преди 10 минути, AAUUXX написа:

Кога ?

И сега въпросът е как беден народ едва оцеляващ е успял да построи домове си и къщи за почивка ,всеки имаше по няколко имота ,в западна европа ни завиждаха на това че у нас хора със собствен имот/ дом са над 95%.

 

 

То и сега хората са бедни материално.  Но вършат такива неща.

https://podtepeto.com/aktualno/vandali-atakuvaha-episkopskata-bazilika/

преди 2 минути, АСПЕКТ написа:

То и сега хората са бедни материално.  Но вършат такива неща.

https://podtepeto.com/aktualno/vandali-atakuvaha-episkopskata-bazilika/

Лошо възпитание или липса на такова ,през соца ако родител не успее да възпита децата си го правеше държавата.

Да бяхте прочели нвщо същестяено пп темата.

преди 10 часа, parmobil написа:

Тук вече изби рибата! Японци се учели у нас? Същите японци, дето ни построиха завод за двигатели "Динамо" в Сливен?

Някои тук явно сте на някакви вещества, или на хонорар, или обикновени идиоти.

 

 

Как България се нареди до САЩ и Япония в електрониката: Д-р Стефан Андреев (bgnow.eu)

А ти се явяваш нещо като необикновен идиот. Мразещ всичко българско. От всички отрасли най-голямо развитие имахме в електрониката и компютрите. При социализма естествено.

Трите тайни фалита на БКП и Тодор Живков

 

Никита Хрушчов (вляво) и Тодор Живков се усмихват доволни по време на официалната визита на съветския комунистически лидер през 1962 г. в България. Хрушчов е доволен, че е прибрал българското злато, а Живков, че е спасил поста си без никой да разбере, че е подарил на руснаците златния резерв при първия фалит на своето управление | Снимка: БТА.

Тайните фалити на БКП са едни от все още малко известните факти от периода на комунизма в България, но документално потвърдени истини за управлението на компартията и по-конкретно през времето, когато тя се ръководи от Тодор Живков.

 

 

Положение на неплатежоспособност

През 1956 г. Тодор Живков, издигнал се в сянката на Вълко Червенков, е утвърден на поста първи секретар на БКП с одобрението на съветския ръководител Никита Хрушчов. Непопулярният по това време Живков ръководител на българската компартия търси популистки решения за разпознаването му от масите, като обещава да подобри бедното благосъстояние на болшинството от хората в страната. Заимствайки от китайския икономически модел за скокообразно развитие Живков заявява, че за няколко години българското земеделие и икономика ще донесат благоденствие. Вместо това икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те години се влошава и страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност.

По това време партийната цензура прикрива негативните тенденции в икономическото развитие и не дава гласност сред обществото на задлъжнялостта на управлението на БКП. Темата за външния дълг до края на комунизма остава една от най-големите държавни тайни, известни на тесен кръг партийни ръководители и висши банкови служители от БНБ. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева.

 

Дълговете към съветските банки

По това време най-големият кредитор на НРБ е Съветският съюз, а въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. През април 1960 г. в строго поверителен доклад председателят на БНБ Кирил Несторов предупреждава висшето партийно ръководство:

„Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР.”

БНБ предлага различни мерки изразяващи се в съкращения и икономии на валута, но заключението е, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година. Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират [от 1959 г.] на съхранение в Държавната банка на СССР”. Тодор Живков прави неуспешен опит да измоли от съветския ръководител Никита Хрушчов отсрочка за връщането на старите кредити и получаването на нови. Заедно с министър-председателя по това време Антон Югов, се обръщат с писмо до съветския ръководител Хрушчов, в което признават, че въпреки взетите мерки „ние не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.”

Зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски разкрива:

„Спомням си, че с Кирил Несторов, председател на БНБ, изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов [премиер] за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика.”

След отказа на Хрушчов да рефинансира българския дълг Живков изпада в безизходица. Тогава той еднолично решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете. Как обаче е възможно Тодор Живков да продаде на Съветския съюз български златен резерв в размер на 20 тона е без никой в държавата да разбере?

Архивните документи показват, че Живков е бил улеснен в случая. Няколко месеца преди златният резерв да бъде изтъргуван за погасяване на фалиралото Живково управление благородният метал е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Акцията по прехвърлянето му в СССР започва още през септември 1958 г. Тогава правителството на Антон Югов със строго поверително от особена важност постановление решава ценностите на БНБ да се евакуират от централната сграда, а златният резерв на страната да бъде предаден на депо за съхранение в Госбанк – Държавната банка на СССР, докато се извърши строеж на резервен, по-добре укрепен трезор. Българското златото, тежащо 20,1 тона, е застраховано и под засилена охрана е транспортирано с влак от София до съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959 г. Там представители на БНБ го предават на комисия от Госбанк.

За да се отложи временно неплатежоспособността на комунистическото управление, в която е изпаднало, Живков прибягва като крайна мярка и единствен изход – да хариже на златния резерв на Кремъл. „По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много такива. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите. Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство”, разкрива проф. Нешо Царевски, началник на управление „Валутно” в БНБ от 1959 г. и впоследствие зам.-председател на БНБ пред прокуратурата през 1990 г.

 

Операцията по продажбата на българския златен резерв на Москва е оформена с писмо на председателя на БНБ Кирил Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк в Москва Александър Коровушкин. Още същият ден председателят на съветската държавна банка дава съгласието си да покупката да се осъществи. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон. Ценният метал, възлизащ на 20,1 тона е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31.1035 гр.) от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на Живковото управление към Москва.

Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато първия секретар на БКП вече заема и поста министър-председател. Тогава БНБ изготвя формален доклад до Живков, с който е предлага на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото четири години по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. Първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ. Така еднолично решение на Живков за продажбата на златния резерв през 1960 г., остава запазено в дълбока тайна десетилетия наред (през 1991 г. продажбата е установена от прокуратурата по дело №4/1990 г. за причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП, като го засекретява под кодовото название направление „Делта-М”, бел. ред.).

Следите на тази унизителна „сделка“, прикрита от първия секретар на партията, обаче не са заличени изцяло. В архивите остава паметна бележка на БНБ от юни 1964 г., в която се посочва, че докладът за продажбата е получил одобрението на първия партиен и държавен ръководител. „Тази продажба на златото на България е престъпление и решението за нея е взето от Тодор Живков. С продажбата българският лев се лишаваше от последното си покритие”, посочва през 1991 г. пред следствието бившият зам.-председател на БНБ проф. Царевски. Притиснат от фактите в оцелелите архивни документи и от показанията на представителите на БНБ за тайните операции със злато през 1991 г. Живков е принуден да направи под клетва пред прокуратурата следното признание:

„Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут. Предполагам, че за да дам съгласие за продажба на златото, е имало тежки аргументи, изложени от банката пред мен. Вероятно с валутата, получена от тази сделка, са плащани някои разходи, които са били неотменими и не е имало никаква друга възможност.”

 

Още продажби на българско злато

При задълбочаващия се проблем с платежния баланс Живков прибягва до още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. Бюрото на Министерския съвет разрешава на БНБ да депозира 6 тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Заложените общо 5 878 кг злато на Унгарската банка обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити.

Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и Българска външнотърговска банка през 1964 г. е депозирано още злато в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5 849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков.

Така между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг или 31,8 тона чисто злато, като получената конвертируема валута е използвана единствено и само за погасяване на задължения предимно към съветските банки – Ейробанк в Париж и Московската народна банка в Лондон.

Дори и като премиер Живков старателно пази в тайна тези операции. Те са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори”. Какво се е крие зад нея разяснява бившият зам.-председател на БНБ проф. Тотю Тотев: „Сметка 105 „Дебитори и кредитори” е „тъмна” сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.” Тези факти, разкрити далеч след промените, показват, че НРБ е първата страна от бившия социалистически лагер, която фалира през 1960 г. далеч преди Полша през 1980 г. В началото на 60-те години Живков разбира, че без съветска помощ не може да управлява и по тази причина се решава извърши национално предателство, като предложи на Пленум на ЦК на БКП България да се слее със СССР като 16-та република, който одобрява страната да загуби националния си суверенитет (виж повече в рубриката „Национално предателство – ТУК).

 

Истината за Живковото управление

Банкерът проф. Царевски обобщава:

„Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.”

И към края на 60-те години кризисното състояние с валутния баланс продължава, правителството на Живков не е в състояние да осигури необходимата валута за насрещни плащания по чуждестранни кредити, на които се крепи управлението му. БНБ е оставена без злато и на червено. Този факт признава Кирил Зарев, следващият председател на БНБ в периода 1969-1974 г. Когато приема поста от тогавашния председател Несторов, последният му обяснява колко затруднено е плащането на дълговете. Зарев си спомня: „Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 г. или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала.”
 

Вторият фалит на БКП. Живков към Брежнев през 1978 г.:

Благодаря за помощта, без която България нямаше да бъде платежоспособна

През първите години на 70-те години външният дълг бележи плавно покачване, а от 1974 г. започва рязко да се увеличава. През 1970 г.  той е 1,3 млрд. валутни лева, през 1974 г. – 2,6 млрд. валутни лева, а през 1977 г. – 4,6 млрд. валутни лева Петролната криза от 1973 г., когато страните-производителки от ОПЕК, налагат контролирано производство на петрол и увеличават цената му, оказва значително влияние върху световната икономика. В България обаче, въпреки че получава съветски нефт, част от който продава на трети страни, правителството не предприема ефективни мерки, които да смекчат удара върху икономиката от покачването на цените на петрола.

Съветският лидер Леонид Брежнев (вляво) е принуден да спасява Живковото управление през 1977 г. от втори фалит, до който е довело НРБ | Снимка: БТА.

Пасивът, който НРБ понася от изменението на цените на нефта за петте години до 1981 г., е около 2,5 – 3 млрд. валутни лева. Външният дълг се покачва застрашително и управлението на БКП отново изпада в състояние да не може да посреща задълженията по външния дълг. Тодор Живков е принуден лично да моли за помощ Леонид Брежнев. На Москва отново да налага отпуска финансова помощ под формата на два поредни годишни транша от по 400 млн. рубли, защото управлението на Живков за втори път е изправило страната до ръба на неплатежоспособността. Валутните задължения към 1978 г. достигат заплашителните 6 млрд. долара.

„Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна.”

Това са думите на генералния секретар на БКП Тодор Живков, отправени към съветския ръководител Леонид Брежнев по време на срещата им в Крим през лятото на 1978 г. С тях Живков признава пред генералния секретар на КПСС втория фалит, до който България е докарана през 1877/1978 г. в резултат на неговото некомпетентно управление. Генералният секретар на КПСС лично предупреждава Живков за критичното нарастване на външния дълг на НРБ:

„За задълженията на България към Запада ние сме говорили с теб неведнъж. Вниманието към този проблем не бива да отслабва, защото от икономически той може да прерасне в политически проблем.”

В този период Живков се мъчи по всякакъв начин да задържи обема на съветските суровинни доставки. Той прави няколко пъти герой на НРБ Леонид Брежнев, връчва му и Димитровска награда, а при посещенията на съветския лидер в България се опитва да договори нови отстъпки на четири очи по време на лов.  Над СССР обаче вече са надвиснали сериозни икономически проблеми, изразяващи се с разходите във военната авантюра в Афганистан, наливането на милиарди за спасяването на режима в Полша и изчерпване на запасите на петрол и газ в европейската част на страната. На срещата в Крим през 1978 г. Брежнев директно казва на Живков, че „да определим окончателно още сега евентуалните обеми на доставките на суровини и оборудване, които вие искате, ние не можем”.

Част от изказването на Тодор Живков при срещата с Брежнев в Крим през 1978 г., на която лично благодари за съветската помощ, благодарение на която управлението на БКП под негово ръководство е спасено от втори фалит | Източник: Архив на НСлС.

В строго секретно писмо Леонид Брежнев лично информира Тодор Живков по-късно, че СССР предвижда намаление на разчетите за енергийни доставки в периода 1981-1985 г.  По това време Съветският съюз предоставя на страните от СИВ повече от 72 млн. тона нефт, 7 млн. тона нефтопродукти, 29 млрд. куб. м газ, кокс и електроенергия. Москва намалява енергийните доставки за НРБ в размер на 2,6  млн. тона. Съветското правителство категорично заявява, че „не е в състояние да прави промени в структурата на горивата, тъй като това било вече направено и възможности няма никакви”.
 

Третият фалит през 1987 г.

През 1985 г. НРБ отново влиза в спиралата на външния дълг. Лошите икономически показатели във всички отрасли и неадекватната политика водят до взимането на все повече заеми от западни банки и до все по-голямо задлъжняване на режима. В същото време Тодор Живков отказва да прави каквито е икономически реформи. През октомври 1987 г. той е предупреден в писмена форма от председателя на БНБ Васил Коларов, че реално управлението се намира в състояние на фалит.

В представения му документ е направен разчет на плащанията по външния дълг по главницата и лихвите. Посочено е и общата задлъжнялост (само по външния дълг) на страната в края на 1987 г. – „около 6000 млн. валутни лева”, което е над 7 млрд. долара. Дадена е и информация за предстоящите плащания по външния дълг за следващите три години, както и данни за по-високите лихви, които НРБ трябва да плаща при положение, че външната ѝ задлъжнялост се увеличи. На финала председателят на БНБ подчертава, че единственият начин да се обслужва нормално външния дълг е взимането на нови кредити.

Живков никога не признава пред българския народ, че довежда страната три пъти до фалит, но в показанията си пред прокуратурата през 1990 г. разкрива обречеността на комунистическия строй и неговата изостаналост | Снимка: БТА.

Под непосилното бреме на тоталната задлъжнялост на НРБ към западните банки Коларов информира генералния секретар на БКП, че „е прието за нормално плащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите ѝ валутни постъпления. У нас те са повече от 100 на сто.” Тодор Живков обаче отказва да приеме истината и вкарва страната в нови огромни дългове, за да остане на власт и да продължи да поддържа илюзията на „развития социализъм”. Към края на 1989 г. режимът на Живков и БКП натрупва близо 11 млрд. долара външен дълг.

Новият генерален секретар на БКП Петър Младенов, който наследява през ноември 1989 г. Живков, също верен човек на Кремъл, знае истината за тежкото икономическо положение. Той обаче не го разкрива пред българския народ, а  го споделя само пред ръководството на МВР и Държавна сигурност в края на ноември 1989 г., като заявява, че управлението на Тодор Живков е довело страната до „просешка тояга”, а „картината в икономиката е потресаваща”.

През февруари 1990 г. със строго секретно от особена важност писмо относно: Състояние на плащанията по ползваните кредити от чужбина, подписано от председателя на БНБ Иван Драгневски и председателя на Българската външнотърговска банка Веселин Ранков председателят на Министерския съвет Андрей Луканов е информиран за критичното ниво на външната задлъжнялост на комунистическото управление, което към 31 декември 1989 г. възлиза на 10,6 млрд. долара. Посочено е, че през 1990 г. предстоят плащания по различни кредити и лихви в размер на 3,9 млрд. долара. Те могат да бъдат частично погасени само с останалите 528 млн. долара в т. нар. стратегически резерв.

Първата и последната страница от справката на председателя на БНБ Васил Коларов до Тодор Живков от октомври 1987 г. с разчети за предстоящите плащания по външния дълг, от която става, че управлението реално е във фалит и може да се спаси само с цената на взимане на все по-неизгодни и утежняващи икономическото положение на страната кредити от западни банки | Източник: Архив на НСлС.

Банкерите изтъкват, че „на международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити”. От ноември 1989 г. не е договорен нито един такъв. „Като мотиви за тази въздържаност се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница”, признават банкерите. Те предлагат да бъдат прекратени плащанията по външния дълг, като банката уведоми кредиторите за това. През следващия месец Андрей Луканов се опитва да изпроси 1 млрд. долара от СССР, за което пътува лично до Москва, но Горбачов му отказва, тъй като и самото съветско управление е във финансова криза. На 31 март 1990 г. Луканов прекратява едностранно плащанията по външния дълг без да предупреди кредиторите, което допълнително утежнява положението на България. Така става ясно истината за фалиралото комунистическо управление, което завещава най-лошия икономически старт от всички страни в разпадналия се съветски блок, опитващи  се да се отърсят от тоталитарните комунистически режими.

Тодор Живков също не прави признания пред българския народ, нито понася политическа отговорност за краха на страната. В показанията си под клетва, дадени от него, пред Главна прокуратура по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа на БКП обаче той признава:

„Аз не твърдя, че народът е живял в изобилие – такова беше времето. Ние сме идеализирали Съветския съюз. Той за нас беше образец. И трябва да бъда сега подлец, за да кажа, че още тогава съм бил наясно какво е било положението в Съветския съюз. Ние постепенно виждахме и започнахме постепенно да чувстваме, че съветските хора живеят по-лошо от българските граждани. Очевидно е, че ЦК на БКП и генералният му секретар са били под влиянието и в плен на илюзията, че победата на социализма в Европа е гарантирана.

И накрая, понеже говоря откровено, искам да подчертая, че тази политика за тогавашните условия беше правилна, но започна да ражда своите парадокси и противоположности. Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически. От 1985 г. моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране.”


*До 2007 г. в България е известен фалитът на БКП само през 1989-1990 г., довел до едностранно прекратяване на плащанията на външния дълг през март 1990 г. от премиера комунист Андрей Луканов. През 2007 г. разследващият журналист и основател на сайтовете desebg.com, agentibg.com и pametbg.com Христо Христов публикува своето документално изследване „Тайните фалити на комунизма”, изградено върху официалните документи по дело №4/1990 г. на Главна прокуратура за установяване на причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП. Христов е единственият изследовател, който работи с над 1300-те тома по делото, в които е събраната стопанската история на България в периода 1958-1991 г. и са разпитани ключови функционери и ръководители от БКП, стопански ръководители, бивши управители на БНБ, както и бивши министри и експерти на Министерството на финансите. Книгата за първи път разкрива, че по време на управлението на БКП начело с Тодор Живков страната три пъти е доведено до фалит – през 1960, 1977 и 1987 г.

Източник:

 

Хората които ми хвалят бай Тошо и неговото управление са със сериозна липса на сиво вещество!!!

преди 13 минути, Звяра! написа:

Хората които ми хвалят бай Тошо и неговото управление са със сериозна липса на сиво вещество!!!

А, казаха ли ти за 42 милиарда долара на България из сметка в една "западна" банка?  + Невъзможността на "наши" клиенти да си погасят кредита към нас, щото и там са станали размирици причинени най-вече от САЩ?!

п.п. Джеро, или зверо, и на теб ти казвам = Идвай с чефтето (де го показвсаш тук) и да ма стреляш. Емо ке ме копа со лопатата.  - Доно си изпълни обещанието.  = Та да се свършват тез глупости де "приказвам" туъ!  

Глобалните причини за прикриване на престъпленията на комунизма намират своето отражение в България по един специфичен начин, при което местните условия създават още по-големи трудности това да се случи. Поначало на запад България бе оценявана като „най-верния сателит на СССР”, като страна без свое национално достойнство и свои вътрешно- и външно-политически приоритети, различни от съветските. Но крахът на комунизма в СССР, който нямаше как да не доведе и до крах на комунизма в България се случи в момент, в който за пореден път социалистическата икономика на България бе  банкрутирала (Вж. Христов, Христо, Тайните фалити...), но без политически да се появи реална алтернатива на „живковизма”. Дошлите след Живков „реформатори” и „демократи” бяха продукт на същата система на власт, а някои бяха даже съучастници в „престъпленията на живковизма” (това е техен израз). Те даже се проявиха повече от „диктатора Жвков” като слуги на Москва. Този слугински манталитет на комунистическия (и съответно посткомунистическия) „елит” нямаше как да не доведе до катастрофа посткомунистическа България.

1. Липса на демократичен прокапиталистически елит

На практика у нас промените се извършваха в по-голямата си част от елита на бившата комунистическа партия и нейните тайни служби. В България нямаше готов „контра-елит”, който енергично и решително да прекрати комунистическите практики и да започне градеж на демократичен капитализъм. Поначало и в останалите посткомунистически страни процесите на изграждане на про-капиталистически контраелит не бяха приключили. Това, което отличава България са неизживените илюзии на новопоявилите се „демократи” в способността на българския народ бързо да преодолее своите социалистически илюзии. Посткомунистическите елити, доминирани от „бившите” комунисти чак до 1997 г. не посмяха се реформират икономическата система на социализма и на пракитка се бореха социализмът да стане „демократичен”. Това може да бъде обясненно и с неизживените социалистически илюзии и балкано-ориенталския манталитет на огромното мнозинство от българския народ. Дори и досега близо половината от българите смятат, че сам по себе си комунистическият идеал е прекрасен. А повече от половината, вероятно с основание вярват, че при комунизма са живеели по-добре. Странно е, че така смятат и много млади хора, родени след 1989 г., които няма как да имат реален спомен как се е живяло при „реалния социализъм”. Затова и до днес, според изследване на Колумбийския университет в САЩ, българите са сред десетте най-нещастни нации в света. Имаме самочувствието на несравнимо по-бедни от нас африкански народи и даже сме зад тях по усещане за щастие (Виж България е сред десетте най-нещастни държави в света, (http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=880886  посетен на 5.04.2012)

2. Идеологическите манипулации с фактите

Социализмът не е престъпен, защото не може да бъде престъпен най-справедливия обществен строй. Престъпления, доколкото ги е имало се дължат на „грешки и деформации на социализма”, твърди стратегът на „реформираната БСП” Александър Лилов. Според него „едноличната диктатура” (т.е. на Тодор Живков- доб. моя- М.Д.) беше диктатура не само над народа, но и над партията” (Виж в-к Дума, бр. 7, 9.04.1990) Следователно партията е „невинна”, защото излиза, че не тя е управлявала(?!) 45 години, а даже е била и репресирана! А след „непорочното зачатие” на „реформатори” като Лилов и Луканов за една нощ от комунистическа станала социалистическа! Но защо тогава е било нужно това непорочно зачатие, след като партията е самата невинност, другарят Лилов, разбира се, не ни казва.

Не е имало престъпления на комунизма, тъй като комунизъм не е имало – твърдят масово левите идеолози. Имало е „сталински социализъм”, който от една страна хем изопачил „светлия комунистически идеал” на Маркс, хем от друга страна донесъл (въпреки деформациите) „благоденствие за широките народни маси” (така твърдят Александър Лилов, Васил Проданов, Стоян Михайлов, Минчо Семов, Костадин Чакъров, Мито Исусов и в мемоарите си много от партийните дейци от онова време).

Например политологът Минчо Семов (съветник между другото на Тодор Живков), също признава postfactumпровала, но не на комунистическите идеи и идеали, а на „реалния социализъм”, който той нарича „сталински”. Според него има съществена разлика между марксизъм, ленинизъм и сталинизъм (но странно защо не ни казва в какво се състои тази разлика). А отстъплението от социалистическите идеали след краха на социализма като реалност изглежда е само временно отстъпление:  „За връщане към времето на сталинския реален социализъм никъде не съществува реален потенциал сега” (курс. мой- М.Д.). Следователно той очаква да има ново бъдещо настъпление на „истинския” (марксовия) социализъм и комунизъм, идеите на който според него не се били реализирали.

На свой ред Васил Проданов настъпателно твърди, че „държавният социлизъм” не е тоталитарен, а само авторитарен, каквито били и повечето капиталистически държави. При това насилието в тях днес било дори по-голямо(?!) в сравнение със сталинското насилие по време на най-големия „терор през 1937-1938 г. в СССР” (Виж Проданов, В., „Понятието тоталитаризъм е...”, с.109-120, а също и „Насилието в модерната епоха..., с.17, 414-416, 528-530). Това е може би върхът на цинизма на левите неокомунистически идеолози, за които мрачното комунистическо средновековие е въплъщение на бъдещето, щастието и прогреса!

„При социализма нямаше безработица” – тръбят масово социалистическите идеолози, всички до един оказали се на „двойна заплата” – и от партията, и от нейното „биещо сърце”...

„А в затвора да не би да има” – отвръщат им либералите (в случая Желю Желев) .

Все пак при социализма също имало, признават те с половин уста,  „необосновано” насилие. Но това било поради „историческата необходимост да се настигнат и догонят развитите капиталистически държави”. От друга страна това насилие било несъизмеромо по-малко от „капиталистическото насилие” през последните три века. (В.Проданов, Насилието в модерната епоха)

Каква ирония! Как могат да се преодолеят с насилие общества и народи, в които цивилизованото капиталистическо развитие е довело до ограничаване и редуциране на насилието, в които е преодоляно всевластието, установен е контрол над властимащите и е установено формално равенство пред закона. 

Модерността възниква като цивилизационен опит за преодоляване на извъникономическата принуда и насилие, така характерни за цялата предходна човешка история. Велико завоевание на така омразната на левите интелектуалци "буржоазна епоха" е преодоляването на извъникономическото насилие и замяната му с относително по-слабата икономическа принуда. И за да докажа това, ще цитирам ненякой"защитник на престъпния капитализъм", а втория класик на марксизма, приятеля на г-н Карл Маркс,г-н Фридрих Енгелс, който  многократно подчертава, като усмива левите идеи на другаря Дюринг за ролята на насилието в историята, че "целият процес (на утвърждаване на капиталистическия строй – б.м.- М.Д.)се обяснява от Маркс с чисто икономически причини, без да има нужда, макар и само веднъж, да се прибягва до грабежа, насилието, държавната и каквато и да е политическа намеса" (вж. Енгелс, Фр., Анти Дюринг, с.165) 

Маркс не обяснява с насилието и не вижда в насилието същността на Модерното време. Капитализмът не възниква заради или поради някакво насилие, което го установява. Напротив, "капиталистическият строй" възниква естествено, като антитеза на предишните докапиталистически общества, именно защото преодолява характерната за тях извъникономическа принуда и произвол (като остава, разбира се, икономическата принуда). И за разлика от днешните рециклирани комунистически марксисти, Маркс вижда в това огромен прогрес, а не някаква измама или тържество на насилието.

Това обаче не означава, че Маркс и неговата философия на политическото действие нямат нищо общо с насилието, че той не е създателят на една уникална философия на насилието в историята, особено при установяването на "най-прогресивния строй".

 

Но в крайна сметка левите идеолози у нас изпълниха „задачата” - държавният социализъм напълно да се „нормализира”. Партията се оказа „невинна” – тя просто изпълнява функциите на характерни за държавата и за икономическия мениджмънт на мощните корпорации, както във всички „нормални страни” (но нали социалистическите страни бяха уж също нормални?). С което компенсира неразвитостта на пазарните отношения (сякаш пазарните отношения не са ликвидирани от същата тази партия ). С други думи партията подменя пазара и замества държавата като фактор за социалната интеграция и модернизацията на обществото. Така „директивно-плановата икономика” осигурявала „пълна закрила на човека от държавата”(В.Проданов, В какво общество живяхме...)

Само че с подобно цинично изопачаване на фактите се прави пропаганда, а не наука. Социалистическата държавата наистина осигури пълна закрила на човека, но така както затворите и концлагерите осигуряват пълна закрила на затворниците от външния свят... Толкова пълна, че дори изобщоне им позволява да разберат какво става „отвън”...

3. Политическа неопитност на появилия се демократичен елит

Но защо демократите позволиха у нас новопокръстилите се на „социалисти” комунисти да са на власт фактически през по-голяма част от времето на т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика”?

За разлика от Унгария, Чехия и Полша, антикомунистическата съпротива у нас (горянското движение) бе смазана жестоко още към началото на 1954 г. Затова в България нямаше антикомунистически въстания през 1956, 1968 или 1980 г.

На второ място дисидентството като критика отвътре на системата се зароди много по-късно и не в такива мащаби, както в централно-европейските страни.

Демократичните лидери на промяната и у нас бяха по-един или друг начин свързани с комунистическата система. Но за разлика от Полша и Чехия, те не бяха поначало убедени в безперспективността на комунизма, не бяха убедени антикомунисти, а и нямаха идея как не просто да се разгради тоталитарната система (това се оказа много по-лесно), но да се създаде действаща демократична система и работеща посткомунистическа пазарна икономика.

Развращаващата система на привилегии и дотации на почти всички, най-често псевдо-интелектуалци, а също и за интелигенцията като цяло, особено по времето на Людмила Живкова („людмилието”) я бе превърнало в храненик на режима. Не случайно Живков, за съжаление с основание твърди, че в България не би бил възможен един Солженицин или някой друг от великите руски дисиденти като Андрей Сахаров, или Владимир Буковски. Не защото системата на живковизма е по-репресивна от съветската по времето на Хрушчов и Брежнев, а защото той веднага щеше да ги корумпира с всички възможни „морални и материални стимули”. Това е така и поради факта, че за разлика от руската интелигенция българската интелигенция като цяло е доста по-безхарактерна. Малцина се противопоставят на изкушенията на властта. За „сладкопойните чучулиги” от Съюза на българските писатели, възхваляващи  комунистическия режим и правешкия диктатор с отвращение пише в „Задочни репортажи за България”, убитият от комунистическите бездарници гениален български писател Георги Марков.

Малцина, като поета Борис Христов (и преди, и след промените!) не приемат ордени и награди от някакви случайно попаднали на върха на държавата (пост)комунистически нищожества.

4. Корените на непреодоления комунистически манталитет

Защо периодично се питаме „Защо сме такива?”– при това очевидно в укорителен смисъл. Какви са корените на нашия (пост)комунистически манталитет? Защо той не бе преодолян вече повече от две десетилетия след комунизма?

Не само в сборника „Защо сме такива?”, но и в много други народо-психологически съчинения  са посочено много от тези отрицателни народо-психологични характеристики – социална пасивност, липса на предприемчивост, избягване на риска, завист към успелите, безхарактерност, липса на национално самочувствие, вечно мрънкане, огъване и пред най-малки трудности, бързо опиянение и още по-бързо униние в решителни исторически моменти и т.н. Тези народо-общностни черти са оказвали и оказват влияние и върху манталитета на излъчените от народа елити. Но и тук има една българска особеност. Макар да тачат образаванието и науката и да дават мило и драго да изучат децата си, българите не обичат и не вярват на учените си хора. Недоверието към умните и способни хора у нас е пословично. В една кратка епиграма Радой Ралин прекрасно описва този факт:

„Как да го сложим начело –

Много е чело!”

Тези черти от където и да ги погледнем са благодатна почва за социализъм и комунизъм. Затова и България бе сравнително най-лесно комунизираната и съветизирана страна в Европа.

Следователно корените на манталитета, който наричаме комунистически могат да се открият в така представената традиционна българска народопсихология - като наследени още от времето на османско-ислямското господство. Но фактически тези черти в нашия общностен манталитет бяха усилени от комунистическо-съветското „присъствие” в продължение на 45 години. Всъщност комунизмът се оказа мощен катализатор за развитие и усъвършенстване на тези национално-общностни отрицателни качества.

И тук му е мястото ясно да се каже, че посткомунистическият преход в България, въпреки всичко, въпреки трудностите, глупостите и престъпленията, които се извършиха и продължават да се вършат след 1989 г. не е създател на „устойчивото усещане, че обществото, в което живеем се намира в дълбока и дългосрочна криза”, както смята напоследък дори либерално ориентирания политолог ОгнянМинчев. (Минчев, Огнян, България трябва по-скоро да се освободи от примитивните догми на новата утопия – неолиберализма, http://www.librev.com/index.php/--/1645-2012-06-17-09-03-53 посетен на1.07.2012)

Всъщност той основателно е използвал условно наклонение, защото много добре знае, че обществото ни бавно и мъчително излиза от„дълбокатаи дългосрочна криза”, наследена от тотално банкрутиралия социализъм.Друг е въпросът, че в общественото съзнание е масово внедрен митът и усещането за перманентна посткомунистическа криза, която се дължала на това, че сме изоставили социализма и сме поели по пътя на „дивия капитализъм”.

 За разполагащите със средства за масова (дез)информация антиреформаторски и като цяло левичарски настроени сили това е аксиома. Друг е въпросът защо реформаторските сили, включително и тези отляво, които се декларират за демократи са позволили това да се случи.

Отговорът на този въпрос се крие в това, което описахме като фатално самомнение на интелектуалците, което ги прави податливи на левичарски и изобщо политически заблуждения. По-специално за България те са описани така от  американския посланик Ханс Шумейкър, когато напуска България през 1931 г.:

„... по-културните групи, типовете, които обичат удоволствията, и чисто градските елементисеобхващатот паника и отчаяние при първите признаци на стопанска депресия”.

Противно на „нормалните българи”, тези предимно„леви интелектуалци”, виждат в капиталистическия напредък само „кризи, грабежии експлоатация на бедните”. Владеенето на средствата за масова манипулацияим позволява да внушат своето болезнено душевно състояние и на общественото съзнание като цяло.

В този смисъл Огнян Минчев е прав, че посткомунистическата криза не е „фиктивна” - просто защото е масово разпространена. Причините за нея са посочвани доста често и от други български политолози, антрополози и социалозичрез „дежурните интерпретации” като„тежко историческо наследство, арогантни (екс) комунисти, народ споделящ робска психика, колониален великоруски интервенционизъм в българските работи”. (Минчев, пак там)

Анализирайки тезата на Огнян Минчев един негов критик остроумно и много по-точно определя така днешната „кризисна” ситуация в България:

„Тежко наследство, в резултат на колониален великоруски интервенционизъм, прикривано от арогантни (екс) комунисти с внушения за робска народна психика, наследена от „византийското” и „турското” робство. Ако Минчев беше наредил думите по тоя начин, щеше и сам да са сети, че след Освобождението българете са имале такъв бурен икономически възход, който е смаял света и са хвърлиле не само на „поробителите” си, но и на „освободителите” си такъв безкомпромисен кьотек, че не ще да е имало у тех и помен от „робска психика”, въпреки твръденията на „арогантните (екс) комунисти” и „левите интелектуалци”. Тогава остая хипотезата, че тая „робска психика” е придобита при некое по-късно, демек 3-то робство, но „арогантните (екс)…” не щат да го признаят и са бръшат с „византийците” и „турците”.(Виж коментарите към: Минчев, Огнян, България трябва по-скоро да се освободи от примитивните догми на новата утопия – неолиберализма....)

 

Можеха ли промените у нас след 1989 г. да се случат по друг начин?

Според Ивайло Знеполски у наспромените след 1989 г. трудно можеха да се случат по друг начин. Тъй като „самото ни общество е по-пасивно, всички се раздвижватпостфактум, когато е ясно, че социалната цена няма да е голяма. Българинът общо взето не обича да рискува, той съчувства, вътрешно резигнира, дистанцира се, не сътрудничи, но много трудно поема рискове”.(Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм...)

В посткомунистическия манталитет следователно, откриваме същите черти, наследени от онова „3-то робство”, за което никак не обичат да споменават (екс)комунистите и „левите интелектуалци”...

Наистина и до днес у „бившите” комунисти трудно може да се открие някакво чувство за вина. Те сякаш са оперирани от чувството за национална отговорност и достойнство. Тяхната ерзацрелигиозна комунистическа вяра нито е преодоляна, нито е дори осмислена.

На тях им липсва силата на авторитета и затова те  го замествет с авторитета на силата. Мнозинството и от днешните български социалисти се правят на политически неграмотни, макар прекрасно да осъзнават какво са вършили, но тъй като са и безкрайно, почти по руски корумпирани са готови да продадат България на всеки „голям брат”, който им плати повече. Но най-вече на наследилата съветската номенклатура днешна руска олигархия, с която имат общ азиатско-комунистически манталитет.

Например на последните президентски избори червеният кандидат за президент обяви, че не може да си българин, ако не обичаш Русия. В коя друга страна, освен в България,  да си патриот означава да обичаш чужда държава, при това държава, която е най-големият исторически противник на твоята собствена национална независимост, на твоята собствена свобода и национално достойство?

В същото време много от българите не са преодолели и до днес съвсем основателните си опасения, че репресивният неокомунистически олигархичен режим в Русия подпомага и до днес екстремистко-популистки от леви и левичарски до „крайно-десни” партии, продукт на политическо инженерство от 2001 г. насам. Битката за „путинизация”, т.е. ново, още по-мащабно ограбване на българския народ, сравнимо само с грабежа на националното богатство по времето на социализма, продължава с неотлабваща сила... (Виж Дайнов, Евгений, Моделът „Станишев”...)

Друг социално-психологически синдром, който упорито ни се налага от екскомунистите и левите интелектуалци е синдромът на зависимост. Този синдром се оправдава с това, че ние сме малка и незабележима страна, че винаги зависим на 75, 90 или даже 100% от чужди сили, че от нас нищо не зависи. Още Димитър Благоев, повтарят и потретят неосоциалистическите идеолози и пригласящите им неолиберали, смятал в своето време (преди век), че събитията в България зависят три четвърти от външни и само една четвърт от вътрешни фактори.

Всъщност това зависи от самите нас. Колко по-големи и изобщо по-големи ли са от нас Гърция, Сърбия, Румъния, Унгария, Чехия, дори Албания? Не, просто те имат потици със собствено национално достойнство, които отстояват националните интереси, а нямат манталитнета на слугинска колониална адинистрация като мнозина от днешния български политически елит...

 

5. Зависимостта от СССР и Русия. Русофилската измама

Тоталната обвързаност на България със СССР след Втората световна война е трудно оспорим факт. България бе най-съветизираната и русифицирана страна. Близо 75-80% от българския външно-търговски обем в края на социализма се осъществява със СССР. Тези икономически отношения не са равноправни, а имат формата на колониален грабеж от съветска страна. Червената пропаганда и досега твърди, че сме получавали нефт и газ от СССР на преференциални цени. Но пропуска странно да ни съобщи на какви цени закупува съветската страна българските стоки и услуги. Ето какви, например през 1988 г.:

За килограм прекрасни български домати – 5 копейки - при световна цена 0.30-0.40  долара.

За килограм грозде „Болгар” – 10 копейки- при световна цена 0.80-1.00 долар.

Кутия цигари „Стюардеса” – 1 копейка – а у нас кутията струваше 55 стотинки.

Бутилка коняк „Слънчев бряг” – 32 копейки – У нас струваше 1.80 лв.

Почивка на съветски туристи в „Слънчев бряг”– т.нар. тогава „храноден” плюс нощувка – т.е. „AllInclusive” – им излиза по профсъюзни съветски цени за 1.45 лв., при реална цена 20-25 лв.

Нечуван грабеж, за който обаче не се говори. Не се говори и за това, че Русия още не ни е изплатила целия ни износ към нея (бившия СССР) през 1990 г. на стойност с лихвите към 2 милиарда долара. За това свидетелства Григорий Вазов – вицепремиер в правителството на Димитър Попов от 1991 г.

Крушението на националния идеал след войните за национално обединение, в които България бе на страната на геополитическите противници на Русия, поражда и до днес илюзията, че щом се противопоставим на „освободителката” от това винаги губим.

Истината е, че точно Русия по геополитически причини винаги е била против една силна и независима българска държава (защото би била пречка пред нейната стара фикс-идея да контролира Проливите). А, особено след Втората световна война и съветско-комунистическата окупация, поради близостта си с Русия стана най-комунизираната и най-съветизираната комунистическа държава. Това се дължи до голяма степен и на подмяната на националния идеал с измамния „интернационален” идеал на руския комунизъм. Наистина по времето на комунизма трябваше да обичаме първо СССР и Русия и после България... (Виж Г.Марков, Задочни репортажи...)

България и след Втората световна война е победена страна, загубила във войните за национално обединение почти 40% от своята национална територия и население, дала 200 000 жертви във войните, приютила 500 000 бежанци от Македония, Поморавието, Южна Тракия и Северна Добруджа. В тези условия комунизмът става силна и привлекателна алтернатива още преди съветската окупация. Това в много по-големи мащаби се случва и в Унгария, която понася още по-тежка национална катастрофа от България след Първата световна война и там даже комунистите успяват за кратко да завземат властта още през 1919 г.

А тясното обвързване на българските комунисти с интересите на Москва – „Мека” на световния комунизъм (руският комунизъм е по-близо в някои отношение до исляма, отколкото до християнството) датира още от създаването на Третия интернационал. Българските комунисти маймунски подражават в най-голяма степен на руските комунисти. В сравнение с комунистите от други страни те са най-догматични, най-диви и жестоки, най-криминализирани. Близки са до руските комунисти и поради сродния и за едните и другите краен радикален терористичен манталитет.  С това е свързана и следващата причина – силните русофилска чувства на големи неграмотни маси от българския народ.

 „Който ни освободи, той ще ни пороби!”– тези пророчески думи на гения на българската национална революция Васил Левски са валидни и до днес. Те са изказани по повод наивните очаквания на българите някой отвън (най-вече „дядо Иван”) да дойде да ги освободи от „тежкото робство”.

Особено опасни за нашите национални революционери като Раковски, Левски, Ботев и огромната част от националните ни герои, са били опитите на царска Русия да ни „освобождава”. Всички те са били против официална Русия, защото са знаяли, както пише Захарий Стоянов, че „нейният камшик боли повече от турския”.

Русофилията е странно заболяване, от което не страда никоя друга посткомунистическа партия в Европа, освен голяма част от членовете най-вече на Българската социалистическа партия. Още по-малко преживелите съветския (руския) комунизъм европейски народи. Но от русофилия страдат големи части от дълго мамения ни народ, поради политическа неграмотност и поради предателството на своите елити.

6. Икономически причини

Едни от важните причини за по-лесното възприемане на комунизма в България, в сравнение с другите централно-европейски страни,  е нейната относително по-голяма неразвитост. В България модернизационният процес, започнал след Освобождението, до към 1944 г. още не е приключил. Съпротивата срещу правилата, които капитализмът налага в България е много силна. На практика у нас се изгражда един полуразвит „комунален капитализъм” (Румен Аврамов), т.е. капитализъм от предимно държавен, кейнсиански тип. Но това съвсем не означава, че към 1944 г. България била „бременна с комунизъм”, както смята Румен Аврамов ( „Стопанският ХХ век на България”, с.107-109). Напротив – според Мартин Иванов, България е все още в еволюционен преход от традиционно към индустриално общество. Без намесата на Червената армия тя би си спестила високата цена на ускорения комунистически преход към индустриализация. Комуналните традиции не ескалират, а затихват с процесите на стабилизация от втората половина на тридесетте години – капиталистическата модернизация е в напреднал ход и е свързана с изграждането и натрупването на социален и човешки капитал, изграждането на интензивно земеделие – частните кооперативи пораждат не само комуналност, но и доверие, без което не може да съществува никакъв капитализъм...”

С други думи извършената от комунизма модернизация не го „нормализира” – напротив „нормална” алтернатива би бил демократичният етатизъм и развитието на държавен капитализъм от кейнсиански, а не от комунистически тип. (Иванов, Мартин, ...с. 305-307)

Към тези икономически причини за по-лесното комунизиране на страната през 40-те и 50-те години на ХХ век се добавят и причините от такъв характер след краха на комунизма в края на 1989 г. Тогава България отново е в състояние на икономическа катастрофа, на банкрут, който реално се отразява на живота на хората едва след като всички резерви са изядени или ограбени от червената номенклатура и идва първото „некомунистическо”, коалиционното правителство (между БСП и СДС) на Димитър Попов. Тогава се случва и първият ценови шок, който води и до първото разочарование на масите от неочаквано дошлата „демокрация” и „пазарната икономика”. Следват редица ценови шокове, банкови фалити и фалити на дребни частни фирми, нашествието на мутрите, раждането на новата посткомунистическа олигархия, политическите разочарования от начина по който се извърши приватизацията, от масовия криминален терор и от безнаказаността на престъпленията, от разграбването и унищожаването на материални ценности и активи, разрухата на селското стопанство, деиндустриализацията, безработицата, бедността, деградацията на медицинското обслужване, образованието, културата, принизяването на духовната сфера. Всичко това направи привлекателен споменът за стабилността през годините на установен реален живковски социализъм (особено след 1962 докъм 1986-87 г.) и дори придаде оправдателен смисъл на диктатурата на БКП, ръководена от „диктатора Живков”, който непрекъснато е възхваляван от мутризираните посткомунистически медии и водещата чалга-култура и дори отново му бе издигнат паметник, пред който се изреди на поклонение целия политически мутро-елит.

7. Преобръщането на социалната структура при социализма

Друг важен фактор са социално-структурните промени при социализма.

По времето на социализма социалната пирамида се преобърна. За около 45 години около две трети от български селяни станаха граждани. Но това не стана в резултат на свободен избор и желание, а като следствие от насилствената „колективизация”, т.е. отнемане на земята на селяните и закрепостяването им в ТКЗС. Това освободи огромна работна сила и доведе до миграция на десетки хиляди младежи и селски семейства към градовете, където станаха ниско платени наемни работници в процеса на индустриализация на страната. Така държавният социализъм преобърна социалната йерархия. Стотици хиляди получиха възможност да се образоват в по-висока степен от своите родители. Милиони промениха социалния си статус, придобивайки много по-престижни професии, в сравнение с поминъка на селските си родители.

На мястото на унищожените в годините на комунизацията и съветизацията политически, стопански и културни елити нахлуха, макар и не дотам образовани, първо поколение интелигенти, които ставаха лекари, учители, инженери, чиновници, военни, учени. Но това нее процес на нарастване насвободата, получена от тези нови големи социални групи, благодарение на социализма, а на необходимостта от създаване на нов елит, на нова социалистическа интелигенция, но и на нова огромна държавна бюрокрация от съветски тип и нова господстваща и управляваща класа в лицето на комунистическата номенклатура.

Левите идеолози днес спекулират с това, че „социализмът създалгигантска „средна“ прослойка от населението с определени равнища на потребление и статусни характеристики, опиращи се на фактически всеобщо основно образование, всеобщо достъпно средно образование, гарантирано ниво на здравна защита, високо ниво на мобилност (практически безплатен транспорт), 90% притежаване на недвижима собственост (жилище, вилно място, автомобили пр.), високо ниво на културно потребление (много високо дори в сравнение със западноевропейското)”(Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60).

Макар тези данни да са много силно преувеличени и „захаросани” (например през 1988 г. едновременно жилище, вила и автомобил са притежавали не 90%, а едва 9%, при това не от всички българи, а само от българските домакинства!), дори да бяха верни, те не създадоха истинско равенство във възможностите и свобода на всеки човек поотделнои на хората заедно като общност. Напротив – антикапиталистическата социалистическа модернизация създаде докапиталистическа структура на извъникономически зависимости, в която връзките и протекцията, а не личните способности имат решаващо значение. Това корумпира изначално социалистическата публична среда и създаде предпоставките за създаване на огромно фактическо неравенство, несвобода и корупция. Както предсказаха още класиците на либерално-консервативната мисъл социалистическата икономика се оказа неикономична, негодна и безперспективна, производство заради самото производство, което се задържа толкова дълго единствено поради непомерната свръхексплоатация на работната сила и природните ресурси на Русия...

Затова да се твърди днес, че въпреки трудния преход към демокрация в посткомунистически условия, когато съпротивата срещу налагането на капиталистически правила и ред, законност и демокрация е толкова силна и когато, както казва Адам Михник, „ако има нещо по-лошо от комунизма, това е посткомунизмът” – все пак възможностите за свободно развитие на всеки поотделно и на българите заедно като общност и общество са несравнимо по-големи от преди. Друг е въпросът, че те не се използват. И не липсата на пари, икономическата нищета, разрухата, която остави след себе си комунизмът е единствената причина за това. Остана манталитетът, наследен от социалистическата епоха, социалната пасивност, очакването някой друг да ни оправи, недостатъчната предприемчивост и инициативност на милиони българи.

Ние днес се чувстваме най-нещастни в Европа не защото сме бедни, а сме бедни, защото се чувстваме най-нещастни.

Това наследство от социалистическия манталитет се дължи на тогавашното изискване да криеш истинското си състояние и да мрънкаш за помощ от „раздаващата държава”, за да получиш повече „добавки” и „премии” (бонуси) към мизерното си заплащане.

Цинично е да се твърди, че „сега сме много по-несвободни от когато и да е в нашата хиляда и триста годишна история” (Васил Проданов). Странно е как червени идеолози, живели прекрасно и при комунизма като съветници на членовете на висшата комунистическа номенклатура, и още по-добре в посткомунистическите условия, при това имащи по-високи доходи, отколкото при тоталитарния социализъм и днес, както и преди, загрижени за бедните по света и у нас, ни предлагат отново „спасение” в зловещата социалистическа химера... Социалистическото лицемерие няма граници...

Спекулира се и с действителен проблем като ограничената сигурност на хората, вследствие от развихрилата се посткомунистическа организирана (най-често от офицери от бившите комунистически тайни служби) и неорганизирана престъпност. Предлага ни се коварно да ограничим свободата си в името на равенството и сигурността. Но както е казал Бенджамин Франклин: „Този, който заменя свободата си за повече сигурност не заслужава и няма да получи нито едното, нито другото”.

Както и стана, за съжаление, у нас...

Днес българското общество е по-сложно структурирано, отколкото когато и да е било в своятаистория — в него сега съществуват невъзможните при комунизма граждански свободи, но е нараснало силно и социалното неравенство, изразено най-вече в поляризация на доходите, има огромен дефицит от справедливост, липсва социална сигурност, социалната бедност се е разширила и е надскочила обичайното при социализма социално дъно. По самооценка на респонденти през 80-те години на ХХ век, социалното дъно при социализма обхваща около 4-5% от населението. Вече към 2000 г. социалното дъно се е разширило и обхваща 26.5%, а заедно с по-горния „наддънен” слой - около 54% от населението. (Вж. Тилкиджиев, Николай, Средна класа..с. 353-357 ) Разбира се тук трябва да отчетем както крайната субективна неудоволетвореност на респондентите от резултатите на т.нар. „преход към демокрация и пазарна икономика”, така и обективните резултати, които въпреки стабилизираната макрорамка на икономиката след 1997 г. и до сега не се е отразила съществено върху равнищата на реалните доходи. И въпреки че тази причина не е определяща, и досега мнозинството от българите продължават да смятат и да се чувстват най-нещастни в Европа.

Процесите на декласация на големи социални групи в посткомунистическия период се дължат не на развитието на капитализъм, а не неговото подтискане, поради дълго господстващи левичарски настроения за приоритет на държавата, а не на пазара. Заменени след това от другата крайност – за господство на пазара и за слаба държава. „Нечуваното” социално разслоение се дължи не на новите капиталистически правила, а на тяхната липса или на неспазването им. Непознатата досега в българската история маргинализация на много интелектуалци, деградацията на перспективните и творческите професии на учители, лекари, инженери се случиха не поради капитализма, а поради неговото реално отсъствие. Защото капитализъм означава не само приоритет на пазара, а не на държавата, но и либерална гражданска култура и работеща, а не фасадна демокрация.

Но истинските предприемачи и новатори имат трудна съдба в посткомунистическа България, в която преуспяват нагаждачите, корумпираните, хората от сивата икономика и криминализираните структури на комунистическата номенклатура и нейните явни и тайни служби в уж обществените органи за сигурност.

8. Липсата на истински демократичен консенсус

Промяната у нас настъпи принудително, а не по нечия добра воля. България не изстрада своята неочаквано придобита нова свобода. Българският народ отново се оказа освободен, а не свободен. Затова и за мнозинството българи т.нар. постматериални ценности, които са предимно духовни и демократични имат много по-ниска стойност, отколкото в развитите западни демокрации. (Виж Фотев, Г. (съставител), Европейските ценности в днешното българско общество)

За българската историческа (философска, социологическа и политологическа) наука истински демократичен консенсус след началото на промените през 1989 г. няма. Защото за да има такъв консенсус е необходимо спорещите страни да са отхвърлили „ценностите” на социализма и комунизма и да са приели ценностите на съвременната либерална демокрация. А това у нас след 10.11. 1989 г. не се случи, въпреки демократичните заклинания...

На практика и у нас, и в Русия комунизмът не бе не само осъден, но дори осъзнат като система, която няма как да осъществи „светлите си идеали” – по-добър вариант от т.нар. реален социализъм или комунизъм няма и не може да има. И ако има по-пълна реализация на комунистическия идеал това е Камбоджа на червените кхмери, които успяха за кратко да избият почти една трета от камбоджанския народ и днешна Северна Корея – страната на напълно победилия комунизъм. Защото там никой видимо вече не иска или не може да мисли самостоятелно – а това е смисълът на реализирания комунизъм – обществото да се превърне в мравуняк – да се действа автоматично според „обективните закони на историята”, т.е. инстинктивно.

Неофициална лява позиция е, че ние сме живели щастливо при социализма, но дошла "лошата" капиталистическа демокрация и довела до нищета, бедност, престъпност и насилие. Но левите „другари” щели отново да ни осигурят социална справедливост и равенство, стига те да са отново на власт. „На подобна наглост и безсрамие са способни само комунистите и социалистите”, казва Маргарет Тачър.

9. Политически причини

Вместо заключение остана да разгледаме и политическите причини за премълчаването на престъпленията на комунизма у нас. Отговорът може да бъде много лесен – те се премълчават, защото реално комунистите са още на власт. Защото слуховете за смъртта на комунизма в България са силно преувеличени. Защото не е имало нито покаяние, нито искане на прошка. Защото не е осъден нито един комунист за престъпления срещу човечеството. Защото хората все още се страхуват да не им се случи нещо на тях или техните деца. Защото всички по някакъв начин са били обвързани с комунистическата система, дори да са били открита опозиция на режима, дори да са били политически затворници, или емигранти. След половин век комунизъм огромното мнозинство от българския народ се бе нагодил и примирил със системата. За всички в Европа, с изключение на малцина проницателни наблюдатели (например Амалрик в СССР, който през 1966 г. предсказа че до 1984 г. СССР няма да съществува (не позна само със седем години, но бе обявен от властта за луд и вкаран принудително в психиатрия) - промяната дойде неочаквано. Дори Збигнев Бжежински, който публикува „Грандиозният провал. Раждането и смъртта на комунизма през ХХ век” през 1988 г. (и бе обвинен веднага от световната левица, че това е пример за „wishfulthinking”) не можа да предвиди мащабите на промяната.

И последно - В нашата страна и всъщност в глобален мащаб все още не се е състояло признанието както за интелектуалната несъстоятелност на комунизма, така и за практическата несъстоятелност на изграденото по комунистическо-марксистки рецепти социалистическо общество.

Затова, когато Чарлз Алън Корс пита - възможно ли е най-сетне „преодоляване на социализма?” изводът е твърде неутешителен – поне за България на този етап. Очевидно това не е възможно докато съществува интелектуалната заблуда, че в името на "светли идеали" (които са се оказали на практика кошмарни химери) може и трябва да се вършат престъпления, докато не се търси нито отговорност, нито признание, нито дори покаяние за престъпленията на комунизма, докато съществува позорно мълчание пред паметта на жертвите:

"Никога никоя кауза в историята на цялото човечество не е произвела повече хладнокравни тирани, повече невинни жертви и повече сираци от овластения социализъм. Той надминава всички други системи на производство, що се отнася до производството на мъртъвци. Труповете са около нас. А ето го и проблемът: никой не говори за тях , никой не им отдава почит, никой не се покайва заради тях: никой не се е самоубил заради това, че е бил апологет на онези, които са им сторили това”.(Чарлз Алън Корс)

Докато това не се случи, няма да има никакво "преодоляване на социализма".

Но това е труден и мъчителен процес, най-вече за интелектуалците. Ето какво пише Александър Яковлев по този повод:

„Едва след като прощудирах отново и отново първоизточниците на "вероучителите", разбрах (в основните измерения) цялата пустота и безжизненост на марксизма-ленинизма, коренната му противоречивост и демагогия, неroвaтa античовечност. Това е сатанинска лъжа, подвела милиони хора”.

Без осъзнаването на тази истина никакво цивилизовано европейско бъдеще на България няма да бъде възможно. Без това е сериозно застрашен и световният мир. Защото в социалистическия лагерен свят по Оруеловски свобода, означава робство, „леещото се като пълноводен поток” богатство означава всеобща бедност, „пълното равенство” означава цинично и въпиющо неравенство, а „всеобщо щастие” означава реки от сълзи и кръв. А - мир, означава война. Такава е логиката на осъществяването на социалистическия и комунистическия идеал. И нека няма повече заблуди относно това.

Това „минало” не си е отишло и няма да си отиде докато него осмислим; иотречем, включително и в себе си,докрай.

 

Източник:

преди 1 час, В. Велев написа:

Как България се нареди до САЩ и Япония в електрониката: Д-р Стефан Андреев (bgnow.eu)

А ти се явяваш нещо като необикновен идиот. Мразещ всичко българско. От всички отрасли най-голямо развитие имахме в електрониката и компютрите. При социализма естествено.

Тази инвестиция какви ориходи е донеала на НРБ можеш ли да кажеш?

Освен да ви храни комунистичеакото его

преди 7 минути, Звяра! написа:

Глобалните причини

Я не ке видя източника.  -> Ко мъ тикаш ...  -> Верваай им! Е, язи знам друго!  -Тъ ... явно не си звяр, а питомец!  

преди 2 минути, BANKATA написа:

Тази инвестиция какви ориходи е донеала на НРБ можеш ли да кажеш?

Освен да ви храни комунистичеакото его

О, мамуняк!  Немаш гънки на мозъкъ ли въ?!  

п.п. Човек се различава от животното, че пие алкохол умишлено!  => Не консумира не ферментиране плодове (изгнили) и ферментацията да става у корема!  

преди 17 минути, dioib написа:

Я не ке видя източника.  -> Ко мъ тикаш ...  -> Верваай им! Е, язи знам друго!  -Тъ ... явно не си звяр, а питомец!  

О, мамуняк!  Немаш гънки на мозъкъ ли въ?!  

п.п. Човек се различава от животното, че пие алкохол умишлено!  => Не консумира не ферментиране плодове (изгнили) и ферментацията да става у корема!  

Щом се имаш за трезвен да беше отговорил на въпроса

преди 39 минути, dioib написа:

Я не ке видя източника.  -> Ко мъ тикаш ...  -> Верваай им! Е, язи знам друго!  -Тъ ... явно не си звяр, а питомец!  

О, мамуняк!  Немаш гънки на мозъкъ ли въ?!  

п.п. Човек се различава от животното, че пие алкохол умишлено!  => Не консумира не ферментиране плодове (изгнили) и ферментацията да става у корема!  

Нима очакваш Ванката да ти обясни защо в България Кирчо и Кокорчо си играят на утопичен социализъм!?   

преди 56 минути, dioib написа:

 

п.п. Джеро, или зверо

Аз само не разбирам нас ли убеждава в лошия соц или себе си? Може би се прокрадват у него колебания които търси да загаси преди да е станал необратимо комунист?

преди 55 минути, Звяра! написа:

Глобалните причини....

Слагай снимките и дългите статии под спойлер,че за два поста и отиде цяла страница в темата. Не ми се мисли ако те цитират двама трима какво ще се получи.

Поздрави

Редактирано 8 април 20242 г. от nikssi (преглед на промените)

преди 17 минути, attj написа:

Нима очакваш Ванката да ти обясни защо в България Кирчо и Кокорчо си играят на утопичен социализъм!?   

Темата е за социализма и очаквам някой да ми обясни защо три пъти фалирахме?

Или защо според доклади на П Младенов и други другари държавата е докарана до кастрофа, а според форумните корифеи това не е вярно.

преди 5 минути, nikssi написа:

Слагай снимките и дългите статии под спойлер,че за два поста и отиде цяла страница в темата. Не ми се мисли ако те цитират двама трима какво ще се получи.

Поздрави

Остай я страницата ми на мен пръста ми се изтърка на тоз тъчскрин докат мина на следващ пост

преди 26 минути, BANKATA написа:

Темата е за социализма и очаквам някой да ми обясни защо три пъти фалирахме?

Или защо според доклади на П Младенов и други другари държавата е докарана до кастрофа, а според форумните корифеи това не е вярно.

Фалирахме, но партията се погрижи да не го разберем. Туй е все едно жена ти три пъти да ти е изневерила, но ти да не си разбрал...                       Щото им е било гот. Държавата мислеше за всичко, а сега се налагат да мислят те, а те това не го умеят.

преди 19 минути, BANKATA написа:

Темата е за социализма и очаквам някой да ми обясни защо три пъти фалирахме?

Или защо според доклади на П Младенов и други другари държавата е докарана до кастрофа, а според форумните корифеи това не е вярно.

И после пак ли няма да си разбрал?   Имаме си и няколко национални катастрофи преди това.   Никога не е късно и за още една.  Само следвай Лудото лъжливо Кики и гледай какво става.   Руската Федерация може да ти заприлича на бензиностанция с ракети.  Тези двамата (Киро и Кокоро)  уж докараха средните пенсии до 830 лв месечно, а уравниловката е дори по-голяма от тази при соца.  Това ли е промяната им?  Една четвърт от пенсионерите  са с пенсии под прага на бедността, а около толкова са и работещите със заплата до 1000 лв месечно.   Утопичен социализъм в действие.  Пак гласувайте за тях!!!

преди 56 минути, attj написа:

Нима очакваш Ванката да ти обясни защо в България Кирчо и Кокорчо си играят на утопичен социализъм!?   

Е, не е жена!  Може би е ЛГБТ същество?!  = Да си близне или турне някъде другаде в себе си оная си ръптъ!  Я со такива мъмуни - не комуникирам, а само им давам "банани"!  

преди 53 минути, AAUUXX написа:

Аз само не разбирам нас ли убеждава в лошия соц или себе си? Може би се прокрадват у него колебания които търси да загаси преди да е станал необратимо комунист?

Инфлъенсър съ пипъ!  -> Нещо къ не изгрялъ звезда по-малка от Слави Трифоноff, но съ ъБърнат поли афинитет.  

преди 40 минути, AAUUXX написа:

Остай я страницата ми на мен пръста ми се изтърка на тоз тъчскрин докат мина на следващ пост

Поне прочете ли поста или го превъртя само?

преди 2 минути, Звяра! написа:

Поне прочете ли поста или го превъртя само?

Ко да четем бе питомец?  Само се плафиш на Звер ...  

преди 1 час, BANKATA написа:

Освен да ви храни комунистичеакото его

Как може заради комунистите да мразиш и отричаш всичко построено през социализма?

То не е построено за комунистите, а за България. Да я слави по света.

преди 51 минути, BANKATA написа:

Темата е за социализма и очаквам някой да ми обясни защо три пъти фалирахме?

Или защо според доклади на П Младенов и други другари държавата е докарана до кастрофа, а според форумните корифеи това не е вярно.

Като си толкова умен, кажи другаря Живков, колко дълг остави на България и сега колко е дълга на България?

преди 31 минути, В. Велев написа:

Как може заради комунистите да мразиш и отричаш всичко построено през социализма?

То не е построено за комунистите, а за България. Да я слави по света.

Като си толкова умен, кажи другаря Живков, колко дълг остави на България и сега колко е дълга на България?

Дай и сега да изсипем една купчина пари за да произведем български телефон. 

Да набиваш пари за да се славиш. Много умно.

Дългът е от значение когато не може да се погасява.

 

ПП: външният ни дълг като процент от БВП е намалял с 30% за 6 години.

 

преди 53 минути, attj написа:

И после пак ли няма да си разбрал?   Имаме си и няколко национални катастрофи преди това.   Никога не е късно и за още една.  Само следвай Лудото лъжливо Кики и гледай какво става.   Руската Федерация може да ти заприлича на бензиностанция с ракети.  Тези двамата (Киро и Кокоро)  уж докараха средните пенсии до 830 лв месечно, а уравниловката е дори по-голяма от тази при соца.  Това ли е промяната им?  Една четвърт от пенсионерите  са с пенсии под прага на бедността, а около толкова са и работещите със заплата до 1000 лв месечно.   Утопичен социализъм в действие.  Пак гласувайте за тях!!!

Имаме, но най-много се "гордея" че сме единствената държава в северното полукълбо с 3 фалита през 20 век.

преди 3 минути, BANKATA написа:

Дай и сега да изсипем една купчина пари за да произведем български телефон. 

Ти сериозно ли не вдяваш?

Говорим за 80-те години. Когато и персонални компютри, и телефони с фонокарти, и калкулатори, и електронни часовници. Всичко това тогава "прохождаше" и се създаваше. И ние бяхме сред първите в света. Само това говори как комунистите са мислили за България да я прославят.

А ти даваш пример сега като има купища телефони и ние сега да се включваме в производството. 

През 80-те години всичко това се създаваше.

Да го повторя ли още веднъж та белким усетиш разликата?

преди 58 минути, attj написа:

И после пак ли няма да си разбрал?   Имаме си и няколко национални катастрофи преди това.   Никога не е късно и за още една.  Само следвай Лудото лъжливо Кики и гледай какво става.   Руската Федерация може да ти заприлича на бензиностанция с ракети.  Тези двамата (Киро и Кокоро)  уж докараха средните пенсии до 830 лв месечно, а уравниловката е дори по-голяма от тази при соца.  Това ли е промяната им?  Една четвърт от пенсионерите  са с пенсии под прага на бедността, а около толкова са и работещите със заплата до 1000 лв месечно.   Утопичен социализъм в действие.  Пак гласувайте за тях!!!

Че са леви, лева са, както и мошеници Кирчо и Кокорчо...1000 лева месечно е по-добре от 160 лв месечно тогава....

преди 2 минути, Мечо Хубавеца написа:

1000 лева месечно е по-добре от 160 лв месечно тогава....

Може да е добре, ама знаеш ли на каква бомба със закъснител седим сега?

Защото тия заплати от 1000 пък даже и 2000 лева, а и пенсиите, а да не говорим за помощите на едни дето професията им е да раждат като зайци, та всичко това е благодарение на заемите, които Кокорчо сега взема. Не на производство. На заеми!!!

Сега живеем със заеми!!!

Бай Тошо го критикуваха, че оставил 10 или 15 милиона долара дълг. А сега колко е????