Ревюта, рецензии и препоръки

[wolf girl]

„Домът е мястото, където човек се чувства защитен от жестокия външен свят, но как можеш да защитиш своя дом от арогантния наемодател, който премества мебели докато те няма? Как да разбереш тайната, която крият студените ръце и бледите лица на твоите съседи? Как да опазиш семейството си, когато не знаеш защо детето ти се бои от външния свят, а не от онзи, който не можеш да обясниш?”

ПС. Извинявам се ако някой е показал книгата.Но аз не я видях,а определено си заслужава да я прочетете

[Стефан Димитров Петков]

Излезе "Хроника на хилядната година" на Раул Глабер. Заглавието говори само за себе си. Ценна придобивка за всеки любител на Историята. Препоръчвам също и превърналото се в класиka изследване на Ричард Овъри :" Диктаторите. Хитлерова Германия и Сталинова Русия". Естествено "Прозорец" ще го издадат в 2 части за по-голяма печалба, но карай. Хубаво е, че въобще се издават кач. заглавия на български. Инак са пресолили манджата типично по български и са заявили,че тая монография е уникална и първа по рода си, но,както добре знаем, първото задълбочено изследване по темата е на един от най-големите биографи на Хитлер- Алън Бълок. Последният го прочетох преди година( знаменитата му биография на Хитлер, превърнала се в стандарт) и мога да потвърдя ласкавите думи по негов адрес. Въобще, дано го преведат и него, и Кършоу, ама надали...

Редактирано 18 април 2012 от Митьо Пищова (преглед на промените)

[abarat]

"Буреносен фронт" от Джим Бъчър

(Досиетата на Дрезден, кн.1)

Дългоочакваният първи роман от бестселър поредицата на "Ню Йорк Таймс" "Досиетата на Дрезден", по която е създаден едноименният тв сериал!

В първия си случай като консултант на полицейския отдел за специални разследвания Хари Дрезден, наемен магьосник и детектив, се заема със зловещо двойно убийство, извършено с помощта на най-черна магия. Магьосническият еквивалент на Филип Марлоу не може да си позволи да откаже, защото отчаяно му трябват парите. Знае се, че там, където има черна магия, има и черен маг. А този черен маг знае името на Хари. И ситуацията става много... интересна.

Пригответе се за среща с мощна магия, свирепи демони, отмъстителни вампири, лукави феи, безскрупулни мафиоти и зли чудовища. Пригответе се да видите свят, който съществува паралелно с нашия, там всичко, което населява най-страшните ви кошмари, е реално. Запознайте се с Хари Дрезден – единствената ви защита срещу силите на мрака.

"Уникално преживяване за любителите на свръхестественото, фентъзито и криминалните романи. Литературна находка, която се случва веднъж в живота." - Мидуест Бук Ривю

Откъси от романа:

Карин Мърфи ме чакаше пред хотел “Медисън“. Двамата с нея сме ярка илюстрация на противоположностите. Колкото аз съм висок и слаб, толкова тя е ниска и набита. Очите и косата ми са тъмни, а тя притежава русите къдрици на Шърли Темпъл и бебешко сини очи. Лицето ми е издължено и ъгловато и имам ястребов нос и заострена брадичка, докато нейното личице е гладко и закръглено, а сладкото й носле би подхождало повече на някоя мажоретка.

И тази година март беше студен и ветровит и тя беше облечена с дълго палто, което прикриваше дамския костюм с панталон отдолу. Мърфи никога не носеше рокли, но аз подозирах, че има мускулести и добре оформени крака, като на гимнастичка. Спортната й натура се потвърждаваше от няколкото купи по айкидо, които красяха кабинета й. Косата й стигаше до раменете и се развяваше безмилостно от пролетния вятър. Не носеше обици, но беше толкова добре гримирана, че почти не личеше. Приличаше по-скоро на нечия любима леля или на дружелюбна майка, отколкото на закоравял детектив по убийствата.

– Нямаш ли друга връхна дреха, Дрезден? – попита тя, когато наближих достатъчно, за да се поздравим.

Пред входа стояха няколко неправилно паркирани полицейски коли. Тя ме погледна за половин секунда, но после отмести очи. Трябва да призная, че издържa на погледа ми по-дълго, отколкото повечето хора биха се осмелили. Не че е толкова опасно, освен ако не продължи няколко секунди, но аз бях свикнал хората, които знаеха, че съм магьосник, да подчертават това, като избягват да ме гледат в очите.

Огледах дългия си черен брезентов шлифер, тип дъстер, с неговата дебела подплата и мушамено покритие, и ръкави, достатъчно дълги за ръцете ми.

– Какво й е на тази?

– Все едно си я взел от реквизита на ”Имало едно време на Запад”.

– Е, и?

Тя изсумтя, което не беше най-нежният звук за една дребна жена, завъртя се на пети и се запъти към вратата на хотела.

Настигнах я и закрачих малко пред нея.

Тя ускори ход. Аз също. Започнахме да се надпреварваме кой ще стигне пръв до входната врата, като прескачахме локвите от снощния дъжд.

Моите крака са по-дълги и, естествено, аз я изпреварих. Отворих вратата и с галантен жест я поканих да влезе. Това си беше стара закачка между нас. Може би ценностите ми са отживелица, но аз съм от старата школа. Вярвам, че трябва да се отнасяме с жените като с нещо повече от по-дребни и по-мекушави мъже с цици. Опитайте се да ме убедите, че това е лошо. Умирам да кавалерствам на жените – да им отварям вратата, да плащам сметката в ресторанта, да им подарявам цветя и други такива работи.

Това обаче вбесява Мърфи, която се беше борила с нокти и зъби срещу най-коравите мъже в Чикаго, за да се издигне дотук. Изгледа ме кръвнишки, докато й държах вратата, но в същото време прочетох в погледа й увереност и спокойствие. Колкото и да й беше досаден, нашият ритуал я караше да се чувства уютно.

Обаче колко лошо можеше да е положението на седмия етаж?

И двамата внезапно млъкнахме, докато се заизкачвахме нагоре с асансьора. Знаехме се от доста време, за да не изпитваме неудобство от мълчанието си. Познавах Мърфи и почти инстинктивно долавях настроенията и мислите й – впрочем случва се често, когато прекарвам достатъчно дълго време с някого. Не знам дали това е естествена, или свръхестествена дарба.

Инстинктът ми подсказваше, че тя е напрегната и опъната като струна. Криеше го, но нещо в начина, по който държеше раменете си, в наклона на врата й, в цялата й стойка ме караше да го усещам.

А може би просто проектирах собственото си състояние върху нея. Затвореното пространство на асансьора ме изнервяше. Облизах устни и се огледах. Сянката на Мърфи и моята собствена изглеждаха като разлети по пода. Нещо ме притесняваше, някакъв инстинкт ми опъваше нервите. Успокой се, Хари!

Миг преди асансьорът да спре, тя рязко издиша, след което вдиша отново, преди да се отворят вратите, като че ли имаше желание да задържи въздуха, докато остане на етажа, и да си поеме дъх едва когато влезе отново в кабината и тръгне надолу.

Кръвта има особена, лепкава миризма, напомняща смътно на метал, и когато вратите се отвориха, цялата атмосфера на етажа бе пропита от нея. Стомахът ми се сви, но аз преглътнах мъжествено и излязох от асансьора след Мърфи, след което минахме по коридора покрай няколкото униформени полицаи, които ме познаха и ме пропуснаха, без да ми поискат малката ламинирана карта, предоставена ми от градската управа. Вярно, че дори и в такова голямо полицейско управление като чикагското не разполагат с цели орди консултанти (предполагам, че в документацията им фигурирах като психолог), но въпреки това момчетата в сини униформи не проявиха достатъчна бдителност.

Мърфи влезе преди мен в стаята. Миризмата на кръв стана по-плътна, но зад входната врата нямаше още нищо зловещо. Външната стая на хотелския апартамент приличаше по-скоро на хол, решен в наситено червени и златисти тонове, като интериорите на старите филми – скъпи на вид, но леко фалшиви. Креслата бяха богато тапицирани с тъмна кожа, а подметките ми потъваха в дебелия, ръждив на цвят, мъхест килим. Кадифените завеси на прозорците бяха спуснати и въпреки че всички лампи бяха запалени, стаята тънеше в сумрак и от цветовете и материите се носеше едва доловима чувствена атмосфера. Не беше място, където да ти се прииска да седнеш и да си четеш. Зад вратата вдясно от мен се чуваха гласове.

– Почакай малко тук – каза Мърфи и влезе през вратата, която вероятно водеше към спалнята на апартамента.

Започнах да обикалям хола с притворени очи, като отбелязвах подробностите. Кожено канапе. Две кожени кресла. Стереоуредба и телевизор в лъскав музикален шкаф. Бутилка с топло шампанско в кофичка с вода от разтопилия се предишната вечер лед. Две празни чаши до нея. На пода имаше листенце от роза, което не пасваше на килима (изобщо имаше ли в тази стая две неща, които да си подхождат?).

Малко встрани, под ръба на едно от кожените кресла, се подаваше късче сатенен плат. Наведох се, повдигнах леко креслото, като внимавах да не оставям отпечатъци, и измъкнах лъскави черни гащички. Малък триъгълник, обшит с дантела, на която една от връзките беше направо скъсана. Ррр!

Стереоуредбата беше последна дума на техниката, но не особено скъпа. Извадих молив от джоба си и с гумичката натиснах бутона за включване. Стаята се изпълни с нежна, чувствена музика – ниски баси, ритъм на барабани, вокали без думи и, като фон, тежкото дишане на жена.

Музиката продължи още малко, след което спря и един и същи пасаж с продължителност около две секунди започна да се повтаря.

Намръщих се. Както вече казах, имам такова действие върху техниката. Имаше нещо общо с това, че съм магьосник и боравя с магически сили. Колкото по-деликатна и модерна е една апаратура, толкова по-голяма вероятност има да се повреди, щом се приближа на достатъчно разстояние. Унищожавам копирна машина от петдесет крачки.

– Любовното гнезденце – чу се мъжки глас, който удължи думата любов в люююбов. – Е, господине, какво мислите?

– Здравейте, детектив Кармайкъл – отвърнах, без да се обръщам.

Не можех да сбъркам високия му носов говор. С Мърфи работеха заедно и като заклет скептик беше убеден, че не съм нищо повече от измамник, който присвоява трудно спечелените пари на кметството на града.

– Тези гащички ги пазиш, за да си ги вземеш вкъщи, или просто не си ги видял? – попитах го аз и се обърнах към него.

Беше нисък, възпълен и плешив, с кървясали очи и безволева брадичка. Сакото му беше омачкано, а по вратовръзката личаха мазни лекета от храна – всичко това служеше за прикритие на острия му като бръснач интелект. Той беше умен полицай и преследваше безмилостно убийците.

Приближи се до креслото и погледна надолу.

– Не е зле, Шерлок – каза той. – Но това е само увертюра. Почакай да видиш главната атракция. За всеки случай съм ти приготвил една кофа.

Обърна се и изключи засяклата уредба със собствения си молив.

Ококорих се, за да му покажа колко съм ужасeн, след което го заобиколих и влязох в спалнята. И тутакси съжалих. Огледах се и отбелязах механично подробностите, като внимателно изключих онази част от мозъка си, която започна да крещи в мига, в който влязох в стаята.

Съдейки по трупното вкочаняване, смъртта им беше настъпила предишната нощ. Бяха на леглото и тя го беше възседнала, наведена назад с извивка в кръста, като балерина. Гърдите й изпъкваха примамливо. Той беше изпънат под нея – тялото му беше стройно и мускулесто, а ръцете му стискаха сатенените чаршафи. Ако бяха позирали за еротична снимка, щеше да е доста ефектна.

Само дето торсовете и на двамата любовници от горната лява страна бяха отворени навън и ребрата им стърчаха през кожата като остри ножове. Огледалото на тавана беше опръскано от кръвта от артериите им, която бе шуртяла навън, заедно с пихтиести, желатиноподобни парчета плът, които по всяка вероятност бяха остатъците от сърцата им. Когато се наведох над тях, успях да надникна в кухините на телата им. Забелязах посивялата обвивка на двата неподвижни бели дроба и върховете на ребрата, видимо огънати от някаква сила отвътре.

Това определено лишаваше картината от еротичния й заряд.

Леглото заемаше централното място в стаята, което му придаваше лек акцент. Спалнята беше издържана в декоративния стил на хола с изобилие от червено и плюш, които изглеждаха малко прекалени, освен може би на светлината на свещи. И наистина по стените имаше свещници, в които се виждаха изгорели докрай свещи.

Приближих се до леглото. Килимът проскърца под стъпките ми. Малката крещяща част от мозъка ми, здраво залостена зад вратите на самоконтрола и тренировките, продължаваше да ломоти несвързано. Опитах се да се абстрахирам. Наистина. Но ако не напуснех скоро тази стая, сигурно щях да се разцивря като момиченце.

Затова набързо запаметих подробностите. Жената беше двайсет и няколко годишна, с прекрасна външност. Поне така ми се стори. Сега трудно можех да преценя. Косата й беше кестенява, подстригана по момчешки и според мен леко боядисана. Очите й бяха полузатворени, затова беше трудно да се определи цветът им – по-скоро светли или зеленикави.

Мъжът вероятно беше минал четирийсетте и имаше телосложение, което се добива след дълги тренировки. На дясната му мишница се виждаше татуировка, изобразяваща кама, но тя беше отчасти покрита от гънка на сатенения чаршаф. По кокалчетата на пръстите му имаше дълбоки белези, а на долната част на корема личеше грозен белег от рана, вероятно от нож.

Край леглото бяха разхвърляни дрехи – нейната черна рокля, чифт лачени обувки и неговият смокинг. В ъгъла стояха прилежно подредени чантите им, неотваряни и вероятно оставени там от пиколото.

Вдигнах поглед. Кармайкъл и Мърфи ме наблюдаваха мълчаливо.

Свих рамене.

– Е, какво? – попита Мърфи. – Има ли магия тук?

– Или магия, или е било невероятен секс – отговорих аз.

Кармайкъл изсумтя.

Аз се засмях и това беше всичко, от което се нуждаеше крещящата част от моя мозък, за да разбие вратите, зад които я бях залостил. Стомахът ми се разбунтува и аз побягнах навън. Верен на обещанието си, Кармайкъл беше приготвил лъскава кофа и аз се строполих на колене пред нея и започнах да повръщам.

Трябваха ми само няколко мига, за да се овладея отново, но в никакъв случай не можех да се върна в спалнята. Не можех да видя отново двата трупа, чиито сърца бяха буквално експлодирали от гърдите им.

И някой наистина беше използвал магия, за да го направи. И то в нарушение на Първия закон, за да причини вреда на друг човек. Членовете на Белия съвет щяха дружно да получат удар. Това не беше дело на някой зловреден дух или пакостливо същество, или атака на някое от многото същества от Небивалото като вампири и тролове. Това си беше обмислено и целенасочено действие на магьосник, на човек, който е в състояние да се намеси във фундаменталните енергии на съзиданието и на самия живот.

Беше по-лошо от убийство. Беше извратена, жалка перверзия, все едно някой бе пребил човек с шедьовър на Ботичели, превръщайки красотата в инструмент на разрушение.

Трудно може да се обясни това, ако никога не сте се сблъсквали с него. Магията произлиза от живота и се управлява от съзнанието, ума и чувствата на човешките същества. Да отнемеш живот със същата магия, която го е породила, беше отвратително и дори граничеше с кръвосмешение.

*

Живея в сутерена на голяма стара къща, която впоследствие е била разделена на много апартаменти. Полуетажът и целият подземен етаж са мои, което е доста удобно. Аз съм единственият наемател, който се разполага на цели два етажа и плаща по-нисък наем, но за сметка на това пък нямам големи прозорци.

Къщата непрекъснато скърца, въздиша и издава шумове, като че ли времето и животът са оставили следи в тухлите и дървото. По цели нощи чувам всякакви стонове и усещам характера й. Тя е стара, но тихичко напява в мрака и по своя скърцащ си начин е жива. Тя е моят дом.

Мистър ме чакаше пред стълбите, които водят надолу към входната врата. Той е огромен сив котарак. Ама като ви казвам огромен, значи наистина огромен. Виждал съм кучета, по-дребни от Мистър. Тежи малко повече от петнайсет килограма и по тялото му няма нито грам излишна тлъстинка. Допускам, че баща му е бил дива котка, рис или нещо подобно. Преди три години го намерих в кофа за боклук – малко мяукащо котенце с опашка, откъсната от куче или кола – не знам точно от какво, но Мистър еднакво мразеше и двете и беше винаги готов да ги нападне или да им избяга. Само за няколко месеца Мистър възстанови самочувствието си и скоро се сдоби с убеждението, че той всъщност е собственик на апартамента, а аз съм само някой, когото търпи и с когото дели жилищната си площ. В момента ме гледаше и мяукаше отегчено.

– Мислех, че си отишъл на любовна среща – му казах аз.

Той се нахвърли върху мен и се заби игриво в коляното ми. Олюлях се, но успях да запазя равновесие и отключих вратата. Както си му е редът, Мистър влезе преди мен.

Апартаментът ми се състои от една по-голяма стая с кухненски бокс в единия ъгъл и камина в другия. Една врата води към останалите помещения – спалнята и банята, а зад плъзгащата се врата е входът към мазето, където е моята лаборатория. Обичам уюта и затова на пода има няколко килима, стените са облицовани и навсякъде се виждат колекции от най-разнообразни неща – от жезъла и меча ми в ъгъла до препълнените лавици на библиотеката, която съм решил да подредя някой ден.

Мистър се разположи на своето място пред камината и ми нареди да запаля огъня. Веднага се подчиних, но запалих и една газена лампа. Разбира се, имам електрическо осветление, но то толкова често се разваля, че не си струва да се занимавам с него. Не смея дори да ползвам газово отопление и затова предпочитам простите неща като камината и свещите. Имам специална печка на въглища, пригодена да изкарва дима навън, но независимо от всичките ми усилия, при мен винаги мирише на горящи дърва.

Свалих си шлифера и преди да вляза в лабораторията, навлякох дебела плетена роба. Кълна се, че магьосниците винаги носят роби точно затова, защото в лабораториите вечно цари ужасен студ. Слязох по стълбите със свещ в ръка и веднага запалих няколко лампи и бензиновия нагревател в ъгъла.

Светлината разкри една дълга маса в средата на помещението, други маси покрай трите стени и едно свободно пространство в единия край на стаята, чийто под бе зает от широк меден кръг, завинтен за пода с яки болтове. Рафтовете над масите бяха препълнени с празни клетки, кутии, пластмасови контейнери, буркани, консервени кутии от всякакъв вид и размери. Имаше също чифт странни животински рога, няколко кожи, стари мухлясали книги, цяла купчина бележници, изписани с нечетливия ми почерк, и един избелял човешки череп.

– Боб – казах аз и започнах да разчиствам голямата маса, хвърляйки кутии, пластмасови контейнери и кесии в бронзовия кръг на пода. Трябваше да си освободя място за работа. – Боб, събуди се!

Мълчанието продължи още известно време, докато свалях разни неща от рафтовете.

– Боб! – извиках по-силно. – Размърдай се, сънливецо!

В празните орбити на черепа се появиха оранжеви светлинки, които затрепкаха като пламък на свещ.

– Не стига, че трябва да се събудя, ами се налага и да слушам глупости. Какво ти става?

– Спри да мрънкаш – казах аз по-бодро. – Чака ни работа.

Черепът Боб измънка нещо на старофренски, което не ми беше ясно, особено в частта за анатомическите особености на жабите. Той се прозина и когато си затвори устата, зъбите му изтракаха. Боб всъщност не беше човешки череп. Той беше въздушен дух – подобен на елфите, но не съвсем. Беше се установил в този череп, приготвен специално за него, преди няколкостотин години и работата му беше да помни. По разбираеми причини не мога да ползвам компютър, за да съхранявам информация и да следя промените в бавноразвиващите се закони на квазифизиката. Затова ми е нужен Боб. Той е работил с десетки магьосници и е натрупал големи познания и немалко нахалство.

– Проклети магьосници – измърмори той.

– Не мога да спя, така че ще забъркаме няколко отвари. Какво ще кажеш?

– Да не би да имам избор – каза Боб. – По какъв случай?

Набързо разказах на Боб какво се беше случило през този ден. Той подсвирна (което не е лесно, ако нямаш устни).

– Изглежда опасно.

– Доста – съгласих се аз.

– Знаеш ли какво? – каза той. – Ако ме изведеш с колата, ще ти кажа как да се оправиш.

Наострих уши.

– Боб, веднъж те разходих. Помниш ли?

Той кимна замечтано, драскайки по дървото с костта.

– Помня, Девическия клуб.

Изсумтях и сложих да се вари вода на една от горелките.

– Предполага се, че си интелектуален дух. Не разбирам защо си толкова привлечен от секса.

Тонът на Боб звучеше оправдателно.

– Това е чисто академичен интерес, Хари.

– Да бе. Какво академично има в това, да надничаш в хорските къщи?

– Чакай малко. Аз не само надничам...

Прекъснах го с ръка.

– Спести ми подробностите. Не искам да слушам.

Той изръмжа:

– Ти вулгаризираш нещо, което има значение за мен. Обиждаш моята мъжественост.

– Боб – възразих аз, – ти си череп и не притежаваш никаква мъжественост!

– Така ли? – предизвика ме той. – Присмял се хърбел на щърбел, Хари. Ти не си свалил още никоя мадама. Повечето мъже се занимават с други неща посред нощ, а не правят химически опити.

– Ако искаш да знаеш – казах аз, – имам среща в събота вечер.

Очите на Боб заблестяха с червеникави пламъчета.

– Ооо – ухили се злобно той. – Готина ли е поне?

– Мургава – отговорих аз. – Черна коса, черни очи. Страхотни крака. Дяволски умна и секси.

Боб се изкиска.

– Едва ли ще поиска да види лабораторията ти.

*

Тя се появи в стаята като свещ, горяща с ярък, студен пламък. Късата й коса имаше пепеляво-кестеняв оттенък и беше прекалено тъмна, за да хвърля отблясъци, но въпреки това те просветваха в нея. Очите й бяха тъмни, кожата безупречно гладка и елегантно гримирана. Не беше едра, но имаше хубави форми и беше облечена в тъмна дреха с дълбоко деколте. Цепката на полата разкриваше щедро бедрото й. Носеше дълги ръкавици, а тристадоларовите й обувки бяха постижения на изкуството за измъчване на крака. Въобще изглеждаше толкова добре, че не вярвах на очите си.

– Господин Дрезден – поздрави ме тя. – Какво неочаквано удоволствие.

Аз се изправих в момента, в който тя влезе в стаята.

– Мадам Бианка – отговорих аз. – Най-сетне се срещнахме. Хорската мълва пропуска да спомене, че сте толкова красива.

Тя се засмя, отмятайки едва глава, за да покаже бледата си шия.

– Казваха ми, че сте джентълмен. Виждам, че наистина е така. Толкова очарователно старомодно е да бъдеш джентълмен в тази страна.

– Двамата с вас сме от друг свят – казах аз.

Тя се приближи и ми подаде ръка с движение, излъчващо женствена грация. Наведох се над нея, поех я и леко докоснах с устни ръкавицата.

– Наистина ли смятате, че съм красива, господин Дрезден? – попита тя.

– Прекрасна като звезда, мадам.

– Възпитан и галантен – прошепна тя.

Огледа ме от главата до петите, но се въздържа да надникне в очите ми, било защото не искаше неусетно да насочи своята енергия, било да не позволи на мен да я видя. Не бих могъл да кажа защо. Заобиколи масата и спря до един от удобните столове. Всъщност аз също заобиколих масата и издърпах стола, за да може да седне. Тя кръстоса крака, което в тази рокля и с тези обувки подчерта тяхната красота. Примигнах за миг, преди да се върна на мястото си.

– И така, господин Дрезден. Какво ви води в моя скромен дом? Забавления ли търсите? Мога да ви уверя, че ще преживеете неща, които никога не са ви се случвали. – Тя постави ръце на скута си и ми се усмихна.

Отговорих на усмивката и пъхнах ръка в джоба с кърпичката.

– Не, благодаря. Дойдох да поговорим.

Устните й леко се разтвориха в едва чуто ах.

– Разбирам. И за какво, ако мога да попитам?

– За Дженифър Стантън. И нейния убиец.

Имах само секунда предупреждение. Очите на Бианка се свиха, а след това се разшириха като на котка пред скок. По-бърза от светкавица, тя се спусна към мен през масата, протегнала ръце към гърлото ми.

Преобърнах се със стола. Въпреки че започнах да се движа преди нея, не можах да избягна ноктите й навреме. Един от тях ме одраска болезнено през гърлото, а тя ме последва на пода с плътни устни, оголени над острите й зъби.

Извадих ръка от джоба и разгънах бялата кърпичка срещу нея, освобождавайки слънчевите лъчи, които бях събрал за моите отвари. Цялата стая заблестя за миг.

Светлината удари Бианка и я отхвърли над масата чак до стената с книги, късайки късове плът, както пясъчна буря къса изгнило месо от труп. Тя изпищя и кожата около устните й се обели като люспите на змия.

Никога досега не бях виждал истински вампир. Щях да имам време по-късно да се замисля над целия ужас от гледката. Докато измъквах талисмана, успях да видя някои подробности. Лицето приличаше на прилеп с ужасно и грозно изражение, твърде едро за останалото тяло. Разтворени лакоми челюсти. Раменете бяха изгърбени и мощни. От кокалестите ръце започваха циповидни крила, опънати между ставите. От разтворената й дреха отпред се подаваха отпуснати черни гърди, в които нямаше нищо женствено. Очите й бяха големи и черни, а кожата й беше покрита с някаква лъскава течност, подобно на вазелин по вътрешна автомобилна гума. Тук-там личаха малки дупки, проядени от слънчевите лъчи, с които я бях ударил.

Тя се съвзе бързо, като изсъска бясно и разпери дългите си ръце, завършващи с остри нокти.

Стиснах пентаграма в юмрук и го вдигнах, както би направил всеки унищожител на вампири.

– Исусе Христе, госпожо, дойдох само да поговорим.

Вампирът изсъска и тръгна отново към мен със странни, накъсани крачки. Ноктестите й крака бяха все така обути в тристадоларовите обувки.

– Назад – извиках аз и сам направих крачка към нея. Пентаграмът започна да гори със студена и ярка светлина от волята и желанието, което му бях вдъхнал – достатъчно, за да спре чудовището.

Тя изсъска и отвърна лице встрани, прикривайки го с ципестите си ръце от светлината. Направи крачка назад, после още една, докато гърбът й отново опря в книгите на стената.

А сега какво да предприема? Не исках да се опитвам да промуша сърцето й. Но ако укротя волята си, тя ще се нахвърли отново и не бих могъл толкова бързо да произнеса някакво заклинание, преди да ми откъсне главата. А дори и да се измъкна, тя вероятно разполага със смъртоносни лакеи, като пазача при вратата, които с удоволствие ще ме убият, ако видят, че застрашавам тяхната господарка.

– Ти я уби – изръмжа вампирът и гласът беше съвсем същият – страстен и женствен, макар изкривен от ярост и излизащ от тази ужасна уста. Смущаващо. – Ти уби Дженифър. Тя беше моя, магьоснико!

[avr1lka]

Прочетох един нов и много хубав роман - "Мъжът от съседния гроб" на Катарина Масети и като се поразрових да видя какво е мнението за него в интернет, попаднах на това ревю в сайта "Аз чета".

Тя и Той: отличничката и красавецът

Той задължително се къпе сутрин, тя – не заспива без вечерния душ.
Той не понася миризмата на кафе, тя – се затруднява за разлепи клепачите си без тази течност.
Той може денонощно да играе Diablo 3, тя – може денонощно да си избира нови рокли в eBay.
Какво ги свързва? Абсурдът, наречен любов.

Абсурдът е онова, което свързва и героите на първия роман на Катарина Мазети „Мъжът от съседния гроб”, който предава историята в два гласа – дълбок и простоват мъжки и меланхолично истеричен женски. И ако горе-описаните разлики засягат моята лична Любовна Вселена, ще се неначудите колко изобретателна е авторката в измислянето на два абсолютно несъвместими живота на героите в романа. И те са прекрасни. Всеки на неговата си Планета, на която вярва в мащабите на своята значимост, простираща се и извън нея.
Бежовата библиотекарка, представителка на онзи тип жени, които не използват гримове и шикозни дрехи, защото вярват, че вътрешната красота е всичко, от което имаме нужда. И по нейни думи, разбира се, тя я притежава в изобилие. И Горският или „робът на кравите”, които също има в изобилие – цели 240 мучащи красавици, всяка с нейния си женски и ревнив нрав, който е истински фермер, ставащ смело в 5 сутринта всяка сутрин, за да издои своите „мацки”, но притеснен пред предизвикателството „Смяната на чаршафите в спалнята”.

Две Планети, намиращи се на хиляди километри една от друга, които се пресичат не където и да е било, а на гробището, там, където спят близките им – бившият съпруг на Бежовата и родителите на Горския.
С ирония или не, новият живот започва там, където е завършил и завършва там, където толкова се очаква да започне. Библиотеката се намира значително по-далеч от фермата на нашия герой. И ако, чисто хипотетично, сградата й може да бъде преместена, съзнанието на нашата героиня е непоклатимо. Тя иска да слуша класически арии във ваната си и да се занимава с Детския отдел и книжните игри за малчуганите. Не се вижда нито сред красавиците крави, нито сред старата и занемарена фермерска къща, нито в неуютната и постлана с посивели чаршафи спалня. Нейният дом е този, в който винаги има място за нови книги, но не и за странни, типични за селото миризми. Мъжът с главно „М” в историята ни пък се потиска от купищата хартия, подвързана с красиви корици и заемаща твърде много място в живота на Бежовата, толкова много, че измества и него самия.

История като всички останали, в които мъжът и жената имат напълно противоположна гледна точка върху събитията от живота им и него самия и потенциалното му бъдещо развитие, с тази разлика, че Катарина успява да погледне отвъд своите женски разсъждения и да разкаже всичко през мъжките, леко цинични и много реалистични очи. А и библиотекарките, освен леко чалнати, се оказват доста интересни същества, притежаващи собствена непоклатима логика, в която преобладава хуморът. Краят на тази „женско-мъжка” драма пък се оказва толкова неочакван, че дори се питам какво е по-правилното определение на тази история – „абсурд” или просто „любов”?

Редактирано 18 юли 2012 от avr1lka (преглед на промените)

[abarat]

"Размерите на трагедията" от Ким Монзо

Вторият роман на скандалния каталонски писател - "Размерите на трагедията" - ни потапя в свят на социална изолация, враждебност и невъзможност за бягство от абсурда на ежедневието. Свят, в който лиричното граничи с перверзното и параноичното.

На сутринта, след като най-после е успял да покани на вечеря и прелъсти примабалерината на театъра, в който свири, тромпетистът Рамон-Мария изпада в състояние на постоянна ерекция. Ерекцията се оказва проявление на смъртоносна болест и онова, което първоначално изглежда като преимущество, се превръща в трагедия...

Чрез този сюрреалистичен разказ, мрачно преплитащ две съдби, Монзо идентифицира абсурда и присмеха като единствени средства за дистанциране от ужаса на ирационалното.

Ким Монзо (р. 1952) е едно от водещите имена в съвременната литература на Испания и "ужасното дете" на младата каталонска литература, носител на множество литературни отличия, сред които Наградата на град Барселона и Националната награда за литература. Автор на два романа и четири сборника с разкази и новели, Монзо е всепризнат майстор на късия разказ, ценен от широката публика заради хапливия хумор и антиконформистката употреба на клишетата. Литературните критици го сравняват с Кафка, Борхес и Рабле. Той е бунтар, който громи литературни норми и стереотипи. Сардоничният хумор и лаконичността са негова запазена марка, а безмилостната му откровеност не просто развенчава красивите житейски илюзии, но превръща книгите му в универсален пътеводител и ключ към потайностите на човешката природа.

Откъс от романа

– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...

– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.

– Да.

– Преди малко пропуснахте да ги споменете.

– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?

– Не. Да остане пъпешов пай.

Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.

– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.

– Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.

За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.

Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията й влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика. Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата й – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите й се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.

Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.

Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.

За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.

Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?

– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.

Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите й не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните й... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да й предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.

– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.

Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса „у вас или у нас“. Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.

Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това "бренди" вместо "коняк" определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.

Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите й наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците й бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха...

*

На 13 септемви в Институт Сервантес ще се състои среща-разговор с Ким Монзо, който ще гостува за един ден в София по покана на ИК "Колибри". Предвижда се отворен разговор с публиката и безплатна прожекция на филма "Хиляда глупаци" – адаптация по едноименната книга на Монзо -

http-~~-//www.youtube.com/watch?v=tIpjDgrXnKg

[abarat]

"Проповедникът" от Камила Лекберг

Едно ранно лятно утро малко момченце отива да играе край скалите близо до познатата вече на читателите Фелбака, където се развива действието и в "Ледената принцеса". Ала игрите му без време приключват, когато детето открива трупа на гола млада жена, втренчила в него мъртвия си поглед. Мистерията се задълбочава още повече, след като под тялото на жената повиканите полицаи откриват два скелета, отново на млади жени... Вече известният на българския читател инспектор Патрик Хедстрьом поема разследването, подпомаган от бременната си жена Ерика Фалк. Постепенно се разбира, че скелетите са на изчезнали преди 24 години девойки, разплита се и историята на рода Хулт, чийто патриарх е бил проповедник с лечителски дарби... "Проповедникът" ловко заплита в едно минало и настояще, а читателите ги очаква не една изненада в този смразяващ кръвта трилър с шведски привкус.

Романите на шведската писателка Камила Лекберг са издадени в над 30 държави, оглавявали са класациите на бестселъри в Швеция, Норвегия, Франция и Испания, а днес почитателите й са по-многобройни и от тези на Стиг Ларшон. В англоговорещите страни я наричат "шведската Агата Кристи".

Откъс:

Желанието да излезе и да подложи лице на дъжда бе непреодолимо. Но някои неща възрастните не могат да си позволят, особено когато са на работа, и Мартин бе принуден да сдържи детския си импулс. А беше хубав дъжд, който отми целия задух, цялата жега, държала ги като затворници през последните два месеца. Усещаше го в ноздрите си през открехнатия прозорец. По разположеното близо до него бюро се стичаше вода, но той бе преместил всички книжа, така че нищо нямаше да се повреди.

Струваше си да почувства аромата на прохладата.

Патрик бе позвънил да каже, че се е успал, така че Мартин като никога бе първи. След като вчера се разбра какво е направил Ернст, настроението в управлението бе потиснато, така че бе приятно да седи на спокойствие и да си мисли за последното развитие на събитията. Не завиждаше на задачата на Патрик, който трябваше да съобщи за станалото на роднините на жената, но дори той съзнаваше, че това е първата крачка към преодоляването на мъката. Вероятно дори не знаеха, че тя е изчезнала, така че новината щеше да бъде шок за тях. Сега ставаше дума преди всичко да бъдат открити и това бе една от задачите за деня на Мартин – да се свърже с немските си колеги. Надяваше се да може да говори с тях на английски, иначе щеше да има проблем.

Тъкмо щеше да вдигне слушалката и да звъни в Германия, когато го превари пресипнал сигнал. Пулсът му леко се ускори, когато разбра, че звънят от съдебномедицинския в Гьотеборг. Пресегна се за бележника си. Всъщност трябваше да докладват на Патрик, но след като все още го нямаше, щеше да им се наложи да се задоволят с Мартин.

– Взело е да става горещо напоследък там при вас, в глухата провинция.

Съдебният лекар Турд Педерсен имаше предвид аутопсията, която бе направил преди година и половина на Алекс Вийкнер, встъпление към едно от досега малкото разследвания на убийство в полицейското управление на Танумсхеде.

– Да бе, май има нещо във въздуха. Сигурно скоро ще настигнем Стокхолм в статистиката на убийствата.

За тях, както за повечето професионалисти, влизащи често в контакт със смъртта и нещастията, шеговитият тон бе начин да се справят с ежедневната служебна ситуация, без да подценяват сериозността на онова, пред което бяха изправени.

– Да не би вече да сте й направили аутопсия? Мислех, че хората се трепят един друг по-често в тази непоносима жега – продължи Мартин.

– Ами донякъде си прав. Фитилът се пали по-бързо у хората заради горещината, но през последните дни имаме известен спад, така че се справихме с вашия случай по-бързо, отколкото предполагахме.

– Да чуем тогава.

Мартин затаи дъх. Голяма част от успеха на следствието зависеше от заключенията на съдебномедицинския отдел.

– Едно е ясно, нямаме си работа с някой симпатяга. Причината за смъртта установихме сравнително лесно, била е удушена, но онова, което е било извършено с нея преди смъртта, е наистина смайващо.

Педерсен направи пауза, сякаш за да си сложи очилата.

– Да?

Мартин не можа да скрие нетърпението си.

– Да видим… Това ще дойде и при вас по факса… Хм.

Педерсен зачете и ръката на Мартин се изпоти, докато стискаше слушалката.

– Ето. Четиринайсет фрактури на различни места по скелета. Всички причинени преди настъпването на смъртта, ако се съди по различните степени на заздравяване.

– Искаш да кажеш…

– Искам да кажа, че някой й е чупил ръце, крака, пръсти на ръцете и краката в продължение на горе-долу една седмица.

– В един и същи ден ли са чупени или в различни дни?

– Както казах, фрактурите са в различна степен на заздравяване, така че професионалното ми мнение е, че датират от различни дни. Направил съм скица на евентуалния ред, в който е било извършвано чупенето на костите. Във факса, който ви изпратих, има повече подробности. Освен това по тялото има и доста външни прорезни рани. И те в различни стадии на заздравяване.

– Мамка му.

Мартин не можа да сдържи възклицанието си.

– Склонен съм да се съглася с теб.

Гласът на Педерсен прозвуча сухо по телефонната линия.

– Болката, която е преживяла, трябва да е била непоносима.

Известно време мълчаливо размишляваха върху човешката жестокост. После Мартин се съвзе и попита:

– Намерихте ли някакви следи по тялото, които могат да ни свършат работа?

– Да, открихме сперма. Стига да заподозрете някого, можем да го свържем с убийството чрез изследване на ДНК. Разбира се, ще направим проверка и в база данни, но по този начин рядко имаме попадения. Засега регистърът е твърде малък. Можем само да мечтаем за деня, в който ще разполагаме с ДНК-то на всички граждани. Тогава положението ще е съвсем друго.

– Да, можем само да мечтаем. Обвиненията в нарушаване на личната свобода и прочее слагат прът в колелата.

– Ако онова, на което е била подложена жената, не се нарича нарушаване на личната свобода, то просто не знам кое друго би могло да се казва така…

Беше толкова необичайно това философстване от страна на иначе деловия Турд Педерсен, че Мартин разбра – патологът е бил развълнуван от съдбата на жената. Иначе нищо не би му попречило да спи спокойно през нощта.

– Можеш ли да ми кажеш кога е умряла?

– Да, получих резултатите от пробите, направени от техническия отдел на място, и после ги съпоставих със собствените ми наблюдения, така че мога да определя в какъв интервал от време е настъпила смъртта.

– Да чуем.

– По моя преценка тя е умряла някъде между шест и единайсет часа вечерта в деня преди откриването й в Кралската клисура.

Мартин бе разочарован.

– Не може ли малко по-точно?

– Според шведската практика пет часа е най-краткият интервал за случаи като този, така че това е най-доброто, което мога да ти дам. Но вероятността часът на смъртта да е в петчасовия интервал е деветдесет и пет процента. Мога да потвърдя и онова, което със сигурност подозирате, а именно, че Кралската клисура е вторично място на престъплението. Един-два часа след като е била убита, тя е лежала някъде другаде, това личи и от трупните петна.

– Все е нещо. – Мартин въздъхна. – А скелетите? Сигурно си получил данните от Патрик и знаеш на кого подозираме, че са?

– Да, получих ги. С тях още не сме съвсем готови. В края на краищата не е толкова просто да се намери зъбна карта от седемдесетте години, но работим под пълна пара и веднага щом сме готови, ще ви съобщим. Онова, което мога да кажа, е, че са два женски скелета и възрастта, изглежда, съвпада с вашите предположения.

Бедрената кост на едната жена сочи, че е раждала дете, което също съвпада с получените от вас данни. Най-интересното от всичко е, че и двата скелета са с подобни фрактури като на убитата жена. Между нас казано, дори бих се осмелил да кажа, че фрактурите са почти идентични и при трите жертви.

От изненада Мартин изпусна писалката си на пода. На какво всъщност са се натъкнали? Садистичен убиец, стоял мирно двайсет и четири години? Дори не му се мислеше за алтернативата.

Че убиецът не е чакал двайсет и четири години и че те чисто и просто още не са намерили останалите жертви.

– И при тях ли е имало прорезни рани?

– Тъй като няма останал органичен материал, трудно е да се каже, но има драскотини по костите, които може би сочат, че е имало.

– А причините за смъртта при тях?

– Също като при германското момиче. Кости, строшени на врата, показват, че са били душени.

Мартин бързо записваше разговора.

– Нещо друго интересно да ми дадеш?

– Нищо повече от това, че скелетите явно са били закопани, по тях има остатъци от пръст, от които можем да извлечем нещо при анализа. Но с това още не сме готови, така че въоръжете се с търпение. Пръст имаше също и по Таня Шмид и по одеялото, на което е лежала, така че ще я сравним с пробите от скелетите.

Педерсен направи пауза, после продължи:

– Мелберг ли води разследването?

Леко безпокойство прозвуча в гласа му. Мартин скрито се подсмихна, но побърза да го успокои.

– Не, възложено е на Патрик. Но кой ще си присвои славата, ако се справим, е друг въпрос…

Двамата се разсмяха, но беше смях, който поне на Мартин му заседна в гърлото.

След приключване на разговора с Турд Педерсен младежът взе страниците от факса на управлението и когато след малко Патрик дойде на работа, вече бе добре осведомен. След като се запозна с доклада, и Патрик изпадна в мрачно настроение. Очертаваше се адска бъркотия.

*

Лайне се страхуваше от тъмнината. Ужасно се страхуваше. Въпреки всички вечери, прекарани без Габриел в стопанството, тя така и не успя да свикне. Преди поне Линда си беше у дома, преди това и Якоб, но сега беше съвсем сама. Знаеше, че Габриел е принуден доста да пътува, и все пак се чувстваше огорчена. Не това беше животът, за който бе мечтала, когато сключи този брак по сметка. Не че парите бяха кой знае колко важни. Привличаше я сигурността. Сигурността в досадния Габриел, сигурността в парите в банката. Искаше живот, съвсем различен от този на майка й.

Като дете живя в ужас от пиянските изстъпления на баща си. Той тиранизираше цялото семейство и направи от децата си несигурни и уязвими същества. От братята и сестрите беше останала само тя. И брат й, и сестра й не устояха на вътрешния си мрак, единият го погълна в себе си, другата го извади на показ. Самата тя, средното дете, не направи нито едното, нито другото. Но остана несигурна и слаба. Недостатъчно силна да отреагира на своята несигурност, като я насочи навън или навътре, тя я остави да лежи в нея и да тлее година след година.

Това никога не се проявяваше толкова силно, колкото когато бродеше сама из смълчаните стаи. Тогава ясно си спомняше вонящия дъх, ударите и тайните ласки през нощта.

Действително вярваше, че е намерила ключа, който да отвори мрачния долап в гърдите й, когато се омъжи за Габриел. Не беше глупава. Знаеше, че това е само утешителна награда. Която той й даваше, тъй като не бе получил онова, което наистина бе желал. Но нямаше значение. Така дори беше по-лесно. Никакви чувства, които да разбълникват тихата повърхност. Само скучна предвидимост на безкрайна верига от дни. Вярваше, че това е единственото, което бе искала.

След трийсет и пет години вече знаеше колко се е заблуждавала.

Нищо не бе по-лошо от самотата в присъствието на друг, а това бе получила, когато каза „да“ в църквата на Фелбака. Живееха паралелни животи. Тя се грижеше за стопанството, отглеждаше децата и обсъждаше с него вятъра и времето по липса на други теми за разговор.

Само тя знаеше, че у Габриел живее друг мъж, не само онзи, когото показваше ежедневно пред околния свят. Бе го наблюдавала през годините, бе го изучавала тайно и постепенно бе научила какъв всъщност би могъл да бъде. Копнежът, пробуден от това откритие, силно я изненада. Погреба го дълбоко в себе си, вярваше, че дори той самият не знае кой е, ала знаеше, че зад досадната, овладяна външност се крие страстен мъж. Виждаше колко гняв е събрал, но смяташе, че има и още толкова любов, която тя не бе успяла да пробуди.

Не успяха да се сближат дори когато Якоб лежеше болен. Един до друг седяха, както смятаха, до смъртното му легло, без да са способни взаимно да си дарят някаква утеха. Често й се струваше, че Габриел не иска тя да е до него.

Тази негова затвореност до голяма степен се дължеше на баща му. Ефраим Хулт бил впечатляващ мъж, който карал всички, влезли в досег с него, да се присъединяват към един от двата лагера – на приятелите или на враговете му. Никой не бил равнодушен към Проповедника, но Лайне разбра колко трудно трябва да е било да израснеш в сянката на такъв мъж. Синовете му не можеха да бъдат по-различни. През целия си кратък живот Йоханес бе едно голямо дете. Наслаждаваше се на живота и взимаше онова, което поиска, без никога да се спре достатъчно дълго, за да види следите от предизвикания от него хаос. Габриел тръгна в обратната посока. Бе виждала как се срамува от баща си и Йоханес заради пищните им жестове, заради желанието им да са център на вниманието. Самият той искаше да потъне в анонимност, ясно показваща на околния свят, че няма нищо общо с баща си. Габриел се стремеше към уважение, ред и справедливост повече от всеки друг. Детството и годините на пътешествия с Ефраим и Йоханес бяха нещо, което никога не споменаваше. Лайне все пак знаеше това-онова и разбираше колко важно бе за съпруга й да крие тази част от миналото си, така зле съответстваща на образа, който искаше да показва. Това, че тъкмо Ефраим върна Якоб към живота, пробуди у Габриел противоречиви чувства. Радостта от намирането на начин да се победи болестта бе помрачена от факта, че не той, а баща му се бе притекъл на помощ като рицар в блестящи доспехи. Би направил всичко, за да бъде той героят за своя син.

Размишленията на Лайне бяха прекъснати от звук, идващ отвън.

С крайчеца на окото си видя как две сенки бързо преминаха през дърветата. Страхът отново я обхвана. Затърси безжичния телефон и най-накрая го намери на мястото, където се зареждаше.

С треперещи пръсти набра номера на мобилния на Габриел. Нещо удари по прозореца и тя силно изкрещя. Прозорецът бе счупен от камък, който сега лежеше на пода сред отломки от стъкло. Още един камък профуча и счупи съседния прозорец и тя, хълцайки, побягна вън от стаята и се качи на горния етаж, където се заключи в банята и сгърчена от ужас заочаква да чуе гласа на Габриел. Вместо това получи монотонен автоматичен отговор и чу паниката в собствения си глас, когато му изпрати несвързано съобщение.

После седна разтреперана на пода с ръце, здраво обгърнали коленете, вслушана за звуци зад вратата.

[abarat]

"Български психар" от Андрей Велков

Петър е най-обикновено момче от улицата. Умен и амбициозен младеж, който силно вярва, че когато излезе от казармата, го очаква нормален и спокоен живот - следване, бачкане, кариера, пари, семейство, деца...

Оказва се обаче, че е объркал времето и най-вече мястото за такива планове. От учене тук вече няма никаква полза, а с работа можеш едва да свързваш двата края, при това живеейки като мишок. Разбрал, че по стандартния начин няма да постигне нищо, Петър спира да играе по правилата и от дребен квартален играч се превръща във всяващ страхопочитание бос на подземния свят.

"Българската версия на "Бригада" среща балканския вариант на "Две димящи дула" и "Трейнспотинг"." - Гето Бук Ривю

"Насилие, наркотици и реки от кръв... Чудовищно реалистична история, разказана на езика на улицата." - Люлин Рийдърс

"Кървава приказка за възхода на четири квартални момчета, които създават свои правила по пътя си към върха. Или какво се случва с идеализма и големите надежди, когато срещнат суровостта, безпътицата и абсурда на местната действителност." - Перник Кроникъл

"Книгата е до болка откровена, брутално реалистична, с цветист език, без нищо излишно, рядко явление за българската литература поради липсата на поза в писането и защото показва, че няма изчерпан жанр или сюжет." - Георги Георгиев - Слатина Уориър

Андрей Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота. Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма.

Откъс:

Пичовете влизат и се настаняват в кухнята. Иво бърка в джоба и ми дава няколко банкноти, които са останали. Аз и не се съмнявам, че ако има ресто, то ще стигне до мен, защото Ивайло е железен и на него може да се разчита винаги. Оставям парите на масата пред себе си и бъркам в хладилника, откъдето вадя три умрели от студ бири. Мишо не изчаква да се обърна, а започва:

– Брат ми, Иво загатна, че си тръгнал да правиш някаква схема, и искам и аз да участвам. Познаваш ме и знаеш, че няма да те издъня.

Мишката е напълно прав. Аз знам, че няма да ме издъни, и наистина го познавам добре. Освен това той бая години тренира самбо и е доста неприятен елемент, което си е плюс с оглед на бъдещата ни дейност. И той, и аз сме си ходили на гости в залите да се посборваме и няколко пъти ме е пускал на глава много неприятно. Аз също не съм му оставал длъжен де, дори един път му счупих няколко ребра, когато започна много да си вярва.

– Искам да знаеш, че много съм я закъсал. Наш’те ги съкратиха и двамата и на моменти буквално няма к’во да се яде у нас. Работа няма читава, знаеш как е. Ще съм ти изключително благодарен, ако ми помогнеш – продължава той.

Аз мълча известно време и се правя на сериозен. Иначе много ясно, че ще го взема, дори си мислех да му се обадя тези дни, но е още по-добре, че той дойде. Отпивам от бирата, поглеждам го в очите и му се ухилвам широко.

– Много ясно, бате. Вътре си… – не мога да си продължа изречението, защото Мишката скача, стига до мен за нула време и ме вдига във въздуха. Самбистка радост, какво да го прави човек. Пуска ме все пак след малко и си сяда на мястото. Иво през това време не е спрял да се смее.

Аз също сядам и се опитвам да си поема въздух. Яко стиска това копеле. Отпивам от биричката могъщо и после вземам няколко банкноти от парите на масата и ги подавам на Мишо.

– Еми пичове, вече сме трима. Трябва ни още един, за да се спази мускетарският принцип. – В този момент всички се усмихваме, защото "Тримата мускетари" е настолна книга на цялата ни банда от деца. Това е историята на нашето поколение, разказана с няколко думи – ние сме едни хлапета, израснали в условията на развития социализъм, мускетари и джедаи, които носеха пионерски връзки, биеха се с пръчки вместо лазерни мечове и шпаги, стреляха се с фишки, вместо с бластери. После всичко се промени и дойдоха реформите, мислехме си, че докато върви техният, на големите, преход и паралелно върви нашият, на децата, в който от момчета се превръщаме в мъже, нещата ще се оправят и ще заживеем по-добре в един свободен свят и всичко ще се е наредило точно като пораснем. Оказа се обаче, че за нас няма останали готини места след този велик преход и тези велики реформи и че хубавите места и неща са запазени за други хора с по-други родители, а също така се оказа, че свободата наистина беше дошла, ама бяха забравили да ни кажат, че е доста скъпа и че трябва да си я купиш.

Казваме си наздраве и аз вадя три нови бири. Споглеждаме се и Иво казва:

– Аз ли да му се обадя, или ти?

Става дума за четвъртия ни мускетар, естествено. Той би бил Атос и е с нас тримата също от първи клас, израснали сме заедно. Казва се Тони и е голям чешит. Помните ли филма "Кикбоксьорът" с Ван Дам? Всички момчета искаха да са като него, само Тонката искаше да е като Тонг По. Запали се по бокса и кикбокса, а отнякъде намери един треньор и по муай тай и стана машина. Такива сме си ние, момчетата от Квартала. И четиримата сме тренирали яко и е голяма преебавка да се заядеш с някого от нас. При Тонката е още по-весела случката, защото учи философия и е много умно копеле. Както може да ти набие най-неприятното коляно в главата, така и може да изплеска и да ти говори за Витгенщайн или Хайдегер с часове. Ей такива хора обичам – универсални. Синтезът между уличното и книжното познание му е майката! Голяма работа, че имаш мозък, ако някой селтак може да ти счупи врата. Голяма работа, че си нинджа, ако не можеш да спечелиш спор с някое псевдоинтелектуално снобарско лайно. Трябва да имаш сила и по двата начина, иначе все едно нямаш никаква. Поглеждам Иво и Мишката въпросително:

– Мислите ли, че ще се навие да играе с нас? Нали се сещате, че залозите са високи и ако изгорим, си влизаме в панделата като стой та гледай.

Иво отпива от бирата, пали си цигара и преди да каже нещо, Мишката в типичен свой стил вече го е прекъснал:

– Много ясно, че ще му се обадим. Той е един от нас. Ние да му предложим, пък да видим той какво ще каже.

– Прав си – казвам аз, – я му звънни и го викни.

– Не само ще му звънна, а отивам да го докарам директно. Той си е у тях сигура, нали оня ден го уволниха. – Мишката се засилва към вратата, после рязко се обръща и казва, смеейки се: – Шефе, ще взема джипа, нали не ти трябва в момента?

Не чака отговор, а още смеейки се, излиза, като трясва вратата. След малко отвън се чува мощно форсиране на двигател, последвано пак от бибипкане с клаксон.

Иво поклаща глава с усмивка. Мишката си е такъв, пълен психар, Иво е интроверт, Тонката е също доста затворен, но има изблици, аз съм съчетал в себе си всичките тези черти. Някога една училищна психоложка ми прави дълъг тест какъв психологичен тип съм и се оказах 50% интроверт и 50% екстроверт. Мацката направо не можеше да повярва. Мишката е прав и за едно нещо – когато ми каза "шефе", той потвърди нещо, което винаги е било така. Аз винаги съм бил лидер в нашата тайфа, просто сега игрите ни ще са малко по-различни, а залозите по-високи. Иначе всичко си е в общи линии същото.

С Иво успяваме да изпием по още една бира, когато влиза Тонката, последван от ухиления Мишо. Тонката ме прегръща, отказва бирата и поисква чай. Аз му показвам среден пръст и той се изсмива. Може да е странно копеле, но и той е брат. Сипва си чаша вода и започва да говори с дрезгавия си глас:

– Здравей, шантави ми приятелю, знам, че вината да не сме се виждали често напоследък е свързана с икономическата ситуация. Ако си спомняш, последно се виждахме преди около два месеца в съблекалнята на боксовата зала.

– Много ясно, че помня – кимвам аз. – Нека да ти обясня за какво става дума…

– Няма нужда да ми обясняваш, друже. Михаил ми каза надве-натри за какво става дума и аз съм навит. Искам да ти кажа, че напоследък и аз си мисля за такива неща, но философската ми душа ме прави склонен към много мислене и прекалено малко действие, за съжаление, и се радвам, че се появи ти, защото ти имам пълно доверие и съм готов да играя с теб, както сме играли всъщност винаги.

Настава масово веселие и аз отварям още три бири, а за Тонката има цяла чешма вода. После доизкарваме деня в сладки приказки и малко по-късно се местим в бирарията, където се опитваме неуспешно да изпием всичката налична бира, а Тонката изпива може би цяла кутия зелен чай. Чувстваме се като някога – добри приятели, стоящи на прага на една безкрайна лятна ваканция, през която ще се случват много приключения и ще се направят много пакости. Точно така и стана. Два дни по-късно ограбихме пощата.

Преди ми беше направило впечатление, че близката поща е доста интересно място, в което трябва да има бая пари. През цялото време хората плащат разни сметки, пращат записи, прибират се пенсии. Охраната, естествено, е някъде към четирийсеткилограмов човек с ебати лупите за очила. Разчитат главно на металната преграда, която е между злите лелки и потребителите на Български пощи. Хубавото на тази решетка е, че не стига баш до тавана, а има място да се провре спокойно човек. Още по-готиното е, че в пристъп на свръхразум и вяра в неслучването на лоши неща злите лелки държат вратата, през която се влиза при тях, отключена и ключът за нея седи в ключалката, и то отвън. Е как да не си помисли човек някоя глупост? Това се случи с мен, когато бях там, за да плащам някаква сметка, и имаше опашка. Ето затова никъде не трябва да има опашки, за да не се дава време на хора като мен да си мислят глупости. После се наредих на още една опашка и поразгледах нещата от друг ъгъл. Това ми позволи да видя камерата, която дебнеше от един ъгъл на тавана. Наредих се на още една опашка и мислено си представих целия грабеж.

В деня след сформирането на екипа изпратих Иво, Мишката и Тонката поотделно да поразгледат и да визуализрат това, което им бях описал като план за действие. Забавно беше, че всеки от пичовете на връщане само цъкаше с език и клатеше глава, явно във възторг от обезсмислянето на решетката с ключа на вратата й отвън. Аз през това време купих големи бели листове и маркери и им нарисувах всичко. Не се притеснявайте, после изгорих листовете.

Та екшънът се разви много кратко и едно към едно с плана ми. Иво е шофьор и седи в колата, която е паркирана зад пощата със запален двигател. Тонката е разпределител и звукови ефекти – работата му е да овършее чакащите и охраната, забележете, без да ги наранява. Не искам на някоя бабичка да й се случи нещо лошо, естествено. Функцията на Тонката е да вика непрекъснато "Това е обир, всички на земята", да създава паника и да хвърля едни безобидни китайски бомбички, които звучат малко като непрекъсната стрелба. Ние с Мишката сме отдел финанси – влизаме през вратата зад решетката, натръшкваме лелките и им вземаме парите от бюрата, касите и малките чувалчета в задната стаичка. После всички изчезваме елегантно.

Слизаме от колата. Иво казва:

– Късмет момчета – и звучи доста нервен.

Аз го тупвам по рамото и му се усмихвам.

– Споко, братчето ми. Всичко ще бъде окей.

Влизаме в пощата с бодра стъпка и в преддверието си слагаме скиорски маски, които скриват лицата ни. После изчакваме Тонката да метне първия фишек и необезпокоявани, с Мишо влизаме зад решетката през незаключената врата. Аз се засилвам като Майкъл Джордан, скачам на едно бюро и от него увисвам на камерата, която веднага се чупи и пада на земята. До този момент Тонката е казал вече към петдесет пъти "Това е обир, това е обир" и не спира да хвърля фишеци. Настава страшна лудница и хората реагират по най-различни начини. Повечето просто са в шок и не вярват какво се случва, някои крещят, но не се вижда да има проблеми. Мишката вече е успял да напълни един сак наполовина, защото е налазил гишето на топлофикация. Няма само те да крадат, я! Аз хващам една лелка и я набутвам под бюрото, като я държа не много нежно за косата. Изкрещявам:

– Всички на земята, чувате ли, персоналът. Ще ви изпозастрелям – не че имам с какво, но мацките залягат, все едно са от националния отбор по залягане.

Аз започвам бързо, без да се помайвам излишно, да пълня моя сак. Мишката се мести на другото бюро, а Тонката, явно отегчен от "Това е обир" започва да крещи някакви несвързани работи и се забавлява много, съдейки по усмивката на лицето му. Аз приключвам с другото бюро и вземам две много симпатични чувалчета от една маса зад него. В този момент Мишката е овършал и последното бюро. Преди да се изнесем, късаме всички слушалки на телефони, които забелязваме по бюрата. После излизаме и аз, по вече изпитан модел, чупя ключа в ключалката. През това време Тонката къса слушалките на телефонните кабинки, а димката, която вчера сме направили от станиол, училищни линийки и вестник, вече започва да дими яко. Хората си лежат на земята и си се правят на препарирани. Ние излизаме спокойно, минаваме отзад, качваме се в колата и изчезваме. След половин час вече сме у нас с парите, а Иво е навън със задача да изгори маските, дрехите, ръкавиците и саковете. Въобще не броя парите, а ги мятам в един кашон под леглото и излизаме да пием бира в пицарията до блока. Сядаме до телевизора и точно засичаме новините; казват и за нас нещо от сорта: "Организирана банда от шест-седем души е обрала еди-кой си пощенски клон, води се разследване". Аз поглеждам пичовете, които нещо са се умълчали.

– К’во става, бандити? Не се правете на луди, признайте си, че беше страшен кеф?

Идват бирите и храната. Пием и малко по малко момчетата се отпускат. Аз вдигам тост и когато се чукаме, им казвам:

– Аре честито. Вече сте бандюги. Днес се справихме супер. Дано се справим така и утре, когато ще думнем един китайски ресторант.

Мишката се задавя с бирата, а Иво и Тонката започват да се смеят. Големият кеф настава, когато се местим у нас да попием по домашному и аз разпределям парата. Думнали сме към сто бона. Аз давам на пичовете по десет, а другите каширам във фонд "Инвестиционни".

На следващия ден се събираме привечер у нас, защото съм казал, че ще ударим късно китайците, някъде към единайсет-дванайсет. Не пием алкохол, за да сме свежарки. Правя две кафеварки една след друга и се надрусваме с кофеин.

– Пешо, ти си откачен обаче, вчера направихме страшна бала, а ти скачаш веднага на следващия клон. Що не направим малко тайм аут, копеле ненормално? – Иво винаги като инженер е имал аналитично мислене и не пропуска да го прояви и в този случай.

– Ивак, брат, идеята е да натрупаме кеш много чевръсто и ефективно и след това да се насочим към по-сериозни неща. С тези обирчета е въпрос на време да изгорим, така че трябва да направим още няколко набързо, да сме непредсказуеми, да не оставяме следи и после рязко да сменим посоката. – Усмихвам му се, паля една цигара. – Довери ми се, това е само началото.

Обръщам се към Мишката:

– Мишок, на теб братчед ти нали е още баш кука в районното?

Мишката кимва, сякаш засрамен, че братчед му е полицай.

– Искам да ми направиш среща с него тези дни. Става ли, имам да говоря с него бая работи.

Мишката вдига палец:

– Нямаш проблеми, Пешо, когато кажеш.

После си говорим още два часа общи приказки и се смеем. Пием сокове и коли. Става време да ходим на китайски и се натоварваме в колата. Пристигаме в големия китайски, който се намира относително близо до Квартала, и влизаме. Иво пак остава, той е най-печен шофьор и на него се доверявам най-много в измъкването, ако стане напечено. Тримата влизаме и сядаме на една маса, която се намира най-близо до касата, разположена зад един бар, и служебната врата. Идва една мацка с дръпнати очи, но грам не е от хубавите. Измънква нещо в опит да говори български, аз й измъквам менютата от ръцете, отварям ги и светкавично правя мащабна поръчка, като й соча с пръст картинките и тя пише.

– Това, това, това, това, всичко за вкъщи, три бири за тука, докато чакаме, и това, това и това. Пичове, някой нещо иска ли друго, защото съм взел за целия китайски народ вече май?

Двамата се засмиват на тъпата ми смешка и поклащат отрицателно глави. Мацката се отдалечава и почти веднага се връща с бирите, които не са достатъчно студени. Аз вземам една салфетка, хващам бирата с нея и отпивам. Без отпечатъци.

Мишката ме поглежда с леко нервен поглед.

– Копеле, кога ще действаме бе? К’во кесим тук? Изнервям се яко.

Аз отпивам сериозен гълток и му отговарям:

– Чакай да ни стане манджата бе, Мишка. Не видя ли вчера, че от обири идва апетит?

Мишката се хваща за главата, а Тонката шумно се изсмива.

– Ти си станал ебаси психопата, Пешо. И преди те апеше щъркелът, ама сега съвсем си изперкал.

Аз само му се усмихвам. Това наистина е само началото на нещата, които съм замислил. Не сме и преполовили топлите бирички, когато манджата ни идва. Мацката оставя сметката в един тефтер на масата. Аз го отварям, плащам сметката и оставям щедър бакшиш. Имаме и три дъвки подарък. За Иво няма, защото не знаят, че в този обир участват четирима, а също така още не знаят, че става дума и за обир.

Мацката взема сметката и потегля към бара. Аз я последвам плътно и тя въобще не вижда, че съм зад нея, когато отваря касата, за да прибере кеша. Тонката и Мишката са зад мен. Въобще и не разбира кога я резвам с един полушут-полушамар отстрани по тиквата и се пльосва на земята зад бара. Така е, като даваш топла бира на хората, парцал такъв. Никой не вижда какво се случва освен един млад китаец, който се засилва към нас със сатър в ръка, мяукайки нещо неразбрано. И той няма много шансове, защото Тонката го засреща с такова мае гери, че пичът дава на късо веднага. Аз съм напълнил вече една хубава торбичка с оборота от касата и мисията ни е изпълнена. Щуква ми обаче да видя какво се случва зад вратата, на която пише "Служебен вход", защото явно никой не е разбрал какво става. Останалите няколко маси хора си хапват, пият, а другите сервитьорки са заети и не поглеждат насам.

– Копеле, я отвори тая врата – соча на Мишката служебния вход – да разгледаме какво има там.

Мишката отваря, аз и Тонката се изстрелваме вътре и заварваме странна гледка. Около една маса седят няколко китайци. Синкав дим се стеле над масата, но това не ни пречи да видим, че на нея има един калашник и три пистолета. Също така има и едно куфарче, което е затворено, но изглежда много готино някак си. За няколко секунди всички замръзваме и само се зяпаме тъпо. Дръпнатите грам не приличат на сервитьори или готвачи, защото са облечени с доста скъпи костюми. Мдаааа, интересен казус. После всичко се развива светкавично. Единият китайчуга посяга към пистолета пред себе си и пада по лице на масата, защото Мишката го е заковал с един дълбок тиган в тиквата. Опасни са тия самбистчета, казвам ви. Вече силите ни са изравнени и ставаме трима на трима. Аз с един шут обръщам масата с оръжията и куфара, за да не ни изпозастрелят като кученца. В този момент Тонката с едно муайтай коляно ликвидира една джинка, която се опитва да стане. А Мишката явно се е привързал към тигана, защото нокаутира още един китайчуга с него. Оставам аз срещу един здравичък пич с моя ръст. Той започва да прави някакви Брус Ли движения и да издава звук точно като от филмите, ама тоя номер в Квартала не минава много, а и аз нямам време за глупости. Изпитаната храчка в очите и шут в ташаците със страшна сила, после вземам една бутилка и му я троша в главата. Пичът има здрава дамаджана и не пада и затова аз му помагам с един лакът в брадата. Това определено вече действа, той обръща очи и се гътва. Въобще без да се замислям, събирам покривката с все пистолети, автомати и куфарчета и заедно с момчетата се изпаряваме. Всичко пак се е развило страшно бързо, но резултатът е 4:0 за Квартала срещу Шао Лин. Най-готиното е, че както се изнасяме, Тонката подбира пликовете с храната, които сме захвърлили до бара, аз мъкна покривката и торбата с оборота, а когато скачаме в колата и Иво потегля, виждаме, че Мишката още държи тигана в ръце, и започваме да се смеем истерично. Иво се обръща на един светофар и ни поглежда.

– Абе, вие нормални ли сте бе?

Ние започваме да се смеем още повече.

– Карай, копеле, после ще ти кажем.

Влизаме у нас и плясваме плячката на масата в хола. Отивам до хладилника и нося бири. Това, че се лензим, въобще не значи, че не осъзнаваме, че можеше вече да не сме живи, ако филмът се беше развил по друг начин. Отварям бирите и ги раздавам на момците. Иво като най-декватен разгъва покривката и на пода падат патлаците и калашникът, последвани от куфарчето. Той леко пребледнява, като зацепва, че не сме си имали вземане-даване само с ресторантьорски персонал. Аз заставам до него и чуквам бутилката си в неговата.

– Всичко е добре, когато свършва добре, Ивак.

Подавам му торбата с оборота да я преброи и сядам на земята до куфарчето. Оставям бирата и го отварям. Май е от крокодилска кожа. Ебати неекологичните копелета. После леко давам на късо, защото, когато отварям капака, за пръв път виждам отблизо как изглеждат един милион долара. Паля цигара и обръщам куфара към младежите. Реакциите им са безценни. Тонката се изхилва, Мишката пада назад на дивана и се олива целият в бира, а Иво започва да псува, но едно такова радостно. Аз дръпвам силно от фаса, издишвам и казвам:

– Тия китайски ресторанти май са много вървежни напоследък. Да им се не надява човек направо. Аре сега Иво и Михаил да вземат колите – изсипвам куфара на земята, избърсвам го от отпечатъци и го увивам с покривката, – да вземат тоя куфар и тия бокулци – соча и тигана на Мишо, който той още държи в свободната си от бира ръка – и да оставят колата, куфара и покривката някъде до Абисиния, за да ги приберат орките до сутринта и да ги разфасоват.

После двамата да се приберат с джипа.

Мишката малко неохотно май се разделя с новото си оръжие, с което размаза двамата китайчуги, избърсва го на свой ред от отпечатъци и с Иво поемат. Аз хващам патлаците и ги разглеждам – двата са "Глок", а единият е "Зигзауер" – сериозна работа. Калашникът е български, разглобявам го и го оглеждам. Добре е почистен и не мирише като да е стреляно с него. Ръката ми помни очертанията на автомата и се чувствам все едно съм срещнал стар приятел. Тонката е блокирал и се е втреничил в кеша на пода. Аз набутвам оръжията в някакъв шкаф на и без това празната секция. После вземам парите, отделям четири купчинки по петдесет бинки, а останалото каширам при другите пари. Чувството да си милионер не е лошо. А тези китайски мафиотчета могат да ме хванат за лангата, нямат шанс да са ни запомнили и да ни намерят, ние сме извън техните уравнения и сме им се появили суперизненадващо.

Седя в хола, пия бира и си мълчим с Тонката, когато Мишо и Иво се връщат. Подавам и на тримата по една купчинка пари.

– Пичове, това ви е делът за днес. Малко стана по екшън, отколкото очаквахме, но това ни спестява оттук нататък занимаването с обири. – Освен ако не си струва нещо много де, си мисля аз. – Искам да не вдигате шум и да не се фукате с кинти, стойте кротко и тихо, а аз ви уверявам, че това наистина е само начало. Делът ви е толкова, защото толкова съм преценил. Другото е за инвестиции в бъдещия ни бизнес. Има ли въпроси?

Въпроси няма. После изпиваме бирата, минаваме на джин и само страшното преяждане с китайска храна ни спасява от нечовешко напиване, но Тонката, който, както сте разбрали досега, не е най-големият пияч, съсипва мокета, като повръща някъде цяла порция задушено по сечуански на пода. Лоша работа.

[abarat]

"Когато мъртвите се пробудят" от Йон Айвиде Линдквист

Нещо странно се случва в Стокхолм. Времето е необичайно горещо, електрическите уреди се държат непривично, хората страдат от нетърпимо главоболие, домашните любимци са обезумели. Градът е пред паника...

Пенсионираният журналист Густав Малер получава шокиращо обаждане. Мъртвите в моргата са се пробудили. Неговият внук е бил погребан наскоро. Нима и той ще отвори очи?

Когато жената на Дейвид загива в катастрофа, съкрушеният мъж се моли отчаяно да стане чудо и тя да се върне. И ето че чудото става... Потънали в скръб семейства получават шанса да се съберат отново с любимите си хора. Но дали това действително са любимите им хора? И не е ли по-добре мъртвите да си останат мъртви?

Сега Линдквист ("Покани ме да вляза") ни поднася нов, не по-малко оригинален роман, в който разглежда друг мит – този за зомбитата. Един нетрадиционен, изпълнен с философски послания психологически хорър, който излиза от границите на жанра, за да изследва сложни екзистенциални и социални въпроси. Как ще реагираме, ако починалите ни близки внезапно възкръснат? Дали ще ги приемем радушно и ще заживеем отново с тях, или ще ги отхвърлим, защото са бледи сенки на хората, които са били?

Криминалният роман е тясно обвързан с действителността и е подходящ за дисекция на обществото и неговите проблеми. Хорър романът няма тези претенции и затова дълбае много по-навътре – до самото ядро на съществуванието. А за хоръра Линдквист е онова, което е Чандлър за криминалния роман.

"Пъблишърс Уикли"

Та тя му беше съпруга, как бе възможно да се страхува от нея? Давид направи крачка напред към леглото. Заради окото. Единственото й око. Как само изглеждаше.

Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представят просто един замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне.

Нейното око беше мъртво. Покрито с микроскопично тънка сива ципа. Студено като камък. Нея я нямаше, нямаше я тук. Давид се наведе напред и прошепна:

– ...Ева?

Наложи му се да се хване за металната рамка на леглото, за да не побегне назад, когато тя впери поглед в него – "Всъщност има някои болести, които променят очите така" – и отвори уста, но от устните й не се отрони никакъв звук. Само едно сухо цъкане.

Давид изтича до мивката, напълни една пластмасова чаша с вода и й я подаде. Ева обърна лице към чашата, но не понечи да я поеме.

– Ето, любима – рече Давид. – Малко вода.

Ръката й полетя във въздуха и изби чашата. Водата опръска лицето й, а самата чаша падна на корема й. Тя я погледна, хвана я и я смачка.

Давид се втренчи в дупката в гърдите й, в металните скоби, които се полюшваха там като коледна украса от ада, и най-накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Натисна копчето до леглото й и тъй като никой не се появи през следващите пет секунди, изтича навън в коридора и закрещя:

– Хей! Помощ!

Една сестра излезе от някаква стая малко по-надолу в коридора и тръгна с бързи крачки към него. Давид й извика още отдалеч:

– Събуди се, жива е... Не знам какво...

Сестрата го погледна неразбиращо, след което се шмугна покрай него в стаята и се спря до прага. Ева седеше на леглото и си играеше сковано с парчетата от чашата. Сестрата се хвана с ръка за устата, обърна се към Давид, поклати глава и рече:

– Това... това...

Давид я хвана за раменете.

– Какво? Какво има?

Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви:

– Това... е невъзможно...

– Ами направете нещо по въпроса!

Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза:

– Ще се обадя на някого...

След това изчезна вътре.

Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли.

"Това е чудо... Окото... Магнус."

Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите й тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята.

Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката й. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите й.

– Ева, тук съм.

Главата й се извърна към него. Той се загледа в гладката й буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан.

– Всичко ще се оправи... всичко ще се оправи...

Ръката й полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна

към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите й се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна.

– Аз съм, Давид.

Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: "... аави...".

Очите му се напълниха със сълзи. Кимна й с глава.

– Точно така. Давид. Тук съм.

Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите й проби кожата му.

– Даави... ту... тууук...

– Да, да. Тук съм. При теб.

*

Луде отвори металната врата. Иззад стените се долавяха далечни викове и удари на метал. През първото му и последно досега посещение тук, в моргата, бе тихо... като в гроб. Луде го погледна самодоволно. Малер кимна и му подаде смачканите банкноти, а Луде на свой ред омекна и го подкани с ръка да влезе през вратата.

– Моля. Новината ти те очаква там. – После хвърли бърз поглед надолу по коридора. – Останалите минават от другаде, така че може да си спокоен.

Малер пъхна кърпичката в джоба си и нагласи чантата си.

– Ти няма ли да дойдеш?

Луде изсумтя.

– Знаеш ли колко работа ме чака? – Посочи му към ъгъла. – След това само трябва да слезеш един етаж надолу с асансьора.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Малер изпита неприятно чувство. Тръгна напред към вратата на асансьора, но се поколеба, преди да натисне копчето, за да го извика. На стари години взе да става страхлив. Отдолу все още долитаха викове и дрънчене. Малер стоеше неподвижно и се опитваше да успокои сърцето си.

Не се притесняваше, че ще види как мъртвите се разхождат наоколо, безпокоеше го фактът, че нямаше право да е тук. Когато беше по-млад, не даваше и пет пари за това. "Истината трябва да излезе наяве." Така щеше да си каже и да се впусне с главата напред в битката.

Но сега...

"Кой сте вие, какво правите тук?"

Беше загубил тренинг и нямаше да може да отреагира с нужния авторитет в подобна ситуация. Въпреки това натисна копчето.

"Трябва да видя за какво става въпрос."

Асансьорът се заизкачва с бръмчене нагоре, а Малер прехапа устна и се отдръпна от вратата. Умираше от страх. Бе гледал твърде много филми. Асансьори, които се изкачват нагоре и някой... нещо… се спотайва в тях. Асансьорът дойде и Малер успя да види през тесния прозорец във вратата, че е празен. Качи се в него и натисна копчето за втория подземен етаж.

Когато асансьорът потегли надолу, Малер се опита да прогони всички мисли от съзнанието си и да се концентрира. Да се превърне във фотоапарат, чийто филми се превръщат в думи.

"Асансьорът потегля с трясък. Иззад дебелите бетонни стени долитат крясъци. Мога да видя моргата през прозореца на вратата. Пред мен се изправя..."

Нищо.

Само част от коридор и стена. Малер блъсна вратата на асансьора.

Лъхна го студ. Температурата в този коридор бе с няколко градуса по-ниска от тази в останалата част на болницата. Потта по тялото му се превърна в крехка ледена обвивка. Побиха го тръпки. Вратата на асансьора се затвори зад гърба му.

Вдясно от него имаше хладилна стая с отворена врата, а на пода пред нея седяха две жени и се прегръщаха със сведени глави.

"Какво правят?"

Дрънченето на стомана от залата за аутопсии вляво накара едната от тях да вдигне глава. Оказа се млада медицинска сестра. По лицето й се четеше паника.

Притискаше до себе си една много възрастна жена – бялата й коса обгръщаше главата й като облак, тялото й бе съвсем слабо и крехко, а кокалестите й крака не спираха да се мятат по пода, търсейки опора, на която да стъпят. Беше гола, като се изключи белият чаршаф, който висеше от врата й и скриваше половината й тяло. Нечия майка и баба, може би дори прабаба.

Под жълтата кожа лицето й беше съвсем изпито, а очите... очите... Приличаха на два прозореца към Нищото. Бяха прозрачно сини, покрити с някаква бяла слузеста ципа, подобна на желе, и съвършено празни.

Изпод хлътналите й навътре устни, от беззъбата й уста се носеше един-единствен жалостен тон:

– Ъщи... ъщи...

Изведнъж Малер осъзна какво искаше тя. Каквото и всички останали.

Искаше да се прибере вкъщи.

Медицинската сестра зърна Малер и се обърна към него с умолителен поглед.

– Можете ли да ме смените? – После посочи с глава старицата и тъй като Малер не й отговори, продължи: – Замръзвам...

Малер се наведе и докосна крака на старицата. Той бе леденостуден и вкочанен, сякаш бе докоснал току-що изваден от фризера портокал. Усетила допира му, старицата започна да се жалва още по-силно:

– ЪЪЪЪЪЪЪЩЩЩИИИИИ!

Малер обаче се изправи с въздишка въпреки виковете на сестрата:

– Помогнете ми! Моля ви!

Не можеше. Не и сега. Трябваше да види какво става.

Тръгна засрамен към залата за аутопсии – като фотографите, които снимат умиращи от глад, за да се върнат след това по хотелските си стаи и да приглушат гузната си съвест с алкохол.

– Снимките... фотоапарата...

Отвори чантата си, докато вървеше към голямата осветена зала. Целият коридор бе покрит с бели чаршафи.

Впоследствие му бе трудно да възпроизведе сцената, която се откри пред очите му. Всъщност би й подхождало много повече да бъде изиграна в полумрак, като битка между живите и мъртвите в някоя пещера, със светлинните ефекти на Гоя.

Всичко тук обаче бе чисто, квадратно и осветено. Големите луминесцентни тръби изливаха светлинен дъжд върху масите от неръждаема стомана и хората в стаята.

Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше гола кожа. Почти всички мъртъвци бяха успели да се освободят от дрехите си и чаршафите лежаха захвърлени по пода и масите за аутопсии. Като диво парти с римски тоги, което бе завършило с оргия.

В стаята имаше около трийсетина души. Живи и мъртви. Лекари, медицински сестри и съдебни лекари с бели, зелени и сини престилки, които се опитваха да задържат голите тела на едно място. Всички те бяха стари или много стари. По торсовете на повечето от тях имаше големи белези от извършената аутопсия, които се простираха от корема им до врата.

Мъртвите не бяха агресивни. По-скоро целеустремени – искаха да се махнат. Нарязани от бръчки лица, болезнено непропорционални тела. Стариците мърдаха кокалестите си пръсти, а старците замахваха с юмрук към празния въздух. Телата им се дърпаха, но отново ги хващаха и успяваха да ги задържат на място.

А алармата, о, алармата.

Залата ехтеше от непрестанно виене, сякаш бяха захвърлили тук цял футболен отбор от новородени, за да изразят ужаса и учудването си от новия свят. От света, в който се бяха върнали.

Лекарите и медицинските сестри се опитваха да ги успокоят.

– Спокойно, всичко е наред.

Но в очите им се четеше безумие. Някои вече се бяха предали. Една сестра се бе свила в ъгъла със скрито в ръце лице и цялото й тяло трепереше. Някакъв лекар пък стоеше до мивката и спокойно и методично миеше ръцете си, сякаш се намираше вкъщи, в собствената си баня. А когато приключи, дори извади гребенче от джоба на престилката си и започна да се реши.

"Къде са всички?"

Защо нямаше... повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002?

Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си.

Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери.

Лекарят, който го изпусна, се развика: "Хванете го!" – и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си.

Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато.

Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства... страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: "Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!"

Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга.

Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си.

"Махнете го от мен!"

Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече:

– Един по един!

След това блъсна мъжа към стената.

Включи се още някаква аларма. Мелодията й се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: "Мили Боже, какво е това... "Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си.

Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви.

– Какво ще правите с тях? – попита Малер. – Къде ще ги заведете?

– Кой, по дяволите, сте вие? – попита лекарят сопнато. – Какво правите тук?

– Казвам се Густав Малер и съм...

Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика:

– Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат!

След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: "Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!"

Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито.

Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето й се изкриви в грозна гримаса.

– Проклет да сте – извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е.

"Алармата, алармата."

Разнесе се мелодията от "Малка нощна музика" и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон.

Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора.

– Малер на телефона.

– Бенке е. Каква е ситуацията при теб?

Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели.

– Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили.

Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно:

– Очевидно се случва... и на други места. Из цял Стокхолм.

– Събудили са се и другаде?

– Да.

Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му.

– Ами гробищата?

– Моля?

– Гробищата. Погребаните.

Бенке прошепна:

– Мили боже... – И добави: – Не знам... не знам... не сме получили...

След това замлъкна.

– Густав?

– Да?

– Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си...

Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда:

– ... Това е лудост, как е възможно... тук, в Швеция...

Малер го прекъсна.

– Бенке, трябва да тръгвам.

В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита:

– Правиш снимки, нали?

– Да, да.

Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло.

"Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата "Рокста", Елиас... "

Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: "Да, да, жив съм, жив съм!", го видя и извика:

– Ей, вие! Какво правите!

Малер му махна с ръка.

"Нямам време за това."

После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите.

До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал.

*

Малер успя да се измъкне бавно от дупката.

В близката гора откри дълъг дебел клон, който занесе до гроба. Когато видя купа изровена пръст около зейналата дупка, не можа да повярва на очите се. Откъде бе намерил сили?

Пъхна клона между края на ковчега и плътната стена от пръст и го натисна. Ковчегът се повдигна леко на една страна. Малер имаше чувство, че езикът в устата му се е подул, когато чу как нещо вътре се плъзва и променя положението си.

"Как ли изглежда, как ли изглежда..."

Имаше и още нещо. Някакво шумолене. Сякаш ковчегът бе пълен с малки камъчета.

Накрая успя да го повдигне толкова много, че легна по корем, хвана го с две ръце за дръжките при главата и го измъкна от дупката.

Никак не тежеше. Никак.

Постоя така с малкия ковчег пред краката си. По него нямаше никакви следи от загниване, изглеждаше като в деня на погребението. Но Малер знаеше, че мъртвото тяло се променя отвътре.

Поглади лице. Изпитваше страх.

Бе чувал фантастични истории за трупове, особено на деца, които се оказват напълно запазени дори няколко десетилетия след погребението. Просто приличаха на заспали. Но това бяха приказки, легенди за светци или просто чудеса. Трябваше да е подготвен за най-лошото.

Ковчегът подскочи леко, сякаш някой го удари отвътре. Отново се чу шумолене и Малер за първи път усети силно желание да избяга оттам. Болницата за душевно болни бе съвсем наблизо. Там трябваше да отиде, с вик на уста, запушил уши с ръце. Но...

"Легото."

Замъкът все още бе в апартамента му. Малките човечета не бяха помръднали от местата си след последната им игра заедно. Малер си спомни как Елиас ги повдигаше с ръчички и си играеше с мечовете им.

– Имало ли е и дракони по време на рицарите, дядо?

Наведе се над ковчега.

Капакът му бе захванат само с два метални болта, един откъм краката и един откъм главата. Пое си дълбоко въздух и ги разви. Затаи дъх.

"Това не е Елиас. "

Пристъпи назад веднага щом съзря положеното в меката обшивка тяло. То принадлежеше на някакво джудже. На древно джудже, погребано на мястото на Елиас.

Усети силен мирис на престояло синьо сирене и едва се удържа да не повърне.

"Това не е Елиас."

Лунната светлина бе напълно достатъчна, за да види как се беше променило тялото му. Малките ръце, които пляскаха във въздуха, бяха напълно сухи и черни, а лицето... лицето... Малер затвори очи и ги скри в ръце. Заплака.

Осъзна колко силно бе вярвал в невъзможното – че Елиас ще е абсолютно непроменен, като жив. Всичко случващо се сега бе напълно невъзможно, защо и тялото на внука му да не бе останало непокътнато?

Реалността обаче се оказа различна.

Малер сви устни, прехапа ги и свали ръце от очите си. По време на работата си като журналист се бе нагледал на толкова ужаси, че владееше до съвършенство изкуството да изключва съзнанието си и да запазва равновесие. Така стори и сега, когато се приближи до ковчега и вдигна Елиас.

Усети меката копринена пижама на пингвини под ръцете си. Кожата под нея бе твърда и груба. Коремът на детето бе подут от насъбрали се газове, а миризмата на разлагащи се протеини беше ужасна.

Но Малер беше тук само телом. Той бе просто мъж, носещ дете на ръце. Едно много леко дете. Погледна за последен път в ковчега, за да провери дали не е забравил нещо. Оказа се, че е. Легото.

Ето откъде идваше шумоленето. Елиас бе успял да отвори кутията и пластмасовите парченца лежаха накуп в краката му, заедно с разкъсаната опаковка.

Малер спря и се опита да си представи какво се бе случило. Как Елиас лежи там...

Затвори очи. Прогони мисълта. Спря за миг, неуверен как да постъпи – дали да остави Елиас на земята и да напъха елементите от конструктора в джобовете си.

"Не, не, ще му купя нов конструктор, ще му купя целия магазин, ако трябва... аз..."

Тръгна към изхода с бавни крачки, дишаше учестено, едва успяваше да си поеме достатъчно въздух, за да засити кръвта си с кислород. Прошепна тихо на внука си:

– Елиас, Елиас... всичко ще се оправи. Прибираме се вкъщи... при замъка. Кошмарът свърши. Отиваме си... вкъщи...

Елиас се извърна бавно и сънено в ръцете му, а Малер си спомни за всички онези случаи, когато пренасяше крехкото му телце от колата или дивана в леглото. Със същата тази пижама.

Тялото му сега обаче не бе нито меко, нито топло, а твърдо, студено и грапаво като на влечуго. На половината път до изхода се осмели да погледне отново лицето му.

Кожата бе с цвят на портокал, силно опъната по щръкналите скули. От очите бяха останали само две цепки, като на малко азиатче. Ала устните и носът бяха черни и сбръчкани. Единственото, което напомняше за предишния Елиас, бе кафявата му къдрава коса, която се развяваше по високото чело.

Въпреки това имаха късмет.

Тялото на Елиас бе започнало да се мумифицира. Ако почвата бе малко по-влажна, вероятно вече щеше да се е разложил.

– Извадил си късмет, момчето ми. Лятото беше сухо. Ти, разбира се, няма как да го знаеш, но нямаше ден, който да не е... топъл и приятен. Като онази година, когато двамата с теб отидохме да ловим... пъстърва... Помниш ли? Когато ти стана мъчно за червейчетата и се наложи да сложим желирани бонбони на куките...

Малер не спря да говори през целия път до вратите. Все още бяха заключени. Как можа да забрави.

Свлече се напълно изтощен при стената до тях, с Елиас в ръце, не можеше да направи нито крачка повече. Вече не усещаше миризмата. Сякаш целият свят бе пропит с нея.

Държеше Елиас близо до гърдите си и гледаше в луната. Тя му намигаше приятелски с жълти очи, сякаш одобряваше постъпката му. Малер кимна, затвори очи и погали Елиас по косата.

По хубавата му коса.

Ако трябва да оприлича романа на друга книга (у нас излиза на 8-ми октомври, но вече имах удоволствието да го прочета), това ще бъде "Гробище за домашни любимци" на Стивън Кинг. Сюжетът на двете книги е съвсем различен, но и двете са психологически хорър и разглеждат сходни социални, общочовешки и екзистенциални теми.

[Стефан Димитров Петков]

Купувай, народе, купувай! Че таквизи бижута излизат, уви, рядко на родния книжен пазар! "Рива" преиздадоха "История на Османската империя" под редакцията на проф. Мантран. Когато излиза първата партида-1999 г., не се интересувах още толкоз от тематиката(бях спец в други области). Но сега бе крайно време да поправя грешката си. Малко е соленка цената, но книгата си струва всяка стотинка, отделена за нея. Тъй че който като мен е изпуснал първото издание, да спринтира към книжарниците!

Редактирано 7 ноември 2012 от Митьо Пищова (преглед на промените)

[abarat]

"Нацистът и фризьорът" от Едгар Хилзенрат

Един роман, който ще ви шокира и разтърси...

"Аз съм Макс Шулц, извънбрачен, но от чисто арийски произход, син на Мина Шулц... по време на моето раждане прислужница в дома на еврейския търговец на кожи Абрамовиц. Няма никакво съмнение в чистия ми арийски произход, тъй като родословното дърво на майка ми, въпросната Мина Шулц, искам да кажа, може да бъде проследено ако не чак до битката в Тевтобургската гора, то поне до Фридрих Велики. Кой е бил баща ми, не бих могъл да кажа със сигурност, но почти е сигурно, че е един от петимата: месарят Хуберт Наглер, ключарят Франц Хайнрих Виланд, помощник-строителят Ханс Хубер, кочияшът Вилхелм Хопфенщанге или слугата Адалберт Хенеман."

Така започва историята на Макс Шулц - син на германска проститутка и бъдещ масов убиец. Макс е роден в един и същи ден с Ицик Финкелщайн, син на еврейски фризьор. Двете момчета се сприятеляват и докато Ицик учи Макс на еврейските традиции, Макс учи Ицик как се изтезават плъхове. После и двамата овладяват тънкостите на фризьорския занаят от бащата на Ицик, но в навечерието на Втората световна война амбициите отвеждат Макс в редиците на СС, а оттам в полския концентрационен лагер Лаубвалде, където чистокръвният ариец прилага уменията си в изтезанията на плъхове върху безчет евреи.

Когато войната свършва, Макс се завръща в Германия с чувал, пълен със златни зъби и приема самоличността на стария си приятел Ицик, който е загинал в Лаубвалде. После заминава за Израел и става сержант от израелската армия, бие се за свободата на Йерусалим, а когато е прехвърлен в запаса, отваря собствен фризьорски салон. Така започва историята на фризьора-евреин Ицик Финкелщайн, бивш нацист и масов убиец...

Хилзенрат пише романа си през 1968–69 г. Над шейсет издателства в Германия отказват ръкописа. По това време темата за Холокоста е до голяма степен неудобна, а да се описват събитията от войната с чувство за хумор е направо кощунство. Преливащите от сексуални сцени страници в романа се възприемат като политически некоректни и ругателни. Романът излиза за първи път в САЩ през 1971 г. в английски превод. И се разграбва. Бурният читателски успех принуждава немските издатели да променят отношението си и книгата е пусната в оригинал през 1977 г. от издателство в Кьолн. Първите 10 000 екземпляра свършват за месец. Германия най-после се осмелява да оцени Хилзенрат. До този момент романът е продаден в тираж от над 250 000, издаден е в 22 страни на 16 езика, а авторът му е носител на осем престижни литературни награди.

"Сатира за евреите и SS. Авантюристичен роман, гротесков, причудлив, понякога ужасно лаконичен, разказващ с черен хумор за мрачните времена." - Der Spiegel

На 23 май 1907 година в дома на Финкелщайн се състоя нещо особено важно: обрязването на Ицик Финкелщайн. Предполагам, знаете какво представлява обрязването и ако сте евреин, не само сте разглеждали осакатения си, така да се каже, член, преценявали сте го, но и сте размишлявали относно символичната причина за липсващата кожичка. Прав ли съм? Обрязването е знак за съюза между Всевишния и народа на Израел и този завет така се и нарича: брит мила. Като старателен читател на енциклопедията установих, че обрязването на еврейското момченце е вид символична кастрация, знак, така да се каже, който трябва да онагледява следното: облагородяването на човека, опитомяването на животинските му инстинкти и страсти... символично действие, което аз като масов убиец горещо одобрявам.

Когато обрязваха Ицик Финкелщайн, празнично настроение завладя дома на Финкелщайн. Фризьорският салон "Финяга" бе затворен. Прислужницата на Финкелщайн, мършавата Хилда, помоли майка ми да й помогне, тъй като била затрупана с работа, и майка ми, която държеше на доброто съседство, отиде у Финкелщайн и се зае да помага на мършавата Хилда в кухнята. Там се печаха медени сладкиши и ябълков щрудел, сладки питки със стафиди и бадеми и всякакви други вкусотии. Не пестяха и шнапса, та майка ми и мършавата Хилда, които по принцип нямаха нищо против ракията, пиха за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн.

В кухнята майка ми се чукна за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн просто защото обичаше да си пийва ракийка и защото й беше драго, но иначе нямаше ни най-малка представа защо толкова много гости прииждат към къщата и що за странен празник е този, който честваха Финкелщайн, а когато най-сетне поразпита мършавата Хилда, мършавата Хилда само се изхили и рече:

– Че какъв ще е? Нашият малък Ицик днес става на осем дни. Затова днес му рязват пишлето! Така е при евреите. Винаги на осмия ден след раждането.

– Но това е ужасно – каза майка ми. – Ами че малкият няма да може да пикае... а пък след това и да оправя момите.

– Не е чак толкова ужасно – каза мършавата Хилда. – Пишлето му ще зарасне. – И после мършавата Хилда обясни на майка ми как става. – Слушай, Мина – каза мършавата Хилда, – така се прави: има един мъж, наричат го мохел. Той носи дълъг нож, заострен и от двете страни. С него рязва пишлето на малкото момче. След това измънква няколко заклинателни думи и отрязаното пишле зараства и пораства... нито прекалено дълго, нито много късо... тъкмо правилната дължина... но пък дебело и яко. Затова еврейските семейства са благословени за деца.

– Ама как може – каза майка ми. – Не съм чувала досега подобно нещо.

– Като знак за свързване между народа на Израел и Всевишния – каза мършавата Хилда, – поне неотдавна така рече господин фризьорът Хаим Финкелщайн. А и господин равинът, който скоро бе тук, и той рече нещо подобно. Дори говори за пророк... който се казвал, струва ми се, Йеремия... той бил казал на евреите: "Обрежете се заради Господа и отнемете краекожието на сърцата си."

– Само кожичката отпред ли? – попита майка ми.

– Да, кожичката отпред – рече мършавата Хилда.

– Тогава и на малкия Ицик трябва да му отрежат само кожичката – каза майка ми – ... а не всичкото му... също като при сърцето.

– Ами да – отвърна мършавата Хилда, – така е... но пишката не е сърце... тя пак ще порасне... това вече ти го обясних. – И се изсмя лукаво.

Майка ми поклати глава:

– Ама как може. Никога не съм и помисляла, че е възможно.

– На колко е твоят, малкият Макс? – попита мършавата Хилда.

– На осем дни – каза майка ми – ...също колкото малкия Ицик, по-точно разликата им е две минути и двайсет и две секунди.

– Тогава на твое място бих обрязала и неговото пишле – каза мършавата Хилда. – Виж, Мина, то после пак със сигурност ще си порасне, както става при евреите, нито прекалено дълго, нито много късо, тъкмо правилната дължина, но пък дебело и яко.

Вероятно на това място ще се запитате откъде знам всичко така точно, но и при най-добро желание не мога да ви обясня.

След обрязването на Ицик Финкелщайн майка ми дотича развълнувана вкъщи, вдигна по тревога моите петима бащи, измъкна ме от люлката и ме сложи на кухненската маса с намерението да ме лиши от члена ми, да го клъцне, така да се каже. Семейство Абрамовиц не си беше у дома... и аз, клетото безпомощно и беззащитно червейче, бях изцяло в ръцете им. Трябва нещо да съм заподозрял, защото се разпищях като луд, та нито майка ми, нито петимата ми бащи можаха да ме успокоят. Ключарят здраво бе хванал ръчичките ми, помощник-строителят крачетата, майка натика биберона в устата ми, слугата и кочияшът стояха угрижени, а месарят усмихнат извади нож.

– Не му го режи – рече внезапно майка ми. – Беше само шегичка.

– Няма тука шеги – каза месарят. – Това си е напълно сериозно.

– Но може пък да не порасте пак – рече майка ми, – в края на краищата той не е евреин. Освен това нямаме тук мохел, за да измънка заклинателните си думички.

– Да му сера на мохела и на заклинателните му думички – каза месарят.

– Недей – каза майка ми. – Всички ще ни тикнат в дранголника.

Месарят тъкмо се канеше да хване члена ми, когато се случи нещо странно. Аз, Макс Шулц, на осем дни, внезапно с крясък скочих към гушата на месаря, захапах го силно, въпреки че все още нямах никакви зъбки, после паднах на пода, със скоростта на вятъра запълзях към прозореца, хванах се за дъската на перваза, изправих се и за първи път в живота си видях... улицата... съвсем обикновена улица... с тротоар и канавка, и павета... и тухлени къщи със стръмни пъстроцветни покриви, видях превозни средства и навалица от двукраки и четирикраки същества, също така видях и небето... пепелявосиво и черно... забулено, зацапано, замазано с облаци... видях кръжащи кръгли птици... но никакви ангелчета, съвсем никакви ангелчета.

Долу на улицата хора ходеха насам-натам. По едно време някой извика:

– Какво, по дяволите, става там горе?

И майка ми, която междувременно бе дошла до прозореца и ме бе взела на ръце, отвърна:

– Че какво толкова да става!

Вероятно си мислите, че нещо ви се присмивам? Или не ми вярвате и ще си кажете: "Макс Шулц си измисля! Въобразява си, че са искали да го убият... защото си беше копеле... уж един вид обрязване, както е прието при евреите: на осмия ден след раждането. Какво иска Макс Шулц? Какво иска да каже? Кого да изкара виновен? Майка си? Евреите? Или Господ Бог? А това със самозащитата на кърмачето, бягството му, гледката от прозореца... Глупости! Няма такова нещо! Бълнуване! Това е!" Но аз просто искам да ви разкажа историята си... в систематичния порядък... може ли така да се изразя?... въпреки че не ви разказвам всичко, така да се каже: само най-важното или това, което аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, смятам за най-важно.

Петимата ми бащи всяка вечер посещаваха майка ми. Заставаха на опашка пред вратата й. Обикновено най-силният, значи месарят, влизаше първи, после идваше ред на ключаря, след това помощник-строителят, кочияшът, накрая слугата. Да, слугата винаги беше последен, защото беше най-слабият, нежничък дребен мъж с писклив гласец, комуто не оставаше нищо друго, освен да си топне куреца в семето на другите ми четирима бащи.

Еврейският търговец на кожи Абрамовиц, естествено, не одобряваше, че аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, разбирах някои неща. Търговецът на кожи Абрамовиц по принцип нямаше нищо против мен и съществуването ми, което значи: докато все още смяташе, че съм син на неговия кочияш Вилхелм Хопфенщанге или на слугата му Адалберт Хенеман, тъй като и двамата, така да се каже, спадаха към семейството. Едва когато търговецът на кожи взе да става недоверчив, избухна скандал. Един ден той каза на майка ми:

– Вижте какво, Мина. Така повече не може да продължава. Мислех, че са само кочияшът и слугата ми. Но петима мъже на опашка вече е прекалено. В края на краищата това е почтен дом.

– Както се казва: всичко хубаво до три пъти.

– Но петима вече са много – рече търговецът на кожи. – Петима със сигурност не. Това е почтен дом и се налага да ви уволня.

Един дъждовен юлски ден... бях вече на седем седмици... майка ми си събра багажа, взе ме на ръце и напусна дома на Абрамовиц. Петимата ми бащи, разбира се, помагаха при изнасянето. Багажът на майка ми се състоеше от три куфара, раница, пазарска мрежичка и чадър. Месарят носеше най-тежкия куфар, жълт дървен куфар с желязна закопчалка и ремъци, ключарят взе кафявия кожен куфар, помощник-строителят синия брезентов куфар, кочияшът раницата, а слабоватичкият слуга помъкна само чадъра и пазарската мрежичка, която беше яркозелена на цвят и пълна с хранителни продукти и други необходими вещи като например: ластици за чорапи, ролки за коса, панделки и други подобни джунджурии.

Трябва да си представите, че майка ми беше яко женище, за което хората казваха, че тежала два тона, макар и с тънки крачка. Приличаше на бирена бъчонка на кокили, ама такива кокили, които й даваха възможност да носи с достойнство огромното си туловище. Нека спомена също буйната руса коса на майка ми, стоманеносивите очи и чипия нос, смешен като двойната й гуша със светлокафявата брадавица. Имаше чувствени устни. Зъбите й бяха бели и силни, зъби, които всеки път всяваха страх у месаря, та той редовно казваше на майка ми:

– Жено, Мина, като ти видя зъбите, все се плаша, че ще ми отхапеш кура.

А майка ми му отвръщаше:

– О, глупости, Хуберт, това може да се случи само на слугата Адалберт Ханеман, защото неговият е все мек. Твърдия като стомана никога не бих отхапала. Да не мислиш, че ме блазни да си счупя зъбите?

– Не, Мина – казваше месарят. – Със зъбите шега не бива.

*

Славицки пожела още първата нощ да обладае майка ми. Но майка ми беше в мензис и се отбраняваше с тънките си крачка и тлъстите си ръце.

– Не може сега – каза горката ми майка. – Дошло ми е. В такива случаи не може.

Но Славицки не щеше и да чуе. Пробваше отново и отново, беше развързал ластика, стоеше гол пред новото брачно ложе, показваше члена си, побъркваше горката ми майка, караше се с нея, вмъкваше се под завивката, пазареше се, опитваше се да я убеди, накрая взе да я проклина, после да реве.

Майка ми остана непреклонна. С Божията помощ! Така си беше. Което не може, не може и толкова. Човек трябва да има принципи.

Когато Славицки най-сетне загря, че е изгубил играта, гневът му мина всякакви граници. Той скочи като луд от новото брачно ложе, гол, с надървен член, пяна на устата, пот на челото, слепната коса... и успокои гнева и мерака си върху мен.

Можете ли да си представите мащабите на престъплението? Аз, Макс Шулц, едва на седем седмици, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, лежах като ангелче в новата си люлка, мивката, където Славицки по навик пикаеше, която обаче сега бе суха, тъй като майка ми я бе избърсала, бях увит в топли пелени... и едно одеялце, спях кротко, сънувах своите колеги ангелите, сънувах и се усмихвах... изведнъж бях събуден, вдигнат нагоре... исках да извикам ангелите на помощ, но глас не ми излизаше, ужасен отворих очи, от страх се напиках в пелените, задавих се, получих пристъпи на задушаване, повърнах кърма върху ръката на Славицки, опънах краченца и ръчички, исках да защитя невинността си, зърнах огромния член на Славицки, помислих, че сигурно е грамадна тения, изфъфлих някакви спонтанни молитви, въпреки че още не бях се научил да се моля, исках да умра, копнеех да се върна обратно в тъмната, но сигурна утроба на майка ми... и най-накрая се пльоснах по корем върху фризьорския стол, който се намираше пред мивката.

Майка ми стоеше до походното легло: тежка два тона, зъзнеща, с раздърпана нощница, тежко увиснали цици... стоеше на своите слаби, дълги, обезкосмени женски крака като на щъркел, не трепереше, а само зъзнеше, стоеше и гледаше, гледаше сънена със стъклен поглед, видя Славицки, видя фризьорския стол, видя копринената ми кожа... арийска, белоснежна, невинна... облиза устните си, докосна с език зъбите си, понечи да захапе, но размисли и се отказа, потърси цигара, накрая я откри зад дясното си ухо, а не зад лявото, сложи я в устата си между силните здрави зъби, вдигна тънкия си крак, левия, тръкна кибритената клечка в подметката на пантофа, погледна пламъка, запали цигарата, дръпна, загледа се в мамутските кокали на фризьора Славицки, усмихна се смутено, изкикоти се, защото Славицки се потеше... и после внезапно се свлече надолу.

Аз, Макс Шулц, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, издадох пронизителен до мозъка на костите писък, изправих се, вкопчих се в пълнежа на разкъсания фризьорски стол, опънах главицата си, която бе доста зачервена, продължих да пикая, без да искам, пръцкаше ми се, но не можех, защото отворът бе запушен, затреперих, чух ангелчетата да пеят, чух тяхното "Алилуя", видях носещи се из въздуха арфи и панфлейти, видях крачка, катерещи се по музикалната стълбица, видях различни ключове, нотни ключове и други, видях също така големия железен ключ на праотеца си Хаген Ключаря, чух ключа да дрънчи и скърца, видях златния колан на целомъдрието на господарката му, видях срамното й място, чух кискане и шушукане, видях греха, извършен върху музикалната стълбица, видях свърталището на порока, но не зърнах никакви ангели, не зърнах никакви арфи и панфлейти, чух Господ Бог да се смее, исках да се помоля и не издържах повече...

*

Като малък правех странни прескундаци. Можех да ходя на ръце, естествено, да кълча крайниците си, да стоя на една ръка, на челна стойка, да правя шпагат, можех да си смуча големия пръст на крака, да си кривя лицето в разни гримаси, често се смеех без причина, заеквах, замервах с камъчета малките момичета, ритах по задниците по‑слабите от мен момчета, чупех прозорци, катерех се по покривите, пикаех от тях върху улиците и така нататък.

Веднъж доведеният ми баща каза на майка ми:

– Знаеш ли, Мина, струва ми се, че на момчето му хлопа дъската.

А майка ми отвърна:

– Знаеш ли, Антон. Това е от първия път.

– Какво искаш да кажеш? – попита пастрокът ми.

– Просто членът ти беше прекалено голям – каза майка ми – и прекалено дълъг. Стигна чак до мозъчето му. Или до покривчето му отгоре. И какво сега: хлопа му дъската.

– Хлопа му дъската – каза Славицки.

– Да, Антон – рече майка ми сериозно. – Хлопа му дъската.

*

Ицик Финкелщайн знаеше, естествено, че доведеният ми баща от време на време ме изнасилваше, но не знаеше, че ме и биеше. Един ден му показах дебелите червени резки на задника си.

– И как го прави? – попита приятелят ми Ицик Финкелщайн.

– С ратанова пръчка – отвърнах – ... и то черна. Имаме и жълта, но тя е само за майка ми. След боя мястото или местата болят още няколко часа. Това не е толкова лошо. Не. Изобщо не е лошо. Лошо е, когато бие майка ми. Всеки път, когато бие майка ми, и мен ме заболява задникът! И още как!

– Това не го разбирам – каза Ицик.

– И аз не го разбирам – рекох аз.

Много неща разбирах, но много и не разбирах. Например сънищата си: често сънувах дълъг нож. С него отрязвах члена на Славицки, залепвах си го на себе си, защото беше по‑дълъг от моя, тичах из детската стая с неговия, правех цигански колела, шпагат, стоях на една ръка, на челна стойка, втурвах се в дневната, после в спалнята, виждах обезчленения Славицки в леглото до майка ми, виждах завистливия му поглед, виждах го как се смалява, изсулва се, прави ми място, виждах как майка ми се радва, започва да ме гали, гали члена ми, дългия, пипа го с дебелите си пръсти, след което се събуждах.

Също така сънувах жълтата и черната пръчка, и двете ги виждах в ръката си. В съня си не виждах Славицки, но го чувах да реве... съвсем ясно... чувах гласа му, знаех за кого са предназначени ударите, чувах плясването на пръчката в плътта.

*

Какво правих... в Полша... през зимата? Искате ли да знаете? Скучаех. Нищо не се случваше! Поне не и в нашата част. Трябваше да охраняваме няколко села... и няколко гробища... и гората... да, и нея... и един селски път... близо до новата руска граница или не много далече оттам. Нищо не се случваше. Партизани не видях. Поне не в нашата част. Полският офицерски елит отдавна бе ликвидиран... от другарите от СС, които бяха дошли преди нас... ликвидираха го, казвам ви... също както и другите антигермански и враждебни на Райха елементи... искам да кажа, там, в нашата част, близо до новата руска граница или не много далече оттам. Беше си много спокойна част. Нашата част. И нищо не се случваше. От скука стреляхме по шишарките на дърветата, случайно утрепахме и неколцина евреи, защото нямаше какво да правим... утрепахме ги... в гората и на гробищата. Всичко си беше просто упражнение за сръчност.

Почти не мога да се сетя какво се случваше там... толкова малко неща се случваха... в нашата част... в Полша... тогава, през декември 39-а...

Имаше само един инцидент. Няма да го забравя: подкарахме няколко евреи към едно от гробищата, за да ги разстреляме там. Но се оказа грешното гробище. По гробовете имаше кръстове. Евреите трепереха пред кръстовете и от страх не можеха дори да плачат. А на един от кръстовете, на най-малкия, най-простия кръст, висеше Исус Христос. И той плачеше. Казах на моя унтерщурмфюрер:

– Не съм искал да стане така! Проклех ги, да! Но исках само да ги изплаша! За да приемат правата вяра!

А господин Христос плачеше и не казваше нищо.

А моят унтерщурмфюрер се ядоса и изстреля няколко куршума в корема на плачещия Христос. И Христос падна от кръста, но не умря.

А моят унтерщурмфюрер ми каза:

– Макс Шулц! Накарайте го най-сетне да млъкне този фалшив светец. Вие го умеете най-добре.

И го направих.

След като разстрелях Христос, изкарахме евреите от християнското гробище, защото моят унтерщурмфюрер каза:

– Сигурното си е сигурно!

А аз рекох:

– Да. И майка ми така казваше – сигурното си е сигурно!

– Никога не се знае – каза моят унтерщурмфюрер, – такъв перко като Исус Христос, той си е направо фокусник. Като нищо може внезапно отново да възкръсне.

После закарахме евреите на тяхното гробище. Там нямаше кръстове. И там ги разстреляхме. Но не бяха много.

Страхотно стана, когато тръгнахме към Русия. Айнзацгрупа D в южноруската част. Но това беше по-късно. През 1941 година.

Знаете ли как се разстрелват 30 000 евреи в една горичка? И знаете ли какво означава това за непушача? Там се научих да пуша.

Можете ли да смятате наум? Можете ли светкавично да умножавате числа? Ако го умеете, тогава трябва да знаете, че не е никак лесно дори и за този, който го може.

Отначало броях жертвите; правех го така, както в детските години броях плочките, докато скачах на куц крак по тях – от време на време човек се обърква. По-късно вече не ставаше така. Беше прекалено мъчително.

Да. И какво се случи след това? След това получих лек инфаркт... от многото курви и многото пушене, както си мислех тогава. Преместиха ме в тила. Това означава: още по‑назад, защото по онова време бодро се напредваше, а пък нашата част беше в Южна Русия: което си беше тил.

Преместиха ме в Полша. Отново се озовах в Полша. Всичко ми беше познато. Там гробищата бяха със странни кръстове. Известен ли ви концентрационният лагер Лаубвалде? По-рано мястото е имало полско име. Ние го прекръстихме:

Лаубвалде!

Прекрасно място, заобиколено от гора.

В Лаубвалде имаше 20 0000 евреи. Всичките ги убихме. 20 0000! Обаче лагерът си беше малък, защото повечето пленници биваха унищожавани веднага след доставката им. Така беше по‑практично. Понеже по този начин никога не ни се налагаше да бдим повече от необходимото. Както казах: малък лагер!

20 0000. Число с пет нули. Знаете ли как се задрасква нула? Или две нули? Или три нули? Или пет нули? Можете ли да си представите как се анулират нули? И накрая цифрата 2... въпреки че тя изобщо не е нула? Знаете ли как се прави всичко това?

Аз го знам, защото тогава, така да се каже, "съучаствах", въпреки че днес не мога съвсем точно да си спомня колко пленници тогава разстрелях, утрепах или обесих.

[abarat]

"Внезапна зора" от Горан Пауъл

"Внезапна зора" е епичен исторически роман, който описва историята на Бодхидхарма, известен още като Да Мо. След като постига Просветление, той поема рискованата мисия да отиде в Китай, където да разпространи учението на Буда. Пътят му, след прекосяването на Хималаите, минава през Императорския дворец в Нандзин, а по-късно го води на север в Шаолин. На бреговете на Яндзъ Бодхидхарма среща младия беглец Ко, когото приема за ученик и го посвещава в Пътя на Дзен и бойните изкуства. Съвместното им пътешествие до легендарния манастир е наситено с опасности и приключения.

Горан Пауъл има 4-ти дан по Годжу Рю Карате. Живее и работи в Лондон. Има над 35 годишен опит с бойните изкуства. Преподава карате и е треньор по ММА в един от най-успешните британски отбори.

"Няма значение дали сте чували за Бодхидхарма, дали се интересувате от бойни изкуства или дали можете да произнесете думата Шаолин, ако имате и най-малък интерес към историческа художествена проза, ще останете запленени от тази невероятна история. Добра е колкото "Шогун" на Джеймс Клавел, умело написана, изключително приятна и е невъзможно да я оставите. Направо брилянтна!"

- Лоурънс А. Кейн, майстор по бойни изкуства

"Това е приключенски разказ, който преплита история, мит и легенда в забележителна приказка, прераснала в увлекателна и вълнуваща книга. Като майстор на бойните изкуства и човек, изучавал в продължение на 20 години азиатските нрави, намирам, че "Внезапна зора" е точната смесица между бойни изкуства, история, романтика и философия, която ви ангажира и забавлява от началото до края."

- Алън Буриз, 2-ра пехотна дивизия на американската армия, инструктор в школа за разузнавачи снайперисти, писател

"Да се проследи пътят на Бодхидхарма от Индия до Китай е възхитително изживяване, то е реалистично, богато исторически, с автентични и пълни с живот герои. "Внезапна зора" е онова, което трябва да бъдат романите за бойни изкуства – занимателни, правдоподобни, изпълнени с прекрасни истории."

- Крис Уайлдър, майстор по бойни изкуства, автор на бестселъра "Пътят на Санчин Ката"

* * *

По време на пътуването си към Северното кралство Магада Бодхидхарма прекоси множество реки, но нито една не го развълнува така, както Ганг. В светлата утрин пред погледа му се ширна огромно пространство блестяща кафява вода. Реката бе родното място на цивилизацията и артерията, която разнасяше живот през централната област на Магада. Самият Буда през целия си живот беше живял и проповядвал в тази плодородна равнина. Бодхидхарма поседна близо до водата и си представи Буда как се къпе в свещените води, говори тихо на последователите си, а реката е чиста, без тълпите край нея.

Сега действителността бе доста различна. Стотици хора се бяха струпали около водата, други бяха влезли на плиткото, миеха си косите, зъбите, перяха дрехите си или пиеха от шепите си вода от Ганг, като се надяваха да ги дари с вечно здраве. Покрай него премина подут труп на коза, последван от тялото на старица. Бодхидхарма напълни меха си с тъмната вода, но не пи. По-късно щеше да я използва за чай. Знаеше разликата между истина и мит.

Бе прекосил веднъж Ганг по пътя си към Капилавасту, родното място на Буда, и оттам бе посетил останалите свети места, където Буда бе живял и умрял. Сега се готвеше да пресече отново реката към крайната цел на поклонничеството си. Застана на брега, един от лодкарите го забеляза и загреба към него. Лодката бе вече пълна, но винаги имаше място за още един пътник, особено ако този човек бе свят мъж, който щеше да донесе добра карма.

Бодхидхарма стъпи в лодката и седна до малко момче, което се отдръпна уплашено от него и се сви до баща си.

– Към Бод Гая ли си тръгнал, учителю? – запита бащата на момчето.

– Да.

– За да видиш дървото на Буда ли?

– Да – усмихна се Бодхидхарма, – от много години чета за него, но досега не съм го виждал.

– Мястото е много специално – увери го мъжът.

– Защо искаш да гледаш някакво дърво? – запита момчето, забравило уплахата си от страшния на вид непознат.

– Точно под същото дърво е седял Буда, когато е получил просветление – отвърна Бодхидхарма.

– Какво значи това?

– Прозрял е истинската природа на нещата.

– И каква е била тя?

– Добър въпрос – засмя се Бодхидхарма.

– Ти виждал ли си я?

– Може би.

– Какво си видял?

Бодхидхарма се наведе напред, така че само момчето да го чуе.

– Онова, което видях, не е важно. Важна бе светлината, която ме озари.

– Каква е тази светлина?

– Една много ясна светлина.

– Ако стана поклонник, ще ме озари ли и мен?

– Един ден може би – усмихна се Бодхидхарма. – Искрено се надявам това да стане.

По прашния път към Бод Гая вървяха тълпи от поклонници. Някои бяха от Северна Индия – високи, слаби, със светла кожа. Други бяха като него – мургави, с кръгли очи, с прибрани тъмни къдрици. Имаше и такива дошли отвъд Хималаите. Срещаха се кестеняви мъже с бяла кожа и зеленооки жени с шарени костюми, за които предполагаше, че бяха дошли от Персия или от друга неизвестна страна далеч на запад. Подмина група търговци с гладка кожа и бадемови очи. Чертите им му напомниха за описанието, което беше прочел за китайците, но когато ги попита откъде са, научи, че са от Бирма.

По пътя към дървото на просвещението беше изникнал оживен пазар. На сергиите се продаваха рисунки, гоблени, статуетки и дърворезби, изобразяващи Буда, седнал под дървото. Фургони и талиги се бяха струпали на едно място, без да могат да помръднат. Водачите си крещяха гневно един на друг, а мулетата и биволите размахваха опашки, за да прогонят мухите. Бодхидхарма мина покрай едногърби камили от пустините на Арабия, покрай двугърби камили, дошли от Бакхтар, отвъд Хиндукуш. От другата страна на пазара в тесен кръг бяха застанали водачи на слонове, които си разменяха шеги, а в това време слоновете им дъвчеха купчини листа и гледаха надолу към хаоса със засмени очи.

След пазара се стигаше до парк, опасан от ниска варовикова стена. От двете страни се виждаха добре поддържани градини.

В средата широко пространство със суха трева бе изпълнено с поклонници, а над всички тях се извисяваше огромно смокиново дърво. Около дървото обикаляше постоянен поток от поклонници, припяващи молитви. От безкрайните им стъпки върху земята се бе оформила бразда, която се беше спекла на слънцето. Други поклонници се бяха проснали на земята и гледаха към дървото, но повечето седяха, медитирайки с лице към него, неподвижни и решителни, сякаш очакваха чудо. Някои от тях очевидно бяха прекарали тук много дни и бяха достигнали предела на изтощението си. Бодхидхарма си намери място близо до група монаси отшелници, насядали в кръг. Сплъстените им коси и бради се спускаха до земята. Телата им, заприличали на скелети, бяха намазани от глава до пети със сива пепел. Един от тях забеляза Бодхидхарма и се обърна да го огледа по-добре. Продължи да го наблюдава, докато Бодхидхарма запали огън и се приготви да свари чай, да затопли хляб и голяма порция зеленчуци. Мъжът улови погледа на Бодхидхарма и вдигна ръка.

– Мога ли да се присъединя към теб, братко? – подвикна той.

Останалите от групата го изгледаха гневно и зашепнаха настойчиво, но той не им обърна внимание.

– Ако желаеш – отвърна Бодхидхарма.

Отшелникът се надигна с мъка и като се олюляваше, пристъпи с несигурни крачки към него. Наведе се, за да седне, но краката му се подгънаха и той се срина на земята до Бодхидхарма.

– Какво се каниш да правиш, братко – попита той, задъхан от усилието да се премести.

– Ще пия чай – отвърна Бодхидхарма.

– Ние пием само вода от свещената река Ганг – поклати неодобрително глава отшелникът.

– Дори реката да е свещена, водата й е мръсна.

– Водата на Ганг е водата на живота – натърти отшелникът, а очите му сякаш дълбаеха в Бодхидхарма.

– В реката има смърт както и живот. Обърни внимание следващия път, когато отидеш на брега.

– А ти откъде взе водата? – запита победоносно мъжът.

Бодхидхарма погледна към отшелника, който се хилеше широко, а изпочупените му зъби стърчаха огромни върху съсухрения му череп.

– От реката – въздъхна той.

– Ха, ха!

– Огънят я пречиства от духовете на смъртта.

– Нима вярваш в такива неща? – подигравателно попита отшелникът.

– Вярвам, а освен това чаят става много хубав. Ето, опитай – Бодхидхарма му подаде чашата си, – много е освежаващ.

– Не мога да приема, но ти благодаря.

– Защо? Да не би да се опасяваш, че ще ти хареса?

– Буда ни е казал да се освободим от земните желания.

Бодхидхарма сръбна от чая и примлясна одобрително.

– Вярно е. Но също така е казал, че да се отхвърлят всички удоволствия на живота, също е погрешно. Не е ли говорил за среден път?

– Може би, но къде точно минава този път?

– Добър въпрос – усмихна се Бодхидхарма и сложи питата хляб върху огъня да се стопли.

– И какъв е отговорът ти, братко? – настоя да разбере отшелникът.

– На място, което няма име.

– Човек би попитал дали то изобщо съществува?

– Да, съществува.

– Това е, в което ти вярваш, но сигурен ли си?

– Сигурен съм – отвърна с усмивка Бодхидхарма.

Отшелникът се взря за момент в Бодхидхарма, после премести погледа си към парка. Забеляза, че другите отшелници го гледат възмутено, и бързо се извърна към непознатия в черната роба, който спокойно си пиеше чая.

– След като си толкова сигурен в нещата, защо си тук?

– На път за Наланда извършвам поклонение – обясни му Бодхидхарма.

– В Наланда ли искаш да учиш? Трябва да те предупредя, че е много трудно да те приемат там. Ще те върнат още на вратата.

– Аз имам препоръка.

– Препоръка казваш. И от кого? В Наланда са много придирчиви.

– Праджнатара.

– Праджнатара, нима? Праджнатара ли е твоят учител? Защо не ми каза още отначало? Тук, в Магада, Праджнатара е много известен, но съм чул, че преди много години е заминал да преподава на юг.

– Вярно е.

– Вероятно има много високо мнение за теб, за да те изпрати чак в Наланда.

– Праща ме много по-далече – усмихна се Бодхидхарма.

Отшелникът огледа внимателно тъмния монах от главата до петите, решен да запомни всички подробности.

– Мога ли да попитам за името ти, братко? – попита накрая той.

– Бодхидхарма.

– Бодхидхарма? – очите на отшелника се разшириха от удивление.

– И името ти е дал самият Праджнатара? – Той неспокойно поклати глава. – Би трябвало да те наричам "учителю" вместо

"братко"! Прости ми, моля те.

– Ти избери как да ме наричаш – каза Бодхидхарма, махна хляба от огъня и сложи на негово място гърнето със зеленчуците.

– Ще те наричам учителю Бодхидхарма – отшелникът притисна дланите си с усмивка, – за мен е чест да те срещна. Моето име е Ваня.

Бодхидхарма взе купата и започна да насипва от гърнето.

– Искаш ли да споделиш храната ми, братко Ваня?

На лицето на Ваня се изписа смут и той се размърда неспокойно.

– Може би по-късно – усмихна се Бодхидхарма. – Виждам, че сега нямаш апетит.

– Да, благодаря ти, учителю – каза с облекчение Ваня. – Моля те, не ме смятай за груб.

Бодхидхарма започна шумно да се храни, поемаше зеленчуците на големи хапки заедно със залъци хляб и ги преглъщаше с глътки горещ, сладък чай. Ваня го наблюдаваше с неудобство.

Искаше да погледне настрани, но усещаше очите на останалите, вперени в гърба му, и не смееше да се обърне, за да не срещне нечий поглед.

– Надявам се да ме извиниш, че ще бъда откровен – заговори той. – Но ти ядеш и пиеш на свято място.

– Гладен съм – отвърна Бодхидхарма.

– Сготви си сам, което е забранено от будисткия закон.

Бодхидхарма сви рамене.

– И виждам, че носиш свои вещи.

– Тръгнал съм на дълъг път, братко Ваня.

– Как може човек, който се е освободил от земните желания, да върши подобни неща?

Бодхидхарма погледна към похабеното тяло на Ваня, сивата кожа, опъната болезнено върху изпъкналите кости, хлътналите очи и гноящите рани върху краката, за които не се полагаха грижи.

– Веднъж Буда постъпил също като теб, братко Ваня – започна той. – Отрекъл се от всичко и гладувал много години. Но после изоставил този път, защото разбрал, че истинският Път не е нито в отричането, нито в прекаляването.

– Но да се поставиш над страданията на великия Буда, се приема за гордост, един от най-големите грехове.

Бодхидхарма изплакна чашата и купата и нагласи торбата си за път, но Ваня не беше свършил.

– Откъсване, това е ключът към всичко. Така е казал Буда. Освобождаване от желания и копнежи. Освобождаване от отвращение и омраза, докато дори смъртта вече не може да ни уплаши.

Бодхидхарма се изправи на крака и метна торбата на рамо.

– Ти си решил за себе си, братко Ваня. Но моят път ме води другаде. Желая ти всичко добро.

– Откъсването е освобождаване от колелото на живота между раждането и смъртта – продължи Ваня, повтаряйки мантрата, която бе смисълът, за който живееха той и другарите му.

Бодхидхарма се подпря на тоягата си.

– Правилно! – съгласи се той, после се наведе ниско, така че само Ваня да го чуе. – Само внимавай да не се привържеш към откъсването.

Той бързо пое през тълпата поклонници, изненадан от силата на неочаквания си гняв. Отшелникът бе учил в продължение на години, но въпреки това беше толкова сляп. Не за първи път се зачуди дали притежава силата да просвети една-единствена личност, а камо ли императора на Китай. Премина с бързо темпо през навалицата на пазара, но когато стигна пътя за Наланда, гневът му бе заменен от тъга, която го прониза дълбоко. Забави

крачка, торбата на гърба му натежа. Спря и затвори очи, изпълнен с отчаяние.

Зад него неочаквано се разнесе шум от бързи стъпки.

– Почакай, учителю, моля те!

Беше Ваня, който дишаше тежко.

– Бих искал да вървя с теб, ако ми разрешиш. Моля те, почакай за секунда. Искам да следвам пътя като теб. Позволи ми да пътувам с теб като твой последовател.

Ескадронът на китайската конница се бе отдалечил твърде много от защитата на Великата стена и беше навлязъл в безкрайните степи, които принадлежаха на номадите. През деня вятърът проникваше през кожените дрехи и доспехите и шибаше лицата им с остър пустинен прах. През нощта температурата спадаше рязко и всеки кон или товарно животно, останали извън стадото, замръзваше и умираше до сутринта.

Водачът им Фу Шън яздеше пред ескадрона, придружен от втория по ранг, лейтенант Пай. Пай беше служил под командването на Фу Шън почти две години, но все още се чувстваше

неловко в присъствието на младия капитан.

– Така си представям края на света – каза Пай, опитвайки се да поведе разговор. – Кой би искал да живее на място като това?

– Битката ни с номадите не е за земя – отсече Фу Шън. – Тя е за да научи варварите да уважават могъществото на императора.

– Да, капитане – отвърна бързо Пай. Очевидно Фу Шън не беше в настроение за леки разговори.

– Ясни ли са ти заповедите? – попита строго Фу Шън.

– Напълно.

– Тогава чакай сигнала ми.

Бяха по следите на уйгурска банда, която плячкосваше китайските селища по границата. Атаките бяха започнали, след като императорът издаде декрет за прекратяване на всякаква

търговия с номадите. Декретът беше лишил племената от крайно необходимите им продукти като ориз и сол, както и от някои луксозни стоки, към които бяха привикнали: подправки, еликсири, чай, коприна. Каквото не можеха да получат чрез търговия, започнаха да си го вземат със сила.

Генерал Ло бе уведомен в Чанган за тези нападения. Той беше научил урока на степите по трудния начин и за миг дори не си помисли да изпрати пехотата да се разправи с мъжете отплемената. Скоростта и подвижността на уйгурските ездачи ги правеше неуязвими за пехотинците. Вместо това той изпрати новоформираното конно поделение, което беше създадено да се справя с подобни инциденти.

Командващият капитан на поделението бе Фу Шън, млад мъж, който бързо се превръщаше в легенда по границата. Малко се знаеше за произхода му, но беше известно, че е със скромно потекло, син на дребен чиновник в провинция Шандун на изток.За първи път Фу Шън беше привлякъл вниманието на началниците си с владеенето на меча. По време на военното си обучение се беше доказал като ненадминат в схватките с мечове и боравеше с острието толкова естествено, колкото другите ползваха крайниците си.

Когато бе обявено формирането на елитната конница, Фу Шън се яви като доброволец, нетърпелив в желанието си да види как се действа по границата. Макар че не се бе качвал на кон преди, той свикна със седлото така естествено както с меча. Скоро стана командир на малък отряд, който патрулираше по северната граница около Ланчоу на Жълтата река.

В промеждутъка между схватките с племената той прекарваше времето си в изучаване на техните методи за водене на война. Четеше разкази и военни записки, разглеждаше съсредоточено карти на стари сражения, разговаряше с офицерите и мъжете, които се бяха изправяли лице срещу лице с ездачите от степите и бяха оцелели. Изпълваше дневници с бележки и планове на маневри, заблуждаващи ходове и засади, които варварите бяха използвали, за да победят китайската пехота. Установи, че без да иска, изпитва възхищение към тези жестоки мъже, които владееха изкуството на войната до съвършенство.

Научи малко от техния рязък тюркски език и в периодите на примирие ходеше от време на време в селищата им под предлог, че търгува с коне и провизии. Докато беше там, наблюдаваше ежедневния им живот и обичаи, техните нрави и държание и как се обучават за битка. Видя как млади уйгури, почти момчета, улучват зайци в пълен галоп и после грабват убитите животни от земята, без да намаляват скоростта на конете.

Никакви тренировки не можеха да направят неговите китайски ездачи равностойни на мъжете от племената. Постигането на такова ниво на ездитно майсторство можеше да отнеме цял живот, време, с което не разполагаше, но той имаше едно предимство.

Противниците се биеха, когато имаха настроение, сключваха неизгодни съюзи, търсейки бързи победи и лесна плячка. Водачеството често се споделяше между главатарите на отделни племена. Рядко имаха силно централизирано командване и щом кръвожадността им бъдеше задоволена, ставаха нетърпеливи да се върнат при стадата и жените си. Накратко липсваше им желязната дисциплина на имперската китайска армия.

Дисциплината бе това, което позволи на Фу Шън да обучава неуморно седмици наред своята конница, докато всеки строй стане без грешка, всяка маневра – точна, всяка команда и сигнал – научени, разбрани и изпълнени незабавно. Той прекара безброй дни в равнините, проигравайки тактиките, които варварите бяха използвали в миналото срещу китайците: атакуване, обхождане на фланга, отстъпление, дори разпръсване в лъжлива паника, преди да се прегрупират за нова, смъртоносна атака. Обучаваше безмилостно войниците си, докато всеки строй от хора и коне не започнеше да се движи като едно цяло, накратко владееше без усилие конницата си така съвършено, както владееше меча си.

Когато на запад избухна ново вълнение, Фу Шън бе изпратен с един конен отряд да разузнае положението, а той поведе войниците към зашеметяваща победа над доста по-многобройна орда. Това бе първата от много следващи победи и той бързо бе повишен. По времето, когато достигна званието капитан, вече лично ръководеше обучението на цялата рота. Ротата му бе найдобрата кавалерийска част в цялата империя.

Хората му благоговееха пред него заради умението и силата, на които ги беше научил, както и за победите, които им беше донесъл. С капитан Фу Шън начело бяха непобедими. Но те бяха станали свидетели също така и на неговата безпощадност на бойното поле. Бяха виждали как спокойното младежко лице се превръща в лице на демон, който раздава смърт с кръвожадност, която караше и най-закоравелите ветерани да извръщат глава.

Сега Фу Шън беше по следите на голяма орда от над хиляда ездачи, водени от могъщия военачалник Гюлнар. След десет дни по следите им разузнавачите му откриха уйгурите в мрачна равнина с камъни и глинести шисти, където единственото, което нарушаваше равнинния пейзаж, беше веригата от черни ридове на запад. Независимо от трудния терен войниците му бяха с бодър дух, но ордата се оказа по-многобройна, отколкото се очакваше, значително повече от тях самите и видът на враг с подобна численост предизвика напрежение у хората му. Жестокостта на уйгурите бе добре известна и всеки китайски войник предпочиташе да умре, вместо да попадне жив в ръцете им.

Сега, след като врагът вече беше забелязан, ездачите кръжаха неспокойно и недоумяваха защо се бави заповедта да се строят.

Фу Шън не обръщаше внимание на безпокойството им.

– Тръгвай, лейтенанте – заповяда той на лейтенант Пай, който обърна коня си и се отдалечи в галоп в посоката, от която бяха дошли, и бързо се скри в облаци прах.

Мъжете бяха нетърпеливи да атакуват, но Фу Шън ги накара да изчакат. Знаеше, че иска много от тях. Границата между смелостта и паниката бе много по-тънка, отколкото смятаха някои хора. Ако не влезеха в бой с врага скоро, съществуваше опасност да се разбягат. Но той беше обучавал хората си лично и ги познаваше добре. Щяха да чакат, поне още малко. Затова яздеше между войниците усмихнат, изпълнен с увереност, разговаряше с тях открито и заедно обсъждаха в детайли времето, терена и посоката на неспирния вятър. Той знаеше, че победата им е сигурна, и настроението му беше заразително. Войниците успокоиха животните и зачакаха заповедта за атака.

Две ли на север уйгурите се организираха в рехав строй. Начело яздеха трима мъже в черни доспехи и кожи. Шлемовете им бяха украсени с разклонени еленови рога и носеха високо вдигнат флаг с герба на племето им – хищна черна птица с извит заострен клюн и остри нокти, – който се вееше на вятъра. Най-едрият от тримата бе Гюлнар, другите двама бяха синовете му – Баянчур и Къл.

Гюлнар повика синовете си и тримата проведоха кратко съвещание. Той кимна рязко, отдели се от тях и тръгна покрай бойния строй на ездачите. Те го поздравяваха, като вдигаха във въздуха оръжието си – арбалети, топори, мечове и боздугани, а той крещеше обещания за кръв, победа и плячка. В отговор на крясъците му ездачите се надигаха на седлата си. После той обърна коня си и се насочи към позицията на китайците. Хората му го последваха със силен рев.

Китайците чуха далечните крясъци, което бе знак, че варварите приближават. Войниците все още чакаха заповедта да се подредят и нападнат, но такава нямаше. Вместо това капитан Фу Шън им нареди да тръгнат назад в хлабав строй. Те се помаяха за момент, за да се уверят, че са чули правилно, но когато той повтори високо заповедта, обърнаха конете и се отдалечиха.

Гюлнар погледна към по-големия си син.

– Дали не е капан, как мислиш?

– Никога досега не се е случвало китайци да отстъпват – извика Баянчур.

Гюлнар бе свидетел как китайски генерали поставят пехотата си пред река, за да няма накъде да отстъпят войниците и така да ги принудят да се бият, как заповядват на малък въоръжен отряд да нападне силно превъзхождащ го враг. Но никога досега не бе виждал китайски войници да отстъпват. Самият той одобряваше подобни действия и често използваше отстъплението, за да вкара врага в смъртоносна засада. Дали китайският водач не правеше същото? Огледа терена отпред; според него китайците нямаше да спечелят преимущество, ако се бият по-нататък в равнината. Забеляза, че отстъплението им беше станало по-неорганизирано. Някои от войниците вече не спазваха строя. Той пришпори коня си в лек галоп, сигурен, че така ще предизвика паника сред китайците и ще ги превърне в лесна плячка за хората си. Тогава забеляза да се приближава самотен ездач, носещ бял флаг. Май китайците искаха да преговарят. Дали пък нямаше да се предадат?

Гюлнар вдигна ръка, за да спре настъплението. Ухили се на синовете си. Първо ще се позабавляват с пратеника, а после ще го върнат на китайците без очи, уши и език. Такъв щеше да е техният отговор. Приближаващият пратеник носеше униформа на капитан, но му се стори твърде млад за подобен чин. Почти със сигурност е примамка, реши Гюлнар. Китайските водачи никога не излизаха близо до фронтовата линия, предпочитаха да ръководят битката от безопасна, удобна позиция зад войската.

Пратеникът спря пред тях. Изглеждаше напълно спокоен. Сигурно е толкова неопитен, че не изпитва дори страх, помисли си Гюлнар. По-малкият му син, Къл, извади стрела и зареди арбалета си, но Гюлнар вдигна ръка, за да го спре. Първо щяха да се позабавляват.

Пратеникът, все още неосъзнаващ опасността, в която се намираше, се обърна към тях с висок, церемониален глас. Явно рецитираше официално съобщение от китайците с цялото достойнство, на което бе способен. Гюлнар не разбираше точните думи, но смисълът беше достатъчно ясен. Пратеникът настояваше да се предадат. Той се ухили на синовете си, които бяха започнали да обикалят около китаеца, яздейки толкова близо, че конете им допираха неговия. Което изобщо не смути надутия млад мъж и той продължи дългата си реч. Очевидно излагаше с големи подробности условията за тяхната капитулация. Говореше, без да поглежда към тях, с поглед зареян някъде в далечината. Всичко това беше доста комично. Гюлнар го остави да продължи. Ездачите нетърпеливо го подканяха да приключи с пратеника, за да се заемат с клането.

Точно се канеше да позволи на синовете си да започнат забавлението с пратеника, когато той като че ли усети, че времето му изтича. Вдигна ръка, сякаш да покаже, че още не е

приключил. Гюлнар го намери за много забавно, с което подари още няколко секунди живот на пратеника. Но на Къл му дойде до гуша от нахалството на китаеца и започна да сипе гневни думи в лицето му. Пратеникът продължаваше да говори и тогава Къл извади острия си като бръснач къс меч и замахна неколкократно във въздуха. Очите на пратеника обаче не се отделяха от хоризонта.

Побеснял, Къл вдигна меча си високо и замахна с такава сила към китаеца, че изгуби равновесие. Пред очите на смаяния Гюлнар Къл се наклони напред – дори и като малък синът му никога не бе падал от седлото. Едва когато тялото на Къл се удари в земята и главата му се отдели под особен ъгъл, баща му осъзна ужасяващата истина. Гюлнар не бе забелязал движението на пратеника, но по някакъв начин в ръката му се беше озовал меч, от чието острие капеше кръв.

Над равнината стана зловещо тихо. Дори нестихващият вятър сякаш се успокои за момент, докато ревът на Гюлнар и Баянчур не разцепи тишината. Те пришпориха конете и извадиха оръжията си. Фу Шън се плъзна от седлото и се прикри зад коня си. Те заобиколиха, за да го достигнат, но той мина под коня от другата страна. Гюлнар удари с боздугана си коня, за да го махне от пътя им, а в това време Баянчур заобиколи, за да се добере до убиеца на брат си. Конят се изправи на задните си крака, като махаше бясно с предните. Пред погледа на Гюлнар пратеникът мина невредим под риещите копита и се озова във фланга на Баянчур. В бедрото на Баянчур зейна дълбока рана, а конят му, промушен в корема, подскочи. Баянчур беше принуден да слезе от седлото, преди животното да се строполи. Раненият крак се подгъна под тежестта му и той изрева от болка.

Гюлнар също слезе от седлото, за да се притече на помощ на сина си. В този миг китаецът изникна ненадейно до него и посече ръката му до костта. Боздуганът се изплъзна от безпомощните му пръсти и той зачака следващия удар – този, който щеше да го довърши.

Но такъв не последва.

Вместо това пратеникът огледа сцената около тях. Гюлнар дочу виковете на хората си и видя как върху тях се сипеха стрели, които долитаха откъм тила им. Тогава разбра, че китайската кавалерия ги нападаше от две страни. Предните редове на ездачите му напираха към него, за да му помогнат, а задните правеха всичко възможно да отблъснат врага, явил се в гръб.

Сред този хаос главните китайски сили започнаха атаката си.Доволен, че всичко се развива по план, Фу Шън насочи отново вниманието си към Гюлнар и сина му. Бяха застанали един до друг и наблюдаваха безпомощно унищожението на воините си. Гюлнар вдигна боздугана с лявата си ръка, а Баянчур мрачно извади топора си. Сега вече и двамата се страхуваха от пратеника. Той бе демон, не беше от този свят, но нямаха друг избор освен да нападнат. Гюлнар завъртя смъртоносния боздуган. Шиповете му страховито засвистяха във въздуха. След два замаха Фу Шън прецени приблизително траекторията на приближаващия боздуган. Плъзна се с лекота под описаната дъга и докато се промушваше, успя да наръга в корема Гюлнар. Баянчур залюля топора със страшна сила, Фу Шън го избегна с елегантно завъртане на раменете и заобиколи, като държеше баща и син на една линия, за да не им даде възможност да го нападнат от две страни.

Баянчур се намираше по-близо, но се поколеба за миг от страх, че пратеникът ще го убие. Фу Шън му се озъби, подигравайки се със страха му. Обидата дойде вповече за сина на водача на уйгурите, той скочи напред и топорът разцепи въздуха. Фу Шън предусети лесно атаката и отсече ръката му. Гюлнар го атакува, оплискан от кръвта на сина си, но беше твърде слаб. Фу Шън посече лявата му ръка толкова дълбоко, че тя увисна отстрани.

Предните редове на уйгурите почти го достигаха, но Фу Шън не можа да устои на изкушението да хвърли поглед към свлеклите се пред него фигури. Очите им говореха за ужаса от отсечената глава на Къл, агонията от собствените им рани и страха от предстоящата смърт. Това беше гледка, която Фу Шън щеше да съхрани като един от най-силните си спомени.

Отсече с два удара главите им и се хвърли към коня на Къл, който стоеше наблизо, останал без ездач. Пришпори го в галоп, а уйгурите го обсипаха със стрели. За да се предпази, той увисна отстрани. Конят беше улучен, препъна се и падна, но вече нямаше значение. Настъпващата китайска конница го достигна и се раздели в идеален строй, за да го заобиколи. Бяха видели какво направи с водачите на уйгурите, както и червените знамена, които се появиха в тила на врага. Капитанът се беше върнал при тях, оцелял като по чудо без драскотина. От гърлата им се изтръгна рев на войнска радост и те атакуваха варварите. Нямаше какво да ги спре.

С необуздана ярост се врязаха сред уйгурите. Останали без водачи и обкръжени, те бързо изпаднаха в паника, напълно объркани. Клането беше бързо и жестоко. Някои от уйгурите загинаха в боя. Други хвърлиха оръжието и опитаха да се предадат, но в този ден не беше взет нито един пленник. Когато най-после убийствата спряха, над равнината надвисна зловеща тишина, прекъсвана само от предсмъртното цвилене на коне и стоновете на малкото ранени китайци.

Лекарят и санитарите бързо се погрижиха за ранените, за това бяха обучени, а войниците стъкмиха лагера за през нощта. Чак когато територията бе обезопасена и за ранените се бяха погрижили, Фу Шън даде разрешение да съберат плячката. От телата на убитите бяха взети доспехите и оръжието, бяха претърсени за злато, сребро, скъпоценности и други ценни предмети. Провизиите на уйгурите заедно с талигите бяха прибавени към техните, а конете бяха вкарани във временно заграждение.

Битката се бе оказала по-лесна от очакваното, но въпреки това войниците не празнуваха. Жаждата за кръв ги беше напуснала, сега се чувстваха изтощени чак до костите. Някои говореха с притихнали гласове за подвига на капитана и потреперваха под ледения вятър, долитащ от пустинята. Бяха станали свидетели на нещо, което ги изпълваше с разяждаща тревога. Обикновен човек не би могъл да направи онова, което той успя да извърши, и някои дори си шепнеха, че сред тях се разхожда дух от отвъдното.

Яковете неспирно следваха пътеката, минаха през последния от високопланинските проходи и тръгнаха надолу през дълга зелена долина, която се простираше между назъбени върхове. Въздухът бе изпълнен с топлина и благоухание. По склоновете отново имаше зелени гори, а под краката им се появи жилава планинска трева.

Бяха навлезли в свят, скрит от всички, познат само на най-смелите пътешественици. Тибетците им разказаха за свирепите племена нага, които населяваха тези отдалечени долини, добавиха страшни истории за ловци на глави, канибали, кръвопролития и магьосничество. В далечния край на долината се виеше дим, който бавно се издигаше нагоре и се чуваше далечно думкане на барабани. Това, обясниха тибетците, означавало, че е имало битка и победилото племе е взело много глави. Биенето на барабаните било предупреждение към другите племена в бъдеще да не им се изпречват.

През третия ден в долината Ваня, който се тътреше на края на колоната, усети нещо да се движи зад него. Няколко пъти се обърна да провери, но без резултат. Той забърза да достигне групата, като хвърляше уплашено погледи назад при мисълта, че по петите му може да дебне тигър. Когато изскочи иззад един завой на пътя, Ваня се озова лице срещу лице със същество от друг свят. Високо колкото човек, то имаше тяло на маймуна и лице на дявол с остри пера вместо коса. Държеше копие в ръката си, имаше дълги нокти, а на хълбока му висеше мачете. Гърдите и ръцете на голото му тяло бяха изрисувани със змия. Около кръста му висяха черепи, които бяха твърде големи, за да са от маймуни.

Ваня се беше присмял, когато тибетците споменаха за хора с вид на животни. Сега не му беше до смях. Той зачака, вцепенен от страх, а през това време съществото го огледа от глава до пети и измърмори нещо на неразбираем език. Прозвуча му като човешка реч, но не успя да го разбере. Съществото пристъпи напред и го обиколи, като го разглеждаше внимателно. Очевидно успокоено, че Ваня не носи оръжие, то посегна и махна маската от лицето си. Пред шокирания Ваня се откри лицето на възрастен мъж със зачервени воднисти очи, сбръчкана кафява кожа и оцветени в черно зъби, които му придадоха страховито изражение, щом заговори.

– Празно лице – каза възрастният мъж, думите му се чуха ясно без маската, но акцентът бе толкова странен, че Ваня не беше сигурен дали е разбрал правилно.

– Празно ли каза? – попита той.

– Не е лице на боец – усмихна се презрително мъжът.

– Аз съм монах – възмути се Ваня.

– Защо си дошъл тук?

– Ние пътуваме към Китай.

– Тук е опасно място за монаси.

– Идваме с мир – каза Ваня, а очите му нервно пробягаха по черепите.

– Миналата година оттук минаха петима монаси, и те с мир като теб – отвърна старият човек и докосна черепите с върховете на пръстите си.

[abarat]

"Камък и флейта" от Ханс Беман

Един вълшебна приказка - метафора на живота, която ще остане завинаги в сърцата ви.

Вслушан, син на Трещогръм и внук на прочутия Благосвирец, се впуска в дълго и опасно пътешествие, по време на което се сдобива с три магически предмета - загадъчен камък, който сияе пъстроцветно, сребърна флейта, чиято песен омагьосва хората и парче от кедър, вдъхващо смелост в опасни ситуации. Докато изследва силата и способностите на тези три необикновени дара, Вслушан ще се срещне със злата господарка на Барлебог и ще преживее редица вълнуващи приключения, за да намери себе си и призванието, което му е отредила съдбата.

"Завладяващо пътешествие - алегория към просветлението. Това е немският аналог на "Властелинът на пръстените"! Един от емблематичните образци на фентъзи жанра." – Publisher’s Weekly

Ханс Беман (1922 - 2003) завършва музикални науки и германистика. Публикува първите си книги под псевдоним, докато не написва "Камък и флейта". Романът излиза през 1983 г. и почти веднага се сдобива с култов статус, а днес е издаден в редица държави.

Във Фраглунд преждевременно се родило момче, чиято забележителна съдба следва да бъде разказана тук. Баща му бил огромен мъж, когото наричали Трещогръм. Той бил висок, едър и обичал да излага на показ косматите си гърди. Въпреки буйния си нрав, който го карал ту да избухва в бурен гняв, ту да се разтърсва от кънтящ смях, той се славел като справедлив човек, затова жителите на Фраглунд го повикали отдалеч, за да го назначат за съдия на областта.

Пристигайки във Фраглунд, за да заеме поста, Трещогръм довел със себе си и тихата си жена, която била толкова незабележима, че някои отначало дори не вярвали да е негова съпруга. Знаело се, че е дъщеря на Благосвиреца, чиято дарба се славела и във Фраглунд, въпреки че живеел далеч отвъд гъстите гори на Барлебог. Разказвало се как песента на флейтата му била толкова блага, че дори птиците замлъквали да го слушат, а на хората въздействала така, че дори само мелодията й помирявала спорове помежду им.

След като цяла година Трещогръм раздавал правосъдие във Фраглунд, жена му родила точно този син, за когото трябва да се разкаже тук. Цяла нощ тя лежала с родилни болки и едва призори мъжът й бил повикан в стаята, където акушерката му поднесла детето, голо, така, както си било.

– Личи си, че е твой син – рекла тя; понеже цялото тяло на детето било покрито с мъх.

– Значи така – казал Трещогръм с кънтящия си глас и взел сина си на ръце. – Личало си. Защо тогава не врещи?

– Странно – отвърнала акушерката. – Прав си. Сега разбирам какво ми липсваше през цялото време. Той не врещи. Я го виж ти. Изглежда така, сякаш слуша внимателно.

– Децата трябва да врещят – казал студено бащата.

– Остави го на мира – отвърнала акушерката. – Който врещи, не чува добре. Нека слуша внимателно.

– Тогава да го кръстим Вслушан – казал Трещогръм и върнал детето на акушерката. Изглеждал малко разочарован от тоя син, дето бил космат като баща си, но не искал да врещи като него.

– Родила си кротко дете – обърнал се Трещогръм към жена си, след като вече й бил благодарил.

– Явно се е метнал на баща ми – отвърнала тя.

Въпреки това Трещогръм бил справедлив човек. През идните години той винаги се отнасял мило към сина си, а с времето успял даже да сниши мощния си глас. Оказало се, че Вслушан разбирал само тиха реч, докато крясъците го обърквали. Това проличавало особено, когато ставал свидетел на кавги, за които нерядко се отсъждало в бащината му къща. Колкото повече кавгаджиите повишавали глас, толкова по-безпомощно ги гледал Вслушан, за да избяга накрая ужасен, ако те започнели да се надвикват. По това време той смятал баща си за велик магьосник, който с гръмкия си глас винаги успявал да заглуши викането на каращите се така, че те онемявали.

Така Вслушан растял в бащиния си дом без да се случва нищо интересно. Едва когато навършил седемнайсет години, в страната нахлули Плячкосниците от изток, които зaвладявали и опожарявали всичко. За да се противопоставят на нашествениците, Трещогръм събрал всички хора от Фраглунд, годни да носят оръжие. Този ден той завел Вслушан в склада с оръжията и го накарал да си избере меч.

– Не искам меч – рекъл тихо Вслушан.

– Да не би да искаш да останеш вкъщи с беззъбите старци и жените? – попитал Трещогръм, неспособен да прикрие отвращението си към такава боязливост.

– Не – отвърнал Вслушан. – Ще тръгна с вас, но не е в природата ми да наранявам. Нека по-добре да се грижа за ранените.

Трещогръм намирал подобен стремеж жалък за един млад мъж, но тъй като по никакъв начин не могъл да накара Вслушан да хване оръжие, накрая се съгласил с него.

И така Вслушан тръгнал с мъжете от Фраглунд срещу Плячкосниците. След тридневен марш един разузнавач докладвал, че се натъкнал на вражеска войска. Трещогръм решил да издебне ордата конници при горското дефиле, през което трябвало да минат, ако искали да стигнат до Фраглунд. Той направил засада от стрелци с лъкове и когато ездачите тръгнали да преминават между тях, фраглундците свалили няколко от седлата им. Но и Плячкосниците ги бивало в стрелбата с лък, затова няколко фраглундски мъже липсвали, когато ездачите пришпорили конете си в бяг, а Трещогръм дал знак на своите да се съберат.

– Сега започва твоята работа – обърнал се той към Вслушан. – Претърси храстите за ранени.

Вслушан се проврял в гъсталака и намерил под едно дърво трима убити фраглундци, а след това се натъкнал на ранен Плячкосник, който лежал под един дъб със стрела в гърдите. Той вече бил стар и побелялата му кичуреста коса била сплетена на две плитки, които падали върху раменете, а по брадичката и над горната му устна била набола рядка брада.

Когато Вслушан се опитал да извади стрелата от раната, старецът отворил очи и поклатил глава.

Вслушан сам видял, че вече е късно за помощ. Извадил манерката от колана си и я допрял до устните на мъжа. След като отпил, старецът го погледнал в очите и казал:

– Та ти си един от хората на Трещогръм.

– Аз съм негов син – отвърнал Вслушан.

– А защо тогава си се загрижил за един умиращ Плячкосник, който вашите хора повалиха от коня? – попитал мъжът.

– Тръгнах с тях, за да се грижа за ранените – отговорил Вслушан. – За мен няма значение към кого се причисляват.

– Трещогръм има забележителен син – рекъл старецът.

– Аз приличам по-скоро на дядо си – отвърнал Вслушан.

– А той кой е?

– Сигурно не го познаваш. Наричат го Благосвиреца.

– Преди много години чух звука на флейтата му – казал мъжът. – Живял съм дълго и съм научил много неща. Но нямам повече полза от това. Може би трябваше да остана с него. Ако го видиш, предай му това от мен.

– Самият аз не го познавам – отвърнал Вслушан – но ще му кажа, ако го срещна някога. От кого да му предам поздрави?

– Поздрави го от Арни с Камъка – рекъл старецът и започнал да тършува в една кожена торбичка, която висяла на колана му, и измъкнал кръгъл, гладък камък. Подържал го известно време в ръка и докато го разглеждал, дълбоките бръчки около устата му се изгладили, сякаш изведнъж престанал да изпитва болка. Чертите на лицето му постепенно се отпуснали и Вслушан видял с почуда как умиращият изглеждал ободрен, дори развеселен. Когато погледнал отново към Вслушан и му подал камъка, очите му били момчешки.

– Вземи това – казал той – като благодарност за това, че не ме остави сам да бера душа в гората.

Вслушан взел камъка и се загледал в него. Той бил гладък като речен камък, полупрозрачен и мъждукал в преливащо зелено-син-виолетов цвят. Когато го вдигнал срещу светлината, забелязал, че цветовете му образуват пръстен от лъчи, подобно на очния ирис.

Старецът издъхвал. Отворил още веднъж очи и промърморил нещо. Вслушан се навел и доловил как умиращият проронва:

Потърси ти сиянието,

подири проблясъка,

не откриеш ли го цялото,

надали ще го разкриеш някога.

– Какво да търся? Какво да открия? – попитал Вслушан.

– Ще разбереш – измърморил старецът. – Пази добре Камъка. Пази добре Окото. И никога не забравяй: Това съвсем не е всичко.

И издъхнал.

Последвалите събития са незначителни за тази история и не си струва да бъдат разказвани. Когато мъже започнат взаимно да се избиват, се случва винаги едно и също. Достатъчно е да се спомене, че Трещогръм успял да задържи Плячкосниците далеч от Фраглунд и накрая се завърнал с оцелелите мъже там, където скоро всички отново се захванали със занаята си, доколкото били способни, заради нараняванията си.

От деня, в който умиращият Плячкосник му подарил Камъка-Око, Вслушан попаднал сякаш в сън, от който не успял съвсем да се пробуди след завръщането си. Мотаел се безцелно по уличките или седял върху дръвника пред къщата и гледал втренчено. От време на време изкарвал камъка от джоба си и го разглеждал внимателно. Струвало му се сякаш този студен и гладък камък излъчва някаква утеха. Тогава отново се сетил за стареца и думите, които той изрекъл преди да умре.

Един ден Вслушан отишъл при баща си и му рекъл:

– Дай ми един кон и малко храна. Искам да препусна из страната, отвъд горите на Барлебог, за да диря дядо си.

– Всъщност бях намислил да те обучавам за мой последовател – казал Трещогръм и снишил гласа си както обикновено, когато говорел със сина си.

– Не знам дали ще излезе съдия от мен – отвърнал Вслушан.

– Не обичам да викам, не понасям кавгите и преди да съумея да повиша глас, ще трябва още дълго да слушам внимателно.

– Вече знам, че наистина си като Благосвиреца – казал Трещогръм – потърси го. Ще ти дам кон и всичко останало, от което имаш нужда за из път.

Още на другата сутрин Вслушан оседлал коня си и сложил малко храна в торбата. Бил си ушил кожена торбичка за Окото, което носел на връвчица около врата си. Когато се сбогувал с родителите си, майка му рекла:

– Препускай все на запад през горите барлебогски и не се бави. Някои не се завърнаха от тези гъсти гори. И се ослушвай за звука на флейтата. Ако дочуеш песен, която да те просълзи, не си далеч от Благосвиреца. Носи му поздрави от дъщеря му.

После целунала сина си и Вслушан се отдалечил, яздейки все на запад, в посока към горите барлебогски.

През първия ден той стигнал до началото на гората. Вързал коня си за едно дърво, запалил огън и хапнал от храната, която носел. После извадил Камъка от торбичката и оставил цветовете му да се гонят в светлината на залеза. На дървото, под което седял, бил кацнал един кос и пеел вечерната си песен. Тя се леела толкова мелодично, че Вслушан се почудил дали Благосвиреца не бил вече наблизо. Нима това било възможно; нали все пак необятните барлебогски гори се разпростирали между него и дядо му, освен това очите му не се просълзили. Погледнал нагоре към клоните и видял коса, кацнал близо до главата му. Той бил замлъкнал и съзерцавал камъка, който Вслушан все още държал в ръката си.

– Този блестящ предмет ти харесва, нали? – рекъл той. И сякаш разбрал това, косът прехвръкнал от клона върху рамото на Вслушан. Той натрошил късче хляб с другата си ръка и протегнал трохите към птицата. Тя подскокнала върху дланта му и изкълвала храната.

– Май вече си намерих приятел – казал Вслушан.

Косът го погледнал с блестящите си черни очи и изчуруликал едно тризвучие, сякаш в знак на съгласие. После подхвръкнал пак нагоре към клона си и се свил за спане. Тогава и Вслушан свалил одеялото си от коня и се излегнал до гаснещия огън.

На следната заран продължил да язди все по-навътре в гората. Озовал се на тясна пътечка, която вероятно водела на запад, и която следвал седем дена. В началото пътят бил лек. Водел през вековни букови гори. Сребристосивите гладки стволове на дърветата се извисявали нагоре като огромни колони и носели на върховете си плътен покрив от листа, който пропускал само зеленикава здрачевина. Тук, по покритата с кафява ланшна шума земя, не се виждали никакви храсти.

По-нататък стволовете се сгъстявали, клоните се надвесвали над пътеката и Вслушан трябвало да внимава да не бъде ненадейно съборен от коня. Пътят ставал все по-тесен и накрая лъкатушел като едва забележима следа през непроходим гъсталак. Най-сетне Вслушан трябвало да слезе от коня си и да го води за юздите. Къпинови храсти постоянно закачали дрехите му, трябвало да се катери по съборени стъбла и дънери и да заобикаля блатисти места, в които избуявали тръстика и полски хвощ.

Вечерта на седмия ден, изтощен и дрипав, той се натъкнал на поляна, която внезапно се открила пред очите му зад един плет от храсти. Решил да прекара нощта там. След като се погрижил за коня си, запалил огън и изял последните останали залци. После пак извадил Окото от торбичката и го заразглеждал внимателно. Но дали защото вече клоняло към залез или защото сенчестият мрак на гората се бил разстлал наоколо, цветовете му останали скрити под гладката повърхност. То не изглеждало по-различно от всяко друго кръгло речно камъче, което човек би извадил от водата.

– Много красива играчка си имаш – чул глас зад гърба си.

Вслушан се озърнал и забелязал жена, която била подпряна на едно дърво. Красотата й му се сторила безмерна. Тя го гледала с тъмносините си очи, които така силно му въздействали, че му било трудно да извърне поглед.

– Твоите очи са по-хубави – рекъл той и когато отново погледнал камъка, той наистина бледнеел пред очите на тази жена.

– Камъкът ли те доведе до тук? – попитала тя.

Вслушан я загледал учудено. Възможно ли бе това? Защо всъщност бе дошъл тук? Вече не си спомнял. Какво бе промълвил старият Плячкосник? Потърси ти сиянието, подири проблясъка...Това ли бе нещото, което е трябвало да търси и да намери?

– И аз не знам – отвърнал той, – може би камъкът ме е довел насам.

– Каменотърсач ли си? – запитала жената. – Ако е така, си попаднал на правилното място. Ще ти покажа толкова красиви камъни, каквито не си виждал през живота си. Как ти е името?

– Наричат ме Вслушан, син съм на Трещогръм.

– Съдията на Фраглунд? Значи имаш могъщ баща.

– Така си е – отвърнал Вслушан. – А ти коя си?

– Аз съм Гиза. Господарката на Барлебог – рекла тя. – Ако конят ти все още има сили да те поноси няколко крачки, не е нужно днес да спиш върху оредяла шума и тънък мъх.

Вслушан угасил огъня, натоварил коня си и го повел за юздите, като закрачил редом с Гиза през полянката. Минали покрай една горска преграда и тогава пред очите на Вслушан се открил замъкът на барлебогската господарка. Оттук нататък полянката се превръщала в широка котловина, в чиято сърцевина замъкът се извисявал върху един хълм. Контурите на мрачни, увенчани със зъбци и кули зидове от черни базалтови блокове, господствали над местността.

Тук на края на гората Гиза била завързала коня си за едно дърво. Освободила го и се метнала върху седлото, без да чака Вслушан да й помага. Тогава скочил и той на своя кон и препуснал до нея през клисурата, нагоре по стръмния път към замъка. Когато стигнали портите, стържещи вериги спуснали въжения мост. Гиза и Вслушан преминали по него и влезли в тъмен вход, който извеждал до вътрешния двор. Чакащи слуги се завтекли да поемат коня и багажа на Вслушан, а Гиза им заповядала да приготвят баня и чисти дрехи за госта.

Малко по-късно Вслушан вече седял срещу Гиза на една маса в залата, а слугите пренасяли ястия – прясно уловена риба, месо от дивеч и към тях тежко, златисто вино.

– От нищо не се лишаваш – рекъл Вслушан, когато заситен се облегнал назад.

– Не – отвърнала Гиза. – Аз съм господарката тук и всичко наоколо, докъдето ти стига погледът, ми принадлежи.

– Само на теб ли? – попитал Вслушан.

– Само на мен. Но това би могло да се промени. – При тези си думи тя отново го погледнала с приковаващия си поглед, който накарал Вслушан да забрави всичко случило се досега.

– Какво искаш да кажеш? – запитал той.

– Че бих могла да поделя властта си с теб, ако докажеш, че си достоен за това. Искаш ли?

Вслушан я погледнал право в очите и разбрал, че сигурно това е била целта, към която е трябвало да се стреми.

– Искам да опитам – отвърнал той. – Струва ми се, че усилието си заслужава.

– Тогава заповядай сега на слугите да вдигнат масата.

Вслушан се поколебал.

– Дали ще ми се подчинят? – попитал.

– Не трябва да се колебаеш, ако искаш да заповядваш – рекла нетърпеливо Гиза. – Кажи им го!

Вслушан хвърлил поглед към слугите, които с очакване стояли до стената на залата.

– Елате и вдигнете съдовете от масата! – Казал той с тих глас. Те погледнали объркано господарката си. Гиза се разсмяла.

– Трябва да говориш малко по-силно – рекла тя. После се обърнала към прислужниците и казала грубо:

– Не чувате ли какво ви се заповядва? Правете това, което той ви нареди! От днес нататък неговите повели важат така, както и моите.

Слугите се втурнали и чевръсто разтребили масата. Гиза станала и казала:

– Ела с мен. Имаш още много да учиш. Нека ти покажа удоволствието да си господар на Барлебог.

Тя го отвела в покоите си, където без колебание свалила дрехите си. Когато Вслушан я видял гола пред себе си, помислил, че никога през живота си не е виждал нещо по-съблазнително от това. Разглеждал я като омагьосан, докато смехът на Гиза не го изтръгнал от вцепенението му.

– За пръв път ли виждаш гола жена – попитала тя – или се срамуваш да застанеш гол пред мен?

Вслушан знаел, че и двете отговарят на истината. Не искал обаче да го признае. Със замах скъсал копчетата и свалил всичките си дрехи, докато по него не останало нищо друго освен кожената торбичка с Окото.

– Свали и това! – рекла Гиза. – Между нас не трябва да има нищо друго освен кожата ни.

Така Вслушан свалил през глава връвта и захвърлил торбичката върху дрехите на земята.

– Космат си като истински мъж – рекла Гиза, смеейки се. – Сега ела при мен, за да направя такъв от теб.

Така през първата нощ, прекарана в замъка, Вслушан прегърнал господарката на Барлебог и спал при нея до заранта.

Когато на другата сутрин си обличал дрехите, не могъл да намери торбичката с камъка.

– Търсиш ли нещо? – попитала Гиза.

– Да – казал той. – Знаеш ли къде е торбичката, която носех на врата си?

– Прислугата ще да е разтребила тази вехтория – отвърнала равнодушно Гиза. – Ела с мен да ти покажа по-хубави камъни.

Вслушан се натъжил от загубата на камъка, но бързо забравил тъгата си, щом погледнал Гиза в очите. Дали това бе сиянието, проблясъкът, който той дирел? Или цветовете на Окото бяха други?

– Не мечтай, а ела най-сетне! – рекла припряно Гиза. Вслушан се сепнал и я последвал навън в двора към конете.

Препуснали към реката, която извирала от планински процеп в горния край на долината.

От там до вътрешността на долината буйното течение се носело между стръмни брегове, като планински поток, и падало под замъка в една почти кълбеста вдлъбнатина, в която се пенел водовъртеж. На това място Гиза спряла коня си. Група голи, загорели от слънцето мъже се занимавали с това, да се гмуркат в буйното течение и да изваждат нещо на повърхността.

– Какво правят? – попитал Вслушан.

– Ще видиш – отвърнала Гиза, слязла от коня си и пристъпила към един мъж, който явно имал задачата да надзирава гмурците. Бил облечен в рунтава вълча кожа и като предано куче погледнал с жълтеникави очи господарката си.

– Какъв е добивът? – попитала Гиза. Той повдигнал безмълвно един ленен чувал от земята и изтърсил съдържанието му върху една кърпа. Върху нея се затъркаляли кървавочервени рубини, тъмносини сапфири и златистожълти топази. Измити от водата и все още мокри, те блестели на утринното слънце.

– Вземи каквото ти харесва! – обърнала се Гиза към Вслушан. – И забрави онзи боклук, който загуби.

В този момент се чул пронизителен писък откъм речния насип. Голите мъже се затичали надолу и скочили във водата. Малко след това извадили на брега безжизнено тяло. Гиза се приближила и попитала:

– Какво му е?

– Твърде дълго е останал под водата, господарке – отвърнал пазачът.

– Глупак. Сам си е виновен, че е умрял – рекла Гиза. – Захващайте се за работа. Не се помайвайте.

Мъжете оставили мъртвеца да лежи на тревата и започнали пак да се гмуркат. Вслушан изучавал бледото лице на удавника. То било на млад мъж с черна, къдрава коса. Почернялата му кожа била придобила бледожълт цвят.

– Пожертвал е живота си за твоите камъни – рекъл Вслушан. – Защо го обиждаш?

– Животът му ми принадлежеше, а той лекомислено го пропиля – остро отсякла Гиза.

– Ти си жестока – казал Вслушан.

– Ако искаш да господстваш, и ти трябва да станеш жесток – отвърнала Гиза. – Желаеш ли да бъдеш владетел на Барлебог и да споделяш постелята ми? Денем бъди суров, а нощем нежен. Едното не върви без другото. Не искаш ли да притежаваш всичко това?

Вслушан я погледнал в очите. Това ли било всичко, което бе търсил? Опитал да си припомни последните думи на стария Плячкосник, но те му убягвали.

– Все още не си си избрал камък – рекла Гиза.

Вслушан се спрял на един тъмносин сапфир.

– Този е с цвета на очите ти – казал и почувствал твърдия, студен камък в дланта си.

Пазачът с вълчата кожа не бил единственият, който Вслушан срещнал през следващите седмици. Навсякъде из долината човек се натъквал на тези мъже, които надзиравали изпълняването на всички повели на Гиза. Те карали селяните да работят и наблюдавали занаятчиите по селата, а най-възрастният от тях, великан с посивели коси, чието каменно изражение не издавало никога никаква смяна на настроението, бил управител на замъка и надзирател на прислугата.

Тези мъже забележително си приличали. Всички имали една и съща разрошена, сиво-кафява коса, еднакви жълтеникави очи и никога не сваляли вълчите си кожуси, независимо колко топло било времето. Странно му се видяло и това, че подчинените на Гиза носели като украса кожено въженце със син сапфир около врата си. С течение на времето забелязал, че никога не видял някой от тях да се смее. В повечето случаи лицата им изглеждали навъсени, а понякога в изражението им за миг трепвало нещо диво. Подобно на кучета те се подчинявали на господарката си. Безмълвно и покорно изпълнявали заповедите и едва се осмелявали да я погледнат в очите.

[abarat]

"Вакантен пост" от Дж. К. Роулинг

Когато Бари Феърбрадър умира на четирийсет и няколко години, градчето Пагфърд изпада в шок. На пръв поглед Пагфърд е олицетворение на английската идилия с калдъръмения си пазарен площад и древното абатство, но онова, което се крие зад красивата фасада, е град на бойна нога. Богати воюват с бедни, юноши воюват с родителите си, съпруги – със съпрузите си, учители – с учениците си... Пагфърд не е онова, което изглежда. А овакантеното от Бари място в градския съвет скоро разпалва най-голямата война, която градът е виждал. Кой ще вземе връх в избори, заредени със страсти, подмолност и неочаквани разкрития?
"Вакантен пост", големият роман за малкото градче, е първият роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Той е дело на една неподражаема разказвачка.

"Голяма, амбициозна, блестящо разказана, нечестива, забавна, силно смущаваща и магнетично красноречива история за съвременна Англия... Една разтърсваща  книга от автор, който разбира еднакво добре човешката природа и природата на романа като жанр."
Лев Гросман, Тайм магазин

"Прекрасна творба. Като разказвач Дж. К. Роулинг  не само не отстъпва на Р. Л. Стивънсън, Конан Дойл и Ф. Д. Джеймс. Тук умението й да разказва е съчетано със способността й да изгражда вълнуващи и запомнящи се персонажи, а резултатът е роман за положението в днешна Англия, просмукан от ярост и нежност."
Мелвин Браг, Обзървър

"Бодливо, трагикомично изложение, разкриващо истини за класовото общество. Една четивна и поучителна приказка за реалността, в която живеем."
Ема-Лий Потър, Дейли Експрес

""Вакантен пост" пресъздава по един изумителен, блестящ, безмилостно увлекателен и забавен начин съвременното британско общество. Дж. К. Роулинг си е поставила висока цел и успява да я реализира великолепно."
Хенри Сътън, Мирър

"Човек няма как да не е очарован от умението, с което Роулинг извайва характери и преплита съдбите им."
Кристофър Брукмайър, Дейли Телеграф

"Сърцераздирателно четиво – да прелистваш страниците на моменти е направо непоносимо, ала да оставиш книгата е още по-трудно."
Дийпти Хайела, Асоушиейтид Прес

"Мощна, на моменти покъртителна черна комедия… Напомня ми за тестване на злато с киселина – подозирам, всъщност, че романът би имал същия успех, ако авторът не беше Дж. К. Роулинг."
Дейвид Робинсън, Скотсман


Дж. К. Роулинг е авторка на поредицата, посветена на приключенията на Хари Потър: 7 книги, издадени от 1997 до 2007 г., продадени в над 450 милиона екземпляра в цял свят и разпространени в повече от 200 страни, преведени на 74 езика и претворени в осем филма блокбъстъри. Роулинг е наградена с множество отличия, в това число с Ордена на Британската империя за заслуги към детската литература, Наградата на Принца на Астурия за съгласие, Почетния легион на Франция и наградата "Ханс Кристиан Андерсен".


Откъси:

Работещата в "Социални грижи" Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на "Фийлдс" – за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки.
Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към "Фийлдс".
Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие "Фоли Роуд" и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа.
До предната стена имаше купчина боклук: издути с гадости найлонови пазарски торби, примесени със стари дрехи и разпилени омърляни памперси. Тук-там по неравномерно окосената ливадка също се въргаляха парчета боклук, но основното количество си оставаше струпано под единия от двата партерни прозореца. Посред полянката лежеше износена докрай стара автомобилна гума, очевидно отскоро преместена там, ако се съдеше по жълто-кафявия кръг мъртва отъпкана трева на трийсетина сантиметра по-встрани. След като натисна звънеца, Кей забеляза току до краката си изхвърления използван презерватив, лъскав като фината какавида на някаква огромна ларва.
Изпита за кой ли път лекото предчувствие, което така и не успяваше да преодолее, макар и дума да не можеше да става за сравнение с първоначалното изнервено притеснение при изправянето пред непознати врати. Тогава, въпреки че беше получила необходимата подготовка и обикновено биваше придружавана от някой колега, понякога бе изпитвала и истински страх.
Зли кучета; размахващи ножове мъже; деца с уродливи наранявания – всичко това, че и по-лошо, вече й бе минало през главата в многогодишните и домашни посещения при непознати хора.
Никой не реагира на позвъняването й, макар че откъм открехнатия партерен прозорец вляво дочу детски хленч. Реши за всеки случай и да почука, при което от вратата се отлепи люспичка кремава боя и кацна върху върха на обувката й. Което пък й напомни за състоянието на собствения й дом. Все се надяваше Гавин да предложи да й помогне да го постегнат, но той и дума не обелваше по въпроса.
От време на време, като скъперник, преглеждащ разписките за раздадените от него заеми, Кей си изброяваше наум всички неща, които Гавин не бе казал или сторил, вкисваше се и се ядосваше, и се заричаше да получи своето си.
Повторно почука – по-рано, отколкото й беше обичайно, но имаше нужда да разсее мислите за собствените си проблеми – и този път чу нечий далечен глас:
– Идвам бе, д’еба.
Вратата се отвори и отвътре се появи жена с едновременно детски и древен вид, с навлечена мръсна бледосиня тениска и долнище от мъжка пижама. На ръст бе колкото Кей, но повяхнала; и костите на лицето, и гръдната й кост стърчаха изпод тънката й бяла кожа. Домашно боядисаната й коса бе чорлава и силно червена, приличаше на перука върху череп, зениците й бяха миниатюрни, а бюст почти й липсваше.
– Добър ден. Търся Тери. Казвам се Кей Бодън и замествам Мати
Нокс от "Социални грижи".
По крехките сиво-бели ръце на жената се виждаха сребристи дупчици, а отвътре на ръката й имаше и една гневно червена, открита рана. Големият наскоро зараснал белег върху дясната й ръка и в основата на врата й придаваше на кожата й лъскав пластмасов вид.
Сред клиентите си в Лондон бе имала и един наркоман, който, без да иска, беше запалил къщата си, така че Кей осъзна, макар и с известно закъснение, на какво точно се е натресла.
– Ъхъ. Д’бре – отвърна Тери след прекалено дълга пауза. Когато проговореше, изглеждаше доста по-стара заради липсата на няколко зъба. Загърби Кей и направи няколко залитащи крачки по тъмния коридор. Кей влезе подире й. Къщата вонеше на застояла храна, пот и неизхвърлен боклук. Тери въведе Кей през първата врата вляво в тясна всекидневна.
Там нямаше нито книги, нито картини, нито снимки, нито телевизор; нищо, освен две мръсни стари кресла и стара изпотрошена етажерка. По пода се въргаляха отпадъци. При което съвсем не на място изглеждаха струпаните до стената няколко чисто нови кашона.
Насред пода стоеше малко момченце по тениска и издути памперс гащи. От преписката на Кей й беше известно, че е на три годинки и половина. Хленченето му като че бе несъзнателно и немотивирано – нещо като шум на двигател, колкото да сигнализира присъствие. В ръката си стискаше миниатюрна кутийка от корнфлейкс.
– А това, предполагам, е Роби? – каза Кей.
Детенцето я погледна, когато чу името си, но продължи да хленчи. Тери бутна настрана оставената върху едното от мръсните окъсани кресла одрана стара метална кутия от бисквити, сви се отгоре му и взе да изучава Кей изпод спуснатите си клепачи. Кей приседна на другото кресло, на чиято странична облегалка балансираше препълнен пепелник. Част от фасовете се бяха посипали по самото кресло – усещаше ги през крачолите си.
– Здравей, Роби – рече Кей и отвори папката на Тери.
Детенцето продължи да хленчи и да размахва кутийката от корнфлейкс, в която нещо потракваше.
– Я да видим какво има вътре? – попита Кей.
То не отговори, но още по-енергично размаха кутийката. Излетялата отвътре пластмасова фигурка описа парабола и падна зад кашоните. Роби взе да вие. Кей наблюдаваше Тери, която с тъп израз се бе втренчила в сина си. По някое време Тери все пак успя да каже:
– К’во има, Роби?
– Дали да не се опитаме да го извадим? – зарадва се Кей на възможността да се изправи и да отупа задните си части. – Чакай да видим сега къде точно падна.
Опря глава в стената да надникне в процепа зад кашоните. Фигурката се бе загнездила високо. Пъхна ръката си в процепа. Кашоните тежаха и й беше трудно да ги отмести. Успя да извади играчката, която се оказа ниско, дебело, изцяло боядисано в ярколилаво приличащо на Буда човече.
– Заповядай – подаде я на детето.
Роби млъкна; взе фигурката, пъхна я обратно в кутийката от корнфлейкс и пак взе да я размахва.
Кей се огледа. Две миниатюрни автомобилчета бяха захвърлени с колелата нагоре под изпотрошената етажерка.
– Обичаш ли коли? – посочи ги тя на Роби.
Момченцето изобщо не проследи накъде сочи пръстът й, а я изгледа с присвити очи, съдържащи смес от пресметливост и любопитство. После изщапука, грабна една от количките и й я показа.
– Бррр – каза. – Ко’а.
– Точно така – потвърди Кей. – Браво на теб. Кола. Бррр. Бррр.
Пак седна и извади бележника от чантата си.
– Добре, Тери. Кажи ми как вървят нещата при теб?
Настъпи известна пауза, преди Тери да отвърне:
– Д’бре.
– Първо искам да ти обясня: Мати отсъства по болест, така че я замествам временно. Ще се наложи да хвърля едно око на оставената ми от нея информация, за да се убедя, че няма промени, откакто ви е посетила предишната седмица, нали може? Такааа: виждам, че Роби вече ходи на детска градина четири сутрини и два следобеда седмично, нали така?
Гласът на Кей като че стигаше до Тери много отдалече. Все едно говореше на човек, намиращ се на дъното на кладенец.
– Ъхъ – каза след известна пауза.
– Как се чувства той там? Харесва ли му?
Роби натика количката в кутийката от корнфлейкс. После взе един от падналите от панталона на Кей фасове и го набута върху количката и лилавия Буда.
– Ъхъ – рече сънливо Тери.
Кей обаче бе стигнала до последната от омачканите бележки, оставени й от Мати, преди да се разболее.
– Но, доколкото виждам, Тери, той трябва и в момента да е на детска градина. Нали вторник е един от дните, в които ходи?
Тери като че се бореше с все сила да преодолее съня. Главата й току се килваше към едно от раменете й. Накрая успя да изрече:
– Кристъл тря’аше да го заведе, но не успя.
– Кристъл е дъщеря ти, така ли? Тя на колко години е?
– Четиринайсе – промълви сънливо Тери – и пол’ина.
Според наличните бележки Кристъл трябваше да е на шестнайсет. Нова продължителна пауза.
До крака на креслото на Тери стояха две нащърбени порцеланови чаши за кафе. Мръсната течност в едната приличаше на кръв. Ръцете на Тери бяха скръстени пред плоската й гръд.
– Хем го бях облякла – измъкна с труд Тери думите отнякъде дълбоко в съзнанието си.
– Извинявай, Тери, но съм длъжна да те попитам: боде ли се тази сутрин?
Тери прекара разкривената си като птичи крак длан през устата си.
– Ъъ.
– Шес’насеръ – обяви Роби и се понесе към вратата.
– Няма ли нужда от помощ? – попита Кей, след като Роби се изгуби от погледа й и го чу как изтрополи нагоре по стълбите.
– Ня’а нужда. Ше’с’опраи – отвърна завалено Тери.
Подпря клюмащата си глава върху юмрука си, с опрян в страничната облегалка на креслото лакът. От стълбищната площадка Роби нададе вой.
– Отв’и! Отв’и!
Чу се как блъска по дървената врата. Тери обаче не помръдна.
– Да му помогна ли? – предложи Кей.
– Ъхъ – съгласи се Тери.
Кей изкачи стълбите и завъртя заяждащата ръкохватка на вратата.
Тоалетната вонеше отвратително. Ваната беше сива, с редица кафяви пръстени от кир, а водата в тоалетната не бе пусната. Кей я пусна, преди да даде на Роби да се покатери върху седалката. А детето разкриви лице и се напъна шумно, без да се притеснява от присъствието й. Чу се силен плясък, а към вече гнилата смрад се добави и нова зловонна нотка. Слезе и си вдигна издутите памперс гащи, без да се избърше; Кей го накара да се върне и се помъчи да го убеди сам да свърши тази работа, но самото действие очевидно му беше напълно непознато. В крайна сметка се наложи да го избърше тя. Дупето му беше изранено, силно зачервено и раздразнено. Памперсът му вонеше на амоняк. Опита се да му го махне, но детето изкрещя, замахна да я удари, после се изскубна от ръцете й и се втурна обратно надолу към всекидневната с провиснали гащи. Кей понечи да си измие ръцете, но не видя сапун.
Мъчейки се да не диша, затвори след себе си вратата на банята.
Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения.
И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки – евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците.
Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново.
– Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката "Белчапъл", нали така?
– Мм – изрече сънливо Тери.
– Е, как е? Върви ли?
И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й.
– Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери?
– Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я.
Роби блъскаше с юмручета по кашоните.
– Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си?
– Сто и петнайсе м’лграма.
Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си.
– Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така?
Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината.
– Внимавай, Роби – рече Кей, след което и Тери се обади:
– Внима’ай. – Първата проява на живост в мъртвия й досега глас.
Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане.
– Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби?
– Не майка, баба.
– Бабата на Роби ли?
– Мойта баба, ’начи. Ама нещо е... болна.
С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан.
Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина.
– Дай д’ям – провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. – Дай д’ям.
– Зе’и си ’сквита – изфъфли Тери, но не помръдна.
Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея.
– Да му дам ли една? – провикна се Кей.
– Ъхъ.
Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица.
– Там – сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. – Там.
Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна – обратно при майка си.
– Харесва ли ти в градината, Роби? – попита го Кей.
Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори.
– Ъхъ. Мно’о му х’ресва – намеси се поразсънилата се Тери. – Нали, Роби? Мно’о му х’ресва.
– Той кога за последно беше на градина, Тери?
– Последния път. Вчера.
– Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там – рече Кей, водейки си бележки. – Не му е ден за ходене.
– К’во?
– Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил.
– Нали ти казах? Последния път.
Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността.
– Ти да не си лесбо? – попита.
– Не съм – отвърна Кей и продължи да пише.
– Приличаш ми на лесбо – потвърди Тери.
Кей не спираше да пише.
– Сок! – изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад.
Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия.
– На – рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна.
Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от "Социални грижи" с размазано безразличие.
Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение.
Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука... И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен.

*

Легнала по гръб в тъмната стая, Сухвиндер чуваше какво правят всички останали членове на семейството й. Точно изпод нея идваше далечният ромон на телевизора, накъсван от приглушения смях на брат й и баща й, които гледаха комедийното шоу в петък вечер. През стълбищната площадка дочуваше и гласа на по-голямата си сестра, разговаряща по мобифона с някоя от многобройните си приятелки.
Най-наблизо бе майка й, която потракваше и шумолеше из гардероба от другата страна на стената.
Сухвиндер бе спуснала пердетата на прозореца си, а долния процеп на вратата бе закрила с уплътнение под формата на дакел. Поради липсата на ключалка, кучето пречеше да се отвори докрай вратата и я предупреждаваше, ако някой влиза. Макар да бе сигурна, че никой нямаше да дойде. Тя е там, където трябва, и върши онова, което следва. Или поне те така си мислят.
Току-що бе изпълнила един от отвратителните си ежедневни ритуали: отворила бе страницата си във фейсбук и бе премахнала поредния пост от непознатия изпращач. Но след всяко блокиране на лицето, което я бомбардираше с тези послания, то сменяше профила си и пак пращаше. А тя не знаеше кога да очаква следващото. Днешното бе черно-бяло копие от цирков плакат от деветнайсети век.
La Vеritable Femme a Barbe, Miss Anne Jones Elliot.
Снимката беше на жена в дантелена рокля, с дълги черни коси и буйна брада и мустаци.
Беше убедена, че й ги праща Фатс Уол, макар да допускаше, че може и да е друг. Някой като Дейн Тъли и приятелите му например, които тихичко грухтяха като маймуни, щом тя почнеше да говори на английски. Но те щяха да се отнесат по същия начин и към всеки друг с нейния цвят на кожата; в "Уинтърдаун" почти не се срещаха кафяви лица. Тези им действия я унизяваха и я караха да се чувства тъпа, а пък господин Гари изобщо не си правеше труда да ги спре.
Преструваше се, че не ги чува или че до ушите му стига най-обикновен шумов фон. Нищо чудно и той да смяташе Сухвиндер Каур Джаванда за маймуна – космата маймуна.
Сухвиндер лежеше върху завивките и копнееше с цялата си душа да е мъртва. Ако можеше да се самоубие само с усилие на волята, щеше да го направи без капка колебание. Нали смъртта бе споходила господин Феърбрадър? Какво й пречи и нея да я сполети? И нямаше ли да е още по-хубаво, ако можеха да си разменят местата? Ниъх и Шевон щяха пак да си имат татко, а тя, Сухвиндер, просто щеше да престане да съществува: щеше да бъде изтрита напълно, начисто.
Усещаше самоотвращението си като костюм от коприва, от който всяка частица на тялото й я жилеше и пламтеше. Използваше цялата си воля във всеки отминаващ миг, за да търпи, да не помръдне; да не се втурне да извърши едното, единственото нещо, което би й помогнало. Трябваше да изчака всички да си легнат, преди да се задейства.
Но това лежане и причиняваше агония: да чува собственото си дишане, да усеща безполезната тежест на грозното си и отвратително тяло върху леглото. Приятно й бе да си представя как се дави, как потъва в хладните зелени води и как бавно бива смачкана в нищото...
Великият хермафродит е застинал в покой...
Легнала в мрака, усети как срамът премина по тялото й като парещ обрив. За пръв път чу тази дума от устата на Фатс Уол в часа по математика в сряда. Но нямаше да може да я потърси в тълковния речник, понеже страдаше от дислексия. Не й се наложи обаче, след като той бе така добър да й я разясни.
Този космат мъж-жена...
А той е по-гаден и от Дейн Тъли, чиито подигравки поне са еднообразни. А злият език на Фатс Уол й поднасяше при всяка среща ново, специално сътворено за нея мъчение, срещу което тя не можеше да си запуши ушите. Всяка негова обида и подигравка прогаряше своя белег в паметта на Сухвиндер и се задържаше там по-трайно и от най-полезния факт. Ако я изпитаха по всички епитети, които беше й лепвал, щеше да изкара първата отлична оценка в живота си. Цици и так, Хермафродит, Брадатата тъпачка.
Космата, дебела, глупава. Проста и непохватна. Мързелива дори според собствената й майка, която ежедневно я заливаше с критики и упреци. Бавничка според баща й, чиято нежност на израза ни най-малко не смекчаваше пълната му липса на заинтересуваност.
Какво му пречи да е снизходителен по отношение на слабите й оценки, след като си има Джасвант и Раджпал – пълни отличници.
– Горката Джоли – произнасяше мимоходом Викрам, докато й преглеждаше бележника.
И все пак предпочиташе бащиното безразличие пред майчиния гняв. Парминдер сякаш не можеше да си обясни, нито да възприеме факта, че е родила ненадарено дете. И посрещаше триумфално и най-малкия намек от някой учител, че Сухвиндер би могла да полага повече усилия.
– "Сухвиндер лесно се предава, а трябва да вярва повече в своите възможности." Чуваш ли, Сухвиндер? И учителката ти смята, че не се стараеш достатъчно!
По единствения предмет, по който Сухвиндер бе стигнала до второто ниво – информатиката, понеже Фатс Уол не беше в същия поток, та тя се осмеляваше сегиз-тогиз да вдигне ръка и да отговори на някой въпрос – Парминдер се бе изказала с пълно пренебрежение:
– Като знам по колко часа се мотаете из тоя интернет, очаквах да си стигнала вече до най-горното ниво.
На Сухвиндер изобщо не й бе минавало и през ум да спомене дори пред единия от родителите си за маймунското грухтене или за безконечните злобни изказвания на Стюарт Уол. Което щеше да е равносилно на признание, че и извън семейството се срещат хора, които я смятат за нестандартна и некадърна. На всичко отгоре Парминдер бе приятелка с майката на Стюарт Уол. Понякога Сухвиндер се чудеше защо Стюарт Уол не се стряска от връзката между майките им, но очевидно той не се притесняваше, че тя ще го издаде. За него тя бе отворена книга. Ясно му беше, че тя се бои, известна му бе и всяка най-лоша мисъл, която тя таеше относно себе си, и бе способен да артикулира всичко това за забавление на Андрю Прайс. По едно време взе да харесва Андрю Прайс, до момента, в който осъзна, че е непригодна да харесва когото и да било; и си даде сметка, че е смешна и странна.
Сухвиндер чу засилващите се гласове на баща й и Раджпал, които се качваха по стълбите. Смехът на Раджпал се извиси до кресчендо току пред вратата й.
– Късно стана – чу как извика майка й от спалнята. – Той трябваше вече да си е легнал, Викрам.
Гласът на Викрам се разнесе през вратата на Сухвиндер – съвсем наблизо, силен и топъл.
– Спиш ли, Джоли?
Този прякор, изпълнен с ирония, й беше останал от детството. На Джасвант викаха Джази, а на Сухвиндер – вечно хленчещото, нещастно, рядко усмихващо се бебе – Джоли, Веселушка.
– Не – викна в отговор Сухвиндер. – Току-що си легнах.
– Предполагам, че би ти било интересно да научиш, че брат ти...
Но стореното от Раджпал се изгуби сред шумния му протест и смеха му; чу как Викрам се отдалечава, продължавайки да се занася с Раджпал.
Сухвиндер зачака къщата да утихне. Вкопчила се бе в перспективата за единственото й утешение така, както би стискала спасителен пояс, и чакаше, чакаше всички да си легнат...
(И както чакаше, си спомни за онази неотдавнашна вечер, когато след края на тренировката цялата осморка се бе отправила в мрака към паркинга до канала. Човек толкова се уморяваше на тези тренировки. Болят те и ръцете, и коремните мускули, но болката бе приятна, чиста. След гребане винаги спеше хубаво. И точно тогава Кристъл, която вървеше най-отзад със Сухвиндер, я нарече тъпа факистанска кучка.
Ударът й дойде изневиделица. Поначало будалкането им бе съсредоточено върху господин Феърбрадър. Кристъл сигурно си мислеше, че говори смешки. Обичаше да използва "факинг" вместо "много" и като че не виждаше никаква разлика между двете прилагателни. И сега я нарече "факи" така, както би я нарекла "заспа" или "задръстена". Сухвиндер усети как кожата на лицето й се смъкна и как в нещо парещо се смъкна в стомаха й.
– Какво? Какво каза?
Господин Феърбрадър се бе извъртял рязко с лице към Кристъл.
За пръв път го виждаха толкова ядосан.
– Нищо не съм казала – отвърна Кристъл, полустресната, полупредизвикателна. – Занасях се само. И тя знае, че беше шега. Нали знаеш? – обърна се тя към Сухвиндер, която измърмори малодушно, че знаела.
– Да не съм те чул повече да използваш тази дума.
На всички им беше известно, че той имаше определена слабост към Кристъл. И че беше плащал от джоба си разходите й за някои от пътуванията им. И че никой не се смееше по-силно от него на шегите на Кристъл, а тя можеше да е много смешна.
Продължиха по пътя си, но всички бяха като попарени. Сухвиндер не смееше да погледне Кристъл; както винаги, изпитваше чувство за вина.
Почти бяха стигнали до микробуса, когато Кристъл й каза, но толкова тихо, че и господин Феърбрадър не можа да я чуе:
– На майтап го казах.
А Сухвиндер бързо отвърна:
– Знам.
– Хубаво. Из’ня’й.
Излезе като сдъвкано двусричие и Сухвиндер реши, че ще е тактично да се престори, че не го е чула. Но това не й попречи да се почувства някак си пречистена. Да възвърне достойнството си. И по пътя към Пагфърд поде за пръв път инициативата да изпеят песента – талисман на екипажа, като помоли Кристъл да почне с рап солото на Джей Зи.)
Бавно, ужасно бавно семейството се прибираше по леглата. Джасвант прекара цяла вечност да трака и блъска из банята. Сухвиндер изчака Джаз да свърши с пудренето си, родителите й да се наприказват в спалнята си, къщата да притихне.
Най-после можеше да действа в безопасност. Седна в леглото и от дупката в ухото на старото си плюшено зайче извади ножчето за бръснене. Откраднала го бе от запасите на Викрам в банята. Стана от леглото, намери опипом фенерчето на етажерката, взе и шепа хартиени салфетки и се оттегли в най-отдалечената част на стаята си – в малката кръгла ниша в ъгъла. Беше изчислила, че лъчът на фенерчето няма да пробие от тук през процепа под вратата. Седна и опря гръб в стената, нави ръкава на нощницата и разгледа на светлината на фенерчето белезите по ръката от последния си опит – все още видими, кръстосани и тъмни, но завяхващи. И като потръпна леко от страх, което й донесе благословено облекчение със своя тесен, непосредствен фокус, опря острието на половината път от лакътя и сряза плътта си.
Острата пареща болка и кръвта бликнаха мигновено; когато срезът стигна до самия лакът, притисна стиската салфетки към дългата рана, та да не капне и капка върху нощницата или по килима. След още една-две минути направи нови срезове, хоризонтални, напряко през първия, та се получи нещо като стълбичка; от време на време спираше да попие. Острието отвлече болката от пищящите й мисли и я видоизмени в животинско горене на нерви и кожа – облекчение и отдих след всеки срез.
Накрая обърса ножчето и огледа бъркотията, която бе създала – пресичащите се рани, кървящи и толкова силно болящи, че по бузите й течаха сълзи. Ако болката не я държеше будна, сигурно щеше да заспи; но изглежда, ще трябва да изчака десетина-двайсет минути кръвта от новите срезове да се съсири. Сви нозе, затвори мокри очи и се облегна о стената под прозореца.