя друга жена освен вас. Може да съм бил несправедлив, слаб и изпълнен с негодувание, но винаги съм ви оставал предан. Дойдох в Бат единствено заради вас, мисля само за вас и единствено с вас свързвам своите представи за бъдещето. Нима не сте го разбрали досега? Не сте ли успели да вникнете в най-съкровените ми желания? Не бих изчакал дори и тези десетина дни, ако знаех какво чувствате, защото съм убеден, че вие знаете какво чувства аз. Не мога дори да пиша, до слуха ми всеки миг долита нещо, което ме оставя без дъх. Вие говорите толкова тихичко, но аз успявам да доловя звука на вашия глас така, както никой друг не би го доловил. Вие сте толкова добра, така съвършена! И действително сте справедлива към нас, защото вярвате, че и един мъж може да обича истински и да остане верен на любовта си. Вярвайте, че такава пламенна и вярна любов има и във Ф. У.

Трябва да тръгна, без да съм разбрал каква ще е съдбата ми, но ши ще се върна тук, или ще ви догоня колкото се може по-скоро. Една дума, един поглед ще ми бъдат напълно достатъчни, за да реша дали мога да прекрача прага на вашия дом тази вечер или никога.”

4. „Годежът”, Арнет Лем

За да спечели време, Блейк глътна брендито и си поръча друго. Страхът прерязваше червата му като студена стомана. Часът на разплатата беше настъпил. Усети ръка на рамото си и готов да се хване за всяко отклонение, вдигна поглед. Видя Марджъри, с колеблива усмивка в ъгълчетата на устните си.

— Лорд Блейк — каза тя, — настоявам да ми позволите да играя заради вас този път.

Тя сигурно беше най-чудесната жена на божията земя. Той се изправи с треперещи крака. Боу скочи на крака и се поклони; а Тобаяс го последва. Челото на Джордж се набръчка подозрително.

— Какво означава това? — заекна той.

— Надявам се — отговори Марджъри, — че това се нарича джентълменски маниер, тате.

— О, стани, Ентуисъл — заповяда Боу, — и си сложи една усмивка, защото си в Бат.

— Какво си направил, Джордж — заяде се Роуина, — отишъл си и си затворил добрите си обноски в бутилка с вино ли?

Попаднал сякаш във водовъртеж от благодарност, Блейк чувстваше, че може да се превърти. Една тънка ръка, лишена от бижута, която някога се беше надявал да получи, докосна рамото му и го върна на мястото му. Обгърна го с нежното ухание на лавандула и го обзе луда любов. Марджъри го отмести встрани и прошепна:

— Двама души на тази маса са жестоки и безсърдечни, но те са мое бреме, а не твое. Достатъчно страда в ръцете на моите роднини.

„Също и ти“ — искаше му се да каже, но копнежът и гордостта стиснаха гърлото му.

— Може ли да взема картите? — попита тя.

Ръката му се помръдна, за да изпълни желанието й, но съвестта му го възпря.

— Аз не се страхувам, лейди Марджъри — каза той. — Баща ви и аз сме сключили личен облог.

Тобаяс отстъпи назад.

— Можете да заемете моето място, милейди.

Боу се нахвърли върху печатаря.

— Махни се от това място и никога повече да не ти стъпва кракът в тази или в която и да било обществена зала в Бат!

Марджъри не откъсваше очите си от Блейк.

— Настоявам.

С една дума тя беше спасила него и семейството му от мрака на позора.

Не трябваше да се заробва с мъж като него. От самото начало беше искала само свободата си и му беше върнала неговата.

Като се пребори с порива да я привлече в обятията си и да поеме курс на север, той постъпи, както го беше помолила, и когато картите се плъзнаха от неговата ръка в нейната, се почувства по-лек и свободен. Не можеше да направи нищо повече, освен да й се отплати със същото — щеше да я освободи от брака със съпруг, който може би никога нямаше да може да прочете собствения си брачен договор.

— Какво има? — попита го тя. — Защо изглеждащ толкова замислен?

„Защото те обичам — помисли си той — и ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми.“

— Мислих си за една дума, която се опитвах да съставя с тези карти.

— Особено обичам думи с „Л“ — каза тя.

С вещината на мошеник в играта на карти, тя ги разгъна и разгледа. Усмивка озари лицето й и го заля с топлина.

— Вие сте свършили цялата трудна работа, лорд Блейк — каза тя, — и сте оставили леката част на мен.

Тя се обърна към баща си:

— Лорд Блейк много умело се справя с написани думи, нали знаеш?

Джордж се намръщи, а бдителният му поглед се стрелна от Марджъри към Блейк.

— Наистина — чу Блейк майка си да заявява. — Наследил е научните си способности от рода Чолмондли. Моят Блейк можеше да пише стихове като дете.

Тя лъжеше с умението на политик и сърцето му се изпълни с признателност към нея.

На Блейк му се искаше да целуне краката на Марджъри. Искаше му се да я отнесе в двореца си в Уелс, да вдигне подвижния мост, да барикадира вратите и да не излезе, докато не му посивеят косите и не пораснат внуците му. С преливащо от любов сърце, той целуна ръката й и се сля с тълпата. Отнесе заедно със себе си стотина скъпи спомени за незабравимата жена, известна като „управителката на пощенската станция в Бат“.

5.„Уитни, моя любов”, Джудит Макнот

Мъжът й беше там, вече не й се сърдеше, докосваше я, но не казваше нищо. В докосването му имаше нещо странно… Той се държеше не като неин съпруг, а като прислужник. Прислужник! Това беше неговият начин да й покаже, че съжалява.

Клейтън я накара да седне на близкия стол, коленичи и плъзна кърпата по краката й.

— Клейтън — промълви тя. — Недей…

Той не обърна внимание на думите й и продължи заниманието си, после дрезгаво рече:

— Ако някога само допусна, че имаш намерение отново да ме изоставиш, ще те заключа в стаите ти и ще барикадирам вратите.

— Ще останеш ли заключен с мен? — с треперещ глас попита тя.

Клейтън повдигна крака й и допря стъпалото й до едната си страна, после го целуна.

— Да — промълви.

Изправи се, отвори гардероба и извади син копринен халат. Донесе й го и й помогна да се облече. Загърна я и завърза колана. Взе я в ръце и я отнесе до масата, където я очакваше вечерята й. Седна и я намести в скута си, после вдигна капака на сребърния съд.

— Недей! — извика тя, отгатнала намерението му да я храни. — Моля те, не прави това! Само ми говори. Моля те. Кажи ми нещо!

— Не мога — прошепна Клейтън и вдъхна дълбоко аромата на току-що измитата й коса. — Не мога да намеря подходящите думи.

Очите й се напълниха със сълзи. Уитни се отдръпна леко и го погледна в очите.

— Аз пък мога. Ти ме научи на тях. Обичам те. Обичам те.

Клейтън зарови пръсти в косите й, после взе лицето й в дланите си и потъна в погледа й.

— Обичам те — повтори. — Господи! Колко те обичам!

Стенният часовник отмери един и половина. Клейтън не можеше да откъсне поглед от красавицата, заспала кротко в ръцете му. Отмести една къдрица от лицето й, притисна я към гърдите си и леко я целуна по слепоочието.

— Обичам те — прошепна.

Знаеше, че Уитни не може да го чуе в съня си, но изпитваше нужда да каже тези думи отново. Те отекваха в сърцето му при всяко докосване, при всяка целувка, която си бяха разменили тази вечер. Звъняха като вълшебна мелодия, докато я водеше към върха и накрая се сля с нея. Обичам те…

Уитни се размърда и унесено прошепна:

— Аз съшо те обичам.

— Тихо, скъпа. Спи.

Беше отлагал до последния момент, докато и двамата не бяха полудели от желание. Сега Уитни имаше нужда от почивка.

6. „Роуз”, Лей Грийнууд

Той наистина я обичаше. Стигаше до тази истина бавно, без да вижда пътя и крайната цел, но все пак напредваше твърдо и неумолимо.

Но колко още имаше да чака? Щеше ли да преживее още едно разочарование?

Би понесла всичко, стига Джордж да я обичаше. Знаеше това. Може би не желаеше да го признае, определено не желаеше да го понася, но също като Джордж, тя щеше да остане, защото това беше единственото, което можеше да направи.

— Ще остана, ако си сигурен, че ме искаш — рече тя.

— Дори и ако не ти обещая нищо?

— Искаш ли, въпреки че и аз не ти обещавам нищо?

— Да — незабавно отговори той. — Освен това ще ти обещая едно нещо.

Роуз остана разочарована. Знаеше, че ще й обеща да се грижи за нея. Знаеше също, че това вече ней бе достатъчно.

— Обещавам, че ще те обикна. Искам да го направя.

Роуз беше толкова щастлива, че едва не скочи и не прегърна Джордж. Щеше да го направи, ако не се боеше, че ще го отблъсне. Той действително я обичаше. Само му трябваше време да го осъзнае.

— А аз обещавам да чакам, колкото и време да ти отнеме.

Роуз имаше чувството, че за пръв път си разменяха клетви и че този път истински свързваха живота си. Ако тази вечер я любеше, бракът им щеше да започне наистина. Тя протегна ръка и хвана неговата.

— Ще останеш ли с мен?

— Сигурна ли си, че го искаш? Не мога да не те докосвам. Опитвах се, но вече не мога.

— Тогава недей.

…

Джордж легна до Роуз. За пръв път изпита усещането, че мястото му е именно тук. Не чувстваше страх от собствения си провал или разяждаща вина за намеренията си. Чувстваше се щастлив. Свободен.

Доволен.

7. Скандал - Аманда Куик

Емили го погледна напълно объркана.

— Нямаше да му позволя да те унижи, Саймън.

— Не, разбира се, че не. Ти ме обичаш. Ти ме обожаваш. Мислиш, че съм благороден, щедър и смел, пример сред другите съпрузи. — Саймън отпи една глътка коняк. — Би направила всичко за мен.

— Саймън? — гласът й бе несигурен.

— Трябва да ми простиш, загдето бях изумен за момент. В действителност аз съм в това състояние от няколко часа. Никой през целия ми живот не се е опитвал да ме защити, фейо.

Емили го гледаше неспособна да каже и дума.

— Откакто се помня, винаги аз съм се грижил за себе си — продължи Саймън. — И когато те срещнах, разбрах, че искам да се грижа за теб. Но самата мисъл, че някой желае да рискува живота си заради мен, че иска да убие човек, за да ме защити, съвсем ме обърка.

— Саймън, да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си отвратен от моите действия?

— Опитвам се да ти кажа, че просто не те заслужавам, фейо. Ще убия всеки, който се опита да те отдели от мен. — Златните му очи блестяха на светлината на свещта. — В такъв случай мисля, че сме еднакви.

— О, Саймън!

— Преди много време написах три писма с молба за помощ.

— Писал си на Норфкот, Конънбъри и Пенингтън. Да, знам — каза нежно Емили.

— Когато помощта ми бе отказана, се заклех, че никога повече няма да искам нищо от когото и да било. Но сега виждам, че трябва да наруша клетвата си. Моля те, не спирай да ме обичаш, фейо. Ако загубя любовта ти, ще се съсипя.

— О, Саймън! — пръстите на Емили стискаха краищата на пеньоара. Щастието, което я обхвана, всеки момент можеше неудържимо да избликне.

— Обичам те, Емили — каза тихо Саймън, а очите му не се отделяха от нейните. — Бог знае, че нищо не може да се сравни с моето държане преди. Но когато те видях готова да застреляш Крофтън, за да ме защитиш, разбрах, че е истина и трябва да ти го кажа.

— Саймън!

Емили не можеше да издържа повече. Тя се хвърли през леглото в прегръдките на своя съпруг.

Той я притисна до себе си. Празната чаша от коняка падна на килима, когато Саймън прегърна жена си завря устни в косата й. Стискаше я толкова силно, че Емили не можеше да диша, но това не я притесняваше.

Саймън я хвана за брадичката и я повдигна, за да може да гледа в очите й.

— Кажи ми, ще ми дадеш ли това, за което те помолих? — прошепна той. — Кажи ми, ще ме обичаш ли вечно, фейо?

— Завинаги, Саймън.

8. „Нежен бунт”, Джоана Линдзи

Тя отново се усмихна. Мислеше, че той нарочно я дразни.

— На път съм да загубя избухливия си нрав, нали?

— Не зная. Но аз трябва да ти кажа, че те излъгах.

Усмивката й изчезна:

— За какво ме излъга?

— Не можеш ли да познаеш, скъпа моя? Нямам никакво намерение да имам любовница, след като съм женен за теб. Това е в пълно противоречие с брака.

— Но ти прие условието ми!

Усмивката му издаваше чисто мъжко задоволство.

— Бях съгласен на всичко, за да те направя моя съпруга. Бях готов дори да го заявя писмено, но ти не се сети за това.

Розалин го гледаше невярващо. Обзе я гняв. Почувства се измамена. Побесня.

— Ти се ожени за мен с лъжа.

— Ожених се за теб за добро.

— Аз ти направих идеално предложение, човече!

— Нито съм те молил, нито съм го искал. И мила моя, ако се замислиш поне малко, ще разбереш колко абсурдна е молбата ти. Не ти, а аз те помолих да се омъжиш за мен. Не бях го правил никога досега. Това не е от нещата, които върша с лека ръка. Имал съм достатъчно любовници. Стигат ми за цял живот. Сега имам нужда от съпруга.

Беше изненадващо как той стои спокойно при очевидния й гняв. Тя понижи глас:

— Ти казваш това сега. Но какво ще се случи другия месец, другата година? Очите ти отново ще заиграят.

Антъни се ухили. Знаеше, че това ще я разгневи още повече.

— Очите ми играят от деветнадесетгодишна възраст. Дай им почивка, Розалин. Те се спряха на теб и не искат да се отместят.

9.„Преплетени сърца”, Джоана Линдзи

Усилията й да сложи край на разговора май не се увенчаха с особен успех.

— Има много лесен начин да избегнем постоянните спорове помежду ни — усмихна се сковано Милисънт. — И тъкмо до него смятам да прибягна, като ти пожелая приятна вечер.

Отново понечи да се промуши покрай него, но той не я пусна.

— Не бързай толкова. Ти ме обвини, че притежавам инстинктите на животно. И за да не те разочаровам, може би трябва да ти покажа някои от тях.

В този миг Милисънт осъзна, че двамата бяха съвсем сами на върха на стълбите. Сърцето й замря в гърдите. Без повече приказки, Улфрик я притегли към себе си и устните му се впиха в нейните.

Това бе целувка, пълна със страст, неувереност и… нежност — доста странна комбинация, която не толкова плашеше, колкото интригуваше и възбуждаше. Тялото й бе притиснато до неговото и близостта му събуди в гърдите й вихрушка от чувства. Силните му топли ръце я обгръщаха и я караха да тръпне в прегръдките му.

Господи, това, което я караше да изпитва, не можеше да се сравни с нищо, преживяно досега и бе невъзможно да му устои. Усещането бе прекрасно, извираше дълбоко от нея, завладяваше цялото й същество и сякаш всеки миг щеше да избликне навън. Без дори да го осъзнава, ръцете й обвиха врата му.

Той явно реши, че това е знак на пълно отдаване, ръцете му я вдигнаха във въздуха и той я понесе нанякъде.

10.“Неукротимо сърце”, Джейн Фийдър

Маркъс затвори за миг очи и изрече с примирена въздишка:

— Продължавай. За каква истина говориш? — Отдалечи се малко от нея и я погледна изпитателно.

— Ами… работата е там, че с теб не сме женени — изрече на един дъх Джудит.

— Какво?

— Джудит Дейвънпорт не съществува според закона, също както и Себастиян Дейвънпорт. В църквата не помислих за това, просто нямаше време, разбираш ли? Едва когато трябваше да се подпиша в брачния регистър, се сетих, че това не е истинското ми име. Ние сме от семейство Девъроу… макар да не си спомням откога не са ме наричали Шарлът, обаче… — Тя видя как в очите му светна разбиране и млъкна, надявайки се, че е казала достатъчно.

Маркъс прекоси помещението с два скока, дългите му пръсти сграбчиха китката й и се сключиха около крехките кости. Повлече я към вратата и не спря, дори когато тя се спъна на прага и едва не падна. Слезе по паянтовата стълба, без да забави крачка, тя се препъваше след него, протегнала болезнено ръка, но не издаваше нито звук. Щом излязоха в заления от следобедното слънце двор, Джудит изохка тихо и сведе глава, заслепена от ярката светлина.

— Какво ти стана, Маркъс? Къде ме влачиш? — попита задъхано тя.

— Ще ти кажа, макар че не заслужаваш — отвърна рязко той. — Ще намеря духовник, който да ни издаде документ за името ти, и ще легализираме брака си, за да няма никакви съмнения. А след това ще упражня върху теб всички съпружески права — включително онези, за които е необходима дебела пръчка. Остава да реша само въпроса в какъв ред ще упражня правата си. — Той я хвана през кръста и я вдигна на двуколката си.

— Ще ми позволиш ли да кажа нещо? — попита Джудит и се настани удобно на седалката.

— Не, не ти позволявам! — Маркъс се метна на капрата до нея. — Ако имаш в главата си поне една искрица здрав разум, в което се съмнявам, ще седиш мирно и няма да си отваряш устата.

Джудит се облегна назад, приглади полите си и пое дълбоко въздух, когато камшикът изплющя върху гърбовете на конете. Двуколката полетя в зашеметяващо темпо по тесния път. Прекосиха полето за минути, завиха покрай бесилката и препуснаха по пустия пощенски път. Щом конете забавиха ход, Джудит огледа профила на спътника си с дяволити искри в очите.

— О, Маркъс, но ти се смееш! — извика възхитено тя.

— На какво, по дяволите, да се смея? — изръмжа той, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. — През последните седем месеца съм живял в грях с жена, участвала в незаконна брачна церемония, и ако обстоятелствата не я бяха принудили да признае истината, щеше да ме остави в неведение до края на живота ми!

— Нали казват, че незнанието е подарък от небето — отвърна Джудит, която нито за миг не допусна да бъде заблудена от резкия му тон. — Какво значение има едно име? — Маркъс извърна глава настрана и раменете му се затресоха. — веднъж ми каза, че не е добре да потискам смеха си… даже каза, че от това човек може да получи удар… сигурен съм, че го каза.

Маркъс спря конете и изведе колата от пътя. Щом спряха в храстите, той се обърна към Джудит и като видя дяволитите искри в очите й, не издържа и се засмя.

— Знаех си, че се смееш — кимна доволно тя.

Маркъс улови брадичката й с два пръста.

— Откакто те видях за пръв път, явно забравих за правилата на разума. Щях ли иначе да позволя на една страстна, измамна, безскрупулна дива котка да изпълни с мен най-безумния танц, в който някога се е впускал мъж?

— За мъж, който мрази да танцува, думите ти звучат малко противоречиво — призна засмяно Джудит. — Но моят опит показва, че човек не избира кого да обича. Щях ли иначе аз да принадлежа с душа и тяло, с цялото си същество на един тираничен и консервативен деспот, който се стреми да ме подчини на волята си и е щастлив само когато издава заповеди?

— Но ти въпреки това го обичаш, нали?

— О, да, и то как — отговори с усмивка тя и стисна ръката му. — Както той обича умелата интригантка.

— Повече от всичко на света — пошепна страстно Маркъс. — Обичам те повече от всичко на света, моя жълтоока невестулке.

Той завладя устните й и я прегърна нежно. Джудит се сгуши в него и позволи на езика му да изследва сладостта на устата й. Опиянена от мъжественото му излъчване, тя повярва в щастливото бъдеще, във верността и взаимното доверие.

Редактирано 12 септември 200917 г. от bobych (преглед на промените)

Боби, страхотна класация, благодаря че се включи, определено ме спечели с "Годежът" и „Защото те обичам — помисли си той — и ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми.“, страхотна мисъл, сега направо ме е яд че я почнах книгата и след 40 страници я зарязах, много съм зле... Иначе за самата класация трябва да сме благодарни на Миа, която много настояваше за нещо по-романтично, а аз се въздържах от страх да не се повтори провала с "най-добра първа целувка", но сега съм предоволна че я послушах, може и да не се получи цяла десятка, но за мен е удоволствие да прочета тези цитати, особено от книги които не съм чела - много ме впечатляват, и да си припомня любимите моменти от вече четени романи! Дерзайте момичета, тъй като съставянето на подобна класация е много трудоемко, ви оставям и следващата седмица на разположение!

Боби, страхотна класация, благодаря че се включи, определено ме спечели с "Годежът" и „Защото те обичам — помисли си той — и ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми.“, страхотна мисъл, сега направо ме е яд че я почнах книгата и след 40 страници я зарязах, много съм зле...

Иначе за самата класация трябва да сме благодарни на Миа, която много настояваше за нещо по-романтично, а аз се въздържах от страх да не се повтори провала с "най-добра първа целувка", но сега съм предоволна че я послушах, може и да не се получи цяла десятка, но за мен е удоволствие да прочета тези цитати, особено от книги които не съм чела - много ме впечатляват, и да си припомня любимите моменти от вече четени романи!

Дерзайте момичета, тъй като съставянето на подобна класация е много трудоемко, ви оставям и следващата седмица на разположение!

Арнет Лем е сред предпочитаните ми авторки. "Годежът" е роман, който в първите страници изглежда малко скучноват, но пребориш ли ги, след това така те увлича, че не можеш да се спреш. Любовта на Блейк е толкова огромна, че за щастието на любимата е готов да се откаже от нея. Защото смята, че не е достоен за нея, че нейното щастие стои над всичко.

Ако имаш възможност, дочети книжката, Пете. Мисля че няма да съжаляваш

Момичета, незнам за вас , но за мен това беше най-трудния топ 10. Просто ми е много трудно да отделя сцените от цялата визия на романа и затова ще ви препиша няколко сцени и ще цитирам няколко романа - кото спомана моментите в тях, които са ми харесали.

1. Танцуващия дявол - Кони Мейсън

Затаеният поглед на Диабло блуждаеше разсеяно над стотиците възбудени от предстоящата екзекуция зяпачи, които приличаха на лешояди, готови да грабнот кокал. Разкърши широките си рамене и се усмихна, решен да срешне съдбата със същата сурова смелост, с която преживя дните си. Диабло забеляза смущението ,което предизвика сред жените в тълпата, и с арогантността на запознат с качествата си красавец , намигна закачливо на миловидна млада жена, застанала наблиза. Нейните възторжени възгласи го развеселиха.

Той насочи поглед по нататък към каретите, спрели на пътя и се задържа на един от екипажите, от чийто прозорец се показваше пленителна блондинка. "Ако трябва да умра - помисли си той - няма по-прекрасен образ , който да отнеса в гроба от този на изкусителна руса красавица. Тя е самото савършенство - от златните къдрици по челото до съблазнителните червини устни "

Техните погледи се срешнаха над грубиянски развилнялата се тълпа и на Девън и се стори ,че светът наоколо изчезва. Инстинктивно и усети ,че очите на Диабло трябва да са ясни, пронизващо сиви. Тя вече не веждаше човешкото множество. Между нея и Диабло не съществуваше нищо.

и втория момент в книгата, който ми е любим е когато мислеше ,че го е предала и не можа да я убие......

2. Твоята магия - Джоана

— Не, дойдох да ти кажа, че ще отплавам.

Стрела в сърцето, жестоко точна. Тя се отмести от скута му. Щеше й се да я беше спрял, но той не го направи.

— Предполагах, че ще е скоро — каза тя.

— И няма да се опиташ да ме накараш да променя решението си?

Това бе нещо средно между въпрос и твърдение. Ейми го прие по-скоро като въпрос.

— Би ли желал да го направя?

— Не би помогнало — подчерта той.

— Знам. Заблуждавах се. И не бях напълно честна с теб, след като нито веднъж не взех предвид твоите чувства. Доста егоистично от моя страна, нали?

Той не очакваше да чуе точно тези думи и те изведнъж го накараха да се почувства странно наранен.

— Какво говориш, Ейми? Отказваш ли се?

Тя се обърна, преди да избухне в сълзи. Наистина беше твърде болезнено.

— Имам ли избор?

Внезапно той се озова зад нея, завъртя я към себе си, пръстите му се впиха в раменете й.

— По дяволите, не можеш да ме изоставиш!

— Какво?

Той не бе имал намерение да казва това. Изобщо не можеше да си представи откъде се взеха тези думи.

— Нямах предвид…

— О, не, престани — прекъсна го тя бързо и сключи ръце около шията му. — Няма да ти позволя да си върнеш думите назад, Уорън Андерсън. Ти сам се издаде и сега искам да го кажеш.

За миг той изглеждаше разочарован. Беше дошъл тук, воден от гнева си, но това бе само извинение и беше време да си го признае. Тя му се усмихваше, чакаше; всичко, което някога му бе обещавала, беше в очите й — смехът, щастието, любовта… Не можеше повече да отрича, че желае това точно толкова силно, колкото желаеше и нея.

Думите, които никога не бе мислил, че ще изрече, не бяха толкова сложни, в края на краищата.

— Ще се оженим.

Тя го изненада, като поклати глава.

— Не, докато не ме помолиш, няма да се оженим.

— Ейми!

— Благодари на бога, че няма да те карам да паднеш на колене за това — добави тя неумолимо. — Е?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя рязко пое дъх. Чу го най-после, но още нямаше да го остави на мира.

— Какво друго?

— Не знам как го направи, но ти завладя сърцето ми, ума ми, боя се, че дори и душата ми. — И беше абсолютно вярно. Видя го в очите му и в главозамайващо красивата усмивка, с която я дари, преди да добави нежно, почти благоговейно: — Обичам те, Ейми. Всъщност, не мисля, че бих могъл да понеса още един ден без теб.

3. Обичай само веднъж - Джоана - Цялата книга от началото до края ми харесва ...........

— Значи нямаш нищо против дето съм обречен да обичам само веднъж? — попита той много сериозно. Но тя не бе готова да прави декларации пред него, поне в момента.

— Не би ли могъл да се изразиш малко по-ясно?

— Не ти ли казах всичко, което искаше да чуеш?

— Не си.

— Тогава ела тук.

— Никълъс! — ахна тя. — Не съм облечена за къпане.

Той я сграбчи и я притегли във ваната, върху себе си.

— Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те! Стига ли или искаш още?

— Това ще стигне… за тази вечер. — Реджи обви ръце около врата му. Устните им се срещнаха.

След дълга, сладка целувка той попита:

— Е?

— Какво „Е?“ — подразни го тя. Той я плесна по дупето. — О, мисля, че и аз те обичам.

— Мислиш?

— Ами налага ми се, нали, ако искам да продължаваме двамата! — Не, недей! — изпищя тя, когато той започна да я гъделичка. — Добре. Обичам те, невъзможни човече! Бях ти хвърлила око, нали? И винаги съм се надявала, че ще отговориш на любовта ми. Сега не си ли доволен, че съм толкова упорита?

— Упорита, но много сладка!

4. Да се влюбиш в негодник - Джоана

— Предай се, любима. Никога не съм си мислил, че ще предлагам на някоя жена да се омъжи за мен, така че е нормално да оплескам всичко. Но ти ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се шегувал с нещо такова.

Тя изведнъж замръзна в ръцете му. Той беше прав. Никога не би се шегувал с нещо такова. Но тя все още не можеше да повярва, че е сериозен.

— Защо? Знам, че никога не си си и помислял да се жениш. Показа ми го доста ясно. Защо си промени мнението сега?

— Защото си инат. Защото това е, което искаш ти, а аз искам да те направя щастлива. Защото те обичам и мисълта да прекарам живота си без теб ме разкъса на парчета и не искам това да ми се случи отново. Не, благодаря! Защото искам да се будя до теб всяка сутрин, а не само когато имам късмет. И защото ти си всичко, което искам от една жена, Дани. Защо да не искам да се оженя за теб? Е, и аз си зададох същия въпрос, а сега и двамата знаем отговора. Не знаех, че съм влюбен в теб, докато не помислих, че съм те изгубил. Сигурно щях да го разбера накрая, но се радвам че го разбрах сега, а не по-късно. Така че, ще се омъжиш ли за мен и ще ми позволиш ли да създам бленуваното от теб семейство?

Тя се облегна назад и го погледна с недоумение.

— Искрен си, нали? Наистина ли ме обичаш?

— Повече отколкото бих могъл да опиша с думи.

5. Като пепел във вехъра - цялата книга.................момента когато Коул разбира ,че Ал е Алена и раздялата им пред къщата на вдовицата.

6. Мрак преди зората - когато Данте си мисли ,че е загубил Рея и детето им в пламаците и след малко ги вижда живи

7. Бялата дева - Фела Скот , когато Ян разбира че сина му е жив и че Колин го е спасила

8. Роза през зимата , когато Кристофър се преобразява и и казва ,че никога ни би допуснал друг мъж до нея.

9. Неуловимият пламък на Катлийн

Искаше да се обърне и да потърси в коридора зад себе си познатите очертания, но знаеше, че ще бъде глупаво. Там нямаше никой. Бо Бърмингам бе изчезнал от нейния живот, както угасва пламъкът от свещта. А ако отиде в друг град, може би няма да се срещнат и случайно.

Сълзите замъглиха зрението й и въпреки усилията да ги възпре, те бързо се превърнаха в силни ридания и я разтърсиха цялата. С измъчен вой тя отмести чашата настрани, кръстоса ръце на масата, положи глава между тях и заплака горчиво.

Едно меко тупване на масата до нея стресна Сарина и тя се изправи слисана, като в миг забрави сълзите. Не беше сигурна какво се е случило, но когато успя да прогледне през сълзи, видя малка купчинка разкъсани хартии, за които можеше да предположи, че са останки от документи. Вдигна единия любопитно и видя там собствения си подпис и този на Бо. После видя думата „анулиране”. Възможно ли бе? Но как?

Сарина се хвана за облегалката на стола, обърна се и видя висока фигура с широки рамене да се приближава към нея. Премигна, като бършеше отчаяно сълзите си, и успя някак да се изправи на крака, въпреки че треперещите й крайници заплашваха да я изоставят всеки момент. Сетне видя усмихнатото лице на Бо и протегнатите му ръце и пред нея сякаш се разтвори цялото небе. В миг вече летеше към прегръдката му и той я вдигна във въздуха. Обви ръце здраво около врата му. Смееше се и плачеше обезумяла и покри лицето му с целувки на екстаз. Сетне устните му се впиха в нейните и всичко се превърна в диво, ненаситно сливане. Сарина едва не припадна от радост, докато той я държеше в обятията си и бавно се въртеше в кръг по средата на стаята. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх.

— О, толкова ми липсваше! — прошепна тя, като прокара устни по челото му и тънкия нос и ги притисна отново към неговите."

10. Принцеса Александра - на Гарууд

Когато колин хвана ръката на Александра в църквата докато ги венчаха..........

Сигурно има още стотици моменти ,но само за тези се сетих ........................... и заради тях обичам да чета романи

Редактирано 14 септември 200917 г. от Gael (преглед на промените)

Ето и моя ТОП10 с любими моменти

1. "Надарения" Дара Джой

Слаб гъдел подразни дланта на ръката й, сякаш опитвайки се да привлече вниманието й. Като разтвори пръсти, тя ахна. Малка блестяща светла сфера се бе оформила между тях.

— Виж, Джайън — прошепна тя със страхопочитание.

Изтощен, все още продължаващ да диша тежко, Стражът на мъглата се втренчи в свободно носещата се из въздуха светла топка. Изведнъж влага изпълни зелено-златистите му очи, безкрайно щастие озари красивите му черти.

— Какво е това, Джайън? — изговори тихо тя, с благоговение пред това, което виждаше, както от това, което бяха направили. Двамата все още продължаваха да бъдат един в друг.

Малката светлина отскочи към Джайън, преди да се стрелне обратно към нея.

— Това е нашият син, таджа. Дженис се задъха.

— Нашият син?

— Да, и той е фамилиер! — Лицето му светна от гордост. Джайън протегна длан и малкото светлинно кълбо кацна върху дланта му.

— Ще го вземеш ли, Дженис? — попита с благоговение.

Дженис беше зашеметена, фамилиерското създаване на потомство беше толкова различно от това на френзите. Докато тя се колебаеше потресена, малката сфера започна да избледнява.

— Защо помръква?

Когато Джайън отговори, гласът му бе пропит с тъга.

— Не го приемаш. Разбирам, че за тебе е твърде скоро…

— Искам го! — извика тя решително, уплаши се, че със самолюбието си беше може би обидила тяхното създание. Не мислеше да има дете, но сега, когато то беше тук… е, това бе друго нещо!

Джайън й отправи благодарен и влюбен поглед. Дженис разбра, че никога няма да забрави този миг. Той улови малката блестяща сфера в шепата си и постави дланта си върху долната част на корема й. Със страшен шум от разтваряне светлината изчезна.

— Къде отиде? — уплаши се тя.

Джайън се засмя на паниката й.

— В теб, таджа. Физическото му тяло ще се развие в тялото ти, но душата, която създадохме, му даде истинския живот.

Тя покри с ръце корема си, едва можейки да повярва, че сега там е тяхното дете. Детето на Джайън. Очите й се напълниха със сълзи.

— Знаеше ли, преди да започнем?

Той поклати глава.

— Знаех, че има някаква вероятност, но това е всичко. Мъжът фамилиер може да дарява живот само по време на превъплъщението, но дори тогава енергиите трябва да бъдат правилни, за да се осъществи зачеване. И макар да можех да го спра, Дженис, не го сторих. Толкова рядко ще имаме възможност… — Той вдигна ръката й до устните си. — Реших изборът да бъде твой.

Кожата му опари пръстите й.

— Значи реши изборът да бъде мой? — Отново безкрайните фамилиерски хитрини.

Очите му заискриха.

— Виждам, че започваш да ни разбираш.

Тя се засмя.

— Не ми е лесно.

— Е, добре. Предпочетох това да е изненада за теб, писано. — Той й се усмихна с целия си чар.

Дженис изведнъж забеляза, че той беше станал по-жизнен и по-млад. Нейната сила бе сторила това с него. Изпълни я чувството за власт.

— Тогава Майка Тан-Ши беше права.

— Какво ти каза?

Дженис му отправи свенлив поглед и прокара нежно пръста си под втората малка линия, която се беше появила от вътрешната страна на бедрото му.

— Няма значение, о, Страж на мъглата, създаде ми доста проблеми за един ден.

Той се засмя и я притегли в прегръдката си.

— О, аз имам на разположение девет живота, за да ти създавам проблеми.

Тя се усмихна във врата му.

— Да, и съм сигурна, че ще го направиш.

Той дрезгаво измърка.

2. "Венчило с дявола" Джули Гарууд

Щом свърши, Алек извади меча си от ножницата.

— Нима ще го убиеш, съпруже мой? — прошепна Джейми.

Алек се усмихна.

— Дяволски добре знаеш, че няма да го убия. Това няма да ти хареса, а аз искам винаги да си щастлива, скъпа. Смятам да му дам меча. Той струва…

— Няма да позволя да дадеш на такъв като него великолепния си меч, Кинкейд! — гневно заяви Джейми и вирна глава. — Ще забравя достойнството си и ще ти устроя такава сцена, че никога вече няма да посмееш да гледаш хората си в очите. Обещавам ти, че дълго ще има да говорят за това.

Чу въздишката му и разбра, че е спечелила.

— Да, сигурен съм, че ще го направиш, жено. Подай ми кинжала си.

Джейми се подчини. Алек го използва, за да откъртя едни голям рубин, който украсяваше дръжката на меча. После й го върна. Хвърли камъка. Рубинът тупна в краката на Андрю.

— Отплата, бароне, от лейди Кинкейд.

Още едни камък се удари в рамото на Андрю. Джейми се обърна в посоката, откъдето долетя камъкът и види леърд Макферсън да прибира меча си.

— Отплата, от лейди Кинкейд. — Възрастният мъж се поклони, преди да се обърне и да я погледне.

Трети камък цапна лицето на Андрю.

— Отплата — обяви Даниел Фъргюсън.

— Отплата — разнесе се отново. Джейми не позна леърда, които хвърли скъпоценния камък.

— Алек? Защо те…

— Макферсън ти се отплаща, защото спаси живота на сина му. Даниел — защото застана пред съпругата му и я защити със собственото си тяло. Харолд хвърли изумруда. Ти понесе обидите на сина му, а след това се моли за живота му.

Пети камък удари челото на Андрю.

— Отплата — изрева друг мъж.

— Кой е той?

— Бащата на Линдзи — отвърна Алек. — Мислеше, че не знам за глигана, нали?

Тя бе толкова смаяна, че не можа да му отговори. Още един камък падна в краката на Андрю. Хвърли го никакъв млад воин.

— Отплата — извика той.

Алек обясни, преди тя да го попита:

— Лорд Дънкан. Съпругата му би искала да и помогнеш при раждането. Той плаща в аванс.

— Нямам думи — прошепна Джейми. — Трябва ли да им благодаря, Алек?

— Те ти благодарят, Джейми. Всеки един от тях би дал живота си за теб. Ти направи невъзможното, любима. Ти наистина съюзи нашите кланове!

Тя затвори очи, за да сдържи напиращите сълзи. Когато заговори, гласът й трепереше от вълнение:

— Ти направи Андрю много богат мъж.

— Не, Джейми. Аз съм много по-богат. Аз имам теб.

Гласът му бе мек, пълен с любов. Една сълза се търколи по бузата й. Алек я видя. Веднага се обърна към Андрю.

— Върни се у дома си, бароне. Следващия път, когато стъпиш на шотландска земя, ще изпиташ силата на нашите мечове.

Одобрителни възгласи се извисиха над кръга от воини. Андрю бе коленичил и събираше съкровището си. Алек взе Джейми в обятията си, а тя мигновено обви ръце около кръста му. Затвори очи и го прегърна. Все още не разбираше повечето от странните навици на шотландците. Сигурно ще са й необходими поне двадесет или тридесет години, докато напълно ги проумее.

Ала в това имаше толкова радост… и любов. Може би, тайно се усмихна тя, когато двамата с Алек остареят, тогава най-сетне ще е свикнала и разбрала.

3. Отново "Надарения" Дара Джой

— Не трябва да говориш с мен, докато бягам, писано, защото трябва да се съсредоточа и да поддържам ритъма.

— Разбрах.

— Ще ти казвам какво да правиш, за да ми помагаш… Ето така. — Той насочи мислите си директно в съзнанието й, от което тя подскочи.

Беше чувала за тези телепатични способности на фамилиерите, как те могат да изпращат мислите си, но не й да приемат от другите. До този момент смяташе, че това е измислица. Дженис въздъхна. Изглежда, повечето от слуховете бяха истина! Какво друго беше чула? Нещо за сексуалните им способности…

Джайън прекъсна мислите й.

— Ела, имаме съвсем малко време.

Дженис енергично се приближи до него, като се опитваше да не мисли за това, което щяха да направят. Изведнъж й се повдигна. Не искаше да стане храна на велдите.

Джайън отклони поглед от нея, коленичи и й направи знак да обвие ръце около врата му и крака около кръста му. Когато бе готова, ръцете му я обгърнаха за коленете и ги притиснаха до кръста му. Той стана и започна да накланя тялото й вляво и вдясно, за да балансира тежестта.

— Много ли съм тежка? — попита тя в ухото му. Той й се захили над рамото си.

— Не, таджа, съвършена си — каза това и нарочно изсумтя силно.

Дженис ощипа меката част на ухото му. Той се захили.

— Веднъж започна ли да бягам, няма да мога да спра. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

— Добре. Искаш ли да те сваля, или сме готови да тръгваме?

Дженис се усмихна зад гърба му. Наистина беше много галантен. Но моментът не беше подходящ да го безпокои. Трябваше да го остави спокоен, за да се съсредоточи и да преминат долината и двамата живи.

Подаде й малко камъче.

— Хвърли това, когато ти кажа.

— Отлична идея.

Зелените му златисти очи оглеждаха хоризонта, докато раздвижваше мускулите на краката си, приготвил се да започне това, което със сигурност смяташе за подвига на живота си. Започна да поема дълбоко дъх, за да подготви тялото си за предизвикателството.

Първите лъчи превалиха над хоризонта.

— Хвърли камъка, таджа. — Дженис направи както й каза, като се прицели в гъсто заплетените лози. Велдите останаха напълно неподвижни. Вече спяха.

— Спят…

Но Джайън вече се носеше по пътечката.

Навеждаше се, подскачаше и се извърташе, без да одраска босите си крака.

Дженис никога не бе виждала нещо подобно. Сякаш той знаеше къде точно да стъпи между храстите. Кога да промени скоростта. По коя пътека да тръгне, за да избегне непроходимите преплетени клони. Колко бързо да се движи и как да се извие.

Наричаха тази им способност кинестетично сетиво и то беше само едно от многото специални способности, които притежаваха фамилиерите.

И докато бягаше, я инструктираше телепатично, изпращаше й мислите си миг преди да направи съответната маневра: Наклони се надясно. Помести се вляво. Искам вода. А когато постоянните му ритмични движения започнаха да я унасят в дрямка, тя чуваше мислените му предупреждения. Не заспивай, Дженис.

Краката й изтръпнаха от неподвижната поза, но той продължаваше здраво да я държи. Когато слънцето започна да се спуска на хоризонта, Дженис се чудеше как той все още има сили да продължи. Вече дишаше тежко и се потеше — нещо, което не се случваше при фамилиерите, освен ако не се намираха в тежка ситуация.

Светлината на деня посивя, мракът приближаваше. Дженис разтревожено се огледа през рамото му, за да види какво разстояние им остава.

Бяха твърде далеч! Постъпиха много глупаво.

Сълза се търкулна по бузата й и тя се приготви за най-лошото.

— Джайън — разтреперано прошепна тя, заговори за първи път, откакто бе започнал бягането.

Последният слънчев лъч проблесна от върха на хълма, застина на място за кратко, сякаш им даваше последен миг живот, преди да се скрие зад скалите.

Велдите започнаха да се размърдват.

В този миг Джайън я прихвана с ръка за гърба от дясната й страна. С рязко движение той я привлече отпред и я обви с ръце. Дженис се сгуши в топлите му прегръдки, сълзи изпълниха очите й при смелата му постъпка. Опитваше се да я предпази със собственото си тяло!

— Не можеш да ме спасиш — извика тя.

Джайън събра цялата си енергия. С последни усилия той направи няколко мощни отскока и прекоси останалото разстояние.

Като подкосени се строполиха на земята. Дори тогава Джайън я предпази от удара, като умело се претърколи, притискайки я в прегръдката си.

Пипалата на последния храст просвистяха буквално на косъм от преплетените им тела.

Джайън отново бързо се претърколи, отдалечавайки се от смъртоносното докосване.

Когато не усети очакваното убождане на растението, Дженис бавно отвори очи. Беше го направил. Фамилиерът беше успял!

Устните й се притиснаха върху потната кожа на шията му. За миг той силно я прегърна в отговор, после дълбоко и жадно си пое дъх.

Дженис бързо се надигна.

Без да обръща внимание на схванатите си крака, тя залюля главата му в скута си. После взе една от кратунките, които все още висяха на врата му — макар повечето да бяха празни, изля малкото останала течност върху устните му. Той жадно я погълна.

Джайън уморено се опита да се съсредоточи, разноцветните му очи бяха зачервени от изтощение.

— Не ме… не ме оставяй да спя дълго…

Не успя да довърши. Равномерното надигане на гърдите му й подсказа, че вече е заспал. Зачуди се как можа да се строполи и да заспи. Почти като… котка.

Дженис сведе поглед към него — към това красиво силно лице, което в този момент бе отпуснато в покой. Той победи велдите. Момичето едва успяваше да осъзнае невероятния триумф, уменията и издръжливостта, на които бе станала свидетелка.

Не всеки фамилиер бе способен на това, което той току-що бе извършил.

Тя вдигна поглед към звездите.

Кой беше той?

3. "Обичай само веднъж" Джоана Линдзи

Последвалата напрегната тишина опъна нервите на всички. Джеймс се стегна. Конрад прегърна Реджи, за да я предпази и заедно зачакаха експлозията. Преди тя да избухне, вратата се отвори и влезе младият мъж.

— Анри току-що ми каза, че тя е моя братовчедка. Вярно ли е?

Джеймс изръмжа:

— Не сега, Джереми! — Момчето се сви.

— Не! Не си отивай, Джереми — Реджи хвана момчето за ръка и го издърпа в стаята. — Вуйчо Джеймс е сърдит на мен, не на теб!

— Не съм ти сърдит, Риган. — Той едва сдържаше гласа си.

— Ти се канеше да ми се разкрещиш.

— Не съм се канел да ти крещя! — избухна той.

— Е, много съм облекчена — отвърна Реджи.

Джеймс отвори уста, после я затвори и въздъхна отчаяно. Очите му срещнаха очите на Конрад и посланието стана ясно: ти се оправяй с нея, аз не мога.

Конрад ги представи един на друг:

— Джереми Малори, лейди Реджина Мал… ъх, Идън, графиня Монтиът.

— По дяволите! — ухили се Джереми. — Значи затова е избухнал!

— Да, мисля, че не му харесва… е, няма значение. — Реджи се усмихна на красивия младеж, който много приличаше на нея. — Не те огледах добре преди това. Та ти изглеждаш точно като чичо си Тони, когато беше по-млад!

Тя се обърна към Джеймс:

— Завинаги ли щеше да го пазиш в тайна, вуйчо?

— Няма никаква тайна — рече начумерено Джеймс.

— Семейството не знае.

— Аз самият разбрах преди пет години. А оттогава май не си говоря с братята си.

— Можеше да кажеш поне на мен, когато се видяхме последният път.

— Тогава нямахме време да се впускаме в това, Риган. „Между другото, имам син”… Ти щеше да ме умориш с безкрайните си въпроси, а Джейсън щеше да изпрати прислугата навън да ме дирят и да ме намерят.

— Предполагам. Но как го откри? Преди пет години ли стана?

— Всъщност преди малко по-малко от пет години — отвърна той. — Ние просто се сблъскахме в една кръчма, където работеше.

— Трябваше да видиш лицето ни вуйчо си, келешче, когато съзря момчето. — Конрад се усмихна, като си спомни. — Той разбра, че хлапето изглежда познато, но въпреки това не знаеше защо. А и Джереми не можеше да свали погледа си от него.

— Аз го познах — намеси се Джереми. — Всъщност не го бях виждал преди, но мама ми го беше описвала толкова често, че бих го познал навсякъде. Накрая събрах смелост да го попитам направо дали не е Джеймс Малори.

— Можеш да си представиш реакцията му — рече ухилен Конрад. — Всички по пристанището го познаваха само като капитан Хок, а това нищо и никакво момче го нарече със собственото му име. И сетне, за да го довърши, му каза, че е негов син! На Хок обаче не му беше смешно. Той огледа момчето, зададе му няколко въпроса и проклет да съм, ако не стана горд баща само за една нощ!

— Значи си имам нов братовчед, почти пораснал — ухили се Реджи. — О, това е страхотно! Добре дошъл в нашето семейство, Джереми!

Той беше висок почти колкото баща си, което означаваше, че беше много по-висок от Реджи. Тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата и беше изненадана от силната прегръдка, която я остави без дъх.

— Стига толкова, Джереми! Джереми!

Младежът направи крачка назад.

— Братовчедите могат ли да се женят помежду си?

Конрад се изкикоти силно. Джеймс се начумери. Реджи се изчерви. Сега разбра мотива за прегръдката.

— Още един негодник в семейството, а, вуйчо Джеймс? — каза тя язвително.

— Май така изглежда — въздъхна Джеймс. — И научи номерата прекалено рано.

— Само следва примера ти — вметна мило Конрад.

— Е, сега ще си ляга.

— По дяволите! — запротестира Джереми.

— Направи го! — заповяда му строго Джеймс. — Утре ще се видиш с братовчедка си, ако се държиш прилично и помниш, че е твоя братовчедка, а не някоя к***а от кръчмата.

След това смъмряне можеше да се очаква, че момчето ще си тръгне засрамено. Но не и Джереми. Той се ухили на Реджи и й смигна.

— Ще те сънувам, сладка Риган, тази нощ и всички други след нея!

Реджи едва не се изсмя..Каква дързост! Тя го погледна смело и каза:

— Не ставай досаден, братовчеде! Ти ме прегърна достатъчно силно, за да разбереш, че съм прекалено много омъжена.

Реджи изстена, като прокле бързия си език. Джереми метна поглед към баща си и изтича към вратата. Реджи се подготви за решителни действия, сигурна, че Джеймс е схванал съвсем ясно думите й.

— Вярно ли е?

— Да.

— Да го вземат дяволите! Как се случи това, Риган? Как, по дяволите, стана така, че се омъжи за този… този…

— Говориш злобно като Тони — сряза го тя. — Всеки от вас иска по едно парче от Никълъс. Е, намерете го, разделете си го, нарежете го на парчета, застреляйте го, убийте го. Какво ме е грижа? Той е само мой съпруг и баща на детето ми.

— По-полека, келешче — рече тихо Конрад. — Твоят вуйчо се отказа от плановете си за Никълъс в мига, в който разбра, че си се омъжила за него.

— Какви планове? — поиска да знае тя. — За какво е всичко това, вуйчо?

— Дълга история, сладурано, и…

— Моля те, не се дръж отново с мен като с дете, вуйчо Джеймс!

— Добре — отвърна той. — Накратко, аз го набих яко за някои обиди, които ми беше нанесъл. Затова свърших в пандиза.

— И едва не беше обесен — додаде Конрад.

— Не — зяпна Реджи. — Не мога да повярвам, че Никълъс…

— Той дал името на Хок на властите, келешче. „Девойката Ана” може и да не нападне отново веселия моряк, но Англия никога не забравя. Хок беше съден за пиратство. Но успя да избяга въпреки Монтиът.

— Разбираш защо моите момчета са внимавали да не споменават името ми пред теб — каза Джеймс. — Трябваше да уредя собствената си смърт, иначе щеше да ми се наложи незабавно да напусна Англия. Извинявай, Риган — добави нежно той. — Бих предпочел да не знаеш в каква каша се беше забъркал твоят съпруг.

— Не се извинявай, вуйчо — рече Реджи през зъби. — Само съм смаяна от това колко често ми се напомня за голямата грешка, която направих с него. Просто не разбирам как съм могла да се залъгвам, мислейки, че го обичам.

— Не го ли обичаш?

— Не. И не ме гледай така. Наистина не го обичам.

— Прекалено много ли протестира? — ухили се Конрад.

— О, така ли мислиш? — рече разгорещено Реджи. ~ Е, ти би ли обичал съпруга, която те е изоставила в деня на сватбата ви? Никога няма да го забравя, никога. Дори и да не искаше да се ожени за мен, дори да се е чувствал оправдан да ме напусне, аз го мразя затова, че не…, е, просто ми е омразен.

Двамата мъже си размениха погледи.

— Къде е той? — попита вуйчо й.

— Напусна Англия. Дори не можеше да понесе да бъде в същата страна, където съм и аз.

— Той има ли имения в други страни?

Реджи сви рамене, изгубена отново в собственото си нещастие.

— Веднъж спомена, че притежава имоти в Западна Индия, но не знам дали е отишъл там. Какво значение има? Той не възнамерява да се връща. Даде да се разбере това…

Реджи спря, защото на долния етаж се вдигна шум. Джеймс кимна на Конрад да види какво става. В мига, в който Конрад отвори вратата, стана ясно, че бъркотията се приближава към тях. Джеймс последва Конрад навън, а Реджи тръгна веднага след мъжете.

На стълбите беше започнал бой между Анри и… Тони? Мили Боже, това наистина беше Тони! Арти вече лежеше проснат на долната площадка. И Анри щеше да се присъедини към него.

Реджи се бутна между Джеймс и Конрад:

— Тони, престани!

Антъни я видя и пусна Анри, който се свлече по стълбите.

— Значи съм бил прав! — Тони ги загледа яростно, видял брат си. — Последният път, когато избяга с нея, не си научил урока си, нали, Джеймс?

— Мога ли да попитам как ни намери? — попита Джеймс с пълно спокойствие.

— Не можеш! — тросна се Тони.

— Тони, ти не разбираш… — започна Реджи.

— Реджи!

Тя стисна зъби. Тони беше толкова дебелоглав! Това беше възможност, която не можеше да отмине. Братята бяха заедно и това беше шанс за тях да се сдобрят. Но ако Тони искаше единствено да я измъкне направо оттук, как щеше да успее да го успокои и да поговори с Джеймс?

— Ооох! — Реджи сграбчи Джеймс за ръката с едната ръка, а с другата се хвана за корема и се сви надве от болка. — Чувствам се… оох! Прекалено много… вълнения. Легло, вуйчо. Заведи ме на леглото.

Джеймс я вдигна нежно на ръце. Той не проговори, но я погледна със съмнение, когато улови погледа и. Реджи не му обърна внимание и отново изохка доста ефектно.

Джереми се приближи, тичайки по коридора към тях, като напъхваше ризата в набързо навлечените панталони.

— Какво се случи? Какво й има на Риган?

Никой не му отговори, тъй като Джеймс и Конрад побързаха към спалнята на Реджи.

— Кой си ти? — поиска да знае Джереми, когато Антъни мина покрай него, за да последва другите.

Антъни се спря на място. Той бе погледнал момчето само веднъж, но това бе достатъчно. Сякаш бе погледнал в огледало от миналото.

— Кой, по дяволите, си ти?

Конрад се засмя и излезе от спалнята.

— Не е твой, ако си мислиш това, сър Антъни. Но си е от семейството. Момчето на Джеймс.

Джереми заглуши възклицанието на изненада на Антъни със своето.

— Чичо Тони? По дяволите! Мислех, че никога няма да успея да се запозная с роднините на татко, но ето че Риган беше първата, а сега и ти, при това в една нощ! — Той грабна Антъни в мечешка прегръдка, която едва не го остави без въздух. Тони грабна момчето за широките рамене и му върна прегръдката, което изненада Конрад.

— Не си тръгвай, млади боецо — рече той дрезгаво, преди да се насочи към спалнята.

Като видя Реджи просната на леглото и Джеймс до нея, Тони отново се вбеси.

5. "Нежен бунт" Джоана Линдзи

Тя отново се усмихна. Мислеше, че той нарочно я дразни.

— На път съм да загубя избухливия си нрав, нали?

— Не зная. Но аз трябва да ти кажа, че те излъгах.

Усмивката й изчезна:

— За какво ме излъга?

— Не можеш ли да познаеш, скъпа моя? Нямам никакво намерение да имам любовница, след като съм женен за теб. Това е в пълно противоречие с брака.

— Но ти прие условието ми!

Усмивката му издаваше чисто мъжко задоволство.

— Бях съгласен на всичко, за да те направя моя съпруга. Бях готов дори да го заявя писмено, но ти не се сети за това.

Розалин го гледаше невярващо. Обзе я гняв. Почувства се измамена. Побесня.

— Ти се ожени за мен с лъжа.

— Ожених се за теб за добро.

— Аз ти направих идеално предложение, човече!

— Нито съм те молил, нито съм го искал. И мила моя, ако се замислиш поне малко, ще разбереш колко абсурдна е молбата ти. Не ти, а аз те помолих да се омъжиш за мен. Не бях го правил никога досега. Това не е от нещата, които върша с лека ръка. Имал съм достатъчно любовници. Стигат ми за цял живот. Сега имам нужда от съпруга.

Беше изненадващо как той стои спокойно при очевидния й гняв. Тя понижи глас:

— Ти казваш това сега. Но какво ще се случи другия месец, другата година? Очите ти отново ще заиграят.

Антъни се ухили. Знаеше, че това ще я разгневи още повече.

— Очите ми играят от деветнадесетгодишна възраст. Дай им почивка, Розалин. Те се спряха на теб и не искат да се отместят.

6. И отново "Венчило с дявола" Джули Гарууд

Когато се обърна към съпруга си, ахна от изумление.

Полугол!

Облечен като варварин!

С бяла риза и наметало, което се спускаше от едното му рамо и се увиваше около кръста му. Образуваната пола падаше на широки плисета и се придържаше с тесен въжен колан, като стигаше едва до средата на бедрото. Черните ботуши, посивели на места от носене, покриваха само част от мускулестите му крака.

Коленете му оставаха голи!

Алек си каза, че съпругата му всеки миг ще припадне. Успя обаче да прикрие раздразнението си, докато търпеливо чакаше тя да свикне с външния му вид.

— Как е Ангъс?

— Моля?

Джейми все още се взираше изумено в коленете му.

— Ангъс — нетърпеливо повтори Алек.

— О, да, Ангъс, разбира се — рече Джейми, кимайки.

Тъй като не каза нищо повече, Алек рязко й нареди:

— Гледай ме в лицето, когато говоря с теб, съпруго, моя!

Джейми се сепна от грубостта му и бързо вдигна глава.

Лицето й пламтеше така, че Алек си помисли, че би могло огън да разпали.

— Колко време ще ти е необходимо, за да свикнеш да ме виждаш облечен по този начин? — сърдито попита той.

Джейми най-сетне успя да се съвземе.

— По какъв начин? невинно се усмихна тя.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Винаги ли трябва да повтарям думите си, когато говоря с теб?

Младата жена небрежно сви рамене.

— Има ли нещо, за което искаш да говориш с мен?

Той реши да я накара да се почувства неудобно.

— Жено, ти вече си ме виждала без дрехи, а сега се държиш като…

Джейми се спусна към него и закри устните му с длан.

— Аз съм усещала голотата ти, съпруже мой, но не съм те виждала гол. Има разлика! Дръж се прилично поне пред свещеника, Алек!

Кинкейд завъртя очи нагоре. Тя си помисли, че се моли Бог да му дари търпение.

— Искам да поговоря с Ангъс — заяви Алек и се запъти към леглото, но Джейми се изпречи пред него. Ръцете й отново бяха на кръста.

— Той спи в момента, Алек. По-късно ще говориш с него!

Кинкейд не можа да повярва на ушите си.

— Събуди го!

— Твоите крясъци сигурно вече са го събудили.

Той пое дълбоко дъх.

— Събуди го — заповяда и с по-мек глас и добави: — И, Джейми?

— Да?

— Никога не ми казвай какво да правя и какво не.

— Защо?

— Какво защо?

Преди да събере смелост да му отговори, тя си напомни, че съпругът й беше обещал никога да не губи търпение с нея. Погледът му бе смразяващ.

— Защо никога не бива да ти казвам какво да правиш и какво не?

Знаеше, че въпросът и никак няма да му хареса. Той стисна челюсти и няколко мускула заиграха на бузата му.

— Такива са порядките тук — смънка отец Мърдок.

Свещеникът стана от стола си и се спусна към лейди Кинкейд. Застана до нея. Лицето му бе загрижено. От много години познаваше Алек Кинкейд и реши, че трябва да се намеси, преди да е избухнал. След време Джейми щеше да се научи на каква опасност се излага, противопоставяйки се на толкова силен мъж. Но дотогава ще трябва да я предпазва.

— Момичето е тук отскоро, Алек. Сигурен съм, че не е искала да те предизвиква.

Алек кимна. Джейми поклати глава.

— Аз исках да го предизвикам, отче, без да бъда нахална. Просто исках да ми обясни защо не мога да му казвам какво да прави.

Изглеждаше наистина ядосана.

— Аз съм твой съпруг и господар, жено. Тези две причини достатъчни ли са?

Мускулите на бузата му отново заиграха. Джейми го гледаше като омагьосана. Чудеше се какво лекарство да му даде, за да го излекува от този недостатък, сетне реши, че няма защо да си прави този труд, след като той я гледа така кръвнишки.

— Е? — Кинкейд заплашително пристъпи към нея.

Тя не трепна. Тъкмо обратното — направи крачка към него. Алек бе смаян. Бе виждал големи мъже да се свиват и да се отдръпват уплашени, а тази дребна жена бе достатъчно дръзка, за да се изправи насреща му. Свещеникът отново се опита да се намеси:

— Лейди Кинкейд, нима ще се осмелите да предизвиквате гнева му?

— Алек никога няма да изгуби търпение с мен — заяви Джейми, без да откъсва поглед от съпруга си. — Алек е много търпелив мъж. — Тъй като гледаше към съпруга си, не видя слисаното изражение на отец Мърдок.

— Той ми даде своята дума, отче, и никога няма да я пристъпи.

— О, Господи, тя открито го предизвикваше! Алек не можеше да реши дали му се иска да я удуши, или да я целуне.

— Да не би да искаш да ме накараш да съжалявам за обещанието си, жено?

Тя поклати глава.

— Не. Макар че твоето държание започва да ме безпокои. Как ще се разбираме, ако не се научиш да отстъпваш, Алек? Аз съм твоя съпруга. Нима моето положение не ми позволява да…

— Не! — отсече Алек. Гласът му бе твърд като скала. — ако някои тук трябва да се научи да отстъпва, то това си ти. Ясен ли съм?

Изражението на лицето му красноречиво показваше, че е за предпочитане тя да не му възразява. Джейми не му обърна внимание.

— Нима една съпруга няма правото да изказва мнението си?

— Няма! — Алек въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Виждам, че ти все още не разбираш какви са порядките тук, Джейми, и поради тази причина този път ще извиня дръзкото ти и непочтително държание. Но…

— Не съм била дръзка, нито непочтителна! Просто искам да го проумея. Алек, я ми кажи нещо, моля те! Какви са задълженията ми като твоя съпруга? Бих искала тутакси да започна да ги изпълнявам.

— Нямаш никакви задължения.

— Тя се сви, сякаш я бе ударил. Алек видя как очите й гневно блеснаха. Не проумяваше защо реагира по този начин. Нима не разбираше загрижеността му?

— Всяка съпруга има задължения, дори и тази, която изказва собствено мнение.

— Ти нямаш.

— Съгласно шотландските закони или съгласно твоите?

— Съгласно моите. Повече няма да имаш мазоли по ръцете си, Джейми. Няма да бъдеш робиня и тук.

Тя възмутено ахна.

— Да не би да намекваш, че съм била робиня у дома?

— Точно така.

— Това не е вярно! Нима наистина не означавам нищо за теб, след като не желаеш да ми позволиш да заема мястото си в този дом, Алек?

Той не и отговори, тъй като не проумяваше какво приказва.

Отиде до леглото на Ангъс. Събуди го с рязък глас и започна да го разпитва на келтски. Раненият воин отговаряше удивително ясно и точно, въпреки все още слабия си глас. След като Алек свърши с разпита, Ангъс се усмихна уморено и се поинтересува дали може да отиде на лов.

Кинкейд се засмя, но поклати отрицателно глава. Джейми го чу да казва, че веднага щом се почувства по-добре, ще го преместят в къщата му, където съпругата му ще се погрижи за него.

Алек мълчаливо се запъти към изхода, но Джейми бързо го последва.

— Алек?

— Какво има? — рязко попита той и се обърна.

— В Англия е прието съпругът да целува съпругата си за добро утро — излъга тя. Сама си измисли този обичай, но бе сигурна, че Алек няма да се досети.

— Ние не сме в Англия,

— Навсякъде е прието — измърмори младата жена.

— Тук е прието само ако съпругата носи дреха в цветовете на мъжа си.

— Това ли било?

— Чувам отлично, жено. Не е нужно да ми повишаваш глас.

Алек запази строгото си изражение. Не му беше никак лесно. Разочарованието й бе толкова явно. Тя искаше той да я докосне. Разбра, че е открил слабото й място. Не изпитваше никакви угризения да използва физическото привличане за достигане на целта си. До края на седмицата тя ще облече цветовете му!

— Алек, къде да оставя монетите си?

— На полицата над камината има една кутия. Остави ги там.

— А мога ли да вземам от твоите монети, ако ми потрябват?

— Не ме интересува — подхвърли през рамо младият мъж.

Джейми се намръщи, разгневена от това, че той дори не й каза довиждане.

7. "Принцеса Алесандра" Джули Гарууд

— Има ли и още нещо, което би искала да споделиш с мен?

Оказа се, че този въпрос засягаше огромен спектър от различни теми. Колин установи, че ще трябва да й го задава всяка седмица в бъдеще, за да открие какви намерения има тя.

Алесандра не изглеждаше готова да прави признания преди да е разбрала към какво точно се стреми Колин.

— Можеш ли да се изясниш? — помоли го тя.

Въпросът й само му подсказа, че навярно имаше и други тайни.

— Не — отсече той, — Знаеш за какво те питам. Кажи ми!

Тя прокара пръсти през косите си и се приближи към бюрото.

— Дрейсън ти е казал, нали?

Колин поклати отрицателно глава.

— Тогава как си открил истината?

— Ще ти разкрия всичко, едва когато сама ми разкажеш за това.

— Ти вече знаеш и само искаш за ме накараш да се чувствам виновна, нали? Но това няма да помогне. Не съм отменила поръчката за плавателния съд и е вече твърде късно да се намесиш! Освен това, ти ми каза, че мога да правя каквото си искам със собственото си наследство. Поръчах кораба за себе си. Да, точно така постъпих! Винаги съм мечтала да имам кораб. Ако някога ти или Натан пожелаете да го използвате, с радост ще ви го предоставя!

— Наредих на Дрейсън да отмени поръчката — напомни й Колин.

— Аз обаче му казах, че Албърт е решил да задържи кораба за себе си.

— И какво още, по дяволите, си скрила от мен?

— Ти не си знаел?

— Алесандра…

— Колин, предизвикваш ме. Изобщо не си наясно колко много ме засягаш. Можеш ли да си представиш как съм се чувствала, когато Натан призна, че сте планирали да се възползвате от наследството на Сара с цел да построите компанията? По същия начин ти усложни нещата като обърна гръб на наследството ми.

Колин я придърпа в скута си. Тя тутакси го прегърна и се усмихна. Колин се смръщи.

— Парите са били завещани и на двамата от краля — обясни той.

— Моят баща е завещал парите за мен и бъдещия ми съпруг — отвърна му тя.

Този път беше победила. И двамата го усетиха. Алесандра продължи:

— Баща ти се чуди защо още носи отговорност за моите капитали. Колин, това е нелепо. Моля те да се заемеш ти с тази задача. Бих се радвала ако мога да помогна.

Колин се усмихна нежно.

— А какво ще кажеш, ако ти помагам да се разпореждаш със средствата си?

— Това би било прекрасно.

Алесандра се наведе към него и прошепна:

— Обичам те, Колин!

— Аз също. Скъпа, има ли още нещо, което имаш да ми кажеш?

Тя не отвърна. Колин пъхна ръка в джоба си и извади списъка с неговото име отгоре. Алесандра се притисна към него.

Той отвори листа и каза:

— Искам от този момент нататък да можеш да разговаряш за всяко нещо с мен.

Алесандра се опита да се отдръпне, но Колин я стисна още по-здраво.

— Аз разреших да се говори за крака ми и да обсъдим всичко, нали?

— Да.

— Съжалявам, скъпа. Сега, стой спокойна, докато аз отговарям на въпросите ти.

— Аз нямам никакви въпроси.

— Тихо, любов моя. — Колин я държеше с едната си ръка, а с другата повдигна листа и започна:

— Изслушах те относно Виктория, нали?

— Да, но защо…

Колин я прекъсна:

— Бъди по-търпелива!

След това той прочете втората точка от списъка и спомена:

— Ще се опитам да заема по-приемлива позиция относно твоето наследство. Думичката „прекалено опърничав”, която Алесандра бе добавила в скоби го накара да въздъхне. — И няма да се държа като магаре на мост, когато обсъждаме тези въпроси.

Третата точка от списъка го накара да се усмихне. Тук Алесандра бе отбелязала, че не са нужни пет години, за да си изясни Колин дали я обича или не. И тъй като той вече се бе „вслушал”, без да подозира в този съвет, премина към следващата точка. Трябваше да се опита да бъде щастлив от факта, че ще става баща и да престане да я обвинява, че му се меси в плановете. Може ли бременни жени да станат монахини? Колин реши първо да отговори на този последен въпрос.

— Алесандра?

— Да?

Той я целуна по главата.

— Не — прошепна Колин.

Смехът, който напираше в гласа му, я смути напълно.

— Какво имаш предвид?

— Бременните жени не могат да станат монахини.

Ако беше я държал по-слабо, Алесандра с положителност щеше да скочи от скута му, но тъй като Колин я задържа навреме, тя се отказа да се дърпа.

Алесандра започна една бясна тирада, от която трудно можеше да се схване нещо свързано:

— Ти си знаел… през цялото това време… О, Боже мой, ти си намерил бележката. Открил си я и затова реши да ми кажеш, че ме обичаш!

Колин я целуна бързо и отривисто.

— Знаех, че те обичам далеч преди да прочета тази бележка. Трябва да ми повярваш, Алесандра! А също и да се довериш на сърцето си!

— Но…

Поредната целувка заглуши протеста й. Когато Колин се отдръпна, съзря сълзи в очите й.

— Ще те питам още веднъж — за последен път! Имаш ли нещо да ми признаеш?

Тя кимна бавно. Колин изглеждаше извънредно доволен. Мили Боже, колко много го обичаше! А по начина, по който той я гледаше, също личеше, че я обича не по-малко.

Разбира се, че Колин бе щастлив да узнае за бебето. Това съвсем не я безпокоеше. В този момент той нежно я галеше по корема. Стори й се, че Колин прави това несъзнателно. Действията му издаваха нежните му чувства. Опитваше се да погали нероденото си още момче или момиче.

— Отговори ми — прошепна той с дрезгав глас.

Колин изглеждаше твърде съсредоточен и решителен в този момент. Алесандра не успя да се въздържи и се усмихна. Той, както винаги, се опитваше да бъде сериозен, да изглежда дисциплиниран. Това негово качество й допадаше, но тя усети, че не по-малко удоволствие й доставяше възможността да го накара да изгуби самоконтрол.

Тя наистина обожаваше да го дразни и закача, защото й допадаше извънредно много начина, по който той така искрено се изненадваше на всичко.

Колин вече не издържаше.

— Алесандра, ще ми отговориш ли?

— Да, Колин. Трябва да ти кажа нещо. Решила съм да стана монахиня.

Колин изглеждаше така, сякаш е готов да я удуши. Свирепото изражение на лицето му я накара да се разсмее. Алесандра обви с ръце врата му и сгуши главата си под брадичката му.

— Ще си имаме бебе — прошепна тя, — не съм ли ти споменала досега за това?

8. "Кръв от рози" Марша Кенъм

- Дейдре? - Изпъшка Алуин - Дейдре, наистина ли си ти?

- Алуин...- Тя бе успяла да отмести червения мундир, коленичи до мъжа си и захълца, милвайки лицето му. - О, Алуин... Алуин... Слава богу, ти си жив! Толкова ме беше страх... Видяхме и чухме страшни неща!

- Дейдре... - Той премигна няколко пъти, убеден, че страда от халюцинации. Не беше възможно тя да е тук! Нали трябваше да е на сигурно място в Ахнакари!

- Шшт! - Тя притисна устни към устата му. - Не се опитвай да говориш. Ще лежиш съвсем тихо и ще ни позволиш да ти помогнем. Ще те отнесем в Мой Хол и...

- Ние? Кои ние?

- Катрин и аз. О, Алуин, толкова много неща имам да ти кажа, просто не зная от къде да започна. Само на двадесет мили от Инвърнес бяхме нападнати от англичани. Убиха Дамиен и ако не беше Струан, сега нямаше да сме тук. Той ни върна в Мой Хол, и после... после чухме оръдията...

- Господи... - прошепна Алуин със сълзи в гласа. - Не биваше да идвате. Заслужавам да горя в адския огън, защото въпреки това, съм щастлив, че си тук... Молих се още веднъж да видя лицето ти, преди да умра...

- Не изричай тази дума! - изплака Дейдре - Няма да умреш! Ще ти помогнем! Ще ти помогнем да се изправиш и ще...

- Не мога да се движа, Дейдре...

- Тогава ще те носим... Аз ще те нося...

- Чуй ме, Дейдре. Ударен е гръбнакът ми. Не мога да се движа, вече не усещам тялото си. Питах се, каква вина имам та да умра по този бавен и болезнен начин, но сега знам, че не е било наказание, а милост. Нали те видях за последен път... Може би това е награда, че с еожених за теб...

Кръвта с еотдръпна от лицето на Дейдре. Най-после бе забелязала, че краката му са под страненъгъл към тялото.

- Арчибалд - изплака отчаяно тя - Той ще ти помогне. той знае какво трябва да се направи.

- Даже Арчи не може да ми помогне. - Усмихна се тъжно Алуин. - Никой не може да ми помогне, Дейдре, само ти.

- Аз? Какво мога да направя? Кажи ми! Ще направя всичко... всичко!

- Можеш да ме дариш с вътрешен мир, като веднага напуснеш това място. Бягай, колкото можеш по-бързо и по-далече!

- Няма да те напусна!

- Напротив, ще го направиш и ще вземеш и Катрин. Тя... тя намери ли някъде Алекс?

Дейдре поклати глава.

- Не, но още не сме претърсили бойното поле.

- може би е успял... Може би е оцелял... Но каквото бог даде! А принцът?

- По дяволите принцът, Алуин Макайл! Ти си единственият, за когото ме е грижа. Ти си този, когото обичам!

- Ако ме обичаш, махни с епреди войниците...

- Ей, ти какво правиш там?

Дейдре с еобърна стреснато. Трима войници с кървави ръце, които претърсваха мъртвите за плячка, се приближаваха заплашително.

- Дейдре... моля те!

Тя едва понесе безпомощността и мъката в очите му.

-Бягай! Вземи катрин и бягайте бързо!

- Няма да те напусна!

Алуин затвори очи.

- Тогава вземи пистолета от ръката ми и ме застреляй. Обещавам ти, че няма да усетя нищо, а войниците ще си помислят, че си от техните. Направи го, Дейдре! Застреляй ме и бягай на сигурно място!

- Не... Никога!

- Направи го за мен - прошепна умолително той - Не ме оставяй да умра, без да знам, че си на сигурно място. Не позволявай да умра като другите... Не допускай войниците да ме намерят жив! Направи го, любов моя! Убий ме и ме спаси!

Дейдре си представи жестоко обезобразените тела, които видя и едва не изпищя. Но все пак не можеше да вземе решение.

- Я да видим какво имаме тук! - войниците бяха съвсем близо. - Да не би да е някоя сладка малка бунтовническа уличница? Как ли е минала покрай стражите? Сигурно е била особено мила с някого от тях? Я да видим дали ще бъде мила и с нас...

Дейдре се потопи дълбоко в погледа на Алуин. Между неговите и нейните сълзи имаше цял свят от любов и щастие, място изпълнено със слънце, смях и мир. Не можеше да живее без тези очи...

- Обичам те. - Тя отново притисна устни към неговите - Обичам те, откакто те видях за първи път Алуин Макайл... и с всеки нов ден те обичах повече...

- И аз теб... Ноята единствена, голяма любов...

Дейдре измъкна пистолета от студената, безчувствена ръка и го простреля в сърцето, без да отделя устни от неговите. После насочи пистолета, скрит под наметката, към собствената си гръд, и бавно натисна спусъка.

9."Само твоето докосване"

- Ако издадеш само един звук, ще ти откъсна главата! - малката глупачка трябваше най-после да млъкне. - Въобще не се интересувам от контрабандните ти стоки. Искам само теб.

- Отвличате ли ме? - изплака ядно тя - Това не е редно, защо го правите?

Мъжът смъкна мократа си вратовръзка.

- Чуваш ли какво ти говоря, негоднико? Веднага ме пусни иначе ще кажа на мъжат ми и той ще...той ще открие, че се занимавам с контрабанда и ще ме... - тя не можа да довърши.

Едуард вдигна умолителен поглед към небето, после сръчно напъха копринената си вратовръзка в непресъснато бърборещата уста на съпругата си, която беше съвсем близо до коляното му.

- Много се радвам, че сте се разтревожили мадам. - изсъска през здраво стиснатите си устни той. - Много добре зная какво ще стори съпругът ви, когато открие измяната ви. Защото именно аз съм този измамен съпруг.

Ритането моментало прекъсна.

10."Да си легнеш с непознат"

В тази сцена всички се бяха събрали, да прочетат отредените им роли.

- Джон кажи ми как успя да убедиш това прелестно създание да посети стария самотник в мухлясалия му замък?

- Боже! - възкликна Реджи и вдигна поглед. - Аз съм Алената дама, стриптизьорка която с еопитва да промени живота си.

- Супер - изпъшка Тайлър Нюби и стегна мусколи - Аз съм женственият танцьор Джорджо Скучи.

- Джорджо Скучи ли? - Разсмя се Брет

- Я виж ти кой си, преди да ми се смееш. - предуперди го Тайлър.

Брет прочете писмото и се намръщи.

- Аз съм господин Бътлър, икономът, номер две в списъка на "Ню Йорк Таймс" - изпъшка той.

Сабрина прочете за своята героиня и се разсмя.

- Ти коя си мила? - полюбопитства Брет.

- Дукесата. Аз съм организатор на църковния хор - обърна се към него тя.

- Дукесата ръководи хора през деня, а нощем се вихри като момиче на повикване - Обади се Джо Джонсън, който четеше през рамото на Сабрина.

- Мръсна работа, но все пак някой трябва да я върши. - заяви Брет. - Икономът ще бъде ли в течение на занаята й? - попита той.

- Икономите знаят всичко - пошегува се Реджи.

- А знае ли, че тя прави таен секс - уточни Брет

- Сигурно - въздъхна Ви Джей

Неочаквано Даян Дорси избухна в смях. Сабрина се наведе пред Ви Джей и я погледна. Както обикновено Даян бе в черно.

- Никога няма да повярвате коя съм аз.

- кажи коя - попита веднага Ви Джей

- Мери, Кришнарката.

Всички избухнаха в смях.

- Сузан, ами ти коя си? - попита Ви Джей

- Аз съм Карла, момичето на повикване.

Последва нов кикот, но на Сузан не й беше никак весело. погледна злобно Ками.

- направила си го нарочно.

- Су, вземи да се успокоиш. - прикани я Брет

- Идеята не е на Ками. Наемаме писатели от компанията за организиране на забавление - Обясни Джон изгубил търпение. - Държа да ви кажа, че при мен е по-зле.

- Защо, ти окй си? - попита Сузан.

- Смахнатия Дик - отвърна сухо той - Сериен убиец, който трябвало вече да е излекуван от братовчедка си, Сали Садистката, психоложка.

- Това съм аз! - извика Ана Лий

- Аз пък съм Нанси, шавливата медицинска сестра, наета от Сали Садиската, за да се грижи за теб. Нанси шавливата медицинска сестра, повтори Ви Джей и потръпна.

- Да не би да си въобразявате, че това е зле? - разсмя се Джо Джонсън - Аз съм тили Травестита, майката на Смахнатия Дик!

- Здрасти, мамо! - обади се Джон и всички избухнаха в смях.

- Не може да бъде - изпъшка Том Харт и полгедна към Джо.

- Какво? - попита Джо.

- Аз съм бащата на Смахнатия Дик, което означава, че ти си ми съпруга. Пълна гадост!

- В такъв случай, любими, ще спиш на канапето. - уведоми го с усмивка Джо.

Редактирано 20 септември 200916 г. от Ralna (преглед на промените)

Ralna, коя е книга № 8 ?

Че не можах да разпозная цитата, а заглавие няма..

Ralna, коя е книга № 8 ?

Че не можах да разпозная цитата, а заглавие няма..

Мисля, че мога да отговоря, надявам се Ralna да не се сърди. Това е "Кръв от рози", продължението на "Сърце в опасност" на Марша Кенъм.