Ревюта, рецензии и препоръки

[Jali]

Препоръчвам смело една нова книга Вълча нежност от Стеф Пени, която е спечелила наградата Коста бук за 2006 г. Написана е интелигентно и интригуващо. Действието се развива в Канада през 19 в. Има престъпление, лични и интимни отношения.

[Redneck_Tom]

Препоръчвам смело една нова книга Вълча нежност от Стеф Пени, която е спечелила наградата Коста бук за 2006 г. Написана е интелигентно и интригуващо. Действието се развива в Канада през 19 в. Има престъпление, лични и интимни отношения.

О да, книгата е действително добра, включително(аз ли пиша това?!) преводът й. Едно нелошо ревю на

http://www.eurocrime.co.uk/reviews/The_Tenderness_of_Wolves.html

Но разбира се, трябва да се прочете, за се усети пълното й очарование

Лично аз очаквам с нетърпение ново заглавие от младата дама:-)

[Jali]

Радвам се, че и ти мислиш така. Авторката наистина е добра. Знаеш ли дали до сега е публикувано нещо друго от нея?

[JuiceSucker]

Радвам се, че и ти мислиш така. Авторката наистина е добра. Знаеш ли дали до сега е публикувано нещо друго от нея?

Привет Jali,

Стеф Пени не е писала друга книга

за съжаление

Обаче Вълча Нежност наистина е топ, а това, че я има и на български (аз сега от тебе разбирам), е направо върха

Наистина ли е добър преводът?

Това издателство не съм го чувал май...

[Jali]

О да, преводът е много хубав. Мой приятел живее в GB и я е чел на английски. Той ми я препоръча и каза, че преводът по нищо не отстъпва на оригинала. А за издателството и аз не знам нищо, но скоро ми попадна друга тяхна книга "Проектирай себе си" - страхотно е направена.

[beroe]

Скоро прочетох един роман от Пламен Григоров, който като автор не ми е известен, но изненадата ми беше приятна. Романът се казва "Мирис на враг" и в него е разкрита съдбата на един български командос,вероятно бивша барета от СОБТ. Романът се чете буквално за два часа, въпреки че е доста обемист. Не познавам изцяло днешната българска литература, но ми се струва, че това е първият съвременен екшън-роман в България. Образите на героите са пълнокръвно изградени, сюжетът държи до последно в напрежение. Струва ми се, че много от нашите истински мъже антитерористи ще се познаят в образа на Спас. Харесва ми, че в това бездуховно време романът МИРИС НА ВРАГ утвърждава забравените ценности като патриотизъм, чувство за дълг и чест, хуманизъм, смелост и мъжество! Поздрави за автора! Моля да прочетете няколко реда от увода на романа МИРИС НА ВРАГ: Бизнесът е война! Животът е война! И в тази война би трябвало да оцеляват само умните, смелите и силните. Но дали е така? Дали демокрацията е път към свободата и размаха на човешките възможности, или някой се опитва да я превърне в път към ада, осеян с пари, трупове, духовна нищета и мизерия? Главният герой на тази книга е довчерашен командос и антитерорист. Човек, който е посветил целия си живот на националната сигурност на своята страна. Човек със странно детство и съдба. Днес той е изправен пред лицето на невидим враг, а над него стои още по-невидим покровител и диригент. Ще може ли да се пчели битката на своя живот, или ще продължи да живее с най-ужасната миризма на този свят - миризмата на враг? Този роман, който е почти документален образ на нашето време, се чете на един дъх и не може да остави безразличен нито един българин, нито един истински читател, който иска да знае какво се случва с него и около него. В съдбата на главния герой са преплетени съдбите на милиони българи, които през последните години бяха излъгани и ограбени. Предлагаме ви кратък откъс от “Мирис на враг”.

[Straigon]

Снощи приключих четенето на първата част на този роман и съм силно впечатлен от него. Горещо го препоръчвам на всички ви, а аз самият нямам търпение да се прибера от работа, за да подхвана и втората част.

Мащабна историческа сага за българите насред кипежа на световните събития от края на ХІХ век. Динамичен разказ, в който минало и съвременност се преплитат, осветени от появата на един старинен медальон.

Двете части, на които е разделено повествованието, произтичат една от друга, за да откроят цялостно, в глобален мащаб, философията на случващото се по европейските сцени. Това е епоха, белязана от важни, съдбовни събития, и то не без помощта на гениалната диригентска палка на Бисмарк. И в тази епоха до великия Бисмарк се изправя друга велика – макар и много различна личност – Георги Бенковски.

Ето затова в романа читателят ще открие много повече, отколкото в учебниците по история или във вчерашния вестник. Ще открие себе си и ще се обърне назад. И може би сам ще потърси своя корен във времето. И ще бъде прекрасно, ако той, днешният етнически българин, турчин, поляк, арменец или всякакъв друг наш съвременник, се съизмери с предците си. “Медальонът” има уникалната мисия на такова литературно произведение, което най-после над реките от пролята в миналото кръв прехвърля мостове– от едните към другите и от миналото към бъдещето.

Защото ние всички сме родени тук, в тази земя, и заслужаваме да знаем истината!

Това се случва на Балканите преди Освобождението. Търговските кервани се въоръжават. Разбойници дебнат по пътищата. Черкези отвличат християнски деца. По същото време пруският канцлер Бисмарк крои заговори и предизвиква войни, преследвайки собствени цели. Интриги оплитат императорските дворове, а полски въстаници бягат към Балканите след всеки свой неуспешен опит за освобождение.

А в Османската империя

един млад търговец се стреми

към богатство и слава.

Кой е този човек и защо обръща гръб на личното си преуспяване и застава начело на самоубийствено въстание на своя народ?

Днешният ни ден не е ли също така динамичен и кръстопътен? Защо в съвременна България е убит един американец?

Каква е връзката между всички тези минали и днешни събития, преплитащи се под призрачните отблясъци на един загадъчен медальон?

Романът раздипля тайните си до последната страница. Прави разбираеми много неща от миналото на България и Европа, които в учебниците са само загатнати, премълчани или изкривени. А съвременният сюжет прекрасно се вплита в историческия, осветява и него по нов начин, а и случващото се сега.

Редактирано 30 април 2010 от Straigon (преглед на промените)

[Aleksia81]

"Среднощен дневник" от Максим Е. Маткин

За автора знаем малко, защото със зъби и нокти отстоява своята анонимност. Появява се в интернет през 2000 г., а след това замлъква за няколко месеца. През лятото на 2001 г. в интернет списанието inZine започва да излиза неговият "Среднощен дневник" с продължения. Въпреки че в реалното и виртуалното пространство се носят различни слухове за неговата самоличност, възраст, визия и сексуални предпочитания, сигурно е само това, което сам е разкрил за себе си в статии и в Среднощния дневник: детството си изживява в квартала, а по-късно завършва неидентифициран университет. Майка му е разведена астроложка. До ден днешен Максим и сестра му Истеричката смилат този факт под формата на бракове и невменяема публицистична дейност. Обича морето и Витгенщайн. Готви добре. Чете много и с удоволствие прещраква каналите на телевизора. Почти се е докосвал до смъртта. Има голямо хубаво легло и вероятно в момента не е обвързан. В обкръжението му се появяват множество вдъхновяващи герои и събития. Никой не знае с какво всъщност се издържа, но когато пише, то е преди всичко за депресии, за смисъла на живота, за любовта и секса. Най-вече за секса.

Маткин пише страшно увлекателно, като разглежда вечни теми като живота, приятелството, самотата и секса. Всъщност, сюжетът на книгата се върти около различните му сексуални връзки, които са описани живо, реалистично и с голяма доза хумор. Не липсват и вулгаризми/цинизми, които могат да смутят по-консервативните, но благодарение на тях прозата му е още по-жива и колоритна. Препоръчвам на всички почитатели на Чарлз Буковски и Хенри Милър.

[Бел]

14-годишен написа роман за Стамболов

“Това, което ме накара да пиша, е днешната младеж, която не се интересува от историята си. Те не отдават необходимата чест на хората, без които България нямаше да я има.”

Това заяви най-младият български писател Стойо Тетевенски, създал историческия роман “Стамболов”. 14-годишното момче представи дебютната си книга в петък в столичната кафе-книжарница “Пингвините”. Сред гостите му бе и детският писател Пламен Цонев.

Андрей Ангелов, председател на “Уайс мен клуб”, представи младия автор. “Романът на Стойо ми попадна случайно. Очаквах да е детски, а се оказа сериозен. Политическата обстановка, за която разказва, е сложна, но той много добре я е пресъздал”, каза Ангелов.

“Когато станах на 13, вече реших, че трябва да напиша книга” - тези думи на Стойо предизвикаха одобрителния смях на публиката му. Възрастните гости с изумление наблюдаваха момчето и слушаха историческите данни, които с охота споделя. Тетевенски написал романа си за два месеца през лятната ваканция. Преди това обаче изчел доста книги. Историческите факти черпел от сериозни трудове като “Строителите на съвременна България”, спомените на Добри Ганчев и няколко биографии на Стефан Стамболов.

Той избрал за главен герой на книгата си подофицер Петър Червенаков, който бил адютант на Фердинанд. Тетевенски разказва историята му преди да попадне сред най-приближените на българския цар. Всъщност, за живота му липсват исторически сведения, така че младият писател развихрил фантазията си. И всичко се случва по времето на Стамболов - един от любимите герои на Тетевенски.

Гостите, които вече бяха прочели книгата, упрекнаха Тетевенски за грешки. “Зная за тях още преди да дам работата си в издателството и нарочно не ги оправих. Причината е, че постоянно ме питаха: “Кой ти помогна? С кои историци си говорил? Родителите ти ли се намесиха?”. Затова реших да ги оставя”, контрира Стойо.

Момчето вече е готово за продължението на романа си. В него то ще навлезе в дълбоките води на дворцовия живот при Фердинанд.

Източник: в-к "Труд"

Страхотна новина!

[beroetz]

Здравейте, Харесвам приключенски и исторически книги. Наскоро се замислих, че не знам почти нищо за загадъчните траки, живели някога по нашите земи. Моля, препоръчайте ми някоя хубава книга за траките. Най-добре е, ако книгата е написана увлекателно и в същото време да поднася доста и интересни исторически факти за траките. Благодаря предварително. Поздрави.

[Viiipeer]

Всичко се променя - Джон Тропър В книгата на последната страница, пише че ще има филм по книгата, а като се има на предвид, че тя е от 2005-та дали вече не е излязъл?

Редактирано 29 април 2011 от Тори (преглед на промените)

[petkodimow]

Copywriting for the Web е малка книжка с големи тайни за успешен copywriting.

Представлява безплатен електронен наръчник на български език, предназначен за начинаещи copywriters или хора, който желаят да ползват техните услуги.

Безплатното предоставяне на книгата се налага защото много хора си мислят, че copywriting е дребна услуга, извършвана предимно от студенти по превод на готов текст от български на английски език или корекция на правопис.

А то не е така, copywriting е нещо много повече.

От тази малка книжка ще научите:

Какво означава copywriting?

Как да печелите от copywriting?

Как се образуват цените при писане?

Видовете copywriting за уеб?

Как да напишете продаващ текст?

ИЗТЕГЛЕТЕ КНИГАТА ОТ ТУК .

Ще се радвам да дадете препоръки за подобряването и издаването на второ издание.

Редактирано 1 май 2011 от petkodimow (преглед на промените)

[Viiipeer]

Никой ли не знае?

Редактирано 3 май 2011 от Viiipeer (преглед на промените)

[danielbonev]

От 17 юни всеки петък вестник труд и 24 часа пускат нова колекция крими романа.

12 шедьовъра от най-четените автори на брилянтни детективски романи:

17 юни:

Десет малки негърчета-Агата Кристи

24 юни

Мегре и трупът в кабинета-Жорж Сименон

1 юли

Баскервилското куче/Етюд в червено-Артър Конан Дойл

8 юли

Скелет под камбаната-Робърт ван Хюлик

15 юли

Шинджу-Лора Джо Роуланд

22 юли

Маската на Ра-Пол Дохърти

29 юли

Отец Браун-Гилбърт К. Честъртън

5 август

Седмото небе-Татяна Устинова

12 август

Няма да ти се размине-Джеймс Х. Чейс

19 август

Товар за Слепия-Андрей Воронин

26 август

Мегре при министъра-Жорж Сименон

2 септември

Големият сън-Реймънд Чандлър

Ако си ги купувате и имате впечатления споделете.

Редактирано 28 юни 2011 от danielbonev (преглед на промените)

[haidukpikaso]

Издадоха сатирична биография на Бойко Борисов

Корицата на книгата "Аз, Бойко"

Сценаристите на "Шоуто на Слави" написаха биография на премиера Бойко Борисов.

Сатиричната книга е издание на "Сиела" и е озаглавена "Аз, Бойко". Тя ще се появи на пазара през септември.

Коричната цена на четивото е 10 лв.

От издателството предствят книгата със следния откъс:

"В тая книга съм разказал сичко за сички неща. Ей тва кълбо, къде го виждате на снимката, съм го направил с тия две ръце.

Тва океани, континенти, планини, реки, сичко. От - до. Направих го кълбото, резнах му лентичката, ама бех сам. Нема кой едно „конграчулейшънс” да ми каже.

Та се наложи да направя и хора. Първо направих Цецо, после сички останали... А накрая направих и тая книга, в която съм разказал най-важните моменти от моя живот и от живота на други велики хора.

Четете я внимателно и си водете бележки, щото после ше се изпитваме."

Бойко Б.

vesti.bg

[Deckard01]

Електронно издателство E-Knigi издаде първата книга на младия български писател на научна фантастика Преслав Костов. В дебютния си сборник „Леденият пръстен” авторът предлага на читателите една новела и три разказа в поджанровете антиутопия, космическа опера, постапокалиптична и военна фантастика.

Книгата може да бъда свалена напълно безплатно от уебсайта на издателството на адрес http://e-knigi.net.

Приятно четене!

[marti75]

Някой чел ли е "Псевдонауката" Четох доста ревюта, все положителни и не знам дали да купувам

[abarat]

Нещо съвсем ново на тема какво ни очаква през 2012:

"Изборът" от Майк Бара

Вероятно сте чували за "Тайната". Сега е ред да направите "Изборът"!

2012...

Наближава голямо разместване на пластовете. Всички го усещаме. Но какво вещае то за планетата, която обитаваме?

Съществува ли причина да сме загрижени за апокалиптичните пророчества от календара на маите и има ли някакви реални физически факти зад тях?

Как въздействат върху съзнанието ни подрежданията на планетите и астрономическите събития, които ни очакват през 2012 г.?

И най-важното: какво може да направи всеки от нас, за да повлияе върху предстоящото разместване на пластовете в духовната и във физическата реалност?

"Изборът е най-добрата книга, която съм чел като обяснение на действителния начин, по който функционира триизмерната реалност."

- Джордж Нури, радиоводещ, Coast to Coast AM

Съдържание

Въведение

Глава 1. Божествената сила

- Елохим

- Единственият

- Пристънският проект "Глобално съзнание"

- Ефектът на Флин

Глава 2. Първоначалната Слънчева система

- Раждането на планетите

- Хипотезата за експлодиралата планета

Глава 3. Физика на многомерното пространство

- Астрономията движи астрологията

Глава 4. "Законите" на физиката

- Законите на Нютон за движението

- Айнщайн и теорията на относителността

- Тъмната материя и отсъстващата логика

- Фиктивни сили

Глава 5. Физиката на времето

Глава 6. Златното подреждане

Глава 7. Науката за циклите

Глава 8. Календарът на маите

- Дрезденският ръкопис

- Пророчествата на маите

Глава 9. Факторът "Маи"

Глава 10. Предсказанията на пророците от племето хопи

Глава 11. Торзия

Глава 12. Ефектът на "Експлорър"

- Ефектът "Але"

- Николай Александрович Козирев

Глава 13. Преминаването на Венера през диска на Слънцето през 2012 г.

- Галактическо подреждане през 2012

Глава 14. Ефектът на Немезида

- Астрологическата карта на Земята за 2012 г.

Глава 15. Сценариите за Деня на страшния съд

- Преображение и откровение

- Слънчево изригване Зет-пинч

- Изместване на магнитните полюси / Разместване на земната кора

- Теорията за разместването на земната кора

- 12-ата планета

- Светът в опасност

Глава 16. Знамения и чудеса

- Слънчевото затъмнение от 20 май 2012 г.

Глава 17. Изборът

В тази забележителна книга, плод на дългогодишни задълбочени проучвания, Майк Бара представя, тълкува, доказва и развенчава различни митове, предания, предсказания, научни теории и конспирации за наближаващия край на света от физична, астрономична, астрологична, метафизична, религиозна и езотерична гледна точка. Очакват ли ни катаклизми през 2012 и ако да какви? Ще има ли Апокалипсис? Какъв ще бъде той и как ще ни се отрази? Можем ли да го предотвратим? За да намерите отговор на всички тези въпроси, прочетете книгата и направете своя Избор.

Майк Бара е дългогодишен инженер-проектант и консултант в "Боинг" и други големи американски аерокосмически компании, чест лектор на събития като Изложението за НЛО в залива на Сан Франциско, Изложението "Съзнателен живот" и конференцията на СЕ4 върху НЛО в Розуел, Ню Мексико, и съавтор на бестселъра на "Ню Йорк Таймс" "Тъмната мисия: тайната история на НАСА", който предстои да бъде филмиран от компанията "Sacred Mysteries Productions".

[abarat]

"Ледената принцеса" от Камила Лекберг

Книгата е отличена с престижната френска награда "Grand Prix de Littérature Policière" за най-добър международен криминален роман.

Писателката Ерика Фалк се завръща у дома заради смъртта на своите родители, за да завари родното си градче обзето от силни страсти. Алекс, нейна близка приятелка от детските години, е намерена мъртва с прерязани вени, замразена във вана. Ерика решава да напише прочувствен спомен за харизматичната, но затворена в себе си Алекс не толкова за да почете паметта й, колкото за да преодолее собствената си писателска безизходица. Постепенно обаче смъртта на приятелката започва да я преследва натрапчиво и тя се съюзява с местния полицейски инспектор, за да разкрие истината.

Романите на шведската писателка Камила Лекберг са издадени в над 30 държави, оглавявали са класациите на бестселъри в Швеция, Норвегия, Франция и Испания, а днес почитателите й са по-многобройни и от тези на Стиг Ларшон.

Откъс от романа:

"Вечерта не започна добре. Лукас се прибра в лошо настроение. Тя през цялото време внимаваше да не го раздразни още повече. Вече знаеше, че ако се върне вкъщи в лошо настроение, не му трябват поводи, за да излее гнева си.

Положи изключително старание с вечерята, приготви любимото му ястие и дори подреди празнично масата. Постара се да държи децата настрана, като пусна на Ема "Цар лъв" в стаята й и нахрани Ейдриън с шише, за да заспи по-бързо. Постави любимия компактдиск на Лукас в уредбата, Чет Бейкър, накрая се облече официално и отдели повече време на прическата и грима си. В крайна сметка обаче разбра, че тази вечер всичко това няма значение. Лукас очевидно бе имал доста тежък и неприятен ден в службата и натрупаният гняв напираше навън. Ана видя блясъка в очите му и го зачака да избухне.

Първият удар дойде изневиделица. Отдясно. Удари й такъв силен шамар, че ушите й забучаха. Ана се хвана за бузата и погледна към Лукас, сякаш все още се надяваше белезите й да смекчат гнева му. Вместо това обаче желанието му да я нарани се усили още повече. Доста дълго време мина, преда да осъзнае и да успее да се примири с факта, че му доставя удоволствие да й причинява болка. Години наред вярваше на убедителните му думи, че при всеки удар изпитва също толкова силна болка, колкото и тя, но това вече се бе променило. Вече добре познаваше звяра, който се криеше в него.

Инстинктивно се сви, за да се защити от ударите, които я очакваха. Те съвсем скоро буквално заваляха по тялото й, а тя се опита да съсредоточи цялото си внимание върху едно кътче вътре в себе си, което Лукас не можеше да достигне. Вече владееше отлично тази тактика и дори да усещаше болката от побоя, през повечето време успяваше да се дистанцира от нея. Сякаш се носеше високо, под тована, и виждаше свитото си на кълбо тяло, върху което Лукас изливаше гнева си.

Един звук бързо я върна в реалността и тя отново се озова в тялото си. Ема стоеше на прага с палец в уста и с малкото си одеялце в ръка. Ана успя да я отучи от този вреден навик още преди година, но сега тя смучеше палеца си енергично и звучно, за да се утеши. Лукас все още не я бе забелязал, защото стоеше с гръб към стаята й, но се обърна натам веднага щом видя, че Ана се взира в нещо зад гърба му.

И преди Ана да успе да го спре, той се озова пред дъщеря си, вдигна я грубо и така силно я разтърси, че майка й чу как зъбите й затракаха в устата. Ана опита да се изправи на крака, но всичко се случваше като на забавен каданс. Знаеше, че тази сцена ще остане завинаги запечатана в съзнанието й. Как Лукас разтърсва Ема, докато тя го гледа с големи неразбиращи очи. Любимият й татко изведнъж се бе превърнал в плашещ непознат.

Ана се хвърли към Лукас, за да защити Ема, но преди да успее да ги достигне, ужасена видя как Лукас удря малкото детско телце в стената. Чу се зловещо изпукване и Ана осъзна, че животът й вече няма да е същият."

[Anita Dimitrova]

Здравейте! Пиша ви ако може да харесате нашата страница в фейсбук. Става въпрос за фентъзи роман и сега се опитваме до наберем популярност. Моля ви харесайте ни. http://www.facebook.com/preobrazena

[abarat]

"Човекът от Пекин" от Хенинг Манкел

През една студена утрин на 2006 г. шведската полиция прави ужасяващо откритие – деветнайсет души са зверски убити в домовете си в едно малко селце. Инспектор Виви Сундберг, която е натоварена със следствието, подозира, че става дума за серийни убийства, извършени от луд. Не така мисли съдия Биргита Рослин, която има близки сред убитите и започва паралелно разследване. Но колкото повече се задълбочава в разследването, толкова по-невероятно й се струва зверствата да са дело на някой самотен луд. Случайно намерена червена панделка като че ли разказва съвсем различна история от официално възприетата и я отвежда в далечен Китай. В тази нова суперсила на световната арена Биргита Рослин става заложник на зловеща геополитическа машинация, която застрашава живота й.

Хенинг Манкел (роден 1948 г.) е най-нашумелият и превеждан в момента шведски автор, станал световна знаменитост благодарение на криминалните си романи, в които смразяващата кръвта интрига се преплита с невинаги лицеприятни прозрения за съвременното шведско общество. Те са преведени на 34 езика, спечелили са множество литературни награди (сред които Голямата награда за криминална литература на Шведската академия и "Златната кама" на Асоциацията на криминалните писатели) и нееднократно са служили за основа на игрални филми и телевизионни адаптации. Главният герой и полицейски инспектор в прочутата поредица е Курт Валандер, който постепенно се превърна в едно от познатите имена, редом с другите големи литературни детективи. Манкел успя да докаже на света, че да прекараш времето си с мрачен полицейски инспектор в мразовита Швеция може да е крайно интересно.

Лют студ. Средата на зимата.

В първите дни на януари 2006 един самотен вълк минава немаркираната граница и влиза в Швеция от Норвегия през долината Ваулдален. Водач на снежен скутер го мярва извън Фьелнес, но вълкът изчезва в горите на изток, преди някой да види накъде поема. Далече навътре в норвежката част на пла­нината Йостердалар бе намерил парче замръзнала мърша от лос с кокали, които ставаха за дъвчене. Но това беше преди повече от две денонощия. Сега започва да изгладнява и наново търси храна.

Вълкът е млад самец, тръгнал да търси собствена терито­рия. Без да спира, следва пътя си на изток. При езерото Не­вярна, на север от Линсел, намира още леш от лос. Необез­покояван, цяло денонощие яде до насита, преди да продължи. Все на изток. При Корбьоле притичва през замръзналото езеро Люсна, после следва лъкатушещия път на реката към морето. В безлунната нощ стъпва безшумно с лапи и преминава моста при Йервшьо, а после свива в гъстите гори, които водят право към брега.

Рано сутринта на 13 януари вълкът стига до Хешьовален, малко селище южно от Хансешьо в Хелзингланд. Спира и за­почва да души. Отнякъде идва мирис на кръв. Вълкът се ог­лежда. В къщите живеят хора, но от комините не излиза дим. Дори неговият остър слух не долавя никакви звуци. Но ми­рисът на кръв е там, вълкът е сигурен в това. Той изчаква в горската окрайнина, после бавно се затичва през снега. Ми­рисът се засилва, явно идва откъм къщата в края на малкото селце. Сега той е предпазлив – в близост до хората трябва да си и внимателен, и търпелив. Спира отново. Мирисът идва от задната част на къщата. Вълкът чака. Накрая отново тръгва. Когато приближава, вижда мърша. Започва да тегли тежката плячка към гората. Все още никой не го е забелязал, дори сел­ските кучета не са залаяли. Тишината в тази мразовита утрин е пълна.

В окрайнината на гората вълкът започва да яде. Понеже ме­сото не е замръзнало, става лесно. Сега вече е много гладен. Смъква една кожена обувка и започва да гризе крака най-долу, точно до стъпалото.

Снегът е спрял, след като през нощта е наваляло. Докато вълкът яде, върху замръзналата земя отново започват да падат снежинки.

*

Когато излезе навън, се оказа, че е по-студено, отколкото мислеше. Надигна се на пръсти и погледна термометъра на прозореца на рецепцията. Минус единайсет градуса. При това продължава да спада, помисли си. Досега зимата бе твърде топла. Сега дойде дългоочакваният мраз. Остави чантите на задната седалка, запали мотора и застърга предното стъкло. На седалката до него имаше карта. Още предния ден, когато направи пауза след заснемането на село близо до езерото Ха­селашьон, бе потърсил пътя до последното село. Най-напред трябваше да кара по главния път на юг и после да завие към Сьорфоша при Игесунд. След това имаше две възможности: или да кара на изток, или на запад към езерото, което наричаха ту Голямото езеро, ту Дългото езеро. Източният път бил лош, така чу на една бензиностанция на влизане в Худиксвал. Все пак реши да поеме по него. Щеше да е по-бързо. А светлината тази зимна утрин бе красива. Вече виждаше дима от комините, сочещ право към небето.

Стигна за четирийсет минути, през които бе успял да се заблуди само веднъж. Зави по път, водещ на юг, към Накшьо.

Хешьовален лежеше в малка падина до езеро, на което Карштен не помнеше името. Може би Хешьон? Гъстите гори стигаха чак до селото от двете страни на тесния път.

Карштен спря в края на селото и излезе от колата. Обла­ците бяха започнали да се разпръскват. Светлината щеше да стане по-неподходяща за снимане, може би не така изразител­на. Огледа се. Къщите си стояха по местата, всичко бе много спокойно. Отдалеч дочуваше глухия звук на коли, минаващи по главния път. Обзе го слабо безпокойство. Затаи дъх, както правеше винаги, когато не разбираше съвсем ясно какво му предстои.

После разбра. Комините. Бяха студени. Димът, който тряб­ваше да е ефектен щрих в снимките му, го нямаше. Бавно плъзна поглед по къщите. Някой тук е излизал и разчиствал. Но никой не бе станал да запали печките и да сложи тенджери­те. Спомни си за писмото, изпратено от мъжа, който му беше разказал за селото. Той споменаваше комините и как къщите си изпращали димни сигнали една на друга.

Въздъхна. В писмата хората не пишат истината, а онова, което искат да бъде прочетено. Сега трябва да снима студените комини. Или просто да зареже всичко? Никой не го принуж­даваше да снима Хешьовален и жителите му. Вече имаше дос­татъчно снимки от топяща се Швеция, от пустеещите дворове, самотните села, понякога спасявани от немци или датчани, които превръщаха къщите във вили, или просто оставени да се слеят със земята. Реши да се махне оттам и отново седна в колата. Но ръката му застина над стартера. Затова ли бе дошъл толкова далеч, я поне да опита да направи няколко портрета на хората, живеещи в селото. Въпреки всичко той търсеше лица. През годините си на фотограф Карштен Хьоглин все повече бе завладяван от старите хора. Сам си бе поставил тайна задача да състави фотоалбум с женски лица, преди завинаги да оста­ви фотоапаратите. Снимките му щяха да разказват за красота­та, която човек може да открие единствено в лицата на старите жени, живота и страданието, които бяха вдълбани в кожата им като изсечени в скала.

Отново излезе от колата, нахлупи на главата си кожената шапка, взе своята „Лайка М8“, която го следваше неотлъчно вече десет години, и тръгна към най-близката къща. Общо имаше десет къщи в селото, повечето бяха дървени, боядисани в червено, някои с пристроени крила. Забеляза само една нова постройка, ако можеше да се нарече нова къща от петдесетте години. Когато стигна портата, спря и вдигна фотоапарата. На табелата пишеше, че тук живее семейство Андрен. Направи няколко снимки, смени блендата и скоростта, затърси други ъгли. Все още е твърде сиво, помисли си. Вероятно ще излезе някаква мътилка. Но човек никога не знае. Да си фотограф оз­начава понякога да разкриваш неочаквани тайни.

Карштен Хьоглин често работеше по чиста интуиция. Им­провизацията бе част от работата му. Веднъж в Оскашхамн на рейд лежеше платноход с вдигнати платна. Бе ясен ден със силно слънце. Тъкмо да направи снимката и от мъглата изплу­ва призрачен кораб. За тази снимка бе получил награда.

Портата заяждаше. Трябваше да напъне, за да я отвори. По пресния сняг нямаше следи. Все още нито звук, дори куче не ме е забелязало, като в пустиня, помисли си той. Това не е село, това е някакъв „Летящ холандец“.

Изкачи стъпалата и почука на вратата, почака, почука пак. Ни куче, ни мяукаща котка, нищо. Сега вече се позамисли.

Нещо решително не беше наред. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. После натисна бравата. Беше заключено. Старите хора са страхливи, помисли си той. За­ключват се, страхуват се, че ще ги сполети всичко онова, за което пише по вестниците.

Задумка по вратата. Нищо. Тогава реши, че домът е пуст.

Мина отново през портата и продължи към съседната къща. Вече ставаше по-светло. Къщата бе жълта, с лоша дограма, вътре сигурно бе ветрилник. Преди да почука, натисна дръж­ката на вратата. И тя беше заключена. Почука силно, после задумка в очакване все някой да отговори. Но и тук, изглежда, никой не си бе у дома.

Отново реши да захвърли всичко. Ако сега седнеше в ко­лата, щеше да си бъде у дома в Питеа рано следобед. Жена му Магда щеше да се зарадва. Тя смяташе, че е твърде стар за всички тези пътувания, въпреки че беше само на шейсет и три. Но вече се бяха проявили слаби симптоми на задаваща се ангина пекторис. Лекарят му бе казал да внимава какво яде и да се движи колкото може повече.

Но вместо да си тръгне, той заобиколи къщата и опита вра­та, която, изглежда, водеше към пералня зад кухнята. И тя бе заключена. Приближи най-близкия прозорец, надигна се на пръсти и погледна вътре. През процепа в завесата можа да види стаята, където имаше телевизор. Мина на другия про­зорец. Същата стая, все още виждаше телевизора. „Исус е най-добрият ти приятел“ пишеше на гоблен, висящ на стена­та. Тъкмо щеше да продължи към следващия прозорец, когато нещо привлече вниманието му. Имаше нещо на пода. Отнача­ло помисли, че е купчина прежда. После разбра, че е вълнен чорап и че чорапът е обут върху крак. Отстъпи крачка назад от прозореца. Сърцето му тупаше. Дали бе видял правилно? Наистина ли беше крак? Върна се отново при първия прозо­рец, но оттам не се виждаше толкова навътре в стаята. Отиде отново при другия. Сега бе сигурен. Наистина бе видял крак. Неподвижен крак. Дали принадлежеше на мъж или на жена, не можеше да каже. Изглежда, собственикът на крака седеше на стол. Но можеше да бъде и някой, който лежи на пода.

Почука силно, колкото се осмели, по прозореца. Нищо не се случи. Взе мобилния си телефон и набра номера на спешни случаи. Покритието бе толкова слабо, че не успя да се свърже. Изтича към третата къща и затропа по вратата. И тук никой не отвори. До вратата имаше желязо за изтриване на обувки. Вдигна го и го напъха до ключалката, разбивайки вратата. Единствената му мисъл бе да намери телефон. Щом се втурна в къщата, разбра, макар и късно, че същата гледка ще го посрещне и тук: мъртъв човек. На пода в кухнята лежеше стара жена. Главата ѝ бе почти изцяло отделена от шията. До нея лежаха останките на куче, разцепено на две части.

Карштен Хьоглин изкрещя и се втурна да бяга от къщата колкото може по-бързо. От прага видя мъж, който лежеше на пода на дневната между масата и червен диван с бяла покрив­ка. Старият човек беше гол. Целият му гръб бе покрит с кръв.

Хьоглин излетя от къщата. Просто искаше да се махне. По пътя изпусна камерата си, но не спря. Усещаше как нараства ужасът му, че невидимо за него същество ще го съсече откъм гърба. Обърна колата и потегли.

Чак когато излезе на главния път, спря и с треперещи пръсти отново набра номера на спешни случаи. В мига, в който притисна слушалката до ухото си, го връхлетя остра болка в гърдите. Сякаш някой въпреки всичко го бе настигнал и на­мушкал с нож. Чу как някакъв глас му говори по телефона, но не можа да отговори. Болката бе толкова силна, че от гърлото му излезе само дрезгав звук.

– Не чувам – каза женски глас.

Опита отново. И отново само хриптене. Умираше.

– Можете ли да говорите по-високо? – каза жената – Не разбирам какво казвате.

С безгранично усилие той успя да промълви няколко думи.

– Умирам – прошепна. – О, Боже мили, умирам. Помогнете ми.

– Къде сте?

Но жената не получи отговор. Карштен Хьоглин вече бе на път към безкрайния мрак. В спазматичен опит да се освободи от тежката болка като удавник, който напразно се опитва да се издигне на повърхността, той натисна газта. Колата навле­зе в отсрещното платно. Малък камион на път за Худиксвал, натоварен с офис мебели, не успя да избегне челния удар. Шо­фьорът изскочи от кабината да види какво е станало с колата, в която се бе ударил. Хьоглин лежеше върху волана.

*

Онова, което видяха тримата полицаи, беше без аналог в шведската криминалистика и щеше да се превърне в част от шведската съдебна история. Минаваха от къща на къща с извадени оръжия. Навсякъде попадаха на човешки тела, кучета и котки, намушкани с нож до смърт, дори на един папагал с откъсната глава. Общо намериха 19 души, всичките възрастни, с изключение на едно момче на около дванайсет години. Някои бяха убити в креватите им, други лежаха на пода или седяха на столове до кухненските си маси. Старица бе умряла с гребен в ръка, мъж – до една печка с разлята кана кафе. В една от къщите откриха двама вързани един за друг. И всички бяха подложени на едно и също безумно насилие. Сякаш кървав ураган бе нападнал селото точно когато старите хора са ставали от сън. И тъй като старците на село най-често имаха навика да стават рано, Виви Сундберг предположи, че убийствата са станали на разсъмване.

Виви Сундберг имаше чувството, че цялата ѝ глава се дави в кръв. Въпреки че трепереше от възмущение, остана видимо равнодушна. Сякаш наблюдаваше мъртвите и обезобразени тела през бинокъл, отдалеч.

И миризмата. Въпреки че телата още не бяха изстинали, те издаваха вече миризма, едновременно сладникава и горчива. Докато Виви Сундберг бе вътре, дишаше през устата. Пристъпеше ли навън, бързо поемаше дъх. Да прекрачиш прага на следващата къща бе като да се приготвиш за нещо непоносимо.

Всичко пред нея, труп след труп, бе белязано от едно и също безумство. Рани, причинени от остро наточено ръчно оръжие. Списъкът, който състави по-късно на същия ден и който така и никога никому не показа, се състоеше от кратки бележки, точно описващи видяното:

Къща номер едно. Мъртъв възрастен мъж, полугол, разкъсана пижама, пантофи, полулегнал на стълбите към горния етаж. Главата почти отделена от тялото, палецът на лявата ръка на метър от трупа. Мъртва възрастна жена, нощница, коремът разпорен, части от червата висящи навън, избити изкуствени зъби.

Къща номер две. Мъртъв мъж и мъртва жена, и двамата стари, най-малко на по осемдесет. Телата намерени в двойно легло на долния етаж. Жената е убита в съня си с удар от лявото рамо през гърдите до десния хълбок. Мъжът е опитал да се предпази с чук, но едната му ръка е отсечена, гърлото прерязано. Забележителното е, че двете тела са била завързани заедно. Впечатлението е, че мъжът е бил жив, когато е бил завързан за жената, докато тя е била мъртва. Разбира се, няма доказателства за това, само моментно хрумване. Младо момче, убито в малка спалня. Може да е било убито в съня си.

Къща номер три. Самотна жена, умряла на пода в кухнята. Куче от неустановена порода заклано до нея. Гръбнакът на жената наръган на повече от едно място.

Къща номер четири. Мъртъв мъж на трема. Облечен в панталони, риза, бос. Изглежда е оказал съпротива. Тялото почти разрязано на две през корема. Възрастна жена, убита, както е седяла в кухнята. Два, вероятно три удара по черепа.

Къща номер седем. Две възрастни жени и старец, убити в леглата си на горния етаж. Впечатление: били са будни, в съзнание, но не са успели да реагират. Котка, наръгана до смърт в кухнята.

Къща номер осем. Възрастен мъж, умрял извън къщата, единия крак го няма. Две кучета с отрязани глави. Жена, убита на стълбището, неописуемо обезобразена.

Къща номер девет. Четирима убити в дневна на долния етаж. Полуоблечени, с чаши кафе, включено радио, първа програма.

Три възрастни жени, един възрастен мъж. Главите им са поставени в скутовете.

Къща номер десет. Двама много стари хора, мъж и жена, умрели в леглата си. Не е ясно дали са съзнавали какво им се случва.

Накрая нямаше вече сили да регистрира всички подробности.

Това, което бе видяла, така или иначе нямаше да забрави.

Номерира къщите, където бяха открити жертвите. Но в селото те не бяха в такава последователност. В петата къща се натъкнаха на живот. От двора се чуваше музика, която сякаш минаваше през стените. Ютерстрьом твърдеше, че звучала като песен на Джими Хендрикс. Виви Сундберг много добре знаеше кой е музикантът, докато Ерик Худен дори нямаше представа за кого говореха. Негов фаворит бе Бьорн Шифс.

Преди да влязат, извикаха още двама полицаи от тези, които слагаха ограждения. Нужни им бяха толкова много, че се обадиха в Худиксвал за нови рола с пластмасови ленти. С извадени оръжия приближиха външната врата. Ерик Худен затропа.

[Стефан Димитров Петков]

Какво да правя реклами,но все пак...Купувай,народе!Купувай!За първи път на български биографията на една от най-значимите личности от Кр. походи-"Саладин", от френската медиевистка Ан-Мари Еде!По принцип биографиите за Саладин са много малко,на български,естествено,не е отпечатана досега нито една."РИВА" се сетиха да го направят и то,по мое скромно мнение, с най-добрата биография,излизала до този момент.Мацката(Еде) е прекарала 10 години в детайлно изучаване на изворите,кореспонденцията и архивите от този период.Да добавя също,че е една от най-големите познавачки на епохата.Така че,ако искате да си запълните пропуските в общата култура,това е една идеална книга. Иначе все още чакам "Агата-А" да издаде "Кралете чудотворци" на Марк Блок,ама кога ще стане... П.С. Ей-й-й щях да забравя!Като споменах името на Саладин,поздрав за всички с една култова песен,посветена на "съименника му"- http://vbox7.com/play:a2d9b08e

Редактирано 5 февруари 2012 от Митьо Пищова (преглед на промените)

[abarat]

"Стръв" от Хосе Карлос Сомоса

В един реален и в същото време футуристичен и призрачен Мадрид, белязан от атомен взрив, бродят двама психопати, които сеят ужас и смърт. Технологиите и конвенционалните средства на полицията са безсилни. Тогава се прибягва до мощния потенциал на психическото въздействие, до бездните на подсъзнанието. И най-надеждното оръжие се нарича Диана Бланко, млада жена, преживяла тежка травма в детството си, превърнала се в съвършената стръв, на която не може да устои нито един убиец. Виртуоз в техниката на превъплъщенията и психологическите профили, тя поразява със свръхдоза удоволствие, което заличава и най-беглите следи от воля в поведението на злодея. Несъзнаваното, царството на привидностите вземат връх над разума. Развихря се зловещ маскарад, чийто сценарий е извлечен от драмите на гениалния Шекспир, където като в огромен пъзел присъстват всички човешки типове, психохарактеристиките на целия човешки род. От Макбет и Лир, през Хамлет и Отело, до обобщаващия и вечен Йорик.

"Класически" трилър, фантастика, творение на чудовищен мозък или може би смесица от всичко това, "Стръв" е поредното доказателство за таланта на Хосе Карлос Сомоса, един от най-успешните и най-превеждани съвременни испански автори. Разрушителен, изобретателен, находчив, смущаващ, следовникът на Борхес, Калвино и Кафка отпуска юздите на своето въображение, за да увлече читателя в задъхан бяг в дебрите на перверзното у човека. Напрежение и неподозирани обрати изпълват повествованието до последния ред, когато завесата се спуска пред поредния престъпник, а Диана Бланко се оттегля, за да продължи битката с друга маска, но на същата необятна сцена на неразгадаемата човешка природа.

Сомоса е носител на наградите "Златната кама" и "Дашиъл Хамет", а книгите му са издадени на над 20 езика.

Откъси

Бях чудовище и го знаех. Работата ми се състоеше в това да бъда чудовище.

Мина времето, когато се опитвах да се самозалъгвам с разни илюзии за добродетелност и справедливост: надали бях по-добра от ония, които дебнех. "Трябва да се старая просто да не съм по-лоша от тях", помня, че веднъж ми го каза добрата Клаудия.

И винаги, когато се приготвях да се преобразя в съблазън за някой изверг, както правех сега, не можех да не мисля за нейните думи. Сякаш само това, че се подготвях да им се сервирам, вече само по себе си се превръщаше в грях. Слушай, Диана, трябва да се преобразиш в нещо повече от онова, което на тия животни им харесва. Проблемът беше в това "повече". Не бе достатъчно да им възбудя апетита, а и нещо отгоре, да им се усладя повече от което и да било друго тяло, та да изберат именно мен. Страхувах се, че ще се превъплътя в онова, което те най-много обичат, че ще се преобразя в онова, от което на тия призраци им потичаха лигите и което светкавично щяха да захапят.

"И винаги запазвайки известно равновесие, нали, доктор Дженс?", това си го преповтарях, докато дърпах старомодните завеси в скромния си хол.

"Ако ме пожелае прекалено силно, ще се нахвърли върху ми и ще ме налапа наведнъж още преди да успея да му направя каквото и да било... Какво казвате, докторе?" Напънах се да си спомня начина, по който произнасяше на висок глас "лампите" и как двата лампиона от тяло и шия на жираф от двете срещуположни страни послушно се запалваха, осветявайки точно средата на салона. "Трябва да се научиш да бъдеш и гориво, и вода за този огън." Може би не го цитирам точно, но смисълът бе същият.

Обърнах стола с масивната облегалка към себе си. Бях избрала този, защото извивката на горната му част измежду всички мебели, които имах вкъщи, най-много приличаше на колоната, о която Дженс ни караше да се отъркваме, когато упражнявахме маската на Тайнството. Погледнах да съм сигурна, че лаптопът си стоеше включен върху табуретката и на него бяха етюдите за различните профили и обясненията на Дженс за "Сън в лятна нощ". В краката на табуретката имаше шише с минерална вода. Всички врати бяха затворени. Беше осем и половина вечерта, петък, и разполагах само с три часа за упражнения.

Първо щях да работя върху Тайнство, после по Жертвоприношение.

Профайлърите твърдяха, че маската на Тайнството можеше да ме предпази от опитите за насилие през решаващите първи часове след отвличането. "Ще те върже и ще те държи близо до себе си. Ще си, какво да се прави, такъв е изразът, с гол задник под дъжда, така че трябва да си опънеш нещо като чадър", казваха те.

Маската на Тайнството бе мощно средство. Основаваше се върху символизиране на сриването на заобикалящата ни действителност чрез сдържани жестове и думи, с колкото се може по-малко излишества, което се оказваше полезно в момент, когато разполагаш с минимално пространство и си със скоч на устата. Предполагаше се, че чувството за непривичност, което внушаваше, спира желанието за дивашка агресия и отклонява вниманието от жертвата. Докато се концентрирах насред тая виртуална сцена и свалях сандалите, си спомних, че Клаудия Кабилдо я считаха за експерт в тази маска и че аз я бях упражнявала заедно с нея както в двора на бившия чифлик, така и във величествения дом на Виктор Дженс в Барселона.

"Клаудия", помислих си и за миг останах неподвижна, преди да смъкна спортния си панталон. Случайно или не, бях ходила до Клаудия Кабилдо същия този петъчен следобед и току-що се връщах оттам. "Клаудия, още едно чудовище като мен. Заедно обхождахме непрогледните мадридски лабиринти, нали? Две чудовища, хванати за ръка в безлунната нощ. Нощта на лудите." Super-woman. Ще се справиш.

Клаудия, моят водач, моят светлик в мрака, най-съвършеното чудовище на тоя свят, съществувало, за да доставя удоволствие на останалите.

Докато бе разкъсана от друго, още по-голямо от нея.

*

– Не сме във времената на Шерлок Холмс, dear Уотсън – отбеляза Начо. – Днес всяко едно престъпление представлява уравнение, което минава през квантовите компютри.

– Край на детективите, на полицаите, на съдебните лекари... – прекъсна го наставнически Монте. – Останаха единствено компютрите, профайлърите, агентите под прикритие и Шекспир.

– Добре – съгласих се.

– Не, не, не е добре – заплаши ме Начо на шега. – Обиждаш ни, госпожице Бланко.

– По-разумно би било да ти разкажем със свои думи нещата, които специално на тебе могат да ти свършат работа – най-после реши Монтемайор, докато с привидно смирение му се извинявах: "Много съжалявам, господин Пуентес."

Неочаквано във въздуха се появиха истински ужасии. Снимки от съдебната медицина.

– Гениталии – уточни Монтемайор. – Неорганичните предмети, които се вкарват във вагината, най-общо се разделят на два вида: с форма на фалос и всякакви други. Профилът на Жертвоприносителя никога не го прави с такива, които не наподобяват фалос, просто другото не му доставя удоволствие. Но във вагината на Сувенка Зайонц имаше повече от петнайсет стъклени парчета от бутилка, вкарвани с пинсета. Стъклата не напомнят по никакъв начин фалос, обаче във встъпителните действия към ритуала съществуваше известен процент, който не можеше да не е на Жертвоприношение. За да добиеш някаква представа: все едно Начо ги вкарва с пинсета, ти ги подбираш, една част ти, друга част аз... и всеки един от нас се влияе в тази обща работа от психиката на другия. Във вагината на Вероника Касадо пък имаше само опити за проникване, без...

– Естествено, тя беше на петнайсет години – намеси се Начо. – Бе teenager-ката на групата. Вероятно това е оказало влияние. Срещат се престъпници от филията Жертвоприношение, които не проникват в жертвата, когато е невръстна.

– Приемам, скъпи ученико. Само че при чупенето на ставите отново се появяват проблеми. И изобщо при счупванията. Те могат да бъдат открити или скрити. Първите отварят пътя към вътрешността на гениталиите. За престъпника това може да означава "счупих твоите катинари". Воайора използва масивно съоръжение за чупене на тазобедрени кости, гръбначен стълб и разчленяване на ставите на крайниците. Но при някои жертви имаше счупени или отрязани стави на пръсти. – Разтвори и затвори лявата си ръка. – Което представлява скрито счупване, неприсъщо за профила на Жертвоприносителя...

Монтемайор се поизпъчи, обзет от чувство за наранена гордост пред Начо. Заговори за "действието на свредела", опитите за проникване в кухини като уста, очни орбити, както и за "широкото отверстие". Илюстрира ги с холографии на трупове, а аз ги гледах като хипнотизирана. Даже и не чувах сухите медицински обяснения на Монте. По време на своята кариера съм залавяла или съм помагала да бъдат заловени десетки чудовища, но все още, както първия път, когато се сблъсках с подобен изверг, се учудвам, изпитвам същия ням ужас, силно гадене пред гледката на налудничавите им дела. Защо?, се питах. Въпреки че знаех, отговорът е някъде дълбоко, дълбоко в собствените им души, ала все още продължавах да се питам. Защо?

Докато спореха по начините за изрязване на аналния сфинктер, вметнах:

– Момчета, страхувам се обаче, че не разполагам с цялата сутрин. Можем ли да обобщим нещата?

– Обобщи ги ти, Начо – посочи го Монтемайор. – На мен не ми е приятно да давам лоши прогнози.

– Знаеш ли, Диана – попита ме упълномощеният, – защо го наричаме "Воайора"?

– Защото е специалист по подбора с поглед. Така поне се говори.

– Така се и смята в отдела... Но в действителност причината е, че оставя да действат други, макар и контролът да се упражнява от него. – Втренчих се в Начо. – Да, има и други, които му помагат.

– Момент – прекъснах го, – ако използва съучастници и им позволява и те да подбират жертви, в анализите трябва да се появят и други психологически профили. И тогава ще говорим за престъпна група от двама или трима криминални, или за цяла банда...

– Точно така – съгласи се Монтемайор, – точно това му е шибаното. Има следи от други профили, но според компютъра в недостатъчно количество, за да заключим, че е компактна група.

– И какво означава това, преведено на нормален език? – попитах полугласно.

– Използва и други, без никакво съмнение. Ала по такъв странен начин, че изобщо сме в неведение как са свързани помежду си и дали изобщо са отделни личности. Наричаме ги "наемници". Следват неговите напътствия, понякога действат и на своя глава както в подбора, така и в игричките после, но ги няма при по-специфичните действия, а и директно се влияят от самия Воайор. Ужасно лукава техника, каквато никой не е виждал. Ето защо залагаме на това, че познаването на психофактора е от изключителна важност. Обаче той непрекъснато ни се изплъзва.

– Не знаем колко "наемници" използва – намеси се Начо. – Само че не става дума за организирана група, нито пък за двойка. По-скоро е симбиоза.

– Множествена личност? – се опитах да предположа и като го отрекоха в един глас, разбрах, че са очаквали да го кажа. Монтемайор обясни:

– Всяка отделна личност би била със същия профил и "наемниците" нямаше да съществуват.

– Преди всичко е от Жертвоприношение – каза Начо. – Превързва лицата им, и на така, и на така. – Постави два кръстосани пръста върху очите си. – Използва много тънка връв за главата. Наличието на развалена сперма върху лицето и по въжето показва, че този финал на сцената му харесва страхотно. Той е един велик представител на Жертвоприношение и чутовен мизерник. Но има оставени следи и от други профили...

– Не бих могла да бъда ефективна с различни профили едновременно.

Монтемайор се усмихна, Начо се отнесе по-уважително към мен (с намерението да не ме обиди и да запази вероятността да кажа "да", ако ме покани след това да излезем заедно) и се направи, че не е забелязал глупостта ми.

– Никой не би могъл, мила Диана – изрече бавно Монтемайор. – Само в начина на превързване на лицата има билиони различия, наречени "микропространства". Ти си от филията Труд. Ако желаеш да вържеш главата на някого, никога няма да го направиш както някой от Жертвоприношение, даже и да имаш под ръка квантов компютър.

– Но нали му помагат други – възнегодувах. – Защо агентите под прикритие не сме информирани, че Воайора не е един човек?

За първи път видях Монтемайор ядосан.

– Защото не е повече от един човек, нито пък е само един. Не ми прави тази физиономия. Това е положението. Ние не знаем какво е. Ако ви кажем, че ще видите двама или трима души в една кола, или ще сбъркаме, или те ще се редуват. Или пък ще изглеждат като различни хора, обаче ще имат един и същи мозък, разделен на кутийки. Може и да сме изправени пред нов прототип, но ако е така, защо толкова често се срещаме с това Жертвоприношение?

– И какво се случи с Елиса? Той ли беше или... те?

– Много е рано да го кажем. Централният компютър обработва микропространствата на мястото, където вероятно е изчезнала. Ще трае една седмица. Цирка е малко вероятно място, но не го изключваме напълно.

– А аз? – попитах. – Поставила съм си за задача да обходя вероятните обекти през тия три нощи. Колко време ще ме изчислявате после?

– Около трийсет години най-малко – каза Начо, а аз му показах среден пръст.

– Вероятността да го срещнеш е голяма – отговори Монте, докато чешеше плешивото си теме. – Не казвам, че ще избере тебе. Това зависи от неговите "наемници" и гениалните номерца, които използват. Но шансът да се натъкне на теб е повече от осемдесет процента. Въпреки че е хванал Елиса, ще излезе на лов отново. Гладен е. Много. И да не забравяме, че ако тя се опита да го залови и не успее, ще приключи с нея доста бързо, защото ще е бесен. И това ще му достави огромно удоволствие. Няма да чака три дни.

Начо Пуентес, преди да заговори, показа върха на езика си и го опря в горната устна: разработили били нови етюди за момента на избора и отвличането и било възможно да бъдат усвоени за часове. Можели да ми ги пратят по интернет.

– Ако, разбира се, си напълно решена да го хващаш – прибави.

Останах неподвижна известно време с поглед, вперен в ноутбука. Заля ме нещо, което си представих: голи тела по сцените в студиото, моите колеги и аз се движим из тях, като че ли позираме, и с удоволствие се питаме: "Дали аз ще съм избраницата, дано съм аз. Не те." Ухание на топла кожа, загрята от прожекторите, поклащащи се тела... които после преминават в пъзела от холографии на съдебната медицина. И изневиделица ме завладя умора. Изкуших се да затворя ноутбука, да стана и да си тръгна, да забравя за Воайора и тая проклета моя саможертва, отвратителния данък, който плащах на богинята на справедливостта. Но след това се сетих за Вера и всичкото това се превърна в глътка въздух.

– Съгласна съм – казах. – Искам да знам как да се преобразя в най-апетитното парче, което е захапвал през целия си шибан живот.

*

Говорих около десет минути, преди да реши да ме прекъсне. Вече всичко между нас беше, разбира се, различно: сякаш аз бях актриса, а той моята публика. Полека-лека интересът му от мен се насочи към това, което му разказвах. В началото тонът ми бе доста фамилиарен.

– Само момент, искам да ви кажа, че теорията за псинома ми е известна.

– Чудесно – засмях се. – Тъкмо ще ми я обясните. Аз така и не успях да я проумея.

– Вие твърдите, че онова, което сме, което мислим и вършим, е в изключителна зависимост от нашите желания, които ние изразяваме непрекъснато, във всяка една част от секундата: с жестове, с движението на очите, с гласа си... Някои психолози преди години допуснаха вероятността цялата тази енергия на изразяването да може да бъде измервана. Тоест чрез нещо като... математически израз, формула, геном, оттам наименованието "псином". Той всъщност е езикът на нашето желание. Но се оказа невъзможно да се компютризират билионите варианти на човешкия израз и неговото обкръжение, както и динамиката на промените на средата, в която се намира. Все едно да бъдат вкарани в компютър безкрайните възможности в играта на шах. – Посочи масичката. – Така че тази теория потъна в забрава. Не е възможно да бъде доказана. Или нещо бъркам?

– Само в едно – казах с усмивка. – Вече е възможно. Откакто са създадени квантовите компютри, които са в състояние да обработват милиарди операции за секунда... вече могат да бъдат регистрирани жестовете, интонацията, поведението, предвид една безкрайност от евентуални дразнители, и бе доказано, че е възможно да се класифицират по общи признаци. Има повече от петдесет групи, наречени "филии", всеки човек попада в някоя от тях.

– Интересно. – Валие се усмихна скептично. – Не съм запознат.

– Защото е секретно – казах тихо. Той се пошегува и също тихо добави "ах". – Принадлежащите към една и съща филия реагират по еднакъв начин на подобни дразнители. На нас, агентите под прикритие, ответните реакции ни помагат за идентифициране на принадлежността.

Дадох си сметка, че Валие се върна към диагнозата от предния път, според мен това бе "делириум".

– Добре, добре. И каква е моята "филия"? Можеш ли да ми кажеш?

– Вие спадате към филията Лов – отвърнах незабавно. – Думичката не изразява всичко, не се опитвайте да я дешифрирате.

– И какво ще рече това? – попита Валие, като че ли се отнасяше за зодиакалния му знак.

– Най-общо, обичате саможертвите, саможертвите на другите, и не само в своя полза... Харесвате жертвата като такава, поражението, хората, които отстъпват... Онова, което конкретно ви се нрави, е да наблюдавате телата изотзад, не казвам, че си падате единствено по задните им части, но и по тях. – Усмихнах се. – На вашия псином допадат очертанията на задника, но отдалечен от вас. Както и отраженията на части от цялото, като в натрошено огледало. Вече ми е ясно, че нищо не разбирате.

Аристидес Валие стоеше с отворена уста. Предполагах, че това бе първият случай, в който пациент, откачен или не, му говореше подобни неща. Ала веднага, както очаквах, се съвзе.

– Съжалявам, но не се разпознавам в нищо от това, което ми разказа.

– То е, защото не съзнаваме напълно онова, което желаем в действителност. Видим ли нещо, дето ни харесва, го отдаваме на нещо друго, за да съвпадне със собствените ни представи за себе си: казваме, че сме влюбени например, или че интелигентността му ни импонира... Моите професори са ме учили, че псиномът не е в съзнанието, той е съзнанието.

– Но понякога се случва да се влюбим наистина – отбеляза Валие.

– Казах ви, че назоваването на нещата е без всякакво значение. Може много да ви харесва някоя жена и да наричате това "любов", обаче онова, което се е случило, е, че в момента на запознанството ви с нея тя се е движела така или е казала нещо с тон и на определен фон, които са съвпаднали с критериите на вашата филия Лов. Било е чиста случайност. Ако сте срещнали тази жена сред подходящ декор и тя е изиграла своята роля успешно, ще бъдете обсебен и след това ще ви е трудно да се разделите с нея. А ако продължи да експлоатира същността ви, удоволствието ще е пълно и в края на краищата ще сте лишен от самоличността си, тя ще ви притежава. Повече не бихте могли да действате независимо. Това е, на което ни учат, да обсебваме и да притежаваме.

– Да видим, да видим... – Валие се отнасяше скептично, но лудостта ми, изглежда, го интригуваше. – Според казаното от теб, истински чувства не съществуват. Жената от твоя пример се движи, прави разни неща, аз се влюбвам... Погледнато така, излиза, че животът не е нищо повече от един театър.

– Именно. Театър. Ние, агентите, сме всъщност актьори. Заучаваме жестове, думи, сценарии на поведение, начин на обличане и представяме нещо като... спектакъл, който привлича другите. Това наричаме "маски". На всяка филия съответства определена маска.

– За теб чувствата са само маски. Така ли?

Вдигнах рамене.

– Собственото ни мислене ги нарича "чувства", но в работен план ни е достатъчно названието "маска". Наименованията са без всякакво значение, вече ви казах. Поне за такива като нас... Така също ни най-малко не ме интересуват разни философски спекулации.

– Значи работиш като такава... – Поклати замислено глава. – Винаги съм си мислел, че има хора, които се занимават с тия работи в полицията, но не съм и предполагал, че нещата стоят толкова сложно. Представял съм си, че съществуват по-прости и преки начини в борбата с престъпниците...

– Вече не. Технологиите са достъпни за всеки. Учените са на път да изнамерят вещество, което да извлича ДНК-то на убиеца от трупа на жертвата, а на следващия ден ще открият друго, което да пречи на неговото действие. Същото се случва с оръжията и с всичко останало. Ала преди време бе решено да не се върви повече по тоя път. След като бяха описани и класифицирани видовете псиноми, всичко бе засекретено именно от такива съображения. Това беше единственото, което можеше да осигури известна сигурност... Убиецът би могъл да заличи своята ДНК, но не и начина, по който избира, убива и изоставя жертвата, това зависи от неговия псином. Съмнителна фирма, перачница на пари, е в състояние да изтрие чрез високи информационни технологии следите си, но някой като нас би могъл да проникне и да ги възстанови, като привлече висшестоящ неин служител... Псиномът не може да се скрие, нито да се промени. Удоволствието е математическа формула и компютрите ще я дешифрират. Когато идентифицираме филията на престъпника, ние, агентите, изграждаме необходимата маска, за да го привлечем. Такива хора вече работят из целия свят. В Испания това е въведено тайно след атентата с онази бомба 9-N.

Валие ме слушаше като пациент, който разказваше историята на заболяването си.

– Из целия свят, казваш... – Помисли и добави: – Странно е, че се намират хора, съгласни да вършат това, нали? Как ви подбират? Чрез обяви по вестниците?

– Случи се, че на един от психолозите, които работеха по проекта за псинома, му дойде блестяща идея. Казваше се Виктор Дженс, вероятно знаете това име?

– Да, той е каталонец. Преди това беше криминолог. Но почина, нали?

– Преди две години. При злополука.

– Да, спомням си, имал е яхта и се удавил по време на буря. В нашите кръгове това бе събитие...

– Той бе човекът, който посочи начина за подбор на агенти.

И прост, и гениален: въз основа на собствените филии. Установи параметрите, според които носителят на определен вид псином би се почувствал удовлетворен да бъде агент, и организира програма. По нея в различни страни по света бяха отворени клиники. Всеки подрастващ, попаднал в тях поради някакъв свой проблем, се изследва предвид нашите нужди и ако неговата филия отговаря, той преминава към следващия етап. Предпочитат се хора, произхождащи от разпаднали се семейства, сираци, с тях нещата са много полесни. Държавата пое правните обосновки и обезпечаването. А тайната я пазим, защото става дума за нещо повече от работа, става дума за удоволствие. Кой би седнал да разказва за това? Възелът е стегнат здраво, отвсякъде, както виждате. – Усмихнах се. – В края на краищата човек прави онова, което му харесва, нали?

– Все пак такава "конспирация" на психолози... – Валие поклати глава, вероятно колебаейки се дали сега да се обади да ме откарат с линейка, или да изчака сама да си тръгна. – Интересно, макар че, признавам, звучи ми като научна фантастика...

– Всъщност темата е много стара... Дженс твърдеше, че теорията за псинома е била известна още преди петстотин години. Казваше също, че всичките видове ги има в драмите на Шекспир. Това не се приема масово, но поне в Европа част от обучението на всеки агент е да изучи из основи произведенията на Шекспир.

– Значи, хващаме престъпниците, защото четем Шекспир...

Направих се, че не съм чула шегата на неверника.

– Същността на вашата филия например се проявява най-вече в сцената, когато крал Ричард II слиза от престола, в момента, в който иска да му дадат огледалото и го чупи...

– Да. – Валие разсеяно си играеше с една писалка. – Мога ли да знам каква е твоята филия, или това е държавна тайна?

– Принадлежа към филията Труд. Харесват ми определени физически черти в човешкото тяло... – Спрях за малко и поех дълбоко въздух. – Вижте, знам, че не вярвате нито дума от това, което ви говоря. Но аз се нуждая някой да ми вярва. Затова съм дошла. Така че ще се опитам да ви го покажа. Ще го направя много внимателно и се извинявам, ако след това се почувствате в известен смисъл неудобно.

Погледна ме над очилата си и аз за първи път усетих върху себе си погледа му на мъж. Като че му се предлагах на някой градски ъгъл по бюстие. Устните му бързо промениха изражението си от насмешка към презрение. Все едно ми казваше: "Аз съм психолог, а не някой пубертет, моля. Не на мене тия." Само че очевидно не му беше неприятно, че се реших да премина от теория към демонстрацията на нещо реално, така както си седеше сред своето интелектуално убежище, та колкото и откачена да бях.

– Ти? – възкликна. – И какво ще ми направиш?

– Ще направя няколко кратки движения тук на канапето – обясних. – Преди да свърша, ще вдигнете ръка към главата си, все едно, че си нагласяте очилата или се чешете,няма значение. Това ще бъде първият знак, че изпитвате удоволствие. После ще получите... силна ерекция. И това ще е вторият показател.

– Аха! – съгласи се авторитетно с мен, в смисъл, че намесването на сексуалната тема бе ключът за уточняване на диагнозата ми. Ала веднага след това се усмихна отново. – Чудесно. Давай. Да си остана ли седнал, или да се изправя?

– Не, така е добре – отговорих, повдигнах ръце под прав ъгъл със стиснати юмруци и застанах неподвижно, все едно бях прикована към стена. Не спирах да гледам към Валие, докато жестикулирах, но вътрешно в себе си се отдръпнах. Дженс щеше да го нарече "актът на абдикацията". Бе сцена по Жил Илан. А декорът беше точно според предписанието, дори розовият диван не бе от задължителния реквизит.

Още преди да сваля ръцете си, Валие вдигна дясната към тила си и се почеса. В тоя миг си даде сметка, че го осъзнава, и я свали, разтреперан като от студ. Опита да се пошегува, за да смъкне напрежението.

– Не е необходимо да продължаваш нататък, мисля. Вярвам ти. – Погледът му бе вторачен в мен. Сякаш очакваше още нещо, някакъв знак, заповед, а аз знаех, че все още не е привлечен. Затрудни ме разсеяният му поглед.

– Моля, хайде да бъдем по-директни – казах. – Ако сте взели хапче за сън, сега ще ви се спи, нали? Причина и следствие. Аз съм причината, обясних ви го предварително, и вие реагирахте. Това е всичко. Представете си, че сте гледали филм или театрален спектакъл... Просто исках да добиете представа за своето желание и вашият псином откликна. – Почесах се по главата. – Ерекцията... ще премине скоро.

Остана да седи все така, с очи, вперени в моите, и примигвайки.

– Съжалявам – добавих, преглътнах слюнката си и установих буца в гърлото си. – Единствено исках да ми повярвате, докторе... Имам... имам нужда от помощ, от вашата помощ. Всички мои приятели, човекът, когото обичам, сестра ми... всички принадлежат към моя свят. Какво казахте? Театър? Да, животът ми представлява един театър... Имам нужда от малко искреност. – Млъкнах, за да вкуся удоволствието от думата. Очите ми започнаха да парят. – Работата ми харесва и в същото време ми се струва кошмарна. Искам да я изоставя, но моята сестра, която винаги се равнява по мен, участва в едно страшно опасно преследване... Трябва да продължа да я закрилям, ала не мога да намеря начина... Не зная с кого трябва да говоря... Необходимо ми е някой да ме изслуша, но не виждам как може да се случи, защото съм се превърнала в маска... – Обърсах сълзите от лицето си с ръка. – Съжалявам... Не исках да ви безпокоя... Съжалявам ужасно... Ненавиждам това, което представлявам...

Аристидес Валие седеше все така скован и бледен. Ако бе възможно една човешка душа да бъде изпепелена от слънчев лъч, то това бе неговата в този миг. Изчака да спра да плача и много тихо и решително каза през зъби, сякаш изричаше проклятие:

– Махай се. Махай се оттук.

Подчиних се и излязох да рева на улицата.

*

Няколко метра по-нататък подът на коридора започваше да става стръмен. Някъде там, на другия край, трябваше да има изход, съдейки по течението, което се усещаше в тунела. Възможно е да съществуваха допълнителни отвори на входната врата, които не бях забелязала, за усилване на проветряването. Там в края имаше още една стаичка, вонящо помещение с ръждясал, покрит с плесен нужник и разложен плъх на пода. Отстъпих отвратена и съзрях и още една стая в стената отсреща, която не бях успяла да видя, защото вратата й бе затворена, въпреки че резето не беше спуснато. Побутнах я с върха на обувката си и чух удар. Бе се блъснала в нещо отзад, което й попречи да се отвори. Натиснах със свободната си ръка, но не поддаде, така че нямаше какво друго да направя, освен да надникна през процепа.

Ужасът превърна светлината на фенера ми в театрален прожектор, движен от някакъв луд.

Не извиках, или поне не помнех да съм го направила, но и не зная колко време съм останала така, вдървена, да съзерцавам онова, което се разкри пред очите ми, и да се опитвам да го възприема. Както винаги ми се случваше, когато сехвърлях надолу с главата в ледената вода на басейна от паника, не успях да осмисля нищо от това, което ме заобикаляше, и себе си сред него: от личността ми остана само организъм, а онова, което всъщност бях, се разтвори в гледката пред очите ми.

В действителност тази стаичка не беше с нищо по-специална от останалите. Нещо като дрехи, метнати в единия ъгъл, мухлясали дървении и влага. Разликата бе в тавана.

Ставаше дума за четири кукли, обесени на гредите с въже. Три от тях бяха плешиви, без ръце, мръсни и голи. Четвъртата бе голяма, в естествен ръст, и именно тя пречеше на вратата да се отвори докрай. Също бе гола, но не й липсва ха крайници, и изпъкналите й очи изразяваха много повече страдание, отколкото тези на останалите. Люлееше се и лесно, и тежко, в краката й имаше обърнато столче и оставени елегантни мъжки дрехи.

Бе Алварес.

*

Още по-остър студ и миризма на лекарства – това бе първото ми впечатление от подземния етаж. И второто – болезнен удар на дясното ми бедро в нещо металическо, като маса. Подскочих и завих от болка, усетих сълзи и се напишках. За което бях възнаградена с ново силно дърпане, но малко след това застанахме на място. Очевидно част от техниката, с която показваше какъв мъж е и властта, дето упражняваше над мен, бе да ме кара да върша всичко, без да ми говори. В момента например очевидно искаше да коленича. Издърпване, блъсване и коленичих. Опипах някаква стена с ръце и крака. Металическа скоба изщрака около потния ми врат и зад гърба си чух заключващия механизъм. Не можех да седна, не можех да се изправя, това ме потисна, защото знаех какво е да стоиш на колене часове наред.

Отново опипа пулса ми, тоя път на гърлото. И долният край на превръзката се повдигна. Пръстът му изглеждаше като червей под лявото ми око. Различих острие и превръзката се разкъса отдолу нагоре.

Останах заслепена от внезапно изригналата белота в насълзените ми очи и лицето на мъжа, който се наведе към мен, ставаше все по-ясно и по-ясно.

Той.

– Здрасти – каза.

Не може да се сравни с нищо усещането при срещата с чудовището.

Не говоря за снимките, които полицията предоставя на телевизионните канали, за да ни внушава колко гадни са лошите или че изглеждат като всички останали нормални хора, а да ги видиш наяве, сред собствения им свят, между вещите им, на сантиметри от лицето си.

Това ми се е случвало неведнъж и колкото и да са били различни, има едно нещо, което ги обединява. То е също толкова очевидно, колкото и устите, очите и носовете им. И нито един актьор в нито един филм за психопати не е успявал да го пресътвори, защото не е възможно да се имитира.

Става дума за следното: чудовището никога не те забелязва.

Може да те гледа или не, да мълчи пред тебе или не, да те ненавижда или да се интересува от теб, да се смее на шегите ти и дори да плаче заедно с тебе. Без значение какво върши или накъде е отправил погледа си, никога не те забелязва. И когато за първи път се озовеш очи в очи с чудовище, това е първото, което ти прави впечатление. За чудовището си невидим.

Не зная каква е причината. Не съм учен. Според Дженс е така, защото са отдадени докрай на собствения си псином. Живеят вътре в себе си. Все едно очите им са поставени наобратно, черните зеници са обърнати навътре към мозъците им, към мрачното съдържание на белите им черепи. Отнася се за нещо особено странно и аз се вцепенявам винаги, когато ставам свидетел на това, защото наивно вярвам, че всеки, който е носител на лице и те гледа, говори и се усмихва, е човешко същество.

Само че има и изключения.

Взрях се в лицето му най-много за секунда и го познах. Беше той. Останалото са банални подробности. Около четирийсетгодишен, масивно телосложение, ъгловато лице, тънки устни, тъмнокестенява коса. Можеше да бъде стар почитател на рока или университетски професор, от тия, дето подсвиркват на студентките. Беше облечен в черна риза, черни панталони и кафяви обувки. Носеше по един пръстен на палеца и безименния пръст на лявата си ръка.

Пукаше ми как изглежда, беше Воайора.

Долових желанието му. Ужасното желание, което таеше към мен. Беше сравнимо единствено с моето да го размажа.

Двамата, жадни един за друг, стояхме и се гледахме.

След като ми каза "здрасти", вдигна ръка и изтръгна лепенката, поставена на устата ми. После пъхна между гумения намордник и бузата ми ножа, наострен от двете страни, и го сряза. Почувствах електрошок. Доближи стоманата току до лицето ми, но без да го докосва, натисна, усетих въздухът да се размества, каучукът изсъска и се свлече.

[Стефан Димитров Петков]

Препоръчвам горещо биографията на Жак дьо Моле от Ален Демюрже. Поръчах си я в превод на английски( френския така и не го обикнах) и в близките дни трябва да пристигне. Най-големият съвременен френски познавач на военно-монашеските ордени е написал поредната академична книга- ЧУК! Мали-и-и-и, нямам търпение да пристигне и да я прочета...

[Стефан Димитров Петков]

Е действително е голямо удоволствие да четеш Демюрже! Който си е майстор, си е майстор. Открих му две банални грешки( типични за доста от големите имена въобще), но и той ме хвана в крачка. Както правилно отбелязва във втора глава на био-то на Моле, днес доста погрешно използваме определението "военно-монашески" за средновековните кръстоносни ордени.Признавам си, и аз бях сред тези, които го правеха. Инак си поръчах най-доброто съвременно изследване за 4-тия кр. поход, превърнало се в класика, "Четвъртият кр. поход" на Мадън и Куелър. Ей,ей, кога ще издадат тези качествени книги и на български...Само бозици за масовия вкус- Кинг, Браун, Майър, Коелю...