В твои ръце е следващата ми книга. Тя още не е излязла, но е в твои ръце.

Защото твоят глас ще реши, дали ще излезе или не.

Ти си журито. Ти си съдията на времето. Ти си решаващият глас.

Тя вече е написана, но дали ще бъде издадена зависи от теб.

Тя е написана и не е написана от мен, а от летата. От миналото и настоящето. От най-страстните ми и страховити фантазии, тя е написана от трепетите ми, а това не са просто мои трепети, те са на всеки човек. Най-красивите ми и греховни истории, изпълнените с боязън, но и с желание. Всяка излизаше сякаш не от моите ръце и до една сякаш бяха написани от друг.

Запечатани в думи са летните преживявания и мечтата ми е да ги споделя.

Гласувай за една моя мечта:

http://www.bankazaidei.com/?p=ideas&id=1566&s=2

+1 глас от мен

Пожелавам успех с новата книга!

ще направя каквото мога ,за да привлека още съмишленици,които да гласуват за издаването на твоята книга.Успех!

ГЛАСУВАМ С ДВЕ РЪЦЕ И

УСПЕХ ТИ ЖЕЛАЯ ОТ СЪРЦЕ

Разказите ти са най-малкото интересни. И аз ти желая успех. Още повече, че сме съграждани

Редактирано 26 юли 200718 г. от lpa (преглед на промените)

+1 глас от мен

Пожелавам успех с новата книга!

Дано излезе, дано излезе, Лора.

Айде и от мене един

+1 от мен

Дори да не успея да събера необходимият брой гласове, вече за себе си събрах достатъчно. Много енергия ми дадохте. Благодаря ви.

ГЛАСУВАМ С ДВЕ РЪЦЕ ИУСПЕХ ТИ ЖЕЛАЯ ОТ СЪРЦЕ

Благодаря ти....

Разказите ти са най-малкото интересни. И аз ти желая успех. Още повече, че сме съграждани

Я?Изнанада ме. Не го знаех.Много приятно ме изненада.

Айде и от мене един

Вече 502. Благодаря ти.

Не се съмнявам в успеха ти. Никой не се съмнява в успеха ти, защото познаваме таланта ти.

Късмет, приятелю.

+1

Не се съмнявам в успеха ти. Никой не се съмнява в успеха ти, защото познаваме таланта ти.

Късмет, приятелю.

+1

Благодаря ти и много, много щастие ти пожелавам

+1 и от мен

Благодаря ви.

Хубаво нещо е спора из форумите, но умната

И аз съм изпадал в положението на героя си....

+1

Успех и от мен

Да, бавно, бавно изработваме свое защитно покритие, което ни помага да се смеем и когато ни се плаче, да живеем и тогава когато по-лека изглежда смъртта, да се наслаждаваме и в мигове в които бихме страдали и да ставаме по-силни когато изживяваме неща които биха ни убили иначе. Но малко или много, същият този скафандър, ни пречи да се докоснем до истинското. Необходимо зло, е....

Хубаво е от време на време да умеем да го събличаме....

Без, разбира се, да го губим, или да забравяме как се облича отново....

Благодаря ти...

Благодаря ти. Ще ги пусна, ще пусна и по-стари, позабравени, но също хубави. А преди "Цветята на гордостта" мисля, че трябва да се пусне "Седем порти" и още тази вечер ще го направя.

чела съм твои неща в блога...

радвам се че те откривам тук...

този разказ не го бях чела....

вълнуващо....

какъв талант

какъв талант...

не не ти свалям звезди....

успех с книгата

Редактирано 27 юли 200718 г. от TheDarkAngel (преглед на промените)

Успех и от мен! И аз дадох гласа си за теб...

Благодаря ви.

Страхотни сте! Страхотни сте! Страхотни сте!!!!!

Човекът с най-сериозен профил и спокоен глас, съшит сякаш под строгият си черен костюм без гънка и прашинка, човекът който не сваляше черните си очила и слушалката от ухото, нито израза от лицето си с който се беше родил и с който щеше да умре, а това беше един лишен от емоция израз, изпитателен, тежък като дълбан в камък в продължение на стотици години, човекът който не беше повишил тон и охранявал най-влиятелните персони, за който се твърдеше, че не е изрекъл и една излишна дума, а аз не бях чул изобщо и половин дума да обели, както стоеше и не изпускаше от поглед звездата която охранявахме, най-неочаквано ми промърмори през рамо:

-Гати шматката! – сепнах се. И аз имам пулс шестдесет удара в минута, правя хиляда лицеви опори и при температура минус шестдесет мога да улуча със снайпер движеща се цел в сърцето, но изгубих самообладание в този миг.

Изгледах партньора си. Не беше изменил израз. Помислих си, че имам халюцинация. Не биваше дори изобщо да говорим.

-Моля? – прошепнах.

Не отговори, продължи да стои като статуя. Трябва да се замисля за здравето си.

-Гати шматката! – пак го направи, не си въобразявах. – Не се шашкай и ти, бе! Прави се, че работиш.

Погледнах го. Такъв както винаги си изглеждаше. Да е полудял от слънцето. Не, не и той. И изобщо никой от службата ни. Всички сме кастрирани от по-дълбоки емоции. Не сме хора, а той е по- не от останалите. Май ми прави тест, ама няма да му мине номера.

-Виж го ква е тиква. И трябва да го пазим!

-Какво те тревожи пък теб. Момчето си е в ред.

-Шматка е. Виж, го. Снимат го, а той пред всички си остава пръстовите отпечатъци.

-Ами нали това му е работата. Това е стена на славата, а той е звезда….

-И кво като е. Папараците умират да извадят някаква клюка за него, а той си оставя отпечатъците на пръстите.

-Оставя ги на стената на славата.

-Да, ама от нея, мога да ги смъкна, да проверя в данните на бившите тайни….

-Те са унищожени.

-Ама аз си ги пазя кеширани на диск.

-Ти си психопат.

-Разбира се. Не съм единствен.

-И какво може да е направил хлапака? Бил е съвсем дете.

-Но аз мога да проверя и в базата данни на настоящите тайни.

-Щяхме да знаем, ако има нещо.

-Откъде си толкова сигурен?

Провокираше ме, но вдигнах рамене. Наистина нямаше откъде да бъда толкова сигурен.

-По същата логика и президента не би трябвало да си оставя отпечатъците.

-Той пък най-малко.

-И посланиците?

-До един. Мога да пипна и в базата данни на техните тайни.

-Сериозно ли ми говориш?

-Не ми ли вярваш. И в базата на всяко полицейско управление.

-Ако имаха сериозно престъпление….-спрях.

-Тук е ключовата дума „сериозно”. Най-вероятно нямат, но….Все някъде, дори да са забравили може да са направили издънка и да са си отпечатъците им да са смъкнати и още да не е известен нарушителя. Бас държа, че от тази стена на славата мога да улича в….

-Добре, колко залагаш! – удари ме хазартната вълна, а и той ме дразнеше. Беше ми кумир, а се оказа параноик с професионално заболяване. На всичкото отгоре имаше просташки речник.

-Така е думата, аз….Принцип ми е….

Не вярвах, че това се случи. Усетих несигурност в него. Дори трептене в гласа.

-Каза.

-Не се обзалагам.

-Не държиш ли на думата си.

-Никой от нас не държи.

-Не може да бъде.

-Какво не може да бъде.

-Това не си ти.

-Малкият, слушай ме, това е просто израз: „хващам се на бас”.

-За теб се говори, че не казваш излишни думи.

Млъкна. Иронична усмивка измени леко неизменният му израз. Направо ме сряза, като със сърп.

-Добре, но играя на голямо.

-Окей.

-Пенсията.

-Какво пенсията?

-Обзалагаме се на пенсиите си. До края на живота един от двамата ще остане без пенсия.

Лошо.

-Утре нотариално ще го заверим. Става ли?

Май блъфираше. Върви разбери човек като него кога блъфира.

-Добре, ако има и един който уличиш по този начин в престъпление, пенсията ми ще е твоя.

-Мислиш, че толкова дълго няма да живея ли?

-Не. Ти си безсмъртен. – почти си го мислех.

Щом самолета погълна охранявания от нас художник, разбрах що за глупост съм направил. Че загубих пенсията си, загубих я. Не може сред толкова звезди поне един да не е извършил някакво малко или голямо нарушение.

Беше ме изиграл. Това беше подготвен номер, но заслужавах си го. И никаква пенсия не заслужавах, защото не може професионалист от моя клас да е толкова наивен. Оставаше ми да пия само една студена вода и да чакам световните катаклизми да ми помогнат. Ще трябва да си помисля за застраховка за да не остана гладен на стари години, ако изобщо доживеех до тях. Не съм за тази работа. След пет години безупречност за един след обяд илюзиите ми паднаха. Как можах да се хвана. Та на стената има отпечатъци от най-малко осемстотин длани. Все някой някъде е сгазил лука, а аз го сгазих сега. Искрено се съжалих и си купих от една сергия книга на един съвременен източен мислител с надеждата да открия какъв грях съм извършил в предишният си живот, че си изпатих така идиотски в този. Стигнах до двадесет и пета страница. Пуснах си брада, спуснах завесите в стаята, даже си помислих да пусна и газта, но си представих какъв хаос ще настъпи след самоубийството на един от нашата служба и се отказах да го направя, заради главоболията които щях да причиня. И не исках да се появявам на първа страница. То е все едно да сложиш длани на стената на славата и всеки по-любопитен да извади от миналото ти нещо, а аз съм живял на село, родителите ми са кротки хорица, но баща ми види ли камерата полудява, умира да е център на вниманието и не смея да го снимам дори с телефон. Ще има да разказва на папараците как съм напълнил гащите веднъж и не ми е за друго, но мама ще умре от срам, след което баща ми ще осъзнае какво е направил и ще я последва. Не, самоубийството не е решение. Поплаках си малко, а за един корав мъж, който охранява най-важните персони в света, това наистина е като оазис за лутащ се в пустинята скитник. Всеки човек е дете, дори и най-суровият мъж, а да не говорим за тези наивни успели хора които от суета остават възможна улика срещу себе си.

Четири дни бях в чистилището. На петият моят колега ми се обади.

Нещо в гласа му ми вдъхна надежда, макар интонацията му да беше отмерена като винаги.

-Имаше един. – рече ми.

Така си и знаех. Изгубих баса. Не казах нищо.

-Слушай, моралната победа е твоя. Ти спечели баса. Моята пенсия е твоя.

Изненада ме, но в друго ми беше по-трудно да повярвам:

-Само един! – възкликнах.

-Да не ти се струва малко! – раздразнено ми рече.

Нещо не разбирах.

-Само един ли е сгазил лука?

-Глупости! Един, а това е твърде много. Един се оказа чист. Рових се четири дни, всичко използвах за да докажа. Но той беше чист. Никакво пикаене във фонтан в пияно състояние, никакви високи скорости, никакъв счупен прозорец на учителка или аптека, никакви лозунги със спрей по стените, улично сбиване, нарушаване на нощното спокойствие. Нищо! Нищо!

Мяташе мълнии. Не бях го виждал такъв. Никой не беше го виждал. Усмихна се топло и това беше невиждано:

-Малкият, моралната победа е твоя.

-И кой беше той?-любопитството ми беше по-голямо от радостта.

-За мен той е никой.

-Как така?

-Правилно чу. Не мога да произнеса име на човек, който след това което разбрах за него, не мога да уважавам.

Разбрах го. И не можах да се сдържа и да не изрека по адреса на човека за който идеше реч, думите на партньора ми. Онези първите които чух да излизат от устата му.

чела съм твои неща в блога...

радвам се че те откривам тук...

вълнуващо....

какъв талант

какъв талант...

не не ти свалям звезди....

успех с книгата

/и тази вечер ше пусна гласче от мен /

чела съм твои неща в блога...

радвам се че те откривам тук...

вълнуващо....

какъв талант

какъв талант...

не не ти свалям звезди....

успех с книгата

/и тази вечер ше пусна гласче от мен /

И аз, и аз много, много се радвам, че открих толкова топлина тук

+1 и от мен! Успех!

+1 и от мен! Успех!

Успех и за теб. Във всяко твое начинание.

Първото нещо, което нарисувах беше стрък трева. Трябваха ми осем години, за да го постигна.Осем години се взирах в трепетите на десетки хиляди тревички. Събирах уханията им. Изсмуквах енергията, която излъчваха. Разговарях със стръковете и им давах имена. Зимни, летни, звездни и човешки имена. Най-накрая нарисувах истински стрък трева...После нарисувах дървото.Изсъхнало дърво в очакване на първия сняг....Тъмна охра!Умбра печена!Светложълтеникави отблясъци. Все още незалязващо есенно слънце.Клони, напомнящи ножица.Сякаш го отбраняваха от нещо, което се опитваше да го докосне.Две години рисувах това дърво. Когато го завърших, разбрах, че това е Тяу. Тази, която обикнах и от която започна истинското ми творчество. Бях я забравил. В общуването ми с тревичките опознах твърде много свят и образа й се разтопи в него. Неочаквано той изникна пред мен като дърво, за да ми напомни цялата трагедия, а спомена ме накара да почувствам възвисеното щастие, допустимо само за човек, изпитал моята болка и превъзмогването й....

* * *

-Имало е само един мъж в живота ми. Не, всъщност бяха двама. Грешиш приятелю, като си мислиш, че са били повече. Другите бяха само сенки и докосвания. Ще си поръчам още една текила. В тази нощ трябва да разбереш. Може и да бъдеш третият и да останеш единственият. Това, което ще пожелая от тебе няма да е много....Ще пожелая от теб всичко!Ти си пламенен младеж и навярно твоите най-искрени мечти са да изпълниш моите най-дръзки желания. За това ще ти разкажа за двамата.Единият беше моя опора, с другият се запознах в един влак....Единият беше достоен спътник в живота ми, а другият можеше да види в очите ми сапфир....Единият беше на онази гара, от която тръгнах, а другият срещнах във влака, за да промени живота ми.Единият беше твърд и мил. Другият любящ и жесток.И двамата ме обичаха. Обичах и двамата, а ти носиш белезите и на двете ми любови и освен това си на възрастта на двете им жестоки трагедии.Още ли искаш да чуеш историята ми?Знаеш ли, никога няма да настоявам да ми разказваш за себе си.Знам, че си момче с характер и мъж на сенчестият бизнес.Такива скъпи подаръци не са във възможностите на всеки търговски пътник. Казвам ти го защото искам да знаеш, че разкривайки тайните си, не целя и ти да разкриеш своите. Дори ми харесваш такъв - загадъчен. Харесват ми и скъпите ти подаръци. Изгарям от нетърпение да видя този, за който ми намекна, че ще ми направиш тази вечер. Всичко обаче с времето си. Сега приютелю, щом пожела ще чуеш моята история...Обичам текилата! Салюте!Още щом се качих във влака, разбрах, че ще напусна годеника си. Обичах го, но между нас бе махалото на невъзможното. В пътя си, то удряше ръцете, които се държаха.Не исках да съм просто съпруга, а исках да съм "аз", каквато не бих могла да бъда, ако остана с него.Обичам да вдъхновявам мъжете, да ги предизвиквам, да бъда огледало на скритата им, смачкана от суетнята на улиците сила. В предишния си живот съм била или орел, или високопланинско цвете. Салюте! Виждам, че те отгечавам. Вие бизнесмените не обичате много поезия. Не прави такива изражения! Прости ми, ако съм сгрешила! Прощаваш ми, нали? Като бебче си като се нацупиш. Виж, в редки случаи мога да допускам майчина слабост към теб. Синът ми е горе-долу на твоите години, но е луд. То и аз съм луда, но....Ама, че се отплеснах. Салюте!Като се качих във влака знаех, че ще го напусна, но не знаех, че ще го срещна....В своето купе! В друго лице!Изгледа ме и каза, че очите ми са сапфир и ме помоли да ме скицира докато пътуваме. * * * Графитът се превръщаше в сапфир върху скицата ми, ала нейните очи не бяха просто сапфир, а много повече. Те бяха вдъхновение и....изкушение. Знаех, че портрета ще е красив, но не и сполуччлив. Не бях зрял достатъчно за да го нарисувам. Твърде малко залези бях изживял, твърде малко върхове превъзмогнал, твърде малко от живота си разпиля. Обикнах я! Себично! Така както тя обичаше и обичаше да бъде обичана!Надявах се да не открие слабостите в рисунката ми.-Умори ли се?-попитах я плувнал в пот.-О, не! Обичам да вдъхновявам мъжете, да ги предизвиквам, да бъда огледало на скритата им, смачкана от суетнята, сила. В предишният си живот съм била или орел, или високопланинско цвете.От тези й думи разбрах, че няма начин да я излъжа. Тя щеше да разбере, че портрета е несполучлив и вече се надявах единствено на милостта й.-Талантлив ли си?-попита ме тя.-Така казват!-отвърнах й механично обладан от неистова паника. Обичах я.Чувствах ръката си безсилна да докосне, неспособна да я нарисува, нежелаеща да се подчини на чувствата ми, бездарна да предаде усещанията ми за красота. Мразех ръката си. Мразех ръката която не разбираше и не чувстваше. В края на пътууването едва сдържах сълзите си.-Не се разстройвай!-рече ми тя.Проклетата ми ръка рецитираше на свой език заучени линии в заучени образи и отказваше да разбере този за който говориха очите. Отказваше да предаде този образ който виждах. Не можеше да се откъсне от оковите си и да пристъпи в необятната свобода на красотата която виждаха очите ми..."Ще я отрежа"-режеща мисъл премина през главата ми-"Ще отрежжа проклетата ръка!"-Не се отчайвай, приятелю! Ако ме вземеш с теб ще ти позирам ден и нощ, а ти все ще успееш да ме нарисуваш....Заживяхме в картината ми. Рисувах я ден и нощ, нощ след нощ, пълнолуние до пълнолуние, до загуба на представа за време и реалност.Трансплантирах кошмарите си и халюцюнациите си в картината си.Женското тяло се превръщаше в лотол между ореол.Лоза и змия! Камшик и качулка. Пулсиращи вени върху кубе. Счупена чаша с текила. Много луни.Вятър от мах на крила на орли.Бедствия и ужас. Библейски притчи и войни.Лъжи! Лъжи! Лъжи щоиго вожеха да нарисуват ръцете ми, а очите виждаха различни.Мразех ръката. Желаех са я отсека като дърво което не дава плодове. Боях се и рисувах. Боях се и набирах кураж. Отново рисувах и се отърсвах от страха....Рози и дъждовни пръсски...Кадефяна ръкавица...Диви коне и гриви...Водопад и гърди...Мария Магдалина в дънки....Рогове пред боен строй...Усктни в лепкави снежинки...Мразех ръката си. Точих брадвата, докато една утрин в просъница не се запитах: кой е истинският лъжец.Ръката или окото?През деня с моята прекрасна позната непозната се любехме, пихме много текила, смяхме се, а образа на света се размазваше и плаваше в алкохолно опиянение.Когато любимата ми заспа, ръцете ми горяха. От вдъхновение! Трябваше да премахна лъжовните си очи.Когато прободох едното, болката изгони разума ми от тялото....Когато се опомних бягах в непознати улици, под дъжда....

* * *

-Когато видях кървавите следи, съобщих в полицията. Разследването не продължило дълго, но аз така и пропуснах развоя.Трупът му не беие открит, но в утринта на трагедията годеникът ми бил заловен с незаконно притежаван пистолен.Не знам как ни е оиткрил и защо не уби мен, а него.Фактът, че годеникът ми е в следственият арест за убийството на любовника ми ме хвърли в дълбока депресия.Дълго време бях по психиатрични заведения.Когато дойдох на себе си разбрах, че следствието е прекалено. Годеникът ми се самоубил в ареста. Разбил главата си в стената....

* * *

Опознавах тревичките и забравях за нея....Ето, че дойде денят в който я нарисувах като дърво в тъмна охра.Не исках да си го призная, но я познах. Това ме върна назад във времето. Много преди да заживея като овчар във високопланинското село край което успях да създам първите си сполучливии творби.Скован бях от възхита и угризения пред дървото в тъмна охра когато в колибата ми влезе моят убиец.-Ооо! Здравей!-каза ми той и ме уби. * *

*

-Изсъхнало дърво в очакване на първия сняг....-жената треперяше пред картината която момчето бе открило.-В тъмна охра. Светложълтеникави отблясъци и клони като ножици които бранят стеблото от нещо което се опитва да го докосне....Не ти ли харесва подаръка ми....мамо!Жената се разрида.-Ти дори не знаеше от кой от двамата съм, а ме роди и забрави по домовете за проблемни деца.Жената се разрида още по-силно.Само, че от проблемното дене излезе мъж!-момчето извади текила от хладилника и налля в две чаши.-Салюте!Отпи от чашата и се загледа в картината.-А това е наследство от бащите ми....Жената не го слушаше. През сълзи гледаше картината.Усмихваше ке скритият между клоните-ножици художник.Обърна очи от картината към младежа с плахата надежда за закрила. Сарказмът в усмивката която я посрещна беше още по-силен...-Ооо! Здравей, мамо!

Когато я взехме беше три килограма и осемстотин грама, дори изключена се самоактивираше нощем. Плачеше и дъщеря ми или аз трябваше да й сменяме пелените и да я люшкаме. Огладнееше ли, малката само трябваше да я притисне в гърдите си и да се държи все едно, че я кърми и куклата спираше да плаче. След месеци пълзеше от ъгъл до ъгъл из стаята. Опитваше се да се изправи на крака, издавайки нечленоразделни звуци. Падаше или се хилеше или се разплакваше. По мимиките й се разбираше, че има предпочитания към една или друга бебешка каша, към един или друг човек. Обичаше да я люлея и да заспива в ръцете ми. Дишаше и имаше пулс.Напишкваше се като всяко дете и растеше като всяко нормално дете.Беше прототип от моята фабрика за кукли.Очаквах препятствия от институтите и обществеността, до вземане на разрешения за масовото им производство, но менажерите ми, служителите ми от връзки с обществеността и партньорите ми от рекламата, явно си свършиха добре работата. С нетърпение се очакваше да се открие продажбата на куклите.Имаше обаче технически проблеми. Куклите растяха прекалено бързо. Достигаха за месеци възрастта отговаряща на три години. На която трябваше да бъдат дезактивирани. Преценили го бяхме съвместно с екип от психолози, социолози и педагози. Налагаше се, за да не задълбочи привързаността на детето към себе си. Освен това още научно не бяхме подготвени да създадем изкуствени личности, за да си позволим и производството на кукла достигаща възрастта на която характера има по-дълбоки прояви. Бяхме предвидили куклата достигне ли три да заспи и повече да не се събуди. Не умираше като истинско дете, не изгниваше плътта, а имитацията на живата плът изчезваше. Кожата губеше пластичност, втвърдяваше се, ставаше гладка и хладна, заприличваше на обикновена, най-евтина пластмасова кукла. Лицето губеше израз, очите блясък, миглите ставаха обикновени найлонови нишки. Ароматът от косите изчезваше и личеше, че са изкуствени. Куклата оставаше като кукла. При това по-красива от всички останали правени до този момент, но показваше на детето, че всичко е било игра, че никога тя не е било живо същество или истински приятел, но е открила какво значат те.Щяха да са полезни във възпитанието на бъдещите родители у подрастващите.Идеята ме водеше, и в последните месеци живях в проекта. Забравих, че аз самият съм самотен баща и имам истинска дъщеря, а не кукла.Забавянето натовари допълнително бюджета. Имаше опасност проекта да пропадне, но не можех да пусна на пазара кукли които само след месец и половина стават на три, на другият ден се превръщат в съвсем обикновени кукли, а са стрували половингодишен среден доход. Ангажирах момичета да гледат малката ми кукла. Плащах им добре, заслужаваха го, но ми се стори, че дъщеря ми расте твърде бързо. Като сгрешените кукли.-Нямам друга жена в живота си, мило…-рекох й една вечер, стиснал дланите й в своите-Само ти си ми и ти понасяш с мен тежкият момент. Ако нещата не тръгнат, вече с теб няма да сме богати. Бедни ще сме. Много бедни. Но успея ли, а туй е много вероятно, с твоя подкрепа съм го постигнал и всичко ще имаш от мен.-Искам първата кукла!Засмях се и я целунах.-Тя е твоя. Предварително беше замислено. Усмихна се и ме прегърна.-Чакам я с нетърпение, тате…Изпитах объркано усещане, че това някога съм го преживявал. Само след минути се досетих. Така ме прегърна майка й някога, когато чакахме нея.„Чакам я, чакам я с нетърпение…тате!”-завърши с шеговитото обръщение, защото не можеше да си представи, че ще бъда баща, тъй като аз самият съм бил все още дете.Задавих се от болка. Изживявах го отново. А след болката ме изпълни нечовешко озарение и сила. Организирах се по-добре от всякога, а чувството ми зарази и останалите в екипа. Всички давахме всичко от себе си и очаквахме децата си.И ето прототипът беше в къщи. Снимах дъщеря си в рекламен клип с мото: „Най-младата майка!”Седмица преди куклата ни да отпразнува първият си рожден ден, първата серия нейни сестри излезе на пазара и не достигна. Наричаха ги: „най-невинният член от семейството”, „какво е да имате млади внуче”, „любовта която сте нямали като дете”, „милата електроника”и още, и още, и още….Момчетата от рекламата добре си бяха свършили работата и бързо излизах от дефицита. Втората серия беше не по-малко успешна. Преди третата имаше саботаж срещу завода. Млад фанатик поставил седем взривни механизма, едва не разруши всичко, но имахме късмет, че не знае слабите места на сградата. Пораженията ни забавиха за месеци. По-опасен взрив предизвика в общественото мнение с призива, че това са рожби на разума и на дявола, щом не са сътворени от Господа, по негов образ и подобие. Чудовища са! Гавра с естеството и природата. С промисъла. Наложи се лично да се срещам с него и да му обяснявам технически параметри и задачи. Отношенията ни бяха следени зорко от медиите и когато убедих момчето, че не сме имали намерение, нито сме създали нов Франкенщайн, а една играчка, загубите от действията му се превърнаха в ползи.Говорихме с часове. Между философските му и религиозни възгледи разказваше много отегчителни подробности от ежедневието си.Превърнах му се в изповедник на който казваше всичко, но не бих успял нито да го изтърпя нито да го спечеля, ако не виждаха очите ми как малката и още по-малката, растат.Изпълваха ме с вдъхновение. Чувствах се и родител на две деца и млад баща и дядо. Понякога в прилив на възторг и като дядо на цялото човечество, но преди да е помрачила разума ми мегаломанията, намирах достатъчно чувство за хумор да се надсмея над себе си. Съвсем обикновен човек си бях, само много щастлив с двете си щерки. Едната плод на любовта ми, другата плод на труда ми.И имаше мъдрост и хармония, че рожбата на труда ми, става рожба на рожбата на любовта ми. И расте и се развива като нейна.Разказвах тези неща на младежа и той много неща ми разказваше, а бях много, много щастлив.Най-малката вече произнасяше много думи, имаше си много измислени свои, опитваше се да върже сложни изречения, обикновено ни разсмиваше. Докато дойде вечерта в която с равният глас на оператора, изрече сухите изречения програмирани в паметта й:-Срокът на моята годност изтича утре на двадесет и шести нула шести….в нула четири часа и петнадесет минути. Благодарим ви, че използвахте нашите услуги, ако желаете да продължите, поръчайте си следваща кукла на…..В нула четири часа и петнадесет минути ще бъда дезактивирана.”Малката стоя цяла нощ до леглото й. Не можах да мигна и аз.Видях как лицето на куклата стана пластмаса. Тялото й се скова не като мъртво, а като неживяло. Косите й придобиха изкуствен блясък. Очите й стъклено отразиха светлината…Очаквах дъщеря ми да се разплаче, но вместо това с ужас забелязах и върху нейното лице мъртвата гримаса на куклата.Прегърнах я. Прегърна ме, а после без емоция в гласа изрече:-Тати, нали ще ми донесеш нова.-Да.-без емоция в гласа я излъгах.Между излишните неща които младежът ми разказа, описа и подготовката на взривните механизми. Направих ги за няколко часа и на другата нощ ги поставих.За разлика от него, аз знаех къде.

Обичам този шантав разказ. Не знам колко пъти съм го чела...