(на всички онези които се искат, а в тази нощ не могат да са заедно)

Точно в нула часа реката спря да ромоли, чуваше се вятъра разкъсващ риза в клоните, гласовете на горските животинки ми приличаха на непознати, а ежедневно са ме обгръщали без да мога да дочуя, тъй като ромоленето ги е заглушавало, много други звуци, обгръщали ме и недочути, напълно непознати, сега дочувах и се опитвах да опозная.

Надникнах навън - реката я нямаше. От камъните не се носеше миризма на тиня, отразяваха лунната светлина и приличаха на лунни, тъй сухи бяха.

Къде изчезна реката?

Ти се засмя зад гърба ми.

Стресна ме. Блестяха голите ти рамене.

-Не ме ли очакваше? - попита закачливо.

-Очаквах те, но....

-Мислеше, че ще е по-различно?

Наистина. Имахме среща точно в нула, но среща на мисли. Бяхме далече един от друг. Животът го налагаше. Не можехме да срещнем тела в тази нощ, а се искахме. Липсваше ми, аз не теб, също.

Уговорихме си среща. Никакви телефони, скайп, кю, само мисли, без помощни средства и електронни посредници. Ти насочваш твоите към мен, аз моите към теб. Това и правех, мислех си за теб, унасях се, цъфтеше потта ми, усмихваха се цветята като теб и тогава реката, спря.

И ти се яви.

-Къде е реката? - попитах.

-Облякла съм я.

Дрехата ти беше синя и лъхаше прохладна отмала от нея. Приятна и изкусителна в зноя. Без съмнение беше реката.

Полепнала плътно по формите ти.

-Искам да се любим. - прошепнах ти.

-Не мога да я съблека, ще трябва да се гмурнеш в нея за да ме имаш. Няма да се удавиш.....

Скочих и водата ме погълна. Прегърнахме се в нея. Дишахме я. Сякаш летяхме, докато се любим.

Беше прекрасно.

Изплувах сам на единият бряг, видях сянката ти на другият преди да изчезне сред дърветата.

И отново ромолеше между нас времето, но вече знаем, че можем да го излъжем.

Обичам този шантав разказ. Не знам колко пъти съм го чела...

И аз. Слабост ми е. Той е малко по-стар от другите. Писан е в 1998 г. В един период за който не искам да говоря. Но ще кажа. Не знам споменавал ли съм, че изобщо не доближавам до устни какъвто и да е било алкохол. Независимо каква минимална концентрация на алкохол има в напитката. Имам си причини

Слава - Богу, надмогнах отдавна порочната зависимост, но този разказ писах в психодиспансер, където бях уж по свое желание за да лекувам алкохолизъм. Нищо не излекувах тогава, не знам лекува ли се, но си възвърнах формата, написах още много разкази, там, сред доста психично болни. Това всъщност си беше спасително за мен в онзи момент, защото бях спрял и да пиша, а това ме убиваше по - сигурно от алкохола.

По-късно, когато му дойде времето, просто си спрях. Без лекари, без помощ на психолози и така нататък. Просто една сутрин станах и като хиляди други си казах, че няма да пия повече, но тази сутрин се различаваше от всички други по това, че наистина изпълних това което съм си рекъл. Минаха години от нея.

Не ми липсва "питието на забавата", щом компанията около мен е качила градус, качил съм го и аз, без да съм го погълнал. Даже си ме боли глава на другият ден. Изглежда съм свръхсетивен и черпя от емоцията на другият.

Но това вече е оф-лайн, говорих за разказа.

Няма как да не ми е скъп и се радвам, много се радвам, че ти харесва

Великолепно.. Нека това бъде топъл поздрав за теб..

http://www.youtube.com/watch?v=0Y1nVHFAGSs...ted&search=

Много успехи пожелавам! В здраве и добротолюбие все напред и нагоре!

Великолепно.. Нека това бъде топъл поздрав за теб..

http://www.youtube.com/watch?v=0Y1nVHFAGSs...ted&search=

Много успехи пожелавам! В здраве и добротолюбие все напред и нагоре!

Благодаря ти. Благодаря

Харесва ми...

А някой трябва да седне и да напише твоят живот.

След всичко, което знам...Но как се обединяват стотиците разкази...

Само искам никога да не спираш да пишеш, независимо през какво преминаваш...и винаги ще имаш моята подкрепа!

-Ти не трябваше да се родиш!-когато чух до болка познатите ми думи скован

от леден ужас сякаш се събудих в кошмар.

Но това не беше възможно! Той бе мъртъв! След като толкова пъти се бе

опитал да умъртви бе загинал.

-Предполагам, че наистина си ти и си излезнал от гроба, а не някой

шегаджия. Чакам те, удоволствието ще бъде изцяло мое...

Първо се беше опитал да ме удуши с възглавница. Още помня звънеца който

спаси живота ми. Броях овце за да не се уплаша и да не заболи повече.

"Сто тридесет?Сто тридесет и пет?Сто четиридесет и пет.."

Виех се над зелена ливада, а върху ни се спущаше безвезден мрак. Пастира

изсвири с рога си. Глас на рог, всъщност на камбана. Нашият звънец имаше

камбанен глас.

Слънцето изгряваше изгаряйки гласните ми струни и гладните ми за въздух

бели дробове.

"Мама! Но тя трябваше да е на работа!"

-Каква изненада! Скъпа, смяната не ти ли бе до шест?

-Някакъв идиот пъхнал котка в елтаблото и стана авария-засмя се и тъжно,

и весело мама.-Горкото животинче, но имах нужда от малко почивка пък и се

притеснявам за Дуди. Как е той?

Мразех нейното "Дуди"

-Няма вече температура.-отвърна й най-хладнокръвно-Преди малко се опита

да поспи, но е добре. Нали тигре?

Е, не можех да кажа:

"Тати, се опита да ме удуши!"

Не бях и съвсем сигурен. Докато карах грип сънувах какви ли не кошмари и

все се будих с вик. Май наистина се опитвах да заспя и сънувах.

"Ти не трябваше да се родиш! Ти не трябваше да се родиш!"

Само, че вече не бях на шест, а на двадесет и шест и преди три години не

аз, а той загина при катастрофа.

Бях забравил тези думи, но ето, че отново всичко започваше отначало.

-И защо ми казваш това?-озъбих се в слушалката.

-Защото сложих шест патрона в револвера и ще те убия точно шест пъти.

-Ай стига, бе?-с глас на пиратски видеопреводач се изхилих в слушалката.

-Ще те убия!-даваше се от гняв.

-Уважавам те за природната ти чистота. Възхищавам ти се. Невинен си като

стадо бизони. Като?

-Не се бъзикай, ще те убия!

-Но, аз трябва да ти кажа?

-Нищо няма да ми казваш, ще те убия!

Това наистина е чистота и невиност. Много повече са бащите които много

повече от него не желаят живота на синовете си, но никога не биха си го

признали. Той задушава с възглавница, те с грижи. Чист, но иначе си е

копеле и ме ядосваше, но този път щях да го ядосам и аз.

-Защо трябва на мен да казваш, че не е трябвало да се родя? Мисля, че

тогава съм имал най-малко право на глас.

"Да, маниак такъв! Не се боя от теб! Никак не се боя изобщо когато се

боя! Наслаждавам се. Възбуждам се. Изследвам предела на възможностите си

където нещата от съществуващият свят са най-ярки, страданието най-реално,

насладите най-несъществени пред лицето на Висшата Себична Самоналада, че

живееш на границата където нещата от съществуващият свят са най-ярки,

пронизани от единственият слънчев лъч на жизнената ти сила!"

-Не разбираш ли, че ме обожествяваш, маниако!-изкрещях в слушалката-

Толкова колкото ме мразиш може да се намрази само един кумир. И докато се

опитваш да ме убиеш сам ставаш моя жертва, отдавайки с най-съкровената си

омраза своята свобода в името на моята кръв?Ти разбира се си луд и не

губиш много защото свобода има лудостта ти, а не ти?

-Ти си луд!-кресна зомбито-Не разбра ли, че съм заредил револвера.

-А ти, не разбра ли, че не ме е страх да живея и не ме е страх да умра в

името на нещо което няма име?

-Чакай?чакай?"В името на нещо което няма име?" Ти да не се дрогираш?

-Не просто говоря по телефона. Някои наричат името "първороден грях", а

аз мисля, че точно първото име е първородният грях.

Беше започнало да ми става забавно. Да си играеш на думи и поезия със

своя баща и своя убиец пред самия праг на дълбокия мрак е очарователно?

Вторият път се опита да ме отрови. Точно преди заминаването ми на летен

лагер. Надявал се е да умра далеч от дома. Съдебната експертиза да

включва: "нятравяне с развалена храна" и отговорност да поеме някой

възпитател или готвачка. Само, че не стана. Същият ден тайно бях пушил. С

истински Сизифови усилия дотътрих тялото си до шестия етаж на който

тогава живяхме. Изхвърлих част от сърмите които ми беше приготвил и се

засилих към банята. Повръщах цяла нощ. На другата сутрин мама занесе

сърмите в ХЕИ и се оказа, че каймата е с изтекъл срок на годност. Уплаших

се. Тогава и аз като баща си четях само Агата Кристи и отгатнах замисъла

му за идеално престъпление. Не, че беше толкова идеално, но нито аз на

тринадесет, нито пък той при вродената си посредственост можехме да

забележим слабостите.

Уплашен бях, но пак не можех да споделя с мама, защото трябваше да

призная и за цигарите, а мама никак нямаше да е доволна от това което

прави "нейният Дуди?"

-Чудна работа-засмях се-обичам котките, но мразя цигарите. Все ми се

драйфа като видя цигари и сърми.

-Ще ти дам едни цигари и сърми, грешка на природата, такава!

"Грешка на природата! Да, разбира се! Умивам си ръцете в мътният дъжд от

случайности. Не съм виновен за нищо, защото е виновен случайно завалелия

дъжд, един студент продал записките си по философия и купил бутилка

водка, а после заради дъжда останал в кратирата на своя колежка която

ужасно си падала по любовна лирика, водка и колеги които си продават

записките по философия"

От онази нощ мама е повярвала в Бог и е обикнала дъжда?

Само, че дъжда си е дъжд. Спермата: сперма!

"Грешка на природата!" Често го казваше баща ми. Мърмореше ми, че онова

било приключение и не е трябвало да продължи така.

Ако вчерашният ден е един излял се дъжд който не си успял да събереш в

шепи, настоящият ден е кал. Много кал в която той живееше и не разбираше.

Казваше, че мрази дъжда. Продължаваше обаче да обича водката. Тогава го

скъсали с философията и бил принуден да прекъсне и да не продължи.

Мама заради бременността си спряла с водката и лекциите, но все пак

завършила.

От тогава обича дъжда, а на водката е само благодарна.

Аз пък си обичам и водката и дъжда. Повече от тях обичам философията.

Обичам я от деня в който видях стадото под спускащият се мрак и долових

ироночната нотка в пастирския рог...

Не стана от мен философ. Може би щеше да излезе от мен очилато хамстерче

в класна стая с лумбаго и тежък диоптър или дори неуспял поет със

схоластично мислене и хроничен дилириум, ала нямах нормален живот като

дете. Каква значи: "ако имах нормален живот като дете?"

Ако не събереш дъжда си в шепи, ще събираш кал!

Трябваше да избягам от къщи!

Вечерта баща ми пиян ме бе гонил из апартамента с нож. На сутринта

подадох документите си в средно военно училище.

Уверих се скоро, че там не обичат философите.

Виждах някаква особена символика във факта, че замених философската тога

с униформа.

Дори желаех като повечето хлапаци да влеза с още няколкостотин овци в бой

по команда на пастирския рог.

Мразех обаче да лъскам калта от кубинките си, защото тя ми напомняше за

разпиляното снощи. Ненужното снощи. Обичам ненужните неща защото съм

сантиментален. Това ме дърпаше назад. В последните редици на строя овци-

вълча порода.

Заплашваше ме военен съд.

Заплашваха ме лудници.

Оцелях и заживях като роден в униформа. Вече дори мога да философствам

пред войниците в ротата. Стига да са с излъскани кубинки.

-Какво се размълча, грешко!-надменен просташки глас.

-Спрямо коя правота съм грешка, грешнико след като само когато избягах от

теб бях свободен.

-Избяга защото си страхливец!

-Не бях подготвен, но сега ще те чакам! Ти имаш шест патрона в револвера,

аз осем в пистолета. Да опитаме...

"Да опитаме както навремето, помниш нали"

И двамата обичахме и водката и моторите. Той ме мразеше, а аз обичах да

съм близодо предела на възможности където нещата от живота са най-ярки?И

двамата обичахме предизвикателствата, а мотоциклетите, преминаващите

влакове и грешките на природата които свободният ни избор дава воля да

поправим са си предизвикателства.

"Да опитаме! Ти имаш "Иж-спорт", аз имам "Сузуки". Двеста и петдесет

кубика срещу седемстотин и петдесет. Ако ти стиска, можем да опитаме.

Стоим на сто метра от бариерата. Видим ли тя да се спуща и влака да се

задава:форсираме!"-така му казах тогава.

"Да те видя, грешко!"-озъби се той.

Беше си роден войник учил философия. Аз обаче бях роден философ учил за

войник.

Когато изплува силуета на влака и двамата запалихме мотоциклетите той

форсира, а аз не...

За сетен път сгреши с мене.

Преди да тръгне се разкри като най-гротескната картина пред очите ми.

Изкривил устни в злобна гримаса оголил прогнилите си зъби ме гледаше с

ярост и саркастична насмешка. Под омазнената оредяла коса синееше череп

по който личаха белези от пиянски свади. Изглеждаше като част от пеизажа

с напуканите от горещината тикви ширнали се от двете страни на прашният

път върху който ръмжаха мотоциклетите ни. Озъбено върху машина будещо

отвращение, но и съчувствие странно чудовище произлезло от тленните

останки на човек отдавна изгубил душата си.

"Грешка! Грешка си ти! Хъ-хъ-хъ-хъ! Да те видя грешко! Хъ-хъ-хъ-хъ...-

глухият му смях беше по-ужасяващ и от гневните му крясъци. Бих го

съжалил, ако не се смееше с онзи страшен и тъй омразен ми негов смях.

Едва тогава, пред линията, когато вече виждах задаващият се в далечината

влак си спомних, че и тогава когато си опита да ме удуши се смееше така.

Ужасяващо и противно. Нечовешки!

"Хъ-хъ-ха-хъ"

"Двеста и петдесет, срещу седемстотин и петдесет кубика! Твоето ?Иже?,

срещу моето "Сузуки", играч!"

"Ако ще да си на "Конкорд", пак си грешка!"

Разбира се вонеше на бъчва, но не това го правеше куражлия. Просто си

имаше воински дух и малко мозък.

Когато тръгна, а аз не, ми дожаля. За секунди.

Дълго търсиха главата му из купетата, но бе намерена на петдесет метра от

другата страна на линията. По средата на царевичните насаждения. Била се

забила като на кол в едно стебло и от очната ябълка стърчала кървава

махалка. Успях да видя тялото му. Калникът го бе продупчил през врата и

излизаше от гърдите.

Това не беше моят баща и демоничният ми преследвач, а купчина месо и

карантия.

Секунди преди това ми се стори, че чувам звънеца който ме спаси да

изкривява звука си във влакова орална любов

Мислех си, че е края. Незабравимото падане на възглавницата и първата

истинска глътка въздух!

"Да те видя грешко!"

"Сега вече наистина сгреши!"-отвърнах му аз, а пастирския рог на експреса

заглуши думите му.

Седмици след това ми се стори, че отново го видях. Един огромен камион

едва не ме отнесе от пътя. От прозореца му надникна той и ми се закани с

юмрук. Същата спластена коса и злобна гримаса откриваща проядени зъби.

Разбира се, беше игра на натовареното ми въображение.

Често след това го сънувах. Ходеше сред тикви и царевици и ги събираше в

разкъсан чувал. От чувала капеше кръв. После преминаваше покрай мен с

озъбен огромен камион. Кънтеше противният му смях, след туй чувах

свирката на експреса, а тя сепревръщаше в звънене на будилник.

Той се беше върнал за да отмъсти.

-Много неща научих под възглавницата. Нямаме сили да се борим за глътка

въздух, но имаме право да победим. Често дори с подлост. Калта от

кубинките и спермата от утробата на тази която обичаме се мие по-трудно и

от невинно пролятата кръв?

Водката се разтваря и в дъждовна вода, но е по-вкусна, ако я разредиш със

сълзи по пропиляното. И още нещо: Когато влакът те блъсна мама много

плака. Тя наистина те е обикнала в онази дъждовна нощ. Ти не разбираш, но

тогава си направил най-истинското нещо в живота си. Една мъничка искричка

запалва плевня, а хиляди факли не могат да причинят пожар паднат ли в

локва. Майка е била плевнята и от твоята малка искричка е избухнал пожара

който съм аз. Нима си мислеше, че можеш да го потушиш с една възглавница!

Рано е още за дълбокия му покой! Защото котката пресече пътя ти. Сигурен

съм, че е била черна. Ама много, много черна!

-Абе ти наистина ли си луд!-пак беше пиян. Не можех да понасям този глас-

Луд ли си!

-Ами войниците от ротата ме наричат "лудия", но това е защото не могат да

разберат, че войнишката униформа струва повече от философската тога. Най-

малко поради това, че във войнишка униформа се умира по-лесно, па дори и

да не е по-леко. И се възкръсва по-лесно. За пришиването на фолософска

тога трябва нова кройка.

-Наистина си луд! Вече те мразя повече.

-Защото не разбираш!

-Наистина не те разбирам. Какви безсмислици ми говориш?

-Каквито безжалостния свят е сложил с маската на родния ти баща. Кажи ми

честно. Да си се опитвал да ме прегазиш с един тир?

-Щеше да е под достойнството ми, но щях да те прегазя, ако съм имал

възможност.

-Все тъй чист и искрен като стадо бизони.

-Ти си бизон!-ядоса се и така се задави, че не успя да повтори, че ще ме

убие, но пролича какво искаше да ми каже.

-Как мислиш котката черна ли беше?

-Каква котка!

-Онази в алтаблото която причини аварията.

-Черна беше!-изкрещя истерично със съвсем непознат ми фалцет.

-Влаковете към ада имат ли разписание?-беше мой ред да го мъча след като

толкова години ме бе измъчвал.

-Откъде да знам.

-Тогава как може да си сигурен в цвета на котката?

-Ще те убия, мерзавецо!-наистина ме мразеше.

-Разбрахме се. Ти имаш шест, аз осем. Често сънувам напуканите от

горещината тикви и теб сред тях. Косата ти е все тъй почти до раменете,

оредяла, мазна, под нея наранения череп. Овехтялото ти кожено яке е

цялото с пърхут. Изглеждаш жалък, а си звяр...

-Що не си пишеш стихове по задника?

-Изсвирва рога. Свирката на влака към ада. Влака който може и да има, а

може и да няма разписание, но все е щял да мине през спирката на която си

го чакал. Защото си чакал точно влак за ада. Може би от онази дъждовна

нощ с бутилка водка. Може би и още по-рано?Много по-рано от онази кална и

красива нощ в която един млад психопат си спомнил в дъжда за момичето с

призрачно бледа кожа, огромни сини очи със сюреалистичен израз в еротичен

отблясък и устни които сякаш се разтварят в шепота си и чашата водка

когато отпият от нея. Купил бутилка водка и плахо почукал на вратата, а

тя била радостно изненадана и по-красива от всякога. Пили и си говорили

за туй и онуй, после мълчали, и пак си говорили, и пак мълчали, докато тя

му препоръчала да си вземе един горещ душ за да не настине. Когато

излезнал от банята, тя го чакала в креслото гола покрила своя извор на

сладостните трепети единствено с бутилката водка. Огромните й сини очи

със сюреалистичен израз и еротичен отблясък сякаш му казвали: "Вземи си

това което желаеш!". Нямало как да не посегне първо към бутилката. Все

пак, това не променя качеството на нощта която била прекрасна и от която

изхожда такова прекрасно нещо като дългото страдание и чистото желание за

убийство. Само, че и това е поетична интерпретация на твое преживяване.

Сигурно пак би ми казал да си пиша лириката върху?да.

-Що наистина не го направиш!

-Бих те попитал много неща с един по-подходящ тон и език.

-Кво имаш ти да ме питаш?

-За едно момче което е мразило униформите, но в мирно време е било

принудено да живее във война и дезиртирало като станало войник. После не

съжалявало, но преди това много, много тъгувало. Искам да те питам какво

според теб е Горда тъга?

-Няма да те спаси поезията!

-От нея. Да разбира се, че няма да ме спаси поезията от гордата тъга?

Давеше се от яд. В този миг се давех от яд и аз и ако беше пред мен

нямаше да използвам пистолета, а щях да го удуша с ръцете си. Само, че

бях научен да се владея. Да се владееш е начин да тъгуваш гордо. В тази

нощ беше мой. Преди да съм го застрелял, щях да го застрелям с думите си.

Така се убиват демони които излизат от земята.

-Бих те попитал и за самоотвращението. Откъде започва? От мига в който

вземеш бутилката с водка и под нея се открие извора на сладострастните

трепети? Или по-късно? Когато разбереш, че е бил скрит само с една

бутилка водка и е трябвало първо да отпиеш от нея защото си нямал иначе

кураж?

-Ти нямаш кураж, затова избяга!

-Може би, може би, може би. Кой знае? Сантименталността ме връща, често

назад. Искам да те попитам не си ли поне малко сантиментален? И понякога

сантименталността не е ли по-добрия съветник на разума от куража?

-Защо ли изобщо приказвам с теб.

-Приемам отговора ти като: "Сантиментален съм и затова още разговарям с

теб, не че съм сигурен, че тя е по-добър съветник от куража, но ти имаш

осем патрона в пълнителя, а аз шест в барабана!"

-Ако ще и "Калашник" да имаш пак ще те застрелям, грешник!

-Това е достоен отговор. А замислял ли си се, че не винаги шанса ни е

изцяло подчинен на волята? О да, разбира се. Няма човек който да не се е

замислял. Но все пак за процентите шансове които имаме чрез волята срещу

процентите шансове които имаме без волята си, замислял ли си се? Толкова

ли си сигурен, че имаш сили да се справиш с една грешка на природата, ако

все пак природата и е дала по-голям шанс за съществуване и тя те е

надживяла въпреки всичките ти критики към нея и твърдата увереност, че ти

имаш права, а тя не?

-Бил си и интелектуалец!

-Не ми личи много. Не бих продал записките си по философия въпреки, че и

аз обичам водката, но пък съм сигурен, че патлаците и мотоциклетите

обичаме еднакво.

-Мразя мотоциклети и оръжия!

-А тази ръжда в теб, с шестте патрона да не ти е подарък от баба?

-Мразя оръжията, но си го заслужаваш!

-Как изглежда звяра в нас? Сигурно знаеш как, след като мразиш оръжията,

но подчинен на волята му се докосваш до едно с надеждата да убиеш!

-Знаеш ли как! Знаеш ли! Искаш ли да научиш! Прилича на едно нещастно

недоносче което мразя! На него прилича звяра!

-А самоубиеца в нас, как изглежда?

-Да не съм на интервю?

-Просто питам. Ти имаш шест патрона, аз имам осем! Какви мислиш са

шансовете ти след като мразиш оръжията, а аз съм безпогрешен стрелец и

дори имам награда. Освен това автоматичният пистолет има по-голяма

скорострелност. Е, може да засече, но не и моя. Поне в тази вечер няма,

защото на всичкото отгоре не си и късметлия.

Пак се давеше от гняв. Чух го да надига бутилката.

-Ще ти кажа как изглежда самоубиеца в нас.-рекох му-Той е огледалният

образ на звяра в нас. Ако трябва да отгатнеш кой е самоубиеца и кой звяра

можеш да разчиташ само на късмета си. Никога си нямал. Твоят звяр те е

разкъсал.

-Що не?-пак надигна бутилката.

-Да. Разбрах те. Да си пиша лириката върху задника. Трудно се разговаря с

теб. Бих те попитал и за убийствената красота. Какво е тя? Как една

толкова красива нощ като онази може да е спирката на която някога ще

пристигне твоя към ада? Бих те попитал и за лъжовността на страстите. Как

може да ги утоляваш, а те да са още по-жадни? Как може да ги утолиш без

сам да умреш от жажда? Как може да ги познаеш без да престанеш да

познаваш себе си? Как може да се носиш по течението им без да претърпиш

катострофа? Бих те попитал и за преследването на печалния образ. Защо се

превръща във фиксиея убийството на един печален образ? Защо?

-Голямо си "защо" Ще те?

-Да, може би ще ме убиеш, но твоите въпроси няма да престанат дори аз да

престана да задавам своите.

-Нямам въпроси!

-Похвала пред строя и пет минути домашно мислене, редник. Да нямаш

въпроси е велик похват за съществуване. Чудно ми е защо оцеляват и тези

които имат въпроси и понякога по-дълго от тези които нямат... Май и това

беше въпрос. Ще започваме ли играта? Ти имаш шест, аз имам осем.

-Стига с тези шест и осем.-долавяше се колебанието му, но продължаваше да

ме мрази.

-Битието е смазващо, нали! Като възглавница върху детски дробове! Ала

невидимото е преизпълнено с ирония спрямо него. Не разбираме много неща

които ни изглеждат до смазване познати. Нямаме сила да извършим много от

това което звяра ни повелява. Дори преизпълнени с демоничност сме

безсилни. Дори да го съзнаваме пак сме демонични. Следват много въпроси и

отново омраза?-не ми достигаше въздух. Исках да говоря още. Словото ми се

изливаше само. Демонът може би се движеше по стълбите. Усмихваше с гнусно

над мобилния си телефон и се наслаждаваше на невинността ми. Тази която

щеше да захапе с проядените си зъби. Същата невинност която сега когато

мислеше, че е някъде далече от някакъв друг край на телефонната мрежа

имаше кураж да говори и да го залива с въпросите си. Стори ми се, че

чувам стъпките му. Пистолетът беше в другата стая. Трябваше да стана и да

го взема. Съвсем не съобразих, че обаждането може да е от мобилен телефон

и демона да е пред самата ми врата. Не успях да направя и най-малко

движение. Боях се с движението си да не накарам свръхестественият ми

противник да предприеме също действие. Беше като в детски кошмар като във

всичките години в които ме беше страх да призная, че баща ми иска да ме

убие. В този миг съзнах, че бях останал на шест. Въпреки униформата,

пистолета и мотоциклета си продължавах да се боя като малко дете и може

би затова питах беззкрайно като малко дете мъртвия си родител.

"Стегни се! Не знаеш що за изчадие е за да се върне от гроба и дали ще му

попречиш с твоите куршуми, но все пак пистолета е шанс! Трябва да го

вземеш!"

Пред вратата се хлопна. Болезнени тръпки сковаха тялото ми. Дробовете ми

се изпълниха с болката от задушаването и страха ме накара пак да видя

овците и да започна да ги броя. Пистолетът нямаше да ми помогне. Щях да

стрелям, да стрелям, да стрелям в него, а той да ми се хили: "Хъ-хъ-хъ-

хъ" и бавно да върви към мен докато накрая нахлупи възглавницата върху

главата ми. Бях постъпил лекомислено и за пръв път се бях надценил.

Припомних си, че го видях. Видях го от прозореца да върви приведен към

входа на блока. Приличаше на клошар и държеше нещо което би могло да е

мобифон към лицето си, а клошарите не ходят с мобифони. Същата спластена

коса, но още по-рядка. Сигурно под нея ще се открие и разяден череп.

Разума ми крещеше, че трябва да опитам да взема пистолета, ала страха ме

възпираше.

"С пистолет или без пистолет няма да се справя с едно възкръснало

демонично създание, но каквото и да стане няма да му покажа, че се боя."

Свих устни. Сигурен съм, че направих същата гримаса на безкрайна ярост

каквато често виждах върху неговото лице.

-Какво стана "защотко"

Забавно му беше, но нямаше да е задълго. Искаше да ме уплаши, но аз

изобщо не се страхувам когато ме е страх. Той ме научи да се наслаждавам

на чувството.

-Знаеш ли какъв е рога на пастира?

-Китарата на Джими Хендрикс, е! ?не му беше много в стила, но хитро го

каза преди отново да се разгневи-Скоро ще разбереш какъв, е! Аз шест, ти

осем!

-А има ли разписание влака към ада? Откъде знаеш, че аз ще чуя рога на

пастиря?

-Незнам. Ще разберем и двамата кой ще хване влака.

-Все пак откъде знаеш какъв е цвета на котката която ръката на съдбата

постави в таблото?

-Моята! Моята ръка постави горкото животинче в таблото за да създаде

паника и да те пипнат с жена ми в канцеларийката ти!

-Чакай! Чакай?Кога е станало това? Прощавайте, кой номер търсите. Имате

грешка!

1998

Харесва ми...

А някой трябва да седне и да напише твоят живот.

След всичко, което знам...Но как се обединяват стотиците разкази...

Само искам никога да не спираш да пишеш, независимо през какво преминаваш...и винаги ще имаш моята подкрепа!

Не вярвам, че съм способен да спра да пиша и да остана жив в истинският смисъл на думата.

Няма Няма да спра..... Няма....

И ти благодаря....

)))

Редактирано 29 юли 200718 г. от cefules (преглед на промените)

cefules,след "Нощница от паяжина",логично беше да се появи и "Нощница от река".

Обаче почнах да се замислям колко нощници си скрил в скрина си Дали не се промъкваш нощем да свиваш нощници от простирите?

Нощницата си е силен фетиш

p.s. не се сърди-това е в кръга на майтапа.Разказът си е хубав

Редактирано 29 юли 200718 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Хмммм.

"Мария Магдалина в дънки....",а? Този разказ ще трябва да го прочета още поне два пъти за да мога да го анализирам.

На пръв поглед прилича на писан в състояние на делир (без да се обиждаш),но при втория прочит изникнаха и други работи.Ще трябва да го прочета още няколко пъти

За сега-ето една картина,с настроението,което ми остави разказът ти:

cefules,след "Нощница от паяжина",логично беше да се появи и "Нощница от река".

Обаче почнах да се замислям колко нощници си скрил в скрина си Дали не се промъкваш нощем да свиваш нощници от простирите?

Нощницата си е силен фетиш

p.s. не се сърди-това е в кръга на майтапа.Разказът си е хубав

Живея в гората Буквално. В една мелница малко над града. Няма нощници по просторите, но сутрин, понякога когато са ниско облаците, приличат на нощници закачени по клоните, които обичам да разкъсвам))

Благодаря ти.

Хмммм.

"Мария Магдалина в дънки....",а? Този разказ ще трябва да го прочета още поне два пъти за да мога да го анализирам.

На пръв поглед прилича на писан в състояние на делир (без да се обиждаш),но при втория прочит изникнаха и други работи.Ще трябва да го прочета още няколко пъти

За сега-ето една картина,с настроението,което ми остави разказът ти:

О-хоБлагодаря за картината.

Нали вече споделих къде е писан този разказ.

Определено не беше в състояние на делир, но състоянието ми не е било най-стабилното, но след всеки разказ се чувствах отново човек.

Като, че ли трябваше да ги излея за да се освободя от демона.

Все се надявам, че и на читателя действат така както и на този който ги е писал.

Злото е вън от подсъзнанието, то изглежда беззащитно, уловено в капана на сюжета, превърнато в история, дезактивирано като параноична мисъл

Благодаря ти.

Шегуваше ли се? Най-вероятно. Но тя не е от момичетата които се шегуват с мен. Очите й стават по-големи, когато говорим и приличат на лешници. Млъква неочаквано, изглежда като виновна, заприличва на голяма жена. Усещам, че пускам боя, но хубаво е, че съм мургав и не ми личи. И тя е с тъмна кожа и не й личи, ако си пуска боята. После се засмиваме. Преяждат ми се ядки. Ядки от лешници. Очите й приличат на лешници. И прозират други ядки под леката й лятна рокля, с непознат вкус които я правят да изглежда пораснала….

-Да поплуваме! – засмива се, смущението чезне.

Хвърля рокля, голотата й сега изглежда съвсем прилична. Тича към вира аз след нея. Скачам. Пак приличаме на деца. Пак я имам за своя втора братовчедка, макар да не е точно така. Тя е доведена дъщеря на вуйчо, малкият брат на баба.

Минават за роднински и прегръдките ни и целувките ни. Аз знам, че има и друго. Тя знае, че има и друго. Бих се смутил, ако знаех, че знае, че знам. Би се смутила, ако знаеше, че зная, че знае. Като пораснем какво ли ще е?

Подпра ли гръб на дъба, слага глава на коленете ми, галя е. Чувствам се на шестнадесет, на седемнадесет, че й по-голям. Прилича ми на островитянка на Тайти, ама аз не съм бунтовник от кораб, оставен на острова, нито пък Гоген. Ваканцията свършва. Няма да сме вечно в село, нито тя, нито аз. Сигурно ще ми пише, аз пък не обичам да пиша. Умирам от ревност като си представя колко момчета има в училището й. То е голямо, столично. Като се сещам какъв Вавилон е моето, а живея все пак в провинцията.

Какво я мисля? И без друго, официално сме братовчеди. Можем по-лесно да си позволим известна близост, но невъзможно по-голяма от тази.

Говори ми глупости. В един момент ми казва нещо странно. Приемам го даже за сексуален намек и се сковавам. Губя ум. Ние сме малки. Но тя мирише в този момент на голяма и обзелото ме усещане не се съобразява с това, че съзнавам, че сме малки. Не мога да гъкна. Не знам какво да кажа. Тя ме пита повторно:

-Искаш ли да се докоснеш до най-дълбоката ми тайна.

Може да става въпрос за друго.

-Да. – не казвам повече за да не разбере, че гласа ми треперя.

-Най-скришната?

-Да.

-С ръцете си да се докоснеш.

-Искам.

Прилича на театър. Играем ли или е твърде сериозно за да е игра.

-Да проникнеш там където се крие….където я крия.

-Искам.

Замълчава и отново прилича на малка. Иска ми се да помилвам косата й, но в този миг, за подобна ласка нямам кураж.

-Аз я зарових.

-Заровила си я?

-Да. Ще ти покажа мястото където трябва да дълбаеш.

Озарява ме слънце. Игра е. Не съм разочарован. За другото което очаквах не бях подготвен. Падна тежест от мен. Почувствах го. Дете съм още, тя може и да е голяма в детско тяло, но аз съм дете.

Хвана ме за ръка и ме поведе по пътеката, после кривнахме по една непозната за мен и следваща за която не подозирах, а се изкачваше по билото нагоре. Стигнахме до сенчесто място под една скала. Почвата беше влажна, заради разположението си, изглежда тук никога не изсъхваше.

-Ето тук. – посочи в страни от скалата – Тук е мястото. Тук зарових тайната си.

Засмях се, но тя изглеждаше сериозна. Дали не е луда? Има такива, гледал съм ги по филмите. Изглеждат нормални до един момент, а после. Има нещо вълшебно в нея, нещо нерационално, нещо налудничаво.

Веднъж ми разказа, че се е родила с растящи цветя по главата. Наредени били като венец, изтръгнала ги, за да бъде като останалите, а сега не й харесвало. Някой ден щяла да намери онзи който ще й изплете такъв венец, че сложи ли й го на главата, той ще замени изгубеният. Венецът щял да бъде не само от цветя, а от мисли и чувства.

Гледах я зяпнал. Мислех си, че ми разказва приказка, защото ако не беше приказка, означаваше, че е леко мръднала.

Тогава тя ми каза, че е нейна приказка, нейна фантазия, която като порасне ще напише. Странно момиче си беше по някога. Не знам защо, но ми се стори, че ако това красиво нещо което ми разказа е наистина нейна фантазия, тя не е с всичкия си. Като, че ли само на откачените е разрешено да живеят в своите красиви светове.

-Искаш ли още тайната ми?

Исках я. Всъщност вече не бях сигурен, но твърде далече бях стигнал. Откажех ли се, щеше да е преди края на състезанието. Голямо разочарование. Имаше и нещо екзотично и нещо езотерично и енигматично. Като Индиана Джоунс бях, пред дверите на езически храм, а тя пак миришеше на жена. И забелязах окосмяване в дъното на впитите й къси панталони. На кой ли пък на моята възраст една жена предлага да открие най-дълбоката си тайна, независимо от това какво има предвид. И толкова красива….

-Кажи ми, искаш ли я? – горчива нотка имаше вече в гласа й, като че ли всеки миг щеше да се разплаче.

-Искам я. – рекох, опитах се да се засмея после, не се получи – Но нямам с какво да копая.

-С ръце може, не е толкова дълбока най-дълбоката ми тайна, а и влажна е….Пръста е влажна. С друго, ако я копаеш, можеш и да я счупиш или нараниш….

Плашеше ме, но наведох се и започнах да дълбая земята. Някаква шега ще да е. Заплетоха се пръстите ми в корени, дръпнах ги, разкъсах ги. Продължих да дълбая. Обърнах глава назад. Видях я седнала на един камък, подпряла лакти в колене, брада в шепи и гледа замислено в мен. По-голяма изглеждаше. Сигурно от сянката която падаше под лицето й. Поощряваше ме с поглед да продължавам. Напипах нещо. Едва не изкрещях. Попово прасе. Намразих я за миг, ярост ме обзе. Преобърна ми сърцето, но няма да покажа, че съм хлапак, каквато и гадост да напипам в търсене на тайната й, ще я понеса. Няма да покажа колко ми е гадно. Няма. Важно е да стигна до тайната й, щом толкова иска с мен да я сподели. Стоножка. Хвърлих я инстинктивно и продължих. Пак не изпуснах звук от устата си. Стъкло разряза края на показалеца ми, обагрих с капки кръв пръстта. Свих устни, болеше, май раната не беше повърхностна. Пак погледнах към нея, вече приличаше на осемнадесет годишна и косата й беше фризирана. В други дрехи беше.

Какво става!

Аз също бях пораснал. В края на онова лято в което започнах да ровя в тайната й, не стигнах до никъде. Не си говорихме после, преди да се разделим се целунахме. Тя пусна даже език. Родителите ни не забелязаха, прошепна ми в ухото:

„Ти я докосна много по-дълбоко отколкото съзнаваш!”

Думите й ми подействаха много по-дълбоко отколкото съзнаваше. Имах си гадже в същата есен. Нищо особено, просто слушахме музика и излизахме заедно, така че всички да виждат, че сме гаджета. Мислих си, че няма да видя повече онази в която тайна бях започнал да дълбая. Не знам защо си мислех така и защо образа й чезнеше нощем когато исках да си го представя.

Следващата година сам исках да продължа да дълбая, а тя се разсмя. Каза ми, че не там трябва да дълбая за да открия тайната й. Призна ми, че й тя имала гадже. Нищо особено, просто слушали музика и излизали заедно, така че всички да виждат, че са гаджета. Мислела за мен. Вече й като плуваше голотата й не беше нормална. Пораснала беше, аз не. И не бяхме толкова близки. Твърде откровено се държеше, но това ме правеше само по-далечен. Исках да ме излъже, че там на онова място има заровена тайна, но тя не го направи.

На следващата година беше невъзможно да дълбая. Свлякла се беше земна маса. Паднали стебла.

-Тайната ми е завинаги затрупана. – усмихна се кокетно, вече беше жена.

-Нали трябваше другаде да дълбая? – опитах се да се държа като мъж.

-А ти защо ми повярва? За да съм я запазила като тайна, означава, че част от мен иска да е тайна.

-Ясно.

-Жена съм.

-Виждам.

-Жалко, ще остана пленница на желанието си да бъда тайна.

-Страхотно.

-Не бъди такъв саркастичен. Защо ми повярва?

Опитах се да я целуна. Сви устни и ме отблъсна.

-Недей! – рече ми разстроена.

Сънувах, че дълбая на онова място. Напипвам плът, тя се разпада в ръцете ми, това не буди ужас, нито отвращение. Мърдат птици между пръстите ми, политат. Пясък изтича между тях, цъфтят раните, премигват очи в тях. Стигам до асансьор, а той се спуща надолу към тайнствени етажи. Все по-надолу. Не съм сигурен, дали ще намеря комбинацията от бутони с които да го задействам да ме отведе отново до горният свят. Пробуждам се с крясък. Опомням се, че дълбая. Дълбая наистина, с две ръце дълбая. Не съм сигурен дали отминалите години са действителни или са игра на въображението ми. От двете ми ръце тече кръв, навярно съм загубил много, а и болката е силна, възможно е и да ме ухапало нещо отровно. Какви ли не гадинки изрових. Часове ли са минали от както започнах да ровя за тайната й или дълги години. Не съм сигурен, не съм. Вече съм направил тунел около десет метра. Тя е на камъка. В сянка е и изглежда голяма, но аз се чувствам още онова дете което започна да дълбае.

Дали не беше искрена когато ми каза, че не там трябва да дълбая за да открия тайната й. Спрях да мисля, продължих с две ръце да дълбая. Въображаеми или не, през живота си вече имах доста жени. Превръщах ги във влажна пръст, дълбаех дълбоко в тях. Прониквах в недрата на съзнанието им и достигах до част от тайните им, но не и онази тайна която търсих, а коя търсих. Не помня, дълбаех.

Кое е истина?

Ще изляза от тунела за да проверя. Дете ли съм или възрастен?

Запълзях навън. Толкова дълго бях свит, че трудно изправих гърба си и краката ми бяха изтръпнали. Стъмваше се. Тя беше в сянка, като че ли дремеше. Когато се приближих вдигна лице към мен.

Беше друга.

Беше непозната. Имаше бръчки.

-Не ме питай пак коя съм! – усмихна се горчиво – Тази с която живееш от петнадесет години.

Значи е истина, имам и подрастващи деца, почти на възрастта в която започнах да дълбая дупката.

-Хайде да вървим. Защо не се напиеш веднъж като останалите мъже.

Прегърнахме се и се засмяхме.

-Луд си, нали знаеш? – обич имаше в гласа й.

Трябваше да тръгваме. Мислеше, че ще си тръгваме, като всяка вечер, но отпуската ни вече изтичаше. Погледнах към дупката.

Празна ухаеща. Даде ми толкова много. Чувства дълбаех от нея. Ето това беше тайната й. Прониквам уж в нея, а в сумрака й губя представа за себе си и прониквам дълбоко в себе си.

Прозаично обяснение. Не е пълно. Има и нещо друго, има.

-Ще тръгваме ли? – пита ме жена ми. Тя е мила. Обичам я.

-Да. – рекох й – След малко. Не повече от петнадесет минути. Последна вечер е. Ако ти е скучно, разходи се, познаваш местността, не е опасна.

-Глупчо. – засмя се. – Остана си дете. Ще те чакам, но забавиш ли се повече отколкото каза, тръгвам и друг ще проникне в дълбоката ми тайна.

Целунахме се.

Тъмно беше вече. Съжалих, че съм се върнал още щом запълзях в тунела. Имах неприятно предчувствие. И не ме излъга.

Два път забих шепи. Чу се боботене. Нямах време да извикам.

Тонове земна маса ме затрупаха.

и все пак "отговорът "го затрупа.Браво,поредният ти прекрасен разказ.

Поздрави!

И аз, и аз много, много се радвам, че открих толкова топлина тук

няма как да не откриеш

всички немеем пред теззи разкази

онемяваме от чувствата които се таят в смисъла на всяка дума във всеки разказ написан изпод пръстите ти...

няма как да не откриеш

всички немеем пред теззи разкази

онемяваме от чувствата които се таят в смисъла на всяка дума във всеки разказ написан изпод пръстите ти...

Ще публикувам още. С удоволствие.....

Пръстите му трябваше да са отдавна замръзнали, но в този миг те не бяха негови. Нещо друго ги караше да се движат, да звънят, а неразбираемата за всеки другиго мелодия се разнасяше, удряше се в олющените стени, вибрираше във всяка негова клетка, резонираше и се превръщаше в пламък. Той се потеше, а температурата в неотоплената стая беше под нулата. Падналият студ беше неочакван. Зимата приличаше на пролет и в този ден подобно, нереодовен работник, уплашен от внезапно посещение на началството, се опитваше да направи впечатление, че ще свърши всичко което е пропуснала. Той не чувстваше студ. Той гореше, а пръстите му звъняха. Звъняха по клавишите на пишещата машина. Звъняха докато листа се изпълнеше, а после десницата автоматично го издърпваше от валяка и го пущаше на пода. Все по рядко се случваше в последните моменти, но в подобни на тази вечери това го спасяваше. Забравяше глад и студ, всякакви други неуредици и живееше. В подпространствената територия, където се сбъдваше. Той почти погубеният от болести и мизерия чешит от къщата със счупени прозорци и насран от призраци прокапващ таван. По времето на Дядо Ной беше обещаващ писател. Издаде две книжки и вече не им помнеше заглавията. Не помнеше името и на жена си, но я обичаше. Или обратно, помнеше името й, а не, че я обича. Това беше спомен от друг живот. Не негов. И заглавията на книгите помнеше, но му се струваше, че не са негови. На онзи му вървеше и имаше надежди. Даже го обичаха и ценяха. Освен това онзи беше остроумен младеж, а този психясал старец. Ставаше му смешно сетише ли се какви си ги е мислил и много кофти когато сънуваше някой неизпълнен сюжет. Тогава все имаше време, а все не му беше времето. В мигът в който седнеше да пише забравяше какво си е мислил и излизаше друго. По хубаво от онова което искаше да напише, но друго, а онова все не му даваше покой. Забравяше го и то пак идваше, и пак, и пак, и пак…И го караше да пише. В това време животът който има различна от сюжетната условност логика му сервира доста неприятни помии, но той си ги изпапка без дори да му се придрайфа. Ако надникнем в тоновете листове на тавана му ще видим много изгреви и рози, вишни, черешки, къпинки, малинки, гъзинки и всякакви други изпълнени с надежди лигиотии, а това му отнемаше доста памет и той не разбираше, че умира и че всъщност отдавна не живее. Някогашният му ярък успех, бързо отмина. Не, че пишеше по-зле. Не, че нямаше кой да ги прочете. Не, че някой му мислеше зло или живееше в гаден свят. Нямаше причини. Имаше факт, а той май трябваше да приеме.

Не го приемаше. Пишеше и пращаше в омачкани пликове. За листове, пощенски разходи и за ракиика имаше пари, но в дни подобни на този само състоянието в което изпадаше го спасяваше от премръзване. Сигурен съм, че някой ден ще го намерят премръзнал в леден блок от собствената му пикня. Нямаше да е тази вечер. Поредните няколко листа които се въргаляха по земята бяха изписани. Образите не го напускаха и само част от него живееше в телесната му развалина. Усмихваше се и някаква надежда. Истинска, различна от тази на героите му. Колкото и невероятно да ми се струваше със собствени очи прочетох краткото писъмце от голяма издателска къща. Любопитстваха има ли още написано, питаха туй онуй. Стана ми криво, но не му казах, че нищо няма да излезе. Кофти ми беше, че го гледам как пак открива гард и позволява да му забие един в диафрагмата поредното разочарование, но вместо да му призная какво си мисля го потупах по рамото. За кратко се размечта. Имаше достатъчно материал за да издаде, да промени нещо в живота си, да смени дефектните си очила купени на безценица от руският пазар и да погледне отново като човек. После се усмихна отнесено и криво. Все пак не е чак толкова лековерен като някога. Прекри пак мястото където можеше да стовари юмрук разочарованието. Набързо събра листата и тръгна към тавана. Едва се качи. Боледуваше от нещо, но не се преглеждаше и не знаеше какво. Тръгна към мен. Знаеше, че го чакам в кръчмата и вече съм му поръчил. Сигурно го обичах или пък ми беше интересен, но вечерите прекарвахме най-често заедно. В тази обаче не ме откри. Синът ми беше простинал и за да нямам излишни разправии си останах пред телевизора. Мен не срещна и му отиде приятният релакс, но нея откри паднала. В несвяст. Почти затрупана в преспа снежанка. В най-тъмният и забутан ъгъл в квартала ни. Имаше пулс. Дишаше. Избълнува нещо. Изглеждаше на двадесет-двадесет и пет. Разтресе се. Стори му се, че е дъщеря му. Извика името й. Русото момиче му отвърна, че не се казва така, а той си спомни, че няма дъщеря. Зачуди се пияна ли е, дрогирана ли е, но нямаше време много да мисли. Едва ходеше, но сега намери сили. Метна я на рамото и я занесе до дома си. Чак когато я пусна върху миризливото си канапе осъзна, че от месеци няма телефон. Втурна се навън. Никой от съседите не му отвори. Настояваше, че трябва да се обади в Бърза помощ, но сигурно са го помислили за пиян. Кой пък щеше да повярва, че безъбият нещастник е открил на улицата в скапаният ни квартал премръзнала малка фея. Когато се върна тя даваше признаци на живот. Мърмореше нещо от което разбра, че и е студено. Нататък не мислеше. Постели и до печката. Разтроши двата последни разскрибуцани стола които имаше. Натъпка ги. Първо подпали листовете, но столовете само димяха. Нямаше да направи това което последва, ако беше на себе си или тя изглеждаше иначе, но тя приличаше на дъщеря му, каквато в действителност не съществуваше. Побъркан човек. Предствям си сцената и започва и мен да боли. Не разбирам писанията му, много са отнесени. Като него. Тръгне ли да ми разказва сюжет ме заболяват хемароидите и често ми е идвало да го цапна. Даже веднъж пиян май го цапнах, не съм сигурен. Когато си представям как тъпка и пали ръкописите писани с години, почти всеки ден, ръкописите които го отдалечаваха от живота, които го правеха жив, ръкописите на надеждата и разочарованието, на уморената истина и измамното откровение, на безумието и чародейството му, едва издържам да не изкрещя от болка, а този луд ги тъпка в печката. Поглъщат лакоми дракони годините му, а той си спомня онзи сюжет който все не може и не може да напише. Сега не пише. Сега живее в него, а той е не по-малко измамен от всичко което изгоря докато разпали печката. В последвалите часове момичето идва бавно на себе си. Проклетата фльорца наистина прилича на принцеса от приказките. Лъчезарна е гласът й звънлив, едното й зъбче симпатично накривено, очите и зелени като главата му. Той отвреме навреме скача до тавана, открил още разпърцани мебели и листове. Намерил е даже спирт. Разрежда го и вдигат тост. Тя не бива да пие много, защото причината за припадъка й е хипеглекемия. И друг път й се е случвало. Не съобразила, но изобщо не е трябвала да тръгва сама в такъв ден, в такъв квартал.

Това наистина е любопитен въпрос. Какво търси в такъв квартал, в такова време, млада жена с нейните здравословни проблеми? И той и го задава.

Оттук нататък само гледа усмихнато печката и се наслаждава на глътката разреден спирт.

Оказва се, че тя е съсобственик или майната му каква, но важна в онази издателска къща от която беше получил отговора. Оказва се, че търси него със сериозно предложение. Говори много за странният писател, споделя, че изгаря от нетърпение да прочете още от него. Пита го не го ли познава.

Изгаря от нетърпение.

Печката бумти. Той се усмихва и гледа пламъците. Живее в сюжета.

и все пак "отговорът "го затрупа.Браво,поредният ти прекрасен разказ.

Поздрави!

Преди малко ми подсказаха, че може разказа да се чете като продължение на "Естествен венец", малката героиня от естествен венец, пораснала среща героя....

И там под пръстта наистина е нейната тайна.

Усмихна ме много хрумването.

И за да разбереш за какво става дума, ще публикувам днес и разказа: "Естествен венец"

Благодаря ти.

До шестата й година я криеха. Растеше й на главата венец. Както косите й, така растяха и цветята. Красива я правеше. Радваше очите им. Дори не търсиха причини за аномалията. Тя танцуваше, тя играеше, тя се радваше. Не й липсваха други деца, тя говореше с отраженията си и по интернет, тя говореше по телефона и с птиците. Тя разтваряше криле като птици и се смееше. На шестата година сама предложи да се запознае и с други на възрастта й. И на двамата им се стори невъзможно. Тя беше аномалия, една прекрасна аномалия. Сълзи тръгнаха по очите им, гърлата чак ги заболяха от горестта. Сърцата им се свиха, едва подтиснаха ридание, а тя звънко им обясни, че никой няма да обърне внимание на нейната странност, че е лято, че тук идват на почивка, че много деца си слагат плетени венци и никой няма да допусне, че нейният не е като техните. Налудничаво е, параноично и ако някой се изкуси да напише история за момиче с естествен венец на главата, ще го приберат в лудницата. И ще го вържат. И ще му бият в задника инжекции. Хитро беше, всъщност много просто. Как не се сетиха. Умница е тя, на мама и тате. Малко се притесниха, че истински не беше общувала, но като видяха как печели сърцата на другите хлапета, камък падна от сърцата им, гордост пламна в тях, радост ги опи, обич ги окрили. Тичаше подобно другите, на криеница си играеше. Дърпаха я за венеца, тя пък раздаваше шамари. Много китайски филми беше гледала и знаеше как се удря и рита, но знаеше и как да разсмее после и сълзи да не позволи да има, нито злобно свити устни, нито злобни думи. Късаше ги от смях докато разказваше вицове, откъде ги знаеше. Сигурно защото четеше от четири годишна и много обичаше да чете. Спечели и родителите им, минаваше за по-голяма от техните, а по-дребничка беше, някак ефирна. Русите й коси, почти сребристи приличаха на паяжина. И се закачаше, външно не приличаше на шест дори, а на четири, но можеше да разговаря като възрастен. Научи се да мята въдица, оплете на останалите от компанията венци. Най-търсена и най-желана беше. После рязко се промени. Стана мълчалива, уплашиха се двамата. Чудеха се какво става с нея. Дори венеца изглеждаше, че вехне. Посърнал им се струваше. Разпитваха я, тя се цупеше, а после обясни. Нямало причини за тревога. Децата се държали като нейни придворни, не й харесвало. Не искала да бъде никаква царица или принцеса. Обясниха й, че всички момичета на нейна възраст искат да бъдат принцеси. Тя пък тропна с краче тъкмо като момиче на своята възраст и рече сърдито:

„Аз пък не искам.”

И постепенно направи тъй, че всички те да я приемат като всеки останал. Наравно, ни повече, ни по-малко. Е, не съвсем, но в границите на допустимото. Както каза на родителите си, а те я гледаха зяпнали, че дъщеря им говори по този начин, което не е типично за годините й, макар да трябваше отдавна да й са свикнали.

После лятото отмина. Тя поплака малко, нямаше училище. Намериха начин да я отложат. Прегледи дори й направиха. Но при сигурен учен, потаен, дори и малко странен и заключен. Има затворени хора, има и заключени хора. Този беше от заключените. Дъщеря им го каза така и изглежда беше права. Умен човек, но заключен. По-добре беше за случая. Направи й изследвания, снимки даже. Много не каза. Изрече някакви термини от които им се изправиха косите, а цветята на малката разлистиха, пламнаха, опитаха се да погълнат сякаш информацията, но потръпнаха като задавени. Твърде едра хапка се оказа за нея.

Общо взето разбраха, че цветята имат корени и са част от нервната й система, че в крайна сметка, могат да се издърпат, че мъничко ще заболи, но после все едно и нищо е нямало. Само капки кръв ще избият, но малко и ако се намаже със спирт косата й няма да слепне от тях.

Проста работа, но ги посъветва да не го правят.

Бащата стана морав.

„Какво, като порасне дъщеря ми, по панаирджийските вестници ли ще я пише.”

Ученият вдигна рамене. Все му беше тая. И като дърт манипулатор каза: „Избора си е ваш”, ама ги подвеждаше. Искаше му се да запази цветята, но само за да ги изследва. Не, че много ги харесваше. Каза, че са хубави, ама ей тъй, да я спечели, както печелеше сигурно и порасналите жени. Иначе хубаво говореше и думите му с блага интонация. Каза още, че цветята като част от нервната й система я правят по-богата на усещания, вероятно те са причина за интелигентността й. Каза, че както някои се раждат с таланти, за свирене, за рисуване и писане, тя се е родила с цветя. Ей, това каза.

Ама, разкошно. И тя им го беше казвала. Да не страдат, а и уверена беше.

Баща й се напи веднъж и я подгони с пинцетите, тя пък го заключи в мазето в което някога държаха злобното му куче и му говореше на инат от вън.

Не искаше да се прости с цветята си.

Майка й се разплака веднъж, макар изобщо не беше пияна. Затюхка се на глас, защо само на нея се случвало.

Утеши я, но за да не заключва никога повече баща си в кучкарника, нито пък нея да разплаква реши да махне цветята.

И за да не се обвиняват утре, направи го сама, колкото и да я боля, че го прави без упойка каквато й бяха уговорили.

Сви се сред гората, сред цветята и едно след друго изтръгна всичките си цветя. Още с първото усети, че губи част от паметта си. Уплаши се, заболя я повече сърцето отколкото кожата на главата. После обаче почувства, че със загубеното й е олекнало. И изтръгна и второто и третото и четвъртото. И накрая дори беше забравила да чете, но пък й беше много, много весело.

Върна се в дома си. Без цветя. Смееше се весело макар и не като преди.

Родителите й в началото не забелязаха промяната, а после заплакаха от радост.

Тя беше вече дете като всички останали.

Да,би могло да се възприеме като първа част преди "Тайна в овлажнена пръст",и то много сполучлива част,но така някак ограничава читателското въображение.Ще си каже той(читателят),"а,цветята са тайната на момичето" и това та там.ДА,найстина тези цветя са много повече от просот цветя,но все пак.... докато ,ако "Тайна в овлажнена пръст" си остане самостоятелен,накак окрилява четящият го и могат да му хрумнат много други идии.

РАзбира се това си е мое лично мнение,не го налагам,а и последната дума винаги е на автора.Като цяло аз винаги съм очарована от историите ти(не знам дали правилно ги определих) и да си призная с трепет чакам следващата и следващата.... :)

Да,би могло да се възприеме като първа част преди "Тайна в овлажнена пръст",и то много сполучлива част,но така някак ограничава читателското въображение.Ще си каже той(читателят),"а,цветята са тайната на момичето" и това та там.ДА,найстина тези цветя са много повече от просот цветя,но все пак.... докато ,ако "Тайна в овлажнена пръст" си остане самостоятелен,накак окрилява четящият го и могат да му хрумнат много други идии.

РАзбира се това си е мое лично мнение,не го налагам,а и последната дума винаги е на автора.Като цяло аз винаги съм очарована от историите ти(не знам дали правилно ги определих) и да си призная с трепет чакам следващата и следващата....

Още сега ще пусна следващата история....

И ако сложим заглавията едно след друго, ще прозвучи като начало на стих, който иска може да го завърши:

Тайна в овлажнена пръст,

Цъфтяща през болка....

Пак беше изпаднала в криза. Този път не раздра лицето си, нито ми измисли любовница, не преряза вени, нито изтича гола по улицата, не наричаше „единствен” всеки от дузината младежи с които се сваляше по интернет, не крещеше, не плачеше, не изглеждаше престаряла от дни. Усмихваше се, даже. Усмихваше се, все едно, че е добре. Дори беше хубава, по – хубава от когато и да е било. Спокойна беше нежността която се лееше от нея. Говореше отмерено, приличаше на щастлива. Тя се чувстваше щастлива. Често се чувстваше щастлива когато на най-тежки страдания я подлагаха кризите й. Русата й коса грееше. Малко слънце с детински израз. Усмихнато само за себе си. Весело, готово да полети като птичка, да кацне някъде без страх, че ще изпепели всичко около себе си и ще бъде угасено. Красива беше, по-красива от онази която обикнах. Не пищеше, ни ме наричаше с обидни имена. Не си събираше багажа, нито разкъсваше дрехите си. Беше в криза, обаче. Най-силната в която съм я виждал. Всичко цъфтеше около нея. Да. Всичко. От кризата й всичко цъфтеше наоколо й.

Знаех за психическото й заболяване, знаех каква отговорност поемам и на какъв риск се подлагам. Но прекрасни мисли имаше когато не беше в криза. И страхотни крака. Имаше и нещо друго, което не разбирам. А освен това другото което не разбирам, разбирах много добре, че аз самият щях да полудея, рано или късно, щях да полудея, ако не беше се появила тя и трябваше заради нея да владея и себе си.

Знаех, че е влюбчива, че се задушава в разума си и не може да живее единствено в тясната му килия, и къса каишите му, пробива стените, и мами го, че излиза за кратко, за кафе или в градината или за глътка въздух, вън от мислите, както правят останалите, но после си плюе на петите и бяга далече.

Трошала е прозорци. Спала е с какви ли не, с жени също и не само го е правила, а и въодушевено е разказвала на хора които познава или слабо познава какви ги е вършила. Попадна в секта, проби с шило гумите на колите в цялата махала. В последните години беше по-кротка. Само се затваряше в себе си или за кратко избухваше. Говореше несвързано. Правеше поетични опити. Не знам, не разбирам, казваха ми, че някои са много успешни. Унищожи и стихотворенията си.

Месеци беше добре, стана почти година, мислех си, че криза повече няма да има. И лекарите ми казваха, че е възможно, твърде възможно даже. Тя е интелигентна жена, сътрудничеше им, бореше се с разрушителните си желания, с онази своя половина която губеше мяра и искаше космоса. На моменти ми се струваше, че вехне, а след туй по-свежа изглеждаше от преди. Странна жена, част от мен е. Седем години сме заедно, още не я познавам. Иска ми се понякога изобщо да не съм се запознал с нея, но изпитвам чувството, че съм роден с нея, че ми е орган. Жизнено важен, който ми и принадлежи и на който принадлежа както много хора принадлежат на своя част от тялото си и тя контролира живота им. Както тя на сърцето си, друг на стомаха си, а други на тестикулите си. Когато я боли и аз чувствам болка. Когато е радостна чувствам се по-добре. Кризите й се отразяват и на мен. Обяснимо изглежда, нещо съвсем нормално, но да се изживее понякога е страховито.

Мислех си, че те повече няма да настъпят. Така изглеждаше, а сега около нея цъфтеше. Кризата й беше избила навън и всичко, всичко цъфтеше, а в цялата тази градина усмивката й приличаше на цвят между цветовете.

Рози в кобалтов цвят бяха израсли над теракотата, кокичета с карминени листа пръснати като деца играещи на гоненица растяха по масата, черен еделвайс над кафе машината, пълзящо стебло увиваше крана на чешмата, магнолии се спущаха със завесите, небесно сини подобия на водни лилии плуваха из въздуха, люляци обвиваха стените, ябълкови клони пробили си път стърчаха между тях, напукали девствени пъпки готови за пръв път да разтворят листа, макове по ъглите, маргаритки и теменужки в чашите за кафе. Цветовете дишаха, чувах, че се и кикотят, гласовете им долитаха от далече, приличаха на глъч на лудуващи подрастващи момичета. Ароматите им бяха далеч по-богати и от пъстротата им.

Красиво беше. Замай ме. Изкуси ме да изгубя разум като нея, но съзнавах, че това е криза. Много, много тежка криза.

Прегърнах я. Заговорих й кротко.

-Ти ме обичаш и държиш на мен, нали? Тъй както аз те обичам и държа на теб. Не ме лъжи, моля те, не мога да понеса лъжата.

Кимаше и не знам, защо ме болеше повече.

-Не си пила лекарствата си, нали?

Замисли се дали да ми каже истината.

-Нали?

Кимна и наклони виновно глава.

-Защо не си ги пила.

Мълчеше наклонила виновно глава и приличаше на цвете сред цветовете.

-Сега ще ги изпиеш, нали?

Разколеба се.

-Заради мен ще го направиш.

Не отговори.

-Нали?

Вдигна глава, разгледа цветята. Сбогува погледа си с тях.

-Дай лекарствата. – рече кротко.

Заболя ме от толкова аромат...на болка.

Заболя ме от толкова аромат...на болка.

Толкова лесно се примирява понякога човек, че красотата е болест....

Усещанията й - опасни за разума.

Последствията й - рисковани за тези които обичаме.

И сме готови да се лишим от своя част за да зарадваме.

Трябва ли?

Едва ли, правил съм го.

Но вече цъфти ли, няма да изтръгвам, колкото и болезнено да е понякога

Все ще зарадват някого цветовете ми.

Това твоята история ли е? Накрая не се ли оказва, че по-лудия си ти всъщност, а не тя?

Това твоята история ли е? Накрая не се ли оказва, че по-лудия си ти всъщност, а не тя?

Донякъде е и моя, но не е. Поне конкретно не е. Във всеки има черти от стереотипният, адаптиран към социума човек, който все се опитва да въздейства, да помогне на този който излиза от стандартите, а често всъщност го лишава от реалното му очарование, от красотата на свободата.

И си прав. Героят ми е по-болният душевно