Давай, мила, ти си

Ето и следващия исторически цитат — Не си и помисляй да умираш! — избухна гневно тя, а сълзите се стичаха по страните й и тя като обезумяла го притискаше с ръце към гърдите си. Треперещите й устни целуваха страните му. — Ах, ти, арогантен негодник — Не го заслужаваш, но аз те обичам! — с треперлив глас възкликна тя. — Ти трябва да живееш; не можеш да умреш! — Думите й обаче не получиха отговор и Главния остана ужасяващо неподвижен в ръцете й. Обезумяла от страх, тя яростно го разтърси и полуплачевно, полуядосано извика: — О, Главен, ти просто не можеш да умреш! Аз те обичам! Обичам те! О, боже! Моля те, моля те, не му позволявай да умре! — Без да обръща внимание на Служителя и Другия служител, които безпомощно стояха отстрани, тя целуна бледото му лице. — О, Главен, моля те, моля те, не умирай! Обичам те! Обичам те! — Тези слова се превърнаха в молитва, която тя не можеше да спре да произнася. — Обичам те! Обичам те! — Тази фраза се носеше постоянно във въздуха, като че ли думите притежаваха магическата сила, която да възвърне живота на неподвижното тяло в ръцете й и да го раздвижи. Нито Служителят, нито Другия Служител се опитаха по някакъв начин да се намесят; и двамата стояха неподвижно до нея и мълчаливо наблюдаваха страданието й, поразени и разтърсени от това, което толкова внезапно се беше случило пред очите им. Пръв Служителят, който се взираше с мъчително недоверие в бледото лице на Главния, забеляза потрепването на дългите черни мигли. Той затаи дъх и пръстите му се впиха със стоманена хватка в ръката на Другия Служител. Естебан изненадано го погледна и тогава Служителят посочи лицето му, без да смее да повярва в това, което виждаше. Ресниците отново потрепнаха, този път по-осезаемо. Потънала в черния лабиринт на ужаса, Главната изобщо не забелязваше какво става. Продължаваше да разтърсва Глявната и да целува нежно с устните си любимото лице, припявайки страстния си зов. — Обичам те! Обичам те! Обичам те! Тя беше толкова погълната от своя свят, изпълнен със страдание, че не забеляза как Глявния отвори очи и как едната му ръка бавно се помръдна и докосна медночервения кичур коса, който се бе измъкнал от обичайния й стегнат кок и се бе спуснал върху гърдите й. Чак когато той леко подръпна косите й, тя сведе поглед към кехлибаренозлатистите му очи, озарени от проблясващото в тях дълбоко чувство. — Скъпа — прошепна той и изкриви устни в усмивка — ако знаех, че това едва да не бъда убит от подивял бик, ще те накара да признаеш, че ме обичаш, щях дяволски да ускоря нещата! Незнайно защо Главната, изпълнена от бурна радост, която заливаше на вълни тялото й и все още дълбоко потресена от това, което едва не се случи, внезапно се разгневи на Глвния. Тя го отблъсна от себе си и скочи на крака. Той не очакваше меката възглавница под главата му да изчезне така изведнъж и тупна на земята с приглушен звук — по-скоро не той, а главата му. — Ух! — изохка той и разтри удареното място като приседна на земята. — Какво ти стана? — Изплаши ме до смърт! — почти извика тя, а изумрудените й очи святкаха и пръстите й се свиха в юмруци. — Мислех, че си умрял! Никога не го прави пак! Чуваш ли? Никога!

Шърли Бъзби — Любовта на черния конник

Точно така,мила Ти си на ход

Мой много любим исторически роман. Имената са сменени. Май няма да ви затрудни. Лорд Хоугън, херцог Хоугън. Джейн продължаваше да стои неподвижна, занемяла от смущение. Мозъкът й изведнъж започна да работи мудно. Питаше се дали е чула правилно името. Странно беше, че чу името и титлата от устата на Ленард, странно й беше да научи, че след толкова нейни страшни и обидни представи обектът на нейното възмущение се оказа жив, дишащ човек. Накрая миналото й се бе разрушило стремително в нейното настояще. Ако можеше да измисли начин да избяга оттук… но вместо това тя трябваше да остане в тази зала, уловена в капан пред очите на всички. Боеше се, че ако помръдне, няма да устои на изкушението да побегне като преследвана лисица. Кой знае защо тя не беше очаквала съпругът й да е красив, толкова привлекателно мургав и елегантен като чуждестранен принц. Беше висок, с ненатрапваща се властност на присъствието. Под черното сако, жилетка на кехлибарено сиво райе и въглено чер панталон широките му, леко сведени рамене чудесно се съчетаваха с тънкия му кръст и бедра. Чертите му бяха сурови и безупречни, погледът — лишен от чувство. Той беше в рязък контраст с мъжете, с които тя обикновено контактуваше, мъжете като Ленард и другите актьори в трупата, които си изкарваха хляба благодарение на изразителните си лица. Този мъж изглеждаше напълно недостъпен. Сякаш доловил нейното присъствие, той погледна към нея. Недоумяващо сбърчи чело, а главата леко се наклони при съсредоточаването му. Джейн се опита да отмести очи, но той не й позволи това, погледът му се закова здраво върху лицето й. Изпълнена с внезапна паника тя се извърна и се отдалечи със сдържани крачки. Но беше много късно. Той пресече пътя й и я достигна, с което я принуди да спре. Сърцето на Джейн заби болезнено в гърдите. Тя вдигна поглед и се взря в най-необикновените очи, които бе виждала досега, хладно сиви и безмилостно схватливи, оградени от черни ресници, така дълги, че се заплитаха във външните си ъгли.

Това няма как да не е "Ще те открия някой ден" на Лайза Клейпас

Да, мила, тя е!

Следващата историческа загадка

Най-после — излезе наяве истината, която досега не бе споменала или просто той бе отказал да чуе. Нещо проблесна в очите му. Нали тя не смяташе да се откаже от собственото си дете? Сигурно я бе разбрал погрешно.

ГЛАВНАТА избърса сълзите от лицето си.

— Сутрин БЕБЕТО обича слънчевите лъчи да галят люлката му. Това винаги го кара да се усмихва. — Тя протегна разтрепераната си ръка и придърпа одеалцето под брадичката му. — Понякога има колики, но БАВАЧКАТА знае какво да прави. Направих списък на нещата, от които ще имаш нужда. Ще го оставя на масата.

ГЛАВНИЯТ се вторачи в красивото, сгърчено от болка лице на жената, която обичаше, и за миг си помисли, че сърцето му ще се пръсне.

— Не разбирам ти за какъв човек ме смяташ.

Насълзените й очи срещнаха погледа му. Веждите й лекичко се извиха.

— Мисля, че си най-добрият човек на света. Никога нямаше да ти поверя БЕБЕТО, ако не смятах така.

— И все пак вярваш, че ще ти позволя да се откажеш от детето, което очевидно обичаш с цялата си душа? Че ще ти позволя да си тръгнеш от този дом без сина си?

Тежки сълзи се търкулнаха по лицето й.

— Моля те… недей. Повече от всичко на света искам да го задържа за себе си, но той е също и твой син. А аз съм ти длъжница. След онова, което ти причиних, дължа ти поне твоя син.

Сърцето му болезнено се сви. Струваше му се, че не може да си поеме достатъчно въздух.

— Умолявам те да не ме обричаш на това, ГЛАВНА. Думите ти ме нараняват.

Тя сякаш не го чуваше.

— Все още ли… БЕБЕТО наш законен син ли е?

Устните отказваха да му се подчиняват.

— Не съм анулирал брака. Все още си моя съпруга.

Още миг тя остана втренчена в него, сякаш завинаги искаше да запечата чертите на лицето му в съзнанието си. После извърна очи.

— Трябва да вървя.

ГЛАВНИЯТ й препречи пътя, нежно притиснал детето на рамото си.

— Не можеш да си тръгнеш, ГЛАВНА. Няма да ти позволя.

"Коприна и стомана" Кат Мартин

"Коприна и стомана" Кат Мартин

Точно! Ти си на ход

Въх отбелязах?!?

Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Последваха ги кавалерийският му мундир и ризата. — Имам нужда да пийна още малко, Гадняр. Всичко това е толкова ново за мен. — Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Главната. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял, не е чудно, че съвсем е изгубил търпение. — Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли? — Не! Не бива да си тръгваш! Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото. После се надигна над нея и погледите им се кръстосаха. Сърцето й заби ускорено. Задушаваше се, не можеше да изтърпи всичко това. Искаше й се да крещи, да се смее и пак да крещи, да го засипе с удари… — Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й. — Моя… любов — прошепна тя в отговор, но думите я задавиха и тя с усилие потисна напиращите в очите й сълзи. Трябваше веднага да спре този фарс. Не можеше да продължи нататък. Любов моя! Вече бе чувала тези думи. Само че произнасяни от друг мъжки глас… — О, мили Боже! Внезапно проехтелият вбесен и в същото време леко присмехулен възглас бе долетял откъм сенките край завесите. Произнесен именно от онзи, от другия мъжки глас! Плътен глас с характерен тембър, дрезгав и насмешлив, внезапно прокънтя в осеяната с червеникави отблясъци мрачина. Не, това не можеше да бъде ничий друг глас — това бе неговият глас. Да, неговият. Но не, това не можеше да е истина. Сигурно полудяваше; тя бе призовала този глас в спомените си и ето че притежателят му бе пред нея от плът и кръв. О, Господи, сигурно гузната й съвест си играеше жестоки шеги с нея, не бе възможно той да е в тази стая. Но явно бе тук. И сигурно ги бе проследил в къщата, тънеща в призрачни сенки!

Това е Триумф на Хедър Греъм

Това е Триумф на Хедър Греъм

Абсолютно точно. Ти си!

Редактирано 5 август 201015 г. от julie81 (преглед на промените)

Малко дългичък ми е цитата, попрекалих.. но това е Главната отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Обикновено приятното му лице, сега изглеждаше особено, и това я държеше нащрек. — Що се отнася до теб, .... — прошепна Главния, — дойдох да се убедя, че ме разбираш и ще изпълниш докрай желанията ми. Той вдигна едната си ръка и я сграбчи за косата. Завесите бяха спуснати и в полумрака на стаята тя мярна в другата му ръка ножици. Обзе я паника. Какво смяташе да прави? Тя се опита да отблъсне ръката му, но той дръпна косата й още по-силно и я стисна здраво. Остана за миг надвесен над нея. Наслаждаваше се почти садистично на страха, който изпитваше. После опъна кичура толкова силно, че тя се свлече на колене. Главната извика. От очите й потекоха сълзи. Веднага след това чу първото изщракване на ножиците и видя част от скъпоценната си коса да пада на пода. Изпищя и тръсна глава. Това й причини още по-голяма болка, но не искаше да се предаде. Главния остави ножиците, сграбчи я за раменете и я постави между колената си. Ръцете й бяха долепени до тялото. Стискаше я толкова силно, че щеше да я смаже. — Престани да се съпротивляваш! — извика .... с нарастващ гняв в гласа. — В противен случай наистина ще те заболи. Напрегнатото му изражение й даде да разбере, че твърдо е решил да го направи и че ще я пусне едва когато извърши ужасното си дело, както си бе наумил. Веднъж вземеше ли някакво решение, нямаше начин да го отклониш от него. Тя спря да се бори и го погледна умолително. Очите му бяха студени и безмилостни и тя с изплаши. Само след няколко минути той приключи с отрязването на косата й. Не го интересуваше дали липсата на дългите й къдрици ще я направи нещастна. Със сигурност щеше да бъде единствената жена в къщата, а може би и в целия град, с къса коса. Без боне нямаше да може да излиза навън. Щеше да се срамува до смърт, че косата й не е много по-дълга от тази на Главния. Защо бе направил това? Когато свърши, Главния я освободи. Тя падна на пода и остана да лежи там. Ридаеше, заобиколена от златистите си кичури, захвърлени небрежно от него. Вече бе намразила силно този мъж, от когото се бе възхищавала доскоро. Главния отиде до прозорците и дръпна завесите. Снопове дневна светлина нахлуха в стаята. Продължаваше да вали и вятърът виеше. Около къщата бяха натрупани огромни преспи. Продължаващата буря заплашваше да ги откъсне от света за няколко дни. Главната лежеше на пода, без да помръдва. Стискаше кичури от косата си между пръстите, а тялото й се тресеше от ридания. Усети, че я обгръща мрак, но не се опита да се отърси от него. Копнееше за утехата на безсъзнанието. Всичките й сили я бяха напуснали. Главния взе една купа с вода от мивката и я отнесе до нея. После я изля до дъно върху й. — Стани! — изрева той. Главната бавно се изправи. Водата се стичаше по лицето й заедно със сълзите. Стоеше и го гледаше, а някъде дълбоко в душата й се надигаше протест. В момента, в който той се обърна с гръб към нея, тя грабна купата и я стовари с всички сили върху главата му. Порцелановият съд се строши и парчетата се пръснаха навсякъде. Главния се извърна подивял и сграбчи китките й, преди тя да успее да вдигне ръце да се защити. За нейна голяма изненада той не я удари. Просто я дръпна трепереща в прегръдките си. Притискаше я и галеше мокрите й, къси къдрици. Прошепна в ухото й: — Съжалявам. Прости ми. После той я взе на ръце и я отнесе до малкото кресло пред огледалото. Отпусна се тежко върху него, продължавайки нежно да мълви и да я милва, докато хлипанията й стихнаха.

Малко дългичък ми е цитата, попрекалих.. но това е

Главната отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Обикновено приятното му лице, сега изглеждаше особено, и това я държеше нащрек.

— Що се отнася до теб, .... — прошепна Главния, — дойдох да се убедя, че ме разбираш и ще изпълниш докрай желанията ми.

Той вдигна едната си ръка и я сграбчи за косата. Завесите бяха спуснати и в полумрака на стаята тя мярна в другата му ръка ножици. Обзе я паника. Какво смяташе да прави?

Тя се опита да отблъсне ръката му, но той дръпна косата й още по-силно и я стисна здраво. Остана за миг надвесен над нея. Наслаждаваше се почти садистично на страха, който изпитваше. После опъна кичура толкова силно, че тя се свлече на колене.

Главната извика. От очите й потекоха сълзи. Веднага след това чу първото изщракване на ножиците и видя част от скъпоценната си коса да пада на пода. Изпищя и тръсна глава. Това й причини още по-голяма болка, но не искаше да се предаде.

Главния остави ножиците, сграбчи я за раменете и я постави между колената си. Ръцете й бяха долепени до тялото. Стискаше я толкова силно, че щеше да я смаже.

— Престани да се съпротивляваш! — извика .... с нарастващ гняв в гласа. — В противен случай наистина ще те заболи.

Напрегнатото му изражение й даде да разбере, че твърдо е решил да го направи и че ще я пусне едва когато извърши ужасното си дело, както си бе наумил. Веднъж вземеше ли някакво решение, нямаше начин да го отклониш от него.

Тя спря да се бори и го погледна умолително. Очите му бяха студени и безмилостни и тя с изплаши.

Само след няколко минути той приключи с отрязването на косата й. Не го интересуваше дали липсата на дългите й къдрици ще я направи нещастна. Със сигурност щеше да бъде единствената жена в къщата, а може би и в целия град, с къса коса. Без боне нямаше да може да излиза навън. Щеше да се срамува до смърт, че косата й не е много по-дълга от тази на Главния. Защо бе направил това?

Когато свърши, Главния я освободи. Тя падна на пода и остана да лежи там. Ридаеше, заобиколена от златистите си кичури, захвърлени небрежно от него. Вече бе намразила силно този мъж, от когото се бе възхищавала доскоро.

Главния отиде до прозорците и дръпна завесите. Снопове дневна светлина нахлуха в стаята. Продължаваше да вали и вятърът виеше. Около къщата бяха натрупани огромни преспи. Продължаващата буря заплашваше да ги откъсне от света за няколко дни.

Главната лежеше на пода, без да помръдва. Стискаше кичури от косата си между пръстите, а тялото й се тресеше от ридания. Усети, че я обгръща мрак, но не се опита да се отърси от него. Копнееше за утехата на безсъзнанието. Всичките й сили я бяха напуснали.

Главния взе една купа с вода от мивката и я отнесе до нея. После я изля до дъно върху й.

— Стани! — изрева той.

Главната бавно се изправи. Водата се стичаше по лицето й заедно със сълзите. Стоеше и го гледаше, а някъде дълбоко в душата й се надигаше протест. В момента, в който той се обърна с гръб към нея, тя грабна купата и я стовари с всички сили върху главата му. Порцелановият съд се строши и парчетата се пръснаха навсякъде.

Главния се извърна подивял и сграбчи китките й, преди тя да успее да вдигне ръце да се защити.

За нейна голяма изненада той не я удари. Просто я дръпна трепереща в прегръдките си. Притискаше я и галеше мокрите й, къси къдрици. Прошепна в ухото й:

— Съжалявам. Прости ми.

После той я взе на ръце и я отнесе до малкото кресло пред огледалото. Отпусна се тежко върху него, продължавайки нежно да мълви и да я милва, докато хлипанията й стихнаха.

Леле тоя е отвратителен не съм чела книгата обаче вече го намразих

"Катрин" на Карол Франц? Много не си падам по нея, главния през повечето време беше доста зъл, но накрая като искаше да я спечели беше сладък.

Леле тоя е отвратителен не съм чела книгата обаче вече го намразих

На мен ми харесва книгата.

Ralna е права, после галавния става салдичък

"Катрин" на Карол Франц? Много не си падам по нея, главния през повечето време беше доста зъл, но накрая като искаше да я спечели беше сладък.

Да, това е!

Ти си

Ето го моя цитат, едва ли ще ви затрудни : Главната беше изненадана, обля я чувство на срам. Какво се беше случило през нощта? Не можеше да обърне главата си, но знаеше кой диша до нея. Беше Главният. От неговото тяло струеше топлината зад гърба й, беше толкова близо, че усещаше пулсирането на кръвта му. Тя погледна надолу. Беше увита в шотландско одеяло и неговите ръце я обгръщаха. — Пусни ме! — извика младата жена, вцепенена от ужас. — Ти нямаш срам! — Тя беше спала с шотландеца. Нейните воини щяха да се срамуват от това. Тя също беше потресена. — Ние не стигнахме до нещо неприлично, милейди, или поне още не сме го направили… Смехът му я раздразни. Отново се опита да се освободи, но напразно. — Искам да стана! — Не се безпокой. Ти си облечена. Главния започваше да губи чувството си за хумор. Независимо от еротичните видения, които изпълваха съзнанието му цяла нощ, той никога не беше спал по-добре. Събуди се доволен, че я усеща в ръцете си. А тя изглеждаше отвратена, че беше спала до него. Това не беше му се случвало с други жени. На нейната възраст тя сигурно знаеше какво значи мъж в леглото. Откога ли беше вдовица? Вероятно от толкова дълго, че е забравила онези удоволствия. Или пък съпругът й не е бил добър любовник? Изглежда, бил е тъпак, който не е познавал богатствата на любовта. Той ги познаваше и щеше да й ги покаже… Прегръдката с нея беше особено топла като никоя друга досега. Бракът му с тази принцеса можеше да е задължение, но в никакъв случай неприятно. Той вече нямаше търпение да дойде нощта, в която ще може да я има в леглото си… — Чуваш ли ме? — прошепна със злоба тя. — Не мога да остана така! Това е унизително. Можеш да разрушиш свещената ми клетва. Освободи ме от твоето проклето одеяло! — Ти си в моето наметало, принцесо — отвърна той язвително. Нейният тон беше го охладил бързо. — То те топлеше през цялата нощ. Според нашите обичаи, ако жената е увита с наметалото на някой мъж, то тя му принадлежи. Думите му я ядосаха и уплашиха, затова удвои усилията си да се освободи. В борбата си тя притисна с крак слабините му и той изстена от болка. Главата замръзна. — Какво ти е? Боли ли те нещо? — Да, една особена болка. Сигурен съм, че разбираш, милейди. Той я придърпа към себе си, за да може тя да усети възбудата му. — О, ти ме стискаш, престани! — Тя се напрегна да се отдръпне. — Не те ли е срам! — Не се страхувай — каза Главния спокойно, въпреки че кипеше. Проклета жена! Не знаеше ли, че с един шотландец ще усъвършенства себе си в любовта? Той се засмя тихо, като си помисли какво би отговорила тя на това. — Какво искаш да кажеш? — Нямах намерение да те посрамвам, милейди. Ще говоря със свещениците. Ако те сметнат това, което се случи, за неприлично, аз ти обещавам, че твоята чест няма да пострада. Ще уредим всичко. Ще постъпим по най-правилния начин. Главният се усмихна, когато нейните очи се разшириха. Те бяха чудесни, изразителни, морскозелени и той можеше да се гмурне в тях. Първо щеше да се ожени за нея, за да осигури спокойствието на клана, и след това ще я научи да се люби. Скоро тя щеше да приеме да бъде негова жена. Това ще е чест за нея… Главния не обръщаше внимание на слабия вътрешен глас, който му нашепваше, че може и да не е толкова лесно.

Редактирано 5 август 201015 г. от Ralna (преглед на промените)

Момичета, искате ли друго цитатче?

Момичета, искате ли друго цитатче?

Да, няма да е излишно - изглежда страхотна книга, но не се сещам да съм я чела.

Добре, ето това трябва да се сетите:

Главната млъкна и поемайки си дъх, изхлипа. Главния също дишаше учестено, а устата му избълва цял поток ругатни.

Тя въздъхна и поклати глава. Нямаше да я отпрати. Щеше да я убие. Нямаше нужда да продължава. Той не искаше да я слуша повече и затова нямаше да му разкаже за кошмарите си, за това как се е будила нощем от виковете си, а родителите й не са знаели как да я успокоят. Все пак се тревожеше, че той няма да гледа повече на нея като на уплашеното момиче, за което се бе представяла досега, а като на омърсената съпруга, в каквато се бе превърнала.

Измина доста време, преди Главния да се съвземе. Силният му гняв го бе приковал на място, макар всяка клетка от неговото тяло да пулсираше от ярост. Никога след смъртта на родителите си не бе се чувствал тъй безпомощен и тъй силно разкъсван от мъчителен, заслепяващ гняв. Сега бе дори по-лошо. Някой бе осквернил нещо, което му принадлежеше. Честта на семейството му изискваше да отмъсти. Изпита желание да убива, да се впусне в кървава война срещу всички жители на прокълнатия остров §§§§§§§§§. Щеше да се отплати добре на мъжа, посмял да вдигне ръка срещу неговата Главна, лейди титлата на Главния.

Главната не можеше да понася повече мълчанието му и вдигна глава, за да го погледне в очите.

— И така — дрезгаво каза тя, — имаш право да ме отпратиш. — «Както и да заповядаш да ми отсекат главата.» Но това не го каза.

Главният, изумен от думите й и страшно възхитен от смелостта й, трепна. Той се отърси от мислите си, когато Главната плахо му се усмихна и се запъти към вратата. Главния прекоси стаята и положи ръка на рамото й. Тя се сви, очаквайки да я удари.

— Какво ще кажеш, Главният? — Гласът й бе дрезгав и суров, затова с мъка изрече тези думи. Краят й бе тъй близо! Господ и Вотан щяха да се смилят над нея. Ще я оставят да умре храбро.

"Лунна красавица" Хелън Митермайер Малко гадая, но от опит глава не боли

"Лунна красавица" Хелън Митермайер

Малко гадая, но от опит глава не боли

Може да гадаеш, но си точно в десятката. Ти си наред

После затвори телефона. Нека лукавото му братче си помислеше върху това. После остави телефона и погледна вързопа в ръцете си. — Така ли ми се струва или си се разсмърдял до небесата? Бебето се извъртя към него и му се усмихна. На долния му венец бяха поникнали две зъбчета. Внезапно му мина през ума мисълта за това как се кърми бебе със зъби и той потрепери. — Смела дама е твоята майка. А сега потърпи, тя ей сегичка ще излезе от банята. Но Главната не излезе от банята след минутка. Нито след пет. Нито пък след десет. А Бебето започна да се върти неспокойно. Главният го постави на пода, но бебето вдигна крачета във въздуха и започна да мрънка, като не сваляше от Главния големите си очи. — Ще го убия този мой брат! — промърмори Главния. Тази фраза бе започнала да му става навик. Той се озърна да види къде са принадлежностите за преповиване. Не че знаеше как да ги използва, но гледаше филми и от време на време телевизия. Не трябваше ли да има високо шкафче, на което да се поставя бебето, с рафтчета, пълни с пелени и тям подобни? От друга страна, ако поразмишляваше още малко, може би Главната най-сетне щеше да излезе от банята. Но душът продължаваше да работи, а бебето гледаше печално Главният. „Бебетата не се ли разплакват и при най-малкия повод?“, запита се той. Но това бебе беше юнак и дори да бе напълнило гащичките догоре, пак нямаше да се разреве. — Добре, хлапе, ще направя каквото мога. После се озърна, видя купчина опаковани в найлон памперси и реши: „Сега или никога!“ Романът е съвременен.