преди 3 часа, haidukpikaso написа:

Когато тръгнеш по своя път, сякаш цялата вселена се подрежда, за да ти помогне

По-скоро е пренареждаш вселената по начин който ти е лек да бродиш сред нея.  

Понеже темата е в психология и вид терапия, то на това му се вика автотренинг.  (Сам да се програмираш).

Въпроса се свежда да намериш своята пътека (път) и определено е по-лесно, ако някой преди теб е минал по същата. 

преди 1 час, iИ.дИоNд.Ni написа:

По-скоро е пренареждаш вселената по начин който ти е лек да бродиш сред нея.  

Понеже темата е в психология и вид терапия, то на това му се вика автотренинг.  (Сам да се програмираш).

Въпроса се свежда да намериш своята пътека (път) и определено е по-лесно, ако някой преди теб е минал по същата. 

не ходя по чужди пътеки, мои си правя

бурени проправям, със змии и зверове и душмани се боря... - но са моите пътеки

които ме отведоха до моето Аз там горе

и сега съм в мир със себе си

ИСКАШ ЛИ ДА ЖИВЕЕШ, ИСКАШ ЛИ ДА СИ ЩАСТЛИВ - ЗАВИСИ ОТ ТЕБЕ САМО

 

Кафето от Бог

Випуск от бивши студенти, които вече били постигнали успехи в професионалното поприще, отишли да видят свой професор от университета. Разговорът скоро се завъртял около стреса на работа и в живота. Всички започнали да се оплакват.

Професорът предложил на гостите си кафе. Сервирал го в голяма кана и оставил на масата много и най-различни чаши - порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални, някои съвсем обикновени, други много скъпи. Тогава поканил гостите си да си налеят кафе. След като всеки от студентите бил вече с чаша в ръка, професорът казал:

– Сигурно забелязахте, че всеки от вас си избра скъпа чаша и никой не се спря на обикновените. Докато искате най-доброто за себе си, стресът и проблемите ви няма да спрат. Със сигурност чашата няма да промени качеството на кафето. В повечето случаи тя просто струва повече, а понякога дори скрива това, което пием. За вас беше от значение да пиете кафе, но съзнателно си избрахте най-хубавите чаши, след което заоглеждахте чуждите. Сега помислете: животът е като кафето, а работата, парите и позицията в обществото са чашите. Това са просто предмети, които съдържат живота, но те нито го определят, нито променят качеството му. Понякога, вперили поглед в чашата, забравяме да се радваме на кафето, подарено ни от Бог. Бог прави кафето, а не чашите. Наслаждавайте се на кафето!

Най-щастливите хора нямат най-доброто. Те създават най-доброто от това, което имат.

Изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш

https://www.gnezdoto.net/vdyhnovenie/3170-koito-vyrvi-leko-stiga-daleche

Осим Хаим - наслаждавай се на живота тук и сега

https://www.gnezdoto.net/vdyhnovenie/3173-osim-haim-naslajdavai-se-na-jivota-tuk-i-sega

точно така си е

"Ето защо е толкова важно да позволим на някои неща да си отидат, да ги пуснем на свобода, да се избавим от тях...

Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с белязани карти - понякога печелим, друг път губим.

Не се надявай да ти върнат нещо, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти.

Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти.

Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай праха. Престани да бъдеш този, който си бил и просто продължи напред.”

Пауло Куелю - “Захир"

 

В градините на твоята душа

Не много отдавна в едно слънчево градче живеела красива къща.  

 

Може би това ви обърка?!

Естествено, къщата не била жива, не говорела, не плачела, но изглеждала като жива. Градината ѝ била обсипана с много цветни, ухайни рози, а прозорците ѝ греели като щастливи очи, очи, през които често минувачите можели да видят стопаните на тази необичайна постройка - хубавата Мая и нейната малка дъщеря. Детето много често се смеело шумно, тичайки през розовите лехи, а вечер майката пеела като славей, поседнала на стълбите пред поляната.

Минало се доста време, малкото момиче растяло, а с него и любовта в майчиното сърце. Когато дъщеря ѝ била още бебе, Мая изгубила своя любим, но детето, което той ѝ дал, изпълвало целия ѝ свят с надежда и топлина.

С всеки изминал ден малката дама също се превръщала в красива роза. Един топъл пролетен следобед в града пристигнал пътник, той бил търговец, умен и добър човек. Решил да се разходи из уличките и да разгледа околността. Застинал, когато стигнал до Къщата с розите и усетил аромата им. Точно в този момент вратите на къщата се отворили, а от там излязла най-красивата сред розите, малката — пораснала дъщеря на Мая. Младежът се влюбил лудо още щом я зърнал.

Нашата история прескача няколко обстоятелствени пояснения и стигаме до момента малко след тяхната сватба, който за Мая бил истински тъжен.

Жената стояла подпряна на портата, загледана в отдалечаващия се силует на своето дете, и си дала сметка, че не може да я пусне. Искало ѝ се силно просто да се радва за щастието, което било прегърнало живота на малката ѝ рожба, но ръка за ръка с него вървяла самотата, която се настанила в майчиния живот.

Все по-рядко Мая излизала на двора, отдавна спряла да пее на къщата, спряла да говори на розите. Все по-дълго лежала загледана в онази улица, по-която дъщеря ѝ била тръгнала на път към своето щастие.

Помните, къщата е жива. Точно в този момент тя била посърнала. Градината повехнала, между розите се виждали гъсти тръни. Прозорците били прашни, мръсни. От най-голямата красавица, сега къщата се преобразила в истинска грозница. Стояла като вехта купчина тухли, около които се виели тръни.

Един ден Мая отново загледана в тясна улица, видяла малко, болно котенце. Станало ѝ мъчно, клетото животинче изглежда изгубило майка си, обикаляло и я търсело. Мая го поела с крехките си ръце, отнесла го в къщата и превързала болната му лапичка, нахранила го, а котето заспало на коленете й. В този момент тя си спомнила за малката с дъщеря и за онези моменти, в които е заспивала в ръцете й.

Ден след ден жената се грижела за котето и то ден след ден укрепвало. Козината му станала лъскава, коремчето му се издуло, а лапичката отдавна не го боляла. Заедно с неговите сили, стопанката била върнала и своите. Лицето ѝ не било така бледо, очите ѝ греели отново.

Рано на тази сутрин, която е много важна за нашата история, жената излязла на прага на къщата и тогава забелязала разрухата, която вилнеела в градината. Сякаш в този момент видяла отново розите, или поне това, което е останало от тях, видяла окаяната фасада на своя дом ... и много се ядосала. Запретнала ръкави и само за ден върнала всичко точно така, както било. На края на същия ден, и на нашата история, Мая стояла на прага на къщата и пеела на розите и на Мина - малкото котенце, което било нейният нов приятел и нова надежда.

Тази кратка приказка е една метафора, метафора за живота, за тялото и за душата.

Много често се опитвам да обясня връзката на тялото и душата и тази история е още един опит да го направя.

Ако нашето тяло е къщата, то Мая е нейната душа. Когато душата е щастлива, къщата е красива, а в двора цъфтят рози, когато душата страда розите са просто тръни, а фасадата бавно, постепенно и сигурно запада! Мая, нашата душа и нейното състояние, определят и състоянието на къщата - нашето тяло.

Това се нарича психосоматика, от психи - душа и сома - тяло. Психосаматиката е онази магична мелодия, чрез която душата говори през нашето тяло.

Всяка болест е зов на нашата душа. Ако не се научим да чуваме шепота ѝ, със сигурност ще чуем нейните крясъци. Бъдете сигурни - тя няма да спре, докато не бъде чута, дори това да означава да подпали къщата.

Благодарен съм за всяка капка дъжд, която се стича по лицето ми

https://www.gnezdoto.net/pritchi-motivirashti-istorii/3032-blagodaren-sym-za-vsiaka-kapka-dyjd-po-liceto-si

Никога не съм се опитвала да премахна спомените си, дори и най-тъжните. Не разбирам хората, които се крият от миналото си: всяко събитие, което сте преживели, ви помага да бъдете човекът, който сте днес.

София Лорен

 

"Хей, ти. Там. Искам да ти кажа няколко неща. Искам да ти кажа, че каквото и да ти си случи, не бива да се притесняваш, защото винаги си на правилното място. Искам да ти кажа да не насилваш ситуацията. Знам, че има моменти, в които имаш нужда от някой до себе си, но може би сега не е моментът за подобен тип любов. Може би сега си по път, който да те научи как да бъдеш сам. И това не означава, че не си желан, не си искан. Че си грозен или че не заслужаваш да ти се случи. Просто трябва първо да се научиш да се наслаждаваш на себе си. Да харесваш това, което си. Да споделяш тишината си. Да бъдеш своя единствен дом. Тайното си убежище.

Наистина не насилвай ситуацията, търсейки любов. Може би сега не е моментът за нея. Може би сега имаш възможност да развиеш себе си, да осъществиш мечтите си. Може би сега е моментът да научиш чужд език или няколко поред. Да пътуваш из различни страни, да общуваш с различни хора. Да се прибираш, защото имаш нужда да си починеш и да останеш сам. Да се грижиш сам за себе си. Да опитваш различни неща. Да ходиш на танци, да се научиш да готвиш. Да отидеш на йога, на кино, на театър. Да посетиш опера. Да си вземеш куче.

Хей, ти. Може би моментът не е за любов. Може би е за теб. И е тук, за да те научи как да бъдеш собствения си герой, своя спасител. Утеха. Потопи се в него. Намери своята музика. Своите филми. Своята честота на дишане. Остави го да те понесе. Не се оглеждай по улиците, не търси никой там. Сега не е момент за любов. Такава, която да получиш отвън. Сега е момент за онази, която да си дадеш отвътре. Ти си всичко, което имаш. Сърцето ти е красиво. В душата ти има пламък, който може да спаси хиляди животи с топлината си. Достатъчен си. Не търси. Не очаквай. Не бленувай. Живей и обичай себе си.

И не забравяй, че точно когато не търсим, намираме всичко. Или то намира нас. Нищо наше не ни се изплъзва. Заслужаваме всичко, което получаваме. Това е."

"Когато човек вярва в себе си, не се опитва да убеждава другите. Когато е доволен от себе си, не се нуждае от одобрението на другите.

Когато човек се приема, целият свят го приема."

 

 

 

"Нещата са такива, каквито са. Ние сме тези, които избират как да ги усетят."

 

 

Млад мъж беше в края на силите си и не виждайки изход, падна на коленете си в молитва. “Боже, не мога да продължа – каза той. – Имам да нося прекалено тежък кръст.”

Бог отговори: “Сине мой, ако не можеш да понесеш неговата тежест, ...просто...остави кръста си в тази стая. След това отвори онази врата и си избери който и да е друг кръст.” Мъжът беше изпълнен с облекчение и каза: “Благодаря Ти, Боже

.” След това направи така, както му беше казано.

Като влезе в стаята, той видя много кръстове - някои толкова големи, че върховете им не се виждаха. Тогава забеляза малко кръстче, подпряно на отдалечената стена. “Бих искал този, Боже” – прошепна той. И Бог отговори: “Синко, това е кръстът, който ти току-що остави.”

Когато проблемите в живота изглеждат непреодолими, това ни помага да се огледаме наоколо и да видим с какво трябва да се справят другите хора. Тогава ти ще видиш, че си по-щастлив, отколкото си си представял.