Напълно права си за класирането, ама понеже ми е баш-баш първата книга прочетена от жанра и си ми е слабост. Поне седем-осем пъти съм я препрочитала. А ето и от мен нещо историческо.

— Толкова са много — прошепна тя, замаяна от несметното богатство.

— Част от плячката е от Лошия и свитата му. Те пътуват стилно. С моя процент поддържам лазарета, но камъните са толкова много. Вземи всичко, което пожелаеш.

— Би било невероятна алчност.

— Позволено ти е, скъпа. Сложи си някое.

— Наистина ли? — Бляскавите бижута й приличаха на мираж.

— До леглото има огледало, а на масата са струпани още джунджурии. Аз ще си сипя нещо за пиене. — След миг се изтегна на леглото с чаша бренди в ръка, а Главната седна до него, накичена с бижута.

— Като на карнавал — изрече тя весело и сложи още една гривна на китката си. — Харесваш ли ме със смарагди?

— Харесвам те всякак, но най-добре без нищо. Ще почакам обаче — отвърна Главния нежно, готов да й се подчини за всичко, защото виждаше радостта й.

— Да си сваля ли роклята? — Главната докосна с пръсти копринените поли. — Защо не го казваш?

— Защото съм вежлив и тактичен. И общо взето — приспособим.

Главната огледа разпилените върху леглото бижута.

— О, да. Това определено помага за приспособяването. — Но към края на фразата гласът й се промени. Присви очи.

— Ти някога…

— Не, не съм. Не е нужно да питаш. — Познаваше този преценяващ поглед.

— Никога?

— Само на теб.

— Аз съм изключително ревнива.

Главния се сети за Лошия. Нямаше никога да го забрави, дори да живееше още десет хиляди години. С усилие на волята си обаче запази спокойната си интонация.

— Знам какво имаш предвид.

— Толкова отчаяно съм влюбена в теб, че чак се плаша.

Погледна я. Беше отрупана с искрящи колиета, гривни, брошки и пръстени. Единият чифт обици висеше върху другия. Толкова млада изглеждаше! Толкова уязвима й прекрасна в бялата си рокля от моаре. И в цялото това излишество от бижута.

— И аз се плаша — съгласи се той тихо. — Страшно е да говориш за любов по време на война, но аз вярвам в късмета и в хубавото бъдеще. Иначе как щях да те намеря? Стига толкова с мрачните теми. Избери си сега венчален пръстен. Мили Боже! Ние настина ще се женим.

— Май ще трябва да те отвлека от подобни разстройващи мисли.

— Имам идея.

— Помислих си го. Но първо ще трябва да ме запознаеш с нея.

— Естествено. — Това бе най-чаровната му черта по отношение на жените. Никога да не казва «не».

— Откъде знаеш какво ще пожелая?

— Няма значение. — Отдавна се беше научил да улавя нюансите на женските желания. Веднъж в някакъв манастир в Ксанти една монахиня го беше попитала дали вярва в Бога. Всъщност имаше предвид нещо съвършено различно. — Облечени ли да сме или съблечени?

— Хммм… — замисли се на шега Главната, съсредоточена с пръст на бузата.

— Толкова си сладка, когато се правиш на наивна, скъпа, с целия този разкош по тебе.

— Но аз не искам ролята на наивницата! — Нацупи се сладко Главната. — С всички тези бижута се чувствам по-скоро като куртизанка.

— Истинските куртизанки са много сдържани и изискани.

Грехопадение, Сюзън Джонсън

Много си бърза, Боби. Твой ред е.(:

Последните от поканените гости бяха пристигнали и спрели в украсеното с гирлянди антре. Един сребрист поглед гледаше как мъже в строги черни и бели вечерни костюми и жени в разточителни рокли се носеха с бързо сменящите се ритми на любимия танц на принца. Що се отнасяше до Главния, той не понасяше този танц, смяташе, че по-скоро подхожда за танцувална, отколкото за бална зала на благородници.

Бе нетърпелив да се срещне със сър ++++++, стария семеен приятел, който към края на съкратената зимна парламентарна сесия бе изразил готовност да подпомогне един проект на Главния в камарата на общините.

Тъкмо когато Главния реши, че въпросният мъж може би се намира или в залата за закуски от другия край на коридора, или в онази за задушевни разговори, ритъмът на танца се смени отново, за да открие една двойка. Всички мисли за сър +++++ бяха забравени, а принудената усмивка на Главния се превърна в ледено изражение.

Явно заслепеният Принц танцуваше с една зашеметяваща хубавица. Те се носеха в ритъма точно към входа… и към Главния. Улавящи цялата светлина на полилеите, червените къдрици пламтяха в огненото великолепие на една глава, чиято царствена поза противоречеше на грейналите в усмивка розови устни. Главния не откъсваше поглед от жена си, която, в удивителното черно творение на Уърт, изпълняваше с лекота енергичните стъпки на танца заедно с принца на Уелс.

Когато царската особа забеляза вечно сериозния съпруг на тази нова чаровница, спря на място само на крачка от него. При това оркестърът бе длъжен също да спре и последните звуци замряха. Гостите се оживиха в очакване на развоя.

Главната се огледа за причината на това прекъсване, вече усещайки погледа на студените очи върху себе си. Изглежда страховете й от реакцията на Главния се сбъдваха. Сърцето й заби силно, но тя не можеше да каже дали заради шока от внезапния сблъсък или заради това, че почувства с нова сила унищожителната красота на съпруга си. Не че имаше значение кое точно, след като така и така тя не можеше да направи нищо, освен да остане като парализирана, докато сцената се разиграваше пред нея.

— Приеми поздравленията ми, Главен, за големия ти късмет да си намериш такава очарователна съпруга.

Грижливо подстриганата и леко прошарена брада не бяха в състояние да придадат изисканост на това топчесто лице. Не че това имаше значение при неговото положение.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна Главния с поклон. Знаеше, че всички в залата гледаха, готови да използват всяка подробност от този поклон като гориво за клюката седмици напред.

Докато принцът се обръщаше към музикантите, за да им даде сигнал да продължат, Главния с раздразнение преценяваше новосъздалата се ситуация. Благодарение на тази кратка размяна на думи жена му бе станала хита на сезона. Сега той не можеше да я върне обратно в имението. След официалното й въвеждане в обществото от принца, без съмнение щяха да я канят на всяко възможно събитие, а те бяха стотици. Перспективата беше обезкуражаваща, тъй като, познавайки вече Главната, той се страхуваше до смърт, че в един момент от идните седмици тя можеше да направи нещо, което ще опетни едно старо и уважавано име. Щеше да се наложи да я следи непрекъснато, да я придружава навсякъде. Това бе бъдещето, което, с отвращение осъзна Главния, не му бе толкова неприятно, колкото бе смятал.

Последните от поканените гости бяха пристигнали и спрели в украсеното с гирлянди антре. Един сребрист поглед гледаше как мъже в строги черни и бели вечерни костюми и жени в разточителни рокли се носеха с бързо сменящите се ритми на любимия танц на принца. Що се отнасяше до Главния, той не понасяше този танц, смяташе, че по-скоро подхожда за танцувална, отколкото за бална зала на благородници.

Бе нетърпелив да се срещне със сър ++++++, стария семеен приятел, който към края на съкратената зимна парламентарна сесия бе изразил готовност да подпомогне един проект на Главния в камарата на общините.

Тъкмо когато Главния реши, че въпросният мъж може би се намира или в залата за закуски от другия край на коридора, или в онази за задушевни разговори, ритъмът на танца се смени отново, за да открие една двойка. Всички мисли за сър +++++ бяха забравени, а принудената усмивка на Главния се превърна в ледено изражение.

Явно заслепеният Принц танцуваше с една зашеметяваща хубавица. Те се носеха в ритъма точно към входа… и към Главния. Улавящи цялата светлина на полилеите, червените къдрици пламтяха в огненото великолепие на една глава, чиято царствена поза противоречеше на грейналите в усмивка розови устни. Главния не откъсваше поглед от жена си, която, в удивителното черно творение на Уърт, изпълняваше с лекота енергичните стъпки на танца заедно с принца на Уелс.

Когато царската особа забеляза вечно сериозния съпруг на тази нова чаровница, спря на място само на крачка от него. При това оркестърът бе длъжен също да спре и последните звуци замряха. Гостите се оживиха в очакване на развоя.

Главната се огледа за причината на това прекъсване, вече усещайки погледа на студените очи върху себе си. Изглежда страховете й от реакцията на Главния се сбъдваха. Сърцето й заби силно, но тя не можеше да каже дали заради шока от внезапния сблъсък или заради това, че почувства с нова сила унищожителната красота на съпруга си. Не че имаше значение кое точно, след като така и така тя не можеше да направи нищо, освен да остане като парализирана, докато сцената се разиграваше пред нея.

— Приеми поздравленията ми, Главен, за големия ти късмет да си намериш такава очарователна съпруга.

Грижливо подстриганата и леко прошарена брада не бяха в състояние да придадат изисканост на това топчесто лице. Не че това имаше значение при неговото положение.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна Главния с поклон. Знаеше, че всички в залата гледаха, готови да използват всяка подробност от този поклон като гориво за клюката седмици напред.

Докато принцът се обръщаше към музикантите, за да им даде сигнал да продължат, Главния с раздразнение преценяваше новосъздалата се ситуация. Благодарение на тази кратка размяна на думи жена му бе станала хита на сезона. Сега той не можеше да я върне обратно в имението. След официалното й въвеждане в обществото от принца, без съмнение щяха да я канят на всяко възможно събитие, а те бяха стотици. Перспективата беше обезкуражаваща, тъй като, познавайки вече Главната, той се страхуваше до смърт, че в един момент от идните седмици тя можеше да направи нещо, което ще опетни едно старо и уважавано име. Щеше да се наложи да я следи непрекъснато, да я придружава навсякъде. Това бе бъдещето, което, с отвращение осъзна Главния, не му бе толкова неприятно, колкото бе смятал.

Мерилайл Роджърс "Реликвата"

Мерилайл Роджърс "Реликвата"

Аха, точно в целта http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Беше шест часът, когато се събуди, а утрото бе окъпано и свежо от снощния дъжд. Бурята отдавна бе отзвучала, птиците пееха опиянено. Вратите към верандата все още стряха отворени, а Главният се бе навел над нея. — Благодаря на Бога — промърмори той дрезгаво, когато забеляза очите й да се отварят. — Не зная колко още щях да издържа. — После я притисна към себе си и тя забрави за утрото и за разбуждащата се къща. Въпреки нетърпението си, Главният я любеше с бавна наслада, която не бяха успели да вкусят, през нощта. Най-накрая я прегърна силно и избърса от очите й сълзите, този път предизвикани от удоволствие. — Мисля, че намерихме лек за твоето безсъние — подразни я Главният с дрезгав и напрегнат глас от собственото си освобождаване. Главната се засмя задавено и захлупи лице на рамото му. Той притвори очи и тихият и щастлив звук отекна в душата му. Гърлото му се стегна, а очите му овлажняха. Тя се бе засмяла. Главната се бе засмяла. Романът е съвременен.

Сенки от мрака-Л. Хауърд

Сенки в мрака - Линда Хауърд Лошо... изпревариха ме

Редактирано 14 октомври 201015 г. от ganinka (преглед на промените)

Сенки от мрака-Л. Хауърд

Точно, ти си.

ako нямате нищо против, ще помоля Гането да пусне нов цитат от мое име, за да не се спира играта, защото аз ще имам възможност чак утре вечер.

ako нямате нищо против, ще помоля Гането да пусне нов цитат от мое име, за да не се спира играта, защото аз ще имам възможност чак утре вечер.

Разбира се, мила. Ето и следващия исторически цитат:

Искаше му се да не бе получавал тази задължаваща покана от кралицата, да може да постъпва според собствените си желания и да не изпитва мъчителното чувство, че се намира в затвор. Това не бе просто неприятно усещане, а ужас, дори страх, свързан с кошмарните сънища, в които се виждаше заключен в пълен мрак. Само да можеше да си спомни онези моменти от своя живот, които липсваха в паметта му. Да можеше да получи поне малка утеха.

— Проклятие! — извика ГЛАВНИЯ и стовари юмрук върху масичката.

След няколко мига чу отчетливо почукване на вратата.

— Влез — гневно процеди той.

На прага застана неговият лакей ....

— Позвънихте, милорд?

ГЛАВНИЯ се намръщи.

— Не, не съм позвънил.

Младежът помисли няколко мига как да се изрази.

— Почукахте, милорд?

Той изръмжа:

— Не, не съм почукал.

ЛАКЕЯ беше мъж, чието лице изглеждаше приятно дори когато бе леко намръщено.

— Вие… ударихте, милорд?

ГЛАВНИЯ най-сетне отстъпи, но истината бе, че не беше имал намерение да вика своя прислужник, фактът, че бе дошъл, означаваше, че между тях бе възникнало недоразумение относно задълженията на ЛАКЕЯ. Това бе съвсем обяснимо. Той работеше при него само от месец.

Така... Играта малко се закучи... Гане. Ако можеш дай някакви насоки, като допълнително цитатче, автора на книгата или нещо др.

Ъвкорс. Ето го и следващото цитатче:

Беше неповторим, осъзна Сесил, замаяна от покоряващата му целувка. Защото целувката му също бе неповторима.

Първата бе плах допир. Веднага бе последвана от втора.

След това дойдоха третата и четвъртата. Много скоро Сесил загуби броя им. Бе сигурна само в едно: наяве целувката на Джеймс бе много по-вълнуваща от всеки сън.

Как можеше целувката на един мъж да казва толкова много?

Тя изразяваше всичко красиво, което можеше да бъде пожелано. Казваше, че той изпитва наслада да я целува, казваше, че иска да продължи.

Как можеше целувката на един мъж да направи толкова много?

Престана да диша. Престана да мисли. Просто съществуваше. Бе изцяло под властта на сетивата си: на всичко, което чуваше, всеки аромат и вкус, който долавяше, всяко чувство, което се пораждаше у нея.

Сесил осъзна, че изпитва жажда да слуша гласа на Джеймс, да вдъхва от неповторимия му аромат, да долавя вкуса на устните му, да докосва лицето му и да усеща тялото му до своето, да се чувства така, както само той умееше да я накара.

Той я караше да се чувства жена.

Принцеса Сесил

Гане, тоз първия цитат ми докара направо главобол - голяяяям зор да ми измъти нещо кухата кратуна, ама нцц...

Редактирано 17 октомври 201015 г. от bobych (преглед на промените)

Давай, Бобчо, ти си

Темата се заключва, поради голям обем и се отваря Част 2, която можете да видите тук: Игра - познай романа по цитата от него Част 2