Според мен любезността не е проява на двуличие или лицемерие,а начин да се спазват приетите от обществото норми на поведение.

Разбира се, че е така. Също така можем да сме любезни и двулични.

Разбира се, че е така. Също така можем да сме любезни и двулични.

Адски сладко е да двуличиш с двуличник,да крадеш от крадец и да измамиш измамник!Бих добавил още да отрежеш курве точно преди да спиш с нея или да спиш с манипулативно момиче целящо нещо от теб и да й оставиш 5 лева под възглавницата като знак за неодобрение към услугите й. Да не забравя и да отрежете хлътнало момиче,с думите,че има друга или че мислите да се върнете при бившата си приятелка - по голям враг през живота си няма да намерите след това!

Разбира се, че е така. Също така можем да сме любезни и двулични.

Лицемера успява благодарение на невероятната си любезност.

Как можем да различим обикновената любезност от двуличието и лицемерието?

Попаднах случайно на една статия, отговаряща на въпроса на темата -защо лицемерничат хората.

отговорът е - за да не им се случи това :

Народът срещу Галиано

„Една сутрин Йозеф К. се събуди.“

Записът трае по-малко от минута, но той ще струва кариерата на един гений.

„Аз обичам Хитлер…“ – артикулира с видимо затруднение ужасно пияният Джон Г. в парижко заведение. „Хора като вас щяха днес да бъдат мъртви. Шибано обгазени, шибано мъртви“ – продължава той, докато две сенки – на мъж и жена, потънали в полумрака и адския тътен на заведението, снимат с джиесем печалното му срутване.

Джон Г. е роден в Гибралтар. Истинското му име е Хуан Карлос Антонио. Баща му е англичанин, който работи като водопроводчик, а майка му е домакиня от испанската провинция Андалусия, чието най-върхово постижение е да колосва ризите на мъжа си. Семейството е учудено – да, това е думата, че едно от трите им деца иска да учи в колежа за изкуство и дизайн „Сейнт Мартинс”, вместо за автомонтьор например.

Разказвам това, единствено за да си представите началото на пистата. А то е важно, защото обяснява главозамайването от рязкото набиране на височина.

Джон Галиано, какъвто артистичен псевдоним ще си избере Хуан Карлос Антонио като моден дизайнер, няма да е подготвен за редкия въздух, който ще се наложи да диша при полета си в haute света, започвайки го от света на ниското.

Той е гениален, но това не е достатъчно. Затова ексцентричността ще стане негово убежище от слабостта, а ексхибиционизмът – прикритие на уплашената, „нестройна” душа. За да (се) понесе, Галиано ще се налива до безпаметност, превръщайки се постепенно от перлата – в проблема на „Диор”, чието лице е цели 15 години.

Поведението му обаче е преди всичко саморазрушително. А той отдавна не принадлежи на себе си. Галиано е на всички. Той е не само дрехата, а посланието, което ще си купиш с нея. Да бъдеш Галиано е отговорност. Тежка корона, която се налага да носиш, без да можеш да се върнеш назад. Хуан Карлос Антонио вече не съществува.

Самотният човек на бара иска да се отпусне тъкмо от непосилната тежест, вдървявайки се от пиене. Така си го обяснявам. И като правя уговорката, че репликата „Аз обичам Хитлер…” безспорно заслужава санкция, ще рискувам да изразя по-скоро съжаление и дори известна симпатия към трагичната фигура, която фъфли срещу тайно извадения джиесем. Тя още не знае, че е обречена, което прави гледката още по-угнетителна: двама се кефят, че ще сравнят със земята колос като Галиано, очевидно провокирайки пиянските му брътвежи с намерението да го изпортят.

Ще повторя: техните лица не се виждат. Те са скрити в сянката на анонимността. Жестът с джиесема е злорад и подъл. Отвъд глупостите, които плещи насреща им Галиано, този жест е безмилостен, защото прилича на нарочното усилие едно човешко същество в процес на тежък личностен разпад да бъде попиляно с чужда „помощ”.

Споменах нарочното усилие по няколко причини. Известно е, че дизайнерът на „Диор” е гей, което предполага, че е чувствителен към различността. Самата постановка пък се случва в гей заведение, т.е. Галиано се напива сред „свои” и неговата бдителност е притъпена. Обществото, от трета страна, отдавна е наясно с хомосексуалността и изцепките му. Нещо повече – то е приело ексцентричността като нещо естествено за такъв артист.

Без да съм любител на конспиративните теории, ще кажа, че докато гледах клипчето от парижкия бар, имах усещането, че двойката бдителни граждани не се намира там случайно. Че тиганът за „изпържването” на Галиано е бил сложен на котлона много преди рибата да доближи плацикащата се наоколо въдица. Ще го кажа направо: май го изработиха със стръвта за „антисемитизма”, умишлено хързулвайки пияния глупак в тази посока, защото е обществено най-неприемливата. При това го направиха по същия начин, по който Айхман е душил из заведенията за изказвания срещу Хитлер и Гестапо.

В резултат една сутрин Джон Г. се събуди, за да установи, че предната нощ е изтрила професионалната му репутация като с гума и е преобърнала неговия живот. Оттук нататък той ще носи стигмата „антисемит” до самия си край. Галиано – също като Хуан Карлос Антонио, вече не съществува. В клиниката за лечение от алкохолна зависимост след унизителното уволнение от „Диор” днес лежи отрепката Джон Г.

Наричам го така съвсем неслучайно. Затова и започнах с първото изречение от „Процесът” на Кафка. Нали помните: на вратата на скромния банков чиновник Йозеф К. някой почуква и изведнъж Йозеф К. се оказва арестуван. Предявеното към него обвинение не му е известно. За миг дори му хрумва, че това е нелепа шега на колеги в чест на неговия рожден ден. Разкарван от съд в съд обаче, Йозеф К. постепенно се озовава във възможно най-сериозната и страшна хватка – на администрацията-октопод, пред която всеки е безсилен. За него процесът е приключил преди да е започвал. Системата го е осъдила не само без да му остави възможността да се защити, но и лишавайки го от информацията за какво всъщност би следвало да се защитава.

Правя това сравнение заради усещането, че същата репресия, отнесла Галиано, се извършва и в момента, но много по-рафинирано. Тя се извършва през думите, чрез зададените идиоми на фалшивата словесна коректност. Можем да я наречем лингвистичен тоталитаризъм, но ще е твърде претенциозно. Преди нас, в крайна сметка, Оруел ще предупреди, че Системата ще измисля различни форми за репресия, като най-опасният ще е да ни остави без езикови ресурси да изразяваме идеи, протест, инакомислие и съпротива.

Отново подчертавам: не възразявам срещу забележката, че публичният човек трябва да бъде като Данко, уважавайки себе си и внимавайки за посланията, които отправя. Споделям и представата, че западното общество е по-чувствително по теми като антисемитизма от „нас” – онези, които не просто търпим, а отглеждаме явлението Волен Сидеров. Ако се наложи обаче да избирам между талантливия ексцентрик, който има навика да се олива, и зализания сив костюм, който лочи фреш със сламка и винаги е „политически коректен”, с две ръце ще гласувам за първия. Защото:

По-гадно от това да викнеш къркан „Аз обичам Хитлер…”, е да криеш същността си зад приемливи клишета. По-гадно е да бъдеш лицемер. Твоята душа е цинична, далеч по-цинична от душата на съмняващия се пияница, чийто слаб характер не успява да насмогне на чудовищния талант и напрежението от очакванията към него.

“Какво ти стана в приятното парижко кафене “Ла перл”, та започна да обиждаш тази двойка? Зная, че изобщо не си расист, каквото и да си им казал – пиян или не.” Това написа главният редактор на онлайн изданието за мода “Лилавият дневник” Оливие Зам в открито писмо, озаглавено “Джон, обичам те”.

А аз обичам Оливие Зам. Той постъпи човешки.

Playboy, март 2011 г. Любослава Русева

Двуличието е нещо нормално и необходимо в днешно време,за да оцелее човек.ВАЖНОТО Е ДА НЕ СЕ ПРАВЯТ МРЪСОТИИ НА ХОРАТА.Да не се сплетничи зад гърба на ближния,да не се присмиваш на нещастието и проблемите на познатия или непознатия човек. Това е мнението ми казано на прост български език.

Не го харесвам, не харесвам и двуличници ....

Не го харесвам, не харесвам и двуличници ....

Няма такъв човек,който да харесва двуличници и лицемери.

Но проявите на двуличие и лицемерие са факт,и човек трябва да го приеме,но трябва да се старае да не допуска двуличници и лицемери в близкото си обкръжение.

Няма такъв човек,който да харесва двуличници и лицемери.

Но проявите на двуличие и лицемерие са факт,и човек трябва да го приеме,но трябва да се старае да не допуска двуличници и лицемери в близкото си обкръжение.

Не е точно така.. живота показва че помежду си обикновено двуличниците се харесват,поради общия им начин на мислене обикновено, характер, гледни точки .. дори бих казал че искрено се харесват ...

Както са казали хората, краставите магарета през 10 баира се надушват...

Не е точно така.. живота показва че помежду си обикновено двуличниците се харесват,поради общия им начин на мислене обикновено, характер, гледни точки .. дори бих казал че искрено се харесват ...

Както са казали хората, краставите магарета през 10 баира се надушват...

Ами двуличвайте си

За пореден път се убеждавам,че най-големите лицемери са тези,които парадират със своята духовност.

Да се биеш в гърдите,че си много духовен,а в същото време да използваш безмилостно тези,които са били наивни да ти повярват колко чист и безкористен човек си... http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

За пореден път се убеждавам,че най-големите лицемери са тези,които парадират със своята духовност.

Да се биеш в гърдите,че си много духовен,а в същото време да използваш безмилостно тези,които са били наивни да ти повярват колко чист и безкористен човек си... http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Не разбирам точно какво имаш предвид. Мисля, че последното нещо, което един духовен човек би направил, е да се бие в гърдите за каквото и да е, най-малкото пък за духовността си. В този смисъл би следвало останалите да разпознаят бездуховността му.

Не разбирам точно какво имаш предвид. Мисля, че последното нещо, което един духовен човек би направил, е да се бие в гърдите за каквото и да е, най-малкото пък за духовността си. В този смисъл би следвало останалите да разпознаят бездуховността му.

Именно.

Просто двуличните и лицемерни хора понякога ме дразнят.

Редактирано 16 април 201115 г. от Moira (преглед на промените)

Именно.

Просто двуличните и лицемерни хора понякога ме дразнят.

Дразнят, да. Права си. Случвало ми се е. Единственото, което аз имах предвид е, че винаги след като ме "изработи" някой лицемер, търся грешката в мене. Че не съм го разпознала. А иначе на него не му се сърдя - в смисъл - съдбата е свършила достатъчно с факта на лицемерието му. Това означава непочтеност и нужда от прикриване на нещо нелицеприятно. В този смисъл човекът лицемер вече е ощетен и наказан.

Именно.

Просто двуличните и лицемерни хора понякога ме дразнят.

Не им обръщай внимание,няма да те разберат.

Те не разбират.

Дразнят, да. Права си. Случвало ми се е. Единственото, което аз имах предвид е, че винаги след като ме "изработи" някой лицемер, търся грешката в мене. Че не съм го разпознала. А иначе на него не му се сърдя - в смисъл - съдбата е свършила достатъчно с факта на лицемерието му. Това означава непочтеност и нужда от прикриване на нещо нелицеприятно. В този смисъл човекът лицемер вече е ощетен и наказан.

Скоро никой лицемер не ме е "изработвал",просто днес срещнах случайно моя бивша приятелка - все същата лицемерка си е,независимо от претенциите си за духовност. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

И аз търся вината в себе си,ако някой двуличник или лицемер успее да ме заблуди,даже се чувствам глупава.

Редактирано 16 април 201115 г. от Moira (преглед на промените)

Скоро никой лицемер не ме е "изработвал",просто днес срещнах случайно моя бивша приятелка - все същата лицемерка си е,независимо от претенциите си за духовност. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

И аз търся вината в себе си,ако някой двуличник или лицемер успее да ме заблуди,даже се чувствам глупава.

Разбрах те. А за разминаването между претенциите на човека и възможностите му - знаеш.

Самооценката е важно нещо, разбира се, но когато се разминава с реалността - става смешно.

За това понякога не е зле да се оглеждаме и в очите на другите. А стойностните хора в крайна сметка получават оценка според достойнствата си от достойни хора.

Скоро никой лицемер не ме е "изработвал",просто днес срещнах случайно моя бивша приятелка - все същата лицемерка си е,независимо от претенциите си за духовност. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

И аз търся вината в себе си,ако някой двуличник или лицемер успее да ме заблуди,даже се чувствам глупава.

И аз що "духовни" имам...

Тамян на едро купувам.

Като се замисля, лицемерите живеят доста по-лесно.

Никога не съм допускала лицемери в близкото си обкръжение. "Надушвам" ги моментално. Сред колегите и съседите има хора, с които не се харесваме. Любезни сме един към друг (с повечето) и си мисля, че и това е лицемерие. Наричаме го добро възпитание и ни пести много нерви.

EFFE ,щастлива си,че ги усещаш.

При мен лошото беше,че ги усещах интуитивно,но започвах да мисля,че може и да не съм права и ги допусках близо до себе си...

Аз съм с нагласата да приемам всички хора,виждайки само доброто в тях и никога не съм допускала,че това добро може да е само маска,зад която стои нещо друго,не толкова добро. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Любезността не нито двуличие,нито лицемерие,а проява на добро възпитание и наистина ни помага да пестим много нерви.

Споделете от какви подбуди сте го правили (го правите вие) и как възприемате когато хората около вас проявяват лицемерие към вас и към другите.Мисля че всеки се е проявявал като лицемер в определени моменти да си призная и аз лично съм лицемерничил главно по уж с добри чувтва към отсрещните(пътя към ада е осеян с добри намерения ) Ще се радвам да споделите мненията си

Мисля, че лицемерието често се бърка с тактичност.

А ако си направиш пас в ситуация, заради която не искаш да изгубиш приятел, това какво е?

Редактирано 18 април 201115 г. от npn (преглед на промените)

Мисля, че лицемерието често се бърка с тактичност.

А ако си направиш пас в ситуация, заради която не искаш да изгубиш приятел, това какво е?

Не е лицемерие.

А мълчалива подкрепа-щом си пас.

И в играта на карти термина означава същото-не казвам

Мисля, че лицемерието често се бърка с тактичност.

А ако си направиш пас в ситуация, заради която не искаш да изгубиш приятел, това какво е?

Човек може да е тактичен и от лицемерни подбуди.

А дипломатичността какво е - най-елементарно казано политическо лицемерие /такт/... Е? Ами нещата не са само черни и бели. В различните ситуации човек отреагира по различен начин. Така поне е длъжен. Има моменти, в които откритостта и безусловната честност граничат с инфантилност и дори неприемлива нетактичност. Има моменти /в определени професии например/, в които една такава честност може да демонстрира отношението ти, което е неприемливо, защото се тълкува като пристрастност.

Разбира се, човек не може да действа по един и същи начин в различни ситуации, но има хора, които са винаги прекалено тактични с останалите около тях. Много неприятно впечатление ми правят хора, които виждаш как са тактични с някой човек, но когато този човек си отиде, те започват да говорят зад гърба му малко по-различни неща. Такива хора по същия начин ще действат и с тебе пред трети лица, когато не присъстваш.