Дали в красиви пейзажи

да заживея в буден блян

или в барокови миражи

да гоня булките без свян?!

Дали в красиви пейзажи

да заживея в буден блян

или в барокови миражи

да гоня булките без свян?!

Сам ще определиш, приятелю,къде да живееш, но май мястото ти е в поезията.Стиховете ти са красиви.

СЪДНИЦИТЕ НА ЧЕСТТА

Днес световната неправда

властва вредом по света,

Развращава и покварва

чиста, девствена душа.

Подлост, злоба и коварство,

в образа на съдия,

чест и гордост, и достойнство

разпнали са без вина.

Изворът е веч затлачен,

в мътна, тинеста вода

бит,терзан, сломен - невзрачен

дави се духът сега.

Истината непорочна,

свята разпнаха на кръст,

будна съвест непокорна

е удавена във кръв.

За покварата нечиста –

гнусната, отровна смрад

правдата сияйно чиста

е презрян- омразен цвят....

Но строг, честен –неподкупен

е съдът на съвестта.

Съвест светла, разум буден

съдници са на честта .

Гузна съвест не заспива,

стене, гърчи се в съня.

Души, мъчи я –убива

все на жертвите гласа...

10.04.20009 г.

Редактирано 17 април 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Щраусов валс на брега на морето Женски силует в бяло танцува Звуците са от аудиокасетата Коя е тя и защо танцува ? Нежна балерина, актриса, фея ? Влюбена чаровна поетеса? Мракът отгатнал тайната за нея. Бавно пътува към пясъка… Валсът продължава с гларусов крясък ...

ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА

<< Юда белязал с целувка Христос (истината), за да го предаде>>

(според библията)

На мисъл прикрита и злобна

е рожба. Грозно отроче е тя

на подлост и завист отровна,

на дявола черен и злата змия.

Зад фалшивите ласки привидни

се крият коварство и злоба, и мъст.

Студени усмивки ехидни

вещаят нещастия, плесен и пръст.

Преструвка зловещо коварна,

предателство черно за шепа пари....

О, тя е целувката гадна

на злото вековно, което не спи!

Не ласки и обич гальовна,

ни полъх нищожен от пролетен лъх...

Тя в себе си носи отровна,

отровната мисъл- зловонния дъх!

28.04.2009 г

Редактирано 5 май 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

ЦЕНАТА НА ЧЕСТТА

В мрак и кал, и смрад, в кълба от дим

е потънала земята,

а ний в сън дълбок блажено спим

предоволни от съдбата.

И във нас духът осакатен

съвест, чест, достойнство- слава,

от притворство- подлост озлобен,

е обрекъл на забрава.

О, по –стойностни са днес за нас

мъст и злоба и коварство

и достойнство във позорен час

сме сменили за богатство!

Но едва ли нейде по света

почест-слава се продават,

че висока им е стойността,

с чест се само получават....

06.05.2009 г.

Редактирано 11 май 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Последната ви творба много ми хареса не само заради добрия подбор на думите, но и поради факта, че пишете за нещата такива, каквито са.

Благодаря ти, Петинка! Най-сърдечни и искрени поздрави! Родопски

МОЙСЕЙ

Четиридесет веч години

предвожда племето Мойсей

и низ Синайските пустини

с надежда морен поглед рей.

Понесъл каменни скрижали

на рамо в мраморен кивот-

с последни сили без да жали,

остава верен на Саваот.

Израелтяните жадуват,

проклинат себе си дори.

На чужди идоли робуват-

пустинна жажда ги мори.

Протегна жезъла пророка

към мъртво сивите скали

и в миг към пропастта дълбока

потекли бисерни води...

Мойсей четирсет веч години

върви с жадуваща душа

и търси вредом низ пустини

една бленувана страна...

15.06.2009 г.

Редактирано 16 май 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

ПРИКАЗКА

Петнадесет бяхме годишни

все още невръстни и малки деца.

Цъфтяха под белите вишни

мечтите сияйни във наште сърца.

Тя беше девойче красиво

със сини и бистри-невинни очи,

през свити ресници игриво

изпращаше огнено жарки лъчи.

Косите от свила сияйна

се диплеха волни в неспирни вълни.

Пленителна свежест омайна

преливаше в чистите детски души.

Заклехме се вечно да пазим

прекрасната, светла и свята любов.

Кристален и чист да опазим

навеки в душите сърдечния зов.

Студените вихри съдбовни

обаче прекършиха нежния цвят

и вейките крехки любовни

осъдени бяха без време да мрат.

Съдбата коварна жестока

раздяла поиска за наште души

и бездна зловеща дълбока

отвори в сърцата.... и ни раздели.

Години, години минаха,

отдавна косите ни сняг посребри

и спомени скъпи изтляха.

О, тях ги забравата вечна стопи!

И ето аз срещнах жената,

жената на моите детски мечти,

но вече бе тя непозната,

далечна,студена и чужда дори.

Угаснал бе погледа ясен

на сините навга невинни очи,

без помен далечен прекрасен

от дългите, руси и къдри коси...

Тя вече не беше русалка,

русалката малка от детските дни....

А бяхме петнайсет годишни

все още с невинни и чисти души.

Цъфтяха кат белите вишни

красивите наши младежки мечти...

21.05.2009 г.

Редактирано 22 май 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Някъде там Някъде там в полето на моите сънища. Изригват вулкани, събудена лава по петите ми тича. Някъде там се извършва обричане. Някъде там в полето на моите сънища. разцъфтяват лалета, коне на табуни по следите ми тичат. Някъде там се извършва обричане. Някъде там в полето на моите сънища. Потоци бълбукат, пълноводни реки по петите ми тичат. Някъде там се извършва обричане. Някъде там в полето на моите сънища.

Редактирано 2 юли 200916 г. от tonihowk (преглед на промените)

Някъде там

Някъде там в полето на моите сънища.

Изригват вулкани,

събудена лава по петите ми тича.

Някъде там се извършва обричане.

Някъде там в полето на моите сънища.

разцъфтяват лалета,

коне на табуни по следите ми тичат.

Някъде там се извършва обричане.

Някъде там в полето на моите сънища.

Потоци бълбукат,

пълноводни реки по петите ми тичат.

Някъде там се извършва обричане.

Някъде там в полето на моите сънища.

Страхотно е!Браво!

Хареса ми ,звучи толкова силно ,а същевременно нежно и някак мистично.

Докосна ме.Вие тук всички сте толкова талантливи ,че взех да се повтарям.

Пишете ! Не спирайте!

Капитал Какво от този свят ще взема: дъх люляков от някой залез тих, една лирическа поема, написана по Лилиевски стих, сълза от болка породена по вечната, нестигната мечта и времето ще нося с мене – частица малка съм от вечността. П.П. Благодаря

Звучи по лилиевски!

От сън се будя, мила моя

От сън се будя, мила моя,

от сън дълбок във призори.

Смутен звънти във мен покоя,

покоя в моите гърди.

В униние и болка тъпа

по теб и твоите очи

нашепват името ти, скъпа,

безумно влюбени щурци.

А там в просъница потрепва

сред сладко дъхащи липи-

зове те, тихичко нашепва

духът на моите мечти:

„Ела ти прелест несравнима-

шепти далечен, нежен глас-

ела при мен,ела любима

във този тих, прохладен час"...

Редактирано 6 юли 200916 г. от hrodopski (преглед на промените)

АЗ КАЗВАМ ДА

С огнено чаровна страст аз казвам: "да",

да на твоя светъл блен и порив чист.

Във вълшебството на твоята красота

казвам да на погледа кристално чист-

на сияйно грейналите ти очи.

Със невинността на детската душа

аз казвам: "да"

Озарени в кадифено мека светлина

приказно ефирни реят се мечтите

и притихнали в задрямалата тишина

в тъмното ухаят цъфнали липите.

Лъчезарни във свилено сребриста синева

трепетно сияят призрачно звездите

и казват: „да"

Но унесена в мечти не чуеш мойто да

и понесена от вихрите стремглави,

към далечните лазурносини висоти,

ти не виждаш моята протегната ръка,

и словата ми любовни ти едва ли

не приемаш като вечна дразга и вражда.

Аз казвам: „да",

твърдо „да" на нашата бленувана мечта.

Аз казвам: „ да, да и да"....

Редактирано 15 юли 200916 г. от hrodopski (преглед на промените)

Позволете ми, деца

Позволете ми, деца!

Нека аз да ви разкажа

само приказка една.

Обещавам ви, че няма,

няма да ви отегча.

В тази приказка вълшебна

с руса свилена коса-

нежна,мила и чаровна

е принцесата добра.

Принцът е в жабок превърнат

от орисницата зла

и оставен да живее-

вечна болка и тъга...

Тя невинна бе девица,

сочна сладка като нар,

бе достойна за кралица-

той на локви господар.

тайничко я е обичал ,

запленен от красота

и в любов й се обричал

тъжно с крясъци в нощта.

Любовта му бе красива,

нежна,чиста кат сълза,

сладко- кисело- тръпчива

вечно тънеща в тъга...

Но принцесата гнусливо

с крак докосна го едва

и отмина мълчаливо

с гордо вдигната глава.

Невъзпитано –жестоко

с чувствата се подигра

и засегна го дълбоко

с груба някаква шега...

Мислите ,че е забравил

веч за нея след това

и в душата си угасил

огънят на младостта.

Не,грешите вий, деца...

Той останал да живее

с името й до смъртта...

В лятна вечер още пее

на сърцето песента...

Може би била е друга

тя, принцесата добра

ил поредната заблуда,

или някаква шега ?

Може би добрата фея

пак заключена била

в замъка на друга фея

сред омраза и злина........

Но поуката каква е?

Ще попитате, деца,

тя поуката в това е,

че е вечна любовта.

Може всичко да се случи

и зловещата съдба

да отнеме и пречупи

твърде рано младостта.

И в жабок да те превърне,

да не срещнеш любовта,

и от теб да се отвърне

прежди време радостта.

И взаимност да не срещне

нивга твоята душа.

Любовта ти да посрещне

с присмех скъпата жена.

Не плачи и не унивай,

не прекланяй ти глава

и бори се, и не спирай

ти да вярваш в любовта.

Нека вечно да ни води,

пътеводна кат звезда,

със надежди през несгоди,

светозарната мечта...

А добрата фея, скъпи

ми деца, е любовта,

най- великото и скъпо

нещо тя е на света.

Може да превърне просек

в принца знатен на честта,

а божурът цъфнал, росен

в нежна, хубава жена...

Ето я поуката деца...

Редактирано 31 юли 200916 г. от hrodopski (преглед на промените)

С последното си стихотворение ме върнахте назад във времето. Своеобразна приказка в мерена реч, разказваща за една от много страни на живота. Дали защото се чувствам все още дете, или пък самата горчива истина ме накара да се замисля за много неща, но наистина много ми хареса Вашето произведение. Отново имате моите искрени поздравления!

Не, не сте дете,Petinka, просто имате нежна и романтична душа! Благодаря ти за добрите думи! Пожелавам ти от сърце да ти се сбъднат съкровените мечти! Поздрав Родопски

Реално метафорично Последното вино за този сезон ще изпия с приятели и от моя тавански балкон ще изпращаме лятото. Ще угасват и светват звезди – ореол за мечтите ни. До късно. Късни среднощни следи ще покоряват очите ни. А утрото на отсрещния склон на гроздобер ще ни кани. За нашия най – мъдър сезон вина да приготвим избрани.

Рано е още да изпращаме лятото, есента е все още далече, приятелю! Нека не униваме и есента е хубав сезон, есента на нашия живот. Есента е златна и също красива, впрочем всякога е хубаво, щом ти е хубаво на душата.... Привет за хубавото стихотворение. Родопски

ВИДЯХТЕ В СЪНЯ СИ

Видях те в съня си до мене

в призрачно бялата нощ,

ти нежно цъфтеше кат цвете

във прелестно ярък разкош.

Ухаеха сладко липите,

навяваха нежност и скръб

и с блясък трептеше в очите

ти сребърно лунният лъч.

В усмивки лазурно лъчисти

сияеха твойте очи.

Кристално сапфирни и чисти

проблясваха ярки звезди.

И сенки безплътни, ефирни

потрепваха плахи в нощта.

И пориви нежни – безспирни

обсебваха мойта душа.

Видях те в съня си до мене

във сребърно бялата нощ,

кат цвете красиво цъфтеше

с лилаво вълшебен разкош...

Редактирано 18 август 200916 г. от hrodopski (преглед на промените)

ПРИЗРАЦИ В СЪНЯ МИ

Сънувам сън,

в съня пустинен бряг-

самотен скитник броди

и уж е ден, а в мрак

сломен, покрусен ходи.

И е мираж,

Уви! Красив мираж

разлистената палма-

прокуден дух на страж

бди в призрачната сянка.

И чуя аз,

писклив и ясен звън

над зъбери- чукари.

Пенлив поток се лей

под хладни уж дъбрави.

И все е зной,

горещ и адски зной.

Потокът в миг се вдига

Кога в умора той

го зажаднял достига.

В съня ми уж,

уж е друг, а съм аз

и искам да извикам,

но нямам вече глас,

а ужким силно викам.

Все съм сам,

посърнал бродя сам,

сам самичък изоставен,

сред бодли и тръни там-

захвърлен и забравен.

Злодей един,

всевластен и стоглав,

развихрено в мъглите

премазва с яд и гняв

на призраци душите.

Един след друг

като стадо от овце,

невзрачни, заслепени,

пристъпят, идат те

при него заблудени.

Дошли са тук,

дошли незнайно как

и в сладострастна тръпка

тук всеки гледа с крак

как другия да стъпка.

Една мечта

забулена във мрак

им тлее в душите:

на тоз прокълнат бряг

да достигнат висините.

Въртят се в кръг,

във омагьосан кръг

и във заблуди вечни.

Безумно вярват те

в химери безконечни...

И всеки тук

на този бряг е прав,

виновни са глупците

и всеки е глупак

на другиго в очите.

И виждам аз

във тоз объркан свят

на почит са лъжите,

поквара и разврат

в разврата на парите.

Прокълнат грях-

свиреп кумир на власт...

Покварени душите

със злоба, алчност- страст

разкъсват се в мъглите.

И призрак май,

май призрак съм и аз

кат други на земята.

Без плът и кръв, без глас-

твар жалка, прокълната.

И бягам все

от призраците аз.

Преследват ме душите

и в сетен миг- тогаз

отварям си очите....

23.08.2009

Редактирано 12 септември 200916 г. от hrodopski (преглед на промените)

Който, любов не е дал

Сякаш зъзнещи от студ

трепкат сенки по стената

и лъчи от изумруд

пръскат се в тъмнината.

В пещерата старец блед

и слеп тихичко нашепва.

Слуша момъкът напет

думите му и потрепва:

- Млади момко, на света

две са само начелата;

злото черно- пошлостта

и доброто на земята.

Власт, пари и завистта

дело са на сатаната.

Всяка подлост и злина

помисли са на змията.

Чиста съвест- добрина

воля са на небесата-

лъчезарна светлина

в мрака черен на душата.

Искаш много, момко ти,

да добиеш съвършенство,

да достигнеш висоти

на душевното блаженство.

Но готов ли си, кажи,

всичко земно да забравиш

и охолство и пари

гордостта си да оставиш?

- Аз готов съм, татко мой,

да загърбя на земята

всичко черно...И покой

да потърся за душата.

Пред свещения олтар

се заклевам в небесата-

ще отдам на бога в дар

сам сърцето и душата...

Зимата вилнее вън,

волно вихрите бушуват

и като в кошмарен сън

гонят, кискат се лудуват...

- Много бързаш, момко ти,

да добиеш съвършенство,

да достигнеш висоти

на душевното блаженство!

Ти във себе си дори

трябва, синко, да забравиш

лоши помисли, лъжи-

суетата да оставиш.

- Грешна ли е любовта,

стари татко, на земята-

пита момъкът сега-

свята ли е самотата?

- Сине, туй що бог е дал

не е грешно за душата.

Който без любов живял

чедо е на сатаната!

С дъх на пролетни цветя

сладко любовта ухае,

с нежно мека светлина

лъчезарно тя сияе.

Който е любов не дал,

късче нежност от душата

той едва ли е живял

пълноценно на земята!...

Братята ти по съдба,

всички знайни и незнайни,

стожери са на честта

и на правдини сияйни.

Разпнати са вече там

правда и любов прекрасна

и светът е глух и ням

все за истината свята.

Но им вярно ти служи,

забрави за суетата

и изцяло посвети,

момко, себе си в борбата.

Само тъй ще можеш ти

да добиеш съвършенство,

да достигнеш висоти

на духовното блаженство...

Трепкат сенките от студ

по стените вледенени

на старика блед и сух

гаснат силите последни.

Зимата вилнее вън,

волно вихрите лудуват

и унесени във сън

дремят сенките- кротуват.

До огнището заспал-

сладко момъкът безгрижен-

че издъхнал не разбрал

свят учител, мил и свиден....

24.09.2009 г.

Редактирано 24 септември 200916 г. от hrodopski (преглед на промените)

Размисли Години, дни и нощи, препълнени с тревоги и още с много, много самота, защо така конецът ми житейски в прегледен ред не ви събра? С иглата на страданието ви пронизвах, една след друга натежали, падахте в пръстта на минало и настояще. Събирах ви отново, окаляни и прашни, и вярвах аз, че мога да ви възродя като янтарните зърна изпод ръката на изкусен майстор. Измивах ви с вълната на надеждата, че в блясъка ви пак ще се оглеждам, но ви вече имахте петна незаличими. Неизлечима е и болката ми да открия сред вас по - малко топлина … Сега на истината мога да ви поверя, но тя заплита все по сложни възли, обърква ме и аз пак няма да ви наредя… Години, дни и ноши, Препълнени с тревоги и още с много, много самота, защо така конецът ми житейски в прегледен ред не ви събра?