А, бе Миро! Не мога да те разбера! Уж си Рсофил но Путинофоб! Живял си в Русия, но я ненавиждаш! Комунистически режими и тоталитарни такива няма, но какво пък замеша в тази каша и  руските императори тук! Не харесваш намеса във вътрешните ни работи и прокарване на престъпни интереси а прокламираш точно такива! Оправи посоката и се легитимарай какво си! Ето аз казвам - краен националист съм и не се срамувам! хаиде и ти. 

И само да попитам ,че нищо не намирам из нета за великите подвизи на англичани и французи, дето громят и разбиват Ислямска държава!?! Кво става?

преди 5 минути, Black Power написа:

А, бе Миро! Не мога да те разбера! ..........Ето аз казвам - краен националист

 

Въпрос - реторичен отговор .НЯма какво да добавя

А между другото, какво е в България "краен националист" ? ? Има едни крайни путинисти от една антибългарска партия... нима тях визираш?

преди 13 минути, miro20 написа:

Въпрос - реторичен отговор .НЯма какво да добавя

А между другото, какво е в България "краен националист" ? ? Има едни крайни путинисти от една антибългарска партия... нима тях визираш?

Не отговори на въпроса, както обикновено...

Мирооо! Ям риба и къркам вино, та не ме разсмивай! Ям шаранче, а ти какво ядеш - някоя амеуиканска рибка ли? Внимавай, че имат дълги кости!

Нищо ми не отговори за великите постижения на англо, френско, германско, американса офанзива срещу Ислямска държава, че из нета нищо не намирам??? Да не папкат и те шаранчета?

Редактирано 6 декември 201510 г. от Black Power (преглед на промените)

преди 2 часа, miro20 написа:

Да, нищо ново под слънцето - отново някои злобеят беззъбо и обиждат, само затова че нямат аргументи да отговорят

 

С тези фотошопи какво правиш? Манипулираш, лъжеш и гаменстваш. Или това са ти аргументите???

преди 36 минути, Тøни написа:

С тези фотошопи какво правиш? Манипулираш, лъжеш и гаменстваш. Или това са ти аргументите???

Дадох линк на изявление на турския министър. Това са публикували, това съм цитирал. Ако е фотошоп - заповядай, ще съм щастлив да го опровергаеш.

Вместо  толкова персонални обиди и заяжданици, досега би трябвало да намериш опровержение ?

преди 44 минути, язе написа:

Не отговори на въпроса, както обикновено...

Отговорих със копираните акценти на въпрос - реторичен отговор. Това че не си го осмислил отговора, или не ти е по силите , не означава че няма такъв

преди 42 минути, Black Power написа:

Мирооо! Ям риба и къркам вино, та не ме разсмивай! Ям шаранче, а ти какво ядеш - някоя амеуиканска рибка ли? Внимавай, че имат дълги кости!

Нищо ми не отговори за великите постижения на англо, френско, германско, американса офанзива срещу Ислямска държава, че из нета нищо не намирам??? Да не папкат и те шаранчета?

НАздраве

 

Обърнете внимание на осветеността на обекта , как би трябвало да е осветен и под какъв ъгъл и не само това...ами то си личи,че е изрязван и то доста неграмотно. Аман от спеЦиалисти.

Хе хе http://www.eurointegration.com.ua/news/2015/12/6/7041834/

 

преди 5 часа, Sinbad_ написа:

преди 5 часа, Sinbad_ написа:

 

Северен Кипър окупация... сериозно.... начално информативно тогава линкче да се поучите и ти и другите ....

https://bg.wikipedia.org/wiki/Севернокипърска_турска_република

https://bg.wikipedia.org/wiki/Севернокипърска_турска_република#.D0.9F.D1.80.D0.B5.D0.B2.D1.80.D0.B0.D1.82.D1.8A.D1.82_.D0.B2_.D0.93.D1.8A.D1.80.D1.86.D0.B8.D1.8F_.D0.B8_.D1.82.D1.83.D1.80.D1.81.D0.BA.D0.BE.D1.82.D0.BE_.D0.BD.D0.B0.D1.85.D0.BB.D1.83.D0.B2.D0.B0.D0.BD.D0.B5

Значи въпреки независимоста която има Кипър, разни там гърчоля великошовинисти след преврат и тероро срещу турското население, решават да я съединят с Гърция, а после реват видите ли защо Турция решила като гарант на Кипър да защити своите там ....Нещо май двоен стандарт почваш да показваш... 

Знаем се, и затова не мисля че точно това трябваше да демонстрираш..... казвал съм и преди, обективноста трябва да бъде еднаква за всичко, а не според както оттърва... Иначе изпадаш до положението на пробандеровските и укрохунтаджийски троли дето заявяват че Крим бил окупиран от руснаците видите ли ....

A това какво марионетките някакви от Багдад почват да реват под диктата на ФАЩ в момента, е изобщо през оная работа както на Русия , така и на Турция, така и на ЕС и целия свят, включая Китай, Индия и така нататък....Всъщност чакай да помислим, там не беше ли кюрдската автономия ? Тогава защо реве Багдад при условие че сами дадоха права на кюрдите там да си решават въпросите, и те са почти независими от така наречената уж централна власт , и то благодарение пак на каубоите задокеански , и с одобрението на Иран дори ....А и да не говорим че точно кюрдската автономия има добри връзки и нефта им основно минава и заминава за Турция, а Турция ги снабдява с оръжие и ги обучава дори...Мдам, интересно нали

Самите кюрди там не реват, обаче Багдат уж решил да се покаже сербез.... Смях в залата отново... а тукашните повторения по Бг медии още по голям смях .... И това м/у другото са препратки към изказване само на един Багдадски политик , и то член на съвета им за безопасност... Нищо подобно не се чува нито от президена, нито от министър председателя... Да не говорим за реакция на иракския парламент официално??

Те такива странности се получават, нали ме разбираш за какво говоря..

 

П.С М/у другото погледнете поне руската преса какво казва по въпроса.... дори тя не реагира така крайно като бай ганьовската , и е доста пшо обективна, въпреки че и там напоследък има пик на  патос и подем на националистически чуства...

 

https://eadaily.com/news/2015/12/06/tureckiy-marsh-na-mosul-ankara-naryvaetsya-na-voynu-s-irakom-chtoby-zakryt-prolivy

Интересна статия , кой реално владее в момента Мосул, май май е ИДИЛ, те затова ли Багдад толкова реве сега ? подкокоросани от хамериканците, че ще им ударят съюзниците от съвсем неочаквана страна...

Ситуацията не е точно такава каквато медиите опростенчески ( особено в БГ ) я изкарват, Турция била съюзник на ИДИЛ, да бе да.. смях голям...

https://eadaily.com/news/2015/11/21/siriyskie-kurdy-gotovyat-syurprizy-dlya-ssha-i-turcii

Изобщо региона там е си е проблем на местните и турците основно, всички останали- каубои,  руснаци, евреи, катарци и саудитите , са доста по чужди, но затова пък нахални да претендират за това че имали там жизнени интереси....Иран и Турция заедно с Асад и иракчаните, доколото имат някаква държава поне официално, а не реално ...единствено те могат с най голямо право да претендират за нещо, а не дошли от на майната си някакви и без дори историческа връзка с региона.... 

 

 

Северен Кипър окупация... сериозно.... начално информативно тогава линкче да се поучите и ти и другите ....

https://bg.wikipedia.org/wiki/Севернокипърска_турска_република

https://bg.wikipedia.org/wiki/Севернокипърска_турска_република#.D0.9F.D1.80.D0.B5.D0.B2.D1.80.D0.B0.D1.82.D1.8A.D1.82_.D0.B2_.D0.93.D1.8A.D1.80.D1.86.D0.B8.D1.8F_.D0.B8_.D1.82.D1.83.D1.80.D1.81.D0.BA.D0.BE.D1.82.D0.BE_.D0.BD.D0.B0.D1.85.D0.BB.D1.83.D0.B2.D0.B0.D0.BD.D0.B5

Значи въпреки независимоста която има Кипър, разни там гърчоля великошовинисти след преврат и тероро срещу турското население, решават да я съединят с Гърция, а после реват видите ли защо Турция решила като гарант на Кипър да защити своите там ....Нещо май двоен стандарт почваш да показваш... 

Знаем се, и затова не мисля че точно това трябваше да демонстрираш..... казвал съм и преди, обективноста трябва да бъде еднаква за всичко, а не според както оттърва... Иначе изпадаш до положението на пробандеровските и укрохунтаджийски троли дето заявяват че Крим бил окупиран от руснаците видите ли ....

A това какво марионетките някакви от Багдад почват да реват под диктата на ФАЩ в момента, е изобщо през оная работа както на Русия , така и на Турция, така и на ЕС и целия свят, включая Китай, Индия и така нататък....Всъщност чакай да помислим, там не беше ли кюрдската автономия ? Тогава защо реве Багдад при условие че сами дадоха права на кюрдите там да си решават въпросите, и те са почти независими от така наречената уж централна власт , и то благодарение пак на каубоите задокеански , и с одобрението на Иран дори ....А и да не говорим че точно кюрдската автономия има добри връзки и нефта им основно минава и заминава за Турция, а Турция ги снабдява с оръжие и ги обучава дори...Мдам, интересно нали

Самите кюрди там не реват, обаче Багдат уж решил да се покаже сербез.... Смях в залата отново... а тукашните повторения по Бг медии още по голям смях .... И това м/у другото са препратки към изказване само на един Багдадски политик , и то член на съвета им за безопасност... Нищо подобно не се чува нито от президена, нито от министър председателя... Да не говорим за реакция на иракския парламент официално??

Те такива странности се получават, нали ме разбираш за какво говоря..

 

П.С М/у другото погледнете поне руската преса какво казва по въпроса.... дори тя не реагира така крайно като бай ганьовската , и е доста пшо обективна, въпреки че и там напоследък има пик на  патос и подем на националистически чуства...

 

https://eadaily.com/news/2015/12/06/tureckiy-marsh-na-mosul-ankara-naryvaetsya-na-voynu-s-irakom-chtoby-zakryt-prolivy

Интересна статия , кой реално владее в момента Мосул, май май е ИДИЛ, те затова ли Багдад толкова реве сега ? подкокоросани от хамериканците, че ще им ударят съюзниците от съвсем неочаквана страна...

Ситуацията не е точно такава каквато медиите опростенчески ( особено в БГ ) я изкарват, Турция била съюзник на ИДИЛ, да бе да.. смях голям...

https://eadaily.com/news/2015/11/21/siriyskie-kurdy-gotovyat-syurprizy-dlya-ssha-i-turcii

Изобщо региона там е си е проблем на местните и турците основно, всички останали- каубои,  руснаци, евреи, катарци и саудитите , са доста по чужди, но затова пък нахални да претендират за това че имали там жизнени интереси....Иран и Турция заедно с Асад и иракчаните, доколото имат някаква държава поне официално, а не реално ...единствено те могат с най голямо право да претендират за нещо, а не дошли от на майната си някакви и без дори историческа връзка с региона.... 

 

 

В Кипър не е ясно кво е било, ама тук като сменяха имената Турция гледаше сеир (а сега си имат ДПС, вярно, създадено от ДС и БКП).

И по твойта логика и на кюрдите в Турция трябва да им се разреши да са държава, както има в Кипър за турците.

Геополитически измерения на конфликта в Сирия

Spoiler

В настоящата тема се разглеждат съседните на Сирия страни Катар, Иран, Ирак, Израел, Ливан, Турция и разбира се самата Сирия. Протичащите в Сирия процеси и отношенията на нейните съседи влияят и, както се вижда, и в бъдеще ще оказват влияние върху обстановката на сигурността в Европа, на Балканите и в България.

Краят на Втората световна война поставя началото на нова поредица от промени в региона, които като цяло могат да се определят като излизане от епохата на колониализма и установяване на споделен контрол в региона между САЩ и Съветския съюз (днес Русия).

Пусковият механизъм на тази промяна е кризата през 1956 г. със Суецкия канал.

Великобритания и Франция чрез Израел нахлуват в Египет в отговор на национализацията на Канала от страна на египетското правителство, начело с Абдел Гамал ал Насър. Агресията предизвиква жива реакция от страна на световната общност и в Съвета за сигурност на ООН се подлага на гласуване резолюция, с която се осъждат агресорите. Времето е втората половина на месец октомври, когато в столицата на Унгария са съветските танкове. Те мачкат вълненията в страната, която се опитва да излезе от зоната на съветското влияние и от Варшавския договор. Въпреки този акт на политическо насилие САЩ гласуват заедно със Съветския съюз резолюцията, която осъжда Великобритания и Франция. Базата на това геополитическо съгласие е антиколониализмът. Още по времето на войната Рузвелт има твърди антиколониални убеждения, което поражда напрежение между него и Чърчил, както и подхранва изолационистките настроения в САЩ. По съвсем други причини Съветският съюз също е на антиколониални позиции. Разбира се стремежът да се преразпредели влиянието в този все по-важен за съвременния свят регион също изиграва своята роля за този показателен кондоминимум. В крайна сметка колониалните империи Великобритания и Франция започват да губят влиянието си в региона.

Няколко години по-късно Франция, след поредица от драматични събития излиза от Алжир. Скоро след това Тунис и Мароко също стават независими. Времето на Студената война съхранява геополитическата „смяна на караула” в региона.

С приливи и отливи динамиката в него се поддържа от периодичните конфликти на Израел със съседите и особено с палестинците, както и от кризисните пикове в цените на петрола. Геополитическата картина на региона обаче остава една и съща. Режимите в тези арабски страни са по традиция авторитарни, но без изключения си сътрудничат с християнския свят, като някои от тях са по-близки до САЩ и Запада, другите до СССР и днешна Русия.

Раздвижването, което настъпи в света след края на Студената война не остави настрани и арабския Изток. Нахлуванията в Кувейт на Иран и на Ирак, макар и преценявани напълно различно от САЩ оформиха ситуация, която в крайна сметка доведе до настаняване на територията на Ирак на въоръжени формирования, отначало на страни от „коалицията на желаещите”, начело със САЩ, а в последствие от страни с мандат на ООН за присъствието си там. Периодът се отличава със засилено присъствие на САЩ, което донякъде се обяснява и с дълбоката криза, която беше обхванала Русия. След появата на Владимир Путин ситуацията в Русия се промени и тя отново заяви претенциите си по отношение на влиянието в тази част на света. Ролята й се стабилизира и в момента Русия е един от няколкото основни фактора на състоянието в региона.

Но завръщането на Русия на театъра на геополитическите действия завари ситуацията променена. САЩ бяха напреднали в установяване на влияние върху полумесеца – Северна Африка, Близък Изток, Кавказ и Източна Европа. Европа на свой ред също разработи политика за съседство. Русия стабилизира позициите си на Кавказ и не допусна следващото разширение на НАТО с включването на Украйна и Грузия. На срещата в Лисабон през ноември 2010 г. Русия се превърна в основен участник. САЩ показаха мнителност по отношение на стоплянето на отношенията на Москва с Брюксел.

На този геополитически фон започна и „арабската пролет”, като създаденото напрежение се прехвърли и в Сирия. Този път Русия използва правото си на вето за да не допусне повторение на либийската криза. Ситуацията в Сирия се усложнява и след кървавите събития от 25 май в град Хула стана ясно, че страните, които имат отношение към ситуацията заеха крайни, непримирими позиции. Тези позиции не са декларирани, но събитията показват, че времето на компромисите сякаш е изтекло.

Докато се случваха вълненията, а в редица случаи и до момента, носещата идейна конструкция в позицията на западния свят се основаваше на два типа говорене, на два типа възгледи. Единият, който е универсален, е този за демокрацията, за демократизирането. Другият е за човешката сигурност. Ако първият обслужва заемането на позиции в международните отношения, то вторият е в състояние да даде нужното морално политическо основание за пряка намеса в дадена суверенна страна. Подобна намеса е изключително деликатен акт, тъй като поставя под въпрос основополагащия за европейската политическа традиция от последните няколко века принцип на държавния суверенитет. Прилагането на намеса, основана на възгледа за човешката сигурност е пълно с явни и скрити предизвикателства и наред с оказване на помощ на подтиснати граждани в съответната страна води и до нарушения на норми и принципи на добросъседство, мир и сигурност.

Следва да се приеме фактът, че с подкрепата на вълненията в страните от арабския свят западните демокрации приеха риска от легализиране на фундаменталния ислям.

От военна гледна точка един военен конфликт в Сирия с участие на международни сили няма как да бъде овладян, ако обхване и Иран. В този случай не е възможно да се предвидят последствията, тъй като една евентуална намеса на Израел би била напълно предвидима, при това като превантивно действие. При подобни решителни размени на удари няма как да се изключи използването на ядрено оръжие. Такова развитие на конфликта не би могло да се контролира не само от САЩ, но и от НАТО и дори от световната демократична общност.

Очевиден е извънмерният риск, който се крие в сегашната ситуация. Този сценарий се отчита както от САЩ и НАТО, така и от Русия. Интересите и на тримата геополитически участника от това да не се допуска загубата на контрол в региона и използването на ядрени оръжия са напълно идентични и това на свой ред дава основание да се предвиди, че те ще направят всичко възможно ситуацията да не излезе извън техния контрол.

Основни геополитически фактори

Новият елемент от края на Втората световна война е безусловно появата на държавата Израел, която има силни позиции в САЩ и чиято безопасност често се възприема като органично свързана с тази на САЩ. Същевременно Студената война даде възможност на различните страни в региона да използват ухажването от страна на САЩ и СССР и да развиват своите военни потенциали, да изграждат големи енергийни мощности, да развиват добива на стратегическите петрол и газ, както и разбира се да влияят на формирането на техните цени.

Военният потенциал на някои от тези страни е твърде внушителен и с основание Израел и неговите съюзници не са спокойни за своята сигурност. Тази ситуация обаче е на път да се промени съществено. Появата на новите ислямски режими в арабските страни, които ще претендират за равнопоставеност в международните отношения трудно биха били таксувани, както досега като терористични участници. В такъв случай възможността за силовите намеси на Израел, с които изобилства кратката му история като съвременна държава, ще става все по-ограничена. Не е лесно днес да си представим арабски свят, който е доминиран от официализиран ислям с фундаменталистка насоченост и който е пълноправен участник в международните дела в региона и в света. Западната цивилизация (а в по-широк план християнската цивилизация) няма подобна готовност и развитието на ситуацията в това направление се превръща за нея в истинско предизвикателство.

Русия с Владимир Путин начело се оказа най-решителна в подкрепата за режима на Асад, като дори използва на три пъти правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН. Причините за тази нейна позиция са много. Първо, съществуват здрави отношения между двете страни, установени още от 50-те години на миналия век, и оттогава не са нарушавани (руският износ за страната надхвърляше 1,1 млрд. долара през 2010 г., а руските инвестиции за същата година достигнаха 20 млрд. долара). Подобно на Франция през XIX век, днешна Русия се опитва да се наложи също като закрилница на християните в Близкия Изток.

Подкрепата на Иран за режима на Башар Асад се обяснява по-лесно. Техеран се стреми да запази единствения си арабски съюзник, както и каналите за снабдяване на „Хизбула“. Ирано-сирийският съюз е част от дългосрочен стратегически пакт, създаден през 1980 г. малко след ислямската революция в период, когато изолираният Хафез Асад, баща на сегашния президент, страдаше от лошите отношения с подкрепящия БААС Саддам Хюсеин, както и с Организацията за освобождение на Палестина (ООП) на Ясер Арафат.

Този съюз оцеля въпреки големия натиск по време на войната между Иран и Ирак (1980-1988) и всички опити за разединение на двете страни завършиха с неуспех. Така още в началото на сирийската революция през март 2011 г. Иран използва цялото си влияние, за да подкрепи Асад, като не се поколеба да му отпусне кредит от 1 млрд. долара през януари 2013 г. въпреки трудната икономическа ситуация в задушаваната от санкции страна. Техеран изпрати кадри от Революционната гвардия, а бойците на „Хизбула“ и иракските шиитски милиции се сражаваха на страната на режима.

За сметка на това, трите основни сунитски сили в региона – Турция, Катар и Саудитска Арабия, не пестиха сили да подкрепят сирийските бунтовници. След като за кратко се опита да обвърже интересите на Дамаск с тези на „Мюсюлмански братя“, Турция ясно заяви волята си да свали Асад от власт. Двете страни от Залива се опитват най-вече да „орежат крилата“ на Техеран, превърнал се във враг номер едно, с риск да превърнат конфликта в религиозна война между сунити и шиити.

От съществено значение, особено при настоящата ситуация в Сирия са отношенията със съседен Ливан. Ливан има нужда от подкрепа и по-големи гаранции за суверенитета си. Сирийското влияние в Ливан се състои от различни компоненти, но съюзът им с „Хизбула” е най-мощният канал за властта и влиянието им. Лидерът на Хизбула Хасан Насрала заяви на 11.11.2013 г. в реч в Бейрут, че силите му ще продължат да се сражават в Сирия редом до войските на президента Башар Асад.

Поглед към Балканите

Сирийската криза е може би най-тежкото предизвикателство за Близкия изток след края на Студената война. По-незабелязана обаче остава друга опасност, а именно ескалацията директно да засегне България и Балканите заедно и то в една особено чувствителна за региона област на етно-религиозните отношения, наследени от неособено далечното минало.

Съществен момент в случая е радикализацията в мюсюлманските общества в Близкия изток. Революцията срещу режима в Дамаск, се превръща в регионален сблъсък между сунити и шиити, подклаждан от продължаващото насилие, външната намеса и веригата от тлеещи конфликти от Бейрут до Багдад. Създава се удобна среда за развитие на въоръжени ислямистки фракции, включително “филиали” на “Ал-Кайда”. Това важи не само за Сирия, но и за съседните й държави.

В сирийската революция все по-голямо влияние набират ислямистки групи като “Джабхат ал-Нусра”, която САЩ официално обявиха за “терористична организация”. Очертава се тенденция, която предвещава такива фракции да диктуват дневния ред след падането на Асад, а не официално признатата в Доха Сирийска национална коалиция, от която се очакваше да координира действията на опозицията. Екстремизмът набира сили и в съседен Ирак, като се възползва както от кризата в Сирия, така и от хронично нестабилната политическа обстановка след падането на Саддам Хюсеин.

За момента усилията на ислямистките групировки са концентрирани най-вече в сирийския конфликт, но в даден момент тяхното влияние може да се прехвърли и на Балканите. Подобен сценарий вече се е случвал. В периода ’92-95 част от афганските муджахидини се опитаха макар и неуспешно да превърнат Босна в нов фронт за световната ислямистка революция. Последните най-ярки примери са атентатът срещу американското посолство в Сараево през 2011 г. и взривът на бургаското летище през 2012 г. – и двата носещи почерка на екстремизма. Балканите все още са политически и икономически нестабилни, така че една нова “муджахидинска” вълна може да им нанесе огромни поражения.

Другата страна на тази заплаха са разнообразните ислямски фондации. Саудитска Арабия и някои нейни съседи щедро финансират един изключително консервативен сунитски религиозен елит както на собствена територия, така и в съседни страни. Ако дестабилизацията в Близкия изток продължи, тези правителства ще имат все по-голяма нужда от подкрепата на ислямското си духовенство както в идеологическата война с Иран, така и за да поддържат властта си.

Това от своя страна може да засили позициите на салафизма, ултраконсервативна форма на сунитския ислям, на Балканите. В България най-нашумелият случай от последните години е случаят с 13-те имами от Пазарджик и фондацията “Ал-Уакф ал-Ислами”, която видимо е свързана с религиозни кръгове от Арабския полуостров. Проблемът, обаче идва не толкова от някаква терористична заплаха, а от културното разделение. Заедно с щедри дарения за изграждане на джамии и образователни програми този тип ислям промотира начин на живот, който има малко допирни точки със съвременното общество. Със стриктните си норми салафизмът “анклавизира” своите последователи и създава условия за конфликт дори в предимно мюсюлмански страни като Египет.

Сирия също така има значение за турската политика на Балканите. Анкара рискува много с опита си да свали Башар Асад и да го замени с приятелско и стабилно сунитско правителство. На карта са поставени не само геополитически интереси, а имиджът на турските ръководители както пред избирателите им, така и на международната сцена. При загуба, т.е. – продължителна война, раздробена Сирия и дестабилизиран регион, правителството ще има остра нужда от някакъв бърз и видим външнополитически успех, за да спаси управленския си имидж и идеята за Турция като изгряваща сила. Обратно, при някаква макар и условна “победа” Анкара ще получи още увереност, че историята е на нейна страна. Това само ще увеличи желанието й за още по-активна външна политика и повече регионално влияние. И в двата случая Балканите са най-логичната дестинация, където Турция може да търси успехи извън Близкия изток, както поради географската близост, така и защото там не е изправена пред сериозен конкурент, какъвто е Русия в Каспийския регион. И в двата случая Турция може да се опита рязко да увеличи присъствието си на полуострова – както икономически, така и политически и културно.

“Повече Турция” не е непременно нещо лошо. Икономически регионът се радва на бума в двустранната търговия от $18,4 милиарда за 2011 г. при 2,9 млрд. за 2000 г. Турските инвестиции в полуострова (189$ млн. за 2011 г., срв. 30$ млн. за 2002) по данни на турското икономическо министерство в години на криза също са добре дошли. Анкара също така участва в редица дипломатически инициативи като “Истанбулската декларация за мир и стабилност на Балканите” от 2010 г., под която се подписаха лидерите на Сърбия, Босна и Хърватия. Турция също така усилено лобира за приемането на Босна и Македония в НАТО.

Турското влияние на Балканите обаче продължава да бъде деликатен въпрос. Речите на министър Давутоглу, които говорят за “златния век” в рамките на Османската империя, предизвикват смесени реакции, а инциденти като този в Санджак пречупват нарастващото турско влияние през призмата на местни конфликти. Става дума за случая през 2010 г., когато мюсюлманското население на сръбската провинция изрази радостта си от спортна победа на Турция над Сърбия с демонстрации, турски знамена и протурски възгласи.

Гражданската война в Сирия, която навлезе във втората си година, обикновено се разглежда през призмата на човешките права. Когато става въпрос за геополитически измерения пък, се говори за сблъсъка между основните сили в Близкия Изток. Въпреки това от дълго време една друга тема се дискутира с половин уста от военни и дипломати в различните страни, ангажирани с разрешаването сирийската криза – енергийния аспект на конфликта.

В геополитическите оценки на случващото се в Близкия Изток следва да се вземе под внимание съществено нарастващото значение на контрола върху природния газ не само за бъдещето на добиващите тази суровина държави от региона, но и за ЕС и Евразия, включително за Русия, като производител, и Китай – като потребител. Природният газ все повече се превръща в предпочитаната “чиста енергия”, която трябва да замени производството на електроенергия от ТЕЦ и АЕЦ в ЕС, особено след решението на Германия за поетапното закриване на атомните си електроцентрали, повлияно от катастрофата във Фукушима. В екологичен план, газът се смята за далеч по-безвреден от петрола и въглищата по отношение на вредните въглеродни емисии. Единственият реалистичен начин правителствата от ЕС (от Германия до Франция, Италия и Испания) да постигнат задължителното за Съюза намаляване количеството на вредните парникови газове до 2020 е повсеместното преминаване от въглища към природен газ. Това би намалило въпросните емисии с 50-60%. Имайки предвид, че оптималните разходи за използването на газ, в сравнение с тези за вятърна или другите видове алтернативна енергия, са съществено по-ниски, той бързо се превръща в най-предпочитания енергоносител в ЕС, а самият Съюз – в най-големия развиващ се газов пазар в света.

Ето защо, откриването на огромни запаси от природен газ в средиземноморския шелф на Израел и Сирия, както и в Катар, в съчетание с превръщането на ЕС в потенциално най-големия световен потребител на този енергоносител, пося семената на сегашния геополитически сблъсък в чиито център се оказа режимът на Асад.

Изходът от войната в Сирия може да има сериозни последици за европейския газов пазар, тъй като враждуващите фракции са подкрепяни от основни играчи на газовия пазар – от една страна Иран и Русия, а от друга Катар, който иска да изгради нов газопровод до Европа през Сирия.

Всъщност, най-важният въпрос, който следва да си зададем в тази ситуация е, какво би могло да свързва Израел, Турция и Катар, формиращи подобен повече от странен съюз, от една страна, и Сирия на Асад, Иран, Русия и Китай – от друга? А отговорът е – енергийната геополитика.

Газопроводът Сирия – Ирак – Иран

През юли 2011, когато операциите на НАТО и държавите от Персийския залив по дестабилизацията на сирийския режим вече бяха в пълен ход, правителствата на Сирия, Иран и Ирак подписаха историческо споразумение за изграждане на нов газопровод, което обаче остана почти незабелязано на фона на съобщенията на CNN за вълненията в Сирия. Газопроводът на стойност около 10 млрд. долара, чието строителство трябваше да приключи за три години, следва да свърже иранското пристанище Асалуя, в близост до гигантското газово находище “Южен Парс” в Персийския залив, с Дамаск, минавайки през територията на Ирак. В перспектива, иранците планират да продължат газопровода от Дамаск към ливанските средиземноморски пристанища, откъдето газът трябва да се доставя на европейския пазар.

“Южен Парс”, чиито газови запаси се съдържат в огромното находище, което Иран и Катар си поделят в Персийския залив, се смята за най-голямото в света отделно газово находище. На практика, това ще представлява своеобразен “шиитски газопровод” от шиитски Иран, през територията на населения с шиитско мнозинство Ирак, до приятелски настроената към шиитите Сирия, управлявана от алауита Ал-Асад.

Тази геополитическа драма се задълбочава и от факта, че газовото находище “Южен Парс” е разположено точно по средата на териториалната граница в Персийския залив между шиитски Иран и сунитски (и салафитски) Катар. Освен това, в Катар са разположени командният център на американското Централно военно командване (CENTCOM), щабът на Главното командване на ВВС на САЩ, експедиционната авиогрупа 83 на Британските военновъздушни сили и 379-ти експедиционен авиоотряд на САЩ. На всичкото отгоре в Катар се намира телевизия “Ал Джазира”, която от две години насам залива арабския свят с материали срещу режима на Асад.

Както изглежда, Катар има други планове относно своя дял в находището “Южен Парс” и няма никакво желание да обединява усилията си с Иран, Сирия и Ирак. Доха няма никакъв интерес от успеха на газопровода Иран – Ирак – Сирия, който ще бъде напълно независим от транзитните маршрути на Катар или Турция към разширяващите се пазари на ЕС. На практика, катарците правят всичко възможно за да провалят изграждането на този газопровод, включително и с помощта на въоръжената сирийска опозиция, мнозина от чиито членове са джихадисти, дошли от чужбина, включително от Саудитска Арабия, Пакистан и Либия.

Решимостта на Доха да сложи кръст на газовото сътрудничество между Сирия, Иран и Ирак се подхранва и от откритото през август 2011 от сирийски геоложки компании ново огромно находище в района на Кара, в близост до ливанската граница и недалеч от взетото от руснаците под наем военноморско пристанище Тартус в сирийската част на Средиземно море. Евентуалният износ на сирийски или ирански газ за ЕС ще минава именно през свързаното с Русия пристанище Тартус. Според информирани източници, новите газови находища в Сирия (макар че правителството в Дамаск съзнателно избягва да изтъква значението им) са също толкова големи, ако не и по-големи от катарските.

Както посочва известният анализатор на “Asia Times” Пепе Ескобар, схемата на Доха предполага износа на огромните катарски газови запаси да се осъществява през йорданския залив Акаба, т.е. през една страна, в която възможността “Мюсюлманските братя” да се превърнат в много сериозно предизвикателство за управляващата Хашемитска династия непрекъснато нараства. Както изглежда, емирът на Катар е сключил сделка с “Мюсюлмански братя”, в рамките на която е поел ангажимент да подкрепя експанзията им в региона срещу обещанието да не се опитват да дестабилизират ситуацията в монархиите от Залива. Установяването на управление на “Мюсюлманските братя” в Аман и Дамаск, подкрепяно от Катар, рязко би променило цялата геополитика на глобалния газов пазар в полза на катарците и във вреда на Русия, Сирия, Иран и Ирак.

Израел

Така очертаната ситуация се усложнява допълнително от сравнително неотдавна откритите огромни запаси от природен газ в израелския шелф. Очаква се, че газовото находище “Тамар” край бреговете на Израел ще започне да произвежда газ за израелските потребители още в началото на 2013. Преломен момент тук беше сензационното откритие, направено в края на 2010, на огромното находище на природен газ в израелския шелф, който геолозите наричат Леванта или Левантийски басейн. Именно тогава Израел обяви, че е открил “супер-гигантско” газово находище в своята “изключителна икономическа зона” (ИИЗ).

Откритото находище се намира на около 84 мили западно от пристанище Хайфа, на дълбочина 3 мили. То беше наречено “Левиатан”, по името на митичното морско чудовище от Библията. Три израелски енергийни компании, съвместно с тексаската компания Noble Energy от Хюстън, обявиха, че по първоначални оценки находището съдържа 122 трлн. куб. м газ, което го превръща в най-голямото в света дълбоководно газово находище, открито през последните десет години. Това засилва съмненията относно правилността на теорията за т.нар. “петролен пик”, според която на планетата съвсем скоро ще настъпи значителен и постоянно нарастващ недостиг на петрол, газ и въглища. Ако погледнем на нещата в по-широкия им контекст, само газовото находище “Левиатан” съдържа достатъчно запаси за да покрие потребностите на Израел от природен газ за 100 години напред.

Сега обаче, еврейската държава е изправена пред стратегическа и доста опасна дилема. Разбира се, Израел никак не се радва на възможността Сирия на Асад, в съюз със заклетия враг на израелците Иран, а също с Ирак и Ливан, да изтласка на заден план бъдещия израелски газов износ на пазарите на ЕС. И тъкмо това обяснява, защо правителството на Нетаняху реши да се ангажира със случващото се в Сирия и то на страната на бунтовниците. Само че едно бъдещо управление на “Мюсюлманските братя” в Дамаск, начело с Мохемед ал-Шаква, ще изправи Израел пред далеч по-враждебно настроени към него съседи, имайки предвид и, че след преврата на “Мюсюлманските братя”, осъществен от техния президент Мохамед Мурси в Египет, от юг Израел също граничи с враждебно настроен към него режим.

Русия

В момента, Вашингтон играе опасна игра, разчитайки да отслаби максимално режима на Асад и да гарантира падането му, като в същото време гледа да не демонстрира прякото си участие в този процес. На свой ред, Русия се е ангажирала в една игра на живот и смърт за бъдещето на своя най-ефективен геополитически инструмент, а именно – ролята и на основен доставчик на природен газ за ЕС. През 2012 държавният концерн Газпром стартира доставките на руски газ в Северна Германия по газопровода “Северен поток”, който започва от едно пристанище до Санкт Петербург и минава по дъното на Балтийско море. Стратегически важна за бъдещата роля на Русия като газов доставчик на ЕС е способността и да поеме ключовата роля в експлоатацията на наскоро откритите газови запаси на някогашния и “клиент” от времето на студената война – Сирия. Междувременно, Москва отдавна прокарва изграждането на своя газопровод “Южен поток” към Европа, като алтернатива на подкрепяния от Вашингтон тръбпровод “Набуко”, целящ да ерозира руските позиции на европейския енергиен пазар. В крайна сметка, стартът на “Южен поток” беше официално даден в началото на декември 2012, докато отказът на германската компания RWE от участие в проекта “Набуко”, според мнозина анализатори, окончателно го е пратил в небитието.

Сега е налице и нов сериозен вариант, в лицето на Сирия, като мащабен източник на управлявани от Русия газови потоци към ЕС. Ако Асад все пак оцелее, Русия, използвайки положението си на негов “спасител”, ще може да играе решаващата роля в разработката и добива на газовите находища в сирийския шелф. На теория, Израел, където руснаците също разполагат със силни козове, би могъл да подкрепи бъдещия руско-сирийско-иракско-ирански консорциум, при положение, разбира се, че Израел и Иран успеят да постигнат някакво временно споразумение по ядрения и другите въпроси – което не е съвсем невъзможно, ако политическата ситуация в Израел се промени след следващите избори. На свой ред Турция, която в момента изглежда заета с вътрешната борба между Давутоглу и президента Гюл, от една страна, и премиера Ердоган – от друга, продължава да зависи от руския Газпром, който доставя около 40% от природния газ за нейната индустрия. Ако Давутоглу и неговата група загубят, Турция би могла да играе много по-конструктивна роля в региона като транзитна държава за сирийския и иранския газ.

Разглеждайки геополитическите играчи около Сирия не може да не отбележим и нашия южен съсед, който наред с всичко останало играе ролята на фактор, който има осезаемо влияние и върху Балканите. Претендиращата за регионално лидерство и за ролята на ключов геополитически играч Анкара, на практика, се превърна в непосредствен участник в сирийската криза. Намесата ѝ във вътрешносирийския конфликт бе първата стъпка към реализацията на прословутия “неоосманистки проект” на правителството на Ердоган, което обяснява и маниакалното упорство на турското ръководство за свалянето на режима в Дамаск. За целта се използват всички възможни (включително и твърде съмнителни, от гледна точка на международното право) методи. На практика, дълго преди инцидента в Акчакале (когато, в началото на октомври 2012, няколко турски граждани загинаха в резултат на артилерийски обстрел от сирийска територия) и предоставянето на правителството на мандат да осъществява трансгранични военни операции, Турция вече водеше необявена война срещу режима на Асад, доставяйки оръжие на сирийската опозиция (което все по-често се използва и против мирното население, пример за което станаха терористичните нападения в Алепо и Дамаск) и предоставяйки и своята територия като опорна база.

Турция продължава да играе пред света ролята на жертва, нуждаеща се от защитата на своите съюзници. Според Ердоган, евентуална ограничена операция на части на НАТО би позволила създаването на буферни зони на сирийска територия и би разчистила пътя към Дамаск за бунтовниците. Освен това ангажирането на пакта в конфликта би помогнало на Анкара да си осигури подходящо международно прикритие за осъществяването на наказателни операции срещу кюрдите на сирийска територия, като по този начин поне малко компенсира провала на политиката на Ердоган по кюрдския въпрос.

Показателно е обаче, че политиката на турския премиер по отношение на сирийския конфликт става все по-малко популярна в самата Турция. Против нея се обявяват 2/3 от населението, сред което се ширят антивоенните настроения. В същото време, политици от опозиционната Народнорепубликанска партия (НРП) твърдят, че случващото се напоследък на турско-сирийската граница е резултат от провокациите на бойците от “Свободната сирийска армия”, с прякото съучастие на турските власти. Впрочем, местните политически наблюдатели не изключват варианта прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) да напусне Парламента, провокирайки парламентарна криза и предсрочни избори в Турция.

Външните и вътрешните препятствия пред турската военна намеса в Сирия

През последните десетина години политиката на Турция по отношение на Близкия Изток претърпя впечатляваща трансформация. От курс на неучастие в регионалните конфликти, Анкара се преориентира към политика на пряко ангажиране с тях, при това претендирайки за ролята на водещ играч. Днес Турция активно участва в опитите за свалянето на Башар Асад. В същото време има някои външни и вътрешни фактори, които все още удържат турското правителство от пряка военна намеса в Сирия.

Сред външните следва да посочим фактът, че както САЩ, така и водещите им съюзници от НАТО негласно са се обединили около позицията, че поне на този етап на Анкара не бива да се дава “карт бланш” за нахлуване в Сирия. Причината е, че всички те биха искали Турция да продължи да бъде контролиран от тях инструмент в опитите за разрешаване на сложните процеси, развиващи се в Близкия Изток. Евентуална турска военна намеса в Сирия би поставила този контрол под въпрос и би могла да създаде у сегашното турско ръководство погрешната представа, че вече не зависи от никого и може да прави каквото си иска в региона.

Освен това, ако Алиансът беше решил да даде на Турция карт-бланш, дори и само за локални операции на сирийска територия, освен че подобни действия нямаше да имат кой знае какъв ефект, те биха поставили НАТО в твърде неудобно положение, превръщайки го в обект на множество различни обвинения.

Сред външните фактори, които засега удържат Турция от пряка военна намеса в Сирия, следва да посочим и опасенията на Анкара от възможната реакция на Русия и Иран.

Що се отнася до вътрешните фактори, попречили на Турция да предприеме военна интервенция в съседната арабска държава, повечето от тях, в една или друга степен, са свързани с продължаващата конституционна реформа и наближаващите президентски избори, насрочени за 2014. В тази ситуация, евентуалната турска военна намеса в Сирия щеше да бъде обвързана от опозицията с имената на премиера Ердоган и външния министър Ахмед Давутоглу, т.е. всеки евентуален военен неуспех би могъл да има непредсказуеми последици за двамата основни “архитекти” на днешната външна политика на Анкара.

Истината е, че Турция беше много сериозно „стимулирана” отвън да се ангажира по-сериозно със сирийската криза, включително с обещания за дипломатическа подкрепа от САЩ и арабските петролни монархии. Поддавайки се на тези уверения, турското правителство разреши създаването на команден център в Истанбул, координиращ оръжейните доставки за сирийските бунтовници и консултиращ командирите на военните групировки, действащи на територията на Сирия. Впрочем, както Ердоган, така и Давутоглу очевидно бяха повече от склонни да се вслушат в тези внушения отвън, тъй като бяха сигурни, че в Сирия ще бъде реализиран успешно „арабският сценарий”. Това обаче не се случи и режимът на Асад се оказа доста по-устойчив, отколкото тези на Кадафи, Мубарак или Бин Али. Така, Турция се оказа самотна на върха на атаката срещу Дамаск, като тази самота постепенно се трансформира в дипломатическа изолация на страната по сирийския въпрос.

На всичкото отгоре, турската политика доведе до изостряне на отношенията с Москва, които до този момент се намираха „в най-блестящия си период за последните петстотин години” (по думите на директора на Центъра за близкоизточни стратегически изследвания Хасан Канболат), обрече на провал опитите за установяването на „специални” отношения с Техеран и изключително изостри кюрдския въпрос.

Борбата за бъдещия контрол върху Сирия е в центъра на тази мащабна геополитическа война и съпътстващата я упорита конкурентна битка. Разрешаването и ще има изключително важни последици като или ще съдейства за стабилизацията и мира в света, или за появата на безкрайни войни, конфликти и кръвопролития. Истината е, че Турция, като член на НАТО, си играе с огъня, като същото може да се каже и за емира на Катар, израелския премиер Нетаняху, а също за такива “външни играчи” като Франция и САЩ. Природният газ е силно възпламеним ингредиент, който захранва тази безумна схватка за енергоносители в региона.

Очевидно е, че гражданската война в Сирия все по-малко се вписва в рамките на “арабската пролет” и приема съвършено нежелан за Запада обрат. Така, според “Ню Йорк Таймс”, който цитира доклади на американските специални служби, оръжието, което се купува от Саудитска Арабия и Катар се оказва в ръцете най-вече на екстремистите, а не на умерените опозиционни формации в Сирия. Както признава говорителят на Държавния департамент Виктория Нъланд, “все повече американци смятат, че операцията по прехвърлянето на оръжие за сирийската опозиция се развива в грешна посока”. Същите притеснения бяха изразени и от ООН. Така, според шефа на Комисията за разследване на нарушенията на човешките права в Сирия Паулу Пинейру, “присъствието на чуждестранни бойци, радикални ислямисти и джихадисти може да доведе до радикализацията на конфликта”, тъй като те “не се сражават за изграждането на демократична държава в Сирия, а за реализацията на собствените си интереси”.

В тези условия едва ли е в интерес на САЩ и ЕС да продължат да прикриват вътрешно и външнополитическите грешки, допуснати от “умерено ислямисткото” правителство на Ердоган и да подкрепят (пък дори и само на думи) необоснованите амбиции на турските, саудитските и катарските лидери, борещи се за сфери на влияние и готови да жертват в тази битка междуетническия и междуконфесионален баланс в региона. Както посочват редица експерти, при насилствено сваляне на Асад, новото правителство в Дамаск няма да се формира от либералните емигранти, а от радикалната вътрешносирийска опозиция, притежаваща значителен военен потенциал, т.е. от ислямистите, чиито фракции са под влиянието на Анкара, Риад, Доха и Ал Кайда, а не на Вашингтон или Брюксел. Както посочва в тази връзка британският “Гардиън”, “войната в Сирия се води с чужди ръце и тя не засяга толкова бъдещето на сирийците, колкото регионалната доминация”

В интерес на ЕС, включително и на България, като негов член, е да избягва ангажирането си във въоръжения конфликт в Сирия, включително по линия на НАТО, и да се стреми към политическото му урегулиране, изисквайки от страните в него да седнат на масата за преговори.

 

преди 4 часа, miro20 написа:

преди 4 часа, miro20 написа:

Много ми е интересно как някои преживяват "катарзис" , поставени в субективизма на позициите им спрямо конкретните събития 

 

Те по казарзиса са твоите хора от ДПС

Чувам, че не били и корпоративна партия  Заваллъ, останаха на сухо – щото всички други партии са и корпорации.

Нема обръчи от фирми, нема Доган, нема и Местан

преди 1 час, язе написа:

Не отговори на въпроса, както обикновено...

Чакай от умрял писмо Което все пак е възможно, но не и от Драгомир

Терор носители

http://www.zerohedge.com/

преди 46 минути, NIKISHARK написа:

Геополитически измерения на конфликта в Сирия

  Покажи скритото съдържание

В настоящата тема се разглеждат съседните на Сирия страни Катар, Иран, Ирак, Израел, Ливан, Турция и разбира се самата Сирия. Протичащите в Сирия процеси и отношенията на нейните съседи влияят и, както се вижда, и в бъдеще ще оказват влияние върху обстановката на сигурността в Европа, на Балканите и в България.

Краят на Втората световна война поставя началото на нова поредица от промени в региона, които като цяло могат да се определят като излизане от епохата на колониализма и установяване на споделен контрол в региона между САЩ и Съветския съюз (днес Русия).

Пусковият механизъм на тази промяна е кризата през 1956 г. със Суецкия канал.

Великобритания и Франция чрез Израел нахлуват в Египет в отговор на национализацията на Канала от страна на египетското правителство, начело с Абдел Гамал ал Насър. Агресията предизвиква жива реакция от страна на световната общност и в Съвета за сигурност на ООН се подлага на гласуване резолюция, с която се осъждат агресорите. Времето е втората половина на месец октомври, когато в столицата на Унгария са съветските танкове. Те мачкат вълненията в страната, която се опитва да излезе от зоната на съветското влияние и от Варшавския договор. Въпреки този акт на политическо насилие САЩ гласуват заедно със Съветския съюз резолюцията, която осъжда Великобритания и Франция. Базата на това геополитическо съгласие е антиколониализмът. Още по времето на войната Рузвелт има твърди антиколониални убеждения, което поражда напрежение между него и Чърчил, както и подхранва изолационистките настроения в САЩ. По съвсем други причини Съветският съюз също е на антиколониални позиции. Разбира се стремежът да се преразпредели влиянието в този все по-важен за съвременния свят регион също изиграва своята роля за този показателен кондоминимум. В крайна сметка колониалните империи Великобритания и Франция започват да губят влиянието си в региона.

Няколко години по-късно Франция, след поредица от драматични събития излиза от Алжир. Скоро след това Тунис и Мароко също стават независими. Времето на Студената война съхранява геополитическата „смяна на караула” в региона.

С приливи и отливи динамиката в него се поддържа от периодичните конфликти на Израел със съседите и особено с палестинците, както и от кризисните пикове в цените на петрола. Геополитическата картина на региона обаче остава една и съща. Режимите в тези арабски страни са по традиция авторитарни, но без изключения си сътрудничат с християнския свят, като някои от тях са по-близки до САЩ и Запада, другите до СССР и днешна Русия.

Раздвижването, което настъпи в света след края на Студената война не остави настрани и арабския Изток. Нахлуванията в Кувейт на Иран и на Ирак, макар и преценявани напълно различно от САЩ оформиха ситуация, която в крайна сметка доведе до настаняване на територията на Ирак на въоръжени формирования, отначало на страни от „коалицията на желаещите”, начело със САЩ, а в последствие от страни с мандат на ООН за присъствието си там. Периодът се отличава със засилено присъствие на САЩ, което донякъде се обяснява и с дълбоката криза, която беше обхванала Русия. След появата на Владимир Путин ситуацията в Русия се промени и тя отново заяви претенциите си по отношение на влиянието в тази част на света. Ролята й се стабилизира и в момента Русия е един от няколкото основни фактора на състоянието в региона.

Но завръщането на Русия на театъра на геополитическите действия завари ситуацията променена. САЩ бяха напреднали в установяване на влияние върху полумесеца – Северна Африка, Близък Изток, Кавказ и Източна Европа. Европа на свой ред също разработи политика за съседство. Русия стабилизира позициите си на Кавказ и не допусна следващото разширение на НАТО с включването на Украйна и Грузия. На срещата в Лисабон през ноември 2010 г. Русия се превърна в основен участник. САЩ показаха мнителност по отношение на стоплянето на отношенията на Москва с Брюксел.

На този геополитически фон започна и „арабската пролет”, като създаденото напрежение се прехвърли и в Сирия. Този път Русия използва правото си на вето за да не допусне повторение на либийската криза. Ситуацията в Сирия се усложнява и след кървавите събития от 25 май в град Хула стана ясно, че страните, които имат отношение към ситуацията заеха крайни, непримирими позиции. Тези позиции не са декларирани, но събитията показват, че времето на компромисите сякаш е изтекло.

Докато се случваха вълненията, а в редица случаи и до момента, носещата идейна конструкция в позицията на западния свят се основаваше на два типа говорене, на два типа възгледи. Единият, който е универсален, е този за демокрацията, за демократизирането. Другият е за човешката сигурност. Ако първият обслужва заемането на позиции в международните отношения, то вторият е в състояние да даде нужното морално политическо основание за пряка намеса в дадена суверенна страна. Подобна намеса е изключително деликатен акт, тъй като поставя под въпрос основополагащия за европейската политическа традиция от последните няколко века принцип на държавния суверенитет. Прилагането на намеса, основана на възгледа за човешката сигурност е пълно с явни и скрити предизвикателства и наред с оказване на помощ на подтиснати граждани в съответната страна води и до нарушения на норми и принципи на добросъседство, мир и сигурност.

Следва да се приеме фактът, че с подкрепата на вълненията в страните от арабския свят западните демокрации приеха риска от легализиране на фундаменталния ислям.

От военна гледна точка един военен конфликт в Сирия с участие на международни сили няма как да бъде овладян, ако обхване и Иран. В този случай не е възможно да се предвидят последствията, тъй като една евентуална намеса на Израел би била напълно предвидима, при това като превантивно действие. При подобни решителни размени на удари няма как да се изключи използването на ядрено оръжие. Такова развитие на конфликта не би могло да се контролира не само от САЩ, но и от НАТО и дори от световната демократична общност.

Очевиден е извънмерният риск, който се крие в сегашната ситуация. Този сценарий се отчита както от САЩ и НАТО, така и от Русия. Интересите и на тримата геополитически участника от това да не се допуска загубата на контрол в региона и използването на ядрени оръжия са напълно идентични и това на свой ред дава основание да се предвиди, че те ще направят всичко възможно ситуацията да не излезе извън техния контрол.

Основни геополитически фактори

Новият елемент от края на Втората световна война е безусловно появата на държавата Израел, която има силни позиции в САЩ и чиято безопасност често се възприема като органично свързана с тази на САЩ. Същевременно Студената война даде възможност на различните страни в региона да използват ухажването от страна на САЩ и СССР и да развиват своите военни потенциали, да изграждат големи енергийни мощности, да развиват добива на стратегическите петрол и газ, както и разбира се да влияят на формирането на техните цени.

Военният потенциал на някои от тези страни е твърде внушителен и с основание Израел и неговите съюзници не са спокойни за своята сигурност. Тази ситуация обаче е на път да се промени съществено. Появата на новите ислямски режими в арабските страни, които ще претендират за равнопоставеност в международните отношения трудно биха били таксувани, както досега като терористични участници. В такъв случай възможността за силовите намеси на Израел, с които изобилства кратката му история като съвременна държава, ще става все по-ограничена. Не е лесно днес да си представим арабски свят, който е доминиран от официализиран ислям с фундаменталистка насоченост и който е пълноправен участник в международните дела в региона и в света. Западната цивилизация (а в по-широк план християнската цивилизация) няма подобна готовност и развитието на ситуацията в това направление се превръща за нея в истинско предизвикателство.

Русия с Владимир Путин начело се оказа най-решителна в подкрепата за режима на Асад, като дори използва на три пъти правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН. Причините за тази нейна позиция са много. Първо, съществуват здрави отношения между двете страни, установени още от 50-те години на миналия век, и оттогава не са нарушавани (руският износ за страната надхвърляше 1,1 млрд. долара през 2010 г., а руските инвестиции за същата година достигнаха 20 млрд. долара). Подобно на Франция през XIX век, днешна Русия се опитва да се наложи също като закрилница на християните в Близкия Изток.

Подкрепата на Иран за режима на Башар Асад се обяснява по-лесно. Техеран се стреми да запази единствения си арабски съюзник, както и каналите за снабдяване на „Хизбула“. Ирано-сирийският съюз е част от дългосрочен стратегически пакт, създаден през 1980 г. малко след ислямската революция в период, когато изолираният Хафез Асад, баща на сегашния президент, страдаше от лошите отношения с подкрепящия БААС Саддам Хюсеин, както и с Организацията за освобождение на Палестина (ООП) на Ясер Арафат.

Този съюз оцеля въпреки големия натиск по време на войната между Иран и Ирак (1980-1988) и всички опити за разединение на двете страни завършиха с неуспех. Така още в началото на сирийската революция през март 2011 г. Иран използва цялото си влияние, за да подкрепи Асад, като не се поколеба да му отпусне кредит от 1 млрд. долара през януари 2013 г. въпреки трудната икономическа ситуация в задушаваната от санкции страна. Техеран изпрати кадри от Революционната гвардия, а бойците на „Хизбула“ и иракските шиитски милиции се сражаваха на страната на режима.

За сметка на това, трите основни сунитски сили в региона – Турция, Катар и Саудитска Арабия, не пестиха сили да подкрепят сирийските бунтовници. След като за кратко се опита да обвърже интересите на Дамаск с тези на „Мюсюлмански братя“, Турция ясно заяви волята си да свали Асад от власт. Двете страни от Залива се опитват най-вече да „орежат крилата“ на Техеран, превърнал се във враг номер едно, с риск да превърнат конфликта в религиозна война между сунити и шиити.

От съществено значение, особено при настоящата ситуация в Сирия са отношенията със съседен Ливан. Ливан има нужда от подкрепа и по-големи гаранции за суверенитета си. Сирийското влияние в Ливан се състои от различни компоненти, но съюзът им с „Хизбула” е най-мощният канал за властта и влиянието им. Лидерът на Хизбула Хасан Насрала заяви на 11.11.2013 г. в реч в Бейрут, че силите му ще продължат да се сражават в Сирия редом до войските на президента Башар Асад.

Поглед към Балканите

Сирийската криза е може би най-тежкото предизвикателство за Близкия изток след края на Студената война. По-незабелязана обаче остава друга опасност, а именно ескалацията директно да засегне България и Балканите заедно и то в една особено чувствителна за региона област на етно-религиозните отношения, наследени от неособено далечното минало.

Съществен момент в случая е радикализацията в мюсюлманските общества в Близкия изток. Революцията срещу режима в Дамаск, се превръща в регионален сблъсък между сунити и шиити, подклаждан от продължаващото насилие, външната намеса и веригата от тлеещи конфликти от Бейрут до Багдад. Създава се удобна среда за развитие на въоръжени ислямистки фракции, включително “филиали” на “Ал-Кайда”. Това важи не само за Сирия, но и за съседните й държави.

В сирийската революция все по-голямо влияние набират ислямистки групи като “Джабхат ал-Нусра”, която САЩ официално обявиха за “терористична организация”. Очертава се тенденция, която предвещава такива фракции да диктуват дневния ред след падането на Асад, а не официално признатата в Доха Сирийска национална коалиция, от която се очакваше да координира действията на опозицията. Екстремизмът набира сили и в съседен Ирак, като се възползва както от кризата в Сирия, така и от хронично нестабилната политическа обстановка след падането на Саддам Хюсеин.

За момента усилията на ислямистките групировки са концентрирани най-вече в сирийския конфликт, но в даден момент тяхното влияние може да се прехвърли и на Балканите. Подобен сценарий вече се е случвал. В периода ’92-95 част от афганските муджахидини се опитаха макар и неуспешно да превърнат Босна в нов фронт за световната ислямистка революция. Последните най-ярки примери са атентатът срещу американското посолство в Сараево през 2011 г. и взривът на бургаското летище през 2012 г. – и двата носещи почерка на екстремизма. Балканите все още са политически и икономически нестабилни, така че една нова “муджахидинска” вълна може да им нанесе огромни поражения.

Другата страна на тази заплаха са разнообразните ислямски фондации. Саудитска Арабия и някои нейни съседи щедро финансират един изключително консервативен сунитски религиозен елит както на собствена територия, така и в съседни страни. Ако дестабилизацията в Близкия изток продължи, тези правителства ще имат все по-голяма нужда от подкрепата на ислямското си духовенство както в идеологическата война с Иран, така и за да поддържат властта си.

Това от своя страна може да засили позициите на салафизма, ултраконсервативна форма на сунитския ислям, на Балканите. В България най-нашумелият случай от последните години е случаят с 13-те имами от Пазарджик и фондацията “Ал-Уакф ал-Ислами”, която видимо е свързана с религиозни кръгове от Арабския полуостров. Проблемът, обаче идва не толкова от някаква терористична заплаха, а от културното разделение. Заедно с щедри дарения за изграждане на джамии и образователни програми този тип ислям промотира начин на живот, който има малко допирни точки със съвременното общество. Със стриктните си норми салафизмът “анклавизира” своите последователи и създава условия за конфликт дори в предимно мюсюлмански страни като Египет.

Сирия също така има значение за турската политика на Балканите. Анкара рискува много с опита си да свали Башар Асад и да го замени с приятелско и стабилно сунитско правителство. На карта са поставени не само геополитически интереси, а имиджът на турските ръководители както пред избирателите им, така и на международната сцена. При загуба, т.е. – продължителна война, раздробена Сирия и дестабилизиран регион, правителството ще има остра нужда от някакъв бърз и видим външнополитически успех, за да спаси управленския си имидж и идеята за Турция като изгряваща сила. Обратно, при някаква макар и условна “победа” Анкара ще получи още увереност, че историята е на нейна страна. Това само ще увеличи желанието й за още по-активна външна политика и повече регионално влияние. И в двата случая Балканите са най-логичната дестинация, където Турция може да търси успехи извън Близкия изток, както поради географската близост, така и защото там не е изправена пред сериозен конкурент, какъвто е Русия в Каспийския регион. И в двата случая Турция може да се опита рязко да увеличи присъствието си на полуострова – както икономически, така и политически и културно.

“Повече Турция” не е непременно нещо лошо. Икономически регионът се радва на бума в двустранната търговия от $18,4 милиарда за 2011 г. при 2,9 млрд. за 2000 г. Турските инвестиции в полуострова (189$ млн. за 2011 г., срв. 30$ млн. за 2002) по данни на турското икономическо министерство в години на криза също са добре дошли. Анкара също така участва в редица дипломатически инициативи като “Истанбулската декларация за мир и стабилност на Балканите” от 2010 г., под която се подписаха лидерите на Сърбия, Босна и Хърватия. Турция също така усилено лобира за приемането на Босна и Македония в НАТО.

Турското влияние на Балканите обаче продължава да бъде деликатен въпрос. Речите на министър Давутоглу, които говорят за “златния век” в рамките на Османската империя, предизвикват смесени реакции, а инциденти като този в Санджак пречупват нарастващото турско влияние през призмата на местни конфликти. Става дума за случая през 2010 г., когато мюсюлманското население на сръбската провинция изрази радостта си от спортна победа на Турция над Сърбия с демонстрации, турски знамена и протурски възгласи.

Гражданската война в Сирия, която навлезе във втората си година, обикновено се разглежда през призмата на човешките права. Когато става въпрос за геополитически измерения пък, се говори за сблъсъка между основните сили в Близкия Изток. Въпреки това от дълго време една друга тема се дискутира с половин уста от военни и дипломати в различните страни, ангажирани с разрешаването сирийската криза – енергийния аспект на конфликта.

В геополитическите оценки на случващото се в Близкия Изток следва да се вземе под внимание съществено нарастващото значение на контрола върху природния газ не само за бъдещето на добиващите тази суровина държави от региона, но и за ЕС и Евразия, включително за Русия, като производител, и Китай – като потребител. Природният газ все повече се превръща в предпочитаната “чиста енергия”, която трябва да замени производството на електроенергия от ТЕЦ и АЕЦ в ЕС, особено след решението на Германия за поетапното закриване на атомните си електроцентрали, повлияно от катастрофата във Фукушима. В екологичен план, газът се смята за далеч по-безвреден от петрола и въглищата по отношение на вредните въглеродни емисии. Единственият реалистичен начин правителствата от ЕС (от Германия до Франция, Италия и Испания) да постигнат задължителното за Съюза намаляване количеството на вредните парникови газове до 2020 е повсеместното преминаване от въглища към природен газ. Това би намалило въпросните емисии с 50-60%. Имайки предвид, че оптималните разходи за използването на газ, в сравнение с тези за вятърна или другите видове алтернативна енергия, са съществено по-ниски, той бързо се превръща в най-предпочитания енергоносител в ЕС, а самият Съюз – в най-големия развиващ се газов пазар в света.

Ето защо, откриването на огромни запаси от природен газ в средиземноморския шелф на Израел и Сирия, както и в Катар, в съчетание с превръщането на ЕС в потенциално най-големия световен потребител на този енергоносител, пося семената на сегашния геополитически сблъсък в чиито център се оказа режимът на Асад.

Изходът от войната в Сирия може да има сериозни последици за европейския газов пазар, тъй като враждуващите фракции са подкрепяни от основни играчи на газовия пазар – от една страна Иран и Русия, а от друга Катар, който иска да изгради нов газопровод до Европа през Сирия.

Всъщност, най-важният въпрос, който следва да си зададем в тази ситуация е, какво би могло да свързва Израел, Турция и Катар, формиращи подобен повече от странен съюз, от една страна, и Сирия на Асад, Иран, Русия и Китай – от друга? А отговорът е – енергийната геополитика.

Газопроводът Сирия – Ирак – Иран

През юли 2011, когато операциите на НАТО и държавите от Персийския залив по дестабилизацията на сирийския режим вече бяха в пълен ход, правителствата на Сирия, Иран и Ирак подписаха историческо споразумение за изграждане на нов газопровод, което обаче остана почти незабелязано на фона на съобщенията на CNN за вълненията в Сирия. Газопроводът на стойност около 10 млрд. долара, чието строителство трябваше да приключи за три години, следва да свърже иранското пристанище Асалуя, в близост до гигантското газово находище “Южен Парс” в Персийския залив, с Дамаск, минавайки през територията на Ирак. В перспектива, иранците планират да продължат газопровода от Дамаск към ливанските средиземноморски пристанища, откъдето газът трябва да се доставя на европейския пазар.

“Южен Парс”, чиито газови запаси се съдържат в огромното находище, което Иран и Катар си поделят в Персийския залив, се смята за най-голямото в света отделно газово находище. На практика, това ще представлява своеобразен “шиитски газопровод” от шиитски Иран, през територията на населения с шиитско мнозинство Ирак, до приятелски настроената към шиитите Сирия, управлявана от алауита Ал-Асад.

Тази геополитическа драма се задълбочава и от факта, че газовото находище “Южен Парс” е разположено точно по средата на териториалната граница в Персийския залив между шиитски Иран и сунитски (и салафитски) Катар. Освен това, в Катар са разположени командният център на американското Централно военно командване (CENTCOM), щабът на Главното командване на ВВС на САЩ, експедиционната авиогрупа 83 на Британските военновъздушни сили и 379-ти експедиционен авиоотряд на САЩ. На всичкото отгоре в Катар се намира телевизия “Ал Джазира”, която от две години насам залива арабския свят с материали срещу режима на Асад.

Както изглежда, Катар има други планове относно своя дял в находището “Южен Парс” и няма никакво желание да обединява усилията си с Иран, Сирия и Ирак. Доха няма никакъв интерес от успеха на газопровода Иран – Ирак – Сирия, който ще бъде напълно независим от транзитните маршрути на Катар или Турция към разширяващите се пазари на ЕС. На практика, катарците правят всичко възможно за да провалят изграждането на този газопровод, включително и с помощта на въоръжената сирийска опозиция, мнозина от чиито членове са джихадисти, дошли от чужбина, включително от Саудитска Арабия, Пакистан и Либия.

Решимостта на Доха да сложи кръст на газовото сътрудничество между Сирия, Иран и Ирак се подхранва и от откритото през август 2011 от сирийски геоложки компании ново огромно находище в района на Кара, в близост до ливанската граница и недалеч от взетото от руснаците под наем военноморско пристанище Тартус в сирийската част на Средиземно море. Евентуалният износ на сирийски или ирански газ за ЕС ще минава именно през свързаното с Русия пристанище Тартус. Според информирани източници, новите газови находища в Сирия (макар че правителството в Дамаск съзнателно избягва да изтъква значението им) са също толкова големи, ако не и по-големи от катарските.

Както посочва известният анализатор на “Asia Times” Пепе Ескобар, схемата на Доха предполага износа на огромните катарски газови запаси да се осъществява през йорданския залив Акаба, т.е. през една страна, в която възможността “Мюсюлманските братя” да се превърнат в много сериозно предизвикателство за управляващата Хашемитска династия непрекъснато нараства. Както изглежда, емирът на Катар е сключил сделка с “Мюсюлмански братя”, в рамките на която е поел ангажимент да подкрепя експанзията им в региона срещу обещанието да не се опитват да дестабилизират ситуацията в монархиите от Залива. Установяването на управление на “Мюсюлманските братя” в Аман и Дамаск, подкрепяно от Катар, рязко би променило цялата геополитика на глобалния газов пазар в полза на катарците и във вреда на Русия, Сирия, Иран и Ирак.

Израел

Така очертаната ситуация се усложнява допълнително от сравнително неотдавна откритите огромни запаси от природен газ в израелския шелф. Очаква се, че газовото находище “Тамар” край бреговете на Израел ще започне да произвежда газ за израелските потребители още в началото на 2013. Преломен момент тук беше сензационното откритие, направено в края на 2010, на огромното находище на природен газ в израелския шелф, който геолозите наричат Леванта или Левантийски басейн. Именно тогава Израел обяви, че е открил “супер-гигантско” газово находище в своята “изключителна икономическа зона” (ИИЗ).

Откритото находище се намира на около 84 мили западно от пристанище Хайфа, на дълбочина 3 мили. То беше наречено “Левиатан”, по името на митичното морско чудовище от Библията. Три израелски енергийни компании, съвместно с тексаската компания Noble Energy от Хюстън, обявиха, че по първоначални оценки находището съдържа 122 трлн. куб. м газ, което го превръща в най-голямото в света дълбоководно газово находище, открито през последните десет години. Това засилва съмненията относно правилността на теорията за т.нар. “петролен пик”, според която на планетата съвсем скоро ще настъпи значителен и постоянно нарастващ недостиг на петрол, газ и въглища. Ако погледнем на нещата в по-широкия им контекст, само газовото находище “Левиатан” съдържа достатъчно запаси за да покрие потребностите на Израел от природен газ за 100 години напред.

Сега обаче, еврейската държава е изправена пред стратегическа и доста опасна дилема. Разбира се, Израел никак не се радва на възможността Сирия на Асад, в съюз със заклетия враг на израелците Иран, а също с Ирак и Ливан, да изтласка на заден план бъдещия израелски газов износ на пазарите на ЕС. И тъкмо това обяснява, защо правителството на Нетаняху реши да се ангажира със случващото се в Сирия и то на страната на бунтовниците. Само че едно бъдещо управление на “Мюсюлманските братя” в Дамаск, начело с Мохемед ал-Шаква, ще изправи Израел пред далеч по-враждебно настроени към него съседи, имайки предвид и, че след преврата на “Мюсюлманските братя”, осъществен от техния президент Мохамед Мурси в Египет, от юг Израел също граничи с враждебно настроен към него режим.

Русия

В момента, Вашингтон играе опасна игра, разчитайки да отслаби максимално режима на Асад и да гарантира падането му, като в същото време гледа да не демонстрира прякото си участие в този процес. На свой ред, Русия се е ангажирала в една игра на живот и смърт за бъдещето на своя най-ефективен геополитически инструмент, а именно – ролята и на основен доставчик на природен газ за ЕС. През 2012 държавният концерн Газпром стартира доставките на руски газ в Северна Германия по газопровода “Северен поток”, който започва от едно пристанище до Санкт Петербург и минава по дъното на Балтийско море. Стратегически важна за бъдещата роля на Русия като газов доставчик на ЕС е способността и да поеме ключовата роля в експлоатацията на наскоро откритите газови запаси на някогашния и “клиент” от времето на студената война – Сирия. Междувременно, Москва отдавна прокарва изграждането на своя газопровод “Южен поток” към Европа, като алтернатива на подкрепяния от Вашингтон тръбпровод “Набуко”, целящ да ерозира руските позиции на европейския енергиен пазар. В крайна сметка, стартът на “Южен поток” беше официално даден в началото на декември 2012, докато отказът на германската компания RWE от участие в проекта “Набуко”, според мнозина анализатори, окончателно го е пратил в небитието.

Сега е налице и нов сериозен вариант, в лицето на Сирия, като мащабен източник на управлявани от Русия газови потоци към ЕС. Ако Асад все пак оцелее, Русия, използвайки положението си на негов “спасител”, ще може да играе решаващата роля в разработката и добива на газовите находища в сирийския шелф. На теория, Израел, където руснаците също разполагат със силни козове, би могъл да подкрепи бъдещия руско-сирийско-иракско-ирански консорциум, при положение, разбира се, че Израел и Иран успеят да постигнат някакво временно споразумение по ядрения и другите въпроси – което не е съвсем невъзможно, ако политическата ситуация в Израел се промени след следващите избори. На свой ред Турция, която в момента изглежда заета с вътрешната борба между Давутоглу и президента Гюл, от една страна, и премиера Ердоган – от друга, продължава да зависи от руския Газпром, който доставя около 40% от природния газ за нейната индустрия. Ако Давутоглу и неговата група загубят, Турция би могла да играе много по-конструктивна роля в региона като транзитна държава за сирийския и иранския газ.

Разглеждайки геополитическите играчи около Сирия не може да не отбележим и нашия южен съсед, който наред с всичко останало играе ролята на фактор, който има осезаемо влияние и върху Балканите. Претендиращата за регионално лидерство и за ролята на ключов геополитически играч Анкара, на практика, се превърна в непосредствен участник в сирийската криза. Намесата ѝ във вътрешносирийския конфликт бе първата стъпка към реализацията на прословутия “неоосманистки проект” на правителството на Ердоган, което обяснява и маниакалното упорство на турското ръководство за свалянето на режима в Дамаск. За целта се използват всички възможни (включително и твърде съмнителни, от гледна точка на международното право) методи. На практика, дълго преди инцидента в Акчакале (когато, в началото на октомври 2012, няколко турски граждани загинаха в резултат на артилерийски обстрел от сирийска територия) и предоставянето на правителството на мандат да осъществява трансгранични военни операции, Турция вече водеше необявена война срещу режима на Асад, доставяйки оръжие на сирийската опозиция (което все по-често се използва и против мирното население, пример за което станаха терористичните нападения в Алепо и Дамаск) и предоставяйки и своята територия като опорна база.

Турция продължава да играе пред света ролята на жертва, нуждаеща се от защитата на своите съюзници. Според Ердоган, евентуална ограничена операция на части на НАТО би позволила създаването на буферни зони на сирийска територия и би разчистила пътя към Дамаск за бунтовниците. Освен това ангажирането на пакта в конфликта би помогнало на Анкара да си осигури подходящо международно прикритие за осъществяването на наказателни операции срещу кюрдите на сирийска територия, като по този начин поне малко компенсира провала на политиката на Ердоган по кюрдския въпрос.

Показателно е обаче, че политиката на турския премиер по отношение на сирийския конфликт става все по-малко популярна в самата Турция. Против нея се обявяват 2/3 от населението, сред което се ширят антивоенните настроения. В същото време, политици от опозиционната Народнорепубликанска партия (НРП) твърдят, че случващото се напоследък на турско-сирийската граница е резултат от провокациите на бойците от “Свободната сирийска армия”, с прякото съучастие на турските власти. Впрочем, местните политически наблюдатели не изключват варианта прокюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) да напусне Парламента, провокирайки парламентарна криза и предсрочни избори в Турция.

Външните и вътрешните препятствия пред турската военна намеса в Сирия

През последните десетина години политиката на Турция по отношение на Близкия Изток претърпя впечатляваща трансформация. От курс на неучастие в регионалните конфликти, Анкара се преориентира към политика на пряко ангажиране с тях, при това претендирайки за ролята на водещ играч. Днес Турция активно участва в опитите за свалянето на Башар Асад. В същото време има някои външни и вътрешни фактори, които все още удържат турското правителство от пряка военна намеса в Сирия.

Сред външните следва да посочим фактът, че както САЩ, така и водещите им съюзници от НАТО негласно са се обединили около позицията, че поне на този етап на Анкара не бива да се дава “карт бланш” за нахлуване в Сирия. Причината е, че всички те биха искали Турция да продължи да бъде контролиран от тях инструмент в опитите за разрешаване на сложните процеси, развиващи се в Близкия Изток. Евентуална турска военна намеса в Сирия би поставила този контрол под въпрос и би могла да създаде у сегашното турско ръководство погрешната представа, че вече не зависи от никого и може да прави каквото си иска в региона.

Освен това, ако Алиансът беше решил да даде на Турция карт-бланш, дори и само за локални операции на сирийска територия, освен че подобни действия нямаше да имат кой знае какъв ефект, те биха поставили НАТО в твърде неудобно положение, превръщайки го в обект на множество различни обвинения.

Сред външните фактори, които засега удържат Турция от пряка военна намеса в Сирия, следва да посочим и опасенията на Анкара от възможната реакция на Русия и Иран.

Що се отнася до вътрешните фактори, попречили на Турция да предприеме военна интервенция в съседната арабска държава, повечето от тях, в една или друга степен, са свързани с продължаващата конституционна реформа и наближаващите президентски избори, насрочени за 2014. В тази ситуация, евентуалната турска военна намеса в Сирия щеше да бъде обвързана от опозицията с имената на премиера Ердоган и външния министър Ахмед Давутоглу, т.е. всеки евентуален военен неуспех би могъл да има непредсказуеми последици за двамата основни “архитекти” на днешната външна политика на Анкара.

Истината е, че Турция беше много сериозно „стимулирана” отвън да се ангажира по-сериозно със сирийската криза, включително с обещания за дипломатическа подкрепа от САЩ и арабските петролни монархии. Поддавайки се на тези уверения, турското правителство разреши създаването на команден център в Истанбул, координиращ оръжейните доставки за сирийските бунтовници и консултиращ командирите на военните групировки, действащи на територията на Сирия. Впрочем, както Ердоган, така и Давутоглу очевидно бяха повече от склонни да се вслушат в тези внушения отвън, тъй като бяха сигурни, че в Сирия ще бъде реализиран успешно „арабският сценарий”. Това обаче не се случи и режимът на Асад се оказа доста по-устойчив, отколкото тези на Кадафи, Мубарак или Бин Али. Така, Турция се оказа самотна на върха на атаката срещу Дамаск, като тази самота постепенно се трансформира в дипломатическа изолация на страната по сирийския въпрос.

На всичкото отгоре, турската политика доведе до изостряне на отношенията с Москва, които до този момент се намираха „в най-блестящия си период за последните петстотин години” (по думите на директора на Центъра за близкоизточни стратегически изследвания Хасан Канболат), обрече на провал опитите за установяването на „специални” отношения с Техеран и изключително изостри кюрдския въпрос.

Борбата за бъдещия контрол върху Сирия е в центъра на тази мащабна геополитическа война и съпътстващата я упорита конкурентна битка. Разрешаването и ще има изключително важни последици като или ще съдейства за стабилизацията и мира в света, или за появата на безкрайни войни, конфликти и кръвопролития. Истината е, че Турция, като член на НАТО, си играе с огъня, като същото може да се каже и за емира на Катар, израелския премиер Нетаняху, а също за такива “външни играчи” като Франция и САЩ. Природният газ е силно възпламеним ингредиент, който захранва тази безумна схватка за енергоносители в региона.

Очевидно е, че гражданската война в Сирия все по-малко се вписва в рамките на “арабската пролет” и приема съвършено нежелан за Запада обрат. Така, според “Ню Йорк Таймс”, който цитира доклади на американските специални служби, оръжието, което се купува от Саудитска Арабия и Катар се оказва в ръцете най-вече на екстремистите, а не на умерените опозиционни формации в Сирия. Както признава говорителят на Държавния департамент Виктория Нъланд, “все повече американци смятат, че операцията по прехвърлянето на оръжие за сирийската опозиция се развива в грешна посока”. Същите притеснения бяха изразени и от ООН. Така, според шефа на Комисията за разследване на нарушенията на човешките права в Сирия Паулу Пинейру, “присъствието на чуждестранни бойци, радикални ислямисти и джихадисти може да доведе до радикализацията на конфликта”, тъй като те “не се сражават за изграждането на демократична държава в Сирия, а за реализацията на собствените си интереси”.

В тези условия едва ли е в интерес на САЩ и ЕС да продължат да прикриват вътрешно и външнополитическите грешки, допуснати от “умерено ислямисткото” правителство на Ердоган и да подкрепят (пък дори и само на думи) необоснованите амбиции на турските, саудитските и катарските лидери, борещи се за сфери на влияние и готови да жертват в тази битка междуетническия и междуконфесионален баланс в региона. Както посочват редица експерти, при насилствено сваляне на Асад, новото правителство в Дамаск няма да се формира от либералните емигранти, а от радикалната вътрешносирийска опозиция, притежаваща значителен военен потенциал, т.е. от ислямистите, чиито фракции са под влиянието на Анкара, Риад, Доха и Ал Кайда, а не на Вашингтон или Брюксел. Както посочва в тази връзка британският “Гардиън”, “войната в Сирия се води с чужди ръце и тя не засяга толкова бъдещето на сирийците, колкото регионалната доминация”

В интерес на ЕС, включително и на България, като негов член, е да избягва ангажирането си във въоръжения конфликт в Сирия, включително по линия на НАТО, и да се стреми към политическото му урегулиране, изисквайки от страните в него да седнат на масата за преговори.

 

Пак четеш "неправилните" медии

преди 36 минути, karadzha написа:

Те по казарзиса са твоите хора от ДПС

Напротив , нямам "мои хора от ДПС"  но правилно си ми разбрал сарказма и иронизирането.Сега остава да осъзнаеш че е насочено точно противоположно на това което ме обвиняваш.

 

преди 4 часа, miro20 написа:

Ми покажи ги , нямам нищо против.

Аз цитирах турския външен министър , осъждащ някои действия на руските кораби.

КАто толкова разбирате от фотошоп, точно от вас не видях някой да признае руските фейкове на руския генщаб преди за сваления малайзийски самолет, или за сегашните им излагации , които цитирах по назад

https://www.kaldata.com/forums/topic/231202-пентагонът-”ислямска-държава”-е-по-опасна-от-”ал-кайда”/?do=findComment&comment=3252524

https://www.kaldata.com/forums/topic/231202-пентагонът-”ислямска-държава”-е-по-опасна-от-”ал-кайда”/?do=findComment&comment=3252009

Заповядай:

 

Тоя е облечен с материя от абсолютно черно тяло.

Относно другите "фейкове" - не чета всичко, което се пише и не отварям всяка връзка за някъде си. Някой "фейкове" са по-добре направени от други.

 

 

преди 14 минути, A.com написа:

Заповядай

Благодаря. Сега остава и някой да се аргументира защо е фалшиво , но без познатото "бе това фейк бе"  

преди 15 минути, A.com написа:

Относно другите "фейкове" - не чета всичко, което се пише и не отварям всяка връзка за някъде си. Някой "фейкове" са по-добре направени от други.

 

Твоя си работа, проблема е че като отговаряш е хубваво да се запознаеш на какво отговаряш.

Примерно за доказано фалшивите снимки от руския генщаб които цитирах в "неотваряните от теб линкове" се привежда доста обстоен анализ на източниците и още една камара изследвания.

Но .. къде могат да се мерят те, със вашия "анализ" който констатира всички аспекти на снимките за минути .. не.. секунди

И то само защото не е удобна версия за пропутинската ви пропаганда.

Последното знам , е определящо и за линковете които отваряш.

преди 39 минути, miro20 написа:

преди 39 минути, miro20 написа:

Благодаря. Сега остава и някой да се аргументира защо е фалшиво , но без познатото "бе това фейк бе"  

Твоя си работа, проблема е че като отговаряш е хубваво да се запознаеш на какво отговаряш.

Отговарям на показана от теб снимка. Или греша?

Примерно за доказано фалшивите снимки от руския генщаб които цитирах в "неотваряните от теб линкове" се привежда доста обстоен анализ на източниците и още една камара изследвания.

Кога съм твърдял, че въпросните снимки са истински или фалшиви?

Но .. къде могат да се мерят те, със вашия "анализ" който констатира всички аспекти на снимките за минути .. не.. секунди

И то само защото не е удобна версия за пропутинската ви пропаганда.

Последното знам , е определящо и за линковете които отваряш.

Припомни ми кой пусна линк за това каква изложба е имало в САЩ и какво е било показвано там - снимки на измъчвани от режима на Асад сирийски граждани?

 

Дали е имало човек с ПЗРК на руския кораб или е нямало за мен е без значение. Изказвам мнението си на база това, което виждам. Занимавал съм се с фотошоп и съм правил разни колажи, променял съм физиономии, напасвал съм по десетина снимки за да се получи една обща и затова казвам, че за мен въпросните снимки са фалшиви. Едната снимка е от дясната страна на кораба, другите две - от лявата. Явно е снимано от двама различни човека. И са направили само три снимки??? Аз ако бях на тяхно място щях да се скъсам да снимам и после нека някой докаже, че лъжа. А снимките с по-добро качество щях да продам, а не да пускам из нета. Странно, е че където и да е застанал въпросния субект явно слънцето не го огрява, пък около него сенките от околните обекти показват, че слънцето все пак грее. Не съм експерт, може и да греша, но личното ми мнение, на база личният ми опит е, че снимките са подправени.

На първата снимка(която съм пуснал) кое точно хвърля сянка върху моряка? Огледай обектите около и пред него и ми кажи/посочи кой от тях хвърля токова висока сянка, че целия моряк да е попаднал в нея.

На втората снимка, ъгъла, под който е насочен ПЗРК почти съвпада с ъгъла под който слънчевите лъчи огряват палубата. Кой обект, пред моряка, е толкова висок, че да хвърля сянка върху него?

 

преди 28 минути, A.com написа:

Припомни ми кой пусна линк за това каква изложба е имало в САЩ

нямам спомен за изложби в САЩ. Мисля ти дадох и повторих линкове които имам предвид

преди 16 минути, miro20 написа:

нямам спомен за изложби в САЩ. Мисля ти дадох и повторих линкове които имам предвид

Ще ти пропомня: https://www.kaldata.com/forums/topic/231202-%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%BD%D1%8A%D1%82-%E2%80%9D%D0%B8%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0%E2%80%9D-%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%E2%80%9D%D0%B0%D0%BB-%D0%BA%D0%B0%D0%B9%D0%B4%D0%B0%E2%80%9D/?page=98#comment-3241866

 

Във страниците, които се отварят от линковете, които си дал къде точно има снимки, за които от пръв поглед да се разбира, че са подправени? Стоп кадри от клипчета не коментирам, защото нямам време нито да ги гледам нито да стопирам кадър по кадър за да им сравнявам контраста, осветеността, кабелите за тролейбусите и т.н. След като са се намерили хора, които са го направили, значи може да се предположи, че са прави.

преди 23 минути, A.com написа:

Ще ти пропомня:

Ми ок. ти си  ги пуснал . Макар че ми се изгуби нишката ти какво точно го споменаваш.

преди 24 минути, A.com написа:

Във страниците, които се отварят от линковете, които си дал къде точно има снимки, за които от пръв поглед да се разбира, че са подправени?

Изглежда не си ги разгледал добре. Визирам лъжите на руския генщаб за сваления малайзийски боинг. И съм дал линк.Доооста добър и дълъг анализ.

И не, не е стоп кадри .

Сегашната пресконференция  на същия този генщаб, отново се доказа че пуска лъжливи и спекулативни снимки. Най запомнящото се от които може би са  взривените "уж складове" на ИД, а се оказва че са зърнохранилища и то в съвсем друго място. Или огормен паркинг тирове и цистерни  , които всъщност са си  транспортен пункт-база далеч преди  оформянето на ИД.

 

преди 16 минути, miro20 написа:

Ми ок. ти си  ги пуснал . Макар че ми се изгуби нишката ти какво точно го споменаваш.

Споменавам го заради това:

И то само защото не е удобна версия за пропутинската ви пропаганда.

Последното знам , е определящо и за линковете които отваряш.

 

Изглежда не си ги разгледал добре. Визирам лъжите на руския генщаб за сваления малайзийски боинг. И съм дал линк.Доооста добър и дълъг анализ.

Дълъг е, а нямам време да го чета, затова и не изказвам твърдения дали самия материал е фалшива или истинска пропаганда.

И не, не е стоп кадри .

Там, където са споменати тролейбусните линии и превозвания БУК са си стоп кадри. Под самите снимки си пише 07:22 и т.н.

Сегашната пресконференция  на същия този генщаб, отново се доказа че пуска лъжливи и спекулативни снимки. Най запомнящото се от които може би са  взривените "уж складове" на ИД, а се оказва че са зърнохранилища и то в съвсем друго място. Или огормен паркинг тирове и цистерни  , които всъщност са си  транспортен пункт-база далеч преди  оформянето на ИД.

Вече на няколко пъти написах, че пропагандата тече с пълна сила от всички страни. Всеки лъже и маже, хората си умират, ние си приказваме и нищо не се променя.

 

 

http://www.dw.com/bg/%D0%B8%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D1%8A%D1%82-%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BD-%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%88%D0%B5%D0%BD/a-17748333

 

Идеята за глобален халифат, която след залеза на Османската империя потъна в забрава, е отново на дневен ред. 

Абу Бакр ал Багдади, мистериозният лидер на иракската сунитска групировка ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта), обяви създаването на халифат в завладените от неговата организация територии в Ирак и Сирия. 33 паралел между другото

Привържениците на ИДИЛ са мюсюлмани-уахабити, които се самоопределят като салафити.Шиитите не приемат това разпределение на наследството на Мохамед и признават единствено Али, четвъртия от праведните халифи. Оттук произтича и непримиримата вражда между салафити и шиити - вражда, която взима жертви и до днес. Само през последните няколко дни джихадистите от ИДИЛ избиха в Ирак стотици шиитски войници и полицаи.

Предполага се, че ислямистката групировка ИДИЛ разполага с около 2 милиарда долара за своята "свещена война". Така тя може да си позволи да поддържа години наред платена армия от бойци. Откъде обаче идват парите ѝ?

http://www.dw.com/bg/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B5-%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%82-%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8/a-17720639

 

Основният източник на финансиране досега беше от държавите в Персийския залив и най-вече от Саудитска Арабия, но и от Катар, Кувейт и ОАЕ", твърди Майер. Според него подкрепата на тези сунитски държави за ИДИЛ се обяснява с желанието им да бъде свален режимът на Башар Асад в Сирия.

 С камиони те пренасят нефта през границата с Турция, и това е за тях важен източник на средства", казва той.

 

Защо Западът ухажва Саудитска Арабия?

http://www.dw.com/bg/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%82-%D1%83%D1%85%D0%B0%D0%B6%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%B8%D1%8F/a-18225599

Гидо Щайнберг: Основната причина е петролното богатство на Саудитска Арабия, която притежава една четвърт от световните резерви. Този петрол, които се добива сравнително евтино, ще става все по-важен фактор, независимо как ще се развиват петролните пазари през следващите години. Саудитска Арабия изнася петрол главно в Източна Азия и малки количества в САЩ и Европа. Ако обаче страната се дестабилизира като Сирия например и спре да изнася част от петрола си, ще настъпят негативни последици за цялата световна икономика.

 

Гидо Щайнберг: От дълги години Саудитска Арабия е надежден съюзник. От 1979 година насам в американската политика има една константна величина, а именно - враждата с Иран. По този въпрос американци и саудитци са единни, а от края на 1990-те години Иран замести някогашния общ враг СССР. Освен това Саудитска Арабия е готова на сътрудничество по повечето големи въпроси на регионалната политика. Това се отнася до борбата срещу "Ислямска държава" например, в която Саудитска Арабия се включва активно чрез участие във въздушните нападения. В замяна на това американските и европейските политици гледат да не обръщат толкова внимание на вътрешнополитическите процеси. Също и Германия, която от времето на Герхард Шрьодер е много приятелски настроена към Саудитска Арабия, не се интересува особено от вътрешнополитическите теми.

Гидо Щайнберг: Тази хипотеза е опасна, защото в момента няма приемлива алтернатива на сегашната власт. В Саудитска Арабия има силна салафитска опозиция, която поддържа връзки с "Мюсюлманското братство". Ал Кайда и "Ислямска държава" имат много привърженици сред саудитците, а в източната част на страната шиитската опозиция е доста силна. Ако господстващото кралско семейство загуби контрола върху страната, съществува опасност от разпадането на Саудитска Арабия на три или дори на четири части, които ще се обособят на регионален или религиозен принцип.

ДВ: Какво очаквате от наследника на крал Абдула - Салман?

Гидо Щайнберг: Нищо. Салман е много възрастен, а е и болен. Много по-интересен е престолонаследникът Мукрин, който ще е следващият крал на Саудитска Арабия. За него не знаем почти нищо, освен че е твърдо против Иран и че няколко години е бил шеф на тайните служби.

 

 

 

Редактирано 7 декември 201510 г. от acnekt (преглед на промените)

Цитат

В статия за британския вестник The Telegraph кметът на Лондон Борис Джонсън твърди, че западът трябва да се „съюзи с дявола“ и да работи заедно с Владимир Путин и Башар Асад в Сирия.
„Вижте, аз не съм фен на Владимир Путин. Въпреки , че той прилича на домашното духче Доби, той е безскрупулен тиранин и манипулатор. Това означава ли, че е морално невъзможно да работим с него? Не съм сигурен. Трябва да се фокусираме върху целите си. Ние целим да унищожим ИДИЛ като сила в Сирия и Ирак.
Не можем да постигнем това без сухопътни сили. Трябва ни някой да предостави „ботуши на земя“. Британците няма да дадат сухопътни части. Французите и американците също не изпитват охота.
Имаме около 70-хилядна Сирийска свободна армия, но тази бройка може да е силно преувеличена и да съдържа джихадисти. Кой остава? Отговорът е очевиден- Асад, неговата армия. В момента има знаци, че те напредват.
Сега е време да оставим настрана умствената настройка от Студената война. Не е вярно, че всичко, което е добро за Путин, автоматично лошо за Запада. Ние имаме обща цел- да премахнем опасността от ИДИЛ. Всичко друго е второстепенно“, пише Джонсън.
 

http://www.focus-news.net/news/2015/12/07/2161811/the-telegraph-zapadat-tryabva-da-se-sayuzi-s-dyavola-i-da-raboti-zaedno-s-vladimir-putin-i-bashar-asad-v-siriya-smyata-boris-dzhonsan.html

Разумно!

САЩ са участвали в инцидента със Су-24

преди 7 минути, Мойра написа:

Сега е време да оставим настрана умствената настройка от Студената война. Не е вярно, че всичко, което е добро за Путин, автоматично лошо за Запада. Ние имаме обща цел- да премахнем опасността от ИДИЛ. Всичко друго е второстепенно“, пише Джонсън.

Сякаш аз съм го казал

преди 15 минути, Мойра написа:

САЩ са участвали в инцидента със Су-24

Не си ти ако не препечаташ нещо от "световен поглед инфо" , те пък копипействащи от "руски дневник".

Хубаво е да си припомниш 6-те измишльотини за сваления самолет, по точно теза 1 от тях

преди 16 минути, miro20 написа:

Сякаш аз съм го казал

 

Нима?!

Уикилийкс: Руският самолет е свален по заповед на Ердоган